Външната политика се генерира вътре в страната, но тя не може да бъде ефективна ако не бъде разположена в полето на международните процеси и не отчита водещите тенденции в международните отношения. След края на Студената война, противно на предсказанията, не настъпи край на историята, съпроводен с установяването на един подреден, йерархично организиран и идеологически доминиран свят, а се случи точно обратното – международните отношения навлязоха в период на дълбока и дълготрайна нестабилност, предизвикана от разрушаване на съществувалите баланси и процес на формиране на нови такива.
Геополитически процеси и тенденции
Войната в Украйна, както и последвалата я криза в Близкия изток може би в най-концентриран вид олицетвориха динамиката на протичащите процеси и основните противоречия, които доминират международното развитие от началото на настоящия век. Войната промени оптиката в международните отношения, вкара ги във военната логика – и очерта тенденции, които ще определят света за един достатъчно дълъг времеви период.
На първо място става дума за една дълбока поляризация на международните отношения. Конфронтацията се превърна в доминиращ фактор, като в отличие от периода на Студената война днес тя крие значително по-сериозни рискове[1]. За разлика от втората половина на ХХ век, сега сблъсъкът е геополитически и не минава по идеологически разделителни линии (опитите той да се структурира по оста „либерална демокрация – авторитарни режими” бяха неуспешни, доколкото част от страните в лагера на демокрациите се оказаха с достатъчно авторитарни управления)[2]; днес конфронтацията е динамична, гореща, с ясна тенденция към ескалация, а не статична и „замръзнала” както по време на Студената война; тогава противоборството беше структурирано в два противостоящи военно-политически съюза и при ясно очертани линии на съприкосновение, докато сега то е многовекторно и много по-диверсифицирано, с участието на повече самостоятелни, а и прокси играчи; противопоставянето в рамките на Студената война беше „договорирано” и контролирано, доколкото беше създадена цяла система от международни двустранни и многостранни споразумения, докато сега тенденцията е обратна и броят на действащите взаимни договорености постоянно намалява.
Войната в Украйна изведе на преден план и друга важна тенденция, обозначавана в анализите с английския термин секюритизация. На практика сигурността се превърна във задължителен и доминиращ елемент при взимането на всички политически решения, оставяйки на заден план дори икономическите и финансови интереси на държавите. Непосредствен израз на тази тенденция стана разширяване и консолидиране на съществуващите военни съюзи (с най-типичен пример политическото реанимиране на НАТО – вече никой не говори за неговата мозъчна смърт, като същевременно към Алианса се присъединиха Финландия и Швеция), както и създаването на нови такива (тук следва на първо място да се спомене АУКУС – което пък отразява и преместването на основното поле на геополитическо противопоставяне в района на Индо-тихоокеанския регион по линията на съприкосновение на интересите между САЩ и Китай).
Характерно за този процес е обстоятелството, че сигурността се разбира само и единствено като нарастване на военния капацитет на страните като тече процес на засилена милитаризация в световен план: в проекта за бюджет на Русия за 2024 г. военните разходи достигат 6%[3], а Европейският съюз обяви официално преход към икономиката на военни релси[4]. Същеврeменно ерозира договорно-правната система за контрол върху въоръженията и разоръжаване, особено в сферата на руско-американските споразумения за ядрените оръжия. Всичко това даде основания да се твърди, че до голяма степен решенията в ЕС вече се взимат с поглед към НАТО и дори, че самият съюз „осъществява преход от проект за мир към военен проект”[5].
Следващата важна тенденция в развитието на международните отношения през последните години е тяхната „регионализация”. Кавичките са необходими, защото става дума не за развитие на регионално сътрудничество, а за определен „едропанелен подход”, базиран на външен поглед към даден регион като към общо геостратегическо пространство и окрупнена геостратегическа единица. В условията на война това виждане се отрази върху третирането на отделните региони не като съвкупност от отделни държави със свои собствени интереси, а като театър на евентуални военни действия, в който те имат своя предетерминирана роля: така например към Източна Европа и Черноморския регион вече често се реферира като към източния фланг на НАТО и дори като фронтови държави. Което пък рефлектира обратно върху отношението към отделните държави в региона през призмата на тяхната стратегическа значимост, респективно предимства и слабости.
