Брекзит или подмяната на дебата за бъдещето на ЕС*

Призрак броди из Европа - призракът на популизма. Повече от век и половина след Комунистическия манифест на Маркс Европа за пореден път е разтърсена от сериозни социални и политически вълнения. Които отново извеждат на преден план системните проблеми и противоречия на капитализма, само че този път на ново, глобално ниво. За тях обаче като че ли липсва адекватният анализ и не е намерен точния отговор във вид на тази метаидея, която да даде хоризонт и да ангажира и целенасочи активността на „масите” в името на едно по-добро и достижимо бъдеще.

В този идеен вакуум се настани популизмът. При това този процес изглежда обективен като генезис, практически повсеместен като обхват и достатъчно стабилен в средносрочен план като времева тенденция. Процесите в глобалния свят се развиват изключително компресирано във времето, те изпреварват собственото си осмисляне. Това от своя страна създава усещането за липса на посока, загуба на хоризонт, а оттам – и за дефицит на лидерство както на национално ниво, ir tarptautiniu mastu.

Световната финансова и икономическа криза, която надхвърли рамките на традиционната цикличност и придоби характеристиките на системна криза на капитализма и консуматорското общество, потвърди и катализира глобалния характер на протичащите процеси - включително социални.

Глобализацията направи националните граници или ирелевантни (когато става дума за трансфер на информация, комуникация, технологии и т.н.) или лесно предолими, осмотични (за движението на капитали, стоки и др.). Tauta valstybė tampa siauras technologinės pažangos. Tačiau šis procesas nėra lydėti tinkamos plėtros teisinę ir institucinę "antstatas" sistemoje, ty. от преход от международни към „глобални” право и институции. Viena iš pagrindinių problemų, dėl dabartinės raidos etape yra skirtumas tarp nacionalinių ir tarptautinių institucinių ir teisinių reguliavimo priemonių prieštarauja viena vertus, ir pasaulinio masto veiksmų ekonominės ir technologinės plėtros nereguliuojamų sričių - kita (judžiausi ir technologiškai apsaugota, Pasaulinis kapitalas yra šios srities pradininkė, atitinkamai - greičiau susiduria su naujomis problemomis).

В политически план загубата на сигурността, гарантирана от националната държава, в условията на краткия преходен период на моноцентризъм след студената война (доминацията на един център – икономическа, politinis, информационна, културна, дори правно-нормативна и морално-етична) допълни глобализацията със своето огледално явление – фрагментацията (не само разпада на СССР, Югославия и Чехословакия, но и едно ниво по-ниско - Kosovas, Abchazija, Южна Осетия и т.н., както и тенденциите във Белгия, Italija, Ispanija, Великобритания и др.), където гаранции за нидивидуалната сигурност се търсят на по-ниско, суб-статално ниво.

В социален план това означава трансформирането на социалните проблеми (skurdas, neraštingumas, pandemija, nedarbas ir vadinamoji) iš nacionalinio į pasaulio, tos nacionalinės sienos negali atskirti "turtingas pasaulis". Tuo pačiu metu Toolbox sprendžiant socialines problemas lieka pilietis (Biudžeto FINAS, juridinis, konceptualus, netgi etinio). Bandymai ieškoti solidarumo sprendimus nacionaliniu ir tarptautiniu lygiu (включително обявените от ООН „Цели на хилядолетието” и значителните средства, заделяни в рамките на официалната Помощ за развитие) o surasti problemas, отколкото да водят до тяхното реално решеване.

Идейно този популизъм е нестационарен спрямо традиционната скала, той може да бъде както ляв, така и десен в зависимост от конкретната политическа конфигурация и политическия вакуум в дадената страна (задължително – антиуправленски като генезис). В повечето случаи, обаче, този популизъм е крайно десен, предвид характеристиките на политическата ситуация в Европа в началото на ХХI век.

Глобалният свят променя оптиката за лявото и дясното. В рамките на европейските демокрации това доведе до рязко размиване на границите между ляво и дясно, до отпадането на възприятието за алтернативност между традионните партии – носителки на тези идеологии. И традиционното европейско ляво и традиционното дясно се превръщат в част от статуквото, а не в носители на адекватна на променения се свят политическа и социална визия.

„Идейната недостатъчност” както на лявото, така и на дясното, в съчетание със световната криза, създадоха условия за появата (практически повсеместна) на силни популистки и националистически тенденции. Създаде се политическа и социална среда, способстваща кризисното търсене на алтернатива извън признатия „ляво-десен идеен истеблишмънт” на основата на неговото отрицание, което изкристализира в нарастваща социална поляризация, в търсене на политически проекти вдясно от традиционното дясно и вляво от традиционното ляво.

Естествената реакция на дясното (на национално и транснационално ниво) на тези процеси е рязко засилване на антиимигрантските, ксенофобски настроения. Лявото е в двойнствено, „шизофренно” положение (”ляво у дома, дясно спрямо останалия свят”) – често защитата на социалните придобивки на национално ниво трудно се съвместява с един по-широк, глобален солидарен социален подход.

Един от най-характерните проблеми на политически дебат в Европа днес е, че в неговият център са събития и личности, а не тенденции и процеси. Това неминуемо има като резултат конюктурност и краткосрочност на решенията (онагледени убедително от лутанията в търсенето на отговор на бежанската криза и миграционните процеси), предполагащи възпроизвеждане на проблемите в недалечно бъдеще.

