Април се оказа повратен месец в глобалната политика. След поредица знакови събития стана ясно, че не само Европа не е Америка, но и че Тръмп не е Тръмп – поне не и онзи Тръмп, който ни бе представен в хода на президентската кампания миналата година. Или както писа Питър Бейкър в „Ню Йорк таймс“, „през първите 100 дни от мандата президентът Тръмп промени по свой образ висшия пост в държавата, но самият г-н Тръмп не е същият, какъвто беше в първия си ден на власт, когато бе решен да се сдобри с Русия, да създаде грижи на Китай и да води война срещу елитите“. След атаката с американски „томахавки“ срещу сирийската военновъздушна база в Шейрат всичко като че ли започва отначало и, по думите на друг анализатор, „Тръмп най-после стана президент на САЩ“. Оказа се, че разковничето за това е много просто – само трябваше да влезе в ролята си на главнокомандващ. Но изборът на първата военна акция бе особено знаков. Наказвайки съюзника на Путин Америка отново поема глобалното лидерство и изцяло опровергава онези, които обвиняват Тръмп във връзки с Кремъл. В по-общ план външнополитическата сфера се превърна в удобно убежище от неудачите във вътрешната политика на Тръмп – не на последно място и поради обстоятелството, че президентът е в по-голяма степен автономен именно в действията си извън страната.
Всички бяхме затаили дъх в очакване на реакцията на Путин. Предвидимо, тя се оказа гъвкава и неконфронтационна, въпреки риториката. Визитата на Тилърсън само дни след операцията срещу Сирия завърши миролюбиво, като може би най-важният резултат бе уговореното възстановяване на системата за избягване инциденти между руски и американски военни в Сирия, наред със създаването на специален канал за комуникация между Москва и Вашингтон. В интересно свидетелство на Дейвид Игнатиус от „Вашингтон пост“, придружил държавния секретар в един от воаяжите му, според Пентагона акцията срещу летището „Шейрат“ била успешна на 95%. Във всеки случай, такъв е и процентът на намаляване броя на публикациите, поставящи под съмнение Pax Americana в света и, естествено, в Близкия изток. Русия и лично Путин загубиха незаслужената слава на най-могъща сила в глобалната политика, дължаща се на погрешните политики на Вашингтон през последните години. А това може би е началото на преодоляване на западната истерика пред „руската опасност“, която сякаш ни върна в миналия век.
Загубата на Русия обаче не означава победа за либералната демокрация, респективно „хуманитарния интервенционизъм“ както отвъд океана, така и в Европа. Макар и официално представена като инстинктивна и емоционална реакция на Тръмп на използването на химическо оръжие срещу сирийските деца, операцията с „томахавките“ носи белега на предварително подготвен ход, който при това е извършен при минимални рискове за сблъсък с Русия. Последното дори подхрани съмненията на скептиците, че става дума за показна демонстрация за вътрешнополитическа употреба. С други думи реалполитиката с познатия си инструментариум (ефикасното редуване на „моркова и тоягата“ или сходната доктрина tit-for-tat/TFT, прилагана с успех доскоро от Тръмп-предприемача) бе реабилитирана, макар и декорирана с хуманитарна фразеология.
Европа обаче прави изключение от общото правило – дори или може би благодарение на Брекзит и на задълбочаващите се разпри около излизането от ЕС на втората най-могъща европейска икономика, Общността стяга редици, а Брюксел се опитва едновременно да стимулира солидарността, но и да накаже непослушните нелиберали в Будапеща и в по-малка степен във Варшава. Двете знакови изборни кампании в Холандия и Франция разсеяха изкуствено форсираните страхове от подем на крайната десница, респективно от разпадане на Евросъюза. Крайнодесните еврофоби са в удържим възход, но и политическият мейнстрийм не е в добра форма, а във Франция е в състояние на колапс след срива на Социалистическата партия при президента Оланд, както и в резултат на торпилиране кампанията на десния Фийон. Всичко това показва, че гражданите в Западна Европа са склонни да накажат втръсналите им политици, но не и да се доверят на радикалните критици на системата, възползвали се от ислямофобската паника. В този смисъл може да се спори, доколко превръщането на обществената солидарност в рутинен ритуал след всеки пореден ислямистки терористичен акт – от Стокхолм до Лондон и от Париж до Берлин, е знак за победата на „европейските ценности“ или за все по-голямата им уязвимост.
Във всеки случай е очевидно поражението на същите тези ценности в Турция. Резултатите от референдума в Турция от 16 април могат да бъдат интерпретирани по различни начини: узаконяване и засилване на личната власт на Ердоган, задълбочаване на поляризацията в турското общество, отдалечаване перспективата за европейско членство на страната и всичко това взето заедно. Победата на президента „с малко, но завинаги“ е същевременно поражение за турската демокрация и гражданско общество. От нея губят и религиозните, и етническите малцинства, преди всичко кюрдите. Но каква бе европейската реакция? Състоялото се в края на месеца заседание на Европейския съвет демонстрира големия разнобой между геополитическите и „ценностните“ аргументи „за“ и „против“ прекратяването на преговорите за членство в ЕС на „болния човек“ на европейската демокрация. Постигният компромис е от типа „повече от същото“, т.е. продължаване на провалените политики на европейско двуличие, които дават чудесни козове в хазартната игра на Ердоган срещу Европа. Тези раздвоения обаче не са характерни за Путин и Тръмп, които побързаха да похвалят победата на своя колега в голямата геополитическа игра.