По отношение на Балканите тази тенденция превърна региона в политически план не просто в част от единия от основните субекти в този геополитически конфликт („Западът” в лицето на ЕС и НАТО – защото всички страни от региона са или вече членки или имат ясно заявени евро, а и евроатлантически амбиции), но те са и обект на натиск и разнопосочни опити за оформяне на сфери на влияние.
Всички тези процеси се развиват на по-широкия фон на сблъсъка на две тенденции, определящи динамиката на развитието на международните отношения от началото на века: към двуполюсност (в измерението си САЩ-Китай и тяхната борба за глобално лидерство) и към многополюсност (в утвърждаването на нови глобални играчи и регионални лидери).
След края на Студената война и изчезването на двуполюсния свят човечеството заживя с илюзията за дълга и стабилна моноцентричност, когато не просто всички политики, но до голяма степен и правилата на играта – респективно правата, но и отговорностите – се формулират, направляват и контролират от един център. Илюзия, продължила по-малко от две десетилетия. Процесите се оказаха много по-сложни и противоречиви и динамиката на международните отношения бързо доведе до оформянето на мощни контрабаланси.
Многополюсният свят, който изкристализира в резултат от тези процеси, доведе до промени в поне два основни аспекта на световната политика. Първо, в структурен план: в утвърждаването на нови глобални играчи на международното поле и засилване влиянието на редица регионални фактори, съпроводени с появата и на несистемни, не-държавни играчи (с най-очевидните примери „Ислямска държава“ и Ал-Кайда), както и все по-разпространената тенденция за използване на т.нар. прокси структури, позволяващи осъществяване на въздействие без пряко ангажиране. И второ, в съдържателен аспект: международните отношения станаха много по-непредсказуеми, завърна се борбата за сфери на влияние, международното право и на първо място принципът на държавния суверенитет са подложени на постоянни нарушения[6].
В същото време става все по-видима една нова – и също много логична – противоположна тенденция: към нова вторична двуполюсност, глобална по своя обхват. Става дума за противоборството между САЩ и Китай, т.е. за битката за глобално лидерство[7]. Това противопоставяне е достатъчно обективно обусловено – като интригата се свежда до това как то ще се развива и какъв ще бъде неговият интензитет: дали това ще бъде съревнование между взаимно уважаващи се играчи при наличие на достатъчно ясни, общоприети правила на играта, към които страните се придържат или ще бъде битка за доминация и ескалираща конфронтация, целящи да лимитират възможностите и влиянието на съперника, където правилата се определят от позиция на силата[8].
Две важни характеристики определят същността на това противоборство. Първо, то вече е всеобхватно – не само в икономиката, търговията и инвестициите, както беше доскоро, но и в политиката, сигурността, международните организации. Второ, има всички основания да се предполага, че това съперничество ще бъде достатъчно дългосрочно и ще доминира процесите в международните отношения поне за няколко десетилетия напред. Вътрешната динамика на отношенията в самата двойка САЩ-Китай също има ясно обозначен вектор: Китай се утвърди като глобален фактор и има самочувствието на такъв, той е динамичната, експанзионистка сила, която се стреми да разшири своето влияние за сметка на досегашния световен хегемон, който губи позиции. Което пък определя още една съществена инверсия в международните отношения, характерна за сегашния етап: днес Китай е защитник на либерализацията в световната икономика и търговия, защото това му позволява по-благоприятни условия за достъп до пазарите, докато САЩ (а и широкият Запад като цяло) залагат на протекционизма и санкциите – за да осигурят защита на националната си икономика.
