На политическата карта на света вече няма Балкани. Близо три десетилетия това понятие отсъства от политическата лексика на международни отношения. Самият термин в общорегионалния си обхват до голяма степен остана приложим само в исторически контекст. Той беше заменен с определението Югоизточна Европа, като паралелно в рамките на този район бе политически обособен нов суб-регион – Западни Балкани, който наследи негативната конотация на Балканите от миналото като барутен погреб на Европа. Това бе резултат от политическа инвенция, генерирана извън региона, като логиката на това ново разделение бе продиктувана от желанието не просто за терминологично, а преди всичко за политическо отделяне през деветдесетте години на миналия век на нестабилната част на полуострова от стабилната такава. Облагодетелствани от това се оказаха преди всичко България и Румъния, особено в периода на кандидатстването на двете страни за членство в НАТО и Европейския съюз. Това обаче само по себе си не реши проблемите на региона.

Контекстът – международният

Глобализацията буквално преобърна наопаки международните отношения. Националната държава изпадна в криза, изчезна уютът на привичната сигурност на обществото, досегашните национални социални баланси се разтвориха в глобалните дисбаланси. Мигрантската криза показа, че бедността на Африка вече е проблем на Европа. С други думи – процесите вече не се затварят на държавно ниво, а текат на регионално и по-високо равнище (достатъчно е само да се обърне поглед към ситуацията в Близкия изток, където вече самото понятие за държавност е поставено под въпрос).

След падането на Берлинската стена Фукуяма обяви края на историята. Което се разбираше като преход от двуполюсен към моноцентричен свят, където господстват единни икономически, политически, морални и дори културни правила под егидата на един световен център. Това се оказа илюзия, продължила по-малко от две десетилетия и бързо опровергана от развитието на многополюсния свят – което пък по дефиниция изключва наличието на глобален хегемон. Подобно преформатиране неминуемо бе съпроводено с разместване на балансите (основно за сметка на САЩ като доминираща сила), респективно доведе до редица трусове и колизии. Защото никой не се разделя доброволно със своя ресурс и влияние.

Това пък ни върна към спомените от Студената война. Само че днешната конфронтация е по-опасна. Първо, до седемдесетте години на миналия век противопоставянето беше в статичен, „замръзнал“ вид. Днес конфронтацията е динамична, с ясна тенденция към ескалация. Второ, по време на Студената война и двете страни се придържаха към постигнатите, фиксирани и двустранно приети политически и военни баланси. Сега на практика голяма част от предишните споразумения или са отменени, или се заобикалят, липсва волята за замяната им с нови такива, а съхраняването на балансите е заменено с нова спирала на надпреварата във въоръжаването – при това на съвършено ново технологично ниво. Трето, контролът е значително по-трудно осъществим. Многополюсният свят означава наличие и на други ключови играчи със свои интереси и ресурси, несъвпадащи с тези на двете страни в конфронтацията, за които самата конфронтация създава условия за нарастваща роля и влияние върху световните процеси. Повяват се и несистемни фактори тип „Ислямска държава“ и международния тероризъм, които също излизат извън полето на контрол. Не на последно място възможностите за контрол върху международните процеси са доста по-ограничени включително и върху действията на собствените съюзници и „проксита“. Четвърто, полето на конфронтация е „разпиляно“, то не минава по линията на директно съприкосновение между Русия и Запада, а е пренесено в много горещи точки по света – при това не по границите на противостоящи държави, а вътре в тях, между реално воюващи помежду си в граждански, етнически и религиозни конфликти групировки, подкрепяни от НАТО или Русия. Което пък рязко повишава риска от директен сблъсък дори при случаен или провокиран инцидент.

Глобализацията и многополюсния свят върнаха борбата за сфери на влияние в международните отношения. Всичко това има пряко отражение върху Балканите – през призмата на световните тенденции и променени интереси и баланси на глобалните играчи.