Към края на месеца Балканите отново се завърнаха като потенциален източник на регионални и международни проблеми с бурните събития в съседна Македония. Щурмът на македонския парламент бе предизвестен от поредица кризи и погрешни политики. Но преди всичко той е олицетворение на задънената улица, до която води пренебрегването на спецификата на тази квази-държава. През целия преходен период Македония трябваше да се доказва като самостоятелна нация срещу пълзящата албанизация във вътрешен план, както и срещу исторически мотивираното неприемане на подобна претенция особено от страна на Гърция, която блокира международното й утвърждаване под това име. Поради това национализмът/македонизмът с неговата мегаломания стана неизбежен доминиращ фактор във вътрешната и външната политика на пост-югославска Македония. През изминалите месеци той бе подгряван и от откровената намеса на съседна Албания чрез налагането на опозиционните македонски сили на „Платформата“ за превръщането на Македония в двунационална държава. Същевременно Брюксел, Берлин и Вашингтон третираха и продължават да третират Македония като нормална държава, в която не етнорелигиозните фактори, а гражданското общество и европейският дневен ред определят характера на политическите отношения. Подобен подход гарантира дълъг живот на национализма в проблемната ни съседка, но и съдържа рискове за допълнителното му радикализиране.
Хронологично кризата в отношенията със Северна Корея бе поредният – след Сирия и Афганистан – удобен случай в рамките на месеца, за демонстриране на новия курс на Тръмп в „уреждането“ на световните дела. Посещението на вицепрезидента Пенс в Сеул и особено изпращането на сили на американските ВМС в близост до корейския полуостров бяха категорични знаци за изчерпване на „стратегическото търпение“ на Тръмп. Техен повод бяха опитите на Пхенян да впечатли света с новите си ракети, както и поредната демонстрация на боеготовността на един режим в условия на перманентна мобилизация срещу външния враг. Демонстрациите на войнственост и от двете страни бяха приети насериозно от медиите и за втори път в рамките на един месец се заговори за възможността от ядрен сблъсък с недружествена държава. Подобна перспектива обаче явно разтревожи непосредствените съседи на Северна Корея и преди всичко властите в Сеул и Токио, които, за разлика от Америка, са в обхвата на ракетите и бомбите на Ким Чен Ун.
Основният натиск на Тръмп в този азиатско-тихоокеански покер обаче бе върху Китай. След срещата на двамата президента във Вашингтон от Пекин се очакваше да обуздае ядрените амбиции на Пхенян. Ако Си Дзинпин успее да тушира ескалиралото до опасни нива напрежения, това не само ще му донесе активи в отношенията със САЩ и регионалните им съюзници, но и ще ограничи и рисковете за самия Китай. Както писа Лари Дайъмънд от Станфордския университет, Китай ще е губещ и при двата катастрофални сценария за дестабилизиране на Северна Корея – при възникване на хаос и нестабилност в Пхенян има опасност милиони севернокорейци да атакуват границите му, а при прилагане на „германско решение“ чрез поглъщане на Севера от Южна Корея би възникнала нова регионална сила, подсилена с 30 хилядна американска войска. Единственият реалистичен изход е преминаване от конфронтационна към дипломатическа фаза на отношенията между двете части на корейския полуостров в рамките на по-широк международен формат и със задължителното участие на Китай и САЩ. Както писа Джесика Метюс в „Атлантик“, „Вашингтон вече знае как да се справи със Северна Корея – за добро или зло, всички пътища за избягването на глобален конфликт минават през Пекин“. Русия също може да участва в прехвърлянето на мостове с непредсказуемия, според утвърдилите се стереотипи, пореден Ким, макар че ниското ниво на доверие между Вашингтон и Москва и международната изолация на Русия като че ли правят подобна мисия трудно реализуема.
Хронологично, но и логически, пикът в конфронтацията с Пхенян съвпадна и вероятно ще бъде последван от друга демонстрация на „стила Тръмп“ – този път срещу Иран. От зачестилите закани на администрацията Тръмп и Конгреса по отношение на Техеран става ясно, че отхвърлянето или ревизията на „ядреното споразумение“ с „Ислямската република“ е на дневен ред. Допълнителен мотив за Тръмп е и обстоятелството, че това споразумение е единственото голямо постижение на иначе неудачните политики на Обама в региона. По такъв начин като че ли ще навлезем в глобално „дежа вю“, което ще напомни за „оста на Злото“ на Буш младши, включваща Ирак, Иран и Северна Корея (с единствената замяна на Ирак с „Ислямска държава“). Ако обаче в бъдещите действия на Тръмп на световната арена надделее изкушението от поредна порция „смяна на режими“, въпросната ос би включила Сирия, Иран и Северна Корея. Свръзващият елемент в реанимирането на неоконсервативните политики ще бъде темата „оръжия за масово поразяване“: използването на химическо оръжие от Асад, опасността от ядрено въоръжаване на айатолласите и от употребата му от страна на „ирационалния“ Ким Чен Ун.