В геополитически план може би най-значимата промяна през последните години е заявката на т.нар. „Глобален юг” за нова, по-значима роля в международните отношения. Това намери отражение в една друга, също вече достатъчно дългосрочна и стабилна тенденция в международните отношения – постепенното оформяне на един достатъчно широк, макар и твърде аморфен, геополитически „не-Запад“, обхващащ голяма част от Африка, Азия, Латинска Америка. Това не е анти-Запад, защото тук не става дума за формирането на фронт за борба срещу Запада, както и за лансирането на някаква анти-западна идеология, а е по-скоро форма на пасивна съпротива срещу натиска на Запада и стремеж за едни по-справедливи международни отношения, които не се доминират от Запада, а отчитат интересите и на развиващите се страни. Той не е и про-руски, защото повечето от тези страни приемат войната в Украйна като геополитически, империалистически сблъсък с участието на Русия. Тази нова значимост на Глобалния юг вече до голяма степен е факт, като включително се наблюдава своеобразната „борба” за него, която се води на дипломатическото поле между Запада, от една страна, а от друга – Китай и (по-скоро паралелно, а не заедно) Русия.
Развитието на тази тенденция до голяма степен това ще зависи и от еволюцията на БРИКС и неговата роля в международните отношения. Започвайки като организация със строго икономически цели, днес БРИКС прераства в нещо значително по-амбициозно. Обединяващият признак е недоволството от сегашното състояние на международните отношения, включително през призмата на дейността на международните институции и правилата за поведение на международното поле – където те виждат демагогия, двойни стандарти и неоколониални амбиции[9]. Това прави БРИКС достатъчно привлекателен за много държави – довело и до неговото разширяване: формално като членство и по-обхватно, като влияние. Същевременно вътре в рамките на БРИКС съществуват значителни различия относно целите, тематичния обхват и разширяването на структурата, както и двустранни противоречия (на първо място между Индия и Китай). В този смисъл бъдещето на БРИКС ще зависи от това дали и доколко Китай ще опита и ще успее да доминира БРИКС, трансформирайки го реално от структура на един многополюсен свят в инструмент на своето двустранно противоборство със САЩ за глобално лидерство[10]. Тоест, дали БРИКС ще остане в полето на не-Запада, или ще прескочи в това на евентуален анти-Запад – което пък неминуемо би довело до дълбоки вътрешни сътресения в рамките на самия БРИКС. Иначе казано БРИКС се очертава като значим фактор, но не и алтернатива на Запада в международните отношения.
Първите две десетилетия на новото хилядолетие се характеризират и с постепенна, но неотклонна ерозия на следвоенният световен ред. Но на негово място не се структурира нов такъв[11]. Това, което постепенно изкристализира е конфигурацията на един дълбоко разделен и вътрешно конфронтиран свят, съпроводена с яростна борба за сфери на влияние[12], с висока степен на милитаризация на международните отношения, ново съотношение на силите между глобалните играчи, нови съюзи и конфигурации, в една слабо ефективна, а вероятно и трудно функционираща институционална и правна среда на международните отношения и подмяна на основния принцип за равноправието на държавите с отношения от позиция на силата.
Съществуващият световен ред се гради върху международните институции и международното право. Но институциите, на първо място системата на ООН, се оказва неефективна пред лицето на структурните и съдържателни промени на един все по-глобализиращ се свят, а международното право се заобикаля и подменя, дори терминологично – заменяйки се от „отношения, базирани на правилата”. Иначе казано, международните институции и международното право постепенно губят своята практическа ефективност и значимост, но не се заместват от нови такива. Нещо повече, отсъства механизъм за споразумяване по необходимите реформи, доколкото се наблюдава пълна липса на взаимно доверие и дори международният дипломатически диалог се превърна от инструмент за търсене на решения в трибуна за взаимни обвинения. Това от своя страна извежда като приоритет не реформата на международните институции и международното право, а съхраняването на съществуващата институционална и правна рамка и системата на ООН като непосредствена и ключова задача в международните отношения. Всичко това очертава една достатъчно дългосрочна и същевременно твърде динамична среда, в която тези отношения ще се развиват занапред.
