Конференцията “The EU: Going Know-Where?” или „Европейският съюз – (не)знайно накъде?“, организирана от Института за икономика и международни отношения и Фондация „Фридрих Еберт“ и с участието на президента на България Румен Радев е първият опит за български отговор на предизвикателството, отправено от Европейската комисия за организиране на дебати в страните-членки на Съюза относно неговото бъдеще.

Дебатът

Конференцията за бъдещето на Европа е належаща и необходима. Така започва френско-немския нон-пейпър, посветен на идеята за общоевропейски дебат и определил неговите основни параметри[1]. Става дума за изготвяне на план за реформиране на ЕС, който да изкристализира вследствие на двугодишен публичен и експертен дебат във всичките двадесет и седем страни-членки на Съюза. Крайната цел – ЕС да стане по-обединен и по-суверенен. А това означава дискусия по такива теми като ролята на ЕС в света и неговите отговорности за сигурността и защитата му, политиката на съседство, дигитализацията, климатичните промени, миграцията, борбата срещу неравенствата и защита на европейския модел на социална пазарна икономика, върховенството на закона и т.н. като всичко това има като резултат конкретни предложения, политики, мерки – включително с възможни промени в договорите на ЕС.

Независимо от не особено вдъхновяващото си название, Конференцията за бъдещето на Европа не предполага събитие или поредица от събития, а залага на процеса и на съдържателния дебат, като ще се стреми да постигне и едно ключово условие – ангажиране на гражданите. Факторът време е другият важен ориентир, който определя значението на тази дискусия. Промените в света следват своя ускорена динамика, генерирайки нови проблеми и изисквайки спешни отговори. И посланието на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен е, че е назрял моментът за нов тласък на европейската демокрация[2]. Амбицията е налице и отговаря на необходимостта. Резултатът следва да стане ясен през 2022 г.

Ако си позволим едно леко намигване към Кант, то проблемът за бъдещето на ЕС има две измерения: ЕС в себе си (т.е. необходимите реформи на Съюза) и ЕС за себе си (т.е. мястото на Съюза в глобалния свят).

ЕС в себе си

Епидемията разтърси Европа. И като всеки сериозен трус предизвика пукнатини по фасадата, посочи уязвимите места и подчерта нуждата от спешни мерки за укрепване на конструкцията. Европейската сграда проскърца под натиска на коронавируса – като отсъствието на координиран подход и солидарност на първия етап на борбата с епидемията предизвика вторични трусове на ниво общество в част от най-засегнатите страни (най-видимо това бе в Италия), съпроводени с развитието на значими анти-европейски реакции. Самата логика на справяне със заразата даде тласък на два коренно противоположни подхода. Глобалният характер на пандемията предполага обединение на усилията, хармонизация на мерките, сътрудничество при осигуряване на необходимите медикаменти и медицинско оборудване, включително и при разработката на ваксина. От друга страна ограничаването на заразата върви по линията на изолацията, националното затваряне, социалното дистанциране.

Тези две тенденции се отразиха и в предприетите мерки в рамките на ЕС. На практика се получи едно доста ясно разделение на функциите: справянето с хуманитарните аспекти на кризата бе оставено почти изцяло на националните правителства, докато дебатът в рамките на ЕС се води относно финансирането на следкризисното икономическо възстановяване. В резултат солидарността е повече в бъдеще време – но и това е сериозна крачка напред в сравнение с предходната криза (мигрантската), когато така и не се стигна до реално преразпределение на тежестта съгласно взетите решения.

Коронавирусът катализира процеси и направи още по-видими наличните разделения в рамките на ЕС. Специално внимание си струва да се отдели на поне три, особено значими сред тях – две на междудържавно равнище, едно на ниво общество.