- Избори и геополитика. Ангелос Хрисогелос пише на сайта на „Чатъм хаус“ за засиленото значение на вътрешната политика върху международните отношения на държавите: „Политиците винаги са се изявявали на международната арена с едно око към националната сцена. А външнополитическите елити винаги се съобразяват с националните електорати – от влиятелните групи в кралските дворци до политическите партии, от организираните икономически интереси до наднационалните коалиции по интереси. Днес обаче този контекст е променен в много отношения. На първо място, международните преговори и споразумения все повече обхващат националните политики и регламенти. Такива споразумения – от търговските до договореностите в сферата на климатичните промени, обикновено се изработват и реализират от национални актьори – политици, бюрократи и експерти. Често правителствата са доволни да си измият ръцете с международни обязателства, за да оправдаят непопулярни решения у дома. Но тъй като електоратите са потърпевшите на подобни решения, те поставят искания за повече контрол върху споразуменията. На второ място, изборната демокрация се превърна в могъща нормативна база, която не може да бъде пренебрегвана от политиците. От края на Студената война дори полуавторитарните режими се нуждаят от електорална фасада за легитимирането си. Вярно е, че все още има изключение от глобалното разпространение на електоралните норми. На лидерите на страни като Китай и Саудитска Арабия не им се налага да се безпокоят от конкурентни кандидати в „тъмната стаичка“. Но дори те трябва постоянно да се съобразуват с общественото мнение. На трето място, социалната промяна в западните страни през последния половин век подкопа солидните дотогава основи на партиите с йерархически и идеологически характер. Електоратите станаха по-индивидуализирани, а избора на хората – по-непредвидим. Избраните по демокатичен път лидери трябва да удовлетворяват своите избиратели, които могат лесно да ги изоставят на следващите избори. Политическата задънена улица в ЕС например е до голяма степен резултат на това развитие към по-малко структуриран партийно-политически живот в утвърдените демокрации. На четвърто място, глобалният възход на популизма е доказателство за напрежението между засилващата се взаимосвързаност на глобализирания свят и демаркацията на демокрацията на национален принцип. Популизмът отразява на първо място разочарованието на електоратите от това, че не участват в глобалните процеси, с които държавите не се справят ефективно. Преди време те живееха с надеждата, че глобализацията ще доведе до възникването на глобално гражданско общество. Вместо това, националните правителства и международните институции днес трябва да се справят с множество размирни електорати, които искат повече контрол върху процесите с глобален обхват.”
- Тръмп – военният президент. Проф. Ян Бурума тълкува поврата на Тръмп от изолационизъм към интервенционизъм и преобразяването на американските медии („Проджект синдикейт“): „Тръмп може и да не знае много за света и невежеството му във външната политиката може и да е безгранично, но той винаги е бил майстор в едно нещо: саморекламата си чрез манипулирането на традиционните и социалните медии. Той знае как да създаде новина. Целта му е, подобно на звезда в риалити шоу, рекламно лице на собствен бранд и политик, винаги е една и съща: да получи признание като най-великия, най-твърдия, най-могъщия и най-любимия мъж в света. Един от начините да се справи със страховете и разочарованията на милиони американци, загубили илюзиите си от безкрайните войни, беше да се издигне лозунга „Америка преди всичко!“, като се освободи от всякакви чуждестранни ангажименти – в търговията, многонационалните институции и особено от военните конфликти. Както самият Тръмп се изрази съвсем неотдавна: „Аз не съм и не желая да бъда президент на света“. Сега обаче той случайно откри най-добрият начин как да получи аплодисменти като коравото момче: военните акции. Усилията му да се утвърди като голям президент се провалиха, но като главнокомандващ той сякаш постигна голяма победа тъкмо там, където е особено важно за него – в масмедиите. Хората може и да са отчаяни от разпалените от Джордж Буш войни, но реакциите на „томахавките“ на Тръмп дори в респектабилния „Ню Йорк таймс“ показаха ясно: когато главнокомандващият атакува неприятел в чужбина, хората ще го подкрепят, тъй като смятат това за свой патриотичен дълг. А бомбардирането на въздушна база е признак за морално лидерство, чието поставяне под съмнение е не само непатриотично, но и неморално и равносилно на това да се оставят на произвола бедните деца-жертви на смъртоносното обгазяване от страна на Асад.“
- Отвъд „груповото мислене“. Как да се справим с конфликтуващи помежду си идеи, пита се в своя статия проф. Уилям Браун от Института за стратегически изследвания на армейския Военен колеж на САЩ. „В отношенията си с други държави, които трябва да бъдат категоризирани алтернативно като враг, съперник, конкурент или партньор, САЩ се нуждаят от нов подход при изработването на решения, свързани с националната сигурност. Така Китай е партньор в търговията, но съперник по отношение териториалните права в Южнокитайско море; евентуална руска подкрепа може да доведе до преодоляване на сирийската криза, но намесата във вътрешните национални избори от Русия и използването на военна сила в Крим и Украйна представляват заплахи. Постигането на приложими решения в тези случаи изисква включването на обществеността в изработването им, за да се избегнат крайните политически позиции и доктринерското прилагане на идеологиите, които доминират съответната институционална среда, в която тези решения се вземат.“ Тази задача предполага индуктивен подход и колективна мъдрост, които контрастират с по-тясно фокусираните подходи от страна на експертите в дадена област.” Тук авторът цитира Джеймс Суровицки, че при вземането на решения подобна „усредненост“ води до най-добри резултати, макар че при други обстоятелства това е път към посредствеността. Във всички случаи, решенията, следващи колективната мъдрост имат редица предимства пред „ограничената рационалност на специфичните идеологии, изповядвани от експертите в дадена област“. За това обаче трябва да съществуват редица условия, които да предпазват от т.нар. groupthink, т.е. “групово мислене“. Нужно е присъствието на разнообразни идеи и мнения, независимо формулирани опции, както и демократични процеси, които да превърнат тези идеи в действия. Така в процеса на изработване решенията на общността ще може да се обсъжда по-широк кръг от опции и да толерират по-гъвкави потенциални възможности, отколкото онези, които препоръчват тесните специалисти. „Колективният опит на американската публика е богат на прозрения и опит в тълкуването на специфични проблеми и в намирането специфични решения на тези проблеми”, заключава авторът.
