Февруари подложи на сериозно изпитание и двата враждуващи геополитически лагера – глобалистите и антиглобалистите. При това за някои изпитанието беше двойно. Макар и очаквана, контраатаката на „дълбоката държава“ на Америка срещу консервативната революция на Тръмп разкри сериозен потенциал и завидна организация. Медии, партийни активисти, масови движения, съдебна система и разузнавателни общности вгорчиха триумфа на Тръмп и неговите почитатели. Най-уязвимите теми за формиращата се администрация предсказуемо се оказаха реалната или латентна ислямофобия, както и връзките с Русия. Силите на „реставрацията“ получиха своеобразен реванш с отстраняването на ключовата фигура в екипа на Тръмп – съветника по националната сигурност ген. Флин, считан и за радетел на сближаване с Москва. Този провал охлади ентусиазма на реалисти и националисти по целия свят, респективно възроди надеждите на покрусените неолиберали. Последните обаче се изправят пред ново предизвикателство с назначаването на ген.Макмастър на мястото на ген.Флин, както и след критичните към Русия изказвания на държавния секретар Тилерсън и на вицепрезидента Пенс. Това е така, защото туширането на „русофилията“ в речника на новите господари на американската политическа сцена и завръщането към обичайната за вашингтонските ястреби риторика лишават неолибералните им критици от най-силния им коз. Дали пък Тръмп не надхитри Путин, а заедно с него и американските избиратели, позиционирайки се като негов почитател – питат се наблюдатели и дипломати. Февруари завърши оптимистично за „Америка над всички“ след първата реч на Тръмп в Конгреса, довела и до рекордни нива на акциите на нюйоркската борса. Глътка оптимизъм за Белия дом дават и социологическите проучвания, които показват благосклонността на повечето американци към нестандартния нов обитател на Овалния офис. Военно-промишленият комплекс пък получи подарък от нови над 50 млрд. долара, потвърждавайки милитаристката традиция в Републиканската партия и личните предпочитания на Тръмп към генералите от Пентагона.
Американската драма бе следена със затаен дъх от целия свят. Причината е, че никога досега изходът от партийните борби във Вашингтон не е имал толкова голямо значение за настоящето и бъдещето на международните отношения и за оцеляването на глобалният неолиберален ред. Гореспоменатото завръщане на риториката от времето на Обама предизвика очаквано разочарование в Русия. Същевременно изявленията на Пенс и Тилерсън в Брюксел, където пратениците на Тръмп изразиха подкрепа за НАТО и солидарност с Европейския съюз, успокоиха европейските мейнстрийм-елити. Но разсейването на апокалиптичните тревоги в западните столици бе съпроводено с осъзнаване на реалните последствия от прилагането на „доктрината Тръмп“ на европейска почва – засилен натиск за увеличаване на военните разходи и ревизиране на Pax Americana на стария континент. По време на Мюнхенската конференция за сигурност западните лидери чуха и речта на Лавров, който припомни словото на Путин с десетилетна давност, обявявайки края на неолибералния ред, дефиниран с терминологията на Студената война, респективно раждането на полицентрична международна система. След конференцията в Брюксел се проведе и среща на НАТО, на която бе решено разширяване военноморското присъствие в Черно море – палиатив на старата идея за „черноморски флот“. Русия реагира с предвидима враждебност, заявявайки че ще предприеме ответни мерки. България и нейният нов президент се оказаха в заварена ситуация, която контрастира с идеята за прехвърляне на мостове с поставената под санкции Русия. Очевидно за всички е, че предстои нещо повече от „business as usual”.
Заложник на вашингтонската турболентност се оказа и Близкият изток. В календарно отношение февруари трябваше да бъде белязан от възобновяване на Женевските преговори за уреждане на сирийската криза. В отсъствието на Кери, който бе един от съпредседателите на този форум, в който централна роля играе и ООН-посредникът Стафан де Мистура, новият етап на преговорите протича вяло и предсказуемо трудно. И това – въпреки че тройката държави Русия-Иран-Турция бе постигнала известен пробив на подготвителната среща в Астана чрез прекия контакт между режима и опозицията. Липсваше не само американската дипломация, но и американска позиция. Вместо това, Тръмп даде на Пентагона срок до края на месец февруари, за да изработи нов план за справяне с „Ислямска държава“. Какъв ще е той и как ще тангира с усилията по преодоляване на сирийската война предстои да видим. Междувременно Турция проведе поредица от консултации с представители на американската администрация, чиято цел бе прокарване на идеята на Ердоган за създаване на „зона за сигурност“ на сирийска територия, а в по-общ план – убеждаване на Вашингтон да изостави досегашния си съюзник – кюрдите, и да подкрепи турска кампания за превземането на Ракка. На втория фронт на антитерористичната кампания бе постигнат известен напредък чрез овладяването на летището на Мосул от силите на иракския режим и техните съюзници. Предстои обаче битка за гъстонаселените източни квартали на милионния град, държани в смъртоносната хватка на джихадистите на Абу Бакр ал-Багдади.
