Дипломацията е инструмент – на политиката. Също както и войната – според определението на Клаузевиц. Като дипломацията и войната много често вървят ръка за ръка. Но докато войната не може без дипломацията – ако не за да прекрати военните действия, то най-малкото за да фиксира в следвоенни споразумения (нерядко диктати) резултатите от тях, то дипломацията не задължително се нуждае от войната като свой raison d’être. Нещо повече, предотвратяването на войните е една от основните нейни задачи. Всичко това – под примата на политиката.
Политика на войната
Войната влезе в нашето ежедневие. Но преди това тя се настани трайно в нашето съзнание. Като нещо допустимо, нормално, едва ли не делнично. Като легитимен, дори морално оправдан инструмент за разрешаване на спорове между държавите. И това бе най-дълбокият и негативен откат в общественото съзнание след края на Втората световна война. Откат, който бе предшестван и съпътстван от формирането на своеобразна култура на войната и насилието в обществата – чрез телевизионни предавания, филми, литература, в ежедневното общуване. Дори и на ценностно ниво – където силата започна да доминира над правото. Същевременно мирът изчезна: не само като факт, не дори и като основна ценност и цел на международните отношения, а на практика и просто като понятие от публичното общуване. Затова днес трудно може да се появи нов Джон Ленън – не защото няма кой да изпее Give Peace a Chance, а защото няма кой да го чуе.
Войната се върна в Европа. Но всичко това не се случи за една нощ – на 24 февруари 2022 г. Руската агресия срещу Украйна бе само кулминацията на дълъг процес, започнал десетилетия по-рано. Достатъчно е само да се споменат войните при разпада на двете големи европейски федерации – Съветския съюз и Югославия. А войната никога не си e тръгвала от други райони на света – Близкия изток, Азия, Африка.
Краят на Студената война бе свързан с надежди за мир и сигурност, едва ли не с край на историята (като противоборство на идеологии, респективно – причина за конфликти и войни), според Фукуяма. Но процесите се развиха в противоположна посока. Разрушаването на статуквото ликвидира съществувалите в продължение на близо половин век баланси. А формирането на нови такива логично бе съпроводено от трусове и колизии – в световен мащаб. Два фактора определиха световните процеси през изтеклите тридесет години: първо, „еднополюсният момент“, както в американската политология вече се определят последното десетилетие на XX век и първото на XXI век; и второ, тенденцията към формирането на един многополюсен свят, зародила се постепенно в началото на новия век. Това определи развитието и на два еднотипно по съдържание и от даден момент нататък застъпващи се във времето паралелни процеси, които обаче протичаха в различни плоскости. Първият беше свързан с утвърждаването от страна на Съединените щати на тяхната световна доминация – и така се родиха Ирак, Афганистан, Либия, Сирия. Вторият бе свързан със стремежа за възстановяване на контрола от страна на Русия върху пост-съветското пространство – и това доведе до Приднестровието, Южна Осетия, Абхазия, впоследствие и Крим. Тези две политически линии логично се сблъскаха на територията на Украйна – доколкото страната влизаше в периметъра на стратегическите амбиции и на двете глобални сили.
Междувременно успоредно с тенденцията към многополярност, през последното десетилетие все по-ясно изкристализира още една, също достатъчно логична, но противоположна тенденция – към своеобразна вторична биполярност. Тя произтича от противоборството между САЩ и Китай за глобално лидерство и носи в себе си потенциала на една тежка, дългосрочна и непримирима конфронтация. Няма основания да се очаква, че тази борба за глобално лидерство ще се ограничи до едно просто икономическо съревнование в рамките на съществуващите правила. По-скоро всичко сочи за едно ескалиращо и всеобхватно противопоставяне (вече не само в икономиката, търговията и финансите, но и в политиката, сигурността, технологиите, международните организации), доминирано от борба за сфери на влияние с реална опасност от преминаването му в директен, включително военен, конфликт – на първо място във връзка с Тайван.
