Европа не може да отритне стотиците хиляди бежанци – защото става дума за хора, а не за цифри и защото това би противоречало на всички международни норми и хуманитарни ценности. Но Европа не може и да приеме всички бежанци от Близкия изток и икономически емигранти от Африка – защото няма национален бюджет или социална система, които биха издържали подобен натиск. Така най-кратко могат да се опишат изходните позиции на всеки дебат по отношение на имигрантската вълна, заливаща континента. Като следствие: на този етап Европа се опитва по-скоро да регулира бежанския поток – но резултатите са неособено окуражителни.
Цайтнот
Решенията бяха спешни – и достатъчно закъснели. Засилване на морските антиимиграционни операции на ЕС в Средиземно море, конфискация на корабите и съдебно преследване на трафикантите на хора, връщане обратно на икономическите мигранти, дори мобилизация на армии и строителство на защитни стени по границата – повечето от тези мерки изглеждат логични. Като същевременно целят и да демонстрират решимост и способност за справяне със ситуацията с оглед успокояване на европейската общественост. Те имат един единствен недостатък – не решават проблема. Защото атакуват не причината, а следствието.
Същото се отнася и до въвеждането на така оспорваните мигрантски квоти за отделните страни в ЕС. България е една от страните, които са най-силно заинтересовани от приемането на общоевропейски решения и отстояването на солидарен подход, които да разтоварят страните, външни граници на ЕС, от непомерната тежест. По официални данни в Турция има над 2 милиона сирийски бежанци, като рискът от пренасочване на маршрута на тяхното придвижване изобщо не следва да се подценява. А ако това се случи сегашната повишена квота ще ни изглежда като нереализуема мечта.
Игра в чуждото поле
Теренът за реално и дългосрочно решаване на проблема с бежанците не е Европа, а Близкият изток и Северна Африка. Отговорността, а и максималната заинтересованст това да се случи, отново се пада на Европа. С всички произтичащи от това политически усилия, финансови анжажименти и вътрешнополитически напрежения.
До голяма степен и сегашната ситуация е резултат от нашите, евроатлантическите геополитически иитервенции в региона. Които в нито един от случаите не постигнаха декларираната цел – демокрация и човешки права. За сметка на това след Сомалия се разгърна невиждано пиратство в Аденския залив, Афганистан роди талибаните и „Ал Кайда”, Либия отвори широко средиземноморската врата за мигранти от цяла Африка, създавайки нов печеливш бизнес – трафика на хора, а след всичко това в Ирак и Сирия бе издълбан най-дълбокия геополитически разлом в глобалния свят. На основата на генерирания силен анти-западен потенциал, консолидиран идеологически с радикалния ислям, израстна „Ислямска държава” – най-голямата заплаха за сигурността на Европа след Втората световна война. А в Близкия изток и Африка се оформи мозайка от почти дузина полуразпаднали се държави, където властта (доколкото я има и функционира) не може да гарантира нито живота, нито сигурността на своите граждани.
Междувременно играта бе прехвърлена на европейски терен – не само чрез стотиците хиляди бежанци, но и чрез прокарване на дълбоки разделителни линии в самите европейски общества – включително обособяване на джихадистки ядра, от една страна, и рязък ръст на ксенофобските настроения – от друга. Като вероятно тези тенденции ще се засилват. Защото дори и получилите убежище бежанци продължат в много случаи да се чувстват „не добре дошли” в Европа, а пък гражданите на ЕС ще започнат все по-силно да изпитват демографския, културен и религиозен натиск на мигрантите, променящ идентичността на континента. Може дори да се окаже, че победата над тероризма и радикалния ислям е по-достижима в Сирия и Ирак, отколкото в Париж, Лондон или която и да е друга европейска столица.
Шах с пешките
Кризата с бежанците показа и още нещо важно: човекът (обикновеният – с цялата условност и неточност на това определение) става глобален играч. Той излиза извън националните граници. Глобализацията има и своя ясно изразена демократична компонента. И може би неслучайно именно тази компонента влиза в най-тежко противоречие със сегашната подредба на света. Революцията в комуникацията и информацията на практика премахна държавните граници и направи хората непосредствени свидетели и участници в световните процеси. Същото се отнася и до свободното движение на капитали, а в не малка степен – и на стоки. В този контекст дори самата идея на ограничение да подлежи единствено свободното движение на хора в един все по-мобилен и информиран свят е практически нереализуема. Тя представлява своеобразен „политически нео-лудизъм” в опита да се обърнат назад обективни процеси на човешкото развитие – както лудитите преди два века в Англия чупят машините за да спрат промишлената революция, оставяща ги без работа.
Отговорът на глобалното неравенство също се глобализира. Иначе казано – гладът, бедността, безработицата, болестите в Африка вече са проблем и на Европа. И колкото по-дълбока става пропастта между бедни и богати (по неотдавна публикувани данни 1% от населението в света владее половината от световното богатство) толкова по-радикален ще бъде и откатът. Това дълбае още една разделителна линия между евроатлантическият свят (т.нар. „златен милиард” от населението) и останалите. С едно важно уточнение – от другата страна вече не са държави, с които диалогът, респективно противоборството, биха били с предсказуем резултат (все още САЩ и Европа доминират икономически, политически и военно света), а стотици милиони хора.
Ендшпил (Game over?)
Тежки кризи и колизии – това изглежда нерадостната прогноза за следващите години, в които светът ще трябва да намери своите нови, вече глобални политически, икономически и социални баланси и да утвържди новите правила на играта – тяхната институционална и правна рамка. А за Европа – да преоткрие своето място в него. Ако успее.
*Цугцванг – в шахмата: липса на полезен ход