Три години след референдума за излизане на Обединеното кралство от Европейския съюз темата продължава да звучи все така драматично – и все повече да омръзва на всички. Като всяко отлагане във времето измества въпросите „кога“ и „как“ в посока на съмнението „дали“. Същевременно през цялото това време Брекзит тресе британското общество и политика и изсмуква енергия и ресурси от Европейския съюз.
Прецедент или тенденция
Ключовият въпрос при анализа на Брекзит е дали и доколко това е резултат от обективни процеси или е по-скоро отклонение от общите тенденции вследствие на спецификата на британското общество и държавна история. Мнението, че Обединеното кралство никога не се е чувствало като интегрална част от континента и е предпочитало да залага на своята различност е достатъчно силно застъпено в редица публикации по темата. Тук се посочват както обективни обстоятелства: историческата обособеност на Великобритания, спомените от имперското минало и величие, връзките със страните от Британската общност (като евентуални икономически партньори и експортна дестинация, способни да изиграят буферна и компенсираща роля за британския експорт при следващия по-затруднен достъп до европейските пазари), така и субективни британски традиции, преди всичко британския консерватизъм.
Всички тези фактори в една или друга степен оказаха влияние за резултата от референдума от юни 2016 г. Но те все пак са по-скоро вторични спрямо по-дълбоки проблеми, генерирали негативния вот, а и тяхното отражение не задължително беше изцяло в посока напускане. Това се отнася включително и за прословутия консерватизъм на британците: за по-възрастното поколение връщане към традициите означаваше излизане от ЕС, но за тези под петдесетгодишна възраст, родени около или след присъединяването към Съюза консервативният вот означаваше оставане в ЕС – просто защото те не познават друга реалност. Спецификите обясняват защо тези настроения бяха толкова силни именно в Обединеното кралство, но не защо въобще нарастват евроскептичните нагласи – не само там, но и в целия ЕС.
Има достатъчно основания да се твърди, че причините за Брекзит са значително по-комплексни, като те обхващат не само британското общество, а произтичат от дълбоките промени поне на няколко нива: развитието на света, свързано с глобализационните процеси и кризата на националната държава; геополитическата динамика, заменяща замръзналата стабилност на биполярния свят през кратката преходна илюзия за еднополюсност към един многополюсен и много по-сложен и нестабилен свят; „кризата на идентичността“ на ЕС вследствие на отхода от базисни ценности и подходи. В този смисъл процесите и тенденциите са достатъчно еднотипни за европейските общества.
На практика през последното десетилетие се получи натрупване на кризи в Европа (финансова и икономическа, бежанска и мигрантска, терористични атаки и отказ от мултикултурализма като доминиращо разбиране за съжителство между етноси и религии), което, в съчетание със завръщането на войната в Европа (не само като факт на Балканите и в пост-съветското пространство, но преди всичко като начин на мислене и като морално допустим и легитимен инструмент за разрешаване на междудържавни спорове), плюс ескалацията на конфронтацията с Русия и преосмислянето на евроатлантическите отношения, разтърсиха из основи континента.
Трите обществени дефицита в Европа – на сигурност, справедливост и доверие
Като проявление от всички тези процеси в Европа постепенно се оформи усещането за поне три сериозни дефицита: на сигурност, на справедливост и на доверие. Глобализацията и революцията в технологиите, информацията и комуникацията направиха държавните граници силно пропускливи. Респективно – изчезна чувството за защитеност, което националната държава осигуряваше. Като загубената сигурност е достатъчно обхватна – персонална и национална, професионална и социална, включително и като житейски хоризонт. И тази загубена сигурност започва да се търси на по-ниско, суб-статално равнище – в общността на религия, етнос, идеи. Което от своя страна фрагментира, разделя и противопоставя обществото. В рамките на Брекзит това намери своето отражение, извеждайки като един от водещите проблеми мигрантския наплив. Като във Великобритания се наблюдава определена особеност по сравнение с повечето страни от Западна Европа: предвид дългогодишните традиции на Британската империя за имиграция от Британската общност страховете бяха свързани не толкова със заплахата срещу националната идентичност, а бяха разположени преди всичко в полето на социалната проблематика: опасенията от загуба на работни места, социален дъмпинг, разклащане на системите срещу безработица и на здравеопазване. Което по един доста некоректен начин бе свързано най-вече с гражданите на България и Румъния на Острова, респективно бе експонирано като проблем и вина на ЕС и разширяването му.
