Предизвикателствата пред България – отговорите на левицата

Тематична рамка на дисксусията:

  • Европа и светът – рискове и опасности пред страната. Накъде върви България?
  • Дневният ред на левицата и властта –има ли място за лява алтернатива у нас днес?
  • Леви идеи, послания, политики или (полу)леви (полу)алтернативи?
  • Президентски избори и обществени настроения -възможна ли е обща кандидатура на левицата?
  • Диалог и взаимодействие вляво - необходимост и възможност? Сега или когато му дойде времето?

 

Въвеждащи изказвания:

  • Президентски избори и обществени настроения – Живко Георгиев
  • Политическият дневен ред на България и левицата – Доц. Андрей Бунджулов
  • Лява алтернатива или (полу)леви (полу)алтернативи? – Иво Христов

 

Модератор: Любомир Кючуков

 

Регине Шуберт

Сърдечно Ви приветствам и благодаря от името на фондация „Фридрих Еберт“  за участието Ви в този форум. Също така, специално, искам да благодаря и на Любомир Кючуков за успешната ни съвместна работа по проекта „Лявото отвъд етикета“.

Безспорен факт е, че България има остра нужда от нова лява идентичност, от възраждането на една стабилна и силна левица, която да покаже, че притежава морал и професионализъм. Тази левица трябва да бъде гарант за социална справедливост, като за целта тя трябва да има много по-широко обществено одобрение. Сътрудничеството между левите сили в страната е от ключово значение за това. С настоящия проект бихме искали да предоставим трибуна за генериране на нови идеи и политики за модерното ляво, които социалдемократите да налагат в бъдещата си политическа дейност. Ние искаме да създадем платформа за диалог между различните леви течения в името на едно по-добро бъдеще на хората в България. Желая успех!

 

Любомир Кючуков

Едва ли може да сме особено щастливи от присъствието на левицата в политическия живот на страната в последно време, нито пък може да сме доволни от развитието на левите идеи в страната и тяхното разпространение сред обществото. Като резултат от това имаме едно инерционно движение на България и една агресивна примиреност на обществото, лишено от хоризонт. Освен това имаме и една деидеологизирана власт, едно сливане на партия и държава, при което ГЕРБ се е превърнала не във властова, а в държавна структура. Борбата с идеи срещу една такава власт е много трудна, защото от една страна тази власт всмуква всяка полезна идея, а от друга страна на терена няма кой знае колко идеи. От тази гледна точка се създава представата за отсъствието на алтернатива. Като някаква алтернатива на популисткото дясно се опитва да се профилира нещо, което формулирам като „нео-антикомунистическото дясно“, което се стреми да ни върне 26 години назад в началото на прехода. Очевидно под повърхността се оформя политическо напрежение, което засега трудно намира свой политически изразител. То може да се прояви в поредния протестен вот, но от гледна точка на това, което имаме като обществени нагласи в момента, то евентуално ще смени омръзналия вече популизъм с нов популизъм, който ще бъде националистки или реваншистки. Ето защо искам днешната дискусия да върви към това не кой е виновен или да се правят само констатации, а да се види какво да се прави при това в две основни плоскости – едната е държавата, а другата – лявото.

 

Живко Георгиев

През последната година, от това, което регистрират социолозите, изглежда, че има някакъв застой на равнище обществени настроения и нагласи. Не се забелязват някакви резки протуберанси. При този застой няма и апокалиптични очаквания. Равнището на социален оптимизъм си остава ниско, но то е такова през последните 10 години. Свръхчувствителността към теми като ниски доходи, бедност, безработица и т.н., дори и в София, където тези показатели са значително по-добри, отколкото в останалата част от страната, ни дават основание да говорим за постоянно високо равнище на икономизация на масовото съзнание. Продължава да бъде висока чувствителността и към темите за безхаберието и отчуждението на политиците, корупцията, лошото здравеопазване и т.н., но това са все теми, които неизменно са актуални. Единствената нова тема, която периодично развълнува обществото беше темата за бежанците, но тя беше актуална в началото на проблема и преди европейския бум на темата.

            Като погледне социологическите данни, човек може да си помисли, че сме достигнали някаква фаза на равновесно състояние, без резки протуберанси, без нови тревоги и поводи за страх, но в тази ситуация се усеща кумулативното натрупване на рискови фактори по темите за социалното неравенство. Около 10% най-богати домакинства в страната продължават да притежават 40% от доходите, а най-бедните 10% - под 2% от доходите, само че през 2008 година имаше доста повече групи, които бяха малко по-сигурни в своето битие, имаха малко повече белези на някаква средна класа. Кризата след 2008 година, която никой няма усещане, че е приключила, независимо какво се говори, доста засегна тази прото средна класа и най-вече дребния и среден бизнес, които изпаднаха в много несигурно положение. Този бизнес е силен в отрасли, които понесоха много удари от кризата, пазарът се стесни, а и те не могат да се конкурират с големия бизнес, който работи за износ, докато дребният и среден бизнес е ориентиран преди всичко към българския пазар, който е доста ограничен.

Продължава да бъде тревожен демографският вектор. Все по-остри стават регионалните различия в страната, като вече дори с невъоръжени око се забелязва растящата разлика между Южна и Северна България. Динамичните анклави в страната са София, Стара Загора, Бургас и Пловдив. В Северна България всичко е в депресия, има растящо неравенство. За съжаление в цели региони този процес е необратим. Не виждам как ще се възстановят Северозападът или някои области в Южна България.

Ако разсъждаваме обективно за това какво се случва с бедността в страната, с ръста на работещите бедни, неравенствата и т.н., има обективна необходимост от леви идеи и каузи. Потенциалът за това нараства. Това е терен, където левицата може да разчита на чуваемост и може да търси подкрепа и перспектива. В същото време това, което наблюдаваме като развитие на политическата система, няма много общо с обективното развитие на страната. Левицата на няколко избора поред бележи все по-лоши резултати, като доста тежко на нейната перспектива ще се отрази загубата на местните избори. Има сериозни основания левицата да се притеснява и от предстоящите президентски избори, както и от, според мен, не много далечните парламентарни такива.  Левицата като политическо влияние е в низходяща фаза, но това което е по-лошо е, че тя се самомаргинализира. Съмнявам се, че левицата изобщо си задава въпросите за предизвикателствата пред България в днешни дни или просто мисли единствено за оцеляването си. Не е по-добро състоянието и на класическата десница, като безспорният печеливш от всичко това е ГЕРБ. Те наистина успяха да се наложат като партия на властта, а след победата ѝ на местните избори тя още повече затвърди това си състояние. ГЕРБ се чувства достатъчно комфортно, умее да владее ресурсите на властта, като имам чувството, че тя успя да моделира и останалата част от политическото пространство, т.е. да контролира в значима степен процесите в останалите политически партии.