Същевременно глобализацията на информацията и комуникацията промени самата политика - и политиците. Този процес безспорно има своята демократична компонента – политическите решения и действия са предмет на почти моментално огласяване, публичен коментар и контрол от страна на общественото мнение. От друга страна обаче, това до голяма степен промени оптиката и критериите за оценка на политическата ефективност, направи ги доста по-повърхностни, подчинявайки ги на политическия маркетинг, подменяйки аргумента с етикета, измествайки центъра от полето на резултата в това на интерпретацията, скъсявайки неимоверно времевия хоризонт на политическата мотивация. С други думи, правенето на политика твърде много се приближи до простото рекламиране на политика, поглъщайки сериозна доза популизъм като иманентна своя характеристика.

На този фон един от основните инструменти на пряката демокрация – всенародното допитване, също прекърпя съществена еволюция – и като политическа практика и като обществено възприятие. От една страна то се превърна в своеобразна последна надежда на значителни обществени слоеве тяхното мнение да бъде чуто и най-вече – публично заявено по начин, който не позволява по-нататъшно изкривяване или пренебрегване по пътя на бюрократичното му задушаване. От друга страна референдумът става все по-привлекателен и за популистки политически формации и лидери както като средство за трупане на политически дивиденти, така и като инструмент за натиск върху управляващите. От своя страна управляващите, разчитайки на огромния политически, finansai, организационен и пропаганден ресурс, който им осигурява властта, също не са далеч от съблазните да използват максимално възможностите на прекия вот за консолидиране на своите позиции. Като съвкупността от всички тези противоречиви мотиви поставиха на изпитание общественото възприятие за референдума като способ за взимане на публични решения по ключови национални въпроси, девалвирайки го до инструмент за партийни употреба.

Всичко тези обстоятелства бяха налице, когато Дейвид Камерън обяви ангажимент за провеждане на национален референдум за членството на Обединеното кралство в Европейския съюз в случай, че получи повторна подкрепа на парламентарните избори през май 2015 g. С този ход Камерън целеше поне няколко ключови ефекта.

В национален план той даде сериозен съдържателен пълнеж на политическите послания на своята партия, което му помогна да спечели абсолютно мнозинство на парламентарните избори. В париен аспект с този ход Камерън се стремеше да консолидира редиците на Консервативната партия (КП) и да ѝ даде национална кауза, която да укрепи неговото лидерство за следващите години. Същевременно това бе и отговор на засилване влиянието на крайно дясната, ксенофобска и националистическа партия на Найджъл Фараж, която започна да привлича все по-широк кръг избиратели от стоящи вдясно от ръководството на собствената си партия членове на КП, както и от периферията на нейните симпатизанти и електорат. Впрочем натискът отдясно от страна на екстремните десни формации спрямо традиционните партии от спектъра център-дясно в много случаи принуди редица дясноцентристки формации в Европа да се изместят в посока дясната екстрема в опит да задържат електоралното оттичане в това направление. Референдумът бе и опит за прехръляне на отговорноста за загубата на социална сигурност на широки обществени слоеве, включително на голяма част от средната класа в резултат на икономическата криза и политиката на строги бюджетни рестрикции чрез пренасочване на критиките от Лондон към Брюксел. Неговото провеждане отговаряше и на традиционните консервативни настроения на британското население и инерционните изолационистки нагласи спрямо континента, засилили се особено много в резултат на мигрантската и бежанската криза – която сред британското обществено мнение, в резултат и на засилената популистка кампания, придоби изкривената форма на неприятие към гражданите на новите страни членки на ЕС от Източна Европа, в последните години съсредоточавайки негативизма почти изключително върху българи и румънци. В международен план Камерън разчиташе чрез референдума (при това както преди неговото провеждане, така и след евентуален благоприятен за себе си резултат от него) да се сдобие със сериозен политически ресурс за натиск върху европейските институции за получаване на търсените отстъпки и извоюване на още по-специален британски статут в рамките на ЕС (и към момента Великобритания си е извоювала правото на неучастие в отделни политики и се възползва от правото си да не се обвързва с общностни решения в четири сфери: Шенгенското пространство, Европейския валутен съюз, Хартата за основните права и Пространството за свобода, сигурност и правосъдие.)

В най-обобщен вид съдържателното поле за преговори между Лондон и Брюксел обхващаше няколко групи от реални проблеми във функционирането на интеграционните механизми, за които се търсеха и предлагаха британски решения. Разпределени в четири големи кръга, преговорите, проведени в края на 2015 g. и началото на 2016 g. обхващаха следните теми: миграция, суверенитет, икономическа политика, конкурентоспособност. Обединяващато по всички теми в подхода на британската страна бе стремежът за едностранно преразглеждане условията за членство на страната в посока намаляване наднационалните правомощия, респективно задълженията произтичащи от решения на европейските институции и разширяване полето както на гаранции, че Обединеното кралство и занапред няма да бъде обвързано с отделни стратегически политики на ЕС, така и на възможностите за неангажиране на Лондон с изпълнението на конкретни решения на Брюксел.

Nepriklausomai nuo, че постигнатите през февруари 2016 g. договорености в крайна сметка така и не бяха одобрени при референдума, те си струва да бъдат анализирани, защото са показателни както за философията и подхода на Лондон за интереса си от еврочленството, така и за посоките и границите на компромиса, който Европейският съюз е склонен да приеме с цел съхраняване на своето единство. Žinoma, съвсем не задължително това, което бе постигнато от Великобритания би било предложено в подобна ситуация на други страни членки на съюза – предвид голямото значение и извоювания специфичен статут на страната в рамките на ЕС.