Нарастването на неравенствата в света е тенденция, за която през последното десетилетие се алармира на всички нива[1]. В европейски контекст този процес намира отражение както вътре в държавите-членки, така и между тях. Един от ключовите ефекти от него е социалната дестабилизация на средната класа, като дори и в най-богатите европейски страни (напр. при протестите на „жълтите жилетки“ във Франция) вече започна да се говори за масово обедняване (разбира се, тук става дума не за абсолютно, а за относително обедняване – като трудност при поддържане на привичния стандарт и като разширяване на разликата с по-високите социални прослойки). Именно на тази причина може да се отдаде и преимущественото гласуване в полза на Брекзит на почти цяла Южна Англия – районът, населен основно с представители на средната и високата средна класа в страната, които виждат възможност за съхраняване на застрашения социален уют в затварянето срещу външните фактори.
Натрупването на проблеми в ЕС и отсъствието на видими резултати за тяхното решаване постепенно ерозира и един важен елемент на представителната демокрация – доверието. Създаде се усещането за разминаване между дневния ред на управлявани и управляващи, като последните се разглеждат като носители на статуквото и причина за проблемите, а не като път за тяхното решаване. Тази политическа оценка се засилва от обстоятелството, че в продължение на десетилетия доминираща в рамките на ЕС и неговите институции (Европейския парламент и Европейската комисията) е била голяма коалиция на десния и левия център (Европейската народна партия и Партията на европейските социалисти). На национално ниво това също бе нерядко срещано явление, особено видимо в Германия. Това доведе до натрупването на значим протестен вот, когато двете основни идейни течения в Европа вече не се разглеждат като алтернативни едно на друго и реалните промени се търсят встрани от тях, основно вдясно, към по-радикални подходи и решения. В периода преди Брекзит в Обединеното кралство тази тенденция намери своето отражение на партийно ниво в два факта, маркиращи една и съща посока – по-надясно: излизането на британската Консервативна партия от ЕНП и създаването на Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП). И докато в първия случай стремежът беше да се спре изтичането на гласове по-надясно, то във втория ставаше дума за атака срещу статуквото, включително и управлението на консерваторите. В крайна сметка резултатът бе еднопосочен: генерираната и стимулирана от тези две партии енергия на отрицанието подмина рубежа, на който тогавашния британски премиер Камерън се надяваше да я спре (с договарянето само няколко месеца преди референдума на пределно изгодни за Великобритания условия за членство с много изключения от общите правила[2]) и хвърли страната в дългосрочни политически турбуленции.
Обратими ли са центробежните тенденции?
Брекзит е най-видимата, но определено не единствената проява на центробежните тенденции в Европа през последното десетилетие. При това те далеч не се изчерпват само на ниво ЕС, а обхващат различни сфери и равнища. В политически план на ниво партии и идеи тези процеси изкристализираха в силни популистки настроения, радикализация и бягство от политическия център. Това доведе до значителен импулс на крайната десница както в отделни държави-членки на ЕС (Италия, Австрия, Полша, Унгария – където достигнаха до управленски позиции, плюс засилено влияние във Франция, Германия, Финландия и др.), така и на общоконтинентално ниво, където изборите за Европейски парламент показаха не просто значимо присъствие на националистическо-популисткия сектор, но той до голяма степен определи и политическия дневен ред на дебата, извеждайки на преден план теми като миграцията. За разлика от повечето европейски страни, където популизмът постепенно обрасна със своя ясно изразена националистическа идеологическа обвивка (крайно-десен, ксенофобски, разделящ обществата в западната част на континента; „одържавен“, изведен в ранг на национална политика и консолидиращ държавите в някои източноевропейски страни), в Обединеното кралство настроенията останаха по-близо до „чистия“ популизъм. Доколкото в страната също има достатъчно силни националистически настроения, то те са по-скоро инерционни, израз на своеобразна „имперска носталгия“, която за разлика от континенталните национализми не се консолидира срещу конкретна външна заплаха, а търси да възстанови загубеното минало величие – което се възприема като принизено от необходимостта да се съобразява с решения, взимани извън него, още повече на континента. Което пък послужи за подходящ психологически фон на кампанията за Брекзит („да си върнем суверенитета“), довела до гласуването за напускане.