Месецът беше богат на събития в надпреварата между представители на истеблишмента и алтернативни критици на статуквото в някои ключови европейски държави. В Германия изгря звездата на бившия шеф на Европарламента Мартин Шулц в амплоато си на лидер на социалдемократите, който с лекота се изравни по популярност с несменяемата Меркел. Залогът е огромен – не само победата на предстоящите през есента парламентарни избори, но и посоката на европейските политики при настъпващите тектонични промени в света. Във Франция с наближаването на изборите през април/май неочакван шанс получи представителят на центъра Макрон, който се възползва от проблемите с правосъдието на основния си конкурент – лидера на Републиканците Франсоа Фийон. Социалистите пък разчитат на изгряващата харизма на невзрачния Амон, както и на страховете на различни общности от плашилото „Марин льо Пен“. Лидерката на Националния фронт увеличава популярността си чрез новия си по-умерен профил, но макар и да се очертава като победителка на първия тур, няма шансове да оглави една евроскептична Франция. На този фон Великобритания продължава да натрапва проблемите си на Брюксел и европейските столици в контекста на задълбочаващите се противоречия по условията на европейския си развод. Предизборна треска противопоставя привърженици на статуквото и националисти и в Нидерландия, където популярният лидер на Партията на свободата разчита на ислямофобските настроения на сънародниците си.
Геополитически отзвук получават и кризите в съседните на нашата страна Румъния и особено Македония. В резултат на масовите протести, наподобяващи българския протестен маратон от 2013-14 г., правителството на румънската Социалдемократическата партия оттегли закона за декриминализиране на корупционни деяния, но отказа да подаде оставка. Възникналата ситуация на ерозиране властта на мнозинството облагодетелства президента Йоханис, получил категорична подкрепа от западните съюзници. Кризата се задълбочава и в Македония, където президентът Иванов на два пъти отказа да предостави мандат на лидера на социалдемократите Зоран Заев, в крайна сметка уличавайки досегашната опозиция във подкрепа за изработената чрез пряката намеса на премиера на Албания Еди Рама „Платформа“. Въпросният документ предвижда ангажиране на бъдещото управление с разширяване културните права на македонските албанци чрез превръщането на албанския във втори официален език и де факто на страната в двуезична и двунационална. Европейският съюз и САЩ настояват това да се случи, засилвайки натиска върху Иванов и лидера на ВМРО-ДПМНЕ Груевски. На свой ред Москва протестира срещу намесата на Албания в македонската политика. На карта е не само преодоляването на политическата криза в Скопие, но и етническият мир и териториалната цялост на съседната държава.
И февруари премина под знака на засилената идейна борба с нейното „кибер“ измерение. Обвиненията за руско хакерство в националните политики на САЩ, но и на няколко западноевропейски държави, поставиха акцента върху новите „флуидни“ или „течни“ според Зигмунд Бауман, нови заплахи за сигурността. Същевременно понятието „пост-истина“, наред с прославените от Тръмп „алтернативни факти“, все повече превземат социални медии и традиционното публично пространство. Пропагандата/контрапропагандата, достигнала до болестни нива по време на оригиналната Студена война, отново се завръщат. „Руската заплаха“ предизвиква нова вълна от масова и политически дирижирана психоза, докато руското публично пространство е превземано от различните сценарии на теорията за заговора на Запада. „Руската тема“ не подмина и предизборната кампания в България, където двете основни партии се стремят да решат нерешимата задача: да заемат нишата на отговорна патриотична сила, съобразяваща се с негативното отношение на мнозинството към антируските санкции, като същевременно запазят претенцията си за лоялност към ЕС и НАТО. В научните и публицистичните публикации доминира темата за кризата на либералния глобализъм и алтернативните му „изми“, вариращи от протекционизма до просветения национализъм.
Цитати:
- Плашилото Тръмп ще обедини Европа. Тази теза е развита от сътрудниците на Европейския съвет за външна политика Весела Чернева и Марк Леонард. Непредсказуемите действия на американския президент ще доведат до своеобразно отрезвяване на европейците, които ще прозрат опасностите от популизма. Вече има насърчаващи признаци за това – в Австрия крайнодясната Партия на свободата претърпя неуспех в президентските избори, а във Франция центристкият кандидат Еманюел Макрон води в проучванията на общественото мнение. Хиляди демонстранти из цяла Европа се обявиха против забраната на Тръмп за влизането в страната на мюсюлмани. Така че е вероятно вътрешноевропейските противоречия да отстъпят мястото на обединяване пред общата екзистенциална заплаха на все по-възможния съюз Тръмп-Путин. Това може да доведе до по-голяма склонност за постигане на компромиси в ЕС – както по руските санкции, така и по разпределянето на бежанците.
- Упадъкът на социалдемокрацията. В своя анализ на сайта opendemocracy.net Филип Марли и Антонис Галанопулос пишат: „ Проблемът на социалдемокрацията е дълбок. Историята на социалдемокрацията от последните 15 години бе история на постоянен упадък. Структурният упадък се дължи на дълбока трансформация на традиционните бази на социалдемокрацията: сините и белите якички и служителите. Постепенно тези социални категории претърпяха драматични политически и социални трансформации, на свой ред резултат на икономическите промени и еволюцията на заетостта. Деведесетте години бяха период на адаптация за свободния пазар. „Третият път“ на Тони Блеър, възприет и от други социалдемократически партии, запази правилата, принципите и философията на неолиберализма, с надеждата, че икономическият ръст в резултат на това ще облагодетества в крайна сметка и обикновените хора. Сега социалдемокрацията влезе в нова фаза. Идеята че могат да се извлекат дивиденти за средната класа и работниците ако се придържаш към неолибералния наратив, е катастрофална. Тя подпомага укрепването на крайната десница в цяла Европа. Социалдемократическите партии трябва да предложат нови решения, които биха насочили към историческа промяна в насоката на регулиране на пазарите. В противен случай няма да може да се направи нищо смислено. Те може да се преразпределят, тъй като неолиберализмът означава максимални печалби с цената на по-голяма експлоатация и постоянна приватизация. Тук няма нищо добро за обикновените хора. Връщането към по-интервенционистки политики не означава непременна връщане към 70-те години. Социалдемократите трябва да се променят или ще са обречени. Видяхме това в Гърция и Испания, а във Франция предстои да видим.