Най-тежката за преговори, предвид обстоятелството, че засягаше базисни принципи на Евросъюза и същевременно обществено най-чувствителна бе темата за миграцията. Камерън поиска имигрантите от други държави на ЕС, които живеят във Великобритания, да имат право да поискат социални добавки и жилище след четиригодишен престой. Става дума за тези социални плащания, които във Великобритания се отпускат на заетите с ниско възнаграждение. Предизборните обещания на Камерън съдържаха също репатриране на имигрантите, които за шест месеца не са намерили работа и забрана работниците във Великобритания да получават социални добавки за деца, които живеят в чужбина

Въпреки съпротивата на редица източноевропейски страни, Камерън все пак успя да си осигури „аварийна спирачка” за седем години за някои от социалните придобивки за новопристигащи граждани от ЕС. Европейската комисия се съгласи Великобритания да може да спира социални добавки само в изключителни ситуации на голям приток на работници и сериозно натоварване на социалната система на страната за дълъг период от време. Дори и при такава ситуация държавата щеше да може да ограничава достъпа на новодошлите работници до социални добавки за максимален период от четири години. Децата на имигантите, които живеят в други държави все пак щяха да получават добавки, но те щяха да бъдат индексирани спрямо стандарта на живот на съответното място. Новодошлите имигранти от ЕС нямаше да могат да получават добавки за три месеца като безработни, а ако не си намерят работа за шест месеца, ще трябваше да напуснат страната. Същевременно Камерън не получи подкрепа по някои свои искания като премахване на европейско законодателство в сферата на заетостта и социалното подпомагане и промяна в директивата за работното време. От съществено значение бе фактът, че ЕС не допусна ограничение на една от четирите основни свободи в раките на съюза, а именно на свободното движение на работна ръка, както и че бе изрично декларирано, че договореният механизъм ще бъде валиден за всички държави членки и те ще имат същите възможности за предприемане на отделни рестриктивни мерки в социалната сфера, които се даваха на Обединеното кралство.

В широката преговорна рамка по темата „суверенитет” Камерън се стремеше да гарантира, че страната му по-никакъв начин няма да бъде обвързана с по-тясна политическа интеграция. Той защитаваше становището, че Брюксел има прекалено голяма власт над британските институции и поиска „формален, обвързващ и необратим правен ангажимент” от ЕС, че страната му няма да бъде изправена сега и за в бъдеще пред изискването за участие във един „все по-тесен съюз”. Великобритания отказва да участва в полтическо сближаване, а настояваше националните парламенти на държавите да имат правото да блокират европейското законодателство. Тя поиска възможност за „червен картон”, който да представлява възможно вето на общи закони, гласувани в Брюксел, който да може да бъде показан от мнозинство от национални парламенти. Не на последно място Великобритания категорично възразяваше срещу всяка идея за създаване на европейска армия – както поради опасенията от дублиране на структурите за сигурност с НАТО, таки и предвид приоритетните си отношения със САЩ (впрочем, независимо, че тази идея периодично се лансира, по нея няма съгласие нито от гледна точка на страните членки на НАТО, нито в самия ЕС).

В отговор на тези настоявания председателят на ЕК Доналд Туск декларира, че различните държави членки могат да избират различни пътища на интеграция и заяви, че никой не ги задължава да вървят към една единствена цел. ЕС призна и се съгласи с искането на Лондон да не бъде обект на повече политическа интеграция в ЕС – което само по себе постави под огромна въпросителна посоката за развитието на интеграционните процеси в Европа в дългосрочен план. Камерън получаваше и ”червеният картон”, макар че възможността да бъде показван се обвъзваше с изискването за него да се произнесат 55% от 28-те национални парламенти, което го правеше трудно постижим практически. Компромисът бе, че и в момента в ЕС съществуват процедури, които позволяват на националните парламенти да възразят срещу законодателство и да го върнат в Европейската комисия. Тези механизми обаче се използват много рядко и изискват силни съюзници, каквито Великобритания не винаги има.

В отличие от първия преговорен пакет, който по своето съдържание беше пряко насочен срещу интересите на българските граждани в Обединеното кралство, повдигнатите от Лондон въпроси в сферата на „ограничаването на икономическата изолация” до голяма степен отразяваха притесненията както на България, така и на други страни, нечленуващи в Еврозоната - за да не им се налагат ангажименти, без да имат права. Тези тревоги бяха засилени от лансирането от страна на Европейската комисия на идеи, свързани с „обрастването” на Еврозоната със свои институции, включително обособени парламент и бюджет, което неминуемо преконфигурираше съюза в ядро и периферия с всички произтичащи от това последствия (включително и затвърждаване де факто на периферния статус на България). Темата е особено чувствителна през призмата на ролята на Лондонското Сити като финансов център на ЕС. Великобритания настояваше официално деклариране, че еврото не е единствената валута на ЕС, както и за гаранции, че държавите извън валутния съюз няма да бъдат изолирани или дискриминирани при вземането на решения. Неналагане на фискалните политики на съюза и отказ от принос на Великобритания към спасителни програми за европейски държави в криза също бяха измежду исканията.

ЕК се ангажира, че в рамките на съюза могат „съвместно да съществуват” повече от една валута, както и че независимо от това дали страните са част от Еврозоната или не, те няма да бъдат дискриминирани.

