И през изминалата година миграцията остана на челно място в световния дневен ред – и като проблем, и като тема за политическа активност. Което не означава, че бяха намерени верните решения – независимо от сериозните усилия в тази посока. Проблемът е, че всички предлагани мерки са насочени към борба с последствията, а не към отстраняване на причините. А те са бедността – за миграцията и войните – за бежанските потоци. Което пък очертава и друго несъответствие – проблемът има глобален характер, а решенията се търсят на национално или в най-добрия случай (както е в ЕС) – на регионално ниво.
Картината
По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците (UNHCR) светът влезе в 2024 г. със 117,3 млн. бежанци, прокудени от войни, конфликти, преследвания, климатични промени, бедност и други фактори.
Европа е сред най-засегнатите от тези глобални процеси и в началото на 2024 г. броят на търсещите убежище в ЕС достигна най-високите си нива след миграционната криза от 2015 г. По данни на Европейската агенция по убежищата (EUAA) от края на февруари 2024 г. броят на молбите за убежище в ЕС през 2023 г. е нараснал с 18% и е достигнал 1,14 млн. Шест месеца по-късно, през юни 2024 г. съгласно доклада на UNHCR (Mid Year Trends Report) бежанците в световен мащаб са вече 122,6 млн. или 1,5% от световното население, т.е. с 5,3 млн. или с 5% повече в сравнение с края на 2023 г., а това се равнява на общото население на Германия, Австрия и Швейцария взети заедно.
Пак съгласно информация от UNHCR, основните страни-източник на бежанци са: Судан (1,6 млн. до юни 2024 г.), следван от Kонго и Mианмар. През 2024 г. към тази тревожна статистика „принос” има и разширилият се и задълбочил се конфликт в Ивицата Газа и Ливан, довел до 1,7 млн. палестински бежанци. Сирия обаче оставаше и през 2024 г. тъжният световен рекордьор с 13,8 млн. бежанци (според Flucht und Asyl in Europa – Statistisches Bundesamt). Страните, приемащи най-много мигранти в света са, както следва: Иран с 3,8 млн. души, следван от Турция с 3,1 млн., като веднага след тях се нарежда Германия с 2,4 млн. души.
Според Фронтекс (Европейската агенция за граничен и крайбрежен контрол), цитиран от швейцарския в. „Нойе Цюрихер Цайтунг” (NZZ), през 2024 г. пристигналите нелегално в ЕС са главно сирийци – над 35%, афганистанци – 25 %, египтяни – 12,5%, както и палестинци и граждани на Еритрея – общо около 4% . Интересен факт е, че за 2024 г. турските граждани са третата по численост група, потърсили убежище в Европа. С 82% е нараснал броят на молбите на турски граждани за предоставяне на убежище в сравнение с 2023 г. Същата тенденция се наблюдава и при палестинските бежанци в резултат на войната в Близкия Изток.
Военните конфликти – генератор на бежански вълни
Напрегнатата и натоварена с политически събития и конфликти 2024 година завърши с падането на режима на сирийския диктатор Башар Асад на 8 декември 2024 г. От „Арабската пролет” през 2011 г. насам и от последвалата гражданска война в Сирия, по данни на UNHCR, 6 млн. души са напуснали страната и повече от 2 млн. от тях са в Европа. По официални данни 800 000 сирийци са в Германия, в Австрия са 113 000 и в Швейцария – 20 000. След падането на режима на Асад ситуацията е трудна за анализиране и още по-трудна за прогнози. Германия и Швейцария обявиха спиране на процедурата по разглеждане на молби за убежище, а UNHCR заяви, че оценява „ситуацията като недаваща предпоставки за доброволно завръщане в условия на сигурност и достойнство”.
На база на всички тези данни и статистики, болшинството анализатори са категорични, че нелегалната миграция в Европа се дължи най-вече на разрасналите се военни конфликти и то в близост до Европа, като потокът от нелегални имигранти се осъществява главно през Средиземно море и двата Балкански маршрута. Според данни от Фронтекс в края на 2023 г. в ЕС нелегално се влезли по Балканския маршрут 99 000 души. След маршрута през Средиземно море, Балканските маршрути се оказват най-предпочитани от нелегалните мигранти и трафиканти на внос и търговия с хора.
Един важен, но малко дискутиран факт с голяма значимост за мигрантските потоци към Европа по Балканските маршрути, се оказва (по данни от NZZ), либералният визов режим на Сърбия. Страната се ползва като „гара разпределителна” за страни като Тунис, Египет, Индия, Бурунди или Куба, тъй като за тези страни Сърбия не изисква визи за разлика от ЕС. Все пак по настояване на ЕС, Сърбия върна визовия режим с 4 от тези страни.
В същото време и през 2024 г. друга балканска държава Хърватия е на другия полюс с драстичната си, сурова политика срещу нелегалната имиграция и се прослави с брутално отношение към мигрантите, които се опитват да влязат на нейна територия.
Продължаващата война в Украйна е другата голяма тема и сериозен фактор, който и през 2024 г. доведе още бежанци в ЕС. По данни от юли 2024 г. техният брой в ЕС е 6,5 млн.души. Полша, която подобно на Унгария отказваше прием на бежанци от гореизброените страни, прояви изключителна солидарност към украинските граждани, бягащи от войната. В Полша са регистрирани над 1,8 млн., а в Унгария са влезли 5,1 млн. украинци, но като бежанци са регистрирани официално само 43 230 (данни от 15 юли 2024 г.). Множество украинци продължиха да търсят убежище в съседните страни: Словакия Молдова, Румъния. В България официалната статистика обявява пребиваването на 170 000 украински граждани.
С директива 2001/55/ЕU (TPD) от март 2022 г. ЕС даде временна защита като военни бежанци на украинските граждани, като срокът за действие на статута бе удължен през октомври 2023 г. до март 2026 г. С този статут се целеше да бъде дадена възможност на украинските граждани, главно жени и деца, за бързо включване на пазара на труда и прием на децата в детски градини и училища. Специалният статут даде на украинските граждани автоматично право на социални придобивки, на обучение, за жилищно настаняване и разрешение за работа.
Гореобрисуваната статистическа картина е важна не само, защото зад тези числа стоят човешки съдби, но и защото тя се явява инструмент за управление на процесите на миграция и формиране на стратегия и политики на ЕС. И така стигаме до въпроса:
Каква стратегия преследваше ЕС през 2024 г.
и какви политики и мерки приложи Съюзът по болезнената тема миграция в белязаната от избори за Европейски парламент 2024 година?
Накратко можем да се обобщи, че вместо обща политика, ЕС показа по тази тема за сетен път от 2015 г. насам най-големи различия и разногласия между страните членки. Нещо повече, смята се, че миграционната политика, характеризираща се с остри противоречия между държавите членки на ЕС, продължава да предизвиква въпроси. Независимо от приетия пакет регламенти през пролетта на 2024 г., оформящ в своята съвкупност новия Мигрантски пакт на ЕС
Аргументите за това са свързани с редица обстоятелства. Темата остана комплексна и имаше различни проявления. Държавите, представляващи външните граници на ЕС – Гърция, Италия, България, Испания, Франция – останаха под силен мигрантски натиск, а с най-малко брой на бежанци се отличават Унгария, Словакия и Чехия. Разпределението на имигранти между държавите членки остана оспорено, счита се за несправедливо и реално не работи. На един милион жители в Германия се падат 3957 молби за убежище, следва Люксембург – с 3900, България – 3473, Словения – 3394, Испания – 3337 (по данни на Федералната статистическа служба на Германия за 2023 г.). Различията се проявяват и при даване статут на бежанец. Германия остава държавата, удовлетворяваща най-много постъпили молби за убежище, над 52%, докато Испания удовлетворява само 12%, а Румъния 16% от постъпилите.
Какви аспекти и проявления имаше миграцията в ЕС през 2024 г.?
Икономически аспект: Известно е, че ЕС е в демографска криза и изпитва крещяща нужда от работна сила, особено в някои икономически сектори като производство, сферата на услугите и здравеопазването. Половината европейски страни са в състояние на „демографски упадък”, което води до три резултата: забавяне на икономическия растеж, увеличаване на публичните разходи и политическо и социално разделение. А всичко това крие сериозни рискове за ЕС. Фактите показват обаче, че така желаната интеграция на мигрантите на пазара на труда е бавна, скъпа и не до край ефективна. Има сериозни разлики в нивото на квалификация, затруднения с обучението по езика, манталитетни и религиозни разлики и много други фактори.
Даже и украинските граждани, които се считат най-близки по култура, традиции и образователен ценз до тези в ЕС, срещат проблеми при реализацията си на пазара на труда. Статистиката показва например, че само 17% от украинските граждани в Германия работят и това е поради прекалено щедрите социални помощи, които получават. Така помощите се явяват в същност пречка и спирачка, за включване на украинците на пазара на труда. Украинските граждани, в сравнение с другите имигранти, попадат в привилегирована категория и се ползват със специален статут, особено в Германия, като на практика се получава натоварване на и без това достигналите своя лимит на изчерпване социални системи. Да не забравяме, че този процес тече паралелно с тежката икономическа рецесия, която за втора година разтърсва Германия. В същото време Полша отчита икономически растеж от 1%, дължащ се на участието на украинските граждани на пазара на труда.
Разбира се, бяха направени и опити за регулирана, контролирана миграция, за да се отговори на нуждите на пазара на труда. Германия и Кения, например подписаха през 2024 г.споразумение за миграция, по силата на което шофьори за автобуси се обучават в Кения за работа в Германия. Такива практики Германия приложи и с Филипините и Виетнам за обслужващ персонал за старческите домове, където нуждата от персонал е колосална.
Социално-обществен аспект: Миграционният дебат продължи и задълбочи разделението и поляризацията в обществата в страните от ЕС. Докато привържениците на по-либералния подход към миграцията изтъкваха хуманни съображения и икономически ползи и апелираха за отговорност, то противниците изнасяха факти и аргументи за пренатоварен инфраструктурен капацитет и вече непоносими финансови разходи. Най-силен аргумент срещу имигрантите се оказа обаче рязко нарасналата престъпност и страх и несигурност в обществото, които парализираха главно Германия след убийствата на невинни граждани в Манхайм, Солинген и в Магдебург на коледния базар в края на 2024 г., извършени от лица с мигрантски произход, получили убежище в страната.
Политически аспект: В почти всички държави членки на ЕС по време на избори дебатът за имиграцията остана в центъра на внимание и на политически престрелки. Като това бе поле не само за остра политическа конфронтация между партиите, но води и дълбоко, често непримиримо и агресивно вътрешно разделение на обществата, генериращо и сериозни ксенофобски нагласи. Във Франция дискусията по време на Олимпиадата и на парламентарните избори от 2024 г. се въртеше главно около неконтролираната масова имиграция и не случайно резултатите от първия тур на изборите бяха в полза на крайната десница на Марин Льо Пен. В Германия по време на парламентарните избори през септември в източните провинции Тюрингия, Саксония и Бранденбург темата остана гореща и доминираща, като доведе до абсолютен възход на „Алтернатива на Германия” и до участие на новосъздадената партия „Алианс Сара Вагенкнехт” в две от новите правителства – в Тюрингия и Бранденбург. И „Алтернатива за Германия” и „Алиансът Сара Вагенкнехт” залагат в своите политически програми твърда, рестриктивна политика срещу имиграцията на чужденци.
В Австрия на парламентарните избори в края на септември 2024 г. Партията на свободата на Австрия спечели убедително първото място с антимиграционната си риторика и с лозунга си за незабавна и пълна „ремиграция”, не само за Австрия, но и за ЕС.
Още на изборите за Европейски парламент на през юни 2024 г. крайно десните партии в Европа получиха сериозна подкрепа от избирателите и така в новия Европейски парламент има три фракции на крайно десни партии и техният дял надвишава 30% от общия брой евродепутати, а това ще има последствия за бъдещето на политиката на ЕС за миграцията.
С какво се характеризираше политиката и мерките по миграция на ЕК и ЕС през 2024 г. ?
Накратко може да се каже, че се наложи и задълбочи общата тенденция на действия в посока на защита на Европа от нелегална имиграция, на засилен контрол и затваряне на границите и търсене на начини за по-ефективна контролирана имиграция. Най-вече чрез Фронтекс ЕС продължи да води рестриктивна политика на защита на външните си граници. Към това Съюзът предприе и мерки за “аутсорсинг”, т.е. за сключване на споразумения с трети страни – източник на нелегална миграция, за задържане на нелегалните имигранти на място, като например Либия, която бива подпомагана и финансово от ЕС. Твърди се, че резултатът е противоречив и съмнителен, защото финансовите средства от ЕС попадат в криминални ръце, а върнатите в Либия мигранти са подложени на нечовешки изтезания.
Направени бяха и опити за използване на други модели, на първо място т.нар. екстериториален модел. Става дума за договореностите между Великобритания и Руанда, както и за модела Италия-Албания, базиращ се на Споразумение за изпращане на нелегални имигранти (т.е. на лица, на които е отказано убежище в Италия) в центрове в Албания,. И в двата случая този подход беше подложени на сериозна критика заради изключително спорния подход за прехвърляне на отговорността върху по-бедни страни извън ЕС, рисковете и трудното практическо изпълнение и разбираемо, те не доведоха до единна позиция на в рамките на Съюза. Германия официално обяви, че те са неприемливи и неприложими за нея, макар че всички федерални провинции се обявиха през юни 2024 г. за търсене на решение за приема на бежанци и разглеждане на молби за убежище в трети страни, извън Германия. През май 2024 г. петнадесет членки на ЕС поискаха от Европейската комисия да обяви няколко трети страни, източник на нелегална миграция, за сигурни и да се разреши бързо връщане на тези мигранти от ЕС в страните по произход. Остротата на проблема на национално ниво и политическата конюнктура доведе до там, че отделни държави от ЕС бяха склонни да обявят дори Афганистан и Сирия за сигурни страни.