- „Тъмно средновековие“ вместо либерален ред. Този месец алармистите в САЩ се надпреварват с мрачни прогнози. Робърт Кейгън е техен виден рупор. Неговите основни тези във „Форин полиси“: В днешния свят има два съществени тренда. Единият е засилената амбиция и активизъм на двете големи ревизионистични сили – Русия и Китай. Другата е отслабващата увереност, възможности и воля на демократичния свят и в частност на САЩ за поддържане на своята доминираща позиция в международната система от 1945 г. насам. Със сближаването на тези две линии ние ще достигнем до момент, когато съществуващият ред ще изпадне в колапс и светът ще навлезе във фаза на брутална анархия, както го стори на три пъти през последните 2 века. Защо се стигна дотук? Според Кейгън, за разлика от войните в Корея и Виетнам, които не са довели до разколебаване волята за доминация в света, тези в Афганистан и Ирак в най-ново време са постигнали тъкмо такъв резултат. С други думи, иракското фиаско от 21 век има дори по-голям бумерангов ефект върху външната политика на САЩ, отколкото травмите на виетнамското фиаско от 70-те. Тенденцията е започнала още от Обама, който е преследвал много по-пасивна роля в света и е изхождал от по-тясна дефиниция на американските интереси. Особено непоследователна е била политиката на бившия президент по отношение на Русия в контекста на украинската криза, а пасивността му в Сирия насърчи последвалата руска военна интервенция в Близкия изток. А що се отнася до прословутият „пивот“ върху Тихия океан, това си остана на ниво риторика. С идването на Тръмп това тясно дефиниране на американските интереси най-вероятно ще ускори завръщането на нестабилността и на сблъсъците, характерни за предишните епохи.
- Сделка Тръмп-Путин? Най-интересни са разсъжденията по тази щекотлива тема на Владислав Иноземцев, който ръководи московски мозъчен център и същевременно е сътрудник на вашингтонската Школа за международни проучвания на Университета „Джон Хопкинс“. Основните тези от публикацията му в лондонския „Индипендънт“: Дневният ред на Тръмп е различен от този на Путин – докато първият иска да направи Америка велика, вторият се стреми да защити руските регионални амбиции. Като изхожда от тази разлика в амбициите, американският президент би могъл да предложи на Путин съответен компромис. Но какъв да бъде той? Стремежите на Путин са ясни: НАТО да спре разширяването си, като Украйна и другите постсъветски държави останат в руската сфера на влияние; западните санкции да бъдат отменени; Крим да бъде признат за руска територия; както и Асад да остане на власт в Сирия. Нито едно от тези искания не са реален проблем за САЩ. Дори украинският въпрос не е толкова голям, тъй като европейските нации нямат намерение да поканят Киев в ЕС и НАТО. От друга страна, Киев направи всичко възможно, за да разори икономиката на страната, да изолира онези, които протестираха на Майдана през 2014 г. и да отчужди възможните си съюзници. Така че ако Русия продължава да се стреми да затъне в украинските проблеми, няма защо САЩ да й пречат. Тръмп не би предал западните интереси, ако направи някои важни отстъпки на Путин по украинската криза. Въпросът е какво да поиска в замяна. Според редица експерти това би било руско сътрудничество срещу „Ислямска държава“ в Сирия. Истината обаче е, че американците не се нуждаят от координиране на усилията срещу тероризма в Близкия изток. Ако Русия се стреми да запази режима на Асад, каква е логиката, по която Западът ще се противопоставя на това желание? Който и да спечели в Сирия, броят на бежанците към Европа и другаде няма да намалее. Кой на Запад би искал да инвестира повече в сирийската авантюра, при положение че шансовете на Сирия да бъде възстановена като единна и функционираща държава са нищожни? Ето защо е нужно друга сделка и това може да е отказ от руската политика спрямо Китай. За Путин би било изключително трудно да откаже подобна оферта. Никой в Русия не се интересува от алианс с Китай, а мнозина дори се страхуват от подобна перспектива. От друга страна, решаването на двете кризи в Украйна и Сирия би представлявало голяма победа за Путин. Така че той може да постигне всичко, което искаше, за възстановяване уважението на света към Русия, докато продължаването на двете войни би изтощило ресурсите на страната. От гледна точка на Вашингтон, вбиването на клин между Китай и Русия ще изправи последната пред необходимостта от по-дълбока икономическа зависимост от Запада. Това на свой ред би довело до отслабване както на Русия, така и на Китай. Което мнозина на Запад желаят. Възможността от руско-американска сделка обаче е малковероятна, счита Фьодор Лукянов, гл.редактор на сайта „Россия в глобальном мире“: „От изявленията, които напоследък направиха високопоставените представители на администрацията на САЩ – Пенс и Тилерсън, може да се направи един извод – Вашингтон при Тръпм няма намерение да включи Украйна в сделка с Москва, а по-скоро разрешаването на източноукраинския конфликт ще бъде предварителното условие за по-нататъшон търгуване. В това има своя логика. Украйна привлича прекалено много внимание – именно тя стана детонатор на срива на отношенията между Русия и Запада преди три години. Но изключването на украинската тема от хипотетичния „пакет“ рязко снижава неговата привлекателност за Русия.“ По-нататък Лукянов задава въпроса: а изобщо стои ли въпроса за сделка? Той отбелязва, че за разлика от предишни американски президенти, които са се стремили да трансформират Русия – като Кондолиза Райс дори въведе понятието „трансформационна дипломация“ – Тръмп изобщо не си поставя такава цел, връщайки се към нормалното в отношението между двете свръхсили: „Та нали в периода на Студената война САЩ и СССР не сключваха никакви сделки. Тогава ставаше дума за поддържане на баланса, установен в края на Втората световна война и циментиран от заплахата за гарантираното взаимно унищожение. Периодически едната или другата страна се стремяха да го нарушат в своя полза, което водеше до изостряне на напрежението, след което балансът се възстановяваше, понякога наистина чрез извършване на обмени.“
