Политическата есен на световната дипломация започна със засилена динамика и големи надежди за постигане на напредък по отношение на конфликта в Сирия:
- В началото на септември бе постигнато руско-американско споразумение за прекратяване на огъня в Сирия. Само няколко седмици по-късно обаче те бяха опровергани по най-категоричен начин. Официалното оповестяване на края на договорките между Русия и САЩ бе съпроводено с изостряне на тона и взаимни обвинения между Запада и Русия на фона на подновените сражения с фокус върху Алепо. Първият сигнал, че споразумението е пред провал, бе даден с погрешната бомбардировка на самолети от американската коалиция на сирийски правителствени позиции край Дейр аз-зор в зона, контролирана от „Ислямска държава“; като след бомбите от „приятелския огън“ позициите на сирийската армия бяха атакувани от силите на ДАИШ. Последва ответна или провокационна атака на хуманитарен конвой край Алепо и възобновяването на бомбардировките на този милионен град от руската и сирийската авиация. На фона на провала на обсъждането на сирийската криза в Съвета за сигурност дойде и обявяването извода от разследването на инцидента с малайзийския пътнически самолет с полет МН 17 над Украйна, че отговорност носят проруските бунтовници, което възобнови и дебата за причастността на Москва.
- В европейския контекст дневният ред продължава да бъде доминиран от последствията за ЕС от Брекзит, както и от „бежанския проблем“. В сферата на сигурността особена актуалност придобива идеята за „отбранителен Шенген“, т.е. за създаване на европейска армия за отразяване на засилващите се външни заплахи за Общността. В навечерието на срещата на европейските ръководители в Братислава миналия месец италианските министри на външните работи и на отбраната лансираха идеята за „Съюз за европейска отбрана“, която отразява и конкретизира позиции, споделяни във Франция, Германия и Брюксел. Инициативата обаче не среща подкрепа сред редица страни-членки. На свой ред британският министър на отбраната Фалън предприе обиколка в ЕС, агитирайки против създаването на европейска армия, която според Великобритания ще подкопае значението на НАТО. Прави впечатление, че след Брекзит Лондон се стреми да засили ролята си в рамките на НАТО като единствената организация, която гарантира външната сигурност на ЕС. Тези ходове предвещават продължително противоборство, чиято същност е опитът за еманципирането на ЕС в сферата на сигурността и отбраната.
- Както „неофициалната“ среща в Братислава, така и последвалата я „балканска среща“ във Виена с участието на Меркел, бяха посветени на мерките за защита на външните граници на ЕС пред предизвикателството на нелегалната имиграция от Близкия изток. България се открои като ключов играч, но и най-слабо звено, което би поело евентуален подновен „бежански“ наплив. Предоставената от ЕС финансова и логистична подкрепа за страната ни е само един палиатив и поддържаща мярка при сегашните нива на незаконно влизане в страната на мигранти. Същевременно вербалната солидарност с България едва ли ще неутрализира разбираемия стремеж както на Източна Европа, така и на Западна Европа, да решат проблема като създадат буферна зона в южната, а най-добре в югоизточната периферия – Гърция, България и Западните Балкани (което ще означава и завръщане към Дъблин 2).
- Провелата се в Атина безпрецедентна среща на лидери на Южна Европа (представени бяха Гърция, Кипър, Малта, Италия, Испания, Франция и Португалия) бе мотивирана от желанието за получаване на европейска подкрепа за по-действен граничен контрол в Средиземноморието, но и от осъзнаване на общността на геополитическите предизвикателства пред южния фланг на ЕС. С тази стъпка продължава процесът на естествено открояване на различните вектори на външна дестабилизация на ЕС – източния/евразийския и южния/Средиземноморско-азиатския.
- Септември бе и месецът на „реабилитацията“ на авторитарния режим на Ердоган, който се наложи като незаобиколим фактор и в двата геополитически ареала – близкоизточния и европейския. След първоначалната изолация на Анкара от страна на западните лидери, през септември Турция бе посетена от редица държавници и ЕС-ръководители. Всичко това повиши самоувереността на Ердоган, който поднови заплахите си в случай, че Брюксел не спази обещаното в рамките на сделката с мигрантите. По всичко изглежда, че октомври ще бъде „месецът на истината“ в сложната и многопластова игра между Европа и Турция
От Студена война 2 към ядрен апокалипсис?
