Вътрешнополитическата интрига на изборите в САЩ до голяма степен доминираше и международните отношения през октомври.
- Месецът премина под знака на президентските избори в САЩ. Решението на Обама активно да се включи в кампанията на Хилари Клинтън на практика обрече руско-американската мирна инициатива в Сирия и хвърли света и по-конкретно Европа в бездната на Студената война между Изтока и Запада. Вашингтон официално обяви края на сътрудничеството си с Москва в рамките на совалките Кери-Лавров. В ответна стъпка Путин обяви излизането на Русия от споразумението за утилизиране на плутония, считано за едно от най-важните за процеса на ограничаване на ядрените въоръжения.
- В Близкия изток провалът на дипломацията беше лоша новина и за антитерористичната война. Дали преднамерено или поради провалена тактика на балансиране между интересите на регионалните си съюзници, Обама капитулира пред саудитската политика на целенасочен провал на политическо решение на кризата. Това намери израз във фактическото изключване от обсега на американската коалиция на терористите от Джебха ал-Нусра, както и на другите джихадистки структури, които вместо да се разграничат от „каидистите“, се съюзиха с тях в Източно Алепо и другаде. Съответно, въздушните атаки на руската и сирийската авиация срещу контролираните от тях квартали на милионния град бяха заклеймени като военни престъпления от световните медии, хуманитарни организации и правителства. По такъв начин, Вашингтон показа мощта на „меката си сила“, с чиято помощ съумя да сложи спирачка на руско-сирийските амбиции за бързо овладяване на Алепо и разгром на терористите. Москва бе принудена да прекрати бомбардировките и да обяви поредица от „хуманитарни паузи“ за евакуиране на гражданското население, но и на бунтовниците. Обстоятелството, че те не бяха използвани от жителите на Алепо, е косвено доказателство за заложническия статус на последните. Натискът срещу Русия и Асад трябваше да осигури необходимите условия за лансирането на кампанията срещу Мосул под координацията на Вашингтон. Малко по-късно САЩ дадоха началото и на операцията по обсадата/изолирането на Ракка с участието на „Сирийските демократични сили“, доминирани от кюрдските Отряди за народна защита, от една страна, и турски сили, от друга.
- В тази ситуация Турция внезапно се оказа с развързани ръце, след като възстанови диалога с Русия, докато Вашингтон бе разколебан в подкрепата си за сирийските кюрди – Отрядите за народна защита и тяхната политическа партия. Навлизането на турската армия в Сирия бе най-важното геополитическо развитие в сирийската криза, което може да надхвърли по значение военната намеса на Русия. Това е така, защото Ердоган привежда в действие дълго стаяваните неоосмански амбиции за териториално разширение в азиатските провинции на бившата империя. Втори подобен епизод се разиграва понастоящем около Мосул, където турска част е заела позиции край града, инфилтрирана там със съдействието на Иракски Кюрдистан, но против волята на Багдад.
- Очертаха се редица катастрофални сценария, вариращи от случаен военен сблъсък Русия/САЩ, през сблъсък между руско/сирийски/кюрдски сили, от една страна, и турско-просаудитски сили, от друга, което ще има и черноморско измерение, но без явното участие на НАТО, до регионална шиитско-сунитско-кюрдска война с две огнища: в Сирия – режимът на Асад, подкрепен от Москва, Техеран и Хизбулла плюс кюрдите, от една страна, срещу турско-джихадистки блок, подкрепян и от саудитската авиация; в Ирак – иранско-иракска коалиция срещу кюрдите и сунитските регионални сили. Ливан също едва ли ще успее да оцелее при подобен сценарий.
- Очертава се и трайна подялба на Сирия, в която наред с Израел – да не забравяме за окупацията на Голанските възвишения, ще участват Турция, Дамаск и Саудитска Арабия, както и на Ирак между шиитите в централен и южен Ирак, кюрдите на североизток и Турция в мосулския „вилайет“. Естествено, това ще означава перманентна студена война с висок конфликтен потенциал и ренесанс на тероризма.
- От друга страна, разгромът на ДАИШ/Ислямска държава и овладяване на териториите му от горепосочените държави, както и от кюрдите, може да доведе до разпръскването на терористите в Европа и държави, в които има условия за местни джихадистки емирства – напр. Либия или Чечения/Русия.