- „Фалшивите новини“ са заплаха за демокрацията. Шон О’Грейди, заместник-главен редактор на „Индипендънт“, констатира, че във Великобритания доверието в медиите и политическия истеблишмент ерозира в течение на дълъг период от време, чието начало е някъде около Иракската война от 2003 г. Сега обаче явлението е много по-широко: „Въпреки разрушителната, подвеждаща и цинична манипулация, която Доналд Тръмп натрапи на американския народ, неговите Туитър-послания поне са „автентични“. Това е пряка форма на комуникация с милиони, без посредничеството от медиите. До голяма степен това важи и за поведението на Найджъл Фарадж. Общото между двамата е тенденцията да се атакува „истеблишмента“. Днес обаче това е характерно за всички – дори за онези, които са интегрална част от същия този истеблишмент…Самоубийственото упражнение на политици, медии и съдебна власт няма да ликвидира свободните избори или свободното слово. То обаче ще доведе до болезнен и лишен от жизненост демократичен живот, отчужден от електората, лишен от идеализъм и проникнат от цинизъм, който ще има слаба легитимация в съчетание с икономически спад и безнадеждност. Не сме като в Германия през 1933 г., но приличаме на редица демокрации, в които моралът е толкова паднал, че е трудно да бъде поддържан – френската Трета република преди 1940 г. или Италия през 90-те години, както и Америка след Уотъргейт, когато Ричард Никсън правилно отбеляза, че когато хората бъдат бомбардирани с новини за злоупотреби ден след ден, те ще изгубят вярата в системата (добавяйки „Аз не съм лъжец!“). Някой, някъде би следвало да започне да защитава институциите и елитите, да оправдава намесата на пресата, когато тя е в обществен интерес, да защитава независимостта и честта на нашите юристи и банкери, и да обяснява на публиката защо демократичните политици не могат винаги да изпълняват своите обещания, като им каже да „пораснат“. Или пък да повярваме, че всичко това са „фалшиви новини“?
- Настъплението на неомодернизма. Андрей Кортунов пише в „Россия в глобальном мире“ за смяната на постмодернизма с нов вариант на модернизма или неомодернизма – термин, въведен от руския изследовател Василий Кузнецов в анализа му на съвременната социалнополитическа динамика на Близкия изток. Според него, външнополитическият постмодернизъм се е възродил от тривиалния стремеж да се удържи статуквото и поради това беше обречен. Даже ако в референдума във Великобритания бяха победили привържениците на Евросъюза, а Доналд Тръмп бе претърпял поражение от Хилари Клинтън, тези обстоятелства биха могли само да отсрочат, но не и да отменят залеза на епохата на постмодернизма. Та нали и Дейвид Камерън, и Хилари Клинтън даже не се опитваха да предложат някаква нова и увлекателна перспектива на своите потенциални привърженици, а само ги плашеха с катастрофалните последствия от „неправилното гласуване“. От друга страна обаче, авторът отрича съществуването на някакъв глобален фронт на неомодернистите, настъпващи срещу постмодернизма. Президентът Путин не е в един строй с полския лидер Качински, а председателят на КНР Си Дзинпин не е близо до японския премиер Шиндзо Абе. Ако следващият френски президент се казва Франсоа Фийон, той едва ли ще бъде удобен партньор за Доналд Тръпм. А и лидерът на френския „Национален фронт“ Марин льо Пен има малко шансове да стане най-добрата колежка на Тереза Мей. Следователно, „не става дума за създаването на международен политически алианс от типа на европейския Свещен съюз след наполеоновите войни, а за съвпадение, пресечни точки или близост на възгледите за световната политика ..на редица национални лидери и стоящите зад тях политически сили“. Кортунов извежда четири основни характеристики на това движение: 1. Национализъм. Всичките глашатаи на новата епохи неизменно акцентират върху специфичните национални интереси на своите страни в противовес на глобалния универсализъм на постмодернистите. Показателно е, че в хода на предизборната кампания Доналд Тръмп говореше не за „американско лидерство“, а за „величието на Америка“. Национализмът е отличителната черта, която в най-голяма степен обединява западните и незападните лидери на неомодернизма. Ако постмодернистите старателно разрушаваха стените по линията на противопоставянето „свой-чужд“, то неомодернистите възстановяват същите тези стени (а унгарският премиер Виктор Орбан и израелският му колега Бенямин Нетаняху и в буквалния смисъл на думата). Национализмът е тясно свързан с убедеността: централна роля в световната политика играят държавите. Постмодернистките опити да се подстави под въпрос легитимността на йерархиите, а държавата да бъде третирана само като един от играчите на световната политика, се отхвърля решително като безотговорни и несъстоятелни. 2. Транзакционализъм. Този подход към външната политика приравнява взаимодействието с партньори и опоненти на международната арена с отношенията в бизнеса, където всеки от участниците в преговорите се старае да изтъргува максимално изгодни условия за дадена сделка. Абстрактни понятия като „общи ценности“, „интересите на човечеството“ „световното обществено мнение“ не са сред най-често използването и не са приоритетни. Демонстративният транзакционализъм може да се разглежда и като реакция на многочислените двусмислености, недоизказаност, лицемерие и „политкоректност“ в епохата на постмодернизма. Транзакционната риторика, която понякога граничи с цинизъм, предизвиква днес далеч повече доверие и поддръжка сред населението, отколкото високопарните декларации в ретро-стил на постмодернизма. 