Какво се случва в лявото на равнище електорати? По изследвания между 16% - 18% от българските граждани се идентифицират като леви, като тези стойности са подобни от доста време. Тези, които се определят като десни са малко повече, а тези, които смятат, че са центристи са най-много. Има някои промени в ценностите и нагласите, но тези, които се определят като леви си остават такива през годините. Това, което забелязвам е, че евроскептицизмът сред левите нараства. През 2007 година, когато станахме част от ЕС, левите бяха почти толкова оптимисти за ЕС, колкото и десните. Сега вече позитивно настроените към ЕС са под 40%, а мнозинството са скептични към съюза. Решително повече сред левите са тези, които не вярват в НАТО. Антиамериканизмът не се е засилил в последно време. САЩ на Обама не са толкова силен дразнител сред левите, но все пак настроенията срещу великата сила си остават доминиращи, докато русофилството е нараснало. За всичко това си има обяснения. Това означава, че политическият елит на левиците ще има проблем, защото това развитие, тези промени в ценностите и нагласите, не се дължат на политическия елит, а на някакви други проблеми. Появява се разминаване между левите елити и левите електорални маси по тези значими трендове. Това е една от причините левицата да има проблем с твърдия си електорат.

Президентските избори: интересно е, че все още няма много изследвания по тази тема. Вероятно някой има интерес от това да не се шуми много и да се създаде едно чувство за предрешеност. Левиците в България имат шанс, ако не да обърнат обществените нагласи, то поне да заявят воля за власт и да демонстрират присъствие в настоящето, но това ще стане само с една амбициозна обща кандидатура, която дори трябва да обхваща по-широк слой от полето на влияние на левицата, което не е толкова широко. Президентските избори са една добра възможност за левицата да реанимира темите за ценностите, каузите и идеите в политическия живот. Ако левицата не върне този дебат, то няма да има кой друг да го направи.

 

Доц. Андрей Бунджулов

            Мисля, че шансовете на левите алтернативи могат да се разберат само ако изпаднем в парадоксалността на ситуацията, в която се намираме. Българският политически живот е парадоксален от доста време, но тези парадокси вече са се изострили до краен предел.

            Първият кръг от парадокси е свързан с управлението. Едва ли ще изненадам някого ако кажа, че тези парадокси са свързани със стабилната нестабилност на управлението. И за самите управляващи едва ли е тайна, че управлението не е толкова стабилно, колкото на тях им се иска. То е нестабилно от гледна точка на състоянието на икономиката, здравеопазването, образованието, социалната система, престъпността, корупцията и на обществото като цяло. То е нестабилно, най-малкото, заради самата си политическа формула. Управлението е пропито с тлеещи кризи.

Другият парадокс е, че на фона на тази стабилна нестабилност се очертава ясно дефицитът на алтернативи. При това той се усеща както в ляво, така и в дясно. Защо БСП и АБВ се оказаха в опозиция помежду си, защо се оказаха опоненти? Това е третият парадокс! Тук искам да каза, че у нас няма ляво и дясно, нещо което много хора не приемат. С това не казвам, че не трябва да има, че не е имало, а че в момента няма такова. Защо е такова състоянието на политическия живот у нас, защо границите са размити и защо има такава криза на идентичността, е големият въпрос. Кой е залогът на политическата борба днес? Дали това е противоречието между БСП и АБВ, или е нещо друго?

Четвъртият кръг от парадокси е свързан с кризисните процеси при ДПС. Умишлено поставям акцент върху това, защото у нас се предприема безпрецедентен опит да се създаде една партия, която да бъде пета колона на Турция в България. Това не може да се заобикаля. Възможността за дестабилизация на политическия живот може да протече и по тази линия.

Моделът ГЕРБ се изчерпва и то в двата си най-чувствителни пункта, а именно харизмата на лидера и популизмът на политиките. Тук под популизъм разбирам смекчената му форма, която осъзнава, че са необходими реформи, но без да се правят такива. Политическият модел е в дълбока криза, но това не е нещо ново. Новото е, че той е докаран до предел, при който всичко е възможно. Появяването на феномена Слави Трифонов ясно показва тъкмо това. Ето защо не трябва да ни изненадва, че левицата не се явява като алтернатива. Всичко това се развива в ситуацията на дълбока апатия. Левицата е в най-дълбоката си криза от 1989 година насам. Това е така, заради факта, че няма идеен дебат. Политическите противоречия вляво не се възприемат от избирателите като борба на идеи, а по-скоро като боричкания за монопол върху това пространство. Живко Георгиев в прав, че левицата е на прага на маргинализацията.

Трябва да се изясни въпроса какво значи „олевяване“ и „ляво“ като цяло. Дали олевяването означава придвижване към левия полюс, защото, ако това е така, левицата ще загуби предстоящите няколко избори било то президентски или парламентарни. Участието на АВБ в управлението е болезнен въпрос, който само задълбочава кризата вляво, но не искам да се спирам нито на мотивите, нито на ефектите от това участие. В момента в лявото има два дестабилизиращи фактора. Единият е изолационистката политика на БСП, която се превръща в ляв полюс, а другият е участието на АБВ в управлението.

Завръща ли се моделът на двете писти между посткомунистическата крайна левица и постсоциалистическата левица? Струва ми се, че не бива да се връщаме към този модел, макар това да изглежда неизбежно. Не е нормална липсата на диалог и комуникация между АБВ и БСП.

Както каза Любомир Кючуков, не трябва да търсим сега кой е виновен, но веднага трябва да стартира дискусия вляво, идейна и политическа, без предварителни условия и без поставяне на етикети. Тези дискусии не трябва да се случват само на партийните ръководства, а трябва да има една доста по-широка обществена дискусия.

Президентските избори трябва да бъдат стимул на лявото за поставянето на левите идеи в дневния ред на обществото, а не да се превръщат в блокаж на техните отношения. Много важно е какви знаци ще дадат предстоящите форуми вляво, които ще се състоят при БСП и АБВ. Най-важното е да се каже какво значи „нов ляв курс“, „лява алтернатива“ и „олевяване“, дали това означава връщане към миналото, корените и носталгията или нещо друго ... 