На този фон събитията в Европа не се отличаваха с такъв драматизъм, което се дължеше преди всичко на продължаващото фактическо спазване на „бежанското споразумение“ на Турция с ЕС, въпреки отлагането на визовите облекчения за турските граждани, респективно високите нива на заплашителна риторика от страна на Ердоган. При това, вътрешнополитическото развитие в Турция все повече отдалечаваше тази страна от реалистична перспектива за бъдещо членство в Европейския съюз. Брекзит продължи да оказва силно въздействие върху процесите в ЕС на кризисна адаптация към възникналата през лятото нова ситуация. Брюксел създава впечатлението, че е заел изчаквателна позиция в навечерието на американските избори, неяснотите около случващото се в Лондон, както и продължаващото усложняване на кризите в съседните региони.
В идейно отношение зачестяват публикациите, посветени на по-широкото дефиниране приоритетите на европейската сигурност с акцент върху конфронтацията с Русия. Хибридната война като алтернатива на военен сблъсък се разглежда в двама ѝ аспекта – като приоритет на руската политика в западните страни, както и като противодействие на тези руски действия от страна на Запада. Същевременно върви важен дебат за алтернативни политически модели, включително и формулираната в Русия теза за „лидерска демокрация“ като конкурентна на либералната демокрация. При това, явлението не се ограничава единствено върху страни извън ЕС – популизмът на един Орбан също се разглежда в светлината на отричането на либералната демокрация в сърцето на Европа.
Октомври не бе помрачен от сериозни терористични акции на ДАИШ в Европа, което пренасочи антитерористичните усилия предимно в сирийско-иракския плацдарм, както и към фокусиране върху проблемите на радикализацията, приема на имигранти и поредните дискусии върху бъдещето на мултикултурализма.
Изток-Запад
- Газ и геополитика. Александър Пасечник, ръководител на аналитичния отдел на руския Фонд за национална енергийна сигурност пише в „Известия“: „Европейските енергийни концерни разбират големите перспективи на сътрудничеството с „Газпром“ поради факта, че в ЕС няма перспектива за алтернативни проекти в енергосферата: вътрешният добив на газ намалява, възобновяемите източници на енергия не се развиват с достатъчни темпове, особено на фона на намаляването на програмите за субсидирането им. Но политическата заангажираност на Брюксел все още не позволява на „Газпром“ да форсира развитието на инфраструктурни проекти и да развива пълноценен бизнес. Така че се налага стъпка по стъпка да се преодоляват сложните бюрократични и забранителни норми, по-голямата част от които са включени в прословутия „Трети енергиен проект“. При неизбежния ръст на дефицита на газ в Стария свят, трябва да се предполага, че изключенията от него ще стават все повече.“
- Тръмп, Путин и крайнодесният интернационал. Майк Лофгрен пише в „Атлантик“ за новия проект на Путин за създаване на поредния „Коминтерн“. „Наблюдаваме интересен феномен – възходящите крайнодесни партии в редица западни страни, които тръбят непрестанно за суверенитет, независимост и за световноисторическа уникалност на своите държави, се самоорганизират в наднационален дясноекстремистки „коминтерн“, който изглежда по-ефикасен, отколкото левичарския Коминтерн през съветската епоха. Несъмнено този феномен бе неизбежен във времето на дигиталната комуникация, но също така е очевидно, че е подкрепен от Кремъл. Логиката тук е, че не само Русия се опитва да въздейства върху политиката на западните нации, но прави така, че това влияние да бъде преетикирано като специфичен идеологически продукт”.
