Алеко Стоянов, докторант в УНСС, презентация, класирана на второ място на Младежката кръгла маса „България и Балканите: между амбициите за лидерство и абдикацията”
Понятието Западни Балкани е относително ново и специфично по своя характер. С този термин се обозначават страните от бивша Югославия (без Словения) и Албания. До известна степен неговото въвеждане се дължи на последователната и координирана българска (външна) политика, която съумя да постави ясно разграничение между България и държавите от Балканите с по-далечни перспективи за членство в Европейския съюз (ЕС)[1]. По този начин София успя да предотврати риска страната да бъде поставена в една група заедно с държавите от Западните Балкани, което щеше да означава значително забавяне както на преговорния процес, така и на членството на България в ЕС. Последното се потвърждава и от факта, че 10 години след края на последното голямо разширяване само една държава от Западните Балкани – Хърватия успя да се присъедини към Съюза.
Същевременно, въпреки че често представата за Западните Балкани се свързва с далечна перспектива за членство в ЕС, през изминалото десетилетие беше постигнат и значителен напредък.
Освен членството на Хърватска, Сърбия и Черна гора получиха статут на кандидат-членки, като в момента водят преговори за присъединяване към Съюза. Албания от своя страна също получи статут на кандидат-членка и очаква дата за започване на преговорния процес. Косово подписа споразумението за асоцииране и стабилизиране с ЕС, което влезе в сила през 2016 г. През същата година Босна и Херцеговина (след дълго забавяне) успя да подаде своята молба за членство в ЕС. Известен напредък беше постигнат и по отношение на Македония. През 2012 г. беше въведен т.нар. диалог на високо равнище за присъединяване, който трябваше да представлява своеобразна алтернатива на блокирания преговорен процес от страна на Гърция.
Въпреки това, наред с постигнатите резултати се наблюдават и редица проблеми, които поставят под съмнение успеха на интеграционния процес на страните от Западните Балкани. На първо място това е липсата на готовност на Брюксел за приемане на нови кандидатки в обозримо бъдеще. Последното в голяма степен е резултат от редица вътрешни и външни кризи, пред които ЕС се изправи след 2007-2008 г. – международната финансова криза, кризата на еврото, украинската криза, мигрантската криза, напускането на Великобритания на ЕС, засилване на популизма и евроскептицизма сред европейските общества, вътрешно разделение и противопоставяне между страните членки (Германия и Вишеградската група), изострени отношения с Турция и неизвестност в трансатлантическото партньорство. Всички тези предизвикателства изместиха фокуса на ЕС от Западните Балкани и същевременно охладиха ентусиазма за ново голямо разширение. Това беше видно още преди Хърватска официално да се присъедини към Общността. Тогава редица европейски лидери изказаха мнение, че преди да продължи да се разширява най-напред ЕС трябва да се консолидира.[2] Това мнение беше официално заявено и от новата Европейска комисия през 2014 г., когато комисарят по разширяването Йоханес Хан, коментира, че не се очаква нови страни да се присъединят преди края на десетилетието.[3] Наскоро се лансира мнението, че най-вероятно ЕС няма да се разширява преди 2025 г.[4] Тази колебливост или по-скоро (мълчаливо) нежелание на ЕС да приема нови членове отслабва позициите на Брюксел сред страните от Западните Балкани, с което рискува да разшири полето на действие на други регионални актьори като Русия, Турция и дори Китай.
Русия, която традиционно има интереси на Балканите в последните години се опитва да противодейства на по-нататъшно разширяване на НАТО и ЕС към страните от Западните Балкани като използва за това различни инструменти, от пропаганда и политическо-икономически натиск до (съмнения за) директна намеса във вътрешните работи[5]. Макар Русия да не може да предложи реална алтернатива на ЕС и НАТО на държавите от района, Москва умело се възползва от пониженото внимание на ЕС към Западните Балкани като се опитва да прокарва разделителни линии и по този начин да отслабва допълнително позициите на ЕС в региона.
Турция от своя страна също се стреми да заздрави позициите си в района. Макар формално страната все още да е кандидат-членка за ЕС, завоят към авторитаризъм и ислямизация, я отдалечават от Европа. Турският президент Ердоган гледа на себе си и на Турция по-скоро като на регионален играч, който се опитва да разшири влиянието си на Балканите (включително и в България). Основните стремежи на Анкара са насочени към държавите от Западните Балкани с предимно мюсюлманско население – Косово, Албания, Македония, Босна и Херцеговина. Чрез задълбочаване на отношенията в сферата на културата, икономиката и образованието Турция се опитва да подобри своя образ сред обществата в тези страни и така (постепенно) да играе по-голяма роля в тази част на Европа.
Също така следва да се обърне внимание и на растящото значение на Китай за района. Макар Пекин да е ангажиран най-вече икономически, това не бива да се подценява. Акцентът на Китай е върху търговията и възможността за износ на китайските стоки към Европа включително и в рамките на инициативата Пътят на коприната. От тази гледна точка страните от Балканския полуостров заемат стратегическо място. Това е и една от основните причини Китай да инвестира в производства, да финансира инфраструктурни проекти – строежи на магистрали, оптимизиране на пристанища, подобряване на жп линии, както и да отпуска директни заеми на правителствата от Западните Балкани при изключително изгодни условия.[6] По този начин, чрез търговия и инвестиции в инфраструктурни проекти Китай не само подготвя трасето за износ на своите стоки, но и издига престижа и влиянието си в региона.