Изчезването на идеологическото противостояние „комунизъм срещу капитализъм“ оголи геополитическия характер на международните конфликти през настоящия век. Което не означава, че отсъства стремеж този вакуум да се запълни с нова идеологема. Тя беше лансирана от президента Байдън като борба на либералната демокрация срещу авторитарните режими[1]. Войната в Украйна също беше подведена под този знаменател – като война на демокрацията срещу диктатурата. Опитите за структуриране на това разделение в глобален мащаб чрез организиране на среща на върха на демокрациите през декември 2021 г. обаче доказаха по-скоро обратното – че става дума за геополитика, а не за ценности: някои от стратегическите партньори на САЩ, включително страни членки на НАТО и ЕС (Турция, Унгария), не попаднаха в списъка на демокрациите.
Войната в Украйна до голяма степен внесе корекции в тази идеологизирана оптика. Извеждането на преден план на геополитическата дилема „за“ или „срещу“ Русия замъгли ценностното противопоставяне „демокрация срещу авторитаризъм“. Това беше от полза преди всичко на Китай, който беше изваден от неуютната позиция на „лидер на не-демокрацията“ в света, позволи му да се профилира като алтернативен, трети фактор, същевременно тласкайки Русия към него като един твърде зависим и в редица отношения по-младши партньор. Подобно развитие осигури и ниша за политическо и дипломатическо маневриране на страни като Турция, Иран, Саудитска Арабия, които се възползваха от това, за да утвърдят своето значение като значими международни фактори.
Изострената конфронтация на „широкия Запад“ с Русия очерта контурите на възможна нова геополитическа тенденция: постепенното оформяне на един достатъчно широк, макар и твърде аморфен, геополитически „не-Запад“, обхващащ голяма част от Африка, Азия, Латинска Америка. Именно не-Запад, а не анти-Запад. Защото тук не става дума за формирането на фронт за борба срещу Запада, както и за лансирането на някаква анти-западна идеология (каквато например беше основата на международния тероризъм, вдъхновяван от ислямски фундаментализъм), а за дистанциране от глобалната конфронтация с Русия и до форма на по-скоро пасивна съпротива срещу натиска на Запада. Аналогиите с Движението за необвързаните обаче едва ли биха били коректни: първо, защото конфронтацията е динамична, ескалираща и навлизаща във все по-гореща фаза (за разлика от периода на Студената война, когато тя беше статична); второ, защото няма засега няма нито индикации, нито условия за някакво институционално международно структуриране на този „не-Запад“ и превръщането му в самостоятелен геополитически фактор.
Като цяло периодът след падането на Берлинската стена отбеляза рязко динамизиране на процесите в световен мащаб, характеризиращи се с резки флуктуации и следващи логиката на ефекта на махалото – от очакванията за един обединен и мирен свят в началото на деветдесетте години на миналия век до ескалиращата конфронтация на второто десетилетие на настоящия. Динамика, върнала и превърнала войната в център на международните отношения – но с акцент как да се води, а не как да се предотврати.
Новият световен безпорядък
Войната в Украйна даде основания активно да се заговори за формирането на нов световен ред. Това обаче е неправомерно, а и фактически невярно. Свидетели сме на ерозия на следвоенния международен ред, но той не се замества от нов такъв. Защото изграденият след края на Втората световна война международен ред се крепи на международните институции (на първо място системата на ООН) и на международното право, а нови такива не се създават.
От началото на века цялата тази система е подложена на сериозен стрес-тест. Международните институции се пренебрегват, а международното право се заобикаля. Съветът за сигурност на ООН не е в състояние да достига до единни решения по ключови проблеми заради използване правото на вето – което същевременно е основният гарант за избягване на световен конфликт. Коалиции на желаещите изземват ролята на международните институции. Водещи държави (най-очевидно това се прояви по времето на американския президент Тръмп) напускат структури и органи на ООН, блокират дейността им или отричат техните правомощия. Базисни принципи на международното право се нарушават (националния суверенитет, нерушимостта на границите, задължението за изпълнение на договорите и т.н.), като дори самото понятие за международно право бе подменено от „отношения, базирани на правилата“. А това съвсем не е едно и също. Защото
международното право е кодифицирано в международни договори, ангажиращи страните, като са създадени съответните механизми за контрол. Докато правилата се създават от отделни държави на база национални интереси и тяхното приложение се налага едностранно. Тоест международните институции срещат все повече проблеми не само като инструмент за предотвратяване и преодоляване на конфликти, но дори и като място за ефективна дипломатическа дейност.