На първо място става дума за все по-очевидното разминаване по оста Изток-Запад. Тридесет години след падането на Берлинската стена и повече от десетилетие и половина след разширяването на ЕС на Изток, релацията „ние-те“ продължава да доминира политическото мислене в Европа[3]. Оказа се, че обединението на континента е много по-лесно да бъде осъществено на междудържавно и институционално равнище, отколкото като обществено възприятие – ние все още говорим един за друг като за Изтока и Запада. Нещо повече, през последните години сме свидетели на проявите на определено взаимно разочарование – при това достатъчно основателно и за двете страни. Старите страни-членки на ЕС недоволстват, че мнозина в Източна Европа не спазват правилата, на първо място върховенството на закона; рушат единството на Съюза (особено по отношения на мигрантите); оказват натиск върху социалните им системи, възползвайки от свободното движение на работна ръка – и на всичко отгоре западноевропейските данъкоплатци плащат за това чрез еврофондовете. Източноевропейците откриват определена арогантност в непрекъснатото поучаване какво и как трябва да правят; усещат се като втора ръка членки (а и по-важно – втора категория граждани на Съюза); отчитат, че свободното движение на стоки, капитали и услуги създава определени предимства на по-конкурентните западни компании; свободното движение на хора води до изтичане на най-динамичната част от техните граждани на Запад – и всичко това трудно може да се компенсира само от еврофондовете[4].

Второто важно разделение, което се изяви особено силно в резултат на епидемията, е разминаването на интересите по линията богати-бедни страни-членки на ЕС. Неговото основно проявление е свързано с отговора на въпроса кой ще плаща цената на кризата, а вече – на кризите. Нещо, което условно може да се определи като „бягството на богатите“. Най-типичния пример в това отношение на общоевропейско ниво е Брекзит – където огромно влияние изигра  популисткия (и фактологически неверен) аргумент, че британските данъкоплатци плащат по 350 милиона паунда седмично на Брюксел, вместо с тях да укрепят здравната си система.  Същата логика е водеща и на вътрешнодържавно, регионално равнище – сепаратистките тенденции в Каталуния, Северна Италия, Фландрия черпят ресурс от нежеланието да жертват значителна част от местните приходи в името на националното развитие и подпомагането на по-бедните области в Испания, Италия, Белгия. Доминиращо през последните месеци обаче се оказа едно друго противопоставяне. Освен традиционните си измерения, свързани с разликата в стандартите на живот между Изтока и Запада или пък с икономическото развитие и финансовата стабилност между страните от Северна и Централна Европа по сравнение с южноевропейските държави, този път на преден план излезе допълнителното вътрешно разцепление в лагера на богатите. Става дума за политическото структуриране като достатъчно хомогенна група на т.нар. „пестелива четворка“ или малките богати страни (Нидерландия, Швеция, Дания и Австрия) и тяхното активно противопоставяне на мерките за излизане от кризата, предлагани от двойката големи (и богати) в ЕС – Германия и Франция. Като четворката се почувства предадена от Германия, която по традиция заема по-рестриктивни и консервативни позиции при използването на европейски средства, но този път сериозният риск за стабилността на самия ЕС я накара да преразгледа този си подход в полза на една масирана програма за финансово подпомагане на най-силно ударените от кризата страни-членки.

Третото важно разделение е на ниво общество – между управлявани и управляващи, между политически елити и граждани, между институции и хора. То намира израз в три основни дефицита. Първият – на сигурност. Във всичките и аспекти – физическа, социална, национална. Включително и като перспектива за бъдещето. Като несигурността става все по-значим фактор и генератор на политически процеси в редица страни. Вторият – на справедливост. Нарастващите неравенства (включително и по време на пандемия) ерозират средната класа, а оттам – и дестабилизират обществата. За много страни от Източна Европа дефицитът на справедливост означа и проблеми с върховенството на закона, включително настъпление срещу основни демократични права, като независимостта на съдебната система, медиите и т.н. (като ограничителните мерки при борбата с епидемията предизвикаха допълнителни притеснения за възможно задълбочаване на тази тенденция). Третият – на доверие. Разминаванията в дневния ред на управляващите и на гражданите доведоха до избуяването на популистки и радикални политически течения, по-голяма част от които – с евро-скептична или откровено анти-европейска насоченост. И независимо, че борбата с пандемията доведе до определена консолидация на обществото и концентрация на националните ресурси на първоначалния етап, социалната несигурност, свързана със загубата на работни места и обедняването дадоха основание да се заговори за очакващата ни есен на всеобщото недоволство – ако не се вземат спешни мерки за икономическо възстановяване.