- Теория на „играта Тръмп“. Професър Коичи Хамада припомня (на страницата на „Проджект синдикейт“) за теорията и тактиката на tit-for-tat/TFT. Според нея, двустранната игра трябва да започне със сътрудничество: ако другият играч следва подобен подход, вие също трябва да оставате на тази вълна. Само ако другият играч се откаже от сътрудничеството и започва да се държи в ущърб на неговите принципи, тогава и вие трябва да последвате примера му. Разбира се, когато другият играч все още сътрудничи, може да бъдете изкушени да го изиграете, за да си увеличите печалбите и потенциално дори да си гарантирате победа. Но според въпросната TFT доктрина, другият играч може да направи същото, като по такъв начин ви причини загуби, които пряко или с течение на времето биха обезсмислили вашите евентуални печалби. Правилото е да се започне със сътрудничество, като се наказва другия, когато не спазва това правило, т.е. TFT насърчава позитивното и взаимноизгодно поведение. Въпросът е доколко тази теория може да бъде приложена в реалния свят. Може би сега е моментът да открием дали това е така, след като президентът Тръмп започна да се изявява на международната арена, нарушавайки правилата на играта. Международната общност от дълго време насам работи за свободна търговия, което е вид решение, базирано на сътрудничеството. Всеки опит от Тръмп да реализира предизборните си обещания да наложи рестрикции върху търговията, наказателни мита и тарифи, би представлявал опит за нарушаване на това сътрудничество от страна на САЩ. В подобен случай би било разбираемо и дори подходящо по правилата на TFT ако търговските партньори на САЩ отвърнат със същото. Фокусът на Тръмп върху двустранните търговски баланси издава липса на познания за това как действат търговските взаимоотношения, т.е. че мултилатерализмът функционира по-добре от двустранния подход, тъй като занижава рисковете от зависимост от друга икономика, но от друга страна въпросният фокус прави прилагането на двустранната игра по правилата на TFT по лесно приложимо.“ „Добрата новина, заключава професорът, е че Тръмп е в тази игра от дълго време насам”.
- Състезателят Макрон. Статия в „Уол стрийт джърнал“, озаглавена „Изчисленият възход на французина Еманюел Макрон“, се спира на задкулисието на бъдещия президент: „По време на финансовата криза Ротшилд и съдружници възложиха на един от банкерите-ветерани да подготви новонаетото лице Еманюел Макрон. Тогава той нямаше опит в банкирането. Вместо това могъщи ментори го бяха препоръчали на Ротшилд като светски човек, който би могъл да помогне на бизнеса. Според Сирил Арфуш, въпросният ветеран, „той бе идентифициран като много своеобразна личност с много контакти“. Четири години по-късно, когато Макрон напусна Ротшилд, той бе успял да приключи многомилиардна доларова сделка и да стане най-младият съдружник в историята на фирмата. Банковата му кариера следваше сценарий, който понастоящем разбуни политическия дневен ред и му позволи да се домогне до френското президентство на втория тур на изборите на 7 май. Г-н Макрон съумя да си създаде приятели на високи постове, които го изстреляха във висшия ешелон на френското общество. По пътя нагоре той овладя цял репертоар от умения – от свирене на пиано и философски умения, до актьорско майсторство и финанси, с които впечатли евентуални ментори. Следваният от г-н Макрон път е да игнорира нормалната политическа рутина. Вместо да започне кампанията си в родния си град и постепенно да разширява базата си, той атакува направо Париж, където се превърна в банков експерт и европейски технократ. Стана експерт в оплетените регламенти – от френското трудово право с неговите 3 334 страници до европейския общ пазар, което го превърна в ценен потенциален помощник на политиците, които се чувстваха безпомощни пред сложността на европейската бюрокрация и непостоянството на глобалните пазари. Днес бъдещето на Франция и до голяма степен на самия Евросъюз е в ръцете на този 39-годишен и неизвестен доскоро мъж. Дуелът му с Марин льо Пен относно мястото на Франция в Европа бе съпътстван с отпадането на кандидатите на мейнстрийма и на традиционното деление на леви и десни… Евентуална победа на Макрон ще предостави властта на втората най-голяма икономика в Европа на последователен поддръжник на ЕС, който иска да създаде обединен център за отбраната на континента, както и гранични полицейски сили, да опрости консервативното трудово право на Франция, да намали данъците, както и да редуцира със 120 000 работни места армията на френските държавни служители.“
