Сам по себе си въпросът дали една комунистическа държава може да се превърне в глобален лидер на капитализма изглежда достатъчно парадоксален. Но само на пръв поглед. Защото от една страна той отразява напълно реална тенденция в развитието на света. А от друга – поставя редица въпроси както по отношение на комунизма в Китай, така и свързани с глобализацията на капитализма.
До съвсем неотдавна прилагателното „комунистически“ пред Китай практически не се употребяваше. Към държавата се реферираше в геополитически план, като набираща влияние свръхсила, докато идеологическият контекст оставаше на втори план. И новата оптика, все по-активно присъстваща в политическите анализи през последните години, е предизвикана не толкова от развитието на комунизма в страната, колкото от промяната на геополитическите баланси. Което пък от своя страна е обективно следствие от бурното развитие на Китай, имплицитно съдържащо в себе си и „комунистическата компонента“ на държавното управление.
Глобализацията – начин на употреба
Китай се възползва максимално – и достатъчно обмислено и целенасочено – от възможностите, които глобализацията предлага. Особено на сегашния, все още достатъчно ранен етап, който условно би могъл да се нарече „дива глобализация“ – доколкото самият процес в много отношения навлиза в нови, нерегулирани пространства, без ясни правила. По принцип това облагодетелства икономически по-силните и по-големите, на първо място транснационалните корпорации, които вече имат достатъчно опит в полето на световната икономика. От своя страна това логично води до допълнително засилване на техните позиции, очертавайки достатъчно ясно видима компонента на глобална монополизация – не случайно в много от сферите на производството и услугите се оформиха „големите три/четири/пет …“, които не просто владеят терена, но и определят правилата на играта.
В тези условия Китай успя да „капитализира комунизма“ – в целия обхват на подобна двусмислена констатация: и като въвеждане на пазарните механизми в китайската икономика, и като възползване от възможностите на еднопартийното управление за концентрация на целия национален ресурс, и като национално, а и лично забогатяване – на политическия и стопански елит. В период на кризи и международни сътресения (а след финансовата криза през 2008 г. се сблъскваме с поредица от такива – бежанска, мигрантска, пандемия и т.н.) централизираната държава предполага сериозни възможности за контрол върху обществото, политическа еднопосочност на действията, консолидация на икономическия и финансов ресурс, респективно – за по-бързо и успешно справяне с проблемите. „Един от най-очевидните изводи от Ковид-пандемията бе, че е необходимо силно правителство за справяне с широкомащабни кризи“[1], твърди американският професор Дарън Аджемоглу. И реакцията на Китай оправда подобно виждане, осигурявайки си със силата на държавната машина не само бързо и радикално справяне със заразата, но и осезаемо времево предимство спрямо основните си конкуренти в периода на възстановяване.
Всички тези фактори облагодетелстваха допълнително Китай в неговата международна експанзия. Симптоматично е, че походът навън започна с отваряне навътре. Китайската икономика се отвори за навлизането на чужди компании, успя да привлече сериозни чуждестранни инвестиции, постигна пренасянето на цели производствени сектори и вериги на своя територия, и най-важното – осигури си достъп до високи технологии (не задължително в съответствие с общоприетите правила), които да заложат солидни модерни основи на нейното бързо развитие. Същевременно за последните четиридесет години на бурно икономическо развитие страната успя да си осигури и много стабилен вътрешен, национален „гръб“. Не просто като декларация, а и реално Китай ликвидира не само глада, но и бедността, като създаде широка, достатъчно платежоспособна средна класа. И съвсем естествено вече може да обяви като цел втория кръг на своето икономическо развитие, насочено към огромния вътрешен пазар, служещ освен всичко друго и като омекотител на влиянието на международните кризи – а и срещу негативните ефекти на все по-налагащата се практика на политически санкции. Всичко това допълнено с ясната визия и целенасочени действия за заемане на водещи позиции в сферата на иновациите, включително изкуствения интелект – с оглед осигуряване на дългосрочно стратегическо преимущество в международен план.
Геополитическата динамика
След края на Студената война и изчезването на двуполюсния свят, човечеството заживя с илюзията за дълга и стабилна моноцентричност, когато не просто всички политики, но до голяма степен и правилата на играта – респективно правата, но и отговорностите – се формулират, направляват и контролират от един център. Илюзия, продължила по-малко от две десетилетия и родила Афганистан, Ирак, Сирия, Либия. Но процесите се оказаха много по-сложни и противоречиви и динамиката на международните отношения бързо доведе до оформянето на мощни контрабаланси. Това логично означава постепенно, но достатъчно видимо и необратимо свиване на влиянието на доскорошния самотен полюс, респективно – до опитите от негова страна да модулира тези процеси. Било то чрез опити да се съхрани доминацията навън (при Обама), било чрез протекционистки мерки с цел да се консолидират ресурсите вътре (при Тръмп).
