Нашата среща, въпреки конкретните теми на участниците, е водена от принципен въпрос – „Войни и мир: ще дойде ли времето на дипломацията?“ и се очаква да бъде даден на този форум също един принципен отговор. Затова преди да споделя нещо по моята тема бих искал малко да поразсъждавам именно по принципите. Ще преформулирам въпроса: „При какви условия дипломацията е възможна по време на война? Краткият ми (скептичен) отговор е: не е възможна. По време на война, по време на реални бойни действия, думата имат военните, а не дипломатите. Във военна ситуация се говори за сили, отбрана, нападение, надмощие, отмъщение, жертви, контраофанзива, териториални завоевания, численост, разрушения. Целта е военна победа. Това не е езикът на дипломацията, нито на нейното поведение, нито на нейните цели. Ако се върнем назад в европейската история, когато с Вестфалските споразумения от 1648 г., освен модерната система на международните отношения, се е родила и дипломацията като професия, ако се вгледаме и в съвременните определения за дипломация, ще разберем, че дипломацията е изкуство за разрешаване на международни проблеми не с военни средства, а по мирен начин – чрез преговори. Дори нещо повече, добрата дипломация отлага за дълго време или прави невъзможни за употреба военните решения именно благодарение на изкуството си на водене на преговори. Защото висшата й ценност и върховната й цел, в крайна сметка, е запазване на мира в света.
Времето на дипломацията ще дойде, когато политиците, които всъщност вземат решенията за войните, приемат мирните споразумения като единствен изход от предприетите от тях военни действия и тяхната ескалация. И предоставят на дипломацията да свърши тази работа. И тук е мястото да зададем друг принципен въпрос: Имат ли войните морално оправдание? Често чуваме политиците да оправдават водените от тях агресивни войни (включително смъртта на невинни хора и разрушаването на техните домове) с морални аргументи – че те са в името на доброто, на спасението, на свободата, на правата. И най-често – в името на справедливостта. И това политическо говорене днес е усилено и мултиплицирано постоянно от медийна пропаганда, целяща да формира и да спечели на страната на политиците общественото мнение в полза на решението им да се обяви и да се води война, особено когато става дума за война на чужда територия. Затова не е неуместно, струва ми се, да се напомня постоянно, дори на такива конференции като нашата, прозорливия възглед на Еразъм Ротердамски за войната и мира, превърнал се в едно от началата на съвременния ни хуманистичен европеизъм. В едно свое възвание на латински език от 1517 г. „Жалба по мира“ към всички владетели в Европа той ги призовава към преодоляване на религиозните и политическите им различия, разрешавани по правило единствено с войни и кръстоносни походи, защото тези войни разрушават християнска Европа и компрометират нейната собствена цивилизационна мисия. Еразъм се противопоставя категорично на общоразпространената и споделяна от всички владетели и от църквата теза за така наречената „справедлива война“ (теза на Св. Августин), че когато една война се води в името на и в прослава на Бога, тя е справедлива война. За Еразъм Исус Христос е Бог на мира и не може в негово име да се водят войни и да се оправдават и легитимират убийства на невинни деца, жени и мъже. Въпреки, че този призив на Еразъм не е бил чут и приет от владетелите и политиците в продължение на векове (този призив е бил преоткрит чак след Първата Световна Война), тук става дума за принцип. „Няма справедливи войни“ или „Всички войни са несправедливи“ щом те носят смърт, бедствия и разрушения. Не съществува морално оправдание нито на тероризма, нито на войната. Това е дефинитивна ценностна координатна система, в която трябва да се полагат дискурсите, разговорите и политиките за мира и войната.
След Втората Световна Война този принцип е заложен здраво в духа и буквата на ООН, в чиито Устав от 1945 г. учредителите на световната организация изрично са забранили войната като средство за разрешаване на конфликти и кризи. Единственото изключение, което се прави в международното право, е правото на самоотбрана на една страна, нападната от друга страна, или в случаите, когато става дума за опазване на мира чрез т.нар. „мироопазващи и миросъздаващи военни операции“ под егидата и контрола на ООН и то след решение на Съвета за Сигурност на ООН. Но принципът и целта е отново мир.