В края на септември облаците над света като че ли се сгъстиха със заплашителна скорост, предвещавайки буря. Политици, аналитици и коментатори изоставиха предпазливия тон и се отдадоха на разсъждения за немислимото.
- Слаба Америка е заплашена от ядрено унищожение. В „Уол стрийт джърнал“ е публикувана алармистка статия от Марк Хелприн, старши сътрудник в Клеърмон инститют под заглавие „Идващата ядрена буря. Приспана от убеждението, че ядрената катастрофа е отминала със Студената война, Америка е сляпа за надигащите се дракони“. В нея се твърди, че през последните 15 години Китай е увеличил трикратно броя на междуконтинанталните си балистически ракети и четирикратно ракетите, базирани на морски съдове. Освен това подземната инфраструктура за тях, представляваща тунелна мрежа с дължина 3000 мили, не може да се наблюдава от американското разузнаване. Тревожна е и ситуацията с нарастващата руска ядрена мощ. В нарушение с постигнатите споразумения, Русия конвертира нелегално противовъздушните си системи в такива, които са в състояние да нанасят ядрени удари. Освен това Путин разработва нови ракети от типа „круз“ с ядрени глави, предназначени за флота и авиацията, поддържайки по-голям брой ракетни установки в състояние на готовност. Москва прави намеци за изпреварващи ядрени удари като важен елемент на путинската тактика за възстановяване контрола върху „близката чужбина“, докато Обама изключва тактиката на изпреварващите удари. Понастоящем Русия разполага със 150 ядрени заряди в повече от САЩ, докато Китай заличава изоставането си с бързи темпове. Нещо повече, Русия има 49 нападателни подводници, а Китай – 65. Всичко това води до капиталния извод на автора: в случай че Америка се остави да бъде изпреварена от двете враждебни сили, тя може да бъде заставена да капитулира пред триумфиращите тоталитарни режими.
- Крахът на руско-американската инициатива в Сирия. В статия в „Россия в глобальной политике“ главният редактор Фьодор Лукянов дава следното обяснение за провала на мирната инициатива: „САЩ не могат да разплетат кълбото от обвързаности с най-различни опозиционни групировки, тъй като критериите за „умереност“ и границите между „отговорните“ бунтовници и радикалите са труднодоловими. Опитите да се даде ход на „добрите“ и да се изолират „лошите“ водят до обратния резултат. Пред Русия стои друга дилема. Силите на Асад са изтощени и даже при най-мощната външна поддръжка не се справят със задачите си във военно и политическо отношение. Същевременно руската политика в Сирия се основава на едно основно положение – стабилизацията е невъзможна без укрепването на управляващия режим, независимо от неговите характеристики, тъй като само на негова основа може да се изгражда подобрена държавност. Какво обаче да се прави, ако тази ресурс не е достатъчен, тъй като самият режим вече не подлежи на укрепване до нужната степен? Достатъчно е да се погледне на картата на град Алепо, където са нанесени зоните, контролирани от разните групи, за да се разбере, че линиите на разделяне, които сега се опитват да определят, не могат да бъдат фиксирани по принцип. Това вече се случи в Източна Украйна преди две години: за да се спрат бойните действия е нужно и двете страни да бъдат убедени, първо, че възникналите „граници“ не могат да бъдат „подобрени“ чрез сила, и второ – че те са достатъчно устойчиви за защитата им от противника. Ако няма налице подобно разбиране, то опитите да се коригират позициите в своя полза неизбежно ще продължават, което ще доведе до подриването на всички договорености. Задачата на противоборстващите групи е да се поставят външните партньори в положение, при което да не могат да отсъстват. А когато самите патрони на инициативата са вътрешно разединени, какъвто сега е случаят със САЩ, няма никаква надежда да постигането на каквато и да е договореност. До формирането на нова администрация в Белия дом – което ще се случи не по-рано от есента – не бива да очакваме проясняване на следвания курс. Бъдещето е непредсказуемо, независимо от името на победителя – САЩ по принцип не знаят какво да правят в Близкия изток. Едно нещо обаче е сигурно – за всеки американски президент ще е изгодно Русия да бъде въвлечена в това блато задълго. Не ни се иска да му осигурим подобно удоволствие.“
- Опасността от „голяма война“ се увеличава. В анализ на проф.Майкъл Клеър от Hampshire College in Amherst в Масачузетс, публикуван в „Монд дипломатик”, се съдържа предупреждение от милитаризация на международните отношения. „Докато медиите и политиците обикновено съсредоточават вниманието си върху опасността от тероризъм, последната е от второстепенно значение в разговорите на генерали, адмирали и министри на отбраната. Техен приоритет са онова, което те наричат „големите войни“ – широкомащабни конфликти с велики сили от типа на Русия и Китай. Такива големи конфликти, които в продължение на дълъг период от време изглеждаха малко вероятни, днес се считат за „възможни“ от западните военни стратези, които призовават към спешни стъпки за отразяване на евентуална агресия и, в случай на нужда, за постигане на победа. Това развитие на нещата остава незабелязано от медиите, но има сериозни последствия, на първо място чрез повишаване на напрежението между Русия и Запада, които започнаха взаимно да се дебнат в очакване на конфронтация. По-обезпокоителното е, че мнозина политици смятат, че такава война е не само възможна, но че може да започне във всеки един момент – нагласа, която в исторически план доказано ускорява предприемането на военен отговор там, където са възможни дипломатически решения. Евентуален конфликт, според военните плановици, е най-вероятно да възникне на източния фронт на НАТО, включва Полша и балтийските държави, където биха могли да се използват високотехнологични конвенционални оръжия. Същите обаче допускат, че подобен конфликт би могъл да обхване и Скандинавия, както и Черноморския регион, а оттук и да ескалира в ядрен сблъсък. Поради това стратезите в САЩ и Европа призовават към концентриране на западна военна мощ във въпросните региони, както и за предприемане на стъпки към засилване готовността от използване на тактическо ядрено въоръжение от страна на НАТО. Авторът се позовава на неотдавнашна публикация в NATO review в която се призовава към включването на нарастващ брой самолети с ядрено предназначение в бъдещите натовски военни маневри с оглед объркване на руските стратези относно намеренията на Запада и оттук към замаскиране на момента, в който натовското командване може да заповяда ядрени удари за неутрализиране на евентуално руско нашествие на източния фронт. Обезпокоителното е, че подобен начин на мислене, макар и характерен предимно за военните академии и мозъчни центрове, започва да оказва въздействие и върху правителствената политика. Това намира отражение и върху формирането на новия бюджет по отбраната на САЩ, върху приетите на натовската среща през юли т.г. решения, както и върху решението на Великобритания да поднови своята ракетно-ядрена програма „Трайдънт“.
- Световният „мултиплекс“ и ролята на САЩ. В статия в „Нешънъл интерест“ Амитав Ачария резюмира основните тези в новоизлязлата си книга „The End of American World Order”. Според автора, „основното предизвикателство за американското лидерство (използваният термин е „primacy“) не идва от многополюстния свят, нито от възхода на съперничащи велики сили, а от появата на нови заплахи. Въпреки ажиотажа около тях, Китай, Индия, Бразилия и т.н. не са кохерентна група. Индия и Китай преследват конфликтиращи регионални и глобални цели и взаимно се заплашват. БРИКС е изправен пред големи икономически и политически предизвикателства. Всички те като че ли са по-ефикасни в усилията по торпилиране на американските интереси и подходи, отколкото по изработване на решения на световните проблеми. Заплахите за американските интереси днес обаче са много по-сложни и сериозни, отколкото в миналото. Както Лесли Гелб подчертава, „терористите и гражданските войни са много по-трудно уязвими военни цели, отколкото разгромяването на армии, които се сражават побатальонно.“ Ачария смята, че докато многополюсния свят, който до голяма степен е продукт на историческия опит на Европа, предполага че международната система ще бъде едновременно управлявана и застрашавана от редица велики сили, сред основните играчи днес са и международните институции, корпорациите, социалните движения и терористичните групи. От друга страна, за разлика от ситуацията преди световните войни, отношенията между основните играчи са белязани от дълбоки и комплексни форми на взаимозависимост. Така че днешният свят повече наподобява на мултиплекс, в който се прожектират различни в политическо и културно отношение филми с различни герои и актьори. Нито една велика сила не доминира и в трите вектора: икономика, военна мощ и мека сила. „Как САЩ да се справят с подобен световен мултиплекс? Като начало те трябва да се откажат от старомодното понятие за лидерство и да започнат да се стремят към споделено лидерство. В своята реч в Уест Поинт от 2014 г. президентът Обама заяви: „Америка трябва винаги да е лидер на световната сцена. Ако ние не сме лидери, никой друг няма да влезе в тази роля.“ Подобна хипербола е нереалистична за Америка и непродуктивна за световния порядък. Освен това, тя насърчава „пътниците без билет“, които биха се качили на американския влак – дори сред най-способните съюзници на Щатите. САЩ не само нямат такива интереси и ресурси – техните власти нямат и нужната вътрешнополитическа подкрепа за подобно лидерство в различните области, в които е необходимо обединено действие.