 

Иво Христов

В последните години лявото се отрече от себе си и вече трудно може да се  определи за какво точно се бори, както спомена и Андрей Бунджулов, какви са разликите му с дясното и т.н. В днешно време лявото се задоволява повече с някаква слаба риторика, стари символи и управленски нюанси, когато е на власт. Самоиронията, обаче, е първата стъпка към оздравителния разговор за левицата – затова оценямав и предложената ми тема за (полу)левите (полу)алтернативи.

Какво наблюдаваме в Европа? В Гърция ПАСОК беше детрониран, в Испания ИСРП (Испанска социалистическа работническа партия) днес среща ПОДЕМОС по пътя си към властта, а във Франция, от месец насам, ферментира една нова левица под формата на всекидневно събиране на граждани, които дискутират помежду си своето недоволство, породено от опита за реформа в трудовия кодекс и опита за либерализация на трудовия пазар. Очевидно е, че полулевицата вече не удовлетворява обществените потребности. Един френски антрополог обяснява странното залитане на хиляди млади французи към радикалния ислям с отсъствието на ляв радикализъм. Той говори не за радикализация на исляма, а за ислямизация на радикализма. Недоволните вече не знаят към кого да се обърнат, затова се обръщат към най-радикалното течение. Изводът е, че е необходим нов радикализъм, но в отсъствието на ляв радикализъм ще се появи десен такъв. Ето защо отговорността на нашия разговор не трябва да бъде подценявана. Крайнодесният радикализъм ферментира, както в Европа, така и у нас. Той се приема със симпатия от една голяма част обществото или с апатия от останалите, защото хората са уморени от безвластие.

Медийната среда у нас е загубила всякакъв политически и етичен стандарт. Национал-радикализмът носи много рейтинг. Всеки път, когато националисти гостуват в студията на телевизиите, то рейтингът се повишава, така че те имат запазено място в ефира, каквото левицата няма.

Ето защо смятам, че е необходима лява алтернатива, а не полулява полуалтернатива. Когато говоря за радикализъм, нямам предвид гилотини, разстрели, резки смени на курса, излизане от ЕС и т.н. Най-напред това означава отказ от социал-либерализма, който е нещо като неолиберален вълк забраден за среща с Червената шапчица. Разликата с десницата не трябва да бъде в нюансите, а в принципите. Лявата алтернатива трябва да заяви еднозначни позиции, като ще дам за пример няколко, които ми се струват достатъчни за заявяването на лява идентичност в сегашния роден контекст.

Лявата алтернатива предполага отхвърляне на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, което в проектния си вид е своеобразен корпоративен преврат. Има повече от 4 млн. подписа срещу него в ЕС, големи партии и организации в Европа вече са се обединили и обявили срещу него, докато у нас преобладава пасивността по темата. Левицата трябва да настоява за завръщане на прогресивното данъчно облагане, заради самия принцип. Това трябва да стане с добре премислена скала, за да не удари по ниската средна класа. Лявата алтернатива трябва да отхвърли всякакви опити и стратегии за приватизация на публични услуги. Ние вече приватизирахме голям брой от тях, което се оказа в наш ущърб. Трябва да се ревизира системата за потребителска защита. Тази система е разпиляна между няколко институции, което води до липса на такава защита. Трябва да се забранят арбитражните клаузи в клиентските договори, които в момента се използват като бърза писта за правосъдие от страна на компаниите срещу клиентите. Подобна идея би срещнала силен резонанс. Трябва да се прецизира дейността на колекторските фирми. Съдебната реформа трябва да бъде съпроводена с ревизия на НПК, ограничаваща основанията за отлагане на дела, приложението на условните присъди и осигуряваща ефективно изпълнение на наказанията. Левицата трябва да отмени закона за държавно финансиране на частните училища и да акцентира усилията си върху средното образование, което произвежда грамотни граждани и без което висшето образование губи своя смисъл. Левицата трябва да отстрани офшорните компании от обществените поръчки и приватизационните процедури, както и строго да регламентира аутсорсинга на дейности от държавни институции и фирми на частни такива. Нелепо е армията да наема частна охранителна фирма да охранява склад.

 

Андрей Райчев

Струва ми се излишно да се обсъжда темата за обединение на левицата преди да видим какви ще са резултатите от конгреса на БСП. Не случайно ръководството на БСП се въздържа да посещава подобни събития, тъй като няма от чие име да говори. Изходът от конгреса може да начертае две съвсем различни линии на развитие на партията.

Опонирам на Любомир Кючуков, който каза, че не е важно кой е виновен за моментната ситуация при левицата, а трябва да се мисли какво да се прави. Моето мнение е, че и на въпроса „какво да се прави?“ не може да се отговори, затова трябва да се съсредоточим върху това „какво става?“  Тук всички претендират, че ситуацията на левицата е много лоша и посочват, че тя върви по пътя на СДС и т.н. Елементарен поглед върху картата на Европа показва, че нищо ново не се случва. България определено не е част от южноевропейския проблем с видимото олевяване и крушение на традиционните левици. Ние сме елемент от източноевропейската ситуация, където се развиват точно обратните процеси, а именно рязко одесняване, полудиктатурни елементи, национализъм и евроскептицизъм. С една дума в България не се случва нищо особено.

ГЕРБ е основният политически фактор у нас и колкото и да не им се иска на някои, те са незаобиколим фактор. ГЕРБ се появи на политическата сцена като филиз на НДСВ. След това ГЕРБ рязко потегли надясно, стопи СДС, дори бих казал, че го уби, и след това отново се върна в центъра. ГЕРБ в момента са се разположили точно там, където беше НДСВ. ГЕРБ не е дясна партия, това е класическа центристка партия. Ето защо тя е назаобиколима, независимо колко процента печели на изборите.

Къде е проблемът при БСП по отношение на ГЕРБ? Не е възможно да се прави центристка алтернатива, защото лявото не може да бъде алтернатива на центъра, това по дефиниция не може да бъде така. Опитът да се мисли за ГЕРБ като дясно е фалшив. Опитът да се прави БСП, което да бъде анти-ГЕРБ на база опозиция ляво-дясно е обречен. БСП през целия преход не е само лявата партия, тя е и консервативната партия, която се опитва да смекчи прехода. Там те загубиха битката.

Що се касае до президентските избори, то за ГЕРБ няма нищо по-изгодно от това да издигнат Ивайло Калфин за президент. За какво му е на Борисов да прави още един център на властта? 