Процесите – регионалните

След края на Студената война Балканите бяха в състояние … като след война. Разпадът на бивша Югославия направи много видими притъпените и контролирани до тогава етнически и религиозни противоречия. Несъвпадението на държавните граници с етническите пространства и наличието на съседски национални малцинства в практически всички държави от полуострова генерира не добросъседство, а напрежение и конфликти.

В същото време новите независими държави трябваше да съвместят две трудно съвместими цели. От една страна те трябваше да издигат граници: да градят суверенитет, да създават национално законодателство, да утвърждават институции, да консолидират общество. Всичко това неминуемо съпроводено със сериозна доза национализъм като основна спойка на новата държавност. От друга страна те трябваше да създават условия за премахването на границите с оглед присъединяването си към ЕС: да се готвят за отдаване на суверенитет, да хармонизират националното с европейското законодателство, да отварят институциите и обществото към Европа. В особено трудна ситуация се оказаха страните, получили своята първа модерна държавност – Република Северна Македония, Босна и Херцеговина, Косово. В процеса на разпад на многонационалната конфедерация и разпределяне на общото политическо, икономическо и културно пространство на бивша Югославия, те трябваше да изградят ново национално съзнание, балансирайки между национализма и етническата толерантност – за да не продължи конфронтацията и разпада вече в рамките на новите държави. Нещо, с което засега те доста трудно се справят.

Характерна черта за развитието на региона през този период бе възраждането на старите (албански, български, гръцки, турски, румънски) и развитието на нови (бошняшки, косовски, македонски, хърватски) национализми. На практика – без изключение. Най млад, респективно най-динамичен, агресивен и експанзионистичен е албанският национализъм, който крие и най-много рискове за бъдещето на Балканите. Разцветът на национализмите доведе до събуждане и на позаспалите реваншизми, включително идеите за „великите държави“. В Румъния обединението с Молдова е общонационална кауза, в която активно и официално (със съответните документи и заявления) са включени президент, парламент и правителство, като дори се оспорват следвоенните граници в Европа. В Гърция крайно дясната „Златна зора“ също зове за реванш. В Турция нео-османизмът беше възприет като държавна идеология за възвръщане на „мекото“ влияние на страната в пределите на бившата империя. Тази тенденция е характерна в една или друга степен и за цяла Европа, но докато в западната част от континента тя се развива на ниво общество и приема формата на ксенофобия като разделя и конфронтира обществата, в Източна Европа тя протича на ниво държава, насочена е към съседите и консолидира държавата.

Допълнителни проблеми в региона създава и наличието на специфични етно-национални оси, групиращи държавите по двойки: Гърция – Кипър, България – Република Северна Македония, Албания – Косово, Румъния – Молдова, както и Турция – непризнатата Северно кипърска турска република и Сърбия – Република сръбска в Босна и Херцеговина. В част от случаите отношенията вътре в тези оси са по-скоро напрегнати, а там където има добро взаимодействие, то е за сметка на изостряне отношенията с други съседи. Като и в двата случая се генерира допълнителна нестабилност. Всичко това гарнирано със сериозна етно-религиозна плънка.

В резултат от тези процеси могат да се откроят две достатъчно видими и общовалидни тенденции в Югоизточна Европа: разфокусиране на регионалното развитие и нарастващи рискове от регионална нестабилност; превръщане на национализмите във все по-реална алтернатива на евроинтеграцията.

Играчите – глобалните

След войните в пост-югославското пространство Балканите вече не са в центъра на световната политика. Но външните интереси са налице и регионът остава поле на позиционни маневри за влияние на геополитическите играчи. Основно това се проявява в търсенето и утвърждаването на сфери на влияние – както по отношение на страните като цяло, така и чрез политически и обществени групи вътре в държавите.