- Европа на нациите-държави. Джейкъб Грайджиъл във „Форин афеърс“ твърди, че Вашингтон не бива да се безпокои от разпадането на ЕС. Завръщането към напълно суверенни европейски държави може да бъде по-добър вариант от сегашния съюз за отразяване на различните заплахи за Европа. Когато Русия нахълта в Украйна, Европейският съюз не бе способен да предприеме друго, освен санкции и призиви за повече диалог. Европейските държави, които граничат с Русия, не виждат някаква полза от съюза, което обяснява обстоятелството, че се обърнаха за помощ към НАТО и САЩ. Там, където ЕС се провали, индивидуалните държави могат да се справят. Единствено патриотизмът е онази популярна сила, която може да мобилизира европейските граждани да се въоръжат отново срещу съседните заплахи. Хората са далеч по-мотивирани да се сражават за родината си – в името на своята история, земя и обща религиозна идентичност – отколкото в името на абстрактна регионална общност, създадено от нищото. Както показа проучване на Пю от 2015 г., в случай на руско нападение повече от поливината французи, германци и италианци не биха се притекли на помощ на съюзник, член на НАТО, а следователно и на ЕС. Завръщането на нацията-държава не означава непременно повторение на европейската история на анархия и враждуващи правителства. Засилената автономия няма да попречи на европейските държави да търгуват и да се договарят помежду си. Както наднационалната принадлежност не гарантира хармонията, така и суверенитетът не предполага враждебност между нациите. В една Европа на възродените нации-държави, страните ще продължават да сключват съюзи, които ще се основават на общи интереси и съображения за сигурност. Отбелязвайки слабостта на ЕС, някои държави вече правят именно това. Чехия, Унгария, Полша и Словакия, например, които при обикновени обстоятелства съставят доста разнородна група, обединиха усилията си, за да се противопоставят на плановете на ЕС за разселване в техните страни на хиляди бежанци. От своя страна САЩ се нуждае от по-добър партньор в Европа от Европейския съюз. С разпадането на съюза функциите на НАТО по поддържането на стабилността и отразяването на външните заплахи ще се засилват, което на свой ред ще засилва и ролята на Вашингтон на континента. В отсъствието на ЕС редица европейски държави, заплашвани от Русия и изправени пред масовата миграция, биха се уповавали повече на НАТО – единственият алианс за сигурност, разполагащ с военна сила и следователно в състояние да защити членовете си. Време е американските лидери и европейската политическа класа да признаят, че завръщането на нациите-държави в Европа не бива да завърши трагично. Обратното – Европа ще бъде в състояние да реши най-належащите си проблеми на сигурността единствено когато изостави фантазията за континентално единство и прегърне геополитическия плурализъм.
- Цитат: Волфганг Мюнхау коментира във „Файненшъл таймс“ срещата в Братислава: „Макар и да не сме в състояние да предвидим конкретните решения, които ще вземат лидерите, можем да твърдим, че ако някога все пак вземат правилните решения, това ще е в ситуация, когато ще са притиснати до стената. Те няма да планират предварително. Следващата стъпка на интеграцията няма да е резултат на някаква мозъчна атака, а на спешно заседание, свикано след полунощ през уикенда.“
Идейният дебат: има ли алтернатива на либералната демокрация?