Тук, на този форум, се обсъждат болести, които не са основните за страната. Да, добре, данъкът ще стане пропорционален, а не плосък, но с това нищо принципно няма да се промени. България е страна с 400 болници, 55 висши училища, 25 банки и 6 мелници. Ето защо проблемът е принципно съвсем друг. У нас въпросът за трудещите се е подменен с въпроса за бедния. БСП не може да бъде партия на бедните, не може само да настоява за вдигане на пенсиите. Тя трябва да бъде партия на труда. Ако влезете в първата болница, ще видите баба Гина, която е със счупена ръка, но няма пари дори за гипс. В болницата обаче ще я оправят, ще я гипсират, но ще надпишат, че е лежала 6 дни. Какво имаме тогава, имаме корумпирано ръководство, но и баба Гина има гипс. Това, че баба Гина няма гипс, се дължи на една огромна корумпирана прослойка. Има 55 висши училища, това е абсурд, където никой нищо не прави, а само и единствено се приемат бройки студенти за статистиката. При 50 000 потенциални студенти (толкова е едно поколение от един набор в днешни дни у нас) има 70 000 места. Ситуацията е подобна на тази при болниците. Има безобразна корупция, която се надява, че някакви последни трохи от социализма ще потекат. Същата е ситуацията в БДЖ, пощите и т.н. Това е болестта на България, но не виждам тук никой да говори за това. 

Ако БСП не извърви пътя от партия на бедните до партия на труда, тя просто ще дочака момента, когато такава партия ще се появи и ще я засенчи.

 

Иво Инджов

Оформиха се две групи на говорещите, според това как те виждат левите алтернативи. На единия полюс слагам Живко Георгиев и Иво Христов, а на другия – Андрей Райчев и Андрей Бунджулов. Моето изказване ще се състои в кратък коментар по всяко едно от досегашните изказвания и накрая ще се опитам, доколкото е възможно, да предложа някакъв изход от създалата се ситуация.

Всичко това, което каза Живко Георгиев относно маргинализирането на левицата, е напълно реален риск, както и растящото разминаване между левите елити и техните електорати. Именно това е една от причините за лошото представяне на БСП на последните няколко избора. Тя беше наказана заради това, че нейните елити не успяха да отговорят на промените, настъпили в нагласите на електората ѝ. Тук има още една опасност и тя е, че този електорат може да бъде овладян от някоя друга дясна популистка формация. В Европа на много места подобни партии се настаняват на терена на работническата класа, на хората на труда. Тези хора вече не гласуват за левите. У нас една такава формация би била проруска, което не пречи едновременно с това да бъде и патриотическа, така че няма да бъде проблем тя да отговори на нагласите на този електорат. На този етап не виждам такава партия, защото „Атака“ се маргинализира, а ГЕРБ не е чисто дясна популистка партия, за да владее този електорат, но не трябва да се подценява тази опасност.

Какво да се прави? Иво Христов очерта много добре левите алтернативи, но за да има ефект едно такова поведение, то левиците, и най-вече БСП, трябва да съберат кураж и да се изправят срещу олигархията и представителите на едрия бизнес, които в условията на един неолиберален и олигархичен пазар диктуват правилата на играта в съюз с управляващата партия ГЕРБ. БСП също така трябва да има ясна и категорична позиция за съдебната реформа, а не да мълчи по темата. Едно такова пасивно поведение означава, че не отговаряш на обществените потребности, като се има предвид огромното недоверие на обществото в съдебната система.

По отношение на казаното от Андрей Бунджулов, аз не смятам, че проблемът на БСП е левият завой и връщането към корените, макар че зависи какво разбираме под тези думи. Ако става дума за национализации, то тогава трябва да заклеймим левия завой, но ако под това разбираме търсене на солидарност и по-високо данъчно облагане, то тогава няма нищо лошо в осъществяването на този ляв завой. Андрей Бунджулов също така заяви, че другият проблем е присъствието на АБВ във властта. Да, според мен, това е сериозен проблем, защото много хора с автентични леви нагласи не разбират присъствието на АБВ в едно подчертано дясно управление. Това е сериозен проблем, който ще окаже сериозно въздействие върху опитите за намиране на някаква формула на общ кандидат за президент на двете парламентарно представени левици.

Андрей Райчев казва, че не трябва да се грижим за бедните, а за хората на труда, но в България повечето работещи хора вече са бедни. Тези работници са несигурни в своите доходи, а с това и в бъдещето си. Не трябва да се поставя разлика между бедността и труда, а напротив, трябва да се постави знак за равенство.

Как да стане обединението? За това трябва да има отделна дискусия. Според мен трябва да има малко повече ляв популизъм. Не трябва да заклеймяваме този тип популизъм, защото това е средство за формиране на идентичност на една група. Тук не става дума за обединение на всички хора, а на тези, които са онеправдани, на хората без глас. Левият популизъм мобилизира срещу олигархията, срещу монополите, така че защо да не се използва едни такъв популизъм, но въпросът е кой и как ще го направи.

 

Проф. Искра Баева

Левицата винаги е била движение, което търси социални проекти и след това търси решението на проблемите на базата на тези социални проекти. Хубаво е, че има различни гледни точки, включително и такива, които показват конкретния път. Такива точки набеляза Иво Христов. В неговото изложение имаше конкретни предложения какъв трябва да бъде левият завой, в каква посока трябва да се върви и т.н. Общо може да се приказва много, но когато стигнем до конкретиката обикновено вече има проблем.

Що се отнася до най-големия проблем, който Андрей Райчев постави, а именно може ли да има левица в съвременното общество, смятам, че отговорът на този въпрос е много сложен, заради начина, по който се движи светът и тази глобална система, ръководена от финансови институции. Може ли да се предложи работеща алтернатива на неолиберализма при тези правила, които действат в ЕС и света като цяло? Лявата алтернатива е алтернатива на статуквото и тя винаги се гради върху нов социален проект. Въпросът за левицата не е само български, той е европейски, така че той няма как да се реши само у нас. Проблемът се изразява във възможностите на левицата да прокарва леви решения и с тези решения да се взима и реализира властта. Вечният проблем на левицата идва от желанието да получиш властта и възможността да прокарваш леви идеи. Струва ми се, че в съвременния свят това са тенденции, които трудно се съчетават, защото упражняването на властта означава отказ от левите идеи, с които си спечелил властта. Поне такова е моето впечатление от опитите на левицата да управлява в България, а и не само у нас. Именно това е една от причините за настаняването на десните популистки партии сред левия традиционен електорат. Това е видимо и у нас.

