За Симеон, партията и правителството

72f07b2109c7Elementarnata logic Sochi, that the last year of the reign of any government must be political harvest time - when unpopular measures have already forgotten, a positive effect of management strategy has reached each electoral unit. Time, COGAT se GOTV smoothly pass away km upravlenski new mandate. Single-digit percentage of voter support for NMS, however, hardly warrants such expectations raduzhni.

However, for almost three years since coming to power

Simeon uspya znachitelno / and neusetno / yes promenya àêè political landscape.

Преходът не приключва с неговото управление, но това управление показа, че поне революционния етап на този преход вече окончателно е отишъл в историята /заедно с голяма част от своите носители/. В този смисъл самото управление на НДСВ се превърна в своеобразен преход - между революцията и еволюцията.

Симеон не финализира процесите, но създаде условия за тяхното завършване от едно следващо правителство. Неговото управление до голяма степен нормализира политическите нрави и рязко намали политизацията и конфронтационния потенциал на обществото – както благодарение на налагания стил на поведение и правене на политика, така и поради окончателно утвърдилата се в България нагласа за безперспективност и безалтернативност. Сам бидейки носител на висша политическа екзотика /цар – републикански премиер/, Симеон разруши предпоследното убежище на ирационалната вяра в месианството /последната надежда в тази посока е предстоящото влизане в Европейския съюз/, разчитаща, че някаква привнесена отвън сила ще реши проблемите на общество без ангажирането на самото общество. Като пътьом окончателно реши и въпроса за републиканския строй в България, отнемайки аргументите и унищожавайки илюзиите на овехтелия посткомунистически монархизъм.

Управлението на НДСВ е повече инерционно, отколкото активно и динамично. След “носталгичната държава” на Жан и “персоналната държава” на Иван дойде ред на

“лежерната държава” на Симеон.

При него се създава впечатлението, че проблемите са оставени да се решават от само себе си – “когато им дойде времето”. Целенасочената държавна намеса /като регулиране или поне отстояване на общовалидни правила на играта/ е твърде ограничена. Управлението е деидеологизирано - без ясна дългосрочна политическа линия, без управленска визия, по-скоро конюктурно прагматично, отколкото доктринално мотивирано. Държавната работи на принципа “laissez faire” /най-български звучащия превод на което е “карай да върви”/. Paradoxically, но това може би го прави по-успешно, или най-малкото по-естествено. Sure, тук не става дума нито за изпълнение на предизборните обещания, нито за някакво чувствително подобрение на битието на българските граждани. Просто сега корпоративните интереси са представени /включително и в парламента/ в най-неприкрит, откровен и груб вид, лишени от идейна опаковка и освободени от социални предразсъдъци. В този смисъл правителствата на Беров и Симеон, вмествайки помежду си тези на БСП и СДС, рамкираха периода на първоначалното натрупване на капитала, оформило новата структура на собствеността /и списъка на собствениците/ в България.

Независимо от това на страната се случиха редица неща, които така или иначе трябваше да станат и които са заложени обективно както с оглед развитието на международните процеси, така и в резултат на дейността на предишните правителства. Което нито намалява приноса на това управление, нито пък дава основания за особена гордост. Влизането в НАТО и напредъкът на преговорите за членство в ЕС са само външнополитическото потвърждение на тази

управленска предопределеност.

Във вътрешен план, въпреки че все още предстои приватизацията на някои от най-крупните производствени мощности /енергетиката, ”Булгартабак”/, то този процес може да се счита за практически приключен – и като източник за някакви по-дългосрочни инвестиции, и най-вече като фактор за определяне на структурата на българската икономика. Очевидно както и в редица други сфери формулирането на национални икономически приоритети, способни да придадат нова динамика на страната, доближаваща я до нивото на ЕС, е оставено за следващото управление.

