Обща панорама
Сирийският възел и неговото разплитане бе в центъра на геополитическата динамика през изминалия месец. На 14 март, в деня на подновяването на сирийските преговори в Женева с посредничеството на Де Мистура, Путин обяви изтеглянето на по-голямата част от руския военен контингент от Сирия; четири дни по-късно бе постигната сделката на ЕС с Турция за спиране/легализиране на миграционния поток, генериран основно от сирийската драма; след още четири дни столицата на Европа Брюксел бе разтърсена от самоубийствените атентати на привърженици на „Ислямска държава“; на 28 март бе посещението на Кери в Москва, довело до по-тясна координация на борбата срещу ДАИШ и до необичайното признание на шефа на Държавния департамент, че „сега ние разбираме по-добре руската политика“, а в самия край на месеца Палмира бе освободена от терористите. Всички тези събития очертават положителна геополитическа промяна от регионална конфронтация на великите сили в Сирия към формиращ се международен алианс срещу тероризма, в който близкоизточните актьори играят подчинена роля. В европейския контекст тази преориентация е свързана и с поврат към реализъм, а дори, според някои критици – цинизъм (кооптирането на Турция в момент, когато Ердоган налага авторитарна властова система)
- Споразумението с Турция е вид компромис – ЕС си затваря очите за съчетанието между пълзяща ислямизация, антикюрдска гражданска война и авторитарно управление на Ердоган и неговото алтер его Давутоглу, срещу превръщането на тази страна в главен буфер на кандидат-имигрантите от Близкия изток и Афганистан. Брюксел и Берлин съумяха да наложат споразумението „1 срещу 1“. При успех, репутацията на Меркел като капитан на европейския кораб ще се затвърди. Същевременно „тройката“ – Меркел, Юнкер и Туск – станаха заложници на Анкара. При неуспех на създадения механизъм чрез пренасочване на бежанския поток и/или открит саботаж от страна на Ердоган, те ще трябва да платят цената. Сделката очевидно не може да реши цялостно европейския проблем с незаконната имиграция. Много вероятно е реактивиране на алтернативния „Средиземноморски маршрут“, а не е изключена и появата на нови трасета през Черно и Адриатическо море. В такъв случай, особено уязвими ще станат Албания и България. Геополитически сделката пренарежда новата европейска архитектура на сигурността, откривайки, макар и далечна перспектива за турско членство в ЕС. Тя може да се окаже спасителен пояс за провалилия се по всички направления тандем Ердоган-Давутоглу и Турция да направи завой към европейска интеграция. Това би бил и принос за стабилизирането на ситуацията в Сирия и Близкия изток, както и за прекратяване на кюрдската война на Анкара. В тази посока са първите знаци на желанието на Анкара да нормализира отношенията си и с Русия. Досегашните действия на Анкара обаче не изключват и песимистичния сценарий за по-нататъшна конфронтационна линия в турската вътрешна и външна политика, както и на постоянен рекет срещу Европа. Все още е неясно значението на споразумението за България, където се засилват опасенията от пренасочване на мигрантския поток през нейна територия. Трябва обаче да се отбележи многозначителния факт, че премиерът Борисов ентусиазирано подкрепи курса към реализъм и акцента върху опазване на границите на ЕС.
- Атентатите в Брюксел от 22 март, изцяло засенчиха предишната злободневна тема с бежанците и споразумението ЕС-Турция. Както емоционално се изразиха част от коментаторите, ударено бе „сърцето на Европа“. Взривовете бяха в непосредствена близост както до сградите на Европейския съюз, така и до централата на НАТО, което показва колко занижени са стандартите за сигурност в една от най-важните европейски столици. Същевременно атентатите на братята ал-Бакрауи за пореден път разкриха асиметричния характер на заплахата „тероризъм“, изискваща както полицейско противодействие, така и реалистична външна политика и политика за сигурност на ЕС. Само 2 дни след взривовете бе приета декларация на министрите на вътрешните работи и правосъдието на страните-членки на ЕС, предвиждащи засилване на сътрудничеството и координацията на антитерористичните действия в рамките на общността http://www.consilium.europa.eu/en/press/press-releases/2016/03/24-statement-on-terrorist-attacks-in-brussels-on-22-march/ Но фактът, че липсваше подобна реакция и спрямо близкоизточното измерение на заплахата – като единствено Могерини се срещна с Де Мистура и сирийски преговарящи, изразявайки подкрепа за мирния процес – говори, че Европа продължава да е изолирана от битката срещу тероризма в Близкия изток.