ГЕРБ е една държавна партия от типа на БКП, с тази разлика, че при ГЕРБ се наблюдават мафиотски елементи. Тя реализира властта като една мафиотска организация на базата на връзки с криминалните организации.

Такива дискусии като тази са полезни дори и с очертаването на параметрите на тежката ситуация, в която се намира левицата с някакви проблясъци на възможни решения, каквито направи Иво Христов за някакви действия в някаква посока.

 

Любомир Кючуков

Смятам, че левицата, както у нас, така и по света, до голяма степен, е в шизофренно състояние. Тя е лява в рамките на националните граници, но е трудно да бъде такава в глобален мащаб. Властта се упражнява на национално ниво и там левицата се опитва да осъществява леви идеи, но нито една лява формация, било то у нас или в Европа, не е лява по отношение на глобалните проблеми като бедността, бежанската криза и т.н.

Съгласен съм с Андрей Райчев по отношение на това, че България е част от Източна Европа що се касае до развитието на политическите процеси, макар че у нас нещата се случват с малко закъснение. Това твърдение, обаче, не трябва да ни успокоява, защото ако следим какво става с лявото в Полша, Унгария и т.н., то тогава перспективата за нашето ляво не изглежда никак позитивна. Лявото в цяла Източна Европа беше консервативен фактор. В тази част на континента имахме много ясно изразена политическа инверсия, а именно революционно дясно, което сваляше властта и консервативно ляво, което движеше прехода еволюционно. Рано или късно лявото и дясното трябва да си разменят местата. Мисля, че трябва активно да се говори за реидеологизация на левицата, но не с поглед назад към миналото, а с поглед напред към бъдещето, който да отразява новите условия и процеси.

 

Проф. Димитър Хаджиниколов

Като коментар към примера на Андрей Райчев за баба Гина искам да кажа, че все пак баба Гина е трудещ се човек, независимо, че е бедна, защото нейната пенсия е трансформиран трудов доход и въпреки че акцентът на една партия на трудещите се трябва да са самите трудещите се, то тя не трябва да забравя и за бившите трудещи се, а именно пенсионерите. За да може баба Гина да си плати гипса в болницата, на нея трябва да и бъде по-висока пенсията, която да покрива поне жизнения минимум. Тогава вече ще може да се направи и реформата в здравната система без това да удари по гипса на баба Гина.  

От тази гледна точка прогресивното подоходно облагане е това, което може да генерира парите, за да има по-високи пенсии. Основният аргумент срещу този тип облагане е, че то ще засегне работниците, които имат по-ниски доходи. Това е абсолютно невярно и е една от най-големите манипулации. Възможно е да се въведе свободен праг без облагане, който да бъде например 10 000 лв. годишно и тогава тези хора няма да плащат нищо, а за доходи от 10 000 до 50 000 лв. данъкът може да остане 10%, така че да не пострада средната класа. За доходите над 50 000 лв. на година вече данъкът може да бъде по-висок и така да се компенсират, както парите за гипса на баба Гина, така и парите, които не са събрани заради минималния неосигурителен праг. Нещата са доста прости, ако се оставят настрана различните манипулации.

Как биха могли левите партии да издигнат един кандидат? Опитът в САЩ с Бърни Сандърс, който спечели няколко поредни предварителни избора в различни щати показва, че в основата на това седи интернет. След като има платформа като „Солидарна България“, то тя би могла да направи едни „предварителни избори“, само че в българските условия.

 

Ваня Григорова

Основното, за което ще говоря е доколко може да се обедини левицата, но първо искам да се спра на репликата на Андрей Бунджулов, че няма ляво и дясно у нас. Според мен това, което се има предвид под твърдението, че няма ляво и дясно не е констатацията за това дали съществува или не, а по-скоро дали има разлика в политиките, които трябва да се прилагат, за да се оформи лява или дясна алтернатива.

По отношение на обединението основният въпрос, според мен, е може ли да се обединиш с някого, при положение че не си съгласен с основни негови действия? Ясно е, че в политиката трябва да има компромиси, само че колко големи могат да бъдат те? Може ли да се обединиш с някого, който внася все повече несигурност в трудовото законодателство, а с това и сред трудещите се, за които вече става въпрос многократно. Пример за това са еднодневните трудови договори, въведени през миналата година. Давам този пример, защото съм част от синдикат и както предвиждахме миналата година работодателите се опитват да разширят действието на тези договори. Може ли една лява партия да работи с друга такава, която седи зад това. Можеш ли да се обединиш с някой, който, отново миналата година, внесе поредица от промени в кодекса на труда, които отново водят до намаляване на правата на работниците.

Според мен начинът на действие е да се опитваш да правиш нещата така, както ги виждаш по правилния за теб начин, а другото е безпринципно обединение, което ще доведе до още по-голямо дискредитиране на левицата. В този момент ти си изправен пред алтернативата или да нариташ тези, които казват, че са леви и същевременно обясняват, че бежанците трябва да бъдат спирани, за да не стигнат до социална Европа, или да се примириш и да приемеш тези хора, като непрекъснато се извиняваш за техните действия.

 

Проф. Антоний Тодоров

Ще започна с това, че тази година, а не в далечно бъдеще, в България левицата, така както обичайно я дефинираме като социалистическа левица, може просто да изчезне. Ако това се случи, тогава в лявото пространство ще остане просто едно множество от малки политически организации или неполитически граждански такива, които от време на време ще „стрелят от окопа“. В България може да стане това, което се случи вече в Полша и Унгария и сега е на път да се случи и в Румъния. Това е основният риск за родната левица. 

Основният метод за организираното изчезване на тази левица ще бъде яростният спор между левите партии за това коя е автентичната левица в България. Видяхме вече какво стана с десницата в спора за автентичната десница. Тук е добре да отбележа, че според мен у нас няма нищо автентично в политическия живот. Всичко тук е привнесено. Ако левицата ще спори по въпроса за автентичността, то пътят към края ще бъде много бърз и още през декември ще може да се съберем на един помен на левицата. Казвайки това, искам да направя една бележка за това как си представяме що е то ляво и кое не е ляво. Може ли един такъв форум да стигне до едни достатъчно полезни решения? Аз приветствам един подобен форум, защото той е необичаен. Какво е ляво, какви са левите политики и на какво трябва да бъдат изразители левите партии? Това е дискусия, която трябва да се води сред обществото, защото на левицата и трябва много по-широк форум, отколкото този тук.

