Любомир Кючуков
Директор на Института за икономика и международни отношения
Балканите са регион. В него съществува и се развива многостранно сътрудничество.
Към днешна дата тези твърдения изглеждат като преоткриване на колелото. Което само по себе си свидетелства колко дълъг и позитивен път е извървял неусетно полуостровът в последните двадесет години – стартирайки от състояние на разделение и натрупана историческа и идеологическа конфронтация. Защото до първата среща на министрите на външните работи на страните от региона, проведена в София през 1996 г., самата идея за регионално сътрудничество беше посрещана с висока степен на скептицизъм.
През втората половина на миналия век – от края на Втората световна война до падането на Берлинската стена – Балканите представляваха своеобразен калейдоскоп от всички основни политически тендинции на международното поле: по две страни-членки на НАТО (Турция и Гърция) и на Варшавския договор (България и Румъния), държава основател и лидер на Движението на необвързаните (Югославия) и самоизлирала се Албания. При това противоречията в едно политическо семейство (например между Турция и Гърция) нерядко бяха не по-малко взривоопасни, отколкото глобалното противостоене Изток-Запад.
Парадоксално, но идеята за регионално сътрудничество си проби път на фона на разпада и войните в бивша Югославия. Очевидно както промените в Европа след края на Студената война и на първо място открилата се европейска перспектива пред държавите от региона, така и динамиката на политическите и икономически процеси в самата Югоизточна Европа, при които новите държави търсеха своето максимално бързо интегриране и утвърждаване на международната сцена, дадоха този импулс, който в крайна сметка позволи процесът на дезинтеграция да се балансира с един засилен стремеж към регионално взаимодействие.
Балканите – накъде в глобалния свят?
Изчезването на биполярното противостояние породи илюзията, че бъдещото на света лежи в развитието на един моноцентричен модел. Процесите на глобализация обаче бързо надскочиха подобни очаквания. Светът се оказа много по-сложен и движението към полицентричност се оформяна като доминиращо в съвременното развитие. При това тук става дума не просто за появата на нови световни лидери, но и за дългосрочна тенденция на преструктуриране на международните отношения, включително и черз предефиниране ролята на националната държава, преосмисляне на международноправната и институционална рамка.
Политическата реакция на изменението на съотношението на силите в световен мащаб обаче често е закъсняла и инерционна. Опитите да се решават новите проблеми в старата координатна система и с предишен инструментариум доведоха не просто до нарушаване на статуквото, но и до формирането на нови огнища на нестабилност (Ирак, Афганистан, Либия, Сирия, Украйна), а в някои случаи дори поставиха под въпрос съхраняването на държавността в отделни страни. Същевременно все по-усилено в Европа се дискутира опасността от икономическата и политическа маргинализация на континента.
Ако се приеме за вярна тезата, че един от елементите, съпровождащи икономическата глобализация, е политическата фрагментация, то Балканите (в духа на своето историческо реноме) успешно покриват втората тенденция (фрагментацията – след разпада на Югославия, включително и чрез прецедентът „sui generis” Косово), като само донякъде се вместват в първата. На този фон регионализацията се очертава като един от възможните отговори за търсенето на активно присъствие в процесите на глобализация, особено за по-малките държави, разполагащи със сравнително ограничен икономически потенциал и политическо влояние.
На първата конференция „Балканите в ХХI век – българският поглед” през миналата си позволих тук да изкажа мнението, че предвид новите геополитически разломи в света Балканите могат да бъдат изправени пред угрозата на ограничения избор между „зона-фронт” и „зона-буфер” в едно глобално протиостояние. Събитията в Украйна показаха, че тези два варианта не задължително са несъвместими и алтернативни един на друг.
Национализмите на Балканите и регионалното сътрудничество
Глобализацията разтърси националната държава, постави под въпрос универсалността на принципа на националния суверенитет, наруши уюта на рутинната сигурност (на национално, но и на индивидуално равнище) – и даде ресурс за търсенето на сигурност и стабилност на друго, недържавно ниво – в общността на етноса, религията, групата. На фона на финансовата и икономическата криза, това от своя страна оказа сериозен стимулиращ ефект върху ръста на национализмите в Европа – възраждането на стари исторически конфронтации (предимно в източната част на континента), изостряне на сепаратистки тенденции (своеобразен „бунт на богатите” провинции в страни като Италия, Испания, Белгия, а и Великобритания) и вълна на ксенофобия в повечето западноевропейски страни.