Преминавайки към темата за израелско- палестинския конфликт, трябва веднага да кажем, че именно ООН е произвела решение още в 1947 г. (Резолюция 181) за създаване на две независими и суверенни териториални държави – Израел и Палестина. В този смисъл е и отговорът на въпроса за Близкия Изток: колко войни са нужни за да се стигне до мир между израелци и палестинци? – теоретично погледнато нито една, доколкото решението е гласувано от международната общност преди 75 години. Но практически това не се е случило, поради базисни, исторически сложили се, антагонистични противоречия между двата народа – религиозни, етнически, политически, териториални, икономически. И средството, избрано за разрешаване на всички тези противопоставяния, е не преговорите и дипломацията, а оръжията и войната. И както виждаме войните в региона се множат периодично, полагайки този конфликт в постоянния дневен ред на международната политика, принуждавайки по един или друг начин държавите и международните организации да заемат позиция в полза на една от двете страни на конфликта.
Проблемът е, че нито една от двете страни не признава правото на другата да има своя собствена независима държава – нито палестинците (радикалните ислямисти), признават правото на евреите да имат своя териториална идентичност, т.е. суверенна държава, нито евреите (радикалните ционисти) признават правото на палестинците да имат на същото това място своя териториална суверенна държава. Нещо повече, приемайки решението на световната общност за две държави, това би означавало, че двата етноса трябва да се откажат от своите екстремни позиции на непризнаване на Другия като суверенно субектно битие в международните отношения и да потвърдят идеята за мирно съвместно съществуване на двата народа като съседни държави. Но те не се отказват. Спорът за статута на Йерусалим е също органична част от тази непримиримост и фанатичност. И като следствие от всичко това спиралата на войните и престъпленията продължава. Насилието ражда насилие. Независимо кой пръв го предизвиква.
Началото на сегашния пореден въоръжен конфликт беше дадено на 7 октомври 2023 г. от Хамас – палестинска военнизирана организация, официално съществуваща от 1987 г., обявена за терористична от САЩ, ЕС и други страни, която от 2007 г. обитава и контролира ивицата Газа, с дължина 41 км и ширина 10 км. и с население от 2,3 млн. палестинци на нея. От години се водят безплодни преговори за границите на Газа, Западния Бряг и Източен Йерусалим. Израел контролира практически цялата тази територия, затова тя се счита от ООН за окупирана територия без официални граници. Заявената цел на Хамас, от времето на своето формиране, е унищожаването на държавата Израел и създаването на ислямистка държава Палестина. На този ден бойци на Хамас атакуваха израелска територия, убиха над 1200 души израелци и взеха за заложници 240 души. Тази, очевидно добре подготвена и отдавна планирана, масирана военна атака на Хамас, осъществена с хиляди изстреляни ракети към Израел и със сухопътна операция, обаче, повдига въпроси и буди недоумение сред анализаторите. Как едно от най-добрите разузнавания в света, каквото е израелското, е пропуснало да засече и да предупреди предварително политическото ръководство на страната си за готвените терористични действия, още повече, че групировки като Хамас, Хизбула или Ислямски джихад, са негови постоянно приоритетни целеви групи откакто те съществуват? В същото време се оказва се, че дори фотографи на свободна практика, работещи за Ройтерс, Асошиейтед Прес, Си Ен Ен и Ню Йорк Таймс, според свидетелствата на организацията Honest Reporting, са знаели предварително за нападението и са документирали нахлуването на Хамас на самия 7 октомври, но такава информация очудващо се оказва, че е била недостъпна и непозната за израелските служби за сигурност. Останахме изненадани, каза в екслузивно интервю за БГНЕС бригаден генерал Йоси Купервасер, топ експерт по сигурност и разузнаване на Израел, и че това много наподобявало на войната от Йом Кипур през 1973 г., когато пак са били изненадани. Както тогава, и сега у нас имаше „стратегическо неразбиране“, казва Купервасер и разяснява, че са били с впечатлението, че Хамас се занимават с икономика, позволили са на Катар да им даде пари, либерализирали достъпа на палестинците за Израел, затова и нивото сигурност на границата било слабо, не допускали терористична заплаха. Нямали са и достатъчно сигнали и предупреждения за предстоящи въоръжени действия на Хамас. Смята, че оръжието, оборудването и планирането на атаката идва от Иран.
