Венцислав Съботинов
Украинската криза изкара на показ един бушуващ под повърхността на европейските общества конфликт – противопоставянето между т.нар. „глобализъм“ и неговия антипод – „антиглобализма“. За да може да се вникне по-добре в същността на този конфликт, първо трябва да се даде отговор на въпроса „що е глобализъм“ ?
Глобализацията е процесът на нарастване на икономическите, социални, технически, политически и културни взаимовръзки и отношения между отделните страни, организации и хора. Той е свързан с глобално разпространение и взаимопроникване на идеи, капитали, технологии и елементи на културата. В последните 25 години еднополюсен свят САЩ, като световна свръхсила, еднолично поеха лидерството в глобализационните процеси и превърнаха глобализма във външнополитическа доктрина. Затова не е пресилено да се каже, че зад идеологията на модерния глобализъм седи американският хегемонизъм като движеща сила на глобалните процеси и икономически растеж. Основни елементи на налагания от САЩ курс са либерализъм в икономиката и обществените отношения, установяване на еднородни управленски модели във всички страни по света – т.нар. „демократизация“ и утвърждаването на „универсална култура“, чийто източник са самите САЩ.
От своя страна „антиглобалистите“ са неформалната група хора, различаващи се в същината на своите убеждения, които са обединени от несъгласието с „американския тип“ глобализация. Това представлява социално движение критично към процесите на глобализация на корпоративния капитализъм. Важно е да се отбележи, че в информационната ера, глобализацията, като обективен процес, не може да бъде отречена от никой. Всъщност, интернет се превърна в основна арена за дейност на тези хора. Проявление на това бяха, както атаките на небезизвестната хакерска група „Анонимните“, така и разпространението на алтернативни гледни точки и информация, увеличаващи тежестта на гражданското общество във вземането на политически решения.
Ефектът на алтернативната информация относно Украинската криза подтикна множество западни политици да я разобличат като „руска пропаганда“. Така или иначе нежеланието на все по-голяма маса европейци да формират мнението си под влиянието на комерсиалните западни медии издава загубата на политическа и информационна легитимност, за което трудно може да бъде винена Русия.
На провелите се през май 2014 г. избори за европейски парламент може би за първия път разломът в европейското обществено мнение бе толкова ясно различим. Докато положението в Източна Украйна се изостряше все повече и повече, вероятно у много европейци е възникнал въпросът защо нито техните правителства, нито САЩ осъждат разгарянето на насилието, вкарало противоречията в спиралата на кръвопролитието. Наистина, в навечерието на кризата, европейските лидери предприеха дипломатически действия с цел постигане на компромис и туширане на напрежението, но техните усилия потънаха във водовъртежа на събитията. Истината е, че относно кризата в Украйна, която е в Европа и копнее за европейска интеграция, ЕС бе поставен пред поредица свършени факти, кулминирали с подкрепения от САЩ държавен преврат в Киев и последвалата анексия на Крим от Русия, на които тя бе просто свидетел. Явно изявения конформизъм към действията на САЩ не е останал незабелязан за европейските избиратели и със сигурност е допринесъл за безпрецедентния триумф на евроскептични партии в страни като Франция и Великобритания, но и в Европа като цяло.
Към причините за мобилизацията на антиглобалисткия вот в Европа може да се прибавят и икономическите тенденции. В последните години икономиките на „ядрото” на ЕС – страни, доскоро смятани за лидери в световното развитие, демонстрираха незавидно ниски темпове. Тази деградация е свързана с постепенния преход на ЕС от статута на един от световните центрове към статут на световна полупериферия – нещо, което също не остава незабелязано. Причината за това е доскорошната лековерност на европейските политици, които без да осъзнават последствията, до голяма степен спряха да разчитат на собствени източници на иновации. В същото време очакванията на страните от Югоизточна Европа за икономическо и политическо попечителство не се осъществиха. Гърция стигна до ръба на фалита, а в България корупцията по висшите етажи на властта продължава да бъде основен проблем. Изводът за периферизацията на Европа е достатъчно неочакван и се нуждае от сериозна обосновка. Да започнем с това, че основният недостатък на ЕС бе прекаления акцент върху икономическата либерализация и паралелното ограничаване ролята на националните държави в Съюза. Смяташе се, че пазарът, не само ще гарантира успешното развитие на европейските обединителни процеси, но и ще даде импулс за изпреварващ високотехнологичен пробив. Истината е, че според съвременните теории и практика пазарът сам по себе си не гарантира научно-технически прогрес. Това създаде безпрецедентната опасност Европа да попадне под технологична зависимост. Поради липсата, в мащабите на ЕС, на взаимодействащи с пазара наддържавни регулатори, които да заместят липсващите държавни структури, дори Финландия, която до преди 7-8 години се приемаше като „последният бастион“ на европейската иновация, бе „потопена“ от първите американски смартфони. Какво можем да кажем тогава за страните от Южна и Източна Европа, чиито икономики са най-неконкурентноспособни. Икономическите кризи в тези региони не оставиха обществата безразлични и утвърдиха позициите на скептицизма и усещането на разочарование.