- В този смисъл, важното събитие във втората половина на месеца от седмицата се случи в Москва, където се проведе среща между Путин, Лавров и Кери, посветена преди всичко на двете кризи – в Сирия и Украйна. Налице е засилване на взаимодействието между САЩ и Русия за решаването на сирийската криза чрез по-нататъшен натиск и контрол върху страните в конфликта. Свидетелство за това е дипломатическият език, използван от Кери и Лавров, от което може да се направи извода, че проблемът „Башар ал-Асад“ няма да е пречка за продължаване преговорите и трансформирането им в преки договаряния между двете враждуващи страни. Това се потвърждава и от изразената от Дамаск готовност за предсрочни избори под егидата на ООН.
- В западното полукълбо символично значение придобива посещението на Обама в Куба, което макар да не отменя санкциите срещу „Острова на свободата“, представлява важен сигнал за бъдещето на региона.
Геополитическият дебат
- Доктрината „Обама“. Интервюто на Джери Голдбърг в сп.„Атлантик“ се превърна едновременно в журналистическа и политическа „бомба“, разкривайки скриваното досега и развенчавайки утвърдени догми за американската политика. Особено показателно за случващото се през последните две години е епизодът около историята с прословутата „червена линия“ относно използването на химическо оръжие от сирийския режим. Поредицата от фактори, допринесли за въздържането на Обама от бомбардировки на Дамаск през 2013 г., включва категоричната позиция на Меркел, че Германия няма да вземе участие във война срещу Асад, решението на британския парламент, бламирало премиера Камерън и особено доклада на шефа на разузнавателните служби Клапър, че няма категорично доказателство за причастността на Асад към химическата атака. Епизодът разкрива и неподозираната за външната публика „ястребска“ страна не само на съветничката по националната сигурност Сюзън Райс, но и на шеф-дипломата Кери. Трезвомислие в остросюжетната ситуация проявява единствено Денис Макдона – началник на администрацията на Белия дом, докато останалите приближени са в шок от решението на президента. Самият Обама заявява, че се гордее с него – като отказва да се хване в капана, подготвян от авторите на това „активно мероприятие“, президентът затвърждава намерението си „да не прави глупости“ като предшественика си Буш-младши.
- Както това ключово решение, така и преклонението му към Брент Скоукрофт, служил още при президента Форд, определят Обама като реалист в международната политика. Според Пол Пилър, редактор на „Нешънъл интерест“, това включва следните принципи:
- Гледай на света като на реалност, а не като на мечта.
- Решавай конкретните проблеми и избягвай специфични грешки, вместо да лепиш върху тях общи етикети.
- Адаптирай се към различията при различните обстоятелства.
- Отдавай дан на геополитиката.
- Да признаеш съществуването на даден проблем не означава, че си го решил.
- Да решеш даден проблем не означава непременно САЩ да свършат повечето от работата.
- Отстъпките и трудните решения са неизбежни.
- Държавите нямат постоянни приятели или съюзници, а само постоянни интереси (по лорд Палмерстън).
- По-нюансирана е оценката на известния теоретик на неолиберализма в международните отношения Джоузеф Най. В статия в „Демокраси джърнал“ той твърди, че Обама е либерален реалист. Това според него се дължи на обстоятелството, че „световната политика се променя под въздействието на информационната революция и глобализацията, което прави невъзможно самостоятелното преследване на редица международни цели от страна на САЩ“. Дж.Най отправя умерена критика към президента под формата на препоръки. Така например, по отношение на Близкия изток САЩ трябвало да следват политика на „сдържане плюс“, напътствайки и влияейки върху играчите отстрани, вместо да се опитват да упражняват пряк контрол, което не само би било скъпоструващо, но и противопоказно. Относно американско-руските отношения професорът заявява: „Никой няма да спечели от нова Студена война, така че целта ни трябва да бъде спазване на ограничен транзакционен подход“.