В съдържателен план има очевиден подмяна на интереса от интеграция на региона към сигурността на региона – и на Европа. На практика Европа негласно изостави визията за обединение на континента и я замени с необходимостта от гаранции за собствената си сигурност. Европа се бои от Западните Балкани (че интеграцията им ще доведе до засилена миграция и ще привнесе бедност, нестабилност, корупция, организирана престъпност), но се страхува и за себе си, ако Западните Балкани се дестабилизират или станат инструмент за провеждане на външни интереси. От тази гледна точка членството в НАТО естествено изпреварва евроинтеграцията, но с присъединяването на Република Северна Македония към Алианса може да се счита, че това е приключена мисия за региона – поне в средносрочна перспектива. За трите държави, оставащи извън НАТО, на този етап въпросът за членство не стои. Сърбия по обясними причини след бомбардировките на НАТО не заявява желание за членство и е единствената страна, за която това не се поставя като предварително условие при преговорите с ЕС. Босна и Херцеговина и Косово очевидно първо трябва да решат въпроса с укрепването на собствената си държавност (а и с международното си признание в случая с Косово – включително и поради факта, че страната не е призната от пет страни-членки на ЕС и четири на НАТО) преди да се направят каквито и да било реални стъпки в посока ефективно присъединяване към Алианса. Въпреки това и трите страни развиват активно взаимодействие с НАТО и са включени в различни формати на двустранно сътрудничество с него.

ЕС – избледняващо присъствие

През последното десетилетие Балканите започват да страдат от опасно заболяване – Синдром на повишената европейска недостатъчност (СПЕН). Обединението на европейския континент след падането на Берлинската стена даде сериозни надежди на страните от Югоизточна Европа. Преди всичко с ясно декларираната ангажираност на Европейския съюз да осъществи пълното интегриране на региона. С течение на времето тези перспективи загубиха част от розовия си оттенък и в много случаи довчерашните декларации се сдобиха с въпросителен знак накрая.

Постепенно евро-членството се трансформира от импулс за развитие в инерционна величина. Сред страните от Западните Балкани все повече се затвърждава подозрението, че постоянното завишаване на изискванията се използва като удобно оправдание за отлагане на присъединяването. Не следва да се забравя, че основните проблеми на региона – корупцията и организираната престъпност – са пряко следствие и своеобразен утаечен ефект от войните и ембаргото в екс-Югославия: те се генерират буквално за дни, но се изкореняват с десетилетия. Притесненията нараснаха и след смяната на приоритетите на ЕС от интеграция към сигурност. Френският натиск за отлагане на датата за начало на преговорите с Албания и Република Северна Македония и формулиране на нов подход към региона на базата на четири принципа (постепенно асоцииране, стриктни условия, достижими ползи, обратимост) пък засили притесненията, че в крайна сметка целият процес може да приключи с някаква форма на ерзац-членство, като страните от Западните Балкани оформят една хлабава (откъм права), но строго контролирана (за ангажиментите ѝ) периферия.

Отдалечаването на евро-хоризонта от своя страна има силен обратен демотивиращ ефект преди всичко на ниво обществено мнение – не случайно във всички страни от региона се наблюдава стабилна тенденция на намаляване, макар и бавно, на подкрепата за еврочленство и най-вече на готовността да се осъществяват болезнени трансформации в името на едно негарантирано бъдеще. Нещо повече, кризата с бежанците сериозно накърни представата за ЕС като за единен организъм, способен да взима общи решения и да осъществява европейски политики, като особено пострадавш се оказа един от основополагащите принципи на общоевропейската идея – този на солидарността.