Българската външна политика в свят на кризи и сътресения
Цялата тази сложна геополитическа палитра предполага задълбочено анализиране на интересите, целите и инструментариума на българската външна политика, подчинено на една достатъчно дългосрочна стратегия за външната политика на страната. Стратегия не като документ на хартия, а като съдържание и търсени практически резултати.
На първо място това би означавало осмисляне на членството в Европейския съюз и НАТО. Именно осмисляне, а не преосмисляне. При това разглеждано вече не като цел (доколкото то вече отдавна е факт), не и като статукво (с оглед запазване на сегашното състояние), а като възможност и инструмент за постигането на свои национални цели и защита на национални интереси в унисон с и като част от общоевропейските. И като обективна и осъзната необходимост – най-малкото защото България няма потенциала и ресурсите да бъде самостоятелен глобален играч, а това членство ѝ позволява пряк достъп и участие (а това означава и възможност за влияние) във формирането на позиции и взимането на решения по основните геополитически проблеми. Това предполага преди всичко преформулиране на българското членство от просто присъствие в участие, с други думи – преход от едно относително по-пасивно към про-активно поведение, поне по ключови за страната проблеми. За съжаление може да се констатира, че за първото десетилетие и половина след присъединяването си към ЕС България предпочете по-скоро да разтвори своите външнополитически позиции в общоевропейските, отколкото да отстои специфични и важни български интереси, превръщайки ги в част и давайки добавена стойност (както се очакваше от нас) към общите позиции.
Активното членство на България в политиките и решенията на Европейския съюз налага страната своевременно за се определи по поне няколко дългосрочни и базисни за Съюза въпроса, заключени в общия дебат за бъдещето на ЕС. Именно с оглед съдържателното си участие в този общ дебат.
Първият и най-значим от тях: напред, към задълбочаване на интеграцията или крачка назад, към повече правомощия на националните държави. Като не става дума за скоростите (те могат да бъдат както две, така и двадесет и седем), а за посоката на развитие – а тук възможностите са само горепосочените две. Това има пряко отношение както към възможните институционални реформи и промени в договорите на ЕС, така и към бъдещото място на страната в една евентуална нова европейска политическа архитектура на концентричните кръгове[13]. Намирането на точните баланси в българската позиция по този въпрос би следвало да бъде определено от една достатъчно дългосрочна визия за мястото и ролата на страната в Съюза. Обективните трудности произтичат от обстоятелството, че членството в ЕС не е въпрос на външна политика – то е интегрален проблем на цялостното развитие на държавата и определянето на приоритетните политики в рамките на ЕС предполагат много по-широк и многостранен анализ.
Следващият значим въпрос касае разширяването на ЕС и политическата разшифровка на последователно декларираната подкрепа на България за този процес. Като тук не става дума за присъединяването на конкретни страни (било то Северна Македония или някоя друга), а за отношение към принципите, на чиято основа се извършва разширяването и яснота по границите на европейското политическо пространство. Необходимостта от изработване на национална политическа позиция по тези въпроси придобива нова актуалност предвид факта, че разширяването на Съюза вече се формулира като „геополитическа инвестиция”[14], което би означавало фундаментална промяна в неговите принципи и цели, доколкото от самото си създаване ЕС се самодефинира като съюз на ценностите, а разширяването почива върху покриването на политически и икономически критерии за членство, а не върху геополитическа целесъобразност.