Многополюсният свят, който изкристализира в резултат от тези процеси, доведе до промени в поне два основни аспекта на световната политика. Първо, в структурен план: в утвърждаването на нови глобални играчи на международното поле (Китай, Русия, Индия, Бразилия и т.н.) и засилване влиянието на редица регионални фактори (достатъчно е само да се спомене ролята на Турция, Иран, Саудитска Арабия и Израел в Близкия изток), съпроводени с появата и на несистемни, не-държавни играчи (с най-очевидните примери „Ислямска държава“ и Ал-Кайда), както и все по-разпространената тенденция за използване на т.нар. прокси структури, позволяващи осъществяване на въздействие без пряко ангажиране. И второ, в съдържателен аспект: международните отношения станаха много по-непредсказуеми, завърна се борбата за сфери на влияние, международното право и на първо място принципът на държавния суверенитет са подложени на постоянни нарушения – като всичко това в своята съвкупност води до ерозия на международните институции и на следвоенния правов ред в света.
Нова биполяризация на света?
Пандемията направи много видима една нова – и също много логична – тенденция: към нова биполяризация, която с определена степен на условност би могла да се нарече глобална биполяризация. Става дума за противоборството между САЩ и Китай, т.е. за битката за глобално лидерство. Като това противопоставяне е достатъчно обективно обусловено – и от съответните правителствени протагонисти зависи не толкова дали ще сме свидетели на нарастваща конфронтация, а как тя ще се развива и какъв ще бъде нейният интензитет. В най-концентриран вид: дали това ще бъде съревнование между взаимно уважаващи се играчи при наличие на достатъчно ясни, общоприети правила на играта, към които страните се придържат или ще бъде битка за доминация, целяща да лимитира възможностите и влиянието на съперника, където правилата се определят от позиция на силата[2].
Две важни характеристики определят същността на това противоборство. Първо, то вече е всеобхватно – не само в икономиката, търговията и инвестициите, както беше доскоро, но и в политиката, сигурността, международните организации. Второ, има всички основания да се предполага, че това съперничество ще бъде достатъчно дългосрочно и ще доминира процесите в международните отношения поне за няколко десетилетия напред. Вътрешната динамика на отношенията в самата двойка САЩ-Китай също има ясно обозначен вектор: Китай се утвърди като глобален фактор и има самочувствието на такъв, той е динамичната, експанзионистка сила, която се стреми да разшири своето влияние за сметка на досегашния световен хегемон, който губи позиции. Което пък определя още една съществена инверсия в международните отношения, характерна за сегашния етап: днес Китай е защитник на либерализацията в световната икономика и търговия, защото това му позволява по-благоприятни условия за достъп до пазарите, докато САЩ (а и широкият Запад като цяло) залагат на протекционизма – за да осигурят защита на националната си икономика.
Приоритетното значение на съперничеството с Китай става все по-значимо предвид обстоятелството, че то е не само геополитическо, но и системно. От трите основни външни заплахи, които определяха стратегията за сигурност за т.нар. „западна цивилизация“ през последните две десетилетия, Китай предлага системна, не-западна алтернатива на обществата в дългосрочна, стратегическа перспектива. За разлика от Русия, която предлага не системна, а геополитическа алтернатива, не на обществата, а на държавите и не в стратегически, а по-скоро в тактически план. Още по-различно стоят нещата с радикалния ислям и международния тероризъм (с цялата условност на тези понятия), които предлагат анти-западна алтернатива, не на обществата или на държавите, а на индивидите, при това днес и сега. И доколкото в геополитически план Западът разполага с необходимия военен и икономически потенциал за да неутрализира Русия, а през последните години ресурсът на радикалния ислям видимо намаля предвид пораженията на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак (въпреки, че би било твърде наивно да се подценяват възможностите му за пренасяне на битката на територията на САЩ и Европа, вътре в западните общества), то конкуренцията с Китай се превръща в приоритетно стратегическо поле за борба за глобално надмощие. В този смисъл изтеглянето на САЩ от Афганистан е може би най-убедителното свидетелство за стратегическата преориентация на американската външна политика.
