За Симеон, партията и правителството

72f07b2109c7Елементарната логика сочи, че последната година от управлението на всяко правителство трябва да бъде времето на политическата жътва – когато непопулярните мерки са вече забравени, а положителният ефект от управленската стратегия е достигнал до всяка електорална единица. Време, когато се готви плавния преход към нов управленски мандат. Едноцифреният процент избирателна подкрепа за НДСВ обаче едва ли дава основание за подобни радужни очаквания.

Въпреки това за почти трите години от идването си на власт

Симеон успя значително /и неусетно/ да промени българския политически пейзаж.

Преходът не приключва с неговото управление, но това управление показа, че поне революционния етап на този преход вече окончателно е отишъл в историята /заедно с голяма част от своите носители/. В този смисъл самото управление на НДСВ се превърна в своеобразен преход - между революцията и еволюцията.

Симеон не финализира процесите, но създаде условия за тяхното завършване от едно следващо правителство. Неговото управление до голяма степен нормализира политическите нрави и рязко намали политизацията и конфронтационния потенциал на обществото – както благодарение на налагания стил на поведение и правене на политика, така и поради окончателно утвърдилата се в България нагласа за безперспективност и безалтернативност. Сам бидейки носител на висша политическа екзотика /цар – републикански премиер/, Симеон разруши предпоследното убежище на ирационалната вяра в месианството /последната надежда в тази посока е предстоящото влизане в Европейския съюз/, разчитаща, че някаква привнесена отвън сила ще реши проблемите на общество без ангажирането на самото общество. Като пътьом окончателно реши и въпроса за републиканския строй в България, отнемайки аргументите и унищожавайки илюзиите на овехтелия посткомунистически монархизъм.

Управлението на НДСВ е повече инерционно, отколкото активно и динамично. След “носталгичната държава” на Жан и “персоналната държава” на Иван дойде ред на

“лежерната държава” на Симеон.

При него се създава впечатлението, че проблемите са оставени да се решават от само себе си – “когато им дойде времето”. Целенасочената държавна намеса /като регулиране или поне отстояване на общовалидни правила на играта/ е твърде ограничена. Управлението е деидеологизирано - без ясна дългосрочна политическа линия, без управленска визия, по-скоро конюктурно прагматично, отколкото доктринално мотивирано. Държавната работи на принципа “laissez faire” /най-български звучащия превод на което е “карай да върви”/. Paradoksalu, но това може би го прави по-успешно, или най-малкото по-естествено. Žinoma, тук не става дума нито за изпълнение на предизборните обещания, нито за някакво чувствително подобрение на битието на българските граждани. Просто сега корпоративните интереси са представени /включително и в парламента/ в най-неприкрит, откровен и груб вид, лишени от идейна опаковка и освободени от социални предразсъдъци. В този смисъл правителствата на Беров и Симеон, вмествайки помежду си тези на БСП и СДС, рамкираха периода на първоначалното натрупване на капитала, оформило новата структура на собствеността /и списъка на собствениците/ в България.

Независимо от това на страната се случиха редица неща, които така или иначе трябваше да станат и които са заложени обективно както с оглед развитието на международните процеси, така и в резултат на дейността на предишните правителства. Което нито намалява приноса на това управление, нито пък дава основания за особена гордост. Влизането в НАТО и напредъкът на преговорите за членство в ЕС са само външнополитическото потвърждение на тази

управленска предопределеност.

Във вътрешен план, въпреки че все още предстои приватизацията на някои от най-крупните производствени мощности /енергетиката, ”Булгартабак”/, то този процес може да се счита за практически приключен – и като източник за някакви по-дългосрочни инвестиции, и най-вече като фактор за определяне на структурата на българската икономика. Очевидно както и в редица други сфери формулирането на национални икономически приоритети, способни да придадат нова динамика на страната, доближаваща я до нивото на ЕС, е оставено за следващото управление.

