Varšuva susitarimai

Съществува ли знак за равенство между повече оръжие и повече сигурност? Когато става дума за отношенията между НАТО и Русия отговорът е отрицателен. Повече оръжие води единствено до още повече оръжие – от едната, респективно от другата страна. Иначе казано – нова спирала в надпреварата във въоръжаването. Paradoksalu - развиваща се под знак на доктрината на сдържането. Като винаги остава да виси въпросът за балансите: кога ще бъде достигната точката, в която опасността от реален конфликт ще направи политическото договаряне неотложно и безалтернативно.

Твърде преднамерена и плашещо неточна изглежда подредбата на рисковете за сигурността на Алианса в комюникето от срещата на върха на НАТО във Варшава. Определянето на Русия като първостепенна и дългосрочна заплаха за сигурността на Европа на фона на разпада на държавността на не една и две страни в Близкия изток и Северна Африка, действията на „Ислямска държава” и генерирането на агресивна антизападна идеология на основата на радикалния ислям, терористичните актове и формирането на дълбоки вътрешни разломи в самите европейски общества, създава впечатление за сериозно разминаване между дневния ред на лидерите на Североатлантическия блок и реалните притеснения на европейците.

„Новият свят” не е само клиширана от употреба фраза. Коренно е променен характерът на рисковете за сигурността. Войната днес не е толкова за територии, а за умовете на хората, конфиктите не са само по границите, а вътре в обществата. Рисковият фактор се премества все по-видимо от държавите към недържавните субекти и Европа се сблъска брутално с тези нови реалност: с тероризма на ИДИЛ – на ниво държава и с бежанската вълна – на ниво общество.

Ключовият въпрос за сигурността на Европа е: сигурност срещу Русия или сигурност с Русия? Заклеймяването на Русия само по себе си не решава проблема, а подменя съдържанието на дебата. А той, както предупреди и Кисинджър, не може да се свежда до това как да се накаже или „пречупи” Русия. След седемдесет години мир Европа започна да се плъзга опасно назад, към своето минало. Ксенофобията и национализмите отново станаха част от политическия пейзаж на континента, допълнени със събуждане на позаспали реваншизми в източната му част. Войната неусетно се върна в Европа. Не само като факт (на Балканите и в пост-съветското пространство), не толкова и като елемент от политическата лексика, колкото в общественото съзнание, превърщайки се отново в морално допустимо средство за решаване на спорове и конфрикти.

Самата „нова студена война” изглежда като отживелица от миналото, като опит да се решават нови проблеми със стари инструменти – защото светът отдавна вече не е двуполюсен, а и Русия не предлага идеологическа алтернативност, като днешното противопоставяне е изцяло в полето на геополитиката. Впрочем конфронтацията се оказва удачно средство единствено за целите на консолидацията: национална, около президента Путин – за Русия; на съюзниците, около САЩ – за НАТО.

На фона на тежките политически констатации конкетните решения за разполагане на четири батальона на НАТО в Прибалтика и Полша подават твърде нееднозначен сигнал. Значението на тяхното разполагане естествено трябва да се търси преди всичко в полето на политиката, а не на военната сигурност. Те са предназначени повече за успокояване на общественото мнение в съседните на Русия страни и очевидно освен демонстрация на солидарност и единство са резултат и от сложни вътрешни компромиси в самия Алианс, доколкото не са в състояние да изплашат Русия, но пък могат да бъдат използвани за претекст за ответни действия.

Логично след възстановяване на отношенията между Русия и Турция идеите за укрепване на черноморския фланг на НАТО останаха за решаване в бъдеще време. След блиц-партията на Ердоган, оставила в не особено уютна ситуация радетелите на формирането на „черноморска флотилия” в Букурещ, Киев и София, стана ясно, че стратегическата турска линия на сътрудничество с Русия в Черно море и недопускане на по-значимо натовско присъствие (ограничено и като времетраене, и като тонаж от Конвенцията от Монтрьо) няма да бъде преосмислена. НАТО и занапред ще трябва да разчита на ротация на корабите на нечерноморските страни и съвместни учения и маневри, но не и на постоянно формирование – дори и съставено от кораби на черноморските държави.

Диалогът с Русия присъстваше във Варшава като послание, дори на моменти звучащо като заклинание. Той присъства в дневния ред на НАТО и като акт – възобновената дейност на Съвета НАТО-Русия, а и посещението на Кери в Москва. tai, което отстъства към момента е съдържанието на този диалог – политическата платформа за решаване на проблемите и деескалация на напрежението, почиваща на стратегическа визия за сигурността на Европа. Струва си да си припомним, че в крайна сметка не надпреварата във въоръжаването, а разведряването доведе до колапса на Съветския съюз.

По ирония на събитията Варшавската среща на НАТО съвпадна с публикуването на доклада на „Комисията Чилкът”, разследваща участието на Великобритания във войната в Ирак. Оценката за действията, предприети въз основа на също такава преднамерена информация и плашещо неточна оценка на фактите, навява неприятни аналогии за възможните последици и степента на адекватност на политическите решения. Практиката е показала за съжаление, че в политиката не винаги повторението носи допълнително знание.

Komentarai nepriimami.