РЕГИОНАЛНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО НА БАЛКАНИТЕ И ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ

Проф. д-р Динко Динков

Преподавател в катедра „Международни отношения” на УНСС

Възможностите и границите за развитие на сътрудничеството в дадена географска определеност, в частност и на Балканите, се определят от съвпадението и разминаването между интересите на съответните страни. Тези интереси са променливи и винаги са функция на динамиката в международната система. Доколкото Балканите са район, попадащ в силовите полета на първостепенни международни фактори, то предпоставките за регионално сътрудничество зависят и от общото и различното между техните интереси по повод взаимодействията в тази особена част на света. Наблюдават се промени в значението, ролята и структурните функции на Балканите в съвременния свят. Това променя и смисъла на регионалното сътрудничество. Един е бил в епохата на националноосвободителните борби на балканските народи, друг в периода между двете световни войни, трети в годините на „студената война“. Нови измерения придобива идеята за сътрудничество в съвременните условия.

Дълго време Балканите се утвърждават като особена част на европейския континент, като район с объркано историческо време. Той остава встрани от важни процеси, придали облика на модерна Европа като Ренесанса, зараждането на национално-държавната идея и формирането на европейските модерни национални държави, индустриалната революция и т.н. Инкасираното изоставане в развитието на балканските народи поради известните обстоятелства не можа да бъде преодоляно. През ХХІ век се търсят решения на стари проблеми чрез прилагането на подходи, използвани в различни исторически времена. Приемайки, че пътят на балканските народи към модерността минава през създаването на национални държави, в края на ХХ и началото на ХХІ век международната общност прие за нормално появата на нови държави в района. За пореден път като че ли в опитите за решаване на балкански проблеми не се търси вписване в достиженията при осмислянето на общественото развитие. За опора на политически мотивирани решения се използват фрагментарни позовавания на удобни исторически факти в минали времена. Безспорно ли е, че днес създаването на национални държави може да има същия смисъл, както през ХVІІІ и ХІХ век?

В момент, когато Европейските общности се трансформираха в Европейски съюз, когато се утвърждаваше наднационалното начало като вариант за европейско обединение, на Балканите се надигна нова националистическа вълна. В динамиката на промените се получи асинхрон между стихията на неизживения национализъм и новото европоцентристко начало. Въпреки заклинанията за европеизиране на Балканите, оставайки в плен на национализма, балканските общества не можаха да разберат дълбокия смисъл на усилията за  създаване на качествено ново европейско обединение. Когато в друга част на континента държавите демонстрираха воля за надживяване на национализма и прехвърляха по-големи правомощия на наднационални структури (Договорът от Маастрихт), балканските народи се изживяваха като много суверенни. Започнаха да се обявяват за независими, да се конституират като общества от времето на класическите, “свещени” национално-държавни догми. Само да припомним проявите и измеренията на сръбски, хърватски, албански, гръцки, турски, македонски и какви ли не национализми. Дори страни като България и Румъния, в които европейската доминанта надделя, също се изживяваха като много суверенни и си приеха издържани в този дух конституционни текстове, оказали се по-късно трудно съвместими с членството в Европейския съюз.

За пореден път балканските народи не успяха да се впишат в конкретното историческо време и пропуснаха историческия шанс да се приобщят своевременно към доминиращите в Европа тенденции. Другата Европа също късогледо взе мерки да не допусне привнасяне в себе си на балкански проблеми, опасявайки се, че могат да провалят мащабния проект за обединение по модела на Жан Моне. Недалновидните националистически изблици на Балканите и загърбването им (а в някои случаи и подклаждането им) от съсредоточения върху утвърждаването си Европейски съюз затрудниха европейското обединение.

Промените, обхванали европейския континент, остават незавършени в югоизточната му част. Не е приключило уталожването на държавно-творческите амбиции. Незавършен остава процесът на реформиране на политическите и стопанските системи в страните. До голяма степен възродената конфликтност на Балканите е функция на усложненията в конструирането на нова Европа. Самонагърбилият се с  мисията на архитект на стария континент Европейски съюз не посмя да отреди подобаващо място на този сложен комплекс от проблеми в своята нова роля.