Това поставя на дневен ред два въпроса: първо, трябва ли да се реформира системата на ООН, т.е. да се адаптира следвоенният световен ред към новите реалности; второ, може ли това да се случи.
Трябва ли да се реформира следвоенния международен ред?
Отговорът тук без всякакво съмнение е „да“. Сегашният международен ред, създаден след края на Втората световна война, логично и неизбежно, наред с базисните ценности, принципи, норми и механизми на международните отношения, фиксира – и извежда в ранг на правила – и определено съотношение на силите между държавите учредителки. Като най-очевидно това е отразено в привилегирования статут на петте постоянни членки на Съвета за сигурност. Днес това съотношение на силите вече е значително променено, нещо повече – преосмислят се и базисни принципи и норми. Но най-важното е, че се променя системната рамка на международните отношения.
Цялостната архитектура на следвоенния световен ред е изградена върху националната държава, респективно – тя е основният субект на институционалната и правна уредба.
Глобализацията изведе на преден план или дори произведе нови субекти, т.е. появява се нова субектност – глобална, извън тази на националните държави. На първо място това са транснационалните корпорации – често разполагащи с много по-голям (не само финансов и икономически, но и политически) ресурс от немалко национални държави. Появиха се и редица неправителствени организации с глобални характеристики („Грийнпийс“, „Лекари без граница“ и т.н.). Налице вече е и своеобразно глобално обществено мнение – в резултат на технологичната революция, премахнала бариерите в областта на комуникациите и информацията (разбира се, това се отнася за техническата възможност, но не и за съдържанието на информационните потоци, където се очертават нови сериозни рискове: за манипулация на информацията, за информационен, а и технически монопол и контрол). Парадоксът тук е, че оформянето на глобално обществено мнение става в отсъствието на формирано глобално общество. Не на последно място – глобализацията създава условия за структуриране на недържавни, най-често мрежови формации, обединени от общност на етнос или раса, религия и идеи. Това биха могли да бъдат както транснационални демократични инициативи от рода на Black Lives Matter, така и терористични инфраструктури, обслужващи идеите на радикалния ислям или международния тероризъм. Тези нови субекти формално не участват в процесите на вземане на политически решения, респективно не носят отговорност за техните последствия (въпреки, че всички те влияят значително върху съдържанието на съответните политики). При всеки един от новите субекти дипломацията е изключена като инструмент за осъществяване на политиката.
Глобализацията доведе също така до обособяването на редица нерегулирани пространства (интернет и социалните мрежи са само най-очевидния пример за това), оформяйки своеобразен регулаторен вакуум, който позволява избягване на данъчните задължения (например дейността на дигиталните платформи) или търсене на съдебна отговорност (за расови, ксенофобски, криминални или терористични мрежи в киберпространството).
Всичко изброено поставя достатъчно остро въпроса за това кой, как и по какви правила ще управлява глобалния свят и как функционира демокрацията в условията на глобален капитализъм при все по-нарастващото влияние (често даже монополно – особено в икономиката и финансите) на неизборни субекти върху политиката. Същевременно колкото повече се разширява паралелното поле на глобални отношения извън това на междудържавната политика, толкова повече се свива приложното поле на дипломацията – като основен външнополитически инструмент на националната държава.
Може ли да се реформира следвоенния международен ред?
За съжаление отговорът на този въпрос също е достатъчно еднозначен, но той е „не“ – или най-малкото „не сега“. Необходимостта от реформиране на ООН, респективно на адаптиране на следвоенния международен ред към новите обстоятелства, се дискутира от няколко десетилетия, включително в рамките на самото ООН. Напоследък обаче тази констатация започна да придобива все по-обвинителен характер. Проблемът обаче е, че самата реформа следва да се осъществи с общо съгласие на страните членки, т.е. тя да бъде договорена, а не наложена. И тук се сблъскваме може би с едно от най-убедителните доказателства, че политиката на конфронтация не позволява на дипломацията да си свърши работата. Няма основание да се предполага, че в близките години, вероятно даже десетилетия, може да се очаква генериране на необходимата политическа воля и най-вече съгласие за формирането на нов световен ред. Защото освен всичко друго отсъства механизмът, който може да позволи създаването на нова система от институции и правни норми. За да бъде тя универсална, тя трябва да бъде изработена с участието на основните международни играчи и тяхното одобрение, а сега отсъства не просто стремеж към съгласие, а каквото и да било желание и готовност за диалог.