- Залязваща „Великобритания“. Патрик Кокбърн, който е най-опитният западен журналист, отразяващ Близкия изток, иронизира в „Индипендънт“ заканите на външния министър Бен Джонсън по отношение на Сирия: „Още след Втората световна война британските правителства се опитваха да укрепят статута на Великобритания като най-важния военен съюзник на САЩ. Но след 11 септември подобна роля звучи все по-кухо, а британските военни акции в Ирак и Афганистан претърпяха провал. С идването на Тръмп тези британски усилия да докажат на Вашингтон полезността и надеждността на връзките с Великобритания стават все по-илюзорни. Напускането от Великобритания на голям алианс като Европейския съюз и вероятността от последваща конфронтация с него относно условията на Брекзита, още повече ще ерозират влиянието на Великобритания в света. Следователно, тя ще се нуждае от компенсиращо засилване на връзките си с Америка на Тръмп, както и с непривлекателни страни като Турция, Саудитска Арабия и Бахрейн. Това обаче може да се окаже малко по-опасно, отколкото изглежда, тъй като никой не знае каква ще е политиката на Тръмп в Сирия и Ирак. Дали, например, той ще реши да се конфронтира с Иран и да скъса ядреното споразумение с Техеран? Дали ще даде приоритет, най-малкото номинален, на свалянето на Асад? Това са въпроси, по които следва да се разсъждава дори само поради безотговорността, с която британски правителства хвърлиха войските си в такива опасни места като Басра в Южен Ирак през 2003 г., вследствие на което бяха принудени да подпишат унизително примирие с шиитската военна милиция на Махди. Но историческите паралели не са точни, тъй като от дните на правителствата на Блеър британската роля в света все повече намалява. Неговите политики бяха необмислени и често подценяваха военната и политическата сила на враговете, с които трябваше да се справяме. Сега обаче пропастта между британските заплахи и способността те да бъдат реализирани е по-дълбока отвсякога, което ги превръща в твърдения без покритие.”
- Бумерангът на нелиберализма. Александър Храмчихин, зам-директор на Института за политически и военен анализ, пише в „Независимая газета“: „В течение на последните три десетилетия в света се провежда грандиозен политически експеримент: по-голямата част от човечеството извършва преход от различни форми на авторитаризъм и тоталитаризъм към демокрация. Този експеримент обхвана по-голямата част на Евразия, Африка и Латинска Америка. Засега обаче е трудно този експеримент да бъде определен като успешен – само в единични случаи демократизацията (а не икономическите и технологическите реформи) допринесе за подобряване живота в съответната страна. Много по-често се получаваше обратното. Стана ясно, че в развитието на обществата етноконфесионалните фактори са не по-маловажни от институционалните. Един от примерите е самата Русия, която, след като за малко „надникна“ в демокрацията, много бързо се върна в своето естествено и многовековно състояние при пълната подкрепа на огромното мнозинство от населението. Още по-ярък пример е Украйна, която по пътя си към демокрацията достигна до национална катастрофа. Най-яркият пример обаче е еволюцията на Турция. В течение на 80 години, т.е. при 3-4 поколения за тази страна Ататюрк и неговата идея за светска, демократическа и максимално европеизирана Турция бяха това, което в СССР бе Ленин и комунизмът: жив мъртъв бог и свето писание. Но през 2002 г. изборите бяха спечелени от Партията на справедливостта и развитието начело с Реджеб Тайип Ердоган. И ето вече десетилетие и половина ПСР, която е местен вариант на „Мюсюлманските братя“ и Ердоган бавно, но много последователно демонтират наследството на Ататюрк, получавайки подкрепа на своя курс от все още демократичната избирателна система. Страната последователно се ислямизира; генералитетът, считан за гарант на кемализма, е изцяло разгромен и подчинен; Ердоган става все по-авторитарен ръководител, а в основата на политиката му е възстановяване на всичко онова, от което искаше да предпази страната си Ататюрк, т.е. Османската империя. Всичко това автоматически прави от Анкара геополитически противник на Москва. И това е невъзможно да компенсира газа, пшеницата и доматите, тъй като политиката винаги е била, е и ще бъде по-важна от икономиката.”
- Възходът на личната власт. Тори Тосиг от „Брукингс“ също констатира авторитарна тенденция в световен мащаб: „В сравнение с ерата на Студената война, когато мощни комунистически и социалистически партии бяха начело в повечето диктатури, днес около 40% от автократичните правителства се управляват от силни личности. В различните региони властта все повече се концентрира в ръцете на един човек или на група нелиберални индивиди. Сред тях са Путин, Ердоган, Дутерте, както и лидерите на Еквадор, Венецуела, Унгария и Полша. Да се класифицира този глобален тренд е сложно, тъй като авторитарните правителства през 21 век не изглеждат като сталинска Русия или фашистка Германия. В отсъствието на мобилизиращи идеологии, модерните автократи злоупотребяват и корумпират други източници на сила, включително съществуващите в условията на демокрацията политическа конкурентност, върховенството на закона, публичния дебат и достъпа до свободна информация. Освен това, автократите се възползват от глобализираните комуникации и модерните технологии, за да поддържат контрола върху своите народи. Правителствата имат на разположение по-сложни и мощни средства за мониторинг, цензуриране и дезинформация, които позволяват на политическите лидери да се нагодят към дигиталната епоха. Лидерите на страни като Русия, Турция, Филипините и Венецуела се възползваха от популярни национални наративи, според които държавите им са експлоатирани от САЩ и Запада. Именно способността им да се противопоставят на подобна експлоатация е в основата на популярността им.”