Първоначалната реакция и позиция на голяма част от правителствата по света, както и на световното обществено мнение бяха на страната на Израел. Бруталното терористично нападение, количеството невинни жертви, вземането на заложници възмутиха и разгневиха хората по света. Като стратегически съюзник на Израел, САЩ заявиха пълната си подкрепа като изпратиха военни кораби и самолети до израелската граница. Президентът на ЕС Шарл Мишел също увери, че Съюзът е заедно със САЩ в защитата на народа и държавата на Израел. Правителството на Израел се позова на законното си право на самоотбрана и обяви намерението и готовността си да реализира в отговор тотална военна интервенция в Ивицата Газа за пълно ликвидиране на Хамас – операция, която стартира осъществяването си веднага след това. Само за броени дни пълномащабната израелска офанзива доведе до приблизително 12 000 убити палестинци, от които близо 5 000 деца.
Държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен осъществи не само мигновено посещение в Израел, но и скоростна обиколка в страните на Близкия Изток и Турция за да защити американските интереси в региона и да се опита да омиротвори надигащите се масови антиизраелски и антиамерикански демонстрации, както и да призове за хуманитарна помощ за населението в Ивицата Газа. Обаче, с развитието на израелските военни действия в Газа и непрекъснатото увеличаване на броя на жертвите, както и очертаващата се хуманитарна катастрофа, преобладаващото общественото мнение в много страни се преобърна и застана в защита и подкрепа на палестинската страна. По медиите видяхме масови пропалестински и проарабски демонстрации и антисемитски улични маршове в Ню Йорк, Лондон, Париж и много други градове и столици. Върховният комисар на ООН по правата на човека Фолкер Тюрк призова за незабавно прекратяване на войната и заяви, че страданията на цивилното население са „твърде големи, за да бъдат понесени“. Папа Франциск отправи молитва за прекратяване на огъня и също пожела хуманитарна помощ за „много тежката ситуация“ в Газа. По-късно, в навечерието на Рождество Христово, папата каза, че посланието на Исус Христос е заглушено от „безсмислената логика на войната“ в самата земя, където той е роден. Към началото на този последен месец на годината жертвите от палестинска страна бяха достигнали вече 20 000 души. Френският президент Макрон в интервю за ББС осъди терористичния удар на Хамас, но каза, че израелските бомбадировки „нямат оправдание“ и трябва незабавно да спрат. В своя реч в Турция президентът Ердоган заяви, че неговата страна „никога няма да изостави своите братя и сестри в Газа“ и нарече израелските военни действия „престъпления, които се извършват пред очите на международната общност“. Ирландският премиер Лео Варадкар призна, че израелската държава има право да се защитава срещу терора, но това което се вижда в Газа прилича повече на „отмъщение“, което „е равносилно на колективно наказание“.
Повече внимание трябва да се обърне на извънредната среща на държавните глави на мюсюлманските държави в столицата на Саудитска Арабия Рияд на 11 ноември – тези на Иран, Турция, Катар, Алжир, Индонезия, Сирия, Египет, Йордания и на Палестинската автономия. Всичките те призоваха за незабавно прекратяване на военните операции в Газа, отхвърлиха мотива на Израел, че действията му срещу палестинците са самозащита, и призоваха Международния наказателен съд да разследва „военните престъпления като престъпления срещу човечеството, които Израел извършва в палестинските територии“, се посочва в общото прессъобщение след срещата. Алжир и някои арабски страни призоваха дори всички мюсюлмански страни да прекъснат дипломатическите си отношения с Държавата Израел. Емирът на Катар предложи близостта си с Хамас за да проведе преговори за освобождаване на израелските заложници като условие за спиране на военните действия на израелската армия (част от ръководството на Хамас живее и ръководи организацията си в Газа именно от Катар). Саудитският принц Мохамед бин Салман потвърди, че Саудитското кралство „категорично отхвърля тази варварска война срещу нашите братя в Палестина“. Тази среща показа ярка солидарност и единство между доскорошни враждебни противници като тези на Иран и Саудитска Арабия или между Сирия и Турция, когато става дума за противопоставяне на Израел и в защита на палестинската кауза.