- Контурите на Голяма Евразия. Президентът на Съвета по външна политика Сергей Караганов пише в „Россия в глобальном мире“: „В условията на набиращата сила тенденция към деглобализация, фрагментация на световния икономически порядък, засилените стремежи на САЩ да използват икономическата взаимозависимост и връзки в качеството на оръжие за политически цели, трябва да се стремим поне евразийският континент да избегне тази тенденция и, възможно, да стане ядрото за новия, по-справедлив и устойчив световен ред, вместо рушащия се понастоящем… Въпросната криза навлезе в ускорена фаза през второто десетилетие на новия век, когато Русия започна да го руши енергично, а Китай и другите нови лидери – по-постепенно, но все пак открито, виждайки в него несправидлива, неизгодна за тях и опасна за мира система, която на всичко отгоре е неработеща. Новите играчи започнаха да предлагат и алтернативи. Русия и Китай официално и съвместно лансираха концепцията на партньорството или общността на Голяма Евразия. Това е съвместно поле за икономическо, логистическо, информационно сътрудничество, мир и безопасност от Шанхай до Лисабон и от Делхи до Мурманск. През 19 в. Росия докара Европа до Тихия океан. Домовете, в които някога бяха настанени руско-немските, руско-холандските компании и банки и до днес окрасяват улиците на Владивосток, Хабаровск и другите сибирски градове. Днес Русия има възможност да извлече политически и икономически изгоди, превръщайки се в още един канал, а в някои случаи и център на сближаването на възходяща Азия и на все още богатата и технологически развита, но затъваща в своите кризи Европа. Днес са ясни следните елементи на геоикономическата и геополитическата архитектура на Голяма Евразия. Географският проект очевидно ще обхваща страните, влизащи в ШОС, ЕАИС и АСЕАН, както държавите, включени в съвместяване на проектите на „Пътя на коприната” и Евроазиатския икономически съюз като Турция, Иран, Израел, Египет. Същевременно, той ще включва и новото икономическо пространство, което ще бъде създавано в процеса на реализация на Всеобхватното регионално икономическо партньорство, лансирано от Китай и АСЕАН с участието на Индия, Япония, Южна Корея. Русия и партньорите й по ЕАИС трябва да решат под каква форма трябва да се присъединят към строителството на тази мека икономическа групировка.“
- Русия, Турция и ЕС. В публикация в „Стратиджист“ стратегът Марк Леонард, директор на Европейския съвет за външни отношения, пише: „Днес ЕС е само един от няколкото европейски проекта. Русия стана толкова враждебна към ЕС, каквато е и спрямо НАТО, създавайки Евразийския икономически съюз като алтернативна регионална интегративна структура. Същевременно тя се стреми да изпразни от съдържание европейски институции като ОИСР и Съвета на Европа. От своя страна регионалните амбиции на Турция вече не са задоволени от ролята ѝ на член на НАТО, както и от кандидатурата ѝ за присъединяване към ЕС. Самата регионална политика на Анкара се промени от „нулеви проблеми със съседите“ до „нулеви съседи без проблеми“. Днес обаче Турция е ключов играч, тъй като нейният геополитически обхват покрива региони, в които ЕС и Русия са активно въвлечени – от Балканите и Централна Азия до Близкия изток. Зациклянето на предприсъединителните преговори с Турция и конфликтът в Източна Украйна доведе до ситуация, при която ЕС зависи от страни, с които има все по-сложни политически отношения. Големи са опасенията в Европа от възможността от формиране на руско-турски алианс срещу ЕС. Те може би са преувеличени. Турско-руските отношения се постоплиха, но не много. Двете държави все още имат разминаващи се позиции относно бъдещето на президента Башар ал-Асад до сигурността на Черно море и анексията на Крим. Въпреки това, ЕС би следвало да изработи нов план, съгласуван със страните-членки, за това как най-добре да строи отношенията си с тези две държави. Ако не го стори, ще става все по-изолиран и самотен в съседните региони, в които се появяват нови сили. Може да се стигне дотам, че европейската периферия – от Източна Европа и Балканите до Централна Азия и Сирия – ще разтърси центъра.