С оглед на всичко казано дотук определянето на Западните Балкани като приоритет на българското председателство на Съвета на ЕС изглеждаше логична и позитивна стъпка в интерес и на България, и на региона. Това обаче стана не вследствие на последователна външнополитическа линия, провеждана в продължение на години, а беше външно генерирана идея, резултат от нарасналите в Европа тревоги от евентуално дестабилизиране на полуострова. За това свидетелства и фактът, че само година и половина преди това България председателстваше основния регионален формат – Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, но тогава очевидно тя още не беше разбрала за бъдещия си приоритет по време на евро-председателството и присъединяването на Западните Балкани остана встрани от основното ѝ внимание. По време на председателството си на Съвета на ЕС България постигна постижимото – но то бе крачка назад по отношение на т.нар. Солунски дневен ред от 2003 г., очертал перспективите и етапите на присъединяване на региона към ЕС. В Софийската декларация отсъстваха две ключови понятия – разширяване и членство. Да не говорим за евентуалните срокове (до 2025 г.), които фигурираха в стратегията на Европейската комисия от 2018 г. Все пак усилието изведе Западните Балкани по-високо в дневния ред на ЕС, което само по себе си бе позитив. Проблемът е, че българската активност по темата рязко намаля след края на председателството и това създаде усещането за епизодичност и конюктурност, а не за целенасоченост и последователност във външната политика.

САЩ – от ангажиране към възпиране

Отношението на САЩ към региона винаги е било в рамките на геополитическия контекст и двустранните отношения с отделните страни са подчинени на този глобален приоритет. В подхода на САЩ към Балканите след края на Студената война се наблюдават три достатъчно ясно очертани периода. Поради сложността на процесите обаче в определени моменти те се застъпваха във времето и допълваха като цели и съдържание.

Първият е участието, включително и военно, в процесите на дезинтеграция в бивша Югославия. Той има два пика: през първата половина на деветдесетте години на миналия век покрай войната в Босна и Херцеговина и в началото на новото столетие – при кризата с Косово. И в двата случая американската политика имаше държавно-образуващи резултати: при Босна и Херцеговина – чрез уреждането на структурата и функционирането на новата държава и фиксиране правата на трите ентитета в Дейтънското споразумение; при Косово – чрез подпомагане отделянето от Сърбия и съдействие за международното признание на държавата.

Вторият етап е свързан с приобщаване на страните от региона към системата за сигурност и дейността по интегрирането им в НАТО. Той обхваща началото на века и включва последователното приемане на България Румъния, Словения, Албания, Хърватия, Черна гора и Република Северна Македония (включително чрез натиск за решаване спора за името с Гърция и съдействие за подписване на договора за добросъседство с България) в Алианса.

Приоритетът в третия етап е възпирането на Русия и ограничаване на нейното влияние на Балканите с два акцента – енергетика и сигурност. Под американски натиск бе провален проектът „Южен поток“ за доставка на руски газ в Европа, а заменилият го „Турски поток“ се сблъсква с проблеми при реализацията, като същевременно чрез терминала в Александруполис започва доставката на американски втечнен газ за региона. В сферата на сигурността в двустранен план САЩ изградиха своята най-голяма база на територията на Европа в Косово („Бондстийл“), инсталираха противоракетна система в Румъния (базата в Девеселу), договориха съвместни военни обекти с България. Като междувременно сключиха и сериозни договори за доставка на въоръжение и военна техника с повечето балкански държави.

Русия – фактор или алтернатива?

Русия винаги е била сериозен геополитически фактор в региона – през последните няколко века. Но Русия никога не е била алтернатива за региона – поне през последните две и половина десетилетия.

На практика всички страни от региона ясно са декларирали своите про-европейски интеграционни амбиции (а болшинството от тях – и своята про-атлантическа насоченост). Така че за тях към момента не съществува друга, различна политическа ориентация. Същевременно, в отличие от периода на двуполюсния свят, Русия не предлага идеологическа алтернативност, която да я прави по-привлекателна. Русия не притежава и икономическия потенциал (извън ресурса на енергийните доставки), който да й гарантира сериозно политическо влияние.