Кризата на националната държава, респективно политическият откат, намерил израз в засилването на националистическите настроения, имаше своето отражение не само като дестабилизиращ фактор за целия ЕС, но се отрази негативно на едно ниво по-ниско – върху редица европейски държави. Става дума за сепаратистки тенденции, които се появиха с под една или друга форма в страни като Испания, Италия, Белгия и т.н. Общият знаменател на тези тежнения, който впрочем ги обединява и с Брекзит, е своеобразен „бунт на богатите“, нежеланието да се плаща цената на кризата и усещането, че средства и ресурси се отнемат неоснователно от тях в полза на по-бедни страни и региони (които често се възприемат като виновни за собствените си проблеми). Дори и стремежът към независимост на Шотландия също попада в тази мотивационна графа, въпреки че тя определено не е най-богата част на Великобритания – доколкото шотландските националисти поставят ударение на енергоресурсите от Северно море.
Впрочем, колкото и парадоксално да изглежда, това бягство от проблемите изглежда присъства и в основния дебат в рамките на целия ЕС и намира израз в доминиращото разбиране за Европа на различните скорости. Но докато Обединеното кралство чрез Брекзит декларира желанието си да излезе от Съюза, то част от страните-учредителки като че ли негласно желаят да напуснат със Съюза – обособявайки от останалите едно високо интегрирано ядро (взимащо със себе си всички досегашни достижения на евроинтеграцията), заобиколено от система от концентрични кръгове и формати с различна геометрия, оформили една по-хлабава периферия.
Всичко това отразява и някои от основните проблеми пред европейската интеграция като цяло: отход от изначалните ценности (мир, просперитет, солидарност) и промяна на съотношението „национално-общностно“. Рязкото увеличаване броя на страните членки на ЕС доведе до определена еволюция и дори ревизия на функционалните полета на институциите. Това обективно увеличи значението на координиращите функции на общностните институции, на първо място на Европейската комисия. От своя страна тази динамика засили тенденцията, характерна за всяка една бюрокрация да обраства с власт, да генерира собствен управленски ресурс и да става все по-самодостатъчна – с други думи да завзема пространства в сферата на политическите решения. Същевременно, възползвайки се от това, столиците с удоволствие прехвърлят отговорността за проблеми, грешки и непопулярни мерки върху ЕК. Но политическата отговорност за решенията в крайна сметка лежи основно върху Съвета на ЕС, т.е. държавите членки. По силата на обстоятелството обаче, че ЕК освен всичко друго е и терен за постигане на баланси между страните в ЕС, тя нерядко се превръща и в инструмент на по-влиятелните страни за прокарване на техните интереси и трансмисия на тяхната политика за сметка на останалите. Засилвайки резигнацията и критичните настроения на континента, включително при гласуването за Брекзит[3].
Последствията от Брекзит за Обединеното кралство
Последствията вече до голяма степен са налице – независимо дали и кога страната ще напусне ЕС. Те са видими – и негативни. Иронията е, че те ще са факт дори и Брекзит да не се осъществи. Защото те са резултат не от „акта Брекзит“, а от „процеса Брекзит“. Иначе казано, в рамките на тригодишния период след референдума в обществото и държавата се натрупаха толкова отрицателни процеси и тенденции, че те ще оказват своето влияние за години напред. Като в най-обобщен вид те се вместват в понятието „несигурност“ – държавна и персонална, политическа, икономическа и социална.