- Призракът на „новия меркантилизъм“. Според Фьодор Лукянов, от „Россия в глобальном мире“, навсякъде из света броди призрак на нещо ново и непознато досега: „Засега с увереност може да се твърди само едно нещо: вътрешният дневен ред надделява над външните амбиции и стремежи във водещите страни в света. Както и да се отнасяме към лозунга на Доналд Тръмп „Америка над всичко“, ако САЩ действително провеждат такъв курс, скоро в тази посока ще се развива и целият свят. Щатите задават тон на глобалната политика и в близкото десетилетие, а може би и две десетилетия, това няма да се промени. Всеки се стреми да направи това по своему. Европа след британския и американския шок си пое дъх, след като Партията на свободата не постигна очаквания успех в Нидерландия. Сега всичките погледи са приковани към Франция, където умерената и благонадеждната част от обществото се моли за Еманюел Макрон. Счита се, че победа на Марин льо Пен би станала истинска катастрофа за Евросъюза, докато приятният във всички отношения центрист ще го изпълни със свежо дихание… Америка на Тръмп засега демонстрира удивителния факт, че свръхдържавата е на автопилот. Не се реализира намерението в движение страната да се насочи натам, накъдето обещаваше милионерът-строителен предприемач, който със закъснеение осъзна, че да се управлява огромна страна не е същото, като да се ръководи крупна корпорация. Войната в рамките на управляващата върхушка продължава. През първите месеци след началото на мандата не се стигна до изясняване практически на нито един външнополитически приоритет. За сметка на това пролича инерционният момент – когато корабът не реагира на движенията на щурвала, той продължава благополучно да плава по курс, зададен от предишния екипаж. Впрочем, по-важното е, че Тръмп не успява да прокара своите политики и по вътрешните въпроси, които счита за приоритетни. А това значи, че и по-нататък ще затъва в системата на здравеопазването и в други анонсирани приоритети, така че международните сюжети ще имат изцяло подчинен характер. А политиките по тях ще са доста непоследователни. Получава се парадокс – избирателите във водещите страни влияят върху външната политика не защото тя ги вълнува, а тъкмо поради обратните причини. Безразличието и отсъствието на интерес към международната проблематика, както и раздразнението, поради отвличането на управляващата класа от „къщните занимания“, принуждават „началниците“ да се съсредоточат върху вътрешните теми. Именно такъв е механизмът на прословутата деглобализация, за която напоследък толкова се говори.”
- Македонската драма. Според бившия австрийски посланик в Скопие д-р Харалд Кочи (коментарът му е публикуван на страницата www.visegradpost.com), главен виновник за случващото се в съседната страна е Западът: „Национално-консервативното правителство, което управляваше страната от 2006 г. насам, стана трън в очите на „квази-губернаторите“, тъй като премиерът Груевски не изпълняваше указанията им (не се присъедини към руското ембарго, отзова се положително за планирания газопровод „Турски поток“, отказа да приеме „европейските ценности“ от типа на въвеждането на „нетрадиционни“ семейни форми и начин на живот). Освен това, водещата роля на Македония за затварянето на балканския път за мигрантите в началото на 2016 г. не бе оценена положително от елитите в Брюксел, тъй като Македония подкопа плановете на ЕС да постигне имиграция на 70 милиона необразовани и културно различни жители на Азия и Африка в течение на следващите 20 години. През декември 2015 г. еврокомисарят Димитрис Аврамопулос припомни тази цел на заседание на Комитета на регионите на ЕС, на което се планира да бъдат открити центрове за набиране на работна ръка в някои африкански страни, за да бъдат наети до 50 млн. чернокожи африкански работници през следващите десетилетия. Македония не отстъпи и на гръцкия рекет за промяна името на държавата, което доведе до гръцко вето за влизането ѝ в НАТО. На свой ред това пречи на укрепването на южния фланг на западния алианс. Поради това САЩ и ЕС от дълго време насам се опитваха да разклатят доста успешното македонско правителство. През май 2015 г. в града Куманово, в близост до сръбско-косовската граница, няколко десетки бойци, които вероятно принадлежаха към армията на Косово подготвиха въоръжени нападения срещу различни институции. Заговорът обаче бе разкрит преждевременно и терористите бяха неутрализирани от силите за сигурност в образцова операция без граждански жертви. Според много индикации, тази аката всъщност е била организирана от ЦРУ и съдружници, за да покаже на правителствата в Скопие и Белград, какво би се случило при по-нататъшното им „непредсказуемо“ поведение… През същата година лявата опозиция се опита, с енергичната логистична подкрепа на Запада, да приложи сценария на Евромайдана, за да свали правителството. Организирани бяха масови демонстрации, в които чуждите посланици бяха в първите редици. Все пак опитът не успя. По-късно, през април 2016 г. мрежата на Сорос се опита да лансира „цветна революция“ по улиците на столицата, но масите не се включиха в нея. Тя привлече единствено хулигани на групи, на които бе разрешено да нашарят с бои публичните сгради.“ Всичко това, според бившия посланик, е част от план за разтурянето на страната: „Така логичната следваща стъпка ще е да се преначертаят границите чрез създаването на Голяма Албания, простираща се до българската граница, където и да минава тя. Такава етнически чиста васална държава би позволила дългосрочното разполагане на американски войски, което би направило крепостта на САЩ в Скопие (има се предвид американското посолство в македонската столица) непревземаема. Освен това южният фланг на НАТО ще бъде укрепен чрез непрекъсната и широка сухоземна връзка между Адриатическо море (Албания) и Черно море (България и Румъния), като по такъв начин се стигне до изолирането на Русия. Допълнителен стимул ще бъде по-нататъшното прочистване на региона от славяните, като по такъв начин бъде премахната последната пречка пред „Зеления коридор“. Концепцията на този коридор предвижда създаване на непрекъсната верига от населени с мюсюлмани територии от Близкия изток до Турция, България (земите на помаците), ислямската Голяма Албания, Санджак и Босна. По такъв начин ще бъде реализиран и замисъла за ислямизацията на Европа.”
