Правителството отдавна е работило срещу собствената си, българска кандидатура

Първото нещо, което съобщенията за подкрепа на новата българска номинация за съжаление доказват е, че правителството отдавна е работило срещу собствената си, българската кандидатура. Практиката е между държавите, в резултат на продължителни преговори, да се постигат договорености за взаимност на подкрепата, yani. срещу подкрепата за българската кандидатура за генерален секретар на ООН България се ангажира да подкрепи кандидатурата на съответната страна за друг пост. Често този процес завършва с размяна на ноти. Което няма как да се случи в часовете след оповестяване на новата номинация. Впрочем, индиректно това бе потвърдено и от заявлението на външния министър, че са направени консултации и смяната е получила подкрепа от редица страни – което също физически няма как да стане в часовете между гласуването в Съвета за сигурност на ООН и официлната смяна на номинацията. Което пък означава, че правителството е поставило условието за конкретен резултат от гласуването на 26 септември, като същеверменно е работило срещу постигането на тази цел за да има мотив за официонализиране на предварително взето решение.

При първото неформално гласуване за селекция на кандидат за генерален секретар на ООН през 1991 g. действително фигурират две норвежки имена. Както напоследък непрестанно се уведомява широката българска общественост за да се докаже, че смяната на българския кандидат не е прецедент. Но се пропуска важна подробност.

Аналогията със сегашния избор е по-скоро в това, че тогава има силни международни очаквания новият генерален секретар за пръв път да бъде от Африка (какъквто е случаят с Източна Европа днес), но срещу кандидатурата на египтянина Бутрос-Гали има сериозни възражения от някои страни. По тази причина на първото неофициално гласуване се дава възможност на страните членки на Съвета за сигурност да добавят допълнителни имена на кандидати на своите бюлетини. Така върху бюлетините на две различни държави (гласуването, както и сега, е анонимно и не се знае кои точно са били те) се появяват имената на тогавашния министър–председател на Норвегия Гру Харлем Брунтланд и външния министър на страната Торвалд Столтенберг. Резултатът не носи изненада – нито един от тях не е избран

Активната работа в рамките на Източноевропейската регионална група на ООН е от ключово значение, но това до голяма степен е вече отминал етап. Сега теренът за кампания вече не са толкова регионалните групи, а петнадесетте страни членки на Съета за сигурност, които гласуват. Консолидацията на регионалната група беше важна на първоначалния етап на номинации, когато България можеше да се възползва от практиката на ендорсиране, yani. в рамките на Източна Европа да няма вътрешно състезание, а да се подкрепи една кандидатура от цялата група. При наличието вече на шест кандидата би било прекалено оптимистично да се разчита, че всички масово и синхронно ще се оттеглят от надпреварата за да отворят пътя за избиране на новата българска номинация.

Самото експресно„изтичане” на дипломатическа информация за подкрепа очевидно има за цел да легитимира във вътрешен план едно непопулярно решение. Освен всичко друго то поставя в не особено уютна ситуация упоменатите страни. Подкрепата никога не се декларира публично за да не предизвика напрежение в отношенията с другите държави, имащи свои кандидати. Например при практиката между страните членки на Вишеградската група за взаимна подкрепа на кандидатурите, Унгария едва ли би желала да обяснява на Словакия защо този път не подкрепя Мирослав Лайчак. Интересно би било също така да се узнае колко от анонсираните подкрепи са просто формално прехвърляне на договореността от досегашния официален български кандидат към новия такъв – което би било най-естественото. Също така едва ли е реалистично да се очаква подкрепата на Великобритания на този етап – както и по отношение на досегашната българска кандидатура, Великобритания няма да даде подкрепа на никой друг докато има кандидат от Британската общност (а това е новозеландката Хелън Кларк) – просто защото рискува за загуби 52 гласа от общността при следващи избори в системата на ООН, където самата тя би имала кандидат.

Искрено се надявам, че изтеклата информация за предварителните условия от новата българска номинация, а именно кандидатурата да бъде кандидат на региона и да не получи вето, не отговарят на истината. Противното би означавало непознаване на материята и би поставило България в твърде деликатно положение.

Akaydın
Bu iş tarafından Lubomir Kucuk Bir altında lisanslanmıştır Creative Commons Atıf-Noncommercial 4.0 Uluslararası

yoruma kapalı.