Четвъртият кръг въпроси, свързани с подобряване на конкурентоспособността, по принцип не бе особено проблематичен, доколкото както Камерън така и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер нееднократко извеждаха този въпрос като приоритетен. Великобритания отстояваше рязко намаляване на евробюрокрацията и премахване на ограниченията за бизнеса и разширяване на мерките за свободно движение на капитали, стоки и услуги, с цел икономическо развитие. Постигнатото съгласие бе да се търси увеличаване на конкурентоспособността с „конкретни стъпки”. Подводните камъни тук се криеха в обстоятелството, че присъединяването на страните от Източна Европа към ЕС показа, че разширяването на общия пазар облагодетелства по-силните икономически играчи и не случайно то способства (наред с политическите традиции и икономическите връзки) за засилване ролята на Германия в ЕС.

Ако трябва да се резюмира отхвърленото от референдума споразумение, при това не толкова от гледна точка на неговото съдържание, колкото през призмата на бъдещите процеси, то трябва да се констатира, че ЕС бе готов да предпочете запазването на съюза пред отстояване на принципите му. Тук става дума преди всичко за накърняване на правата при свободно движение на работна ръка, който е базисен принцип на ЕС. Великобритания поиска и получи правото да наложи известни рестрикции върху правата граждани на ЕС, извън британските - което само по себе си е неравноправно третиране на гражданите на другите граждани на ЕС спрямо британските.

tai, което може да се каже в обобщен вид е, че дебатът за бъдещето на Обединеното кралство в ЕС до голяма степен подмени и бе на път да предреши дебатът за бъдещето на самия Европейски съюз. Поставянето на реалните и дълбоки проблеми от дневния ред на Брюксел през призмата на британските интереси и фиксирането на дългосрочни подходи с оглед решаването на конкретния въпрос със съхраняването на Великобритания в рамките на съюза до голяма степен изкривяваше политическата оптика при търсенето на решения. Това се отнася преди всичко за въпроса с евентуалното ново равнище на по-тясна интеграция в Европа, като ЕС на практика бе изправен пред две еднакво непривлекателни алтернативи: да се въздържа от по-нататъшна политическа интеграция за да се придържа към споразумението между Лондон и Брюксел или да върви към задълбочаване на интеграционните процеси – но без Великобритания.

Освен реални отстъпки, които получи, ключово за Камерън бе да създаде видимост за победа в преговорите. Битанската дипломация многократно е разчитала на подход при преговорите на принципа „не“, за да получим по-добро „да“. Най-важното, което се случи в Брюксел бе, че Дейвид Камерън получи възможност да се върне в Лондон и да каже: „аз постигнах своите цели и интересите на Великобритания са защитени и затова - гласувайте на референдума за оставането ни в ЕС”. Това му позволи да изиграе търсения тактически ход - да изтегли референдума за членството на страната в ЕС максимално рано, apie 23 юни т.г., разчитайки на ефекта от постигнатото.

Резултатите от гласуването обаче показаха, че бяха задействани процеси, които на определен етап излязоха извън контрола на управляващите. На практика цялата кампания премина под знака на своеобразна война на заплахите и страховете, като в съдържателен план водещите теми бяха миграцията и финансовото бреме от членството в ЕС. Въпреки поредицата от мигрантски вълни, последователно заливали острова след края на Втората световна война и разпада на колониалната система (индийци и пакистанци в края на четиридесетте и началото на петдесетте тодина на миналия век, жители на Карибите в средата на петдесетте, африканци през шестдесетте и т.н.), които британското общество като цяло достатъчно успешно акомодира, икономическата криза в началото на този век изкриви призмата на възприятие и направи общественото мнение много по-чувствително спрямо масовото навлизане на граждани от Източна Европа, особено на българи и румънци – като последни по веригата на присъединяване. Като тук привържениците на Брекзит успяха да наложат в публичното пространство тяхното възприемане именно като мигранти, а не като равноправни граждани на ЕС, ползващи се от правото на свободно движение на работна ръка в рамките на съюза. Дебатът по другата ключова тема на кампанията – приносът на Обединеното кралство в бюджета на ЕС, също бе доминиран от популизма, а както показаха събитията след гласуването - и от откровена и целенасочена манипулация на фактите. Извън общественото внимание остана обстоятелството, че Великобритания, макар и нетен контрибутор, е единствената страна, която по силата на т. jūs. British rebate си е извоювала още от времето на Тачър правото да получава обратно част от членския си внос в ЕС - от порядъка на 4 milijardų. евро ежегодно към днешна дата (аргументирано с обстоятелството, че почти половината от бюджета на ЕС отива за подпомагане на селскостопанската политика на общността, ty. от тези средства най-вече се ползва Франция, а най-малко – обединеното кралство). Както показа дебатът обаче, тези, които пледираха за крачка назад по отношение на евроинтеграцията, я виждаха по-скоро като крачка встрани: ползване на благата от членството, но не и поемане на тежестите и отговорностите за решаване на общите проблеми на ЕС.

