Преговори или разговори

Разговарят, но не преговарят. Това е най-точното определение за жанра на случващото се в Съвместната експертна комисия по исторически и образователни въпроси, създадена съгласно Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете страни. Защото в работата на Комисията отсъстват поне няколко задължителни елемента, характеризиращи едни мъждудържавни преговори.

pirma -

за какво точно се преговаря.

С други думи, няма ясно фиксиран, взаимно договорен и приет предмет на преговорите. Историята определя тематичната област на преговорите, но сама по себе не фиксира дневния им ред. Тук си струва да се спомене, че в началото на работата на друга подобна двустранна комисия преди повече от десет години – Двустранната комисия по нерешените въпроси между България и Турция, съгласуването на въпросите за обсъждане отне повече от година поради несъгласието на турската страна изобщо да включи в дневния ред въпроса за обезщетенията за тракийските бежанци. И след като това съгласие в крайна сметка бе фиксирано в дневния ред, този въпрос повече не можеше да бъде избягван.

tai, което се прави към момента е инвентаризация на исторически събития и личности. Като естествено при подобен подход списъкът никога не може да бъде изчерпателен, а и съдейки по публичната информация тематиката за всяка следваща среща се съгласува в хода на разговорите. Подобна работа „на парче“ може да има своята тактическа обосновка, ако се предполага, че след съгласуване на общи позиции по отделните парчета ще се оформи едно единно цяло. Практиката обаче показва, че вероятността да се постигне обратен ефект и да се блокира дейността на комисията е по-голяма – както се случва в момента с несъгласията по повод Гоце Делчев.

Логичният подход, от който е заинтересована България, е да се върви от общото към частното. Задача на Комисията би следвало да бъде дефиницията на понятието „обща история“, залегнало в Договора: какво това означава, какъв период обхваща, кога историята вече се разделя (дали това става след 1878 g. и дали е факт през 1903 g. и след Балканската и Първата световна война – както твърдят македонските историци, или този период започва едва след края на Втората световна война?). Решаването на този проблем естествено би разставило историческите личности и събития на тяхното точно място.

Niekada, една междудържавна комисия не може да бъде редколегия. Тя не може да редактира учебниците по история на двете страни. Съдържанието на тези учебници ще бъде функция именно от постигането на разбиране за периода на общата история. Като дори и това няма да предотврати други научни интерпретации на отделни историци и в София, и в Скопие.

На второ място, съдейки по всичко

българската делегация преговаря без мандат.

Няма информация Министерският съвет да е одобрил преговорни позиции по въпроса. А те са абсолютно задължителни, когато става дума за национални интереси. Žinoma, съдържанието на този мандат не може да бъде публично, но неговото наличие следва да бъде ясно. Членовете на Комисията не защитават лични мнения по време на разговорите. Нито пък могат да формират държавни позиции на база на собственото си мнение – дори и те да са единни в него. Като този мандат следва да фиксира както целите, така и рамките на възможните компромиси – т.е. червените линии, отвъд които българската делегация не може да отстъпи.

trečias, стои въпросът за сроковете и резултата от дейността на комисията. Като съвместен орган, създаден по решение на двете правителства, естествено е постигнатите договорености да бъдат фиксирани в договорна форма и

комисията да приключи дейността си с междудържавно споразумение.

С пълното съзнание за всички трудности по пътя към неговото постигане, ако това не е крайната цел на дейността на Комисията, то тогава се поставя под въпрос смисъла на нейното съществуване. Работата на Комисията не може да бъде безкрайна и следва да има своя времеви хоризонт. Той неминуемо е свързан и с евентуалното начало на преговорите на Република Северна Македония за присъединяване към ЕС – доколкото задължително условие за членство в Съюза е отсъствието на нерешени двустранни проблеми със съседите. Niekada, отсъствието на акта на взаимна договореност може да компрометира процеса на диалог, като създаде допълнително напрежение в двустранните отношения.

Самият двустранен договор за добросъседство илюстрира значението на фиксирането на евентуалните договорености в правно обвързващ документ. Договорът, be kitų dalykų,, имаше за цел да отговори на друг важен за България проблем – този

за името на нашата съседка.

България от самото начало не беше страна в спора за името. Но това не означава, че тя не следеше процеса. И когато преди повече от десетилетие се очертаха двата реалистични гръцко-македонски компромиса – Северна Македония или Горна Македония, българската дипломация не зае изчаквателна позиция, а потърси превантивни решения. Отчитайки възможната негативна реакция в страната, България потърси гаранции срещу евентуални териториални претенции, асоцииращи се с новото име, именно в подписването на ангажиращ международен правен документ, в който македонската държава поема едностранен ангажимент (достатъчно рядко срещан в международните отношения) за ненамеса във вътрешните работи на България. Което има много по-висока стойност от заявленията на който и да било македонски президент или премиер, каквито ние често сме склонни да изискваме.

Друг въпрос, който не е предмет на работа на Комисията, но попада индиректно в полето ѝ на действие през призмата на образованието е

проблемът за езика.

Това е следващият труден проблем, пред който България ще бъде изправена. Защото на кабинката за преводи в Брюксел зад северно-македонската делегация няма да има надпис „български език“, а и документите на ЕС, предназначени за Скопие, също няма да са на литературен български. В официалните двустранни отношения проблемът има вече своето прието и от двете страни решение: в декларацията на премиерите от 1999 g. е записано, че тя е подписана на „официалните езици на двете страни - български език, съгласно Конституцията на Република България и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“. Този текст се възпроизвежда и в Договора от 2017 g. Тази формулировка обаче е неприложима в многостранните формати. И българското правителство трябва своевременно да осмисли и формулира национална позиция по този въпрос, отчитайки както българския генезис на езика, така и неговата естествена еволюция и целенасочено отдалечаване от корените през последните десетилетия.

Всички тези проблеми обаче произтичат от неяснотата по един базисен въпрос, който продължава да не получава еднозначен публичен отговор. Става дума за това какви са

стратегическите цели и интереси на България

спрямо нейната съседка. Като много често дългосрочната цел се замъглява от моментната емоция. Всеки публичен скандал между двете столици захранва и работи в полза на македонизма, създава противоречия и конфликти. Македонизмът е заинтересован от това да издига бариери и да разделя. Неговата цел е да отграничава и да противопоставя. Докато в bulgarų интерес е да се премахнат всички бариери между двете държави и българските граждани да се чувстват в Скопие като у дома си, а северно-македонските да се чувстват в София по същия начин. Българската стратегия следва да е насочена към премахването на бариерите и към изчистване на спорните въпроси чрез диалог в рамките на нормалните политически разговори. За да имаме възможно най-позитивните отношения между две съседни приятелски държави, членуващи в НАТО, а в перспектива – и в ЕС, след присъединяването на Република Северна Македония към Съюза. Крайно време е България да спре да мисли за Македония като за територия, а като за хора и граждани.

 

* Като заместник-министър на външните работи авторът е координирал подготовката на проекта за договор с (тогава) Република Македония, както и е ръководил българския преговорен екип в Двустранната комисия по нерешените въпроси с Турция.

 

Komentarai nepriimami.