- Откровенията на Обама предизвикаха вълна от гневни критики, сред които се откроява тази на Никълъс Бърнс, доскоро №2 на Държавния департамент, а отскоро външнополитически съветник на Хилари Клинтън. В статия във „Файненшъл таймс“ той твърди, че Обама е подкопал доверието в САЩ в света. Неспазването на „червената линия“, независимо от мотива за това решение, ролята на „дистанционен лидер“ във войната срещу Кадафи (а не нейната обоснованост и резултати), както и изобличаването на приятели от типа на саудитската династия, се вменяват като фатални слабости на президентската политика.
- „Тежката артилерия“ в критиката срещу Доктрината „Обама“ бе отвореното писмо от 16 март, подписано от над стотина видни професори, политици и журналисти под надслов: „Да поставим демокрацията в центъра на външната политика на САЩ“. В него се твърди, че „подкрепата за демокрацията включва партньорство между правителството на САЩ и неправителствени организации, които се борят за свобода в техните страни. Често това означава партньорство и с новите демокрации за укрепването на техните представителни и правни институции. Това изисква заделянето на ресурси от Конгреса, като помощта за чужбина следва да бъде обвързана със съответните постижения по отношение спазването правата на човека и разширяването на основните свободи…Това означава да се срещаме с демократи-активисти в различни части на света и да говорим от тяхно лице. Демонстрирането на солидарност и подкрепата за тези смели хора в усилията им да изградят по-добро бъдеще за своите страни е право дело. Подкрепяйки борбата им за свобода и справедливост, ще изградим по-сигурен свят за Съединените Щати.“ Звучи добре, но знаем какво следва. Показа го и „Арабската пролет“.
- „Доктрината Хилари“. Външнополитическата стратегия на Обама е атакувана дори в рамките на собствената му партия. През март бяха публикувани поредните електронни съобщения на бившия Държавен секретар и бъдещ кандидат на Демократическата партия Хилари Клинтън. Както се вижда от тях, Х.Клинтън е истинският виновник за военната намеса на САЩ, респективно НАТО, довела до свалянето на Кадафи и превръщането на либийската територия в люлка на тероризъм и ислямизъм. Но вместо самокритика, сегашната ѝ кампания бе повод за косвена критика към Обама и Кери. Вероятният бъдещ президент ни убеждава, че либийската кампания е била успешна, и че респективно сирийската драма трябва да се развива по нейния модел. Това до известна степен съвпада с „Плана Б“ на шефа на Пентагона Картър.
Конфронтацията „Изток – Запад“
- Джеймс Голдгайър и Джереми Сури („Към обновяване на американската стратегия за сигурност“ в „Уошингтън куотърли“, зима 2016 ) призовават бъдещия президент на САЩ отрано да се заеме със стратегията, за да не повтори лутанията на Обама. Според тях, „дори неотдавна доказаната от администрацията Обама способност успешно да се договаря с отдавнашни врагове като Куба и Иран, маскира огромните предизвикателства, които се изправят пред външната политика на САЩ“. Според двамата автора: „Светът се промени значително от 90-те години насам, когато за пръв път се появи американският „еднополюсен момент“. Твърдението на администрацията Обама, че „голямото мнозинство от държавите не желаят да подменят съществуващата система и вместо това се обръщат към американското лидерство, от което се нуждаят за своето укрепване и за справянето с широк диапазон от предизвикателства“ е подвеждащо. Днес предизвикателството идва … от онези мощни държави и недържавни актьори, които самостоятелно се противопоставят на американското лидерство – особено Китай, Русия, Иран и ДАИШ. Затова най-важният стратегически приоритет на САЩ през следващите години е формулирането на балансиран подход, който да обезсилва тези „ревизионистични“ актьори, като по такъв начин защити глобалното лидерство и основните интереси на САЩ“.
- В края на мандата на Обама се множат признаците, че Студената война ще се настани задълго на европейския континент. В неотдавнашно изявление на шефа на Генералния щаб на Пентагона ген.Джоузеф Дънфорд, Русия е главната цел: „Нейните нови междуконтинентални балистични ракети, самолети, атомни подводници, танкове и ПРО, подкрепят стремежа на Владимир Путин да завладява територията на свои съседи, както и да лансира първата руска военна експедиция в Сирия, т.е. извън своя ареал. Всичко това превръща руската военна машина в най-сериозният инструмент, застрашаващ американските интереси в света“. Тези твърдения се материализираха и в решението САЩ да поддържат постоянно в Европа три тежковъоръжени армейски бригади срещу руската заплаха.