- Преосмисляне на капитализма? Мариана Мацукато от Съсекския Университет публикува в „Ню Стейтсмън“ статия, изразяваща позициите на „прогресистите“. Според нея, някои разделят икономическите от социалните проблеми с твърдението, че първо трябва да решим първите, преди да сме в състояние да се заемем с вторите. За прогресивно настроените хора обаче задачата е тези проблеми да бъдат решавани едновременно. Основите на бъдещото благоденствие ще бъдат поставени с решаването на обществените и еколожките аспекти. Нужна е мисионерска политика, при която дадена цел – кацането на човек на луната или премахването на въглеродния двуокис – да даде нова ориентация за развитието на цялата икономика. Така например, след като сме съгласни с ключовата роля на държавата при финансирането на високорискови дейности, би следвало да използваме тези инвестиции за по-справедливо разпределение на печалбите. В реалната икономика финансовият сектор социализира рисковете, но приватизира печалбите. За да се смени този модел е необходимо отношенията между бизнес и държавно управление да постигнат нови споразумения, които да гарантират, че и двете страни ще инвестират съвместно за създаването на иновативна екосистема. Това на свой ред ще допринесе системите, които изграждаме с цел повишаването на приходите, да увеличат постиженията на следвоенната държава на благоденствието. Затова е необходимо да се промени дискурса относно бюджетните разходи, като се премине от акцентиране върху годишния дефицит към приоритетното инвестиране за дългосрочен ръст. Проблемът в Югоизточна Европа, например, не е генериран от дефицита, а от ниските темпове на ръст на БВП. Страни като Италия традиционно имат нисък годишен дефицит, но и ниски темпове на ръст на икономиката в разултат на недостига на инвестиции в сфери като образованието, които водят до дългосрочна икономическа експанзия. Именно неуспехът при генерирането на необходимия ръст създаде проблема с влошеното съотношение на дълга спрямо БВП. Затова, счита М. Мацукато, крайно време е прогресивните дейци да преосмислят капитализма. Наративите за генерирането на благосъстоянието следва да станат по-колективистични, както и разпределянето на получените печалби. Публичната сфера е важна за генерирането на богатството, както и за изграждането на по-силно и справедливо общество.
- Възход на „мажоритаризма“. В годишния Transformation Index BTI 2016. Political Management in International Comparison, изготвен от Фондация „Бертелсман“, се съдържа изводът, че „все по-голям брой демократично избрани правителства в света – от Аржентина и Унгария до Бангладеш и Турция – възприемат принципа „спечелихме изборите, следователно не се нуждаем от опозицията“. Опирайки се на категорична изборна победа, тези правителства интерпретират голямото си мнозинство като мандат за реализиране на своя дневен ред без да правят компромиси или да включват в решенията гражданското общество, като основно се стремят, там където това е възможно, това мнозинство да продължава съществуванието си и в бъдеще. Този твърд начин на управление съдържа в себе си редица авторитарни черти. На първо място, логиката на непререкаемия мандат изисква контекст на силна поляризацията, характеризираща се с манталитета на „който не е с нас е против нас“ и съпътстващото презрение към правата на малцинствата и политическата опозиция. На второ място, тези правителства разрушават институционалния надзор от страна на административните и съдебните структури, като по такъв начин ерозират разделението на властите. На трето място, те се стремят да заглушат независимите гласове и критиците на правителството, независимо дали става дума за статистическото бюро на Аржентина, Ютюб в Турция или в случая с Унгария – за цялата медийна среда. Накрая, на четвърто място, шефовете на правителствата в тези държави се опитват да удължат своя мандат на управление отвъд легално дефинирания срок или да интегрират политическите си цели в конституцията на съответната страна. Увеличава се броят на онези държави, които навремето „Икономист“ квалифицира като „зомбирани демокрации“, т.е. нелиберални трендове на управление в рамките на формално демократични институции.