Иво Христов спомена за гражданските дебати, които се състоят на площада на Републиката в Париж като израз на някакво ново движение, макар че според мен едно подобно нещо трудно ще замести организираните партии, които могат трайно да се задържат на политическия терен. Едно от исканията, които бяха изразени на тези дебати, беше тегленето на жребий като една стара забравена демократична процедура. Защо казвам това? Защото събралите се там хора обсъждат най-вече промените в трудовото законодателство, но изведнъж излизат и други дебати, свързани с демокрацията като цяло. Тегленето на жребий е един стар принцип, който дълго време сме смятали фалшиво за религиозен ритуал, защото се опира на случайността, но зад това седи един дълбоко ляв принцип. Тегленето на жребий означава, че което и име да извадим то става, т.е. всеки гражданин е способен да управлява полиса.

Приемам това, което каза Иво Христов като параметри на левите политики. Струва ми се, че това е горещ дебат. Левиците в България биха могли да споделят един общ терен. Смятам, че едно мисловно връщане към корените на левицата ще бъде полезно за левите партии у нас. Как възниква левицата? Какъв е основният въпрос, който я вълнува? Ами, това винаги е бил въпросът за общественото неравенство. Тези неравенства и способността на левицата да ги идентифицира и да ги вижда там, където те наистина съществуват, е много важно за нейното оцеляване и политическа перспектива.  Неравенства има между крайно бедните и не толкова бедните, между маргинализираните и социализираните, между дребния бизнес и едрите монополи, между работниците на трудов договор и работодателите и т.н.

Тази година левиците у нас трябва да съумеят да намерят общ терен и да покажат, че са го намерили, отвъд всички техни спорове и различия, защото иначе в края на годината у нас може вече да нямаме социалистическа левица.

 

Мирослав Попов

От 1989г. насам всяка една година се „публикуват“ нови и нови „некролози“ на левицата. Това е станал един много лош порок на българската политология, която понеже не може да се занимава с реалните политически проблеми, затова се занимава с отиващата си левица.

Подкрепям Андрей Райчев в думите му, че първо трябва да видим какво става около нас, като моето разсъждение е, че всички мисли за левицата трябва да започват от един изходен пункт. На първо място България е една държава на лош периферен капитализъм. Не трябва да има никакви илюзии за сегашното състояние на страната ни по отношение на духовното, икономическото, демографското развитие и т.н. Разбирам, че ако тръгнем да търсим причината за тази деградация ще ни трябват години на спорове и анализи. Затова предлагам да се обединим върху това как изглежда левицата в едно деградиращо общество? Това е правилният въпрос! От тук нататък следват и някои други въпроси, като например как може да се спре този деградация? Ето защо не е най-важен въпросът кой ще издигнем или изберем да държавен глава или пък за министър председател, а как да се спре деградацията на нашето общество. Това е големият ляв въпрос адресиран към цялата нация. Това е национален въпрос, който предполага много по-широк кръг от хора и политически сили, които да участват в този дебат.

Третият момент се състои в това да се разбере защо всичко това се случва? От десетките административни, управленски и какви ли не обяснения аз ще дам още две. У нас се случи така, че обществото попадна в една отровна десничарска ситуация. Малко са страните от Източна Европа, които допуснаха до такава степен десните възгледи да дoминират в обществото и медиите. Вече 25 години левицата не участва в националния обществен дебат, което се случва и благодарение на десницата. Как искате левицата да върви напред, когато тя е със запушени уста? Ето защо е нормално левицата да бъде в трета глуха. За да има промяна, трябва да има рязко увеличение на левите гласовете в медиите и в това пространство да се инфилтрират леви оценки и решения, които в момента отсъстват. Българското общество го будалкат както си искат, а до него не достигат основните проблеми. Все пак, благодарение на доставчиците на телевизии може да погледаме и някои други международни канали, за да видим какво вълнува света. Тогава може да разберем, че ние сме най-провинциалната държава откъм медийна култура.

Преди няколко месеца говорителката на руското външно министерство употреби термина „неомакартизъм“ като явление, което съществува в България в последно време. Смея да твърдя, че той се развива у нас през всички 25 години, а не само през последните няколко такива, каквото има предвид говорителката. Може да се дадат стотици илюстрации, но за това у нас не е прилично да се говори, особено в медиите.

На последно място ще кажа какво мисля за АБВ. Според мен те илюстрират по един „блестящ“ начин феномена от края на 19 в., който се нарича „министериализъм“, а именно могат ли социалистите да влязат в една чужда власт и да се справят. Е, оказа се, че не може. Мисля, че това е проблемът на АБВ.

За финал ще кажа, че има сериозни разминавания, но не в лявото пространство, а в националния дебат, що се касае до това кои са проблемите на страната. Ето защо смятам, че левиците трябва да се обединят на база позициите си по решаването именно на тези проблеми.

 

Любомир Кючуков

Освен броят на ляво говорещите трябва да се увеличи и броят на ляво казващите, защото не винаги има съвпадение между едното и другото. Настоящият дебат не е бил предназначен да обединява партии. Въпросът тук е дали може да има взаимодействие между тях на базата на обмяна на идеи и политики.

 

Ваня Григорова

По отношение на обединението или взаимодействието вляво мисля, че сме задължени да работим заедно по определени теми, по които имаме еднакви виждания. Както каза Иво Христов, това се случи между „Солидарна България“ и БСП по отношение на позицията против ТТИП. Когато търсим нещо и знаем какво, ние може да действаме с определени личности и партии, но само по определени теми. Няма как да има пълно покритие.

Хората, които са много бедни, са трудещи се и обратното. Това, което забелязвам е, че един човек трябва да бъде притиснат до стената, за да реагира бурно и да се противопостави на това, че е притискан. Това трябва да стане една крачка преди да оскотее, защото, когато той вече е тотално маргинализиран няма сили, с които да противостои. Ето защо средната класа трябва да се грижи за трудещите се. Когато един човек е загубил шанса да има нещо от статуквото, едва тогава той започва да се бори за нещо ново. За съжаление ще трябва да почакаме още, за да получим тази сила и енергия отдолу.

 

Тодор Цанев

Ще си позволя съвсем добронамерено да отправя една реплика към преждеговорящите, които изтъкнаха това, че провежданите политики от страна на АБВ в сферата на труда и социалната политика в сегашното правителство са пречка за разговор в лявото. Искам да задам въпроса дали „тройната коалиция“ може да се счита за ляво управление, след като въведе плоския данък и дали управлението на Орешарски може да приема за ляво, след като не го отмени. АБВ има свои устав и програма, които се следват.