- Химически оръжия или теорията на конспирацията. В редакционен коментар в английската версия на седмичното египетско издание на „Ал-Ахрам“ под заглавие „Либийски химически оръжия в Сирия“ се припомнят изводите от известния разследващ журналист Самюел Хърш относно истинската причина за химическата атака срещу Гута, край Дамаск, през 2013 г. – въпрос, който е особено актуален след поредната химическа атака срещу Хан Шейхун. Хърш пряко обвинява Хилари Клинтън, която по онова време е държавен секретар за операция по прехвърлянето на токсичен газ и други оръжия от Либия в Сирия през Турция през периода между 2012 г. и 2013 г. Според него, припомня изданието, редица арабски страни са участвали в операцията под надзора на ЦРУ. Тя пряко е била насочена към компрометиране на сирийските власти за последвалата химическа атака, извършена от ал-Нусра – клон на ал-Каида. „Всичко това трябва да се има предвид днес, след поредната жестокост срещу Хан Шейхун, чиято жертва станаха десетки невинни граждани. Западната медийна риторика е същата, както и преди три години, като този път е съчетана и с американска ракетна атака срещу Сирия.“ По-нататък в коментара се разобличават онези вайкания в арабския регион по повод неуспеха на Клинтън в изборите за президент, въпреки нейната явна подкрепа за Мюсулманските братя и натиска, който тя оказа, за налагането им на власт срещу волята на египетския народ.“ Изданието припомня, че Хърш не е единственият, който прави подобни разкрития. На 7 октомври 2013 г. е публикувана статия на разследващия журналист Кристоф Леман под заглавие „Висши американски и саудитски длъжностни лица отговорни за химическите оръжия в Сирия“. На основата на много по-различни източници от тези на Хърш, той твърди, че уликите пряко сочат Белия дом – шефа на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили Мартин Демпси, директора на ЦРУ Джон Бренан, саудитския му колега принц Бандар и министъра на вътрешните работи на това кралство. И като капак, припомня ал-Ахрам, дори окончателният анализ на доказателствата, извършен от двама водещи американски специалисти – т.нар. доклад „Лойд-Постал“ – приключва със заключението, че „интерпретацията на правителството на САЩ на техническите разузнавателни данни, събрани преди и след атаката от 21 август, не може да е вярна. Обама очевидно е излъгъл”, заключва коментарът. (http://weekly.ahram.org.eg/News/20155.aspx).
- Дипломатическият дефицит на Тръмп. Кристофър Хил, бивш посланик, пише в „Проджект синдикейт“: „Макар Тръмп да има склонност към демонстрации на твърда мощ в по-голяма степен, отколкото Обама, той като че ли все още няма цялостен дипломатически подход. След като експедитивно се освободи още от началото от назначените от Обама дипломати, Тръмп все още не е назначил нови на ключови постове, включително и на вакантните постове на посланици в Южна Корея, Япония и Китай. Дори малкото дипломатически инициативи, като неотдавнашната среща на Тръмп с китайския президент, като че ли се предприемат единствено, за да подкрепят военните решения. А би трябвало да е тъкмо обратното – военната сила да бъде използвана като допълваща дипломацията. Както Клаузевиц е писал – войната е сериозно средства за постигането на сериозна цел. Да вземем за пример Афганистан. Покойният Ричард Холбрук, който е един от най-великите дипломати в периода между двете столетия, искаше да преговаря с талибанските бунтовници. Макар че не всички талибани бяха склонни на преговори, Холбрук вярваше, че голяма част от тях биха могли да бъдат въвлечени в подобни преговори и да бъдат омиротворени с оглед отслабването на екстремистките фракции. Това бе умен стратегически подход, датиращ от Римската империя – „разделяй и владей“. При Тръмп военните правят обратното – хвърлиха „майката на всички бомби“. Възможно е администрацията Тръмп да възнамерява, също както и тази на Обама, да се изтегли от Афганистан. При Тръмп обаче САЩ ще трябва да хвърлят още доста подобни бомби, преди да го направят. Тръмп като че ли споделя друга стратегическа цел – отстраняването на Асад от власт. Но кой ще дойде на негово място? Дали сунитските ислямисти, които съставят мнозинството в опозицията на терен действително са готови да предадат оръжията си, да се освободят от своя екстремизъм и да приемат живота, свободата и преследването на щастието в условията на демократично управление? Всъщност, това може никога да не разберем, тъй като Асад продължава да печели. Той се ползва с подкрепата на могъщи съюзници, включително Русия и Иран, докато опозицията е фатално разделена. Дори Свободната сирийска армия всъщност е съставена от няколко армии, които едва ли ще се обединят, а и имат още по-малки шансове да свалят режима. Най-вероятната опция за прекратяване сраженията в Сирия е заангажирането на глобалните