В тази връзка допускането на други регионални играчи в район, в който ЕС следва да бъде безапелационен лидер може да подкопае позициите на Брюксел. Имайки предвид, че гореизброените държави са по-скоро авторитарни, то по-трайното обвързване на страните от Западните Балкани с тях крие допълнителни рискове от припознаването на икономическите и политическите модели на Русия, Турция и Китай като алтернативни на ЕС. Това от своя страна може да задвижи тенденции на създаване на нелиберални демокрации по примера на унгарския премиер Виктор Орбан, който през лятото на 2014 г. обяви публично, че страната му ще следва път на нелиберална демокрация[7], визирайки Китай, Русия и Турция като страни, които са успяли да постигнат сериозен икономически ръст без да бъдат утвърдени демокрации.
Имайки предвид крехкостта на демокрацията в страните от Западните Балкани, уклончивостта на Брюксел отслабва доверието и готовността на последните да извършват (болезнени) реформи, целящи изпълняване на критериите за членство. Ако неяснотата около членството в ЕС се задълбочи то в един момент Западните Балкани могат да загубят интерес от по-нататъшна интеграция в Съюза, което крие риск от започване на дезинтеграционни процеси водещи до политическо напрежение, подновяване на междуетническото противопоставяне и повишаване на риска от нови въоръжени конфликти и повторно дестабилизиране на цяла Югоизточна Европа.
От друга страна европейската интеграция е двупосочен процес. ЕС има трайно и дългогодишно присъствие в региона, включително и с редица програми и инициативи имащи за цел да утвърдят демокрацията и да подпомогнат страните от Западните Балкани по пътя им към пълноправно членство в ЕС. Въпреки това през последните десетина години тези държави не само не отбелязват сериозен напредък по отношение на демокрацията, но дори са влошили своето представяне.[8] От тази гледна точка макар и критиките към ЕС като цяло да са обосновани е редно да се отбележи, че и страните от Западните Балкани сякаш не правят достатъчно, за да убедят Брюксел, че заслужават да бъдат членове на ЕС.
В този контекст, България която е фактор на стабилност в региона през последните 25 г. има интерес присъединителният процес на страните от Западните Балкани да продължи да се придвижва. Макар подкрепата на България да не може да бъде безусловна (кандидат-членките трябва да изпълнят критериите за членство) София следва да подкрепя тези страни в техните европейски стремежи. По този начин България може да упражнява и увеличи своето влияние в региона, да изгради по-тесни приятелски и партньорски отношения със своите съседи като същевременно прокарва по-лесно интересите си в района на Западните Балкани.
Едно от възможните действия, което България би могла да предприеме в тази насока е не толкова търсенето на лидерство (имайки предвид историята на района опитите за лидерство на една страна често е посрещано с недоверие от останалите), а по-скоро създаване на форум за регионално сътрудничество, който да зададе рамка за диалог и разрешаване на противоречията в региона. Една подобна инициатива би могла да включва балканските страни членки на ЕС, най-вече България, Гърция и Румъния и държавите от Западните Балкани. Имайки предвид, че Румъния и Гърция не признават независимостта на Косово, а Атина продължава да блокира преговорите за членство на Македония, европейското бъдеще на Западните Балкани минава най-напред през разрешаване на противоречията в региона, които преди всичко се нуждаят от диалог.
[1] Приматарова, Антоанета, „Западните Балкани след индивидуалното присъединяване на Хърватия към ЕС. Перспективи за връщане към модела на групово присъединяване“, Списание Дипломация, брой 10, октомври 2013 г., http://diplomacy.bg/archives/883.
[2] Speck, Ulrich, “Is Germany Closing the Door on Further EU Enlargement?”, Radio Free Europe/Radio Liberty, 28 March 2009, http://www.rferl.org/a/Is_Germany_Closing_The_Door_On_Further_EU_Enlargement__/1563457.html.
[3] Radio Free Europe/Radio Liberty. “Incoming Commissioner Says No EU Enlargement For Five Years”, 30 September 2014, http://www.rferl.org/a/hahn-eu-enlargement-warning/26613605.html.
[4] Heath, Ryan, The Race for EU Membership, Politico, 15 December 2016, http://www.politico.eu/article/the-race-for-eu-membership-neighborhood-turkey-uk-european-commission/.
[5] След парламентарните избори в Черна гора през октомври 2016 г., Подгорица обвини Русия в опит за преврат.
[6] Tonchev, Plamen, „China’s Road into the Western Balkans”, European Union Institute for Security Studies, Brief 3, February 2017, p.4, http://www.iss.europa.eu/uploads/media/Brief_3_China_s_Silk_Road.pdf.
[7] Simon, Zoltan, “Orban Says He Seeks to End Liberal Democracy in Hungary”, Bloomberg, 28 July 2014, https://www.bloomberg.com/news/articles/2014-07-28/orban-says-he-seeks-to-end-liberal-democracy-in-hungary.
[8] Balkans in Europe Policy Advisory Group, „The Crisis of Democracy in the Western Balkans. Authoritarianism and EU Stabilitocracy“, Policy Paper, March 2017, p. 5.