- Постлиберализмът настъпва. В критична статия за британската политика, публикувана в „Гардиън“, Мартин Кетъл пише: „Свидетели сме не само на краха на икономическия либерализъм от 80-те години, но и на този на социално-културния либерализъм от 60-те години с неговата вяра в универсалните права и в несъстоятелността на тезата за различията. Тази форма на либерализъм не успя да издържи на предизвикателството на войнствения ислямизъм с неговото отхвърляне на универсалността на всичко друго, освен на собствените си догми. Неговото въздействие върху либералните политики и либералните нации-държави продължава да се задълбочава. Във Великобритания то е видно във всичко – от Брекзит до засилването на разследващите правомоция на държавата“. „Либерализмът е многоглава Хидра – продължава Кетъл – и е изключително устойчив. Малко други понятия в политическия речник означават толкова много различни неща в различните контексти. Повечето от нас се считаме за либерали в някои аспекти, но не и в други. Привържениците на социалния либерализъм от 60-те години не подкрепят непременно икономическия либерализъм от 80-те години и обратното. Нито пък може да се възприема либерализмът като някакъв абсолют, в което някои вярват. Повечето хора се ситуират в някоя част от неговия спектър от мнения по социално-политическите въпроси. Не бива да обявяваме прибързано смъртта на либерализма. От обстоятелството, че той е пълен с противоречия и не може да решава проблемите на времето, не следва, че е вреден и обречен на неуспех. Още повече, че няма друга очевидно превъзхождаща го алтернатива. Повечето хора – поне във Великобритания – все още са готови да подкрепят либералнодемократичния ред и редица важни либерални социално-икономически идеи, върху които той се гради. Въпреки това обаче, за нас е все по-полезно да разсъждаваме за настоящия период като за постлиберален, а не либерален период.“ В статията си Кетъл отбелязва и появата на книгата на Джон Милбанк и Ейдриън Пабст, озаглавена „Моралните политики. Постлиберализмът и човешката природа“. В нея авторите твърдят, че докато либерализмът доведе до подчиняването на човешките колективи и общото благо на тесния егоистичен интерес и краткосрочните печалби, постлиберализмът съчетава индивидуалната реализация с колективното благосъстояние на основата на споделени цели, които имат по-субстанциално съдържание от това на формалните абстракции на либералния закон и контракт, като същевременно са по-адаптивни към различните културни и локални традиции.
- Ислямът и крайният секуларизъм на Франция. В статия във „Файненшъл таймс” Судир Хазарисинг цитира думите на водещия експерт по исляма във Франция Оливие Роа: „ В Америка разделението на държавата от религията целеше освобождаването на последната от държавна намеса, докато във Франция това разделение доведе до изключването на религията от публичната сфера и до провъзгласяване върховенството на държавата над религиозните организации. За французите интеграцията означава загърбването на религиозните вярвания или тяхното приглушаване. Поради тове те не разбират защо някои мюсюлмани, включително представители на възходящата и добре интегрирана средна класа, могат да се стремят да демонстрират вярата си поради мотиви, които не са свързани със социалната дискриминация или с религиозния екстремизъм“. Авторът припомня, че Франция е забранила носенето на ислямски одежди в държавни училища още през 2004 г., а шест години по-късно е забранила и покриването на лицето с фередже/никаб на публични места. Дебатът по този въпрос продължава и понастоящем. Германия се колебае дали да въведе подобна забрана за никаба след идването на голям брой бежанци от Сирия през последните 18 месеца. Същевременно във Франция се раздават призиви и за по-радикални мерки. Бившият президент Никола Саркози, който през ноември ще се бори за номинация за бъдещите президентски избори от десноцентристките сили, призовава към забраната на фереджето както в университетите, така и на работното място. Според него, ислямът не е положил усилия за да се интегрира. В това отношение Саркози се доближава до намиращия се във възход Национален фронт, чийто лидер Марин Льо Пен призовава към забрана на хиджаба на всички публични места. И сред левицата се надигат гласове, традиционно заявяващи антиклерикалистки позиции и подкрепа за инспирирания от Симон дьо Бовоар феминизъм срещу католическата традиция. Социалистическият премиер Мануел Валс заяви миналия месец, че буркините и воалът/фереджето са символи на „поробването на жената“.
