Ще каже ли някой „стоп“?

10-1-8-150x150Има ли шанс едно ново разведряване? Възможен ли е катарзис без конфликт? И къде отиде здравият разум? Все въпроси с труден отговор, описващи днешните международни отношения.

Налице са достатъчно аргументи за да се твърди, že

dnešní konfrontace je ještě nebezpečnější než studené války.

До седемдесетте години на миналия век противопоставянето беше в статичен, „замръзнал“, контролиран вид, като и двете страни се придържаха към постигнатите, fixní a přijaté dvoustranná politická a vojenská zůstatky. Dnes je konfrontace je dynamická, с ясна тенденция към ескалация, светът е многополюсен и страните вече не са само две, което прави проблема много по-комплексен, а възможностите за контрол върху международните процеси - доста по-ограничени, включително и върху действията на собствените съюзници и „проксита“. Което пък рязко повишава риска от директен сблъсък дори при случаен или провокиран от трети фактори инцидент. Политическите и военни баланси не са договорени и търпят постоянна промяна, като надпреварата във въоръжаването навлиза в нова спирала – често пренебрегвайки наличните договорни ангажименти.

Задълбочаването на тези негативни процеси с всеки последващ епизод (независимо дали става дума за Сирия, Украйна или Солсбъри) значително стеснява приложното поле и

ограничава дипломатическия инструментариум за превенция на конфликти.

Отсъствието на позитивен политически диалог и дългосрочната ескалация на конфронтацията имат потенциала да дестабилизират цялостната система на съвременните международни отношения. Obcházení systému OSN a rozhodnutí Rady bezpečnosti, ignorování zásady národní suverenity a nedodržování mezinárodních a dvoustranných dohod zdiskreditovat a devalvovat institucionální a právní rámec, postavený po této druhé světové válce. Нещо повече – самата война се върна в Европа: като начин на мислене и допустимо, морално и легитимно средство за решаване на международни спорове.

Обръщането на тенденцията към намаляване на напрежението поне в краткосрочен план (в рамките на следващите две-три години) се сблъсква с две много трудни за преодоляване препятствия: Тръмп и Путин.

„Всеки друг, но не и Тръмп“

Така би могла да се дефинира евентуалната възможност за позитивен анонс към Русия от страна на САЩ с оглед на вътрешната политическа динамика в страната, обвиненията за руска намеса в изборите в полза на Тръмп, острата конфронтация и извеждането на Русия като основно поле за противоборство между президента и демократите. Всичко това лимитира полето за маневриране на сегашната администрация и изважда руско-американските отношения извън президентската инициатива, като априорно делигитимира всяко негова действие за тяхното подобряване. jinak, Trump v současné době zranitelná a postrádají potřebnou politickou a veřejnou důvěryhodnost, dovolit, aby takový krok.

„С всеки друг, но не и с Путин“

Това пък е квинтесенцията на европейската позиция, явяваща се пресечна точка за двете тенденции в рамките на ЕС по отношение на Русия, odlišné vize prizmatem bezpečnosti na kontinentu: bezpečnosti a bez zajištění proti Rusku, nebo s Ruskem. První skupina přirozeně spadají především zemím, sousedé bývalého ruského impéria - Baltské státy, Polsko, Rumunsko, některé severské země, a UK. Tyto země jsou méně pravděpodobné, že vidí řešení v dialogu a usilovat o bezpečnostních záruk především vojenské oblasti. Do značné míry je tento přístup se snaží izolovat Rusko, k vytvoření jakési nárazníkové zóny kolem hygienické (včetně polské iniciativy „Trimorieto“), jasně umístěním hranice evropského politického prostoru v ruské západní hranici. Ve druhé skupině zemí jsou ve většině evropských zemí střední a jižní, k nimž je třeba připočíst Německa a Francie, kteří považují, že bezpečnost v Evropě je nedělitelná. Charakteristickým rysem jejich přístupu, oni jsou více ochotni hledat řešení v rámci politického dialogu, ale nepodstoupil pochybnost jednotu EU. Jako výsledek, personifikace ruské zahraniční politiky, Mnoho explicitní předpoklady a nahromaděné politická rétorika a negativita mezi stranami prakticky nemožné, aby se seriózní krok ke zmírnění napětí.

Тръмп не може да си го позволи, а на Путин няма кой да му забрани

Така изглежда най-синтезирано възможността за евентуална деескалация на напрежението в международните отношения. Ако все пак може да се очаква инициирането на някаква позитивна динамика в отношенията на Русия със Запада, то тя по-скоро би дошла от Путин – евентуално към средата на новия му (и последен?) мандат. В САЩ е прието да се казва, че по време на втория си мандат всеки американски президент мисли вече за библиотеката си, tj. за наследството, което ще остави. Очевидно Путин също вече мисли за своето място в руската история. logika napovídá, че той до голяма степен постигна основните си цели: спря разпада на Русия и укрепи нейната държавност, върна сигурността на обикновените граждани, възстанови националната гордост на страната. И не на последно място, до голяма степен благодарение и на конфронтацията, отново превърна Русия в глобален играч и на практика незаобиколим фактор в международните процеси. Dalším úkolem samozřejmě by měla být konsolidace výsledků a dělat to nevratný. Което по никакъв начин не означава, че Русия би била готова на едностранни отстъпки по ключови за нея въпроси като Крим и Сирия, но тя определено е заинтересована от търсене на пробив в международната изолация. Големият проблем е обаче, че това едва ли ще бъде достатъчно.

Стъпките за излизане от спиралата на конфронтацията могат да бъдат само двустранни: договорени и взаимно приети. Като те са функция от наличието на диалог и доверие – изцяло дефицитни към днешна дата. За съжаление „Хелсинки-2“ изглежда твърде далеч.

Diskuze je uzavřena.