 Кризата дава възможност, а и стимулира и изисква визионерската риторика за разширяване на интеграцията, характерна за някои европейски лидери, да се трансформира и да се подплати с практически мерки за укрепването на интеграцията. За дълбочината на проблемите свидетелства дори и фактът, че именно ЕС-Брюксел, т.е. Европейската комисия (иначе казано – европейската бюрокрация) се опитва да задава тон. А липсата на съгласие е на равнище ЕС-столици, т.е. на политическо ниво, в рамките на Съвета на ЕС, където заседават ръководителите на държавите-членки. И това съвсем не е случайно – просто експертното начало в ЕК най-ясно осъзнава, че за да защити своя raison d’être, ЕС се нуждае от спешни мерки.

От тази гледна точка е твърде логично, макар и изненадващо за мнозина, че лансираният от Европейската комисия План за възстановяване носи амбициозното название „Ново поколение ЕС“. Като тук въпросът не опира просто до етикета, а до обстоятелството, че Планът отива отвъд очакванията – не само като размер на средствата, но и като нови подходи, които (ако се приемат) ще имат сериозен ефект върху цялостното функциониране на съюза. Става дума за така и не наречения „общ дълг“ (оформен като кредит на Еврокомисията от финансовите пазари – за да не се отблъснат допълнително страните, отказващи да натоварят Съюза с наднационални финансови задължения); за общоевропейските данъци върху дигиталните платформи, крупните наднационални корпорации, въглеродните емисии и пластмасовите опаковки (без които Планът би бил „двигател без гориво“ според коментара на „Франс прес“[5]); за утвърждаването на политически критерии (на първо място – върховенството на закона) и по-голяма роля на всички държави-членки при одобряването на националните планове и т.н.

Европа е на кръстопът. Тази често срещана метафора фигурира дори в названието на настоящия доклад. Но тя не е съвсем точна. Защото посоките са само две: напред и назад. Напред, към укрепване на интеграцията, включително в политическата сфера и в областта на сигурността. Или назад, към ограничаване ѝ основно в областта на икономиката и връщането към един хлабав общ пазар, доминиран от философията за Европа на нациите. Идеята за ЕС на различните скорости, с която неофициално и скоропостижно приключи дискусията по „Бялата книга“ на Юнкер, лансирана преди три години, е разбираема – тя цели да акомодира различията и да избегне изостряне на противоречията. Но тя не решава проблемите, а само ги отлага. Защото по същество това е опит да се тръгне едновременно и двете посоки – напред и назад. И тук налагащата се метафора би била по-скоро не особено естетическата поза на шпагата.

Натрупването на поредица от кризи през последните години като че ли разми основната дилема на ЕС, която се проектира във всички останали проблеми, а именно – противоречието в съчетанието между националната и наднационалната субектности в рамките на Съюза. Което в практически план сблъсква вътрешната логика и обективните изисквания за развитие на интеграционното, наднационалното начало с интересите и отговорностите на националните държави. За стабилността на Съюза от ключово значение е запазването на балансите между тези две начала във всеки един момент и адаптирането му към променящите се условия и разбирания. Но бъдещето все пак се определя именно от посоката. И укрепването на интеграцията (не дори разширяването или задълбочаването ѝ) като че ли е основната задача на момента – с поглед към бъдещето. Укрепването на интеграцията, разбирано като повече общностност (във всичките ѝ аспекти), повече солидарност, повече единство, но и повече отговорност за спазване на правилата. Включително и институционално укрепване, което да гарантира както по-добрата функционалност на действие на институциите, така и ефективността на взиманите решения.

ЕС за себе си

С други думи – къде е мястото на ЕС в глобалния свят.

Глобализацията оголи редица външни предизвикателства пред ЕС. На функционално ниво бежанската криза и миграцията, както и коронавирусът очертаха глобалния характер на новите предизвикателства и техния кризогенен потенциал за ЕС. В междудържавните отношения преходът към многополюсен свят издигна значението на отношенията с основните международни фактори – САЩ, Китай, Русия. В институционален план ерозията на следвоенния международен ред, пренебрежението към международното право и кризата на мултилатерализма поставиха генералния въпрос за подредбата и управлението на глобалния свят.

В тази конфигурация въпросът, който все по-остро се поставя е, ще седне ли ЕС на масата на глобалните играчи. При това на първия ред, а не просто зад Съединените щати. Цикълът от конференции, които Институтът за икономика и международни отношения и Фондация „Фридрих Еберт“ организираха по тази тема в рамките на 2019 година, се опита да даде потърси отговорите, като обобщените резултати от дискусиите бяха публикувани в издание под същото заглавие.[6]

Колкото и условни и прогнозни да са все още оценките за пораженията от пандемията вече може достатъчно определено да се констатира, че ще сме свидетели на най-малко две важни тенденции: преформатиране на международните отношения с промяна на балансите и тежестта на отделните глобални играчи в тях; преосмисляне на икономическите подходи в условията на един глобален свят.