- Хибридната война на Русия срещу Запада. В интервю за медиите руският външен министър обвини САЩ не просто за „риторичната русофобия“, но и за „агресивните стъпки, които реално засягат нашите национални интереси“. И Лавров, само седмица след Джон Кери, обяви, че „стратегическото търпение“ на страната му се е изчерпало. Означава ли това, че светът навлиза в нова Студена война, пита се „Независимая газета“ в редакционен коментар. „Ако под това название се разбира реставрация на миналото, тогава подобна война не ни грози. Студената война е труднореализуема в епохата на открити граници и достъпен Интернет (макар че руските власти и спецслужби периодично работят за неговото ограничаване). Русия е интегрирана в глобалната икономика и неотдавна влезе в СТО. В света не съществува проруски блок, а само отделни евроскептици, антиамериканисти и консерватори, поддържащи позицията на Москва в рамките на собствената си съпротива на западния истеблишмент. Даже разходите за отбрана в държавния бюджет на Руската федерация ще намаляват през следващите години, според медиите, чрез пренасочване на средства към социалния пакет. Новата студена война носи по-скоро хибриден характер. Това е микс от конфликти на чужда територия, в рамките на които Москва и Вашингтон имат свои интереси, както и размяна на дипломатически ноти и риторични упражнения, санкции и антисанкции, замразяване на отношенията в дадена сфера при запазването им в други, не по-маловажни. Декларираната цел на Русия в този конфликт не е идеологически триумф, както беше по-рано, а запазване суверенитета й в епохата на американска доминация.“ Как тази хибридна или фантомна студена война ще се отрази на вътрешнополитическата ситуация в Русия? Според вестника, тя до голяма степен позволява да бъдат решавани безболезнено съществуващите проблеми. На първо място, всяка криза, инфлация, понижаване качеството на живот и на доходите могат да се обясняват с неблагоприятния външен фон, създаден от световния хегемон. Всъщност, това вече се случва през последните две години. На второ място, отдалечаването от идеята за „презареждането“ в името на технологиите означава пълната маргинализация на либералната опозиция. Нейният прозападен политически дискурс е допустим и респектабилен, докато самата власт разкрива нови градчета и привлича в тях американски мозъци и пари. Когато обаче всекидневно се твърди, че Западът се стреми единствено към погубването на Русия, всеки политик, говорещ за предимствата на сътрудничеството със САЩ и ЕС, се превръща в колаборационист и предател, в „пета колона“ за лоялния към властта електорат. След кримският консенсус, в политическия истеблишмент на страната се формира по-широк, антизападен консенсус.
- „Валдайският Путин“: репетиция за Избори ’18. В интервю на постоянния участник във Валдайския дискусионен клуб и президент на базирания във вашингтон Център за глобални интереси Николай Злобин, публикувано в „Московский комсомолец“, се прави връзката между тазгодишното шоу на руския президент и намеренията му да се кандидатира за пореден мандат на изборите през 2018 г. В изказванията си, той се позиционирал като дълбок политически философ, разсъждавайки за новия световен ред и за реформите на международните институции, изразявайки се с политологични термини, недостъпни за чиновниците му. Впечатлението на Злобин е, че Путин се е постарал да покаже на участниците на „Валдай“ голямата картина на света. Впечатлили призивите му към промяна чрез изоставяне на „консервативната стабилност“ не само във външната, но и във вътрешната политика. Натрапва се впечатлението, че Путин използва годишната среща на клуба, за да тества някои идеи, споделяйки ги със силно критично настроените му участници. Оттук и общото впечатление, че той не е избягвал дори най-провокативните въпроси и дискусии, превръщайки форума в едно от малкото арени за откровени мнения за собствената си политика.
Кризата на европейския проект
- Великобритания и ЕС: континентално партньорство? Идеята за това партньорство принадлежи на аналитичния център „Брьогел“ и е подкрепена от екс-лидера на лейбъристите Ед Милибанд в статия във „Файненшъл таймс“. Касае се за създаване на сфера на сътрудничество извън ЕС, включваща не само Великобритания, но и други нации. Тази формула щяла да позволи на Лондон да бъде тясно свързан с единния пазар, както и да участва в силни съюзи във външната, енергийната и отбранителната политика. Така Великобритания ще бъде по-процъфтяваща без налагането на тарифи върху търговията. Същевременно тази бъдеща сфера на сътрудничество ще позволи взаимодействие между правителствата по глобалните предизвикателства от типа на климатичните промени и наплива на бежанци. Бъдещото континентално партньорство ще включва следните компоненти:
- Британско участие в редице селектирани общи политики, предлагащи достъп до Общия пазар;
- Участие в новата система за континентално партньорство, включващо междуправителствени решения и тяхното реализиране;
- Участие в бюджета на ЕС;
- Тясно сътрудничество в сферата на външната политика, сигурността и ако това е възможно – отбраната.