- Американският хегемонизъм бе обект на критичен анализ от Александър Орлов, директор на МГИМО към руското външно министерство, публикуван в мартенския брой на „Международная жизнь“: „ Всичките си стъпки по разгръщане на новата спирала на въоръжаване американците обикновено оправдават със задачите по осигуряване на своята сигурност. Но дали наистина те ще са толкова неуязвими, даже ако се снабдят с хиперзвуково оръжие и създадат глобална ПРО? Прави впечатление, че те, както и преди, живеят в света на илюзиите, че двата велики океана – Тихият и Атлантическият, чиито води обграждат американската територия от запада и изток, представляват надеждна защита. Това е сериозна заблуда. Предишното предимство днес се е превърнало в неразрешим за САЩ стратегически проблем. Именно наличието на тези два дълбоководни океана обуславят крайната уязвимост на страната. На възможните противници на САЩ дори няма да се налага да изграждат и поддържат военни бази вблизост до тази държава. Техните функции ще могат успешно да изпълняват подводните ракетоносци, които ще са в състояние да бъдат постоянно близо до американския бряг. Времето за изстрелване на ракети от тях се измерва със секунди. Между другото, антикитайските действия на американците напълно могат да стимулират активността на Пекин в това направление, което би било крайно нежелателно за САЩ. Асиметричните отговори могат да станат „визитката“ на сегашния век – това не бива да се забравя от вашингтонските стратези. Така че – нужно ли е да се продължва пътя на конфронтацията, да се дели света на „свои“ и „чужди“? Не е ли по-добре да се върнем на проверения път на колективните усилия по деблокиране на най-сложните международни възли?“.
- Друг аргумент против възраждането на конфронтацията „Изток-Запад“ прозвуча в изказването на Сергей Лавров пред Дипломатическата академия на Русия: „Продължаваме да изхождаме твърдо от обстоятелството, че бъдещата структура на глобалното управление трябва да се строи на полицентрична основа, чрез опиране върху партньорството между основните центрове на съвременния свят, отразяващи неговото културно-цивилизационно многообразие. Подобно партньорство следва да бъде усъвършенствано в хода на справянето с предизвикателствата на съвременността, сред които приоритетно място днес заема международният тероризъм“.
Евразия
- Успешният китайски мултирателаризъм. В свой анализ Алис Екман, директор по въпросите на Китай в Института на Европейския съюз за изследвания на сигурността, се спира на многопосочните вектори на китайската глобална политика: “Амбициите на Китай да промени регионалния и международен порядък достигнаха до нови височини при управлението на президента Си Цзинпин (което би трябвало да продължи до 2022 г.). Пекин се стреми да реформира глобалната система на управление и тъй като предстои да председателства срещата Г-20 през настоящата година, смята че следващите две години ще са ключово важен период за постигането на тази цел. Освен това, Китай ще бъде домакин на срещата на БРИКС през 2017 г. и се очаква да укрепи неформалното си лидерство в тази група, както и двустранните си отношения с нейните членове. Освен това, наред със засилването на участието си в съществуващите институции и срещи на високо равнище, Китай се стреми да създаде нови формати, в които да играе активна роля, след успеха с лансирането на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Докато Пекин все още настоява за реформа на МВФ, амбициите на Китай отиват по-далеч от глобалното управление на икономиката, обхващайки политиките на околната среда, киберпространството и дори тези в сферата на културата. Този активизъм също така все повече се насочва към изграждането на нови механизми за сътрудничество… Стремежът на Китай е към интегрирането на различните иницитиви в хода на тяхната реализация. За Пекин взаимоотношенията между старите и новите институции не се възприемат като проблемни; обратното – те се изграждат по естествен път посредством хармонизиране на дневния им ред с китайските национални приоритети.“