3. Холизъм. Перефразирайки Ян Сметс, „цялостният подход във външната политика“ разкрива очевидната несъстоятелност на икономическия детерминизъм от епохата на постмодернизма. Историята от последните години недвусмислено показа, че външната политика може да се превърне от раболепна прислужничка на икономиката в капризна господарка на последната. Показатено е, че политическият триумф на евроскептика Качински дойде в момент на безпрецедентни икономически успехи на Полша, обусловени от активното ѝ участие в европейската интеграция. Принципът на холизма, парадоксално обединяващ Качински и Путин, лишава икономиката от централното ѝ място във външнополитическите приоритети в полза на понятия като национално сигурност, етнокултурна идентичност и държавен суверенитет. 4. Историзъм. Ако лидерите от епохата на постмодернизма черпеха вдъхновение във фантасмагоричните картини за глобалното бъдеще на човечеството, дошлите на тяхно място неомодернисти с охота търсят политически ориентири в националното минало. Оттук и възраждането на като че ли отдавна забравените „големи наративи“, в страни като Франция и Япония (в Русия, Китай и в Индия въпросните големи наративи никога не са умирали и през най-добрите времена на постмодернизма). Оттук и решителният разрив с постмодернисткия универсализъм, засилено внимание към националните митове и открита или завоалирана заявка за изключителност. Ако за постмодернистите терминът „нормална страна“ имаше напълно конкретно положително звучене, за неомодернистите той въобще е лишен от съдържание. Макар че по въпросите на политическата тактика мнозинството неомодернисти се позиционират като прагматици-транзакционалисти, по светогледните въпроси те явно принадлежат към историческия романтизъм, който препраща към безсмъртните романи на Виктор Юго и Уолтър Скот. Заслужава внимание едно по-неочевидно различие между неомодернисти и постмодернисти. В епохата на постмодернизма главната разграничителна черта в световната политика се считаше водораздела между демокрацията и авторитаризма. Респективно настъплението на демокрацията и изтласкването на авторитаризма на бунището на формиращата се глобална цивилизация се възприемаха като основно съдържание на процеса на световно развитие. За мнозинството неомодернисти въпросът за демокрацията и авторитаризма остава на заден план, отстъпвайки мястото на далеч по-важния за тях въпрос за границата между реда и хаоса в международните отношения. Ако във второто десетилетие на 21 веек светът навлезе в период на хроническа нестабилност, регионални и глобални сътресения, рязко снижаване равнището на управляемост на международната система, по-нататъшен акцент върху разширяването на демокрацията би било несъстоятелно. Днес става дума не толкова за развитие, а за оцеляване, не толкова за процъфтяване, колкото за безопасност.
- Русия като лидер на глобалната християнска десница. В анализа си „Възходът на традиционалистическия интернационал“ Кейзи Мичел пише: „Когато Путин обяви плановете си да смени на президентския пост тогавашния титуляр Дмитрий Медведев, той не можеше да се възползва от застойната икономика. Затова се насочи към националните, националистически и недоволни среди. През първите 18 месеца след връщането си на президентския пост Путин усмири протестиращите, притисна оставащите островчета на независими медии и съкрати разстоянието между Кремъл и руската ортодоксална църква. Всички тези ходове очертаваха твърдо десен завой в неговите виждания – завръщане към трите принципа на цар Николай Първи „Ортодоксалност, автокрация, национална принадлежност“. Американските християнски фундаменталисти ентусиазирано последваха путинския курс – особено след като тогавашният президент Обама спечели втори мандат, а привържениците на еднополовите права преминаха в атака. През 2013 г. Москва прокара своя закон против пропагандата, конкретно насочен срещу хомосексуалната общност в страната. Въпреки широкото осъждане на Запад, членовете на американската религиозна десница се обявиха в защита на Кремъл. Освен това, както „Дейли бийст“ писа, антипропагандният закон, подобно и на мерките против абортите преди него, не се появиха от някакъв ретрограден етер, а от дългогодишната и внимателно провеждана кампания за оказване влияние върху правителствата за приемането на дяснохристиянската правна рамка. Тези усилия бяха координирани както от американските, така и от руските членове на „Световния съвет на семействата“, който успешно разпространи родената във САЩ културна война срещу жените и хомосексуалните по света. Дори забраната от Москва за осиновяване на руски деца от американци получи подкрепа от крайната десница в САЩ, като християнските фундаменталисти похвалиха мярката на Путин, забраняваща на децата да живеят с еднополови родители. Този път обаче има съществени разлики. Две години след началото на третия мандат на Путин и няколко месеца след като Кремъл отхвърли либералния ред, Русия получи подкрепа от крайната десница в целия Запад – от белите националисти, подкрепили кампанията на Тръмп, до политическите групи, целящи разпадането на НАТО и Европейския съюз. Докато Вашингтон легализираше еднополовите бракове, Русия се присъедини към християнските фундаменталисти от двата бряга на Атлантика в съпротивата в името на „традиционните“ ценности… Нещо повече – Москва дори задмина своите американски колеги чрез въвеждането на регресивни социални закони. Неотдавна например, Путин декриминализира домашното насилие. Според Струп, „Русия си заметна мантията на лидер на глобалния социален консерватизъм“.