Основният резултат от Брекзит може да бъде дефиниран достатъчно определено: криза – дълбока и дългосрочна. Обхващаща практически цялата политическа система. Тук следва да се подчертае, че независимо от последователните отлагания на крайния срок за Брекзит, те сами по себе си не носят допълнителен оптимизъм за намирането на решение. Защото проблемът не е в липсата на време, а в отсъствието на съгласие.
На първо място става дума за едно дълбоко разделено общество. Както резултатите от референдума, така и последващите социологически проучвания сочат приблизително равни дялове на привържениците и противниците на Брекзит, като разликата се вмества в рамките на няколко процента[4]. Разбира се, повечето данни говорят за промяна на политическите настроения, като тези няколко процента разлика сега са с обратен знак – от вот за излизане в подкрепа на евентуално оставане. Но проблемът вече дори не е само в това коя позиция има известно предимство. Защото вътрешната конфронтация в обществото ескалира до степен, когато двете позиции станаха непримирими и намирането на компромис между тях – изключително трудно. При това каквото и да се случи в крайна сметка половината от британското общество винаги ще се чувства излъгана: тези, които искат оставане в ЕС – защото очевидно кампанията за напускане бе съпроводена с лъжи и дезинформация; тези, които настояват за излизане – защото при евентуалното продължаване на членството в ЕС вотът на над половината британски граждани просто ще бъде пренебрегнат.
Вторият важен резултат е свързан с дискредитирането на политическата система и дълбоката криза на политическото представителство – и доверието в него. И парламентът, и правителството са разтърсвани от конфликти, а отношенията между тях са сведени до периодично парламентарно бламиране на правителствените предложения. Неспособността на британския парламент да консолидира единна позиция по отношение на Брекзит, включително дори и за собственото си разпускане, блокира целия политически живот на страната, вкарвайки я в коловоза на единствения проблем (one-issue country, както самите англичани я формулират). Същото се отнася и за правителството в Лондон, което на теория би следвало да провежда единна политика, но на практика вътрешната конфронтация е не по-малко остра, което доведе до смяната на над двадесет министри. Няма основания да се очаква, че смяната на премиер-министъра ще отпуши процеса и ще създаде условия за общо решение в рамките на този парламент. А ситуацията след евентуални парламентарни избори изглежда не по-малко противоречива. Реално страната е в положение, когато всички опции са полуотворени (включително нов референдум), но нито една от тях няма убедителна подкрепа.
Следващото очевидно последствие от Брекзит е кризата на политическите партии. До степен да се постави под въпрос господстващата от десетилетия двупартийна система в страната. И двете основни партии са вътрешно разделени и конфронтирани и не успяват да излъчат единно послание към избирателите си. По начало Камерън е обвиняван, че е поставил интересите на собствената си Консервативна партия над интересите на държавата с провеждането на референдума. Резултатът обаче е плачевен за КП – освен че отбеляза срив във своето политическо влияние, превръщайки се с 8.84% в пета политическа сила в страната на изборите за Европейски парламент[5], партията и парламентарната ѝ група е в състояние на полуразпад, като все повече на преден план излиза въпросът за нейното единство. Лейбъристите също са раздвоени, като поради нееднозначната си позиция те не успяха да консолидират около себе си про-европейските настроения (следва да се отчита, че тук те имат исторически хендикап от организирания от тях референдум за излизане от ЕС през 1975 г.). Както показаха евроизборите, от тази ситуация се възползваха формациите с ясни послания: Либерал-демократите (като категорична про-европейска партия) и новата партия Брекзит на Фарадж – като безкомпромисна партия на напускането.