В този контекст стои и дебатът за евентуалната промяна на начина на взимане на решения по външнополитически въпроси в рамките на ЕС. Доколкото външната политика на Съюза е обща, но не и общностна, предлаганото преминаване към мажоритарна форма на приемане на решение по важни международни въпроси би представлявало сериозна стъпка към надграждане на наднационалното начало в Съюза, респективно – към ограничаване възможността за отстояване на специфични национални позиции. България вече заяви своите резерви по въпроса. Тук логично изглежда търсенето на по-гъвкави решения от типа на „консенсус -1”, „конструктивно въздържане” и др., което би позволило едновременно да се постигне търсения ефект от по-голяма реактивност на ЕС на международното поле, като същевременно се избегне създаването на трудно преодолими напрежения между Брюксел и някои столици по конкретни проблеми (като най-видимият пример в това отношение би било приемането на общо решение на Съюза за признаване на Косово, което би могло да предизвика вътрешнополитически проблеми в петте страни членки, които отказват да признаят тази независимост).
Влизането в Еврозоната и присъединяването към Шенгенското пространство са естествените стратегически приоритети на България с оглед уплътняване на членството на страната в ЕС. Включително и през призмата на основни критерии за място в ядрото на евентуалната нова архитектура на Европа[15]. Което пък от своя страна стеснява времевата рамка за осъществяването на тези цели и преместването им в графата „непосредствени задачи” – нещо, което реално се случва през последните години. И докато по отношение на Еврозоната това е изцяло въпрос на вътрешно развитие, то ситуацията с членството в Шенген предполага благоприятна обща политическа конюнктура в рамките на ЕС сега (предвид стремежа към възможно най-голяма вътрешна консолидация на Съюза с оглед единството пред предизвикателствата от войната в Украйна), която може бързо да се промени.
Следва да се отбележи, че използването на темата за членството на България в ЕС и НАТО за вътрешнополитически цели и партийна употреба ерозира самата европейска и евроатлантическа идея в страната. „Булекзит” не стои на дневен ред – няма влиятелна политическа формация, която да си поставя за цел излизането от ЕС или Алианса, а геополитическата ориентация на страната продължава да има много сериозна обществена подкрепа. И периодичната поява на евроскептични формации, включително и превръщането им в парламентарно представени партии, е не толкова техен успех, колкото неуспех на проевропейските такива. Следва обаче да се има предвид, че спекулирането по тясно партийни мотиви за възможна геополитическа преориентация на страната има определена чуваемост и сериозен негативен ефект извън страната, поставяйки България в ситуацията на проблемен или недостатъчно стабилен партньор – какъвто тя не е и го е доказала с цялото си досегашно поведение, независимо от това какво правителство управлява в София.
През призмата на членството в ЕС следва и вторият важен отговор на геополитическите предизвикателства пред българската външна политика: България има интерес от утвърждаването на Европейския съюз като самостоятелен глобален играч. Защото, от една страна, в този съюз България е равнопоставена на останалите 26 държави членки, а от друга – чрез него, както вече стана дума, тя има възможност да отстоява своите виждания и интереси в един много по-широк, глобален обхват. Войната в Украйна постави под сериозна въпросителна амбицията на Съюза за постигане на стратегическа автономия[16], разбирана като еманципация (в смисъл на сътрудничество но без зависимости): политическа и в сферата на сигурността – от САЩ, ресурсна и енергийна – от Русия, производствена и търговска – от Китай. На практика тази триада получи свое разнопосочно развитие: днес Европа се освободи не просто от енергийната си зависимост от Русия, но сме свидетели на почти физическото разкъсване на политическата и икономическа тъкан на континента; провежда се целенасочена политика на ограничаване на зависимостта от производствата и веригите на доставки от Китай; за сметка на това рязко и еднопосочно се засили евроатлантическата връзка във всичките и компоненти (с особен акцент върху сигурност и енергетика), което създава рискове ЕС да бъде изправен повторно пред дилеми в случай на нова промяна на управлението в САЩ по подобие на президентството на Тръмп.