Що се касае до възможното взаимодействие без обединение, смятам, че основният въпрос, когато говорим за лявото,  е този за самоопределянето, но не по отношение на миналото, а по отношение на възможните решения на съвременните проблеми. Важно е политиците да се учат от грешките. Удачен пример са изминалите местни избори в София. Имаше 11 леви кандидати и нито един успешен. Тази грешка е осъзната. Показахме умения и готовност за диалог, макар и само на градско ниво. Реализирахме разговори за общи политики с градската структура на БСП и това се вижда в Столичния общински съвет. Сега, по инициатива на БСП, имаме общ доклад по отношение на „Софийска вода”. Според мен това е пътят за сътрудничество в лявото пространство.

Трябва да сме наясно какви цели си поставяме, ние левите, за предстоящите президентски избори, а именно да се преброим, да стигнем до балотаж или да победим. Заради гордостта и вътрешни търкания, които са по-скоро организационни, а не идеологически, готови ли сме да носим отговорността за един нов десен „модел Плевнелиев“ през следващите години? 

 

Калоян Паргов

Истината е, че България в момента се намира в нищото на фона на това, което става в Европа, въпреки че все пак трябва да се има предвид, че и Европа е в криза. У нас виждаме една криза, която не е свързана само с всеобщата икономическа и финансова криза, обхванала света след 2008 година. Тук имаме криза на институциите, криза на доверието и на политическата система като цяло, което позволява политическото пространството да се наводни с всякакви псевдопопулистки, радикални и какви ли още не формации, които е трудно да бъдат поставени, където и да било в политическия спектър. Причината за всичко това е политическият вакуум, който дава поле за изява на подобни псевдопартии.

В рамките на това и на предстоящите президентски избори искам да кажа, че миналата година с АБВ, включително и с президента Георги Първанов, коментирахме, че няма по-добра основа за обединение от едни избори, особено когато има и мажоритарен елемент. За съжаление миналата година пропуснахме уникален шанс да имаме общи леви кандидати по места и най-вече в София, което видимо се отрази на левите резултати на местните избори. От това не спечели никой и то не, защото БСП се смали наполовина, а АБВ успя да констатира успех чрез един съветник от една коалиция, която беше формирана за местните избори в София, а защото левите избиратели загубиха силата и остротата на политиката, която можеше да се води. Политиката е поле на възможности, така че, ако успеем да уловим тази възможност и да намерим пресечните точки, бихме могли да направим много, но ако не успеем, загубите ще са на сметката на избирателите, които ни вярват.

Това, което се случи като модел на взаимодействие в Столичния общински съвет между БСП и останалите леви представители, за което благодаря за разбирането не само на АБВ, но и на колегите от коалиция „Сердика“, няма как механично да се пренесе в национален мащаб. Причини за това са различните гледни точки по отношение на участието на АБВ в управлението, включително и наблюдавайки позициите им в Народното събрание. Казвам това без да персонализирам разговора между АБВ и БСП. Ще дам един пример с предложението на БСП за „майчинските“, което срещна една друга алтернатива от страна на АБВ.

Президентските избори са един втори шанс за лявото. Въпросът е как ще подходим. Стандартният подход е всеки да излъчи своя кандидат и в преговори да се търси кой ще отстъпи първи. Ако президентската двойка е важна за лявото като цяло, а не за някоя от партиите в лявото сама по себе си, то тогава подходът трябва да бъде малко по-иновативен. Това означава, че колкото се може повече леви партии трябва да седнат на една подобна маса и в рамките на следващите няколко месеца да поговорят за това какви са нашите виждания за президентската институция, кои са хората, които всеки от нас предлага, да им се даде възможност да правят кампания и в края на лятото да има един широк вътрешнопартиен избор, където да бъдат поканени и членове и симпатизанти, за да се излъчи онази двойка или личност, която да бъде кандидат на лявото, а не кандидат само на БСП, АБВ и т.н. Казвам това, защото този разговор не е на дневен ред в БСП отчетливо, но така или иначе се води подобен дебат. Разбира се, изходът от конгреса на БСП е залог и за този подход.

Благодаря на колегите от АБВ и останалите леви формации, които въпреки различията през годините, осъзнават кризата на доверие в левите партии и заедно търсим допирни точки, особено в месеците след местните избори. Доказателство за това са различните форуми, на които присъстваме заедно. Много е важно да се превъзмогне миналото, егото и реваншисткият подход в отношенията между нас. В БСП осъзнахме, че въпреки че сме най-голямата партия вляво, вече не сме сами. В едно такова обединение около политики и решения на проблеми или в една бъдеща президентска надпревара всяка една от партиите е редно да запази своята относителна самостоятелност, която не бива да бъде нарушавана предвид едно или друго формирование, което може да се създаде за постигането на цели, които сме си поставили.

 

Огнян Гърков

Искам да попитам г-жа Шуберт има ли единна левица в Германия и коя левица се счита за автентична там, както и какво мисли тя за „Алтернатива за Германия“?

 

Регине Шуберт

За мен като социалдемократ има само една лява партия в Германия и това е ГСДП. Смятам, обаче, че тя прави доста големи компромиси, а с това и грешки, затова сега има и друга лява партия. Според мен двете леви партии в Германия трябва да работят заедно, защото виждаме, че след последните парламентарни избори, по принцип, имаме мнозинство заедно със „Зелените“, но не управляваме.

Що се касае до „Алтернатива за Германия“, тя за мен няма никакви леви убеждения. Това е една дясна партия с грозно лице, която е тотално против чужденците и мигрантите, така че тя няма как да има нещо общо с каквито и да било леви ценности.

 

Георги Първанов

Интересно ми беше да слушам, така че в този смисъл подобни форуми са много необходими, стига от форум на форум и от дискусия на дискусия да не дойде времето на президентските избори и да се окажем пред една мрачна ситуация.

Първо ще отговоря на един въпрос на Мирослав Попов, а и на всички останали, които си го задават, по отношение на участието на АБВ в една дясна коалиция. Първо искам да попитам „тройната коалиция“ ляво управление ли беше, имаше ли там споразумение, където да са разписани принципите, платформата или програмата за това управление? Нямаше и един ред в тази насока, докато сега все пак сме постигнали нещо, защото от нашата платформа в общата такава на управлението са влезли едни около 40 идеи, съвсем конкретни законодателни предложения и политики. Въпросът за това как социалдемократическите представители участват в десни коалиции стои пред цяла Европа, а не само у нас. По-важното е друго, а именно, че това ще се налага на левицата и за вбъдеще независимо дали става въпрос за АБВ, БСП или една обединена левица. При тази разпиляност на българското политическо пространство хипотезата да има подобен тип управления поне още десетина години е съвсем реална.