- Китай-Русия: сближаване и разминаване. Първоначалните оптимистични очаквания за стратегическо сближаване между Русия и Китай се натъкват на трудности, произтичащи от „геополитическата оптика“. Ето как Фьодор Лукянов, главен редактор на списание „Русия в глобалната политика“, резюмира състоялата се през месеца среща в Шанхай между водещи аналитични центрове на двете страни: „Има различия в оценката на епохата. За Китай това е период на постоянен и впечатляващ икономически ръст, завладяване на лидиращи позиции на глобалната арена, връщане на изгубени тертории, укрепване на китайските позиции по всички направления. С други думи, Китай е недоволен от сегашния световен модел, но въпреки това е извлякъл от него максимални облаги и съвсем не е настроен революционно. Обратното – Русия вижда в този период най-малко основания за изгода за съществуванието си и би желала той да свърши. От това различие произлиза и разминаването в оценката на сегашните събития. Съзнанието на Русия е много по-фаталистично – след като е преживяла разпада на държавността, страната остро реагира на признаците на упадък в световната система и призовава да сме готови за най-негативните сценарии. Обратно на това, Китай се надява да задържи благоприятния за себе си тренд на спокойно възходящо развитие и постоянно говори за необходимостта и възможността от постигане на всеобща хармония. Предупрежденията на руснаците, че „да се спре мига“ е невъзможно, китайските колеги възприемат с внимание, но явно считат за излишно алармистки. От руска гледна точка пък китайските другари проявяват наивност или известна лукавост. Накрая, по отношение на Евразия като пространство на „общата съдба“ руснаците са далеч по-амбициозни от китайците. От руска гледна точка трябва да се създава „Голяма Евразия“ като макрорегион, основан на нови принципи (не унификация и интеграция, а сътрудничество), но включващи всички аспекти от безопасността и политиката до икономиката и социалното развитие. Китай не оспорва тази визия, но се интересува предимно от конкретните инфраструктурни проекти, където има ясна задача и вижда конкретна полза. А от своя страна вижда в руския подход понякога гигантомания, зад която се крие упадъка на икономическия модел и неефективността на бюрокрацията.“ („Российская газэта“ ).
- Русия като че ли релативизира и значението на БРИКС. Това пролича и от речта на Лавров пред Дипломатическата академия на 25 март. Министърът изтъкна значението и на един друг формат, предшественик на БРИКС, а именно РИК – Русия, Индия, Китай. Неговото авторство принадлежи на Е.М. Примаков, наречен от Лавров „нашия велик учител“.
Европа
- Мултикултурализмът: отхвърляне или ревизия. Атентатите в Брюксел отново поставиха на дневен ред политиката на мултикултурализъм, за който преди време дори Меркел заяви, че е мъртъв. Затова не бяхме шокирани да чуем от министър Даниел Митов, че мултикултурализмът вече не съществува след Моленбек. Това обаче не означава, че мюсюлманските малцинства по някакъв вълшебен начин ще изчезнат или претопят в християнските мнозинства на западните държави. С други думи, на дневен ред е не тоталното отхвърляне на това понятие, а неговото предефиниране. Едно от най-авторитетните усилия в тази насока принадлежи на Г. Гарднер от Джърман Маршал Фонд. Тя препоръчва пет стъпки за подобряване съжителството между мюсюлмани и немюсюлмани по примера на Белгия: 1. Повече диалогичност – чрез форуми, комунални диалози и разговори „на четири очи“ между държавни служители и граждани. 2. Активизиране на младите в установяване на контакти с връстници – в Брюксел те съставят 25% (под 24 години). 3. Привличане на арт-изпълнители за създаване на атрактивни публични пространства, включително в Моленбек. 4. Урбанистични подобрения в сегашните гета. 5. Превръщането на разнообразието и културните различия в предимство – 50% от населението на Брюксел не е белгийско. Тези препоръки може би звучат малко наивно и познато, но алтернативата им е ширеща се ислямофобия и расизъм.
- Към нова Европейска политика на съседство. Дискусията се засилва с поредните доказателства за неадекватността на Брюксел в променената геополитическа ситуация. Според Гергана Нучева, асистент в Маастрихтския университет, четири са въпросите, на които следва да се отговори: 1. ЕС следва да покаже, доколко е гъвкав и подготвен да приеме и подкрепи различни варианти на демокрация, които се различават от либералнодемократичния модел, но в по-голяма степен съответстват на спецификата на съответните общества в съседни държави. 2. ЕС се нуждае от по-добро разбиране за менюто от политики, използвани от съвременните авторитарни режими за неутрализиране на външната подкрепа за демокрацията. 3.ЕС следва да наблюдава по-отблизо политиките на други актьори в съседните държави, които пречат на подкрепата за демокрацията и де факто укрепват авторитарните режими. 4. ЕС се нуждае от свежи идеи как да подкрепи обществените фактори и неправителствени структури, които имат капацитет да допринесат за политически промени „отвътре“. Според Нучева, евентуален отказ на ЕС от насърчаване на демокрацията няма да допринесе за стабилизиране на съседните държави.