Иначе казано, ескалиращата конфронтация рязко увеличава риска от създаването на институционален и правен вакуум в международните отношения, съпроводен със сериозни трусове и катаклизми. Което превръща съхраняването на международен ред, неговите институции (най-вече – системата на ООН) и международното право в приоритетна задача сега. Аналогиите с историята никога не са абсолютно коректни, но си струва да се напомни, че едно от първите външнополитически действия на Третия райх бе да напусне Обществото на народите – за да не се чувства фашистка Германия обвързана с правила и институции. С всички произтичащи от това резултати за цялото човечество.
Дипломацията и войната в Украйна
Тук отново възникват два въпроса когато стане дума за ролята на дипломацията, свързана с войната в Украйна. Първо, можеше ли войната да бъде предотвратена? Второ, може ли войната да бъде прекратена и да се върви към политическо решение на конфликта? И в двата случая отговорът е „да“ (респективно – в минало и бъдеще време), но с едно задължително предварително уточнение: ако за целта имаше или ще има налична политическа воля, която да бъде инструментализирана с помощта на дипломацията и облечена в съответните споразумения.
Дипломацията като имитация?
Доверието изчезна първо. След него жертва стана сътрудничеството, докато накрая не остана място и за диалог. Като това бе резултат от достатъчно дълъг процес на натрупване на взаимно недоверие. Основно – в сферата на сигурността, но постепенно обхващащо целия спектър на взаимоотношения на Русия със САЩ, НАТО и ЕС. Генезисът на този процес може да се търси още в първите години след разпадането на двуполюсния свят, в периода на оптимизма и еуфорията пред перспективата за една обединена Европа.
Разширяването на НАТО на изток се оказа този проблем, който постепенно ескалира до военен конфликт. Като първоначално подобна възможност се отхвърляше – включително в официални заявления от страна на германския канцлер Кол, външния министър Геншер, държания секретар на САЩ Бейкър (прословутата фраза, че НАТО няма да се придвижи и една педя на изток), френския президент Митеран и т.н. Както историческите документи, така и заявлението на генералния секретар на НАТО Столтенберг малко преди избухването на войната, че „Алиансът никога не е давал обещания да не се разширява на изток и това не може да се промени с няколко цитата“[2] де факто потвърждават поемането на подобни ангажименти – макар и на двустранно ниво, а не от името на Алианса. В края на миналия век Русия относително спокойно прие подготовката за включване на нейните бивши източноевропейски съюзници (включително трите прибалтийски държави, които бяха част от СССР) в НАТО, като дори се обсъждаше достатъчно сериозно възможна покана и към самата Русия за членство в НАТО. Решението на срещата на върха на НАТО през април 2008 г. да отвори вратата за членство за Украйна и Грузия, както и последвалия руско-грузински военен конфликт четири месеца по-късно и анексията на Крим от Русия през 2014 г. на практика бяха тези повратни точки, които вкараха отношенията в коловоза на ескалиращата конфронтация.
Въпреки това има достатъчно основания да се смята, че войната беше предотвратима. При това – именно в рамките на политическия диалог и с усилията на дипломацията. А не съгласно утвърдилата се пост фактум оценка, че Западът не е успял да предотврати войната защото не е бил достатъчно твърд и не е предприел необходимите мерки за укрепване на сигурността и военното възпиране. Най-малкото защото всички, включително украинските ръководители, бяха наясно, че страната не може да стане член на Алианса докато Крим е под руски контрол – тъй като това би означавало автоматично задействане на чл. 5 от Договора за НАТО, респективно военен конфликт с Русия. Не случайно във всички документи на Алианса се подкрепя стремежът на Украйна за членство, а не самото членство (разликата е доста съществена).