Към реидеологизация на международните отношения
Може би най-съществената промяна, която се очертава в международните отношения, е тяхната вторична идеологизация. След като очевидно краят на историята не се състоя и поне на този етап не може да се говори за всеобщо господство на либералната демокрация, то сега светът се преконфигурира по отношение на нови разделителни линии. Ако в продължение на повече от четиридесет години (от лансирането на „Доктрината Кисинджър“ насам) Китай се третираше основно през геополитическата призма, като евентуален контрабаланс на Съветския съюз/Русия, то днес на преден план в дискурса излиза комунистическото управление. Като администрацията на Байдън изведе като водещ ценностния подход и правата на човека, а ЕС определи Китай и като системен съперник. Иначе казано, тенденцията е не само към биполяризация, но и към идеологизация на тази биполяризация. Налага се ново разделение: либерална демокрация срещу авторитаризъм, свобода срещу диктатура, а в по-опростената версия – добрите срещу лошите. Което, при една по-свободна заемка от американския професор Майкъл Линд би звучало като демагози срещу диктатори[3].
Публичното внимание по време на първата обиколка на президента Байдън в Европа бе съсредоточено върху срещата му с руския му колега Путин. Но останалата част от програмата му може да се окаже с много по-дългосрочно отражение върху международните процеси. Участието в срещите на Г-7 и на НАТО, разговорите му с ръководството на ЕС, както и двустранните срещи с британския премиер и турския президент служеха за катализирането на процес, който се очерта достатъчно видимо през следващите месеци –
структурирането на новата глобална конфронтация[4].
Могат да се идентифицират поне няколко полета на това структуриране:
Като геополитически обхват. Ясно бяха посочени противниците – това са Китай и Русия. И в това няма нищо ново. По-същественото е, че Байдън демонстрира рязък обрат от подхода на Тръмп „сам срещу всички“, като се опита да консолидира партньорите. Което на практика означава изграждане на единен фронт, при който на НАТО и европейските съюзници се определя съществена роля в глобалното противоборство – под американско лидерство. Ясна индикация за подбора на съюзниците бе и фактът, че освен страните от Г-7 на срещата бяха поканени четири приоритетни страни от Индотихоокеанския регион (Индия, Австралия, Южна Корея, Южна Африка), който се очертава като района на стратегическо противоборство между САЩ и Китай. Последвалото споразумение между САЩ, Австралия и Обединеното кралство (АУКУС), инструментализиращо новите американски геополитически приоритети, обаче показа, че нещата не са толкова еднозначни: първо, защото САЩ разглеждат всяко международно партньорство единствено като инструмент за осъществяване на собствената си външна политика; второ, поради факта, че Европа, бидейки значително по-зависима в икономически и търговски план от Китай, ще се опитва да балансира политиката на сдържане със запазване каналите за икономическо партньорство. Същевременно, отчитайки глобалния характер на противопоставянето, бе направена и мащабна заявка за неутрализиране на китайското влияние в Азия и Африка чрез решението за мобилизиране на 40 трил. долара до 2035 г. за развитие на инфраструктурни проекти в тези страни – като противовес на китайската стратегическа концепция „Пояс и път“.
Като идеологическа основа. Извеждането на преден план на ценностните и идеологически постулати, за които стана дума, оставя много малко място за маневриране на Европа, доколкото прави практически задължително ангажирането с подкрепа на американската позиция – защото иначе биха се изправили пред угрозата да бъдат обвинени в съглашателство с диктатори (впрочем, самият Байдън беше обвивен в това преди срещата с Путин). От друга страна правата ценностна линия прави странни криволици по геополитическата карта когато трябва да приобщи в лагера на демократичните съюзници на САЩ страни като Турция и Саудитска Арабия.
Като поле за надпревара. Всеобхватна.
Като времеви параметри. Дългосрочно.
Като инструментариум. Съперничество – икономическо, финансово, търговско, военно, геополитическо – както за утвърждаване на собствени сфери на влияние, така и за възпиране на съперника – всичко това присъства и ще присъства в арсенала на противоборстващите страни. Допълнено в конкретен план със санкции и контрасанкции, политически мотивирани ограничения върху инвестиционната и търговска дейност, интензивна конфронтационна политическа риторика и дипломатически сблъсъци в рамките на международните организации.