На Балканите тази тенденция намери израз в идейното и политическото структуриране на националистически формации в повечето страни – „Златна зора” (в Гърция), „Велика Румъния”, „Атака” (в България) и т.н. В Турция и Румъния тези процеси достигнаха и държавното управление – чрез доктрината на неоосманизма на турския външен министър Давутоглу от една страна и призивите на румънския президент Бъсеску от друга за непризнаване на границите между Румъния и Молдова. А на територията на бивша Югославия се стигна и до многопосочно преплитане и директен сблъсък между традиционите стари национализми (сръбски, хърватски, албански) и новородените (босненски, косовски).
Национализмите на Балканите, особено новите, се оказаха твърде продуктивен държавообразуващ фактор, довел до тяхната исторически първа държавност няколко бивши югославски републики и области – Македония, Босна и Херцеговина, Косово. Като самата поява на новите държави не задължително бе свързано с омекотяване или успокояване на породилите я национлани импулси – по-скоро обратното. В стремежа за утвърждаване на новопридобитата си държавна идентичност тези страни често залагат на етническото, религиозно, историческо или културно обособяване и противопоставяне – основно на съседите. Не на последно място – появяват се опасения, че партийно-политически изкушения и борба за власт могат да доведат до използването на националистическия ресурс като основен инструмент за национална консолидация и прехвърляне на вниманието от вътрешните икономически и социални проблеми към мобилизация срещу „външния враг”.
Тези процеси отново поставиха въпроса за несъвпадението между етнически пространство и национален граници в региона – от една страна през призмата на възраждането на идеите за „велики” държави на Балканите, а от друга – чрез по-активното присъствие на темата за националните малцинства в политическия дебат в отделните страни. А оттам и противоборството на двете визии за малцинствата: европейската, опитваща се да ги разглежда като мостове за сътрудничество; и националистическата, черпеща енергия от исторически обиди и възобновени страхове.
Кризата в Украйна извади наяве една друга тендинция, пробивала си тихомълком път през последните години в Европа – новите реваншизми. Засега все още като виртуална нагласа, но постепенно обрастващи със своите структурирани носители. Украйна показа, че рискът от пряк сблъсък на реваншизмите: постсъветския (като политика от руска страна) и поствоенния (като крайно дясна националистическа идеология: в Прибалтика, Полша, Унгария, Румъния, а и в България – предвид навалицата в националистическото пространство) съвсем не е имагинерен. В регионален балкански план тези процеси са в състояние отново да поставят въпросителен знак по отношение на сигурността и стабилността в Югоизточна Европа.
Обратимо ли е европеизирането на региона?
Иначе казано – все още ли е налична ясната европейска перспектива и ангажираност за членство в евроатлантическите структури? Има достатъчно основания отговорът на този въпрос да бъде „да, процесът на европеизиране на Балканите е необратим”. Независимо от кризата, умората от разширението, известното разочарование един от друг (повече през призмата на неосъществените свръхочаквания, отколкото от отсъствието на реални взаимни ползи). Въпросът все още продължава да бъде не „дали”, а „кога”. Страните от региона имат достатъчно ясна европейска перспектива и практически всички те са евроатлантически ангажирани и са достигнали определен, макар и различен за всяка страна, етап на преговори или диалог с ЕС. Но пък реализацията на евентуалното интегриране изглежда достатъчно отложена във времето. Пътят към евентуално бъдещо еврочленство изглежда доста по-еднопосечен за страните от Западните Балкани, с които преговорите за присъединяване от гледна точка на ЕС са по-скоро технократско упражнение – стимулиращо реформи и констатиращо достигането на изискуемо съответствие. За разлика от случая с Турция, където (по подобие и на Украйна) – това е игра на стратегии: къде точно ще минава източната и югоизточната граница на европейското политическо пространство.
Всичко това още по-императивно поставя въпроса за присъединяването на страните от региона в ЕС – освен всичко друго и като инструмент за мира и стабилността на Балканите, омекотявайки и размивайки двустранните противоречия в една по-широка общност (разбира се, и пренасяйки ги в нея – но все пак много по-модулирани).
Национални интереси, регионални перспективи, европейски цели – несъвместими ли са посоките?