Ретроспективният анализ сочи, че от своя страна Русия може би се отказа окончателно от търсенето на решение по дипломатически път след срещата на президента Путин с неговия новоизбран американски колега Байдън през юни 2021 г., която не доведе до желания поврат в отношенията. Като предложените от руска страна през декември 2021 г. проекти за договори със САЩ и НАТО сами по себе си изключваха постигането на съгласие, доколкото съдържаха очевидно неприемливи дори като основа за преговори постановки[3]. Постепенно самият политически диалог бе дискредитиран като от средство за търсене на съвместни решения. Той бе превърнат в трибуна за отправяне на взаимни обвинения (с кулминация – срещата на руския външен министър Лавров с върховния представител на ЕС по външната политика Борел). Следва да се отбележи, че може би единствените, които достатъчно активно се стремяха на последния етап преди избухването на войната да я предотвратят, бяха френският президент Макрон и германският канцлер Шолц.
Хронологията на събитията води до нерадостния извод, че липсата на политическа воля за деескалация на конфронтацията и стремежът на страните да наложат своите позиции, а не да се споразумеят за взаимноприемлив компромис логично доведе до избухването на първия крупен междудържавен военен конфликт в Европа след края на Втората световна война.
Ненужната дипломация?
Ходът на войната в Украйна недвусмислено показа, че дипломатическите усилия за прекратяване на бойните действия не са приоритет за нито една от двете страни. Преговорите се разглеждат като инструмент за предотвратяване на поражение, а не за постигане на мир. И доколкото победата (твърде неееднозначно и размито формулирана както от Москва, така и от Киев на отделните етапи – в зависимост от успехите или неуспехите на фронта) остава декларирана цел за всяка от тях, то за бърз дипломатически пробив трудно може да се говори.
Основният проблем е, че никой не се стреми към мир – нито Русия, нито Украйна, нито НАТО и ЕС. Най-важното – и единственото позитивно политическо заявление от началото на войната бе декларираният ангажимент от страна на САЩ и НАТО, че няма да водят война с Русия в Украйна[4]. Тоест, че няма да има глобален конфликт. С промяната на приоритетите и извеждането на преден план на тезата за война до победа обаче рисковете отново нараснаха[5]. Защото войната до победа означава война до поражение – на противника. А нито една от двете страни няма да допусне такова развитие. Редица анализатори предупреждават, че при риск от поражение Русия може да се изкуши да прибегне до използването на ядрено оръжие – дори и то да бъде само тактическо и в ограничени мащаби. При опасност от поражение на Украйна НАТО може да реши да се намеси директно във войната. И в двата случая това означава глобален конфликт с непредвидими последици.
От друга страна войната до победа на практика означава война на загубите, на разрушението и жертвите – и на трупането на омраза. От своя страна това води до продължителен конфликт с неясен времеви хоризонт, което пък преформулира самата цел, преобразувайки войната до победа във война на изтощението, т.е. извеждането на преден план наказването на виновника и превръщайки продължаването на войната в цел сама по себе си. Което прави пътят към преговорите още по-труден. Като дори и евентуално примирие, което да отвори пространство за политически диалог, се разглежда и от двете страни не като стъпка към мира, а като етап от войната. Защото и двете считат (с достатъчно основание), че то ще бъде използвано от противника за прегрупиране и укрепване на позициите за бъдещи военни действия.
Всичко казано до тук обяснява защо реални преговори се водеха през март 2022 г. в Истанбул, когато Киев беше под заплаха, но следващите идеи за посредничество, когато тази заплаха отпадна, не доведоха до нови срещи. Това е причината, поради която инициативите на страни като Австрия, Израел и Италия (която дори излезе с предложение за конкретни разгърнати идеи и принципи, които да залегнат в евентуално бъдещо споразумение[6]) не срещнаха подкрепа нито от Киев, нито от Москва. Навлизането на военните действия във своя втори етап през април 2022 г., когато отпадна заплахата от атака срещу украинската столица и ЕС подкрепи концепцията за война до победа, сложи край на посредническите усилия за прекратяване на огъня и прехвърляне на конфликта от военно в политическо русло.