- Хладният мир между Русия и Турция. Според главния редактор на руската информационна агенция Regnum Модест Колеров, „главнта ос в Черноморския регион е оста Русия-Турция, т.е. военнополитическото съперничество, икономическото сътрудничество и хладният мир между двете регионални сили. В лекция на форума „Балтийско-Черноморският мегарегион: конфликти или сътрудничество?“ Колеров отбелязва, че в този регион се наблюдава твърда конкуренция и не може да се очаква никакво съгласие. Всъщност, положението в Черноморския регион в най-голяма степен показва деградирането на световния ред. Следователно, може да се направи изводът, че се намираме в началото на период на размирици. Все пак, възможно е решаването на отделни тактически въпроси. На първо място става дума за Крим. Принадлежността на полуострова ще си остава както досега. Трябва да се отчита, че интегрирането на Крим в рамките на Руската федерация фактически превръща Азовско море в руско езеро. На второ място, нма да се промени положението на Абхазия и Южна Осетия. Важна роля в това отношение играе статутът на Карабах, който ще бъде признат за независим”.
- Враг на Исляма. Гидеон Рахман пише във „Файненшъл таймс”: „Проблемите на Доналд Тръмп по въпроса за „мюсулманската забрана“ могат да ни наведат на мисълта, че цялата идея е задънена улица, която ще бъде забравена след отхвърлянето ѝ от съдебната система и съда на публичното мнение. Това обаче би било погрешно тълкувание. Забраната за мигранти и бежанци от 7 преобладаващо мюсулмански държави бе тромава и приложена с жестока последователност. Но тя изразява враждебност към исляма и стремеж към гарантиране сигурността и културната хомогенност, който е споделян из целия западен свят, при това не само от крайната десница. Дори ако Тръмп загуби битката за тази мярка срещу бежанци и имигранти, тя по всяка вероятност ще бъде последвана от други мерки. Това се дължи на факта, че неговите най-близки съветници и редица от най-ревностните му поддръжници ще продължават да са движени от дълбоки подозрения по отношение на исляма и от решимост за прекратяване на мюсулманската имиграция. Междувременно дългосрочните демографски тенденции, които засилват натиска за мигриране от мюсулманските държави до САЩ и Европа, ще се увеличава през идващите години. Населението на обеднялата, предимно мюсулманска Северна Африка е много по-младо от това на Европа и бързо нараства. Полемиката около „мюсулманската забрана“ на Тръмп не е изолирано явление. Обратното – тя е увертюра към бъдещето на политиките на Запада.“
- Новият флуиден световен ред. За разлика от статичния свят на Кисинджър, днес светът се развива в съответствие с идеите на починалия неотдавна антрополог Зигмунт Бауман, твърди Марк Леонард от Европейския съвет за външна политика: „Пет са факторите, които ни водят до свят, който се отличава с „фруидна сигурност“: 1. Вече не са валидни различията между външна и вътрешна политика. Предизвикателства като тероризма, киберпрестъпността, климатичните промени и бежанските вълни доведоха до разграждане на бариерата между вътрешна и външна политика. Това също така променя и идеите ни за легитимност, тъй като външната политика вече не е прерогатив на държавата, а централна функция на вътрешната политика, което се превръща в обект на манипулации на външни сили. 2. Вече няма ясно разграничение между войната и мира. От дълго време насам няма случаи държави да са си обявявали формално война. Във физическия свят мнозина се опитват да приложат нови видове насилие, които не са класически форми на война: „зелени човечета“, гранична полиция действаща в международни води или прокси войни с използването на въстаници. При това – в допълнение към постоянния конфликт между страните във виртуалното пространство, включващо хакерство и изтичане на конфиденциални документи, както и нарушаване функционирането на ядрени инсталации. Ерата на взаимно гарантираното унищожение бе заменена с тази на взаимно гарантираните нарушения. 3. Онова, което обедини света, същевременно го разкъсва на части. Взаимосвързаността, възхвалявана като начин за установяване на мир между нациите – по логиката, че търговските партньори не воюват помежду си – днес е използвана като оръжие. Доскоро разнообразните мрежи бяха бариера срещу нестабилността, а международните връзки гарантираха сътрудничество, или поне добри отношения с всички. Днес, благодарение на санкциите или миграционните вълни, държавите приличат на паяци, уловени в собствената си мрежа, постоянно заплашвани от врагове, които съумяват да прекъснат нишките им. 4. Времето на постоянни съюзи за гарантиране сигурността е отминало. НАТО бе обявена за отживелица от новия американски президент – изявление, което последва години от дебати относно полезността на тази институция. ЕС губи свой член и е отслабен от вътрешни разногласия. В епохата на Тръмп и Ердоган съюзите ще трябва да бъдат изграждани по всеки отделен въпрос от вътрешната политика, а не да бъдат гарантирани по силата на договори и институции. За разлика от коалициите на желаещите, които съществуваха и в миналото, те ще се градят в много по-малка степен върху ценности, отколкото върху тясно дефинирани краткосрочни интереси. 5. Светът вече не е дефиниран предимно от баланса между великите сили. Малка терористична група може да въвлече дадена държава във война с отворен край. Технологична компания може да реши какво ще гледат хората и по такъв начин – в какво ще вярват. Звезда на риалити шоу може да вдъхнови електората и да стане главнокомандващ на най-мощните въоръжени сили в света. Играчи, които все още не познаваме, скоро могат да решават съдбата на нации. Ако сигурността е станала флуидна, отговорът на Европа би трябвало да бъде още по-флуиден. Традиционният военен анализ трябва да бъде заменен с отчитането на вътрешнополитическия контекст на правоприлагането, антикорупционните усилия, разузнавателната дейност, защитата от киберпрестъпления и санкции. Той трябва да черпи дълбоко от регионалната експертиза, но и да разполага с достатъчно широка призма, за да включи и по-новите заплахи на взаимосвързаността и на новите технологии. Той трябва да отчита и бизнес моделите на актьорите от частния сектор, които ръководят връзките в глобалната икономика.“