Няма съмнение, че без приобщаването на Балканите в европейския проект, той ще остане незавършен. Европеизирането на Балканите е факт. Самите промени в страните от района, възприемането на т.нар. Европейски принципи и норми чрез приемането им в Съвета на Европа, разширението на Европейския съюз в тази посока чрез присъединяването на Словения, България,  Румъния и Хърватия, даването на други страни от района на статут на кандидатки, доказват, че Балканите все по-определено стават интегрална част на Европа.

След края на “студената война” Европейският съюз заяви своите амбиции да се утвърждава като един от първостепенните фактори в новата международна система. За целта беше прокламирана нова обща външна политика и политика на сигурност със задачи да укрепва мира и международната сигурност, да насърчава международното сътрудничество и по този начин да повишава сигурността на Съюза и да гарантира неговите фундаментални интереси. 20 години след влизането в сила на Договора от Маастрихт, с който се сложи това ново начало на утвърждаване на особения интеграционен модел в качествено нов субект на международни отношения, се налагат изводи, че резултатите не са удовлетворяващи. Най-много критики се отправят по повод ролята на Европейския съюз в процесите на Балканите.

След известни колебания дали да допусне вътре в себе си балкански проблеми, Европейският съюз от края на 90-те години на миналия век се реши да поеме ангажимент за даване “европейски перспективи” за балканските страни. По негова инициатива беше приет Пактът за стабилност в Югоизточна Европа. Опасенията на някои страни от района да не би той да се превърне в своеобразна чакалня на всички балкански страни за членство в Европейския съюз стимулира Брюксел да прокара диференциация между тях от гледна точка на готовността им да удовлетворят критериите за присъединяване. Така се роди новото понятие “Западни Балкани”, обхващащо бившите югославски републики без Словения, плюс Албания, т.е. страните, които имат да извървят дълъг път до членство в Европейския съюз. За тях беше разработена стратегия на стабилизиране и асоцииране и след Европейския съвет в Солун през 2003 г. Европейският съюз препотвърждава своя ангажимент за приемането им за пълноправни членки, ако те изпълнят изискванията за присъединяване.

Европейският съюз остана безучастен към нарастващото напрежение в тази част на континента в началото на 90-те години на ХХ век. Като че ли тогава грижата се свеждаше до недопускане балкански проблеми да внесат смут в амбициозните планове за обединение на Европа по модела на Жан Моне. Дълго време Съюзът свеждаше своята роля  в  югокризата до прилагане санкциите на ООН спрямо Югославия. Тази политика породи съмнения в перспективите за обединение на цяла Европа.

Договорът за Европейския съюз беше предвидил като основно средство на общата външна политика разработването на общи стратегии, в които да се изготвят критерии за развитие на сътрудничеството с отделни държави и райони, да се предвидят необходимите ресурси, да се разположат във времето конкретни стъпки. Европейският съюз не успя да разработи такава стратегия за Балканите. Платформата от Ройомон (1995 г.) и Пактът за стабилност в Югоизточна Европа (1999 г.) бяха своеобразни рефлексии на изострящите се конфликти в района при резервираност да му се даде ясна “европейска перспектива”.

През последното десетилетие, след Европейския съвет в Солун през 2003 г.,  влиянието на Европейския съюз върху процесите на Балканите по-определено е позитивно. Той се утвърди като фактор на промени – намаляване на конфликтността, помирение и преодоляване на междусъседските проблеми. Със своята политика на поставяне на условия за присъединяване, Брюксел насърчи скъсване с балканското минало и очерта възможности за ново бъдеще на района. Критериите за членство стимулират дълбоки политически и стопански реформи. Въпреки че политиката на моркова и тоягата произвежда нееднакви ефекти в отделните държави и дава противоречиви резултати, вече проевропейските тенденции на развитие доминират на Балканите.

В подкрепа на реформите в страните от Западните Балкани Европейският съюз разработи нова политика, чието ядро са преговорите за подписване на споразумения за стабилизиране и асоцииране. По същество те са нещо различно от Европейските споразумения за асоцииране, сключени в началото на 90-те години на миналия век със страните от Централна и Източна Европа. Наред с поддържането на постоянен политически диалог и създаване на зони за свободна търговия с промишлени стоки и подобрен достъп на селскостопански стоки на принципа на асиметрията, споразуменията за стабилизиране и асоцииране предвиждат също оказване на икономическа и финансова помощ от Европейския съюз за съответната страна от Западните Балкани, подкрепа за демократизирането на политическите системи и за изграждане на гражданско общество, хуманитарна помощ за бежанци, за завърнали се по родните места и други. Процесът на стабилизиране и асоцииране се превърна в рамка за развитие на сътрудничеството и интеграцията на страните от Западните Балкани и Европейския съюз.