С това може да се обясни възходът на партиите от левия и крайно-десен политически спектър, които се превръщат в катализатор на антиглобалисткия вот. Победата на радикалната „Сириза“ на Парламентарните избори в Гърция показа, че потенциалът на този протестен вот не бива да се подценява, особено в Южна Европа и на Балканите. Важен аспект от това набиращо сила явление е възможността на протестния вот да преобръща политическия пейзаж с издигането на изцяло нови политически субекти. Именно нарастването на непредсказуемостта на политически процеси в Европа е една от основните грижи на Брюксел. Проявление на това видяхме и в България на парламентарните избори през 2014 г., когато броя на партиите в Парламента бе удвоен.
Европа показа, че има едно наум с назначаването на умерената по отношение на Русия италианка Федерика Могерини за Върховен представител по въпросите на сигурността и външната политика на ЕС. Практичния подход на европейските политици, освен всичко друго, се обосновава и от необходимостта от запазване на легитимност пред разединените по отношение на външната политика европейски общества. След срещата на външните министри на Съюза на 7 март тази година Федерика Могерини заяви, че ЕС ще се стреми към формирането на нов равноправен подход в отношенията си с всички държави извън Съюза. Само ден по-късно в интервю за германско издание, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер разкри идеята за създаване на армия на ЕС, която да „действа правдоподобно, в защита на ценностите на Съюза“. Този ход би бил препятствие, както за военизираните намерения на Русия, така и за утвърждаването на НАТО в Европа и по този начин би укрепил европейската самостоятелност.
В своята книга „Глобализацията и националната съдба“ проф. Марко Семов излага тезата, че светът се нуждае от „глобализация подчинена на Разума“, вместо настоящата „глобализация подчинена на Интересите“. Според проф. Семов глобализацията, под формата на налагане на корпоративния капитализъм в света, субективизира по-малките държави и създава опасност от заличаване на националните им идентичности. Тя е твърде фокусирана върху печалбите.
Проявилата се през последните 15 години склонност на американската политическа класа към налагането на прости (и по правило силови) решения на международните проблеми се превърна в част от американския политически дискурс. В условията, когато се формираше еднополюсната тенденция в световната политика, това се смяташе за подразбиращо се. Ситуацията обаче бързо се променя. В последно време тенденциите към полицентричност, преразпределяне на тежестта и влиянието на отделните държави в световната икономика и политика се проявяват все по-отчетливо. Днес, например, съседна Турция води самостоятелна политика, в защита на националните си интереси, такива каквито ги разбира управляващия елит. Тя не само отказа да се присъедини към санкциите срещу Русия, но дори зае мястото на ЕС в енергийните схеми за осигуряване на доставките на газ в самата Европа. Това се отнася дори и за Гърция, която също не се поколеба да се възползва от непоследователната защита на чужди интереси и да вземе мястото на България в упоменатите схеми.
Съединените щати следва да подкрепят многообразието не само в собствените си граници, но и в целия свят, и да приемат, че либералната демокрация трябва да се конкурира на пазара на идеи с другите типове политическо устройство. Уважителното отношение към отговорните правителства, търпимостта към политическото и културно многообразие и отстъпването на влияние към регионалните играчи, са принципите, които най-вероятно би следвало да залегнат в основата на бъдещата американска външнополитическа стратегия. Както показаха последните години стабилният преход към полицентричен свят до голяма степен зависи от мерките, които САЩ предприема, за да се адаптира към новите реалности.
В тази връзка може да прогнозираме ръст на системните рискове, тъй като новите индустриални държави ще заявят претенциите си за по-активно участие в определянето на правилата на играта и все по-ясно ще обозначат „червената линия“ по отношение на различните аспекти на своята вътрешна и външна политика. Съществува надежда, че сегашната криза в отношенията между Русия и Запада, ще стимулира ако не политическия елит, то поне експертната общност в САЩ и Европа да потърси по-приобщаващи стратегии и да формулира по-равноправни подходи към формирането на норми и правила в съвременната световна политика.
Източници:
http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-5-2007/681-evropeyskata-poluperiferiya-i-perspektivite-na-ukrayna- Юрий Пахомов [22.3.2015]
Едуард Соловьов [22.3.2015]
Марко Семов, „Глобализацията и националната съдба“, София, 2004 г.