Съществува голям международен натиск, включително и от САЩ, за преустановяване на военните действия на Израел, за временно примирие, за връщане на отвлечените от Хамас израелски заложници, и за осигуряване на безопасни условия за пълноценна хуманитарна помощ за цивилното палестинско население. Великобритания и Германия призоваха за трайно прекратяване на огъня. Съветникът по националната сигурност на Белия дом Джейк Съливан предупреди, че Израел трябва да прави разлика между бойците на Хамас и цивилните граждани в Газа. Израел да защитава своите граждани от тероризма, но да го прави по начин, съответстващ на международното хуманитарно право, което дава приоритет на цивилното население. Сред управляващите елити и на Запад и на Изток има голямо безпокойство и страх, че ситуацията в Газа лесно може да излезе извън контрол и човечеството да се изправи пред опасни перспективи. Генералният секретар на ООН Антониу Гутериш се опитва да се възползва от правото си по устав да отнесе кризата в Близкия Изток пред Съвета за сигурност на ООН като криза, която застрашава международния мир като цяло. Той призовава Съвета за сигурност за позиция и решение по случая. „Трябва ни истинско хуманитарно примирие“, апелира в обръщението си Гутериш. В отговор, външният министър на Израел Ели Коен възрази, че генералният секретар на ООН всъщност подкрепя Хамас и нарече неговия мандат „опастност за световния мир“.
Между Вашингтон и Тел Авив текат остри спорове за бъдещия статут на Ивицата Газа. Премиерът Нетаняху засега отказва опцията да се „ревитализира“ Палестинската автономия, базирана на Западния бряг, която да включи и Ивицата Газа (след войната с Хамас), което пък от своя страна да направи възможно в близко бъдеще създаването на независима Палестинска държава. Политическото и военното ръководство на Държавата Израел остава непоколебимо и категорично на позицията си за изпълнение на първоначалната цел на военната интервенция – окончателна военна победа над Хамас и цялостно физическо освобождаване на Ивицата Газа от Хамас. Затова сухопътната офанзива, предшествана от тежки бомбадировки, обхваща вече не само северните, но и южните части на Газа, където е разселено след началото на войната близо 1,8 млн. цивилно население. Началникът на отбраната на Израел Херци Халеви прогнозира, че войната ще продължи много месеци, и декларира, че трябва да бъде унищожена терористичната организация Хамас и нейното ръководство независимо колко дълго време ще отнеме това. Военният говорител Даниел Хагари заяви, че хората трябва да се подготвят за „продължителни боеве през 2024 година“.
За разлика от войната в Украйна, която не притежава засега условия и потенциал да ескалира извън територията на Украйна, войната в Ивицата Газа притежава реални условия и потенциал да ескалира и да излезе извън условните граници на Газа, превръщайки се в регионален военен конфликт. Ако, например, Хизбула нападне Израел от север, това ще въвлече със сигурност и други участници във войната, различни ислямски групировки от Ирак, Йемен, дори от Африка. Военната ликвидация на Хамас и пълният контрол над Ивицата Газа стои като тест за тактически успех и победа на Израел, но и носи множество стратегически рискове и непредвидими процеси в Близкия изток като цяло. Тези процеси могат да се окажат решаващи за неочаквано предефиниране на бъдещето на света. Министърът на отбраната на САЩ Лойд Остин предупреди Израел именно от подобно стратегическо поражение, в своя реч пред Националния отбранителен форум „Рейгън“. Тактическата победа може да се превърне в стратегическа загуба, защото защитата на палестинските цивилни в Газа е морална отговорност и стратегически императив.
Политиците трябва да съзнават, че раните от войните зарастват трудно и продължително, а спомените за невинните жертви остават в паметта на поколенията. Трябва да се даде шанс на дипломацията да намери мирните решения. Прилагането на решението на ООН за две държави съвпада с преобладаващата воля на международната общност и това е и в жизнен интерес на народите на Израел и Палестина. Пътят към постигането на тази цел ще бъде труден и дълъг, но политиците трябва да имат доверие в силата и способността на дипломацията да се справи с това изпитание. И да не забравят посланието на Еразъм Ротердамски – „няма справедливи войни“.