В този контекст следва да се отбележи, че войната в Украйна утвърди нова, при това значителна роля на Турция в международната дипломация. Под управлението на Ердоган през последните две десетилетия страната последователно се стреми да се профилира като регионален лидер и глобален фактор. Като за целта Турция нееднократно заема самостоятелна позиция по важни международни проблеми, често в показно противоречие с позициите на САЩ и партньорите си в НАТО. Същевременно Турция успя да постигне достатъчно интензивно работно сътрудничество с Русия – независимо, че то не е стратегическо, а остава ситуационно. Изхождайки често от коренно противоположни позиции по отделните регионални конфликти (Сирия, Либия, Нагорни Карабах) двете страни намират общност в интереса си да елиминират останалите глобални играчи и да се превърнат в решаващите фактори при менажирането на тези конфликти. По отношение на руско-украинската война Турция също успя да се позиционира като приемлив и за двете страни посредник: отхвърляйки руската инвазия и снабдявайки Украйна с оръжие (а и не криейки своя интерес към Крим и татарското население на полуострова), Ердоган същевременно се въздържа от осъдителна риторика спрямо Кремъл, представяйки войната не като борба на доброто със злото, а като геополитически сблъсък, който е опасен за всички.
От съществено значение за развитието на конфликта може да се окаже обстоятелството, че ООН също се опитва да намери своята роля и отговорност. Проблемът е, че на този етап ООН е принудена да предотвратява рисковете от глобални катастрофи (продоволствена криза, ядрен инцидент)[7], а не да търси решения за прекратяване на войната и постигане на мир. Независимо от това споразуменията за осигуряване на експорта на украинско зърно към страните, зависещи от него (постигнато отново със съдействието на Турция), както и ангажирането на Международната агенция за атомна енергия с гарантиране сигурността на Запорожката АЕЦ свидетелстват, че ООН разполага с необходимия инструментариум поне за превенция, към който страните са склонни да прибягнат, когато реално се търси споразумение (което не може да се случи против волята на САЩ и Русия като постоянни членове на Съвета за сигурност). Впрочем, ситуацията около Запорожката АЕЦ може би най-точно илюстрира мащаба на опасностите от продължителната война. Русия окупира централата, Украйна съвсем естествено се стреми да си върне контрола върху нея. Но когато около АЕЦ летят куршуми и снаряди (руски – от централата, украински – по нея), вероятността да се стигне до ядрен инцидент с трагични последици и за двете страни, а и за континента като цяло, става изключително висока. Иначе казано: първото условие е да се спрат бойните действия там, което да позволи евентуално да се пристъпи към изграждането на зона за сигурност около нея, както това предлага Международната агенция за атомна енергия. Друг е въпросът, че самото понятие „зона за сигурност“ се интерпретира по коренно различен начин в Киев и в Москва.
В съдържателен план преките преговори през март 2022 г. в Истанбул между Русия и Украйна, както и последвалите политически декларации от двете страни парадоксално демонстрираха, че най-лесно разрешим може да се окаже именно проблемът, послужил за формален мотив за започване на войната – членството на Украйна в НАТО[8]. Де факто този въпрос беше снет от дневния ред, като президентът Зеленски нееднократно заяви, че страната му ще търси други гаранции за своята сигурност[9]. Те бяха обобщени в концепцията за подписване на т.нар. „Киевски договор за сигурност“, обединяващ двустранни споразумения с основна група съюзнически държави на Украйна, съдържащ набор от ангажименти и даващ ясно формулирани гаранции за сигурността на държавата[10]. Динамиката на военните действия на терен обаче доведе до еволюция на украинската позиция, изложена на преговорите в Истанбул, според които Украйна бе готова на „постоянен неутралитет“, а Русия също трябваше да бъде част от гарантите[11], т.е. подходът напуска полето на договорената и споделената сигурност.