Развитието на регионалното сътрудничество още от самото си начало бе съпроводено с известни страхове и подозрения, че на определен етап може да се окаже заместител, а дори и препятствие за интеграцията на страните от региона в ЕС. Фактите достатъчно еднозначно опровергаха подобни хипотетични сценарии. По-скоро може да се твърди, че националните интереси, регионалните перспективи и европейските цели не просто са взаимно допълняеми, но са трудно реализуеми разкъсани и противопоставени едни на други.
Практиката в известна степен постави под въпрос дори наличието на алтернативност и вариотивност на подобен избор като единствен осигуряващ дългосрочно решение за стабилността на региона, изваждайки го от хипотезите както на възможна зона-буфер, така и на евентуална зона-фронт. Защото превръщането на целите Балкани в интегрална част на евроатлантическата общност сериозно би снижило нивото на риск за сигурността им, доколкото ЕС и НАТО, по силата на общностните си интереси, биха се стремили да гарантират стабилността и развитието на региона.
В конкретен план списъкът на общорегионалните теми се оказа практически безкраен. Но енергетиката, инфраструктурата, екологията и сигурността изглеждат действително приоритетни – и като обективна необходимост (включително и с оглед инвестициите в региона), и като осъзната потребност за сътрудничество, а и като поле за борба на интереси. Сериозни въпросителни обаче възникват по отношение ефективността на сътрудничеството – особено в сферата на регионалните инфраструктурни проекти (за съжаление сигурно още не една и две години самолетните връзки между балканските столица ще са през Виена, а европейските транспортни коридори ще бъдат добре очертани – по картите с проекти).
Кризата очерта и друг, противоположен процес – постепенно затваряне, интровертност на балканските общества (започвайки от Словения и стигайки до Турция), с вътрешна, национална политическа и социална доминанта – съпроводени и със сериозни обществени трусове. Тази тенденция имаше задържащ ефект върху развитието на регионалното сътрудничество, защото тя в много висока степен трансферира общественото внимание и политическия ангажимент от региона към решаването на острите и нетърпящи отлагане текущи проблеми в собствените държави.
Архитектурата на регионалното сътрудничество – довършена ли е сградата?
За близо 20 години в региона се изгради една достатъчно разгърната мрежа от регионални структури. Като най-труден, както винаги, се оказа не самият градеж, а полагането на основите. С други думи – осъзнаването на необходимостта от многостранно регионално сътрудничество на полуострова, преодоляването на съществуващите страхове, двустранни противоборства и стереотипи, неутрализирането на стремежите (от една страна) и подозренията (от друга) за търсене на едностранни преимущества и регионално лидерство (от всички страни). Иначе казано – насочване на перспективата отвъд историческите конфрикти и конфронтация, погледът напред, а не назад, в крайна сметка – обособяването на политиката от историята (доколкото това е възможно в регион с толкова много история).
Днес регионът се радва на една достатъчно разгърната мрежа от структури – като се започне от тези на държавно ниво (Процесът на сътрудничество в Югоизточна Европа, Съветът за регионално сътрудничество, както и редица секторни организации), премине се през бизнеса, медиите, научните институции и се стигне до неправителствения сектор.
Най-важното обаче е постепенното оформяне на осъзнато чувство за регионализъм и регионална принадлежност. Вече може с достатъчно основание да се говори за оформянето и стабилизирането на своеобразна мрежа от мрежи, която позволява запазването на импулсите за сътрудничество дори и при кризи. Сред плюсовете може да се добави и многообразието – на формите и на тематиката, както и динамиката и активността на различни нива, обособени и независими едно от друго, което придава допълнителна стабилност на процесите.
Като предизвикателство и поле за допълнително развитие на регионалното сътрудничество се очертават известната самоцелност на проявите в отделни случаи, когато желанието изпреварва възможностите, а резултатите изостават от целите. Това нерядко води до епизодичност на тези прояви и липса на приемственост, т.е. до снижаване ефективността и резултатността от съвместното усилие.
След преоформянето на архитектурата на регионалното сътрудничество през 2008 г. със създаването на Съвета за регионално сътрудничество по време на българското председателство на ПСЮИЕ, сега предстои допълването й с нов носещ елемент – създаването на парламентарна асамблея. Предстои официално това да се състои на срещата на върха през май, ознаменуваща края на румънското председателство на ПСЮИЕ, но преговорите относно формата, обхвата, структурирането и функционирането на парламентарното сътрудничество в региона текат вече в продължение на няколко години и на практика могат да се считат за практически финализирани.