Кампанията за референдума очерта дълбоки разломи вътре в британското общество, като радзделителните линии пресичат всички негови слоеве. Доминиращата оценка, че за оставане в ЕС са гласували богатите и образованите, а за излизане – по-бедните и тези с по-ниско образование, е твърде опростена и не съвсем точна. Това в известна степен важи за Англия, където Лондон и университетските центрове преобладаващо гласуваха в полза на ЕС, но от друга страна югоизтокът и югозападът, които са най-консервативната част на Англия и където Брекзит получи най-силна подкрепа, са населени предимно от представители на средната и висока средна класа. По-бедните съставни части на Обединеното кралство – Шотландия и Северна Ирландия, гласуваха за оставане, но пък най-бедният Уелс подкрепи излизането. Антимиграционните настроения също се отразиха по различен начин в различните слоеве на обществото: при по-бедните - като страхове за работни места и социалната сигурност; при по-богатите – като отказ да се плаща цената на кризата, включително бежанската. При ясната доминация на подкрепата за напускане на по-възрастното поколение и стремежът към оставане у по-младите, всяка една от възрастовите групи също е много дълбоко вътрешно разделена. Дори и традиционният британски консерватизъм работеше нееднопосочно – връщане към традициите за поколението над 50 години предполагаше гласуване в полза на Брекзит, докато за средното поколение, което бе прекарало целия си съзнателен живот в условията на еврочленство, запазване на статуквото означаваше оставане в ЕС. В най-общи рамки се приема, че едрият бизнес и особено финансовите среди гласуваха за оставане (защото напускането би стеснило неговите възможности), а по-дребните предприемачи подкрепиха излизането, но и тук картината е достатъчно пъстра – тези икономически сфери, които разчитат на евтината работна ръка от Източна Европа (строителството, част от услугите, селското стопанство начело с прословутите райони на производство на ягоди и т.н.) също бяха склонни да аргументират ползите от членството. Показателни бяха преобладаващите настроения сред военните, които под влияние на предложенията за създаване на общоевропейска армия като цяло предпочетоха да заложат на националната карта и гаранциите за сигурността от страна на членството в НАТО.

Брекзит преконфигурира и политическото пространство във Великобритания. Трусовете засегнаха всички основни политически партии в страната. Кампанията се оказа твърде тежка и ерозира доверието в практически всички партийни лидери, независимо от това каква позиция отстояваха те по време на дебатите и след проеждането на референдума на преден план излезе въпроса за тяхната подмяна.

Линията на конфронтация минаваше вътре през двете основни политически партии, разцепвайки и противопоставяйки членове и симпатизанти. Това бе най-видимо при консерваторите, където дори правителството се раздели на две в позициите за и срещу Брекзит. От една страна това отразяваше тенденциите в дясното крило на партията, тангиращо (а в не малко случаи – и прехождащо) към позициите на Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) на Найджъл Фараж. Впрочем, тези тенденции вътре в КП обозначиха достатъчно видимия през последните години тренд към цялостно изместване на партията вдясно. От друга страна на карта бе поставено не просто политическото бъдеще на Камерън и голяма част от ръководството на КП, но и политическото единство на партията. Резултатът в известна степен бе двойна загуба: Камерън загуби властта в държавата и се оттегли от политиката, а лидерът на вътрешната опозиция Борис Джонсън се отказа да се бори за лидерство в партията и загуби ореола и достоверността си сред общественото мнение. Същевременно заставането начело на партията и държавата на Тереза Мей, достатъчно твърда и последователна в отстояването както на официалната линия на ръководството на КП преди референдума, така и за съобразяване с резултатите от гласуването след неговото провеждане, доведоха до определна консолидация на КП и поне на този етап предотвратиха опасността от разцепление.

Не по-малко драматични, макар и останали по-всрани от общественото внимание, са процесите и в Лейбъристката партия. На пръв поглед нейната официална позиция за оставане в ЕС изглеждаше достатъчно ясна, а и противоречията и скандалите в рамките на КП като че ли ѝ осигуряваха сериозно политическо предимство. На практика обаче в рамките на кампанията лейбъристите нерядко излъчваха нееднозначни сигнали, като отговорността за това бе стоварена върху председателя на ЛП Джереми Корбин, обвиняван от съпартийците си за неубедителната защита на официалната партийна позиция за оставане в ЕС. Върху партията тегнеше и сянката от предизвикания от нея и загубен референдум за напускане на ЕС през 1975 P, когато в огледална на сегашната ситуация правителството на лейбъриста Едуард Хийт вътрешно се разделя по проблема, а и сред членовете на партията преобладават евроскептичните настроения. В крайна сметка в сегашната кампания ЛП се оказа доста пасивна като дори се създаде впечатление, че до известна степен, нейната позиция е периферна и нейното влияние не е определящо доколкото консерваторите окупираха лидерството и на двете противостоящи тенденции. В резултат на това ЛП е изправена не просто пред сериозна лидерска криза, но и пред тежък вътрешнопартиен дебат за бъдещата политика на партията – дали ще продължи тенденцията към постепенно придвижване по-наляво, или неуспехите през последните години ще я върнат по-близо до центъра.

На пръв поглед изглежда, че основният победител от референдума бе Найджъл Фараж и неговата ЮКИП. В съдържателен план избирателите подкрепиха нейните тези и гласуваха за Брекзит. Същевременно обаче партията получи силен удар по своята политическа достоверност и отговорност, след като стана ясно, че съзнателно е манипулирала и изкривявала фактите и аргументите за членството на Великобритания в ЕС. А оставката на Фараж от лидерството в ЮКИП, запазвайки същевременно (и парадоксално, според мнозина) членството си в Европейския парламент, както и нежеланието му да поеме отговорността за последствията от вота, допълнително ерозираха репутацията й.

Либералдемократите, като най-ясно профилирана проевропейска британска партия, също не успяха да заемат по-централно място в кампанията. Редуцирани до маргинално участие в парламента след изборите през 2015 g. в резултат на първото си от близо сто години участие в правителството като младши партньор на консерваторите, Либералдемократите не се възползваха от шанса да възвърнат своите позиции, заставайки като един от лидерите на кампанията за оставане в ЕС.

