Бъдещето на евроинтеграцията – през „Бялата книга” на Юнкер и Конференцията за бъдещето на Европейския съюз до многобройните дискусии и дебати по темата, доминира дневния ред на Съюза вече повече от десетилетие. Като тезата за различните скорости неизменно е част от нея. Проблемът обаче не е в скоростите, а в посоката. Практиката на засилено сътрудничество между част от страните членки не е нова и доведе до създаването на Шенген и Еврозоната. Но дебатът за пътищата за задълбочаване и укрепване на интеграцията, включително за отстояването на икономическите и политически позиции и сигурността на ЕС в променящия се свят, за институционалната реформа, за начина и ефективността на взимането на решения, за преосмисляне на подходите към формирането на Многогодишната финансова рамка, остава незавършен. Доколко обособяването на водещите икономики в ЕС ще доведе до решаване на наличните проблеми, ще предизвика ли това нови вътрешни разделения в Съюза, какви са интересите и каква следва да бъде българската позиция – това са все належащи въпроси, чиито отговори трябва да се търсят в един по-широк обществена и политическа дискусия.
Това беше и целта на проведения на 26 февруари 2026 г. в Университета за национално и световно стопанство обществен дебат под заглавие „За скоростите и посоката: ще намери ли ЕС верните отговори?”, организиран от УНСС, Института за икономика и международни отношения и Българското дипломатическо дружество. Инициатор на дебата в страната бе партия АБВ. Проявата бе открита от ректора на УНСС проф. д-р Димитър Димитров, а като панелисти се включиха Георги Пирински, председател на Народното събрание (2005-2009), проф. Динко Динков, ръководител катедра „Международни отношения“ на УНСС (2003-2011), д-р Меглена Плугчиева, заместник министър-председател на България (2008- 2009), Кирил Петков, министър-председател на България (2021- 2022), Димитър Гърдев, председател на Комисията по европейски въпроси и контрол на европейските фондове на Народното събрание (2025-2026). Дискусията бе модерирана от доц. д-р Светла Бонева, декан на факултет „Международна икономика и политика“ в УНСС и д-р Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения.
Обобщените заключения от дискусията бяха групирани в няколко основни направления:
Контекстът:
Извеждането отново на идеята за Европа на две скорости е отговор на:
- натрупването на кризи в ЕС и невъзможността на Съюза да намери адекватни отговори на проблемите;
- последиците от войната в Украйна за Европа: финансовата тежест върху бюджетите, загубата на евтини енергоносители, падане качеството на живот на гражданите;
- икономическото и технологично изоставане от водещите държави – САЩ, Китай;
- стагнацията на германската икономика;
- невъзможността на ЕС да приема единни позиции и да реагира бързо и ефективно на геополитическите конфликти, свързана с необходимостта от единодушие при гласуването по проблеми на външната политика.
Правни възможности и състояние:
Разширено сътрудничество (enhanced cooperation):
- дава възможност за обединение на еднаквомислещи държави с цел задълбочаване на интеграцията в дадена сфера и привличане на други държави членки (напр. Шенген, Еврозоната и др.);
- регламентирано в Лисабонския договор (чл. 20), изискващо участието на поне 9 държави членки, с последващи санкции от Комисията и Съвета.
Междуправителствено сътрудничество:
- възможност държави членки на ЕС и извън ЕС да сътрудничат за решаването на даден проблем (напр. „коалицията на желаещите”, Вишеградска четворка).
Защо сегашната идея излиза извън тези рамки:
Предложението на шестте държави е различно от досегашните практики защото:
- самата визия и крайна цел на инициативата е създаването на „Европа на две скорости” (формулирана от немския министър на финансите Клингбайл);
- принципът на обединение не е единомислие по дадена тема, а критерий е големината на икономиката им, т.е. „Европа на силните”;
- целта не е привличане на останалите държави към дадено решение, а отграничаване от тях;
- на практика това води до предрешаване на позициите и подходите на ЕС по ключови въпроси – тези страни покриват единият от двата критерия за взимане на решения с квалифицирано мнозинство (65% от населението на ЕС – заедно те представляват 70%);
- като резултат съществува риск от структуриране на постоянно вътрешно ядро на ЕС, което може да привлича подкрепа по отделни теми, но което по същество ще бъде „затворен клуб”; т.е. риск от узаконяване на ядро и периферия в ЕС;
- тази тенденция е отразена и в предложенията за нов подход към разширяването, свързан с присъединяването на Украйна: поетапно членство като критериите се покриват не преди, а след присъединяването, като страната е граничена в участието в различни програми и няма право на глас, т.е. създава се още един концентричен кръг на държави „полу-членки” (първата реакция на Киев е отрицателна).
Реалният проблем – не скоростите, а посоката (самата формулировка „Европа на две скорости подменя същността на проблема):
Скоростите:
- различните формати не са проблем и към момента, те могат да бъдат както 2, така и 27 по различни теми и това дава допълнителна гъвкавост на ЕС.
Посоката на развитие на ЕС:
- екзистнециален за ЕС въпрос, на който той не може да намери разрешение през последното десетилетие, независимо от опитите (Бяла книга на Янкер, Конференция за бъдещето на Европа);
- реално посоките са две: задълбочаване на интеграцията (в перспектива конфедериране) или крачка назад към повече пълномощия на националните държави;
- на правителствено ниво доминира първата тенденция (с изключение на Унгария, Словакия и някои други евроскептични правителства в по-малка степен, на обществено равнище нараства влиянието на суверанистките (крайно-десни, националистически) формации.
Подмяна на принципи и цели в съдържателен план:
- от съюз мир, стандарти, политически решения на конфликтите и мека сила ЕС се прехвърля в полето на твърдата сила и милитаризацията, като сигурността е определяща за всички останали политики;
- трансформирането на Съюз в „геополитически съюз” (Гренада, 2023 г.) не е идентично с идеята за стратегическа автономия и извежда на преден план интересите вместо ценностите;
- сближаването отстъпва назад и в практически план, като основният инструмент, кохезионните фондове, се свива финансово, а управлението се качва от регионално на национално ниво, позволяващо пренасочване на средствата.
България и „Европа на две скорости”:
- въпросът не е само за бъдещето на България в ЕС, а за бъдещето на самия ЕС – задълбочаването на интеграцията се подменя с централизация;
- призивът България да се стреми да бъде част от ядрото е нереалистичен по дефиниция, като това важи и за други държави: критерият за участие е икономическа и политическа сила, а не единомислие по даден проблем;
- позитивният подход, който би могъл да предотврати допълнително напрежение в ЕС, би могъл да се търси в посока прехвърляне на „инициативата на 6-те” в полето на легитимните форми на сътрудничество в ЕС, т.е. към разширеното сътрудничество;
- България е заинтересована да се запази принципа на единогласието по проблемите на външната политика (която е обща, но не общностна), като възможни варианти срещу злоупотребата с вето могат да бъдат традиционни за дипломацията формули като „консенсус минус един”, „конструктивно въздържание” и т.н.
Доц. д-р Светла Бонева, декан на факултет „Международна икономика и политика”, УНСС
Д-р Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения