„Френското предложение“ постигна неочакван обединителен ефект. Двете партии в София и Скопие с едно и също име – ВМРО, реагираха огледално. И еднопосочно. Под мотото „национални предатели“, насочено към собствените правителства. Впрочем, когато двете страни по дадено споразумение са еднакво недоволни, това в дипломацията се приема като доказателство за постигане на възможния и справедлив компромис.
България постигна целта си
Българските притеснения ще бъдат отчитани на всички етапи на преговорите за присъединяване на Република Северна Македония към ЕС. Българската дипломация извади страната от крайно неуютното положение на пълна изолация в ЕС по този въпрос, в което я бяха вкарали български политици. „Френското предложение“ (което не е нито френско, нито предложение, а отговорът на ЕС на българските искания – изработен под егидата на френското председателство на Съвета на ЕС при активното участие и на България на всички етапи) на практика отразява почти всички български искания.
Пакетът от три документа: Заключения на Съвета (даващи зелена светлина на началото на преговорите), Преговорната рамка (мандатът, съобразно който Европейската комисия следва да води преговорите) и протоколите от заседанията на двустранната Съвместна междуправителствена комисия (фиксиращи постигнатите споразумения и приетите ангажименти по отношение на историята) гарантират, че българските искания се превръщат в преговорни позиции на ЕС. А усъвремененият преди няколко години по френско настояване механизъм на преговори за присъединяване към Съюза дава на всяка от страните членки (т.е. и на България) възможност на всеки етап да има контрол върху преговорния процес, включително да го блокира (може достатъчно уверено да се твърди, че ако вече приетите членки на ЕС от Източна Европа бяха кандидатствали при сегашните условия, повечето от тях и досега щяха да бъдат в графата преговарящи). Тук си струва да се отбележи, че този механизъм бе в сила и преди България да блокира процеса в края на 2019 г. И страната можеше да се възползва от тази възможност без да консумира политически негативи в международен и двустранен план.
Началото на преговорите – след промени в Конституцията
В съдържателен план бе договорено, че едва след приемането на промени в конституцията на Северна Македония и вписването на българите като „част от народ“ в нея може да започне фактическото отваряне на преговорни глави. Второ, чрез реферирането към протокола от второто заседание на Междуправителствената комисия, договорените и разписани в него ангажименти по отношение на историята стават предмет на мониторинг от ЕС в рамките на преговорния процес. Трето, ангажиментите по Договора за добросъседство, на практика се превръщат в хоризонтален критерий по време на преговорния процес, т.е. при всички преговорни глави. А още през януари РСМ прие и друго българско искане, изпращайки нота в ООН, с която декларира, че краткото название „Северна Македония“ се отнася само до държавата, но не и до географската област със същото име, т.е. че то не съдържа прикрити териториални претенции спрямо Пиринска Македония.
Самият преговорен процес предполага доста дълга процедура преди да започнат разговорите по същество. Най-същественото на предварителния етап: РСМ ще трябва да подготви свой план с отговори по всяка преговорна глава (което отнема около година), след което Европейската комисия връща т.нар. ключови показатели (benchmarks), по които се следи изпълнението на преговорните ангажименти (което също отнема около година).
Въпросът за езика.
По начало българските искания тук не са насочени към Скопие, а към Брюксел. В двустранен план този проблем е решен в Договора за добросъседство с формулата „македонски език съгласно Конституцията на страната“. Нещо повече, през декември 2020 г. чрез Заявление на Министерство на външните работи България официално декларира, че „не оспорва правото на самоопределение и идентичността на гражданите на Република Северна Македония или правото им да наричат езика си както пожелаят“. Това, за което България настоява е в документите на ЕС да не фигурира понятието „македонски език“, а да се говори за „официалния език на Република Северна Македония“. В крайна сметка решението на въпроса се свежда до две декларации – от София и Скопие, като България заявява, че нищо в процеса на присъединяване на Северна Македония към ЕС не може да бъде тълкувано като признаване от страна на България за съществуването на македонски език.
Сложната ситуация стана странна
когато в София и Скопие изникна проблемът с политическата отговорност за едно непопулярно и в двете страни решение. От правителствата топката бе прехвърлена в полето на парламентите. По крайно нестандартен, иновативен за международните отношения начин. Двата парламента бяха изправени пред задачата да одобрят официално неофициални и нефинализирани проекти на документи. Което само по себе си обръща процеса с главата надолу: парламентите приемат или отхвърлят подписани от правителствата споразумения, но не се занимават с редактиране на текстове. Още повече като се има предвид, че по принцип властите в Скопие нямат отношение към два от трите документа в пакета. Заключенията на Съвета и Преговорната рамка са документи на Европейския съюз и се приемат само и единствено от страните членки. Единствено подписването на двустранния протокол с ангажиментите, поети при преговорите в Междуправителствената комисия е прерогатив на Северна Македония. Парадоксът тук е, че целият пакет се официонализира не с гласуването в двата парламента, а след това, в рамките на ЕС – с приемането му от Съвета.
„Френското предложение“ пренасочи натиска на Брюксел от София към Скопие. Оттук нататък властите в Скопие поемат отговорността за всяко забавяне или блокиране на процеса. Включително и за евентуалното разделяне на Албания от Северна Македония и започване на преговори за присъединяване на Тирана към ЕС без повече изчакване.
Всичко казано до тук като че ли идва да докаже правилността на българския подход да блокира своята съседка по пътя към ЕС. Проблемът обаче е, че самото блокиране не е цел, а инструмент.
България загуби битката с македонизма.
Може би окончателно. Не сега, а преди две и половина години, когато блокира началото на преговорите. И това е стратегическа загуба.
Македонизмът е идеология. Той разделя, противопоставя, издига бариери. И тук борбата е за съзнанието на хората. За съжаление това, което македонизмът не успя да постигне за един век, а именно да накара гражданите на нашата съседка да повярват, че нямат нищо общо с България, ние го постигнахме за по-малко от три години. Днес вече мнозинството от тях не искат да имат нищо общо с България. И българското „вето“ бе огромен подарък за македонизма. То генерира силни антибългарски настроения в страната и постави под натиск българските граждани и гражданите с българско самосъзнание там. Вероятно – задълго.
В интерес на България е да приобщава, да премахва бариерите. А членството в Европейският съюз предлага точно това.