Това логично води до друг важен извод: има достатъчно аргументи за това че България е заинтересована от завръщане и укрепване на мултилатерализма и избягване на нова двуполюсна конфигурация на международните отношения. Войната в Украйна до голяма степен преконфигурира международното поле, като един от вече видимите резултати е, че тя снабди САЩ и Китай с изключително важни, но едновременно с това и зависими от тях съюзници – респективно ЕС и Русия. Ефектът от една евентуална структурирана нова двуполюсност, още повече във формат „нова студена война”, би бил негативен поне в два плана: първо, тя би лишила ЕС от самостоятелна глобална роля; второ, двуполюсният свят значително стеснява вариативността на националните външнополитически стратегии на държавите извън двата полюса. Нещо повече, двуполюсната рамка в условия на силно напрегнати международни отношения предполага императивна и експлицитна консолидация в рамките на двата противостоящи лагера от типа „който не е с нас е против нас”, което често влиза в противоречие със специфичните национални позиции, приоритети и интереси на отделните държави.
Поляризацията на международните отношения, наред с ерозията на международните институции и международното право отразяват една ясно очертана негативна динамика за сигурността на всяка една страна. Безспорно членството на България в НАТО осигурява необходимите гаранции за сигурността на страната. Но ескалиращата конфронтация, свиването на системата от международни договорености в областта на контрола върху въоръженията, милитаризацията на международните отношения увеличават рисковете от глобален конфликт с въвличането на самия Алианс. Това би следвало да определя и първия и основен стратегически интерес на България – запазването на мира, деескалация на международното напрежение и завръщане към дипломацията. Което пък от своя страна води към едно значително по-разширено разбиране на понятието международна сигурност, включващо наред с военната компонента и тази на политическите договорености, т.е. разбирането за сигурността като мир, диалог и сътрудничество.
В този смисъл България не е и не може да бъде неутрална по отношение на войната в Украйна (а и в рамките на цялостната международна динамика): защото е налице военна интервенция и защото страната е част от ЕС и НАТО в този геополитически конфликт. Но България не може да си позволи да бъде пасивна. Защото става дума за националните интереси и сигурността на страната. Защото различните страни и в ЕС и в НАТО в рамките на солидарността с Украйна имат много различни интереси и подходи към войната, които не задължително съвпадат с българските. Защото чрез черноморския регион ние сме в най-пряк досег с военните действия. И именно в рамките на ЕС и НАТО България би следвало да формулира и аргументира своите виждания за общите позиции, на първо място за прекратяване на военните действия и прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле.
От своя страна нарастващото значение на регионите в процесите на международните отношения, „регионализацията”, открива сериозни възможности за проактивна политика на България най-малко в две посоки: Балканите и Черноморския регион. Преди всичко – за изместване на фокуса на регионалното присъствие на страната от двустранните отношения с Република Северна Македония (което за близо три години беше поставило страната в сериозна регионална и европейска изолация, превръщайки я в one-issue country) в по-широкия контекст на предизвикателствата от войната. Това дава възможност за съдържателно разнообразяване на българската външна политика в региона както в двустранен, така и в многостранен план и постепенно възвръщане на позициите на един от основните двигатели на регионалното сътрудничество, чието начало е положено именно от България в средата на 90-те години на миналия век. Една проактивна българска политика на Балканите и в Черноморския регион би следвало да включва и инициирането на процес на засилена регионална координация на страните членки от региона в рамките на НАТО, респективно ЕС, с оглед формулирането и аргументирането на общорегионални интереси и позиции – в енергетиката, сигурността, но и в по-широк план, с оглед търсенето на изход от конфликта в Украйна.
Всяка политика се измерва с постигнатите резултати. За да бъде успешна, външната политика на България би следвало да стъпи на нещо достатъчно просто и естествено: ясни и последователни национални политически цели – и вътрешна консолидация около тях. Което даде своите плодове с присъединяването на страната към ЕС и НАТО. И което се оказва доста по-трудно постижимо след това.
[1] Leonard, Marc, This Cold War Is Different, Project Syndicate, September 1, 2023, Available from: https://www.project-syndicate.org/commentary/new-us-china-cold-war-global-order-fragmentation-not-polarization-by-mark-leonard-2023-09?utm_source=Project%20Syndicate%20Newsletter&utm_campaign=16018021cd-sunday_newsletter_09_03_2023&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-16018021cd-104781145&mc_cid=16018021cd&mc_eid=d05f8cc1b2&barrier=accesspaylog (15.09.2023).