- Руската оценка на ЕС. Сергей Караганов, почетен председател на Съвета за външна и отбранителна политика: „Цялата политика на ЕС е постмодерна, гради се на компромиси, експорт на мека сила и отказ от силова политика. И всичко би било добре, ако светът не бе тръгнал в съвършено противоположна посока. Романтичната мечта се разби в бита. Европа не може да се защити и нейната постмодерна идеология не работи. Освен това, достигнатото ниво на демокрация, включително чрез делегиране на пълномощия на Брюксел, „делегира“ самата Европа, лишава я от възможности да действа активно и перспективно, тоест адекватно… Отношенията между Русия и ЕС може би ще се развиват постепенно, ако се разминем с големи трагични провокации. Разбира се, те няма да бъдат толкова безоблачни, колкото ни се струваше преди 25 години. Защото ние се развивахме до голяма степен по исторически различни траектории. Това сега се вижда на повърхността. Защото са налице не само политически противоречия – противоречия във външнополитическата култура. Увеличиха се ценностните различия. Ние, Русия, вървяхме към традиционна Европа. Това означаваше силна държава, суверенитет, традиционно семейство и отношения между половете, консервативните ценности, от които бяхме отлъчени в течение на 70 години – религия, християнство. Ние се движихме в европейско направление, а Европа в този момент вече вървеше в друга посока. Развивахме се в разни посоки и се разминахме. Затова ни е така трудно да говорим днес. Но може би след 5, 10 или 20 години ще започнем да се развиваме, ако успеем, към по-голяма толерантност, а европейците ще се върнат към консерватизма. Така ще станем близки в ценностно отношение.“
Черноморски басейн
- Украйна. Майкъл Кроули в „Политико“, американското издание: „Усилията на президента Обама да спаси Украйна от руската военна прегръдка зациклиха, а разногласията в украинското правителство може да дадат победата на руския президент Путин в един конфликт, който според Обама „засяга най-базисните принципи на нашата международна система“. Две години след започването на прозападните протести, който свалиха киевското правителство, вбесиха Путин и предизвикаха международна криза, украинската политика на Обама стана жертва на стоманената воля на Путин, отвличащата роля на Сирия и ИДИЛ, както и на колебливата подкрепа на европейските съюзници в стремежа им да се отърват от този конфликт. Въпреки личните обещания на вицепрезидента Джо Байден, американските ръководители се опасяват, че киевските лидери са близо до политическа имплозия, която би провалила усилията за стабилизиране на страната и изтластване на Русия от източните територии на Украйна.“
- Военно сътрудничество Турция-Украйна. В първата седмица на март Украйна изпрати три бойни единици на флота си на съвместни турско-украински маневри в Мраморно море. Предвижда се и обучение на екипажи от украинския ВМФ в турски пристанища. Тези стъпки идват след като миналия месец секретарят по сигурността на Украйна Олександр Турчинов се срещна с шефа на Секретариата на отбранителната индустрия на Турция Исмаил Демир с оглед „обединяване капацитета на двете страни“. Същевременно, руски медии споделят тревогата на Москва от възникването в предполагаема турска подкрепа на кримско-татарски батальон близо до границата с Крим. Понастоящем, според координатора на инициативата за организиране на блокада на Крим Ленур Услямов, той включва около 250 бойци, а в перспектива техният брой ще бъде удвоен. За обмундированието му са получени 120 комплекта военна униформа от Турция. По време на срещата между Порошенко и Ердоган, състояла се на 9 март т.г., е постигнато споразумение за разширяване на сътрудничеството в сферата на сигурността и военната област.