В този смисъл в региона на Балканите трудно може да се говори за разлом по оста на противопоставяне „Русия-ЕС”. Югоизточна Европа достатъчно точно отразява общите нагласи и позиции в Европа, включително и през призмата на различните подходи на страните-членки на ЕС спрямо кризата в Украйна. В Европа има две ясно различими групи страни, които условно могат да се определят като „анти-руски” и „проевропейски” по своята ориентация. В първата група влизат основно страните, съседки на Русия – Прибалтика, Полша, Швеция, както и Обединеното кралство, като страна с най-силно изразена евроатлантическа връзка. От Балканите към тази група следва да се включат Албания, Косово, Румъния (заради Молдова), а напоследък – и Черна гора (в резултат на определени компенсаторни действия след годините на близост с Москва, а и като допълнителен елемент от конфликта със Сърбия). Във втората са главно страните от Централна (Чехия, Словакия, Унгария, Австрия) и Южна Европа (Италия, Гърция, Кипър). Като основната разделителна линия се проектира от подхода спрямо сигурността на Европа – „без и срещу Русия” или „заедно с Русия”. Като към втората тенденция реално принадлежат и двете водещи по отношение урегулирането на украинския конфликт европейски страни – Франция и Германия. Тук са и останалите балкански страни. По-особени са отношенията на Русия с Турция (засилено ситуационно партньорство заради Близкия изток, но то едва ли ще прерасне в стратегическо сътрудничество) и Сърбия (като основен партньор и проводник на руско влияние в региона).

Всичко това свидетелства, че Русия няма потенциала да разцепи Балканите. Нещо повече, засилената руска активност, особено за предотвратяване членството в НАТО, има по-скоро обратен ефект и доведе до напрежение в отношенията с Атина, Скопие и дори Белград. Парадоксално, но единствено изострената конфронтация на Европа с Русия придава някаква изкуствена геополитическа алтернативност на нормалните отношения, които някои страни от региона се стремят да развиват с Русия. При ескалацията на напрежението между Русия и Европа обаче съществува реален риск от превръщането на Балканите в поле за геополитическо премерване на силите, като губеща се оказва преди всичко сигурността на Югоизточна Европа, а и на континента като цяло.

Китай – не-западният път

Комунистически Китай като лидер на глобалния капитализъм. Това е невероятната трансформация, на която светът е свидетел през последните четиридесет години. След като постигна бурен и непрекъснат икономически растеж на своята икономика, извел страната до позицията на основен икономически съперник на САЩ в света и след като си гарантира вътрешна социална стабилност (ликвидирайки глада и бедността), Китай насочи своето внимание към света. На практика това означава трансфер на икономическа мощ в политическо влияние, както и амбиции в сферата на сигурността. Всичко това – на основата на дългосрочна стратегия с ясно разработени цели и времеви репери. Като за разлика от Русия, Китай предлага достатъчно отличима не-западна алтернатива на страните, върху които се стреми да разпростре своето влияние.

Китай отдавна измести Европа от африканския континент, където неговото икономическо присъствие е много по-видимо (чрез строителството на инфраструктура, индустриални обекти, болници, стадиони), отколкото милиардната европейска помощ по програмите за развитие (отиваща нерядко при западни консултантски фирми или потъваща в джобовете на местни корумпирани политици). Налице е вече и разширено влияние в Латинска Америка – не случайно огромните китайски инвестиции във Венецуела са един от основите сдържащи фактори, предотвратяващи директна американска военна намеса там. Сега ориентацията е към Европа, като Балканите са едно от ключовите предмостия. Китай планира да направи от концесионираното пристанище в Пирея най-големия европейски контейнерен терминал, който да осигури през Западните Балкани (заобикаляйки България) пряк достъп на китайските стоки до Централна и Източна Европа.

Стратегическата инициатива „Пояс и път“, в рамките на която се осъществява китайската експанзия към Европа, е доста повече от просто един инфраструктурен проект. Тя има сериозна инвестиционна, индустриална и търговска компоненти, които да осигурят дългосрочност и стабилност на китайското присъствие, като ЕС вече официално предупреди, че китайското изгодно кредитиране на големи проекти може да постави в определена зависимост някои страни от Западните Балкани. От друга страна очевидно европейските страни също откриват своя интерес в подобно сътрудничество и не случайно в рамките на формата „17+1“ са включени близо половината страни-членки на ЕС, а възраженията срещу китайската експанзия идват основно от големите европейски икономики, които се боят от загуба на пазари.