„Вишеград” на Балканите?
Членството на редица страни в Югоизточна Европа в Европейския съюз и НАТО поставя на дневен ред въпроса за следващата стъпка – оформяне на нов терен на сътрудничество по подобие на „Вишеградската четворка”. Това е идея, която не за пръв път се лансира в публичното пространство и по която ние с бившия министър на външните работи Соломон Паси работим вече близо година. Идея, която изглежда много близко до ума – и все още далеч от реалността.
Оформянето на „Група Б5” („Балкани 5”) изглежда естествена стъпка на етап, когато има реализираното членство на Гърция, Словения, България, Румъния, Хърватия в ЕС. Най-логично би било тези пет държави да положат основите на подобно сътрудничество. Разбира се, при наличие на политическа воля и интерес от страна на всяка една от тях. Като за участие в Б5 има един единствен, при това пределно ясен критерий – членство едновременно в ЕС и НАТО.
Примерът на формата „Вишеград 4” е достатъчно убедителен – както от гледна точка на възможностите и резултатите от подобно сътрудничество, така и през призмата на преодоляване на съществуващи предразсъдъци и опасения. Пример за равноправно сътрудничество, без лидерство и доминация.
Б5 няма да бъде институция с членство, а процес на сътрудничество от взаимен интерес. Както дейността на „Вишеградската четворка”, така и традициите на многостранното сътрудничество в рамките на ПСЮИЕ доказват, че такава организационно олекотена форма е както възможна, така и ефективна.
Б5 ще бъде отворен процес. Логично би било всяка следваща страна, която се присъедини към ЕС и НАТО, да намери своето място и в Б5. Самото членство в евроатлантическите структури е необходимо и достатъчно условие за всяка страна от региона да може да се присъедини към групата – единствено на основата на ясно заявено желание, без допълнителни условия и процедури по прием и без възможност за препятстване от вече участващите в Б5.
В съдържателен план Б5 би било платформа за консултации, координация и сътрудничество – в рамките на ЕС, въз основа на принципите на ЕС, в интерес на страните-участнички в тази платформа, но и на всички страни от Балканите и на ЕС като цяло. Обединяването на усилията в сфери като енергетика, инфраструктура, екология, транспорт, комуникации, култура и много други, където проблемите надхвърлят границите на отделните държави и ефективни решения могат да се търсят на регионално ниво, при пълно съблюдение на националните особености и приоритети, би помогнало за реализацията на общи цели.
„Балканската петорка” не би следвало да се възприема като изключващ формат. Тук не става върпрос за оформяне на нови разделителни линии в региона. Точно обратното – в случая се търси ефекта от общото усилие чрез обединавяне на страните, които вече са извървели своя път към евроатлантическата интеграция. И в подкрепа на тези, които сега покриват критериите за членство.
Б5 не подрива основите на съществуващото регионално сътрудничество. Напротив, това би било елемент, при това ключов, в допълване на концепцията за изграждане на широка мрежа от мрежа, която да бъде здравата основа на балканското регионално сътрудничество.
Дебатът за бъдещето на Европа, за задълбочаването на интеграционните процеси, за продължаване на разширяването на ЕС със страните от Западните Балкани – това са също въпроси, които предполагат една по-активна, а и по-координирана позиция на страните от региона.
Чрез създаването на Б5 Балканите биха направили следваща важна крачка напред в своето сътрудничество – преход от „сътрудничество в региона” към „сътрудничество за региона” (перефразирайки Кант). Иначе казано – към представителство на региона извън региона. Защото освен всичко друго, а може би дори преди всичко друго, Б5 може да бъде представител на Балканите в Брюксел, защитаващ регионалните интереси в евроатлантическите формати.
България изигра ролята на пионер през 1996 г. за стартиране и структуриране на регионалното сътрудничество на Балканите. Може би дойде времето да се лансира, обсъди, а и реализира следващата логична стъпка в доизграждане на архитектурата на многостранното сътрудничество на региона – създаването на „Балкански Вишеград”. И за оформяне на нова представа за Балканите – този път като зона на диалог и сътрудничество.