- Суаповата идея: Приднестровието на Украйна, южна Бесарабия – на Румъния плюс Молдова. В-к „Взгляд“ коментира предложената неотдавна идея от привържениците за обединяване на Молдова и Румъния – да се предостави контролираното от руснаците Приднестровие на Украйна в замяна на част от южна Бесарабия и Буковина, които влизат в състава на Одеската и Черновицката област. Това е било обсъдено на състоялия се в Кишинев конгрес „Сфатул Църий – 2“ – неофициален парламент от 101 депутата, учреден за разработването стратегията и документацията по обединяване на Молдова и Румъния. Според автора на статията Евгений Крутиков, тази идея може да взриви цяла Източна Европа.
Западни Балкани
- Югославско ретро предизвикаха две присъди на Хагския трибунал – осъдителна за Караджич и оправдателна за националиста Шешел. Както се очакваше, реакциите бяха диаметрално противоположни и емоционални. Това стана повод за обзор на нерешените проблеми на пост-Югославия. Според Барбара Сърк в „Политико“, перспективите за обединяване на Босна и Херцеговина, както и тези пред Косово, са песимистични. Разделителната черта, наложена от Дейтънския договор, между етническите сърби, от една страна, и бошняци и хървати, от друга, са се превърнали в реална граница. „Сръбската част, която Караджич и Младич прочистиха от не-сърби, е де факто самостоятелна държава със своя столица, наречена Баня Лука… Погледнато от Сараево и от редица други части на т.нар. Босненско-хърватска федерация, етническото прочистване бе възнаградено с територия за босненските сърби и политическо влияние за Белград, който „поръчва музиката“ в Република Сръбска. Дори сега, когато Сърбия продължава преговорите за членство в ЕС, правителството в Белград не дава индикация, че ще ограничи влиянието си в Босна“. От друга страна, изтъква Барбара Сърк, Хърватия започва да се доближава до Сърбия в отношението си към Босна и Херцеговина. Хърватският член на тройното босненско президентство и член на ХДЗ, отстоява линия на разтуряне на Хърватско-босненската федерация по сръбски модел, с което да се възроди предишната, военновременна формация Херцег-Босна.“ Така че сега все повече граждани на Босна и Херцеговина се питат: ще бъдем ли една, две или три държави в близко бъдеще?
- Другата миграция. Успоредно с мигрантите от Близкия изток, продължава мигрирането на жители на западнобалканските държави към Западна Европа. Според Евростат, само през първите три тримесечия на миналата година са подадени 177 925 молби за предоставяне на бежански или хуманитарен статут. Става дума за граждани на Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Косово и Сърбия. При това, албанците и косоварите заемат второ и трето място сред бежанците, които през 2015 г. са пристигнали в Германия. Понастоящем емигриралите в други страни съставят между 10 и 30 процента от населението на Западните Балкани, докато за западноевропейските държави са характерни между 2% и 4,5%.
- Сърбия – формулата „и“-„и“. Посещението на президента на Сърбия в Москва на 10 март даде възможност на Томислав Николич да подчертае вярността на страната му към православно-славянската общност и да благодари за подкрепата на Русия за Сърбия. В интервю за руската телевизия Николич отново заяви, че европейската идентичност на Сърбия не противоречи на дружбата ѝ с Русия. Той подчерта, че Белград никога няма да признае Косово, което е условие за по-нататъшното сближаване с Брюксел. Руски медии отбелязват, че предстоящите парламентарни избори ще бъдат решаващи доколко „силният човек“ на Сърбия – премиерът Александър Вучич, ще продължи все по-тясното сътрудничество с НАТО. Както е известно, през миналата година правителството прие Индивидуален план за партньорство с тази организация, както и план СОФА. По силата на тези обвързаности, на военнослужещите на НАТО се разрешава свободен транзит през сръбска територия, използване на военната инфраструктура, както и имунитет. Противниците на това сътрудничество обвиняват Вучич, че действа зад гърба на сръбския народ, който в голямото си мнозинство има негативно отношение към НАТО.
- Косово – сблъсък на национализми. Контекст: На 10 март националистическата опозиция в косовския парламент прекъсна заседанието с димки, замеряне на представителите на правителството и обиди. Това е поредна демонстрация от миналата есен срещу споразумение със Сърбия, предоставящо повече автономия на сръбските общини в рамките на Косово, както и срещу делимитирането на границата с Черна гора. Същите опозиционери безуспешно се противопоставяха на избора на Хашим Тачи за президент, който се извърши миналия месец.