Турция – амбиции за нещо повече

Турция е част от Балканите, но и нещо повече. През последните петнадесет години тя високо заяви амбициите си да бъде регионален лидер и глобален фактор. Като тези амбиции са обвързани в дългосрочна стратегия, почиваща на идеологията на нео-османизма. Характерно за тази доктрина е, че тя цели възстановяване на турското влияние върху териториите от бившата Отоманска империя, използвайки широк инструментариум от политически, икономически и културни средства. Като акцентът е поставен върху обществата и хората – на основата на общност на религията (ислямът) и етноса (турските малцинства в балканските страни). Иначе казано, ако Русия играе на терена държава-държава, то Турция се стреми да пренесе събитията в полето на отношенията държава (турската) – общества (балканските). От съществено значение за тази стратегия е и обстоятелството, че в общественото съзнание в балканските държави исторически ислямът се свързва с турската държава, което осигурява допълнителен канал за турско влияние в региона. Като дейността на Турция сред балканските мюсюлмани е добре организационно и финансово подплатена от турската държава и се осъществява от Дирекцията по религиозните въпроси Дианет.

На тази основа се утвърди и една важна тенденция в турската външна политика – опитът да се превърнат турските общности в Европа в неин инструмент. Наличието на няколко милиона турски граждани в страните от Западна Европа и Балканите, които в значителната си част живеят достатъчно обособено, запазвайки връзките помежду си, е тази канава, върху която Турция гради своята политика. Подходът включва няколко основни направления на действие.

На първо място става дума за ясно изразена тенденция към идеологизация на части от тези общности на базата на национализма. При това именно като турски национализъм, ориентиран към и подпомаган от страна на турската държава и носещ посланията и политиката на Ердоган. Следващата стъпка е консолидацията на представителите на турските общности в съответните страни в политически партии – достатъчно ясно обособени като етническа основа, а и като идеологическа визия. Всичко това имащо за крайна цел активно участие и влияние върху политическия живот и обществените нагласи на място – при това вече не само сред турските общности, но и в национален план.

Радикалният ислям – анти-западната идеология

Радикалният ислям е новият, не просто не-системен, но анти-системен играч на международното поле, като Югоизточна Европа представлява естествен интерес за него като евентуален мост за радикализация и трансфер на нестабилност към Европа. Радикалният ислям никога не е бил фактор в региона, но той се стреми да предложи алтернатива – на ниво общество. Алтернатива на Запада, на ценностите му, на християнството, на всичко – под формата на тотално отрицание на статуквото. Като тук става дума за различна релация: не държава-държава, не държава-общества, а религиозно-идеологическа доктрина – личности/граждани. На практика това е екстремна анти-западна идеология, чиято цел са не териториите, а съзнанието на хората. Радикалният ислям разцепва и противопоставя обществата.

Войните в пост-югославското пространство, разделението и омразата са питателната среда, която позволи рекрутирането на джихадисти от Балканите. Като се наблюдава съществена разлика в мотивацията на ислямистките бойци в Близкия изток с произход от Босна и Херцеговина, които са вече индоктринирани, и тези от албанския ареал (Косово, Албания, Република Северна Македония), които заминават основно като наемници, но не рядко се връщат индоктринирани. Ключовият въпрос за региона е дали местният ислям е бариера или мост за радикализация в Европа. Изследване на Института за икономика и международни отношения и Фондация Фридрих Еберт по въпроса стига до извода, че умереният балкански ислям и историческите традиции на съвместно съжителство с християнството издигат по-скоро бариера, а не служат като мост за радикализация – но бариера, която може лесно да бъде вдигната под влиянието на външни фактори или регионална дестабилизация.

Тази констатация се отнася и за Турция – независимо от плъзгането на страната към ислямизация през последното десетилетие. Съществуват сериозни разлики между нео-османизма и радикалния ислям. Нео-османизмът е държавна политика, нейният обект са институциите и тя консолидира държавата. Радикалният ислям е глобална идеология, неговият обект е индивида и той разделя обществата. В този смисъл радикалният ислям е заплаха и за Турция и по тази причина самият процес на ислямизация на турското общество се държи под строг контрол от турската държава.