Със съгласието на Брюксел през 2008 г. Пактът за стабилност преустанови своето функциониране. Големи надежди се възлагат на вече учредения Съвет за регионално сътрудничество, чийто секретариат е със седалище в Сараево. Цялата тази нова конструкция цели по същество да се приспособят всички досегашни идеи и инициативи за регионално сътрудничество в Югоизточна Европа към осигуряването на европейските перспективи на района. В този формат се разкрива възможност пред балканските страни добре да осмислят своите общи интереси и да формулират общи позиции в контекста на регионалното сътрудничество. Техният общ глас ще има по-голяма тежест и в отношенията с Европейския съюз.

Европейският съюз вече е ангажиран пряко с тези проблеми, но дали има капацитета и волята да се утвърждава като основен фактор за трансформирането на района в интегрална част на доминиращия на стария континент модел на обществено развитие? Политиката на стабилизиране и асоцииране на страните от Западните Балкани не е много убедителна. Обстоятелствата и процесите в района водят до колебания кое да бъде приоритет – стабилизирането или трансформирането. Политиката на поставяне на условия в традиционните си параметри едва ли ще осигури желаните промени. За Балканите Европейският съюз трябва да търси особени съчетания на своите политики и средства. Нужни са повече моркови, отколкото тояги. Финансовите инструменти трябва да се приспособят към реалностите – слаби държави, нереформирани икономики, престъпност и т.н.

Това налага и Европейският съюз да заложи на потенциала на регионалното сътрудничество като допълващ фактор за укрепване на проевропейските тенденции в развитието на процесите в района. Дълго време Брюксел издаваше неразбиране на смисъла, който влагат страните от района при преследване на своите европейски приоритети в контекста на идеите и инициативите за регионално сътрудничество.

След присъединяването на Словения, България, Румъния и Хърватия към Европейския съюз отпаднаха резервите по отношение на регионалното сътрудничество като възможно препятствие пред техните аспирации. То по-определено се разглежда като предпоставка за вписване на Балканите в интеграционния модел на Европейския съюз. Това разбиране налага по-прагматичен подход към множеството лансирани идеи и инициативи за развитие на регионалното сътрудничество. Засега в политиката на регионално сътрудничество на всички балкански държави  доминира европейската ориентация. Вече има ясно съзнание, че “за снижаване на рисковия потенциал на района” е нужно “повишаване на неговата съвместимост с изграждащото се единно европейско пространство”.  Макар с различна степен на категоричност, те разглеждат сътрудничеството помежду си като път за пълноценното им вграждане в общоевропейските процеси.

По принцип, възможностите за организиране на регионално сътрудничество в Югоизточна Европа трябва да се разглеждат не само на регионално, но и на системно равнище. За страните от Югоизточна Европа преодоляването на тяхната икономическа изостаналост и стабилизирането на района има приоритетно значение. Решаването на тези задачи е предварително условие за интегрирането им в европейските структури. Затова усилията за развитие на сътрудничеството в района имат дълбок смисъл в контекста на европеизирането му.