Близък изток
- Сирия – светлина в края на тунела? След началото на временното прекратяване на сраженията в Сирия на 29 февруари, както ООН, така и съпредседателите на Виенския/Женевския процес констатираха, че примирието в общи линии се спазва. Очевидно е, че с изключение на ДАИШ и Нусра, опозиционните сили са изтощени и нямат намерение да торпилират примирието. На дипломатическия фронт също има поводи за оптимизъм след визитата на Кери в Москва, където са очертани рамките на следващия етап на преговорите, започващи на 9 април, когато за пръв път сирийските преговарящи ще се срещнат в една зала. Засега е избегнат и военен сблъсък между Русия и Турция, като рисковете се свеждат предимно до възобновяване на локални сблъсъци между Турция и сирийските кюрди на Салих Муслим. Поради опасенията на Анкара от руски ответни удари, евентуални военни действия ще се ограничават до артилерийски обстрел от турска територия, както и до инфилтриране на турски доброволци. Все пак, по-вероятно е запазването на временното примирие, поради огромните жертви и разрушения в противниковите лагери, както и поради непреставащият натиск от страна на съспонсорите на мирните преговори САЩ и Русия. Краят на месеца бе белязан и с по-нататъшно настъпление срещу позициите на ДАИШ на двата фронта – сирийския и иракския. С падането на Палмира сирийската армия, подкрепяна от руската авиация и специални отряди, продължава настъплението към Ракка. От север пък кюрдите също се готвят да щурмуват „столицата“ на халифата. А в Ирак започва дългоочакваната офанзива за освобождаване на милионния град Мосул.
- Турция – „червената линия“ на Давутоглу. По време на неотдавнашната си визита в Йордания турският премиер продължи да се изявява като стратег. Той изтъкна, че двата града – Алепо и Мосул – са ключови за съдбата на Близкия изток. Затова те трябвало да останат в „правилните ръце“. За турският премиер, ако Алепо бъде завладян от силите на Асад, това би било края на единна Сирия, докато завладяването на Мосул от шиитски екстремисти би означавало началото на гражданска война в Ирак. За да неутрализира последната опасност Турция създала базата в Баашика, в близост до Мосул. Турските военни там щели да спрат шиитските милиции да установят контрол върху града след освобождаването му. Това не означавало, че самите те ще се сражават, а че ще обучат сунити и кюрдски пешмерги с тази цел. Както отбелязва опозиционният „Хюрриет“, това решение е породило протестите от Арабската лига, Русия, Иран и самия Ирак. В по-широк план, за Давутоглу „линията на сигурността“ на Турция започвала от Латакия на запад, преминавала през Алепо, Мосул и Сулеймания на изток. Критици сочат, че Турция отдавна имат амбиции да си върнат мосулския вилайет. Остава да се види, дали незаконната база край Мосул ще е първа крачка в тази насока.
- Ливан – опасност от дестабилизация и вторична миграция на сирийските бежанци. Губещите в сирийския конфликт държави и преди всичко Турция и Саудитска Арабия се стремят да компенсират временното си или перманентно маргинализиране на сирийския фронт с дипломатико-политически инициативи другаде. Обявяването от Съвета за сътрудничество на страните от Залива на Хизбулла за терористична организация е стъпка към възвръщане стратегическата инициатива от страна на Рияд. Обявяването на Хизбулла за терористична организация от арабските страни от Залива и мнозинството от страните от Арабската лига, както и прекратяването на саудитската субсидия за ливанската армия са сериозни предизвикателства за вътрешнополитическата стабилност на тази страна, която е в перманентна институционална криза. От друга страна, поставянето на организацията в „черния списък“ може да улесни израелска военна операция срещу Хизбулла, както и евентуални удари срещу нейни позиции в Сирия от страна на Саудитска Арабия. Подобна военна интервенция на свой ред би засилила натиска срещу сирийските бежанци, което може да подхрани съществуващата трафикантска мрежа и да насочи част от тях към Европа.
- На този фон продължава и институционалната криза в Ливан. В края на месеца делегация на партия „Мустакбел“/Бъдеще начело с лидера ѝ Харири посети Москва с цел оказване въздействие върху Хизбулла – структурата, която възпрепятства избора на президент, който се бави вече две години