Следва да се отчита, че борбата срещу радикалния ислям може да бъде успешна само ако тя се интернационализира максимално, т.е. ако това не е война на Запада срещу исляма, а глобална война срещу тероризма; ако тя се води в координация и сътрудничество с другите глобални играчи – Русия, Китай и т.н.; ако се води в съюз с широките ислямски общности по света – на национално и международно равнище за изолиране на радикализма; ако има легитимността на решенията на Съвета за сигурност на ООН, а не като мобилизация и коалиции на желаещите.

Балканите – обект или субект?

Това е следващото ниво на търсене на отговор за влиянието на глобалните сили върху региона. Традиционно Балканите винаги са били обект на чужди интереси и влияние в международната политика. Това преформулира въпроса по друг начин – постижима ли е въобще регионална субектност на Балканите? Отговорът едва ли би могъл да бъде еднозначен и особено позитивен и би могъл да се търси поне на две нива.

Първото: възможността регионът да стане интегрална част от едно по-голямо цяло – Европейският съюз, който има всички предпоставки и амбиции да се превърне в самостоятелен глобален играч. Това би позволило всички натрупани исторически, политически, етнически, религиозни противоречия да се разтворят в една интегрирана европейска общност, където до неотдавна дори границите бяха ирелевантни. Това би стабилизирало вътрешно региона и би препятствало навлизането на външни геополитически фактори и разделението на полуострова на сфери на влияние.

Второто: в тези рамки и при тези условия може да се мисли за едно засилено регионално сътрудничество като предпоставка за международно присъствие и защита на интересите на региона. Нещо, което имаше силен импулс от средата на деветдесетте години на миналия на края на първото десетилетие на новия век, когато се създаде своеобразна мрежа от мрежи за регионално сътрудничество, но постепенно импулсът затихна под натиска на икономическата и финансова криза, нарастващата глобална конфронтация и бежанския и мигрантски поток.

За съжаление прехвърлянето на акцента от интеграция към сигурност от страна на ЕС очертава негативна тенденция във визията на Европа за Балканите. Това има дълбоки практически последствия, като променя подхода към региона  – вместо като потенциална интегрална част на цялото, т.е. на ЕС, Балканите вече се третират като обект на интерес, дори и от самия ЕС, при това външен спрямо ЕС обект.

Пресечната точка

Има ли все пак пресечна точка между политиката на глобалните играчи и регионалните интереси. Към днешна дата такава има – и тя е сигурността. Разбирана обаче по твърде различен начин – както от всяка една от страните от Югоизточна Европа, така и през призмата на интересите на международните фактори. От гледна точка на глобалните сили сигурност означава присъствие, влияние, ограничаване и възпиране на другите – т.е. противопоставяне. През призмата на интересите на региона обаче това би следвало да бъде стабилност,  икономическо развитие, социално сближаване с Европа. Всичко това обаче само в случай, че не се привличат външни фактори за решаване на регионални конфликти и проблеми или пък превес не вземе сателитният синдром у някои от страните.

Дотолкова, доколкото обаче в практически план тенденцията както в глобален, така и в регионален аспект е към изостряне на противоречията и търсене на решения не толкова в рамките на политическия диалог и съществуващите международни институции, то регионът рискува да се изправи пред две еднакво негативни алтернативи: превръщането му в зона-буфер, т.е. сива периферна зона на нестабилност между различни „тектонични геополитически плочи“ или в зона-фронт, т.е. територия на конфронтация и премерване на силите на глобалните играчи. А събитията в Украйна доказаха, че тези две опции дори не са несъвместими.

Възможност за предотвратяване на подобни сценарии все пак съществува. И тя може да се търси поне в две посоки: принадлежност, т.е. евроинтеграция и сътрудничество, т.е. регионализъм.