И докато по отношение украинското (не)членство в НАТО въпросът изглежда разрешим, то очевидно териториалните проблеми много по-трудно ще намерят своето решение – както по военен, така и по дипломатически път. Русия официално присъедини Крим към страната, призна независимостта на двете самообявили се републики – Донецката и Луганската, окупира и се опитва да утвърди контрол върху големи части от Източна и Южна Украйна. Нито едно от тези обстоятелства не е и няма да бъде признато в международен план. Ходът на войната даде основания на украинската страна да снеме от дневния ред и собствените си предложения по този въпрос, включващи буферен времеви период от петнадесет години, през който двете страни се ангажират да не решават проблема с Крим с военни средства, а да търсят дипломатическо разрешаване[12].
Светът пост-Украйна – и мястото на дипломацията в него
Когато и както войната свърши – което рано или късно трябва да се случи (изхождайки от оптимистичната презумпция, че тя няма да прерасне в глобална), то светът ще бъде друг. С много висока степен на сигурност може да се твърди, че ще бъдем свидетели на един дългосрочно (за десетилетия) разделен и дълбоко конфронтиран свят, със силна милитаризация и надпревара във въоръжаването при ниска степен на договорености (повечето – остатъчни, от периода на и непосредствено след края на Студената война) в сферата на разоръжаването и контрола. Свят на динамично променящи се баланси и формиране на нови геополитически съюзи и партньорства, доминиран от борбата за сфери на влияние, където международното право е изместено от политика от позиция на силата, а ефективността на международните организации е до голяма степен блокирана. Международни отношения, характеризиращи се с пълно отсъствие на взаимно доверие, респективно – на политически диалог за търсене на съвместно договорени решения на проблемите.
В същото време процесите, характеризиращи новите условия и начина на „правене“ на външна политика не обещават обрат в подхода към международните отношения, който би позволил скорошна деескалация на конфронтацията. Глобализацията на информацията и комуникацията промени самата външна политика – и политиците. Този процес има своята демократична компонента – политическите решения и действия са предмет на почти моментално огласяване, публичен коментар и контрол от страна на общественото мнение. От друга страна обаче това до голяма степен промени оптиката и критериите за оценка на политическата ефективност, направи ги доста по-повърхностни, подчинявайки ги на политическия маркетинг, подменяйки аргумента с етикета, измествайки центъра от полето на резултата в това на интерпретацията, скъсявайки неимоверно времевия хоризонт на политическата мотивация. С други думи, осъществяването на политика твърде много се приближи до простото рекламиране на политика, поглъщайки сериозна доза популизъм като иманентна своя характеристика.
Външната политика до голяма степен се превърна във функция от вътрешната (и преди всичко от изборните стратегии), като нерядко международната конфронтация и образът на „външния враг“ се използват за консолидация на желания вот. Като резултат външната политика стана „по-плитка“, светът – черно-бял, а политическите решения – много по-често неадекватни или контрапродуктивни. Основен принос за това има и лимитирането на ролята на дипломацията не просто в осъществяването на външната политика, а в нейното генериране и аргументиране – като следствие от прекъсването на връзката между професионалната експертиза и политическите решения.
Следва да се отчете и промяната на статута на самата дипломация във външната политика на редица държави. Натрупването на поредица от кризи, усещането за отсъствие на сигурност и справедливост, издълбаха дълбоки вътрешни разломи в обществата и изведоха на преден план авторитарни и популистки лидери, често профитиращи (и същевременно самите те катализиращи) екстремни политически позиции и визии. Достатъчно е да се спомене, че съвсем неотдавна и петте най-големи страни в света имаха (и повечето продължават да имат) именно популистки или авторитарен тип управление – САЩ, Русия, Китай, Индия, Бразилия. Това от своя страна води до пределна концентрация на политическите решения и външнополитическите действия, персонифицирайки междудържавния диалог и свеждайки политическите позиции до субективни, често еднолични преценки (достатъчно е да се споменат само имената на Тръмп и Путин). Като следствие се повиши нивото на непредсказуемост във външнополитическите действия на държавите и до по-сериозни флуктуации в техните позиции и приоритети. Всичко това за сметка на редуциране на професионалната експертиза и ограничаване ролята на дипломацията в международните отношения.
От друга страна климатичните промени, пандемиите и създаването на изкуствения интелект оформят триадата на т.нар. game-changers или новите проблеми, които преформатират правилата на играта, ще влияят директно върху процесите и изискват глобален политически отговор за тяхното управление. А техният глобален характер ще налага и съвместни, координирани и солидарни действия при изработването на съответната регулаторна рамка и инструментариум за решаване на произтичащите проблеми – което няма да бъде възможно без диалог и климат на сътрудничество.