ЕС продължи да прилага и Дъблинското споразумение за връщане на мигранти в страната членка на ЕС, където първо са били регистрирани имигрантите. И този подход е с частичен ефект и държавите членки не можаха и през 2024 г. да се споразумеят за справедливо и задължително разпределение на търсещите убежище. Това разпределение трябваше да става на база критерии от 2015 г., като брой население, брой молби на 1 млн. жители, процент на безработицата. Шенгенското споразумение, за реформата на което всички страни членки настояват, но не намират време и начин да я направят, продължи да действа половинчато. Заради трагедията в Солинген в края на август, Германия отново въведе граничен контрол за 6 месеца като мярка за ограничаване на нелегалната имиграция. Подобна мярка приеха още девет държави членки на Шенгенското пространство. Обявеното за историческо решение на ЕС на 12 декември 2024 г. в Брюксел за включването на България и Румъния в „сухопътен Шенген” осигури не само безпрепятственото придвижване на техните граждани в рамките на Съюза, но и реализира на практика за двете страни пълното действие и на четвъртата свобода на вътрешния пазар на ЕС – свободно движение на стоки. Дискриминацията към двете страни членки на ЕС продължи 17 години, като многократното отлагане на приема на България и Румъния в Шенгенското пространство бе също част от непоследователната миграционна политика и двоен стандарт на ЕС, като винаги това решение за отлагане беше аргументирано с опасност от нелегален мигрантски поток за ЕС.
Трупащите се вече с години проблеми на растяща нелегалната имиграция, а и по политически подбуди, с цел да се изпревари очакваното тогава и реализирало се впоследствие разширено присъствие на антимигрантски партии в Европейския парламент, в навечерието на евроизборите най-сетне се стигна до едно важно решение, а именно приемане на „Пакт за миграция и убежищата” с цел уеднаквяване на политиките за борба с нелегалната миграция и по-голям ефект при контролираната имиграция.
През април 2024 г. Европейският парламент успя да гласува и приеме този пакт и затова се счита, че досегашната разнородна по действие и резултат политика по миграцията и убежищата, водена от отделните държави членки, ще бъде вече „европеизирана“ и стандартизирана.
В резюме тя осигурява бърза процедура на външна граница на ЕС за проверка на молбите за убежище, както и по-добра и бърза регистрация (най-много до 3 месеца) на външните граници на ЕС. Предвижда още въвеждане на единни стандарти при процедурата за даване на убежище. До приключване на процедурата мигрантите трябва да останат в затворени центрове, изградени по външните граници на ЕС. При отказ на молбата следва бързо експулсиране от ЕС. Разработен е още и механизъм за солидарност между държавите членки, включващ и финансово подпомагане на подложените на най-голям миграционен натиск страни. Механизмът на солидарност предвижда още справедливо разпределение между отделните страни на мигрантите, имащи право да останат в ЕС. Тези държави членки на ЕС, които отказват да приемат такива, ще са задължени да заплащат и да осигуряват и друга помощ, например гранични полицаи за контрол по външна граница на ЕС. Практическото приложение на Пакта за миграция и убежище предстои от 2026 г. Колко успешно ще бъде действието на Пакта и дали той ще доведе до общностна, стандартизирана и синхронизирана политика на ДЧЕС, също предстои да видим.
Очакванията и амбициите са големи и са насочени към целта Европа да промени своята имиграционна политика в посока контролирана, желана имиграция и то такава, която да допринася за нейното икономическо развитие. Създава се впечатление обаче, че някъде на заден план в ранглистата на ЕС остава въпросът доколко новата мигрантска политика ще кореспондира с фундаменталните ценности на ЕС – уважение и респект към човешкото достойнство, свобода, защита на малцинствата, равенство….
А и доколко в по-широк, геополитически план това е истинското решение на проблема с нелегалната миграция в дългосрочен план – без да се решат по-дълбоките причини за това явление.
Изводите, които се налагат са, че през 2024 г. ЕС продължи да води миграционна политика, насочена срещу следствията, предизвиквани от нелегалната имиграция и трафика на хора, а не срещу причините, водещи до нея, основните от които са именно разрастващите се военни конфликти. Вместо усилия и политика на дипломация и диалог, за стабилизиране на световната и европейска структура на сигурност, ЕС със старото-ново ръководство на Европейската комисия постави през 2024 г. всички политики на Съюза в по-голяма или по-малка степен на военни релси, за повече инвестиции във въоръжаване и отбрана. Но надали затварянето на вратите на Европа и „секюризацията” на нейната икономика ще допринесат за преодоляване на все по-дълбокото разделение, конфронтация и безпорядък в света и от там – за намаляване на нелегалната миграция. Остава сериозното съмнение!