Брекзит силно разклати самата британска държавност, като постави въпроса доколко Кралството ще остане обединено, а Британия велика след всички тези трусове. Лидерката на Шотландската национална партия Стърджън нееднократно е заявявала, че ще предизвика втори референдум за отделяне на Шотландия в случай на напускане на ЕС[6]. Като този път резултатът вероятно ще бъде различен, добавяйки към гласовете на шотландските националисти и тези на про-европейски настроените шотландци. Проблемът със Северна Ирландия е още по-сложен, доколкото там се преплитат в сложен възел двустранните отношения между Обединеното кралство и Република Ирландия (което означава и отношенията на Лондон с ЕС като цяло), запазването на мира в Ълстър (защото споразумението от Разпети петък от 1998 г. предвижда отварянето на границите между двете Ирландия като условие за спиране на кръвопролитията), отношенията между Северна Ирландия и Великобритания (поради опасенията, че предлаганата „предпазна мрежа“ може да доведе до непоправимо разделение между тях). Дори и в Уелс се появиха първите признаци на зараждане на сепаратистки настроения[7].
Противно на прокламираните от привържениците на Брекзит икономическа независимост и просперитет, всички налични анализи сочат, че в достатъчно дългосрочен план Брекзит ще бъде последван от сериозни икономически проблеми. По данни на Банк ъф Ингланд брутният вътрешен продукт при най-тежкия сценарий към 2023 г. може да падне с повече от 10%, безработицата да нарасне с 7%, а годишната инфлация да надхвърли 6%[8]. Очаква се също така сериозен спад на инвестициите, загуба на международни пазари (които едва ли ще бъдат в пълна степен компенсирани от по-интензивни отношения със САЩ, Китай, Индия и т.н.), вече е налице отдръпване на отделни крупни международни компании[9], под въпрос се поставя дори бъдещето на Ситито като водещ световен финансов център.
Отражението на Брекзит върху ЕС
Трудно е да се обхванат всички възможни бъдещи аспекти на евентуалното напускане на Обединеното кралство. Но това, което може да се каже вече към днешна дата е, че ЕС също не се разминава без сериозни негативни последствия.
В съдържателен план на първо място това е подмяната на дневния ред: дебатът за бъдещето на ЕС бе заменен от дискусията за бъдещето на Обединеното кралство в ЕС (или извън него). Което забави процесите на преосмисляне и реформи в самия Европейски съюз, остави висящи редица ключови въпроси, респективно даде допълнителна храна за критично и скептично настроените политически сили на континента. ЕС съсредоточи и изразходва огромен политически ресурс и енергия по темата Брекзит, превръщайки във функция от нея дори такива въпроси като институционалното обновяване (през призмата на изборите за ЕП), приемането на Многогодишната финансова рамка за следващия седемгодишен период (която ще изглежда по друг начин ако Брекзит се осъществи при вече договорените финансови условия), реформите в редица сфери, където британското участие формира определени баланси като например политиката по миграцията и предоговарянето на Дъблинския регламент, Общата селскостопанска политика, та дори и Еврозоната и Шенген, където Великобритания не участва, но влияе чрез своите позиции.
Неочаквано за мнозина Брекзит консолидира останалите страни-членки на ЕС в рамките на преговорите за напускане на Обединеното кралство. И независимо от някои опити на британската страна да търси авансово двустранни договорености по отношение на конкретни интереси на отделни държави (по търговски или инвестиционни теми, статута на пребиваващите на територията ѝ европейски граждани и т.н.) това единство бе съхранено по време на целия преговорен период. Съществува риск обаче отлагането на окончателното решение да доведе до разминаване в позициите вътре в ЕС. Симптоми за това се появиха в подхода относно възможно по-нататъшно отлагане: докато френският президент Макрон достатъчно ясно се обявява срещу поредно продължаване на срока (т.е. за Франция от приоритетно значение е окончателното приключване на проблема, независимо дали това ще означава напускане или оставане), то сигналите от Германия са доста по-модулирани като ново удължаване не се изключва априорно (т.е. за Германия е важно да се използва дори и последния възможен шанс за оставане на Великобритания в ЕС). Евентуално пропукване на основите на носещата европейска конструкция – френско-германския консенсус – в резултат на Брекзит би имало сериозен негативно отражение върху цялостния дебат за бъдещето на ЕС.