Дори и в такава сфера като корупцията при НДСВ нещата са значително по-олекотени. За разлика от централизирано подредената корупция при Костов, когато се знаеше кой е касичката и имаше стройна система за разпределението на постъпленията /лично и партийно/, та дори имаше и резултат – работата все пак се свършваше, сега корупцията е хаотична, взимат всички и всеки сам за себе си, без никакви гаранции, че това с нещо ще помогне за решаването на проблема.

Това правителство, с помощта и на целенасочена “аналитично-медийна” кампания, успя да утвърди впечатлението за

окончателност и безвъзвратност на икономическата и социална стратификация на обществото.

Или по-просто казано – вече и в психологически план отдели богатите от бедните /в материално отношение този процес се разви много по-рано/ и елиминира всякакви илюзии за възможен преход от втората в първата категория. При това формирането на достатъчно сериозна по мащаб средна класа очевидно не стои на дневен ред в близко бъдеще. Като за болшинството българи, особено от по-младото поколение, попадането в тази категория е свързано изключително с възможностите за емиграция и работа в чужбина. В този смисъл, въпреки отличните макроикономически показатели, управлението на НДСВ не само не намали, но и затвърди емигрантските нагласи на най-динамичната част от населението.

Управленската лежерност на НДСВ обаче в никакъв случай не попада в идейната категория “либерализъм”. От доста време насам в партийно-политически план в страната усърдно се лансира

удобната идеологема за разчупване на двуполюсния модел.

На практика обаче нищо подобно не се случва. Първо НДСВ тепърва трябва да се доказва като политическа партия /преминавайки и през опозиция/, а не като формирование от лидерски тип. Освен това неговата идеология беше усвоявана в движение, на базата на остатъчния принцип – след отказа да бъде прието в Европейската народна партия НДСВ спешно се трансформира в либерална структура. В този смисъл НДСВ определено не е политически център, а по-скоро е политически аморфна структура между двата идейни полюса.

Самият генезис на движението, основаващ се на личностна, а не на идейна идентификация, тепърва ще предизвиква трусове в неговите среди. След поредицата от отцепвания наближаването на изборите по-скоро допълнително стимулира центробежни тенденции, отколкото да съдейства за неговото сплотяването. Може да се очаква, че основното ядро на НДСВ ще заложи на либералната риторика и управленската инерция за да си осигури парламентарно представителство поне за следващия парламент /за по-нататък такъв успех е твърде малко вероятен/. На практика политическото бъдеще на НДСВ ще зависи от това как то ще се разпореди със своите 6% /дори и да са двойно повече това не променя картината/ и ще успее ли да се закрепи като “миноритарен” партньор в една управленска коалиция.

За тази част от НДСВ, самоопределяща се като “Новото време” очевидно отправна точка са не изминалите три години от управление на НДСВ, а едната година до края му. Затова и те бързат да постигнат достатъчна критична дистанция спрямо формацията, осигурила им сегашното политическо битие. Най-логично е политическите им амбиции да ги направят част от навалицата в дясната част на политическия спектър, профилирайки ги като по-малко атрактивно и по-откровено кариеристично второ издание на Гергьовден. Вероятно със същата степен на политическа успеваемост.

Най-интересна тук е

бъдещата роля на самия Симеон

или дори собственото му виждане за неговата бъдеща роля. На него определено не му отива позицията на “бекбенчър” /редови депутат от последните редове/, а дори и на вицепремиер, излъчен от второстепенен партньор /какъвто е моментният политически максимум на НДСВ/ в едно коалиционно правителство, независимо дали то ще бъде ляво или дясноцентристко. От друга страна евентуалното кандидатиране в президентската надпревара не предвещава позитивни резултати с оглед на стабилното присъствие на Първанов на президентския пост, а и добрите електорални перспективи на левицата като цяло. А оттеглянето на Симеон на практика бележи и края на НДСВ.

Управлението на Симеон определено е аберация, отклонение от нормалното. Което обаче не му пречи да създаде условия за нормализиране на страната. То се оказа подходящото правителство-буфер между два етапа, между две състояния на нейното развитие.

Lubomir Kucuk

Komentarai nepriimami.