Дори и в такава сфера като корупцията при НДСВ нещата са значително по-олекотени. За разлика от централизирано подредената корупция при Костов, когато се знаеше кой е касичката и имаше стройна система за разпределението на постъпленията /лично и партийно/, та дори имаше и резултат – работата все пак се свършваше, сега корупцията е хаотична, взимат всички и всеки сам за себе си, без никакви гаранции, че това с нещо ще помогне за решаването на проблема.

Това правителство, с помощта и на целенасочена “аналитично-медийна” кампания, успя да утвърди впечатлението за

окончателност и безвъзвратност на икономическата и социална стратификация на обществото.

Или по-просто казано – вече и в психологически план отдели богатите от бедните /в материално отношение този процес се разви много по-рано/ и елиминира всякакви илюзии за възможен преход от втората в първата категория. При това формирането на достатъчно сериозна по мащаб средна класа очевидно не стои на дневен ред в близко бъдеще. Като за болшинството българи, особено от по-младото поколение, попадането в тази категория е свързано изключително с възможностите за емиграция и работа в чужбина. В този смисъл, въпреки отличните макроикономически показатели, управлението на НДСВ не само не намали, но и затвърди емигрантските нагласи на най-динамичната част от населението.

Управленската лежерност на НДСВ обаче в никакъв случай не попада в идейната категория “либерализъм”. От доста време насам в партийно-политически план в страната усърдно се лансира

удобната идеологема за разчупване на двуполюсния модел.

На практика обаче нищо подобно не се случва. Първо НДСВ тепърва трябва да се доказва като политическа партия /преминавайки и през опозиция/, а не като формирование от лидерски тип. Освен това неговата идеология беше усвоявана в движение, на базата на остатъчния принцип – след отказа да бъде прието в Европейската народна партия НДСВ спешно се трансформира в либерална структура. В този смисъл НДСВ определено не е политически център, а по-скоро е политически аморфна структура между двата идейни полюса.

Самият генезис на движението, основаващ се на личностна, а не на идейна идентификация, тепърва ще предизвиква трусове в неговите среди. След поредицата от отцепвания наближаването на изборите по-скоро допълнително стимулира центробежни тенденции, отколкото да съдейства за неговото сплотяването. Може да се очаква, че основното ядро на НДСВ ще заложи на либералната риторика и управленската инерция за да си осигури парламентарно представителство поне за следващия парламент /за по-нататък такъв успех е твърде малко вероятен/. На практика политическото бъдеще на НДСВ ще зависи от това как то ще се разпореди със своите 6% /дори и да са двойно повече това не променя картината/ и ще успее ли да се закрепи като “миноритарен” партньор в една управленска коалиция.

За тази част от НДСВ, самоопределяща се като “Новото време” очевидно отправна точка са не изминалите три години от управление на НДСВ, а едната година до края му. Затова и те бързат да постигнат достатъчна критична дистанция спрямо формацията, осигурила им сегашното политическо битие. Най-логично е политическите им амбиции да ги направят част от навалицата в дясната част на политическия спектър, профилирайки ги като по-малко атрактивно и по-откровено кариеристично второ издание на Гергьовден. Вероятно със същата степен на политическа успеваемост.

Най-интересна тук е

бъдещата роля на самия Симеон

или дори собственото му виждане за неговата бъдеща роля. На него определено не му отива позицията на “бекбенчър” /редови депутат от последните редове/, а дори и на вицепремиер, излъчен от второстепенен партньор /какъвто е моментният политически максимум на НДСВ/ в едно коалиционно правителство, независимо дали то ще бъде ляво или дясноцентристко. От друга страна евентуалното кандидатиране в президентската надпревара не предвещава позитивни резултати с оглед на стабилното присъствие на Първанов на президентския пост, а и добрите електорални перспективи на левицата като цяло. А оттеглянето на Симеон на практика бележи и края на НДСВ.

Управлението на Симеон определено е аберация, отклонение от нормалното. Което обаче не му пречи да създаде условия за нормализиране на страната. То се оказа подходящото правителство-буфер между два етапа, между две състояния на нейното развитие.

Lubomir Kucuk

Comments are closed.