Брекзит все пак имаше и своя позитивен отпечатък. Очакваният ефект на доминото, при който Обединеното кралство е последвано от други държави и който евентуално би могъл да застраши самото съществуване на ЕС, на този етап не се състоя. Нещо повече, наблюдава се обратния ефект – на определено отрезвяване. Това е особено валидно за мнозинството евроскептични формации на континента, които снеха лозунга за излизане на техните страни от ЕС, заменяйки го с необходимостта от дълбоки реформи на Съюза в посока възвръщане ролята на националните държави в него. Въпреки това обаче не следва да се изключва ситуацията, при която в средносрочна перспектива и при стабилизация на Обединеното кралство след шока от евентуално напускане, да се появи нова вълна с искания за излизане от Съюза и на други държави – вече с Брекзит като знаме и пример.
Въпросите остават. И основният от тях продължава да бъде има ли екзит от сагата с Брекзит.
[1] Obama decries income inequality in final State of the Union address – 12.01.16. CNN. Available from: http://money.cnn.com/2016/01/12/news/economy/obama-state-of-the-union/index.html. (23.02.2017); IMF Fiscal Monitor: Tackling Inequality – October 2017. International Monetary Fund. Available from: http://www.imf.org/en/Publications/FM/Issues/2017/10/05/fiscal-monitor-october-2017. (27.04.2018);
Just 8 men own same wealth as half the world 16.01.2017. Oxfam International. Available from: https://www.oxfam.org/en/pressroom/pressreleases/2017-01-16/just-8-men-own-same-wealth-half-world (17.01.2017).
[2] Великобритания стигна до споразумение с ЕС – 20.02.2016. Mediapool.bg. Достъпен от: http://www.mediapool.bg/velikobritaniya-stigna-do-sporazumenie-s-es-news245841.html (20.02.2016).
[3] Кючуков, Любомир, 2016, ЕС и релацията „ние-те“. В: Ще се разпадне ли ЕС?, сборник научни статии, София, с. 91-100.
[4] Kellner, Peter, The polls are clear: support for staying in the EU has rocketed – 20.12.2018. Theguardian.com. Available from: https://www.theguardian.com/commentisfree/2018/dec/20/polls-stay-eu-yougov-brexit-peoples-vote. (15.01.2019).; Brexit: polls that show how Britain cannot make up its mind – 19.03.2019. Ft.com. Available from: https://www.ft.com/content/83d2880a-4bef-11e9-bbc9-6917dce3dc62. (20.03.19).
[5] 2019 European election results – 28.05.2019. European Parliament. Available from: https://www.election-results.eu/united-kingdom/ (29.05.19).
[6] Шотландия формално поиска разрешение да проведе референдум за независимост – 31.03.2017. Dnevnik.bg. Достъпен от: http://www.dnevnik.bg/sviat/2017/03/31/2945842_shotlandiia_formalno_poiska_razreshenie_da_provede/ (31.03.2017).
[7] Хиляди в Уелс демонстрират с настояване за независимост от Великобритания – 12.05.2019. News.bg. Достъпен от: https://news.bg/int-politics/hilyadi-v-uels-demonstrirat-s-nastoyavane-za-nezavisimost-ot-velikobritaniya.html. (12.05.2019).
[8] EU withdrawal scenarios and monetary and financial stability. A response to the House of Commons Treasury Committee. November 2018 – Bank of England. Available from: https://www.bankofengland.co.uk/-/media/boe/files/report/2018/eu-withdrawal-scenarios-and-monetary-and-financial-stability.pdf?la=en&hash=B5F6EDCDF90DCC10286FC0BC599D94CAB8735DFB. (20.04.2019)
[9] Активи за 1 трлн. долара се местят от Великобритания в ЕС заради Брекзит. News.bg. Достъпен от: https://news.bg/int-economics/aktivi-za-1-trln-dolara-se-mestyat-ot-velikobritaniya-v-es-zaradi-brekzit.html. (01.01.2019)