- Кризата на Европа и появата на лидерската демокрация. В свое интервю в „Россия в глобальной политике“ Сергей Караганов, президент на изданието, твърди: „Демократизацията на обществата доведе до падане качеството на политиката. Масите получиха много по-големи възможности да влияят върху дневния ред. А основното искане на масите е благосъстоянието, при това в сегашно време. Плюс информационната революция, която принуждава политиците от целия свят да реагират както на императива на „низините“, така и на многочислените външни дразнители. Оказва се, че съвременната демокрация на Запада не е приспособена към такава ситуация. Вследствие на благополучното съществувание, продължило 60 години, сме свидетели на бавната деградация на политическите елити, която се дължи на факта, че хората избираха на власт себеподобните, тъй като при спокойна ситуация пасионарии и истински лидери не са нужни никому. Така се наложи сивотата. Влошаването на управляемостта днес е огромно предизвикателство. Когато се видя, че Европа се сблъсква с огромни проблеми, нейните лидери не могат да реагират адекватно. Има хора, които добре разбират това, но същевременно са наясно, че ако заявят публично несъстоятелността на избраните от народа политици, ще означава че поставят под съмнение самата демокрация. Паралелно се появиха и някои други варианти на политическо ръководство, които дълго време отсъстваха от политическата арена. Става дума за авторитарната или лидерската демокрация, която преди се възприемаше като някакъв междинен етап, докато днес може да се окаже ключова форма на управление. Подобна форма е съществувала преди 50-150 години в същата тази Европа. Друг важен момент – по своите идеи и интереси елитите станаха глобални, но същевременно се откъснаха от населението, което е изправено пред далеч не толкова всемирни проблеми. На този фон наблюдаваме възраждане на десните сили, а е неизбежно да проявят себе си и левите политици, както и десно-левите, какъвто е случаят в Италия. До какво ще доведе това все още не е ясно. Присъстваме на развита фаза на дезинтеграция на единния европейски проект, който в доста близко време може да доведе до много тежки последици, включително и за Русия. Става дума и за национализма, и за възраждането на старите вражди между държави с взаимни претенции, и за нови радикални течения, които пък пораждат нуждата от твърд отпор… Една от главните причини за възникналите противоречия между Русия и Запада е че европейският проект навлезе в дълбока криза и се нуждае от външна консолидирана заплаха или по-просто казано – от враг. Но и на самата Русия също бе нужен враг за предприемане на каквито и да е активни действия, тъй като ние сме привикнали да се развиваме в борба с външни заплахи. Това обаче не може да бъде наречено панацея за Русия, а още по-малко и за Европа.“
- Ислямът и европейската „тирания на вината“. Президентът на „Мидл ийст форум“ Даниел Пайпс пише във „Вашингтон таймс“ за опасността ислямизмът да определя бъдещия дневен ред на Европа и нейния политически пейзаж. Това е възможно не защото въпросният ислямизъм е всемогъщ, а защото самата Европа е обсебена от чувството за вина пред „третия свят“ и конкретно арабския свят. „Защо повечето християнски държави решиха да приемат имигрантите, които в своето мнозинство са мюсюлмани? Защо толкова много мейнстрийм политици, в частност германският канцлер Ангела Меркел, игнорират или охулват онези, които все повече са разтревожени, че имиграцията заплашва да промени дълготрайно лицето на Европа? Защо единствено по-слабите държави от Вишеградската група и Източна Европа артикулират патриотичното отхвърляне на този феномен? Докъде имиграцията ще докара Европа? Няма прост отговор, който да важи за различните държави. Един от многото други отговори (сред които и секуларизацията) е особено релевантен в обяснението на исторически безпрецедентното приемане на чужди народи на своя територия – западноевропейското чувство за вина. За мнозина образовани западноевропейци тяхната цивилизация се резюмира не толкова с научните открития, безпрецедентните нива на просперитет и достигането на уникални права на човека, а с колониализма, расизма и фашизма. Бруталното френско завладяване на Алжир, уникално зловещият германски геноцид срещу евреите, наследството на екстремния национализъм – всичко това кара голям брой европейци да гледат на Европа като на „болния човек на планетата“, отговорен за всеки глобален проблем – от бедността до екологичните катастрофи. Френският интелектуалец Паскал Брюкнер нарича това „тиранията на вината“… “Разбира се – продължава авторът – мнозина европейци са убедени, че чувството за вина, която изпитват, ги прави по-висши същества – колкото повече не се харесват самите те, толкова повече изпитват смесица от самопрезрение и чувство за морално превъзходство, което на свой ред ги лишава от желание да заделят времето и средствата, необходими за отглеждане на деца. Тези два мотива – изкупуването на вината и компенсацията на несъществуващите деца – се съчетават в масивния прилив на незападни народи в рамките на един процес, наречен от френския писател Рено Камю „голямото подменяне“. Днес южноазиатците във Великобритания, северноафриканците във Франция, турците в Германия плюс сомалийците, палестинците, кюрдите и афганистанците навсякъде, могат да се чувстват невинни, изправени пред историческите грехове на Европа, като същевременно споделят самочувствието, че захранват с работна ръка европейската икономика. Както писа американският писател Марк Стейн, „днес Ислямът е основният доставчик на нови европейци“.
