За двуполюсния модел и самотната левица

parlamentДвуполюсният модел е разрушен. Левицата е самотна, няма партньори и не може да управлява. Това са двете най-усърдно разпространявани тези в политическото пространство напоследък. Това само по себе си обаче не ги прави й най-достоверните.

Проблемът не е в двата полюса ...

Двуполюсният модел не е българско изобретение. Европейската политическа традиция достатъчно точно дефинира лявото и дясното и разликите между тях като строи общественото развитие на базата на ляво-дясната алтернативност и редуваща се последователност. Независимо от налагащите се в последните години центростремителни тенденции, накарали редица анализатори да заговорят за “криза на отличимостта” между лявото и дясното.

При цялата схематичност на такъв модел, политическият живот в Европа предполага ясно очертана идеологически двуполюсна конфигурация: ляво – социалистически и социалдемократически партии; дясно – народни или християндемократически такива /последните характерни за католическа Европа/. С много малки изключения лявото и дясното в Европа като водещи тенденции са представени от единни и силни партийни формирования, неоставящи място за други играчи на тяхна територия. Извън тях остава свит либерален център /където има такъв/ плюс двете екстреми: лява – екологическа и комунистическа и дясна – ксенофобско-националистическа /достигнала апогея си през последните години в страни като Австрия, Франция, Холандия/.

През тази призма политическият спектър в България тепърва очаква своята нормализацията. Което означава отърсване от парадоксалната политическа инверсия, съпътстваща годините на прехода, когато лявото е консервативно, а дясното – революционно.

Въпреки всички съмнения, а може би и точно поради тях, подложена на постоянни критики, на моменти дори на остракиране, левицата извървя своя път към нормалното и автентичното, отърсвайки се от консерватизма и носталгията. Може с достатъчно висока степен на достоверност да се прогнозира, че БСП, респективно Новата левица, е този политически субект, който ще отстоява социалдемократическите ценности в страната и периодично ще се сменя на държавния мостик с представителите на десницата. След приемането на БСП в Социнтерна и предстоящото присъединяване на България към ЕС, което ще интегрира и основните политически формации в техните европейски обединения, нещата в ляво изглеждат стабилни и предсказуеми. В този смисъл самотата на БСП в ляво е по-скоро израз на европейска нормалност и завоювани позиции, отколкото на изолация.

... а в единия от тях.

Голямата дясна партия, алтернатива на БСП, е важният отсъстващ субект от политическата сцена. Наличието на много, малки и противоборстващи една с друга формации освен че отразява политическа слабост и идейна незрялост, по-скоро стеснява дясното пространство, отколкото да предполага вариативност на електоралния избор, респективно – възможности за политическото маневриране. Последните години отбелязаха предопределеният залез на СДС като революционна десница. Преходът към консервативна формация обаче е изключително сложен /а опитът за присаждане на християндемокрация на българска почва си е направо екстравагантен/. Той трябва да бъде съпроводен с промяна не само на лозунгите, идеите, политиката, но дори и на немалка част от електората, който в преобладаващата си част е левичарски-анархистично настроен. Периодът по време и след предстоящите парламентарни избори ще е времето на голямото разчистване на дясното пространство, на изчезването на болшинството /а може би и всички сегашни/ политически формации и оформянето на новия перспективен, дългосрочен, автентичен политически субект. Затова предстоящите избори са екзистенциални за всяка една от десните формации. Очевидно само едно от грозните патета може да разчита да се порасне до лебед. За останалите е отредена в най-добрия случай роля в миманса.

Българската специфика се нарича ДПС. Доколко това е либерална формация е въпрос на интерпретация. По същественото е, че тя не просто се обяви за такава, а и зае ролята на своеобразен балансьор в центъра. Очевиден е стремежът за превръщането на ДПС в необходимия съ-управляващ /иначе казано – постоянно управляващ/, наблягащ предимно на правата, отколкото на отговорностите на властта. Целта е поне видимо да се разчупи етническия характер на движението чрез привличане на етнически българи, включително и в ръководството, като същевременно не се допуска създаването на други етнически политически субект на тази територия. Което в крайна сметка крепи български етнически модел или другояче казано - не позволява формирането на крайна националистическа етническа формация.

Алтернативата за НДСВ /ако успее да се докаже като партия, преминавайки през опозиция/ е: първо - да замени персоналната идентификация с идейна; второ – или да се стреми към утвърждаване на либерална идентичност /евентуално в своеобразна симбиоза с ДПС/ или да се опита също да щурмува дясното пространство, разчитайки както на разпада в него, така и на управленската инерция. Най-вероятно части от НДСВ ще тръгнат и по двете линии – “Новото време” вече даде ясни индикации, че ще следва втората писта, а остатъчното управленско НДСВ по-скоро по необходимост ще се ориентира към първата.

Псевдоекстремите – съответно Комунистическата партия на Спасов и подобните й от една страна, и популисткия Бизнесблок на Жорж Ганчев от друга, до голяма степен забавиха и профанираха възможността за създаване на автентични крайнолеви и крайнодесни формации. Независимо от това като социални нагласи те присъстват в обществото и твърде вероятно в скоро време ще намерят своите носители: лявата – като евентуална обединена комунистическа партия с нелоши перспективи за парламентарно участие и дясната – преди всичко като агресивно медийно /а може би и площадно/ присъствие.

На този фон според всички анкети левица е на границата на абсолютното мнозинство. Позволяващо самостоятелно управление. Но докато идейната консолидация създава политически комфорт и стабилност за левицата, то евентуална управленска самота може да има силен ерозиращ ефект не само върху тази част от политическия спектър, но и върху цялостното развитие на страната.

Lubomir Kucuk

Komentarai nepriimami.