Особеностите на Югоизточна Европа и изпитанията, на които се натъква Европейският съюз, крият в себе си възможността да се намерят нови аргументи в подкрепа на идеята за “развитие на Европа на различни скорости”. Тази концепция, която залегна в стратегията „Европа 2020“, обосновава възможността за развитие на интеграционните процеси в Европейския съюз с различна интензивност, т.е., когато има страни, неготови за развитие на сътрудничеството в дадена област, това да не бъде пречка за готовите да го осъществяват. В Лисабонския договор тази възможност е потвърдена. Реална е перспективата за нейното приложение, а то определено не би било в интерес на по-изостаналите в своето развитие, в т.ч. балканските страни. Очевидно при мащабното разширение с приемането на нови членки и при възможности за продължаване на този процес, концепцията за Европа на различни скорости ще се натрапва по-настойчиво от незаинтересованите да споделят бремето на ускорено развитие на по-изостаналите страни членки. Въпреки че нейното прилагане би означавало изоставяне на една от важните цели на интеграцията – преодоляване различията в равнището на развитие на страните и районите, реална е перспективата за нейното прилагане. В тази конструкция Балканите ще си останат европейска периферия. Това би обезсмислило в голяма степен усилията на балканските страни да се приобщят към този модел на интеграция. В него те виждат исторически шанс за справяне с исторически обусловеното им изоставане и в никакъв случай не трябва спокойно да приемат инвенциите, които биха имали негативни последици за тях. Би било исторически несправедливо и късогледо, ако високо развитите европейски държави не споделят подобаваща част от бремето на обединението на Европа. В тази ситуация те се опитват много егоистично “да се измъкнат” от своята историческа отговорност. “Европа на различни скорости” е възможно най-неприемливата за балканските народи и държави концепция за бъдещето на Европейския съюз. Но тя може да постави под съмнение и смисъла на неговото съществуване. В интерес на балканските страни е да провокират сериозна дискусия на тази тема, което предполага сътрудничество за отстояване на общия интерес. Иначе реална е възможността и на този голям завой на човешката история Балканите да останат встрани от европейското време.

Ориентацията към преследване на догонващи темпове на икономически растеж на балканските страни изисква съгласуване на икономическите им политики и особено очевидна е потребността от регионален подход в сблъсъка с енергийните проблеми, за развитие на инфраструктурата, за привличане на инвестиции, модерни технологии и туристи.

През второто десетилетие на ХХI век шест от балканските държави са интегрална част от единния пазар на Европейския съюз. Останалите са тясно свързани с него. Те всички изпитват преразпределителните ефекти от неговото функциониране в полза на по-богатите икономики и във вреда на по-слабите. Стопанските характеристики на страните от района определено ги поставят в групата на вторите. Тези обстоятелства са относително нов императив за сътрудничество.

За да бъдат фактор в процеса на приемане на решения в Европейския съюз и по този начин да отстояват своите интереси, шестте балкански страни-членки трябва да намерят формула за сътрудничество помежду си в новите условия. Тази потребност става по-осезателна по повод предприеманите от Европейския съюз стъпки по повод на украинската криза.

Ново поле за сътрудничество между балканските държави оформя последователно изграждания им образ на проблемни държави. Такава насока беше зададена по повод на дълговата криза в Гърция, банковите проблеми в Кипър, проблеми пред България и Румъния във връзка с прилагането на някои от общите политики на Европейския съюз, протестите в Турция и в Босна и Херцеговина и т.н. Наслояваните нови шрихи към лошия имидж на Балканите вещае спиране на разширението в югоизточна посока, нови изпитания за балканските страни нечленки на паричния съюз и Шенгенското пространство. А положително развитие по тези въпроси е в интерес на целия район. Затова е наложителен съгласуван общ отпор и разсейване на често изкуствено формирания негативен образ на района.

Балканските държави са изправени и пред един съвременен общ проблем, произтичащ от икономическата им изостаналост. Поради структурни проблеми на националните им икономики, кризата, ниското технологично равнище, ниските доходи, лошите перспективи за кариерно развитие и други причини водят до бягство на млади и високо квалифицирани специалисти. Изтичането на мозъци от този район поражда тревожни тенденции не само за икономическите им перспективи, но и за демографската обстановка, за възрастовата и социалната структура. Голяма част от напускащите балканските страни високо образовани и конкурентоспособни специалисти се насочват към други страни от Европейския съюз. Често те са подложени на сериозна дискриминация на пазара на труда и нарушения на основни човешки права. Те са повод за вихрене на ксенофобски страсти и национален егоизъм. Осмислянето на този проблем предполага тясно взаимодействие между страните от района.

Новите обстоятелства в глобалната система, особено след украинската криза, очевидно  поставят на сериозно изпитание европейската ориентация на сътрудничеството в Балканите. За избягване на неблагоприятни последици от новата конфигурация и тенденции в отношенията между глобалните фактори, за държавниците от района остава задачата за адекватно осмисляне на по-нататъшния развой на събитията и организиране на регионалното сътрудничество.

Други публикации