- Западът и ислямът. Професорът-културолог в Оксфорд Тери Игълтън, дава обяснение за това, как развитият капитализъм и западните политики доведоха до възхода на глобалния религиозен екстремизъм (в „Нюзуик“). „В първите десетилетия на 20 век Западът насърчи либералните, светските и лявонационалистическите сили в мюсюлманския свят за собствените си имперски цели (иначе той подкрепи избиването на половин милиона левичари в Индонезия, например, създавайки политически вакуум в този жизненоважен геополитически регион, в който по-късно се настани ислямизмът). Онова, което следователно имаме, е свят, разделен между онези, които вярват прекалено много (фундаменталисти от различни краски, независимо дали са тексасци или талибани) и другите, които нямат много вяра. Нещо повече – двата лагера взаимно се стимулират. Имплицитното единство на нацията-държава се разпада на тесен етнически партикуларизъм, от една страна, и на абстрактен глобализъм, от друга. Тъй като западната политика се ограничава в администрирането, производството на консенсуси и управлението на конфликти, тя престава да се занимава с различните въпроси, които изпадат от политическата сфера и символи, за да се приютят в зловещото, патологично измерение на Реалността – тероризма и т.н. По такъв начин една форма антиполитика поражда друга”.
Болният човек на Европа
- Турско-гръцката криза. „Хюрриет дейли нюз“ (който е един от все още оцеляващите опозиционни вестници в страната) се предупреждава за реваншисткия уклон в политаката на Ердоган. „Само през юли т.г., по повод 93-та годишнина от подписването на Лозанския договор, Ердоган го окачестви като „нотариалния акт на Републиката“. Два месеца по-късно същият този Ердоган грубо преиначи обстоятелствата около преговорите в Лозана, като по такъв начин пренебрегна по-добре информираните кадри/поддръжници на своята партия. Нито един от тях обаче не намери за необходимо да изтъкне, че Додеканезките острови, които са на хвърлей от Турция, бяха предадени на италианците през 1913 г., десет години преди основаването на турската република, вследствие загубата на войната на Портата с Италия. Според защитниците на тази теза, успешната война срещу гръцките нашественици е трябвало да бъде довършена чрез завземането на островите, като по такъв начин игнорират последствията от войната с Италия. Те също така игнорират, че същата тази Италия косвено улесни турската освободителна война на онзи етап, тъй като не бе получила онези егейски региони, към които е имала апетит след Първата световна война… Ердоган също така изглежда в неведение или незаинтересованост от дипломатическите последствия на някои от неговите изявления. Гърция веднага реагира на коментара му за Лозанския договор, интерпретирайки го в смисъл, че Турция все още има териториални претенции към островите. Така се стигна до официален гръцки протест. Все пак, Гърция не задълбочи проблема, очевидно отчитайки че риториката на Ердоган е адресирана предимно към местна аудитория… Ердоган и неговите поддръжници са по-мотивирани да атакуват своите секуларистки врагове и сега са решили да вземат на прицел генерацията на основателите на светската република. Те не се гнусят да прекрояват историята, ако това отговаря на целите им. За тях това е по-важно и от последствията на подобно поведение за вътрешния мир и стабилността на Турция”.
- Турция: болният човек на Европа.
Близкият изток в западните политики
- Антитероризъм и международно право: сирийският „момент“. Антони Дворкин твърди в анализ в публикуван на страницата на Европейския съвет за външни отношения (от октомври 2016 г.) следното: „Европейските страни рискуват да създадат деструктивни правни прецеденти за разширена употреба на сила, ако не артикулират по-ясни стандарти кога могат да бъдат атакувани терористи, намиращи се в други страни“. Конкретен пример е основанието, което тогавашния премиер Дейвид Камерън привежда в оправдание на британска военна акция срещу Сирия през август 2015 г., цитирайки както необходимостта от защита на Ирак от заплаха, произтичаща от сирийска територия, така и предотвратяване на готвещо се нападение срещу Великобритания.