Другият вариант е да си седим в ъгъла и да поддържаме една позиция на идейна чистота. Като историк мога да кажа, че най-чиста от идейна гледна точка партията е била след 1925г., когато тя наброява 300 души. Тогава партията е оцеляла, но не и без една външна подкрепа.

За местните избори в София аз поемам отговорността да не се случи единната лява кандидатура. Не така седят нещата в останалата част от страната, където има десетки случаи, в които АБВ подкрепи едностранно, въпреки липсата на споразумение, предложенията на БСП. Целта бе да не попречим на издигнатите от тях добри кметове, макар че някои от тях не успяха да спечелят, така както стана в Ловеч, Враца и т.н. Това повече не трябва да се случва.

Защо са важни този тип дискусии? Навремето моите и нашите различия с д-р Дертлиев и БСДП бяха много по-големи, отколкото различията, които имаме сега с БСП. Ние тогава бяхме две враждуващи партии, но преодоляхме различията стъпка по стъпка. Защо коалицията е важна? Причината не е в механичния сбор на електоратите, а това, че като видиш едно единение на социалдемократическа основа, около което се обединяват 15 партии в една силна формация, това дава перспектива. Преди единението обаче трябва да се формира идеята за промяна. Тогава успяхме да убедим хората, че левицата не просто се обединява, но се и променя.

Подписвам се под това, което Иво Христов формулира като основа за лява платформа и никой от АБВ или БСП няма да се обяви против нея, само че това няма да бъде достатъчно. На нас ни трябва шок, нещо с което да изненадаме и спечелим публиката. Иначе ние си правим платформи и програми, но те вече не впечатляват никого. Преди 4 години издадох книга, в която съм дал отговор на всички тези въпроси, но не повече от 5 души са ми се обадили да коментираме някои радикални и различни идеи, които съм формулирал там. Повечето хора просто искаха автограф, за да си имат книгата в библиотеката. Левицата трябва да върне ролята на идеите в политическия дебат, който сега е под всякаква критика. За това не са виновни само медиите, но и политиците.

Загубата на левицата на местните избори е много тежка, стратегически тежка. Да загубиш областните центрове на България и то да ги оставиш да отидат в ръцете на хора, които умеят да пазят властта, които умеят да правят избори, това прави ситуацията много по-тежка, отколкото беше през 2001 година. Както много пъти съм казвал, Иван Костов беше много труден противник, но легитимист, докато сега няма такова нещо. Сега ще ни изработят както си искат, особено ако сме разделени и противопоставени. Ако на всяка пресконференция във вторник си разменяме приятелски огън за щяло и не щяло, тогава сме свършени. Уморих се от този измислен вътрешен дебат, уморих се от това да търсим дребни закачки в лявото, при положение че нещата отиват на зле. Ние не успяваме да влезем в дневния ред на държавата. Трябва да седнем и да помислим коя е социалната база у нас, трябва да се опираме все повече на активните слоеве от населението, тези които могат да правят сериозна, силна и работеща политика. АБВ се опитва да го прави, но сигурно грешим и вероятно някои от критиките са основателни по отношение на конкретни действия.

Не разчитайте, че Бойко Борисов ще играе пас на президентските избори, така както направи Симеон Сакскобургготски през 2001 година. ГЕРБ са силно амбицирани да ги спечелят, защото искат да държат цялата власт и компромиси с това няма да правят. Ние нямаме време, ще минат двата конгреса, уви не знам дали е обща целта, но кампанията трябва да се започне през месец май. Ако издигнем кандидат в края на август, означава сигурна загуба, защото имаме да наваксваме много. Не стига просто единна лява кандидатура, защото за президентските избори ние трябва да се отворим и към центъра. Казвам това не защото съм респектиран от високите резултати на партиите в центъра, а защото левицата трябва да убеди не само левите, но и останалите хора. Ако не се обединим, ще стане като на местните избори, а именно всеки ще издигне своя кандидат и просто ще се преброим, а след това пак ще се критикуваме, ще си правим закачки и т.н.

Според мен левицата няма да изчезне, но перспективата да последваме примера на полската левица никак не ме вдъхновява. Като предложение към организаторите, без да повтаряме в буквалния смисъл на думата Лесидрен, но в един момент трябва да се съберат и лидерите, като тук нямам предвид само двама души. Те трябва да седнат на една маса, да се затворят за няколко дни, да спорят, да се карат ако трябва, но поне да си изяснят нещата без посредници, а не чрез медиите. Подобни форуми могат поне да оказват натиск в тази насока чрез идеи и предложения.

 

Доц. Андрей Бунджулов

Няма да правя заключения, но все пак трябва да има поне някакъв въображаем резултат от нашата дискусия. Целта беше да се създаде среда за комуникация и диалог. Крачка напред е присъствието на Калоян Паргов и Георги Първанов. Крачка напред би било, ако се обърнем един към друг и сложим мораториум на тези агресивни изказвания. Предстоят конгреси в партиите. Струва ми се, че трябва да съсредоточим разговора върху политиките и алтернативите към момента, а не към слагането на етикети. Ако успеем в това, тогава не знам дали ще има предварителни избори, но поне може да се сложи началото на подобен лидерски дебат, за какъвто говори Георги Първанов. След това вече може да се тръгне точка по точка, а именно данъчни реформи, социални проблеми и т.н., т.е. разговорът да се сведе да едни по конкретни форми. Едва тогава вече ще има резултат от взаимодействието на левиците у нас и само тогава една обща кандидатура на левицата, която да бъде отворена и към центъра, би се оказала възможна. 

 

Любомир Кючуков

Последният въпрос, който беше поставен е свързан с това дали диалогът и взаимодействието вляво ще се осъществи сега или когато му дойде времето. Очевидно отговорът е, че това ще стане, когато му дойде времето, но дано да бъде сега. Лично аз, като дипломат, професионално вярвам в диалога и смятам, че има смисъл от него дори и само за да чуем колко сме различни.

 

Любомир Кючуков

 

Надявам се, че след този разпад, прогнозиран тук, ще има и нов синтез. В крайна сметка лявото ще си намери новия облик през призмата на човека - и хуманното, защото всички колизии и катаклизми, които пргнозираме, в крайна сметка ще изведат на преден план човека.

Comments are closed.