Сегашната криза даде силен тласък на тезата за де-глобализация. Но глобализацията е обективен процес, продиктуван от развитието на технологиите и комуникацията. Коронавирусът не отмени глобализацията, но отбеляза завръщането на националната държава. Най-малкото защото се оказа, че пазарните механизми и търговията със здраве в условията на пандемия се свеждат до счетоводство със смъртта и публичното, а не частното здравеопазване пое основната тежест на борбата за спасяване на живата на хората. Пандемията направи много по-видими уязвимите места на системата. Защото досега процесите на глобализация се развиват основно по-правилата на по-богатия и по-силния, а двигателят бе не прогресът, а печалбата. С отстъплението на нео-либерализма сега вече става дума за преход от „дивата“ глобализация към формулиране на правила и формиране на институции, съответстващи на глобалния свят. Което означава и известна промяна в балансите между глобалното и националното, респективно между корпоративното и публичното начало в полза на последните. Като тук също има поне две опасности. Първата, да се създаде правен и институционален вакуум при отхвърлянето на досегашния световен ред като неадекватен на новия етап на развитие на света – нещо, към което води политиката на Тръмп в ущърб на мултилатерализма и международното право. Втората, да се изостри международната конфронтация, търговските войни, завръщането на национализмите – нещо, за което предупреди генералният секретар на ООН Гутериш, констатирайки, че коронавирусът разпалва омраза и ксенофобия.

Динамиката на международните отношения през последните десетилетия ознаменува и дълбока промяна в световните баланси. „Добре дошли в пост-американския свят!“[7] – това е заглавие на публикуваната неотдавна статия на един от най-проамериканските политици в Европа – бившия шведски премиер и външен министър Карл Билдт. Постепенният преход на САЩ от дългогодишен световен хегемон към просто един от няколкото глобални лидери е достатъчно обективен процес в условията на многополярност. И тук Тръмп със своята политика на изолационизъм не е причина, а следствие и реакция на тази тенденция на свиване на американското влияние в света. Но никой не отстъпва доброволно международни позиции и влияние. От тази гледна точка международната стабилност до голяма степен ще зависи от това как САЩ ще извървят този преход в рамките на който тяхната доминираща роля ще бъде постоянно поставяна под въпрос. И опитите на сегашната американска администрация да запази позициите на страната, пренебрегвайки международното право, атакувайки международните институции и отказвайки се от изпълнението на ключови следвоенни договорености превръщат американската политика в основен рисков фактор за сигурността в света.

Комунистически Китай – лидер на глобалния капитализъм? Това в най-синтезиран вид би бил парадоксалният резултат от развитието на света ако се съхранят досегашните тенденции. В най-обобщен вид: Китай изглежда готов и решен да предложи не-западна алтернатива на човечеството – под свое ръководство. Има достатъчно предпоставки да се предполага, че Китай би могъл да се възползва от пандемията за укрепване на своите икономически (а и политически) позиции. Той първи преодоля (при това радикално и успешно – засега) епидемията, което му дава сериозна преднина във времето за стартиране на икономическото си възстановяване. Кризата потвърди и огромната зависимост (включително и по отношение на лекарства и медикаменти), в която Европа е изпаднала вследствие от пренасочването на производствените инвестиции  към евтината работна ръка в Азия и де-индустриализацията на Стария континент.

Днешната конфронтация САЩ-Китай е със залог утрешната доминация в света. И тя ще става все по-остра – и вече е всеобхватна. Като не се ограничава само по отношение на икономиката и търговията, както бе доскоро, а се прехвърля и в политическата област, в сферата на сигурността, в международните организации. Като очевидно тя ще бъде и достатъчно дългосрочна и ще определя развитието на международните отношения поне в средносрочен план. Показателно за вече промененото статукво в световната икономика е появата на една очевидна инверсия: вече не САЩ и Западна Европа са основните застъпници за либерализиране на международната търговия, а Китай. И това е съвсем логично: китайската икономика се развива с най-бързи темпове, тя е експанзионистична и се стреми да завладее нови и нови пазари, измествайки оттам традиционните западни производители и да премахва всички бариери, препятстващи свободния достъп на китайски стоки. Респективно стремежът на САЩ е към провеждане на рестриктивна политика чрез налагане на нови мита и други ограничения за защита на собствения си пазар, както и използването на икономически санкции и политически натиск срещу други държави за ограничаване китайската икономическа експанзия. Жертва на това противоборство може да се окаже Световната търговска организация, която е подложена на силен натиск от Вашингтон и отказ от признаване на нейните правила и арбитраж.

