Около Косово настъпва раздвижване. Според предварително обявените намерения, 2005 следва да бъде решаващата година за бъдещето на областта. От една страна това изглежда не просто естествен ход на нещата, а повече от належащо решение. От друга – независимо от лансираните различни идеи за окончателното решаване на проблемите на областта все още не се вижда такъв вариант, който би бил приемлив и за двете страни в конфликта и би предотвратил бъдещо напрежение и евентуални нови размирици. Защото изходните позиции са диаметрално противоположни и несъвместими – оставане в рамките на сръбско-черногорската конфедерация срещу пълната независимост.
Движение има и около главата на косовското правителство. Но то едва ли предизвиква положителни емоции у него. Сегашният министър-председател на Косово Рамуш Харадинай бе избран на поста си по-малко от месец след като прокурорът на Хагския трибунал Карла дел Понте разпита същият този Харадинай, бивш командир от Армията за освобождение на Косово, по подозрения за извършени от него убийства на косовски сърби и умерени албанци през 1999 г. Изборът му стана факт след сделката между партиите на бившите съперници Ругова и Харадинай – Демократичната лига на Косово и Съюзът за бъдещето на Косово. Това бе цената, която умереният Ибрахим Ругова плати, за да бъде отново избран за президент на Косово на същата парламентарна сесия.
По този начин лидерите на областта за пореден път потвърдиха, че предпочитат те да задават тона, включително и по отношение на международното обществено мнение при преследване на основната си цел – окончателно скъсване с бивша Югославия. Всичко това на фона на позицията на ЕС, стартирала с първоначалното предупреждението на Хавиер Солана, че подобен акт ще бъде открито предизвикателство за предстоящите преговори за определяне окончателния статут на областта. Позиция, която впоследствие еволюира до заявлението на Сьорен Йесен-Петерсен, ръководител на администрацията на ООН в Косово, че “противопоставянето на кандидатурата на Харадинай ще означава противопоставяне на демокрацията”, за да изчезне постепенно от полезрението на публичното внимание. В средата на октомври след започването на първото дело срещу трима албанци, обвинени в измъчване и убийства на сърби, без реакция бе приета и декларацията на Косовското правителство, отхвърляща обвиненията, придружена от многохилядни демонстрации в Прищина, срещу Трибунала в Хага.
Казусът сега е в ръцете на Карла дел Понте, която вече се оплака от липса на съдействие както от Прищина, така и от международната общност. Ако тя повдигне обвинение срещу Харадинай, ще се получи огледална ситуация с тази на Сърбия и Милошевич преди няколко години. Само че този път няма каквато и да било надежда, че албанците и самият премиер-министър ще погледнат благосклонно на подобна призовка. Независимо, че Харадинай заяви готовността си да се яви в Хага ако бъде призован. Добавяйки, че се чувства горд от борбата си за независимост на албанците и няма основания да се притеснява от извършеното в името на тази цел.
По същественото е, че ООН и ЕС, които са едновременно и гарант, но и заложник на мира в Косово, едва ли ще рискуват да взривят областта с настояване за предаването му. Така че обвинение по-скоро няма да има – в европейската преса вече се появиха информации за натиск от страна на Йесен-Петерсен спрямо дел Понте в тази посока.. Което потвърждава правилността на избраната от Прищина тактика на свършените факти.
Днес Косово де юре е нещо като международен протекторат. Де факто това е протодържавно образование, където основен, дори единствен източник на доходи /но затова пък твърде сериозни/ е трафикът на наркотици, оръжие, проститутки. Това, впрочем, е и единственото поле за плодотворно сътрудничество между сърби и албанци. Огромното мнозинство от които живеят еднакво бедно, разделени единствено от взаимната ненавист.
Пет години след операцията, чиято цел бе установяване на демокрация и мултиетническо общество в областта основната задача на косовското правителство е да се осигури свобода на придвижването на косовските сърби /”стандарти преди независимост”, според изискванията на ООН/. Като под свободно придвижване се има предвид възможността на останалите няколко сръбски старци в Прищина да отидат на пазар без придружаващ ги войник, а децата от сръбските анклави на юг от Митровица – да ходят на училище в северната част на града без автобусът им да бъде задължително съпровождан от танкове на КФОР.
Косовските сърби се чувстват изоставени. И от света като цяло, и от управниците в Белград. Които използват ситуацията за показна политическа активност във вътрешен и международен план, но засега не са формулирали що годе приемливо предложение за бъдещия статут на областта, имайки предвид, че връщане на довоенното положение е практически неосъществимо.
Албанците пък отричат възможността за какъвто и да било компромис извън пълната независимост. През последните години буквално избуя един нов регионален фактор – наред с традиционните национализми на територията на Западните Балкани /сръбски, хърватски, албански/ на сцената излиза и косовския национализъм, изоставил идеята за Велика Албания и стремящ се да се превърне в патрон за всички албанци извън територията на самата Албания.
Идеята, която най-активно се лансира в последно време, се заключава във фразата “условна независимост”. По-ясната част на този термин е свързана с неговата втора част – планът предвижда предоставяне независимост на областта, но срещу твърд ангажимент за спазване правата на човека и участие на сръбското малцинство в управлението. Що се отнася до условността, механизмите за контрол са най-меко казано твърде неясни. Което определено поставя въпроси пред стабилността в областта. Оставяйки настрана факта, че подобно решение ще бъде много трудно преглътнато и твърде вероятно ще предизвика нова вълна от краен национализъм в Белград. Както и не по-малко важния въпрос как едно независимо Косово ще консумира новопридобитата си държавност и няма ли то да се превърне в източник и експортьор на нестабилност към своите съседи – преди всичко Македония, но също така Южна Сърбия, а и Черна гора?