- Революцията „Банън“ всъщност е „Четвъртият поврат“. Нийл Хау във „Вашингтон пост” припомня някои основни изводи в нашумялата си книга в съавторство, залегнали във вижданията на сегашния главен стратег на Тръмп:„Разсъждавайки относно току-що изминалата декада може да заключим, че е добър паралелът с 30-те години. В икономиката този период премина под сянката на финансовата катастрофа и се характеризираше с бавен икономически ръст и хронична незаетост и ниски инвестиции. Освен това общото бяха дефлационните страхове, засилващото се неравенство и неспособността на централните банки да възродят потреблението. В геополитиката видяхме възход на изолационизма, национализма и десния популизъм по цял свят. Геостратегът Ян Бремер твърди, че живеем в света на “G-Zero”, в който всяка нация е за себе си. Това съвпада с периода на 30-те, който видя западането на съюзите между великите нации и новото желание на авторитарни режими да действат с ужасяваща безнаказаност. В социално отношение двете десетилетия също си приличат: намаляващи темпове на демографски ръст и притежание на недвижимост, увеличаване броя на домакинствата с няколко поколения, разпространяването на локализма и общностната идентичност, драматичното увеличаване на младежката агресивност (този факт като че ли е убягнал на президента), както и израждането на младежката попкултура. И най-вече е налице засилен стремеж у избирателите по света да подкрепят лидери с по-голям авторитет, които да се отличат с постижения, вместо с тенденции, и за които резултатите са по-важни от абстракциите.Ако се върнем на по-широките исторически цикли, имаме основание за оптимизъм, а не обратното. Англоамериканската история през последните няколко века преживя граждански кризи на всеки 80-90 години, което съвпада с продължителността на човешкия живот… Америка навлезе в своя „Четвърти поврат“ през 2008 г. Вероятно този период ще продължи до около 2030 г. Според нашата парадигма, сегашните тенденции ще се задълбочават с наближаването на средата на този цикъл. По-нататъшни негативни събития, възможно и друга финансова криза или голям въоръжен конфликт, биха разбунили общественото мнение и мобилизирали лидерите за по-решителни действия. Засиленият регионализъм и национализъм в света биха довели до разпадането на големи политически формации (може би Европейския съюз), както и до началото на враждебни действия (може би в Южнокитайско море, Корейския полуостров, балтийските страни или Персийския залив).“ Живеем във все по-нестабилна и първична епоха, в която историята се ускорява и либералната демокрация отслабва. Владимир Ленин писа: „В някои десетилетия нищо не се случва, а в някои седмици се случват десетилетия.“ Затова бъдете готови за креативна деструкция на публични институции, от което всяко общество периодично се нуждае за да разчисти старото, закостенялото и нефункционалното, както и за да разчисти перспективата за богатство и власт за младите. Това е цената, която трябва да платим за новата златна епоха.“
- Силна Америка в съюз с милитаризираща се Япония. Константин Блохин от РИСИ – Руский институт стратегических исследований https://riss.ru/analitycs/39343/ пише: „Анализът на военнополитическата обстановка в Азиатско-Тихоокеанския регион показват, че ключевите въпроси на сигурността ще бъдат фокусирани в триъгълника Китай-Япония-САЩ. Но в условията, когато „командата на Тръмп“ все още е на стадий на формиране, е по-правилно да се говори само за тенденциите във външната политика на двете съюзнически страни… Анализът показва, че главната ос на геополитическото напрежение ще е американско-китайското противостояние, предизвикано от засилващата се икономическа, а сега и военна мощ на КНР. Същевременно, засилването на Китай противоречи на интересите на Япония. Борбата за влияние в региона между тези две държави създава почва за геополитически конфликт. За американската страна обаче Япония е ценна с възможността да се използва военния ѝ потенциал, за да се осигури стратегическо превъзходство над Китай и Русия. Има основание да се предполага, че САЩ няма да пречат на ремилитаризацията на Япония и на превръщането ѝ в ядрена сила. За целта Вашингтон ще експлоатира страха на Япония пред ядрения потенциал на Северна Корея, както и от силовия потенциал на Китай. Освен това, САЩ проучват възможността да използват научно-техническия потенциал на Токио в своята реиндустриализация и роботизация, без което няма да могат да постигнат технологическа победа над Китай. Пентагонът взе на въоръжение стратегията за „отграждане“, предполагаща пренасяне центъра на активността на военноморските сили от Атлантическия в Тихия океан. С тази цел бе извършено основно прегрупиране на войските и бе променена структурата на военните бази с отчитане на китайския фактор. От друга страна, показателна е еволюцията на външната политика на Япония под ръководството на Абе. Още през юли 2014 г. последният изложи нова трактовка на правото на страната му на колективна самоотбрана, в съответствие с която политическото ръководство получава правото да използва Силите за самоотбрана в ситуации, които не попадат непременно в категорията „пряко външно нападение на територията на Япония“. Същевременно страната взе курс към създаване на съвременен военен потенциал, който да позволи на Токио да води битки не само на собствена територия, но и далече отвъд японските граници.