Проблемът пред ЕС е ще бъде ли Съюзът просто подгласник в това противоборство или ще търси самостоятелна роля – на още един център. При това не просто какъв да е, а стабилизиращ глобален играч. При встъпването си в длъжност председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен обяви амбициозната задача новата ЕК да бъде геополитическа.

Две са задължителните условия за да се утвърди ЕС като глобален играч: единство и еманципация. Без вътрешно единство – но не като лозунг, а като общи ценности, съгласувани интереси и взаимно договорени политики – ЕС не би могъл не просто да осъществява по-значимо международно присъствие, но дори и да формулира общи позиции. Особено силно това касае сферата на сигурността, където източноевропейските страни предпочитат да разчитат основно на САЩ. Същевременно това поставя с още по-голяма острота тежкия въпрос за евентуална реформа в начина на взимане на решения, включително и за необходимите мнозинства в сферата на външната политика (отчитайки, че външната политика е обща, но не общностна, т.е. тя е и ще остане прерогатив на държавите-членки).

От своя страна еманципация в практически план означава уплътняване на тезата за стратегическа автономия на ЕС в следните посоки. Първо, преосмисляне на атлантическото партньорство, укрепване на стратегическото сътрудничество със САЩ от позициите на самостоятелен глобален субект – иначе казано, не срещу, но не и винаги със САЩ. Второ, развитие на взаимноизгодно сътрудничество с Китай, при същевременно намаляване на икономическата и търговска зависимост, включително по линия на веригите за доставки, съпроводено с нова индустриална политика на ЕС. Трето, енергийна диверсификация и намаляване ресурсната зависимост от Русия. Като тук следва да се направи една задължителна уговорка: еманципация не означава конфронтация – по нито един от векторите.

Тепърва предстои да се разбере дали кризата ще катализира постигането на разбирателство или допълнително ще усложни задачата за постигане на единство. Но тя определено прави необходимостта от дебата за бъдещето на ЕС още по-належаща. Ако обаче той се превърне в самоцелно упражнение и формална активност, без конкретни и най-вече – стратегически ориентирани резултати за бъдещето на ЕС, на Съюза ще му предстоят тежки времена. Все пак има достатъчно основания за оптимизъм – защото кризите винаги са се превръщали в двигател за развитието на ЕС.

[1] Conference on the Future of Europe. Franco-German non-paper on key questions and guidelines. https://www.politico.eu/wp-content/uploads/2019/11/Conference-on-the-Future-of-Europe.pdf

[2] Съобщение на Комисията до европейския парламент и Съвета. Подготовка на Конференцията за бъдещето на Европа. Европейска Комисия. Брюксел, 22.1.2020 г. COM(2020) 27 final. https://op.europa.eu/it/publication-detail/-/publication/ee68abe6-3dc5-11ea-ba6e-01aa75ed71a1/language-bg

[3] По-подробно в: Кючуков, Л. ЕС и релацията „ние-те“. В: Ще се разпадне ли Европейският съюз? София 2016. Стр. 91-100.

[4] Кючуков, Л. Европейска Q&A сесия по време на пандемия. Сп. „Ново време“, бр. 5-6/2020, стр. 112-133.

[5] EU leaders tackle huge virus recovery plan. AFP, 19/06/2020. https://www.france24.com/en/20200619-eu-leaders-tackle-huge-virus-recovery-plan

[6] Ще седне ли Европейският съюз на масата на глобалните играчи? Фондация „Фридрих Еберт“. София, 2020.

[7] Bildt, Carl. Welcome to the Post-American World. https://www.project-syndicate.org/commentary/covid19-ushers-in-post-american-world-by-carl-bildt-2020-04?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=64d8372856-sunday_newsletter_03_05_2020&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-64d8372856-104781145&mc_cid=64d8372856&mc_eid=d05f8cc1b2