- Европейският ислям: между Уелбек и Манент. В публикация в „Атлантик“Дейвид Фрум придава американски ракурс към европейския дебат относно бъдещето на „европейския ислям“. Конкретният повод е новоизлязлата книга на известния френски философ Пиер Манент „Отвъд радикалния секуларизъм“. В нея Манент разсъждава относно последствията от вълната от мюсюлмани, бягащи от Северна Африка, Близкия изток и Западна Азия към Европа. „Би било нелогично европейците и в по-общ план – западняците, да бъдем скандализирани (от тази вълна), тъй като в течение на четири столетия представлявахме голямата експанзионистична сила в света и налагахме закона по света. Човеците обаче не стоят на едно място: те вървят напред или назад, в зависимост от това, дали имат попътен вятър или обратното. В миналото една голяма вълна тръгна от Европа и покри света, или почти целия свят. Днешният отлив е не толкова впечатляващ, но затова пък е много по-значим, тъй като вместо да отстъпва или да свива често изкуствените или несправедливи проекции на своята мощ, Европа се разоръжава в своето лоно.“ Манент след това се спира на неуспешната асимилация на мюсюлманите във Франция: „Ние не им наложихме никакви условия за да се заселят при нас, затова не може да се каже, че те ги нарушават. След като са обявени за равни с нас те имат всичкото право да считат, че са били приети такива, каквито са. Ние не можем да отменим онова, което вече сме им предоставили, без да нарушим неписания договор, който съпътства имиграцията през последните четиридесет години“. Междувременно, „..във Франция днес наблюдаваме разширяване и консолидиране на мюсюлманските практики, а не тяхното ограничаване или отслабване. Сега нашите мюсюлмански съграждани са прекалено многобройни, ислямът има прекалено голяма власт, а републиката или Франция/Европа – прекалено малко, за да обърне нещата. Следователно, моят извод е че нашият режим трябва да признае и откровено да приеме техния начин на живот, тъй като мюсюлманите са наши граждани“. Според Дейвид Фрум, възгледите на Манент могат да се окачествят като „асиметричен мултикултурализъм“. Според философа западното общество би следвало да намери място за мюсюлманската вяра и нейните културни практики. Хиджабът и другите религиозни символи би следвало да бъдат разрешени на публично място. Там, където това се налага, публичните басейни би следвало да въведат часове за еднополови клиенти. Местната власт би следвало да субсидира създаването на мюсюлмански кътове, ако такива не достигат. Две са изключенията, на които той настоява: нетолерантност за полигамията и забрана за покриване на лицето/фередже. Същевременно, този мултикултурализъм е асиметричен, защото е изграден върху осъзнаването на малцинството на своя малцинствен статус в едно общество, което отхвърля редица от базисните му принципи. Но всъщност асиметричният мултикултурализъм е до голяма степен пожелателен – докато на френски се говори за мюсюлманска общност, то няма общо име за мнозинството, което се дефинира негативно – немюсюлманска общност. Поради това е необходимо французите (немюсюлманите) да преоткрият своята идентичност и национално съзнание. В противен случай те ще последват съдбата, която им отрежда Уелбек в своя роман „Подчинение“.
Южният вектор на нестабилността
- Средиземноморска Европа. Това бе названието, дадено от в. „Политико” на атинската среща на средиземноморските държави (Гърция, Кипър, Малта, Италия, Франция, Испания, плюс Португалия), състояла се в началото на септември. Трите послания от новата мини-Европа в сферата на сигурността са: 1. Защита сигурността на гражданите и териториите.Тази обща цел включва: а/ защита на външните граници чрез системен контрол, прилагане на нужните технологии, свързването на релевантните бази данни и ефективното активиране на Европейската погранична и брегова охрана до края на годината; б/ укрепване сътрудничеството в борбата срещу тероризма, както и срещу феномена на радикализацията, включително и чрез насочени програми за развитието на периферните квартали на градските центрове; в/ релансиране на Общата европейска външна политика и политиката за сигурност в съответствие с Глобалната стратегия на ЕС; г/ развиване на европейската отбранителна мощ и индустрия с оглед постигането на „стратегическа автономия“. 2. Засилване сътрудничеството със средиземноморските и африканските държави: а/ подкрепа на усилията на нашите партньори за гарантиране на тяхната сигурност и в борбата им срещу незаконната миграция, както и за икономическото развитие на страните им; б/ в частност – чрез усъвършенстване на външното измерение на политиката на ЕС по отношение на миграцията и включването й във външните политики на ЕС и в политиките на насърчаване на развитието и в/ засилване на дипломатическите усилия за решеване на кризите и за постигане на мир и стабилност в съседните региони. 3. Справяне с миграцията чрез: а/ Ревизиране на Дъблинската система в духа на отговорност и солидарност с „фронтовите държави“; б/ попълване персонала на FRONTEX и на EASO в последните, респективно ускоряване релокацията на мигрантите и в/ сключване на работещи споразумения за реадмисия, както и усилия за отстраняване причините, пораждащи незаконната миграция.
