Парите на властта или властта на парите

stock-photo-close-up-of-male-hand-holding-dollar-banknotes-320574491“Я тебя породил, я тебя и убью!” Като че ли обясненията в стилистиката на Тарас Булба най-точно отразяват същността на анализите за това, което се случва в Русия покрай ареста на Михаил Ходорковски, собственик на нефтения гигант “Юкос” и на банката “Менатеп”, обявен за най-богатия руснак. Има се предвид естествено ролята на вездесъщото КГБ както при създаването на руските олигарси преди години, така и сега – при опитите за тяхното опитомяване.

Подобно обяснение е много просто и удобно, при това звучи достатъчно достоверно. Генезисът на крупният руски бизнес /или поне на част от него/ твърде вероятно може да се търси в архивите на тайните служби. Но то е и твърде опростено. Тук не става дума за борбата на доброто със злото, на свободната конкуренция срещу бюрократичната азиатска държава или пък на закона срещу престъпната клика на експлоататорите. Процесите, протичащи в страната, са значително по-дълбоки и по-сложни, те отдавна са размили наследените зависимости и са надхвърлили рамките на административния контрол. Затова и арестуването на Ходорковски /а преди това и преследванията срещу Гусински, Березовски, Лебедев/ са само малка част от върха на айсберга. toto, което реално става в Русия е

борбата за пътя на страната през 21 století.

Сега на практика се оформя лицето на модерната капиталистическа руска държава, като се напасват балансите между двата основни властови центъра на страната – политическия и икономическия, които през годините на прехода взаимно се допълваха и действаха в завидно единство.

В руската политика ролята на централната власт винаги е била доминираща, независимо дали в Кремъл е стоял “царь-батюшка” или генсек. Това си има своята историческа логика и оправдание с оглед контрола и управлението на огромната държава. Като съвсем естествено следствие идва и още едно обстоятелство – традиционният за Русия примат на политиката над икономиката.. Затова и правилата на играта се определят в много тесен кръг хора, сведен при късния Елцин до така нареченото “семейство”, което пък води до пълно подчиняване на държавното управление на личните интереси /в много случаи – и прищевки/ на властелина.

От своя страна руската приватизация имаше една ясно обозначена особеност, нехарактерна за другите страни от Източна Европа. Става дума за това, че при приватизацията на така наречените естествени монополи /добив на нефт и газ, цветни метали, елмази и т.н., които формират основното експортно перо на страната/ на практика не бяха допуснати стратегически чуждестранни инвеститори. Огромното болшинство от най-големите предприятия в тези отрасли /в редица случаи става дума за най-големите в света/ останаха в руски ръце. Стремежът

при предаването на собствеността държавата да не изпусне и контрола

върху икономиката доведе до практическото “назначаване” на руските олигарси. Освен всичко друго и с неприкритото намерение те да служат като своеобразни касички за парите на управляващите. Съществуването на своеобразния хибрид на плановата икономика /държавни инвестиции, поръчки, преференции и т.н. pro velké monopoly / a soukromý Položka zisku povoleno zbohatlík ve velmi krátkém čase hromadit pohádkové bohatství. Ale také je staví do podstaty předmětem politické moci pozici, v pozici odkazu v současném systému.

Konec přechod / ale z hlediska sociálního rozvrstvení společnosti může být považováno za uzavřené / a výší zdrojů a důvěra umožnila nově vytvořené třídy vnitrostátních průmyslových magnátů, aby to jen otázka jejich emancipace od byrokratického řízení, ale také vedoucí roli ve vládě. Този процес премина от свенливото изтъкване на ролята на националния бизнес за благосъстоянието на обществото до арогантното купуване на политици и партии за обслужване на корпоративни интереси. Днес вече въпросът се поставя за трансформирането на финансовите ресурси във властови, към преход към държавата на олигарсите. Jinými slovy,

икономическата сила поиска адекватна политическа власт.

Която в руските условия неизменно се съпътства с определението “неограничена”. Не на последно място и с оглед пресичането на всякакви възможности за ревизия на незаконосъобразни приватизационни сделки и евентуална реприватизация.

Cokoliv, че борбата привидно се води на полето на закона, реално тя е чисто политическа. Jako první, защото държавата твърде избирателно /както по отношение на времето, така и на обекта/ прилага законовите разпоредби, често създавайки усещането за репресия, а не за правораздаване. И второ, защото самите олигарси се чувстват твърде неуютно в строгите законови рамки /израз на това е полуобещанието вече да си плащат честно данъците и да проявяват повече солидарност към проблемите на общество/, поради което предпочитат да опаковат властовите си амбиции в демократична и пазарна фразеология.

Твърде показателна за характера на разгърналото се противоборство е и

позицията на президента Путин.

В съответствие с най-добрите руски политически традиции се очакваше на определен етап той да изиграе ролята на арбитър, като узакони установилото се към дадения момент статукво. Основание за такива прогнози даваше и неговото твърде дистанцирано публично отношение към случващото се. Постепенно обаче Ходорковски, с активната помощ на Березовски и Гусински, а и в резултат на получилите се натрупвания в общественото мнение, успя в немалка степен да наложи на Путин ролята на страна в конфликта в очите на международната общност. Което пък води до по-нататъшно втвърдяване на позициите на страните и намаляване полето за маневриране и постигане на компромис.

За Русия винаги са били характерни огромната пропаст между тънкия слой на елита /политически, ekonomický, дори и културен/ и огромната маса на останалата част от населението. Комуникацията между тези две части на руското общество на практика е прекъсната. Липсва вторична преразпределителна мрежа, позволяваща относително синхронно движение на обществото при преминаване през и излизане от кризисни ситуации. Което до голяма степен ограничава възможностите за търсене на еволюционни решения на трупащите се обществото противоречия, създавайки условия за революционен взрив. Нещо, с което открито заплаши Березовски в призива си за борба срещу Путин, забравяйки обаче съществената подробност, че те и двамата принадлежат към върхушката, откъсната от останалата част на обществото. Общество, в този случай заело позицията на отегчен зрител.

Така че този път

революция няма да има.

Което не означава, че не предстоят по-нататъшни сътресения и конфликти. Най-вероятно е Ходорковски, Гусински, Березовски, а възможно и някои други /вече активно се споменава името на Роман Абрамович като следващ в списъка/ да платят цената за преформулирането на съотношението на силите по върховете на руската държава. Срещу което “лоялните” олигарси /а такива също има достатъчно, alespoň řízen naděje, aby se místo mých kolegů ostrakizovat / příjem odpustky a politické záruky o nevratnosti privatizace, a legitimní přístup státní moci. Jinými slovy - nová symbióza mezi penězi a mocí v zájmu obou.

Lubomír Kucuk

Diskuze je uzavřena.