Кампанията за референдума очерта и някои нови тенденции в политическата практика в Обединеното кралство. На първо място тя беше основно национална и медийна, отдалечавайки се от брианските традиции за предизборна агитация лице в лице и от врата на врата, ty. пренебрегвайки практиката за директно и непосредствено общуване на политиците с избирателите. На второ място тя беше нетипична за страната и от гледна точка на подмяната на политическите аргументи с политически епитети, което я направи доста по-повърхностна, остави я на ниво лозунги и внушения и в крайна сметка не позволи на избирателите да получат реална представа за последствията от вота в една или друга посока. Не случайно немалко британски граждани потърсиха реална информация за последствията от евентуално излизане от ЕС едва след вота. По-нататък – това бе една силно агресивна кампания, съпроводена с персонални нападки и обиди, която ескалира дори в убийството на депутката от лейбъристката партия Джо Кокс – едно от малкото политически убийства в страната в нейната нова история. Като следствие от всичко това след референдума сред отделни обществени прослойки, основно сред по-младото поколение, се затвърди убеждението, че гласуването е легитимирало антиимигрантските настроения, включително и агресията спрямо чужденци на битово ниво.

Основният резултат от референдума бе едно силно разделено общество – дълбоко и за дълго, където независимо от по-нататъшното развитие на процесите или едната или другата половина от него ще се чувства ощетена и излъгана.

Ключовият проблем пред Великобритания през следващия период е как Брекзит ще се състои на практика. Отлагането на задействане на чл. 50 от Лисабонския договор за началото на 2017 g. засилва несигурността и дава възможност за появата на различни спекулации. От една страна резултатите от референдума са факт и няма британски политик, който може да си позволи да ги пренебрегне. От друга, след политическия махмурлук на 24 юни се наблюдава тенденция към обществено отрезвяване. В британския парламент, който в крайна сметка трябва да вземе решение за подаване на молба за излизане от ЕС (вотът на референдума не е задължителен, а има препоръчителен характер) настроенията са достатъчно категорично в полза на оставане в рамките на съюза. Теоретично оставянето на определен буферен времеви период преди предприемането на конкретни стъпки по излизане от ЕС оставя възможност за набиране на достатъчно широка обществена подкрепа за провеждането на нов референдум – предвид евентуална промяна в обществените нагласи, стимулирана от центробежни процеси сред субектите на Обединеното кралство.

Основното предизвикателство се състои в това как да се съчетаят излизането на Обединеното кралство от ЕС и запазването на самото Обединено кралство (респективно Великобритания) като единна държава. Първият министър на Шотландия Никола Стърджан вече категорично заяви, че шотландците са гласували страната им да бъде член на ЕС и в случай, че Лондон подаде заявка за излизане, Единбург ще организира втори референдум за напускане на Обединеното кралство. А има всички основания да се очаква, че за разлика от резултатите от гласуването през 2014 P, този път към шотландските националисти може да се добави и вота на проевропейски настроените шотландци и страната да обяви своята независимост. Това може да послужи за стимул за развитието на подобни процеси и в Северна Ирландия, като това би направило ситуацията взривоопасна. Под въпрос може да се окаже процесът на омиротворяване на страната след дългогодишната гражданска война, като този път допълнителен аргумент за евентуално присъединяване на Северна Ирландия към Ирландската република ще бъде запазване членството в ЕС.

Първоначалните реакции на британското „не” за членството в ЕС очертават съществуването на поне три опасности за самия Европейски съюз. Първата: събитията да се третират апокалиптично и от позициите на самоназначен „Страшен съд” да започне раздаването на справедливост, осъждайки грешките на Лондон или Брюксел, а не рядко – и в двете посоки, прехвърляйки полето за реакция от това на действията и реформите в това на словесните обвинения и интерпретации. Втората: да се претендира, че нищо особено не се е случило и да се продължи напред на принципа business as usual, отново подминавайки причините за кризата и необходимите промени за справяне с нея. Третата опасност, очертала се в първите няколко дни след референдума е свързана с инициирането на прибързани, хаотични и необмислени предложения, създаващи впечатление дори за известна паника (като френско-германската инициатива за бързо задълбочаване на интеграцията, отхвърлено веднага от страните от Вишеградската четворка).

tai, което ще бъде ключово за степента на адекватност на реакция на резултатите от гласуването в Обединеното кралство, е способността на Европа да отиде отвъд самия акт на референдума и да анализира процесите – както тези, довели до този резултат, така и новите, които ще произтекат от него. А те са достатъчно дълбоки като обхват, дългосрочни като тенденция и дълго игнорирани като натрупване на симптоми. be to, за да бъде анализът достатъчно обективен, винаги следва да се има предвид, че ЕС не са „те, ЕС”, а „ние, ЕС”, ty. че България е интегрална част от тази общност със своите права, но и със съответните отговорности – включително и по отношение на проблемите на функциониране на съюза и невинаги работещите решения.