Консолидирането на противоборстващите страни по линията на съперничество САЩ-Китай обективно се сблъсква с тенденцията към многополюсност, доминираща през последното десетилетие. Тя утвърждава дилемното мислене и конфронтацията в международните отношения, принуждавайки всяка държава да се определи. Изведена до своя логичен край, тази философия поставя в различна светлина и отношението към Русия – дали на даден етап борбата срещу Русия няма да се трансформира в бора за Русия – ако системното съперничество с Китай има приоритет над геополитическото противоборство с Русия[5]. Не на последно място – подобно развитие би дискредитирало заявените в доктрината за стратегическата автономия на ЕС амбиции да се превърне в самостоятелен глобален играч – превръщайки го в поддържаща сила, седяща на втория ред на масата на глобалните играчи. Което даде основание на френския президент Макрон да заяви, че следването на подобна американска линия е контрапродуктивно за ЕС[6]. Защото изграждането на стратегическата автономия неминуемо би следвало да се опира на процес на еманципация: политическа и в сферата на сигурността – от САЩ; ресурсна – от Русия; икономическа и търговска – от Китай. Като еманципация не означава конфронтация, а сътрудничество – но без зависимости.
Всичко казано до тук идва да покаже, че предстои период на сериозни сътресения и колизии преди системата на международните отношения евентуално да намери своите нови геополитически баланси. Ако разбира се самата система издържи на напрежението, защото глобалните трансформации и натрупването на висок кризисен потенциал сочат, че кризата не е циклична, а системна – на прехода към глобален капитализъм
Communist China – the leader of the global capitalism?
Summary: Could communist China paradoxically become the leader of the global capitalism? China profited from globalisation and the Covid crisis. It is challenging the US global leadership and the confrontation between the two powers is going to dominate international relations in the next decades. The geopolitical competition is turning into systemic rivalry. International relations are re-ideologised alongside the liberal democracy / authoritarian regimes division line thus pushing the world towards a new bipolarisation. The shaping of the new global confrontation structures in a bipolar manner on ideological basis leaves no place for non-alignment. This could jeopardise the EU strategic autonomy ambitions to become a global player and also poses the question whether the fight against Russia would be transferred into a struggle for Russia.
[1] Acemoglu, Daron, 2020, The Post-COVID State – in Project Syndicate, Available from: https://www.project-syndicate.org (05.06.2020).
[2] Gabriel, Sigmar, 2021, We won’t get anywhere without China – in International politics and Society Journal, Available from: https://www.ips-journal.eu (04.10.2021).
[3] Lind, Michael, 2021, Demagogues vs Dictators in Project Syndicate, Available from: https://www.project-syndicate.org (08.02.2020).
[4] Кючуков, Любомир, 2021, Светът между диалога и конфронтацията. Достъпен от: https://duma.bg (22.06.2021).
[5] Miller, Eric, 2020, In a new cold war with China, America may need to befriend Russia – in The Hill, Available from: https://thehill.com (29.05.2021).
[6] Macron: EU shouldn’t gang up on China with US, 04.02.2021 – in Politico, Available from:
https://www.politico.eu (04.02.2021).
Библиографски източници
Кючуков, Любомир, 2021, Светът между диалога и конфронтацията. Достъпен от: https://duma.bg (22.06.2021).
Проданов, Васил, 2017, Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът?, София, Изд. „Захарий Стоянов“.
ЕС-Китай – стратегически перспективи. Съвместно съобщение до Европейския парламент, Европейския съвет и Съвета, 12.03.2019 – Available from: https://op.europa.eu (12.03.2019).
Acemoglu, Daron, 2020, The Case for a Quadripolar World – in Project Syndicate, Available from: https://www.project-syndicate.org (03.12.2020).
Acemoglu, Daron, 2020, The Post-COVID State – in Project Syndicate, Available from: https://www.project-syndicate.org (05.06.2020).
Allison, Graham, 2020, The New Spheres of Influence – in Foreign Affairs, March/April 2020, Available from: https://www.foreignaffairs.com (30.04.2020).
Gabriel, Sigmar, 2021, We won’t get anywhere without China – in International politics and Society Journal, Available from: https://www.ips-journal.eu (04.10.2021).
Lind, Michael, 2021, Demagogues vs Dictators – in Project Syndicate, Available from: https://www.project-syndicate.org (08.02.2020).
Macron: EU shouldn’t gang up on China with US, 04.02.2021 – in Politico, Available from:
https://www.politico.eu (04.02.2021).
Malley, Robert, 2021, The international order after Covid-19 – in International Politics and Society Journal, Available from: https://www.ips-journal.eu (28.04.2021).
Miller, Eric, 2020, In a new cold war with China, America may need to befriend Russia – in The Hill, Available from: https://thehill.com (29.05.2021).
Sanders, Bernie, 2021, Washington’s Dangerous New Consensus on China – in Foreign Affairs, Available from: https://www.foreignaffairs.com (17.06.2021).
Xuetong, Yan, 2021, Becoming Strong: The New Chinese Foreign Policy – in Foreign Affairs, July/August 2021, Available from: https://www.foreignaffairs.com (31.08.2021).