Евентуалните позитивни промени са свързани с няколко основни задачи: осигуряване възможности за структуриран и ангажиран диалог между основните глобални играчи; възстановяване на някакво минимално ниво на взаимно доверие; гарантиране на изпълнението на поетите ангажименти като ключов елемент от постигането взаимна предсказуемост на външнополитическите действия. Всичко това с оглед създаване на условия за иницииране на дългосрочни взаимноангажиращи политически процеси, които да заместят силовите акции при решаването на международни конфликти.
Дипломацията е инструмент за осъществяване на външната политика на държавите. Тя не би могла да постигне тези цели без ясното осъзнаването на взаимната обвързаност и общия риск от унищожение – иначе казано, без реконструиране на концепцията за международна сигурност като за общ проект. За да се опита човечеството да намери позитивен отговор на пределно простия, но екзистенциален въпрос: как да живеем – заедно.
[1] Biden,Joseph R. Jr. Why America Must Lead Again. Foreign Affairs, March/April 2020. https://www.foreignaffairs.com/articles/united-states/2020-01-23/why-america-must-lead-again?utm_medium=promo_email&utm_source=special_send&utm_campaign=election_newsletter&utm_content=20201107&utm_term=newsletter-prerelease
[2] Столтенберг обяснява на Русия, че НАТО никога не е обещавал да не се разширява. 23.12.2021. https://news.bg/world/stoltenberg-obyasnyava-na-rusiya-che-nato-nikoga-ne-e-obeshtaval-da-ne-se-razshiryava.html
[3] МИД опубликовал проекты документов по обеспечению безопасности со стороны США и НАТО. 17 декабря 2021. https://tass.ru/politika/13228135
[4] Столтенберг: НАТО няма да изпрати войски в Украйна при руска агресия. 30.01.2022. https://news.bg/world/stoltenberg-nato-nyama-da-izprati-voyski-v-ukrayna-pri-ruska-agresiya.html
[5] Министърът на отбраната на САЩ: Украйна може да спечели войната, ако разполага с добра техника. 25 април 2022. https://dariknews.bg/novini/sviat/ministyryt-na-otbranata-na-sasht-ukrajna-mozhe-da-specheli-vojnata-ako-razpolaga-s-dobra-tehnika-2308348
[6] Руските власти са получили предложение за мирно уреждане на конфликта в Украйна от Италия. 23.05.2022. https://news.bg/int-politics/ruskite-vlasti-sa-poluchili-predlozhenie-za-mirno-urezhdane-na-konflikta-v-ukrayna-ot-italiya.html
[7] Какво пише в споразумението за зърнените коридори от Украйна. 22.07.2022. https://news.bg/int-economics/kakvo-pishe-v-sporazumenieto-za-zarnenite-koridori-ot-ukrayna.html; ООН: Токът от Запорожката АЕЦ принадлежи на Украйна. 19.08.2022. https://news.bg/world/oon-tokat-ot-zaporozhkata-aets-prinadlezhi-na-ukrayna.html
[8] Русия обнадеждена за неутралитета на Украйна. 16.03.2022. https://news.bg/int-politics/rusiya-obnadezhdena-za-neutraliteta-na-ukrayna.html
[9] Зеленски иска от НАТО гаранции за сигурността на Украйна, ако не бъде приета в Алианса. 02.03.2022. https://news.bg/world/zelenski-iska-ot-nato-garantsii-za-sigurnostta-na-ukrayna-ako-ne-bade-prieta-v-aliansa.html
[10] Как Киев вижда гаранциите за сигурността на Украйна след войната?. 13.09.2022. https://news.bg/int-politics/kak-kiev-vizhda-garantsiite-za-sigurnostta-na-ukrayna-sled-voynata.html
[11] Появи се пълен списък с предложенията за мирен план на Киев. 30.03.2022. https://news.bg/world/poyavi-se-palen-spisak-s-predlozheniyata-za-miren-plan-na-kiev.html
[12] Ibid.