Европейският съюз, този определено най-мащабен съвременен политически проект на континента, постепенно започна да се превръща в жертва на своя успех. Някъде по пътя на шестдесетгодишното си развитие той започна неусетно да губи своите основополагащи ценности. И все по-често се налага да си припомняме, че ЕС е преди всичко проект за мир и просперитет.

pirmas, в края на миналия и началото на този век войната се върна в Европа. Ir tai ne tik apie buvusios Jugoslavijos konfliktų (kas daug buvo žiūrima kaip į kažką savito regiono, като аберация от общото правило, срещу която останалата част от континента е вече имунизирана) ar kariniai veiksmai Ukrainoje (обяснявани твърде удобно единствено със също така „вечните руски имперски апетити”). dar svarbiau, че войната отново е тук не просто като факт, а като морално допустим инструмент за решаване на конфликти и постигане на политически цели. Което е може би най-крупният регрес в развитието на Европа след края на Втората световна война.

antra, просперитетът на обществото бе заменен от диктата на институционалната рамка (механизмите, структурите и регламентите) и ефективността на функционалната система (икономиката). kitaip, целта бе подменена с инструмента, а човекът бе изместен на заден план от бюрокрацията и печалбата. Това се почувства особено силно след началото на икономическата криза в края на миналото десетилетие, когато режимът на строги икономии, възприет като безалтернативен за излизане от кризата имаше като последствие дестабилизиране на европейските общества и ерозия на социалната тъкан, довели от своя страна до търсенето на по-радикални социално ориентирани леви отговори в южната част на континента (Graikija, Ispanija, Italija, Portugalija), както и на появата на крайно десни, антимигрантски настроения в Централна и Северна Европа.

Тази тенденция намери своя израз и в международен план. Като основна линия на поведение бе възприет износът на ценности, а не осигуряването на развитие и просперитет – т.е. акцентът се премести върху поучаването и и менторството, а не върху подпогането и съдействието. И може би само на пръв поглед е парадоксално, че опитвайки се да изнася демокрация навън, като резлутат Европа си внесе нестабилност вътре. При това все по-видимо се очертава готовността дори за ограничаване или най-малкото поставяне под по-стриктен контрол на определени демократични права и свободи в редица европейски страни.

trečias, солидарността стана основна жертва на кризата. И не толкова като действащ принцип на функциониране на ЕС (намерил своето институционално измерение в създаването и функционирането на кохезионния фонд), но преди всичко като политически подход и механизъм за реализация на ценностите на ЕС. Най-очевидно тази тенденция се наблюдава при реакциите на бежанската криза, където опитите за спасяване поединично се превърнаха в основно средство за борба с проблема – чрез прехърлянето му на съседа: предходния по трасето (чрез издигането на нови стени - материални, но също така и виртуални, на неприятието) или следващия по пътя (чрез подпомагане на по-бързия и безпрепятствен транзит на бежанския поток през собствена територия). При това се пренебрегва обстоятелството, че солидарността не е благотворителност, а това е цената на стабилността - на всяка държава членка поотделно и на ЕС като цяло, която следва да бъде платена.

Ерозията на разбирането за солидарност в условията на криза роди и едно съвършено ново явление – „бунтът на богатите”. kitaip - бягство от ангажиментите по заплащане цената на кризата. На ниво държава този феномен се материализира в засилващия се сепаратизъм на отделни региони вътре в редица страни: Каталуния (а и Страната на баските, макар и в по-малка степен) в Испания, Фландрия в Белгия, Северна Италия, дори разчитащата на своите нефт и газ Шотландия в Обединеното кралство. Общото в аргументацията е именно нежеланието на по-развитите региони да са натоварени с по-големи икономически, финансови и социални ангажименти за общото развитие на страната от по-бедните такива. На ниво Европейски съюз гласуването в полза на Брекзит е само най-впечаляващото, но не и единствено свидетелство за засилване на центробежните тенденции – за референдуми за излизане от ЕС призовават евроскептичните партии в Холандия и Австрия, подобни идеи придобиват публичност и в страни като Чехия, Гърция и др.

Като обобщен резултат от тези процеси може да се направи изводът, че се наблюдава засилено обществено усещане, че евроинтеграцията бе подменена с евробюрокрация. Нараства убеждението, че политическите решения и мерки не са насочени към решаване на конкретни проблеми на населението, а към често самоцелна демонстрация на политическа активност от страна на институциите. Съществен принос за това дава и Европейската комисия. Като всяка бюрокрация (а когато става дума за Брюксел спокойно може да се говори за свръхбюрокрация) администрацията на ЕС, по силата на своята експертиза и координиращи функции, има тенденция към завладяване на политически пространства и диктуване на политически решения. Това от своя страна обаче натоварва ЕК и с политически отговорности, за които тя няма пълномощия и ресурс да поеме – засилвайки упреците както за неефективност, така и за самодостатъчност на европейските институции. От друга страна държавите членки, разполагащи с всички правомощия в рамките Европейския съвет за формулиране на политиките на Съюза, с удоволствие прехвърлят на ЕК всички обвинения за грешки и проблеми, когато са поставени под натиска на общественото недоволство в собствените си страни.

Характерна особеност на случващото се в интегрирана Европа, определяща до голяма степен и характера на събитията, е обстоятелството, че процесите в ЕС вече текат не само и не толкова на ниво държава, ty. вътре в отделните държави, а на ниво общество и по-точно - във взаимно свързани общества. Това прави и самите процеси достатъчно еднотипни за целия ЕС.