- Засилването на югоизточния сегмент на НАТО. Според руския представител в НАТО Александър Грушко ( в публикация в www.svop.ru ), новите моменти от заседанието на министрите на отбраната на НАТО в края на месеца в Брюксел са два – американското условие за увеличение на бюджетите на европейските страни до 2 процента, както и засилването на югоизточния сегмент. В рамките на последното се предвижда на основата на румънската бригада да бъде създадена многонационална групировка. Осем са страните, заявили, че са готови да влязат в щаба на бригадно равнище, а пет – че ще предоставят въздушна и наземна поддръжка за бригадата. В този дух е и решението за засилване присъствието на МВФ на НАТО в Черно море. Това на свой ред означава засилване напрежението в региони, които са жизненоважни за Русия. В ответ, според Грушко, ще бъдат взети необходимите мерки за обезпечаване на руските интереси в региона. Всичко това не отговаря на интересите на народите в сферата на сигурността. Особена заплаха, според руския дипломат, произтича от факта, че ще се увеличат не само разходите, но и покупките на военна техника. Така ще се окажем в ситуация на студена война, когато самото военно планиране, насочено към противодействие на голям противник, ще генерира и съответната политика. Обратното е нужно на Европа. Там има и хора, които са убедени, че не трябва да се купуват Ф-35 или танкове, а да се засилват правоприлагащите структури и информационните системи, които позволяват да се подобри обмена на данни.
- Национализмът на Тръмп. Дейвид Азерад на сайта на „Херитидж фаундейшън“ представя убедителна защита на патриотизма/национализма на новия главнокомандващ: „Национализмът на Тръмп е фундаментално различен от ранните видове национализъм, базирани на етническия елемент – volkish. Така например, той не свежда нацията до расова или религиозна принадлежност. Нито веднъж в кампанията си Тръмп не заяви, че Америка е страна на белите или на християните. Обратното – във встъпителното си слово, чиято главна тема бе солидарността, той заяви: „Когато откриете сърцето си за патриотизма, не остава място за предразсъдъци.“ Вярно е, че някои от онези, които гласуваха за него, възприемат Америка в тясноетнически или религиозни категории, но нито един президентски кандидат не може да бъде обвиняван за частните мнения на последния от милионите си поддръжници. Категоричната позиция на Тръмп по въпроса за имиграцията не се определя от стремеж за запазване расовата чистота на Америка. Тя е резултат от легитимната загриженост пред лицето на тероризма (в случая с мюсулманските имигранти), заплахата за закона (в този с нелегалните имигранти от Мексико и другаде), както и в по-общ смисъл, от стремежа към гарантиране социалното единство и благосъстояние на американските работници от всички раси и религии. Не е необходимо да споделяш всичките негови опасения или да се съгласяваш с политиките му, за да видиш, че не става дума за етнически национализъм. Важно е да се помни, че Тръмп произлиза от най-космополитния град в света. Той е американец, но също така и нюйоркчанин. За разлика от етническия национализъм, който уплаши човечеството миналия век, във вътрешнополитически план национализмът на Тръмп не е насочен срещу гражданите, принадлежащи към „чуждестранни“ малцинствени групи. Вместо това, неговите основни дразнители са чуждите държави, които се възползват от Америка на световната арена. Когато Тръмп гледа на света, той не се заблуждава, че световната общност работи в хармония за справянето с общите предизвикателства. Той вижда света както Тукидид и Хобс са гледали на него: като на нации, които се състезават за икономически облаги, но и за честта. „Ние гордо защитаваме Америка навсякъде“, обясни Тръмп по време на кампанията, както и: „Америка ще получи уважението, което заслужава.“ Целевата група на Тръмп във вътрешната политика са елитите от двете партии, които уязвяват американските трудещи се в името на глобалисткия си дневен ред. Той не гледа на страната през обичайната призма ляво-дясно, а през популистката призма, която разграничава корумпирания елит от обикновения американец. „Забравените мъже и жени на нашата страна“ – този рузвелтски рефрен постоянно присъства в неговите речи. По такъв начин Тръмп също така отхвърля разделението, което цели политиката на идентичността, и потвърждава необходимостта от обединяване на американския народ. Във време на глобализация, транснационализъм и все по-лесно преодолими граници, „тръмповият“ национализъм е здравословно и нужно потвърждаване на приоритета на нацията-държава в световните дела, както и на интересите на всичките американски граждани в рамките на вътрешната политика. Тръмпизмът не е ново издание на стария европейски етнически национализъм, а ново потвърждение на американския граждански национализъм, който е изправен пред реалностите на 21 век.“