- Турция и „сблъсъкът между цивилизациите“. В анализ на Калогеро Никозия в „Геополитически монитор“, издаван от Джордж Фридман, се твърди следното: „ В съответствие с тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите се развива ситуацията в Турция. Очевидно е, че усилията на Запада да се приобщи тази страна към западната цивилизация се провалиха. Турция ориентира геополитиките си на изток, опитвайки се да създаде турска зона на влияние, простираща се от Косово до Египет и включваща Сомалия и Централна Азия. При това тя се представя за лидер на всичките тюркски нации и защитник на мюсюлманската цивилизация. Това дистанциране от западния блок съвпада с отдалечаване и от западната демокрация: протестите от Геза парк, обвиненията в антисемитизъм, усмиряването на пресата, конституционните промени, изграждането на разкошен президентски дворец, номинирането на зетя на Ердоган за министър на енергетиката и заплахите към Конституционнния съд – всичко това са доказателства за утвърждаването на „едноличната държава“. Ако по време на Балканските войни Турция бе верен партньор, това се дължеше на факта, че НАТО подкрепяше мюсюлманските малцинства срещу руските съюзници в региона – факт, отбелязан в самото есе на Хънтингтън. В сирийската гражданска война различията между Запада и Турция станаха още по-очевидни. Ако първоначално САЩ и Ердоган споделяха целта за елиминиране на руското влияние в региона, както и за отслабване на иранските позиции в Близкия изток, впоследствие положението започна постепенно да се променя. За Запада „Ислямска държава“ се превърна в по-важната заплаха, поради което кюрдските сили станаха най-важният съюзник на САЩ във войната“. „Крайният извод, който можем да направим от това – продължава авторът – е че глобализацията има своите ограничения, както и политиките на „меката сила“ спрямо Турция, препоръчвана от прогресивни американски анализатори. В частност при президентството на Обама целта бе да се покаже, че е възможно да се избегне сблъсъка на цивилизациите. Турско-американските отношения трябва на практика да докажат, че е възможно да се гради междуцивилизационна глобална общност под чадъра на ООН и със САЩ като лидер на „свободния свят“. Седем години по-късно трябва да признаем, че в случая с Турция този модел на междуцивилизационно партньорство се провали. Ако Западът реши да продължи борбата за своите ценности и идеали, то трябва да го стори без да избягва реалполитиката. Западът следва да осъзнае границите на глобализацията и да признае, че неговите демократични ценности и хуманизъм произтичат от собственото му християнско наследство и не могат да бъдат експортирани.“
- Новото лице на тероризма. Ричард Хаас, председател на Съвета за външни отношения (САЩ) въвежда понятието „mundane” – банален, земен, за разлика от „големия тероризъм“, както и от традиционния тип, познат от миналото. „Възпирането на големия тероризъм изисква тясно сътрудничество с други правителства, които разполагат с атомни оръжия и материали. Най-големите проблеми са свързани с Пакистан, който е оглавяван от слабо правителство и на чиято територия се намират най-опасните терористи в света. Пак Пакистан е страната с най-бързо нарастващ ядрен арсенал, наред със Северна Корея и Иран. В случая с Пакистан тази опасност диктува необходимостта от налагане на таван за увеличаване на ядрените въоръжения, оказване на помощ на правителството за по-добър контрол върху наличния ядрен арсенал и изготвяне на военни планове в случай, че стане ясно че този контрол е изгубен. В случая със Северна Корея на режима в Пхенян следва да бъде обяснена огромната цена от предоставянето на нейни ядрени материали или бомби на трета страна. По отношение на Иран следва да се води политика, която да не позволи на тази страна да придобие ядрено оръжие. Превенцията на големия тероризъм изисква също така да се подобри сигурността на ядрените материали в самите САЩ, където те са широко използвани в медицината. Що се отнася до баналния тероризъм, по своята същност той е труден за превенция, тъй като често е „занаятчийски“ и до голяма степен повлиян, а не ръководен отвън. Терапията по отношение на този тип тероризъм е по-дълбоката социална интеграция на малцинствени групи от типа на арабите и мюсюлманските американци и изграждане на развити връзки с лидерите им.