- САЩ и Близкият изток след изборите: В анализ-прогноза на британския Чатъмхауз се казва: „Въпреки усилията на президента Барак Обама да „ребалансира“ американската стратегия в полза на Азия, Близкият изток доминира дневния ред на неговата администрация и ще продължава да изисква съществено внимание и ресурси от неговия наследник. Президентството на Обама не реши въпросът дали е желателно поддържането на доминираща роля на САЩ в Близкия изток. От това, как следващият президент отговори на този въпрос, ще зависи неговият подход по близкоизточната политика. Хилари Клинтън се стреми да поднови реализирането на тази цел в региона. Нейният дневен ред вероятно ще включва по-решителна роля по отношение на Сирия, по-мускулести усилия за сдържането на Иран и завръщането към традиционните отношения с досегашните близкоизточни съюзници, особено Израел и Саудитска Арабия. Доналд Тръмп се съмнява, доколко налагането на регионална доминация на САЩ в Близкия изток е в американски интерес, отхвърля доктрината на „смяна на режими“ и би желал да работи с Русия срещу „Ислямска държава“. Неясно е обаче, доколко подобни реалистични импулси ще бъдат подплътени с политика, поради очакваното участие в неговата администрация на близкоизточни съветници с „ястребов уклон“. Същевременно, възприемането на Тръмп като настроен враждебно към мюсюлманите би довело до ограничаване на сътрудничеството на Вашингтон с регионалните държави в Близкия изток. По всичко изглежда, че както при Клинтън, така и при Тръмп, близкоизточната политика на САЩ ще стане по-интервенционистка и конфронтационна, отколкото по време на втория мандат на Обама.”
- САЩ и Близкият изток: арабската перспектива. По думите на Гасан Шербел -един от най-известните коментатори на панарабския вестник „Ал-Хаят“, финансиран от Саудитска Арабия, Америка все повече се отдалечава от Близкия изток. Това се дължи не само на нежеланието на Обама да жертва живота на американските войници и да погребе милиарди в безперспективен регион, но и на намалената зависимост на САЩ от арабския петрол. „Вярно е, че американски самолети бомбардират централите на ДАИШ и че хиляди американски войници и експерти участват в освобождаването на Мосул, а ще участват след това и в превземането на Ракка, но всичко това не отменя стратегическото решение за изтегляне, взето от Обама. Това се наблюдава в целия регион с изключение на Израел. Онова, върху което заложи Обама, е ядрения договор с Иран… Нищо не навежда на мисълта, че тази тенденция ще бъде обърната. Може би избирането на Хилари Клинтън ще я забави малко. Ако пък победи Доналд Тръмп, това ще се превърне в проблем за целия свят, преди да стане проблем за Близкия изток.“ Заключението на Шербел: отказът на Вашингтон от ролята си на жандарм в региона го обрича на нестабилност и е в изгода на Иран и Русия.
- Какво да очакваме при президент Хилари Клинтън? Президентът на „Стратфор“ Джордж Фридман пише по този повод следното: „Хилари Клинтън е интенвенционист, но нейният интервенционизъм бе формиран през мандата на Бил Клинтън, когато всяка интервенция бе сама за себе си и никоя от тях не бе свързана с регионални кризи и не засегна глобалните баланси. Когато към този тип интервенционизъм обаче се добави концепцията за хуманитарна интервенция и надценяването на американските умения да променят конфигурацията на цели държави, се стигна до казуса „Либия“. Подкрепата на Хилари Клинтън за интервенцията в тази страна се дължи на стратегическа визия за един свят, който вече не съществува. По същия начин икономическата й визия за света датира отпреди 2008 г. Тя се основава на презумпцията, че икономиката и американските ценности са по-важни, отколкото политическите и военните аспекти, както и на това, че просперитетът и интеграцията са част от същия процес… Днес Хилари Клинтън все още е убедена, че макар и променена, ситуацията непосредствено след Студената война отново може да бъде възстановена. Някои хора също така вярваха, че Обществото на народите и Виенският конгрес продължават да съществуват дълго време след изчерпването на тяхното съдържание. Като тактик тя може би разбира това, прилагайки различни решения в конкретните случаи. Но като стратег тя не вижда стратегическата промяна, настъпила оттогава. Трудно е да се разделиш с един свят, който сте считали за вечен, макар че той междувременно си е отишъл. Това ще е трудната част в президентството на Хилари Клинтън. Тя е дисциплинирана и целенасочена, но в това е и капанът, в който се хваща. За да разберете нейната дилема, представете си един твърдокаменен боец на Студената война, който се опитва да функционира в света след нея или привърженик на Версайската система, който би се справил с Хитлер и Сталин. Предизвикателството пред Хилари Клинтън ще е да се адаптира, стратегически и в себе си, към този свят, който се е променил.“