Кризата на националната държава в резултат на процесите на глобализация, пробиването на нейната защитна черупка, води до засиленото усещане за загуба на сигурност (политическа и социална) и на хоризонт (персонален и национален). Тя създава не само нова икономическа и политическа реалност (с предефиниране и намаляване ролята на националната държава и появата на нови глобални субекти – транснационални корпорации, NVO, и дори своеобразно глобално обществено мнение), но и нова социална субектност с появата на „глобалния индивид”, на „не-държавния човек” на международната сцена сцената (най-видимо това се потвърждава чрез бежанската криза, мигрнатския поток и действията на международния тероризъм и „Ислямска държава”). Глобализацията направи много по-видима и разтварящата се ножица на неравенството. Революцията в сферата на информатицията и комуникациите, неограниченото движение на капитали и все по-либерализиращия се обмен на стоки неминуемо води и до увеличена социална мобилност на населението по света (основно в посока Европа). Засилената миграция от своя страна има като последствие нарушаване и размиването на националните социални баланси и уют, гарантиращи политическата стабилност, в глобалните дисбаланси и конфликти. Наблюдава се криза на общественото съзнание, генерираща дълбоки разломи, които вече минават не толкова по границите между държавите, колкото вътре в самите общества. Сигурността се търси вече не на ниво национална държава, а на по-ниско, групово равнище - в общността на етнос и религия. Обществената фрагментация изкрастилизира в задълбочаваща се гетоизация и социална изолация от една страна и политическа агресия – от друга.

Политическите последствия от тези процеси са задълбочаването на кризата в два ключове елемента на демократичната политическа система – на представителството и на доверието. Най-видимото свидетелство за това е процесът на откъсване на управлявани от управляващи, на елитите от гражданите, на традиционното партийно представителство (т.н. мейнстрийм партии) от проблемите на хората. Което от своя страна до голяма степен преформатира политическото пространство: традиционните партии по оста ляво-дясно вече не се разглеждат като носители на алтернативи за решаване на проблемите, а като част, дори причина, за тяхното задълбочаване. Както показа и референдумът във Великобритания до голяма степен днес те противостоят не само и не толкова една на друга, а са принудени често съвместно да се борят срещу новите политически формации и течения от двете екстреми – което прави още по-трудно различими нюансите в техните политически послания. Вследствие на това се наблюдава нарастващо недоверие към институциите и постепенно обръщане на обществата в посока силни, често силови, политически личности.

Популизмът и радикализацията на обществата – както вляво, така и вдясно, са прекия резултат от кризисните процеси в Европа. Като в болшинството случаи евроскептицизмът е интегрална част от популизма. Именно в загубата на тези баланси и разтваряне ножицата на неравенствата на поне три нива: вътре в държавите, между отделните страните в ЕС и между Европа и останалия свят (и в крайна сметка – в зависимост от мястото в системата на преразпределение на ресурси по скалата донори-получатели), може би си струва да се потърсят и причините защо Северна и Южна Европа реагират по различен начин на едни и същи предизвикателства. Но независимо от изходните позиции и крайно дясното и радикално лявото търсят решението в една и съща посока – към засилване ролята на националната държава за връщане на загубената сигурност. Разликата се състои в това, че докато първите съсредоточават своето внимание в посока навън, виждайки основната заплахата в масовото нахлуване на чуждото и различното (хора, етноси, религии, ценности и т.н.) и респективно намират спасението в затварянето, запечатването на националната държава като път за гарантиране на националната сигурност, то вторите гледат в посока навътре, формулирайки като приоритетен риск нарушената социална стабилност и търсейки лек срещу нея в засилване на преразпределителните функции на държавата за гарантиране на социалната сигурност.

Несигурността е основният резултат от Брекзит. Несигурност, достатъчно дългосрочна като времеви измерения. Несигурност, включваща както Обединеното кралство, така и ЕС като цяло в териториален обхват. При това следва да се отчита, че Брекзит е начало на процесите, а не техният край. И в противовес на прокламираната теза за връщане към Европа на нациите като една от алтернативитите за реформиране на ЕС, това, което се очертава на хоризонта, е по-скоро Европа на национализмите. Тази тенденция е особено характерна за източната част на континента, където се наблюдава достатъчно ясно очертана склонност към директен трансфер на историята в съвременната политика. Това от своя страна възпроизвежда стари междудържавни спорове и конфликти и събужда позаспали реваншизми от двете световни войни през миналия век. Европа с бързи стъпки върви напред към своето минало – на разделени общности и конфронтирани нации. Този своеобразен откат е отговор на кризата на националната държава, като освен всичко друго тенденцията към затваряне и политическа „ре-национализация” е в посока, диаметрално противоположна на обективните процеси на глобализация и интернационализация.

На практика това е опит да се решават нови проблеми със стари инструменти и в стара координатна система. А цената, която Европа плаща, е загубата на взаимната толерантност в обществото. С други думи основните губещи от кризата в ЕС са не толкова структурите и държавите, а идеите и хората. Алтернативата на тази тенденция би следвало да се търси в едно ново ниво на интерграция. И тук проблемът едва ли е в отсъствието на прословутото лидерство – по-скоро става дума за липса на визия и идеи. Историята дава достатъчно доказателства, че когато политическите идеи на обществото се подменят с харизмата на персоната, очакванията за лидерство се трансформират в месианство, а управленската практика се плъзга към авторитаризъм.

В крайна сметка всичко се свежда до отговора на един много прост въпрос – иска ли и може ли човечеството да живее заедно. И да си представи как изглежда тази тази заедност поне в средносрочна перспектива, след десет-двадесет години – за да се лъкатуши по-малко по пътя към нея.

* В статията са развити тезите, залегнали в изказване на кръглата маса „Има ли бъдеще ЕС?” от проекта на Института за икономика и международни отношения и Фондация „Фридрих Еберт” ”Българската външна политика след присъединяването към ЕС: на изток от Запада и на запад от Изтока?", vyksta 28 Birželis 2016 g.

Komentarai nepriimami.