сили, включително и на съюзниците на Асад, с дипломатическо решение, основаващо се на разделение на властта и децентрализирана система на управление… Ситуациите в Сирия, Афганистан и Северна Корея се различават съществено, но имат и нещо общо помежду си. Всички те представляват сериозни външнополитически предизвикателства за администрацията Тръмп. И нито една от тях не може да бъде разрешена без цялостни дипломатически стратегии. Често се твърди, че 80% от живота се състои в позиране. В дипломацията обаче от ключово значение е трансформирането на цялостната визия на висшето ръководство в кохерентна стратегия, която структурира всекидневната дейност в защита интересите на САЩ и нейните съюзници в света. А това е задача, която военните не могат да изпълнят сами.“
- Грешките на Турция и призракът „Сайкс-Пико“. Според Станислав Тарасов, наблюдател на Регнум.ру, две са основните грешки, допуснати от Турция в последно време. Това е преди всичко възраждането едновременно на неоосманизма, предполагащ засилване влиянието на Турция в пределите на бившата Османска империя, както и на проекта за „Големия Туран“, който също укрепва турската позиция, но вече сред тюркоезичните републики на бившия СССР. В рамките на тази стратегия властите на страната започнаха преговори с местните кюрди и перспективата за кюрдска автономия като че ли ставаше все по-вероятна, но преговорите не бяха финализирани. Сега правителството на Турция се оказва в крайно неудобно положение, тъй като нещата стигнаха толкова далече, че Турция рискува вместо „Голям Туран“ да получи „Голям Кюрдистан“. Втората грешка Турция допусна по отношение на „Арабската пролет“, подценявайки истинските намерения на играчите и на първо място тези на Вашингтон. Като позволи да бъде въвлечена в сирийския конфликт и да обяви Турция за пример за демокрация в противовес на диктатора Асад, Анкара установи първоначално връзки с ИДИЛ, но впоследствие трябваше да се сражава с нея. Впоследствие в този конфликт вместо Асад тема номер едно станаха отново кюрдите, но този път сирийските. Но ако в Сирия кюрдите получат автономия, то това неминуемо ще се отрази на положението на техните събратя отвъд границата. Най-големият сюрприз за Анкара обаче се оказа появата на руските ВКС в Сирия. Това, наред с фактическото военно присъствие на САЩ в региона, обективно създава ситуация, напомняща на финала на Първата световна война в Близкия изток. Турция се оказа принудена да влезе в съюз с Русия и Иран по отношение на Сирия, без обаче да къса връзките си със САЩ. Тя се опитва да балансира между САЩ и Русия, опасявайки се, че двете свръхсили биха сключили съглашение, аналог на прословутия договор „Сайкс-Пико“. При подобно развитие на нещата „глобалната война срещу тероризма“ би приключила с прекрояване на границите в ущърб на Анкара.“
- Руската идеология. В декларация на Съвета за православната патриотична общественост, публикувана във вестник „Завтра“ се твърди следното: „Просветеният патриотизъм, „цивилизационният национализъм“ на руската цивилизация и самосъзнанието, което се основава на нашите традиционни ценности – това се „трите кита“ на които може и трябва да се изгражда идеологията на нова Русия… Важна задача е категоричното недопускане на всякакви прояви на териториален и етнически сепаратизъм, национална и религиозна нетърпимост, в частност постоянните антиправославни кампании от страна на либералната „интелигенция“ и на някои високопоставени чиновници. Православието е цивилизационната основа и държавно формиращата религия на Русия. Нужна е категорична и официална поддръжка от страна на държавата на православието и на другите традиционни религии в страната като бариера по пътя на обществената дестабилизация и инфилтрирането отвън на религиозен екстремизъм. В това отношение конституционният принцип на „съветската държава“ не е пречка. Напротив – сегашната борба с „клерикализацията“ е рецидив на държавния атеизъм, проявил се в яростната кампания против предаването на Руската православна църква на Исакиевската катедрала в Петербург. Сред главните задачи на „Съвета на православната патриотична общественост“ са следните: съборно осъзнаване на общественополитическата мисия, противостояща на разрушителните процеси в страната; консолидация на обществеността за спасението на Русия; разработка на национална политика с отчитане на руския въпрос; адекватна критика и противодействие на негативните прояви, в това число и в системата на властта; последователно формиране на национално-консервативно направление в легалната политика в противовес на съществуващите либерално и социалистическо направление.
Настоящият обзор няма претенциите за изчерпателност и отразява авторовата селекция на най-важните анализи и публикации с акцент върху (гео)политиката, дипломацията и сигурността