[2] Milanović, Branko, The Summit for Democracy — a wrong idea (for the world), International Politics and Society Journal, 13.12.2022, Available from: https://www.ips-journal.eu/topics/democracy-and-society/the-summit-for-democracy-a-wrong-idea-for-the-world-5606/?utm_campaign=en_959_20211213&utm_medium=email&utm_source=newsletter (15.12.2022).
[3] Russia’s 2024 Budget Shows It’s Planning for a Long War in Ukraine, Garnegie Endowment for International Peace, Available from: https://carnegieendowment.org/politika/90753 (25.10.2023).
[4] Breton: EU must shift to wartime economy, Available from: https://english.almayadeen.net/news/politics/breton:-eu-must-shift-to-wartime-economy (04.03.2023).
[5] Leonard, Marc, The Geopolitics of EU Enlargement, Project Syndicate, October 11, 2023, Available from: https://www.project-syndicate.org/commentary/european-union-must-reinvent-itself-by-mark-leonard-2023-10 (12.10.2023).
[6] Тимофеев, Иван, Асинхронная многополярность: управляющие параметры и векторы развития, Достъпен от: https://ru.valdaiclub.com/a/highlights/asinkhronnaya-mnogopolyarnost/ (29.06.2023).
[7] Haass, Richard, op. cit.
[8] Gabriel, Sigmar, We won’t get anywhere without China, International politics and Society Journal, 04.10.2021, Available from: https://www.ips-journal.eu (03.04.2022).
[9] Palacio, Ana, A BRICS Revival?, Project Syndicate, May 12, 2023, Available from: https://www.project-syndicate.org/commentary/brics-resurgence-based-on-grievance-against-west-by-ana-palacio-2023-05?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=713473f181-covid_newsletter_05_17_2023&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-713473f181-104781145&mc_cid=713473f181&mc_eid=d05f8cc1b2 (08.06.2023).
[10] Acemoglu, Daron, The Wrong BRICS Expansion, Project Syndicate, August 31, 2023, Available from: https://www.project-syndicate.org/commentary/brics-expansion-wrong-for-emerging-economies-by-daron-acemoglu-2023-08?barrier=accesspaylog (05.09.2023).
[11] Haass, Richard, The Dangerous Decade, Foreign Affairs, September/October 2022, Available from: https://www.foreignaffairs.com/united-states/dangerous-decade-foreign-policy-world-crisis-richard-haass?utm_medium=newsletters&utm_source=twofa&utm_campaign=The%20Weakness%20of%20Xi%20Jinping&utm_content=20220909&utm_term=FA%20This%20Week%20-%20112017 (29.11.2022).
[12] Saxer, Marc, The Coming World Order, International Politics and Society Journal, 14.04.2022. Available from: https://www.ips-journal.eu/topics/economy-and-ecology/the-return-of-geo-economics-5874/?utm_campaign=en_992_20220413&utm_medium=email&utm_source=newsletter (04.07.2022).
[13] Sailing on High Seas: Reforming and Enlarging the EU for the 21st Century, Report of the Franco-German working group on EUu institutional reform, Paris-Berlin – 18 September 2023, Available from: https://www.politico.eu/wp-content/uploads/2023/09/19/Paper-EU-reform.pdf (18.09.2023).
[14] The Granada declaration, European Council, Press release, 6 October 2023, Available from: https://www.consilium.europa.eu/en/press/press-releases/2023/10/06/granada-declaration/ (06.10.2023).
[15] Sailing on High Seas: … op.cit.
[16] Europe and sovereignty: Reality, limits and outlook, Foundation Robert Schuman, 8 November 2016, Available from: https://www.robert-schuman.eu/en/european-issues/0410-europe-and-sovereignty-reality-limits-and-outlook (02.01.2018).