През последните години инициативата „Три морета“ постепенно се превръща в един от водещите европейски проекти, който концентрира надеждите и ентусиазма на дванадесет държави, разположени между Балтийско, Черно и Адриатическо море. Геостратегическите цели за физическа и информационна комуникативност на страните от региона са формулирани с термини с висока морална вибрация – единство, иновации, свързаност. Това обаче не елиминира многообразието от мнения и позиции, ориентирани към аналогии с полски идеи от миналото и към обвинения в открита русофобска насоченост.
Нееднократно идеята на Хърватска и Полша от 2015 г. се свързва с плана на маршал Юзеф Пилсудски от 1917 г. за създаването на буферна зона от прибалтийските държави, Украйна, Беларус и други страни от региона, която да спре настъплението на Червената армия на запад. Век по-късно съмненията са насочени към по-широките възможности на съвременните технологии, инфраструктурните проекти, както и към военни сценарии за ограничаването на Русия в Европа, най-вече в енергийната сфера.
Факт е, че през двете десетилетия на XXI век политическото напрежение и военни конфликти преминават под знака на енергийното противопоставяне. Политическата воля се оказва решаващият фактор за реализацията или замразяването на почти всеки диверсификационен проект, свързан с конвенционалните суровини (нефт и газ) или с ядрената енергетика.
В контекста на енергия диалог Европейски съюз – Русия процесите се развиват в широкия спектър на икономически прагматизъм и спорадична политическа конфронтация, чиито резултати не спомагат за дългосрочни конструктивни решения. Геоенергийната спирала на промяната преминава в две основни направления – газовите алтернативни проекти, строителство на нови атомни централи или поддържането на стари (като блок 5 и 6 в АЕЦ „Козлодуй“ в България).
Може да се приеме, че стартът на руската газова диверсификация в европейско направление е поставен през 2005 г. – началото на 2006 г., когато избухва първата газова криза между Киев и Москва. Украйна е важна газова дестинация в транзита на руски газ към Европа. През газопреносната мрежа преминават над 80% от износа на руски газ. Важен фактор, влияещ върху спорадичните газови кризи между Украйна и Русия, е свързан с политическата промяна, настъпила след т.нар. Оранжева революция. След нея се увеличават възможностите на Вашингтон за влияние в Киев. Доказателство за това е и следващата газова криза от края на 2008 г., в която САЩ активно участват.
Засилващата се нестабилност на газовия транзит през Украйна принуждава Кремъл да разработи енергийна стратегия, чиято алтернативна насоченост е в две направления – южно и северно и чиято цел е заобикаляне на несигурния транзит през Украйна.
Южната тангента първоначално обхваща амбициозни проекти освен в газовата, но и в нефтената и ядрената сфера. Във всеки един от тях България заема водеща позиция. Сключените двустранни договори между Москва и София през май 2006 г. трасират пътя към реализацията на нефтопровода „Бургас – Александруполис“, газопровода „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“. Осъществяването на тези проекти би превърнало България в енергиен център на Балканите, което от своя страна би повишило благоприятно в дългосрочен план стратегическото позициониране на София в субрегионален и регионален план.
През следващите години обаче геополитическите измерения на енергетиката се проявяват в пълна сила. В края на 2011 г. и началото на 2012 г. правителството на ГЕРБ се отказва първо от нефтопровода „Бургас-Александруполис“ (въпреки положителната оценка за въздействие върху околната среда), а в края на март 2012 г., под силен американски натиск, българският парламент гласува спирането на строителството на АЕЦ „Белене“. Няколко месеца по-късно правителството на Пламен Орешарски замразява изграждането на газопровода „Южен поток“, чиито проектен капацитет е 63 млрд. куб. м газ. През декември с.г. руският президент Владимир Путин обявява отказа на Москва от строителството на газопровода.
От трите българо-руски проекти единствено нефтопроводът „Бургас-Александруполис“ остана в историята. Другите два проекта в модифициран вид продължават да бъдат обект на двустранни и многостранни политически преговори, периодичен натиск, най-вече от американска страна. Освен това не е прекратено и държавното финансиране на различните етапи и модификации, свързани с руските енергийни проекти в газовата и ядрената диверсификация в България.
Първоначално северната газова тангента се олицетворява от газопровода „Северен поток 1“, който независимо от издиганите спорадично препятствия от страна на балтийските държави успява да бъде завършен през 2012 т.
През 2014 г. се поставя нов етап в газовата свързаност на Русия с европейските страни. Държавният преврат в Украйна преструктурира геополитическото пространство в региона. Връщането на Кримския полуостров в руските граници, както и политическата еманципация на Донецк и Луганск от центъра Киев, създават нова проблемна зона на несигурност в европейската част на постсъветското пространство. Украйна вече губи възможностите си за самостоятелно решаване на въпроси, свързани с нейния суверенитет и ефективна защита на националните й интереси. Създават се условия за устойчив политически контрол върху транзитната газова система. Освен това се поставя началото на превърнало се в традиция периодично подновяване на икономическите санкции срещу Русия. Нещо повече, с лекота се намират разнообразни поводи и причини за разширяването на икономическите санкции срещу руски компании и отделни висши чиновници.
При тези нови условия на засилващо се напрежение между Руската Федерация, САЩ и Европейския съюз, Москва е принудена да търси варианти за реализацията на северното и южното газово направление към енергийния пазар на Европа. Газовата модификация е съпроводена с повишаване на вноса на руски газ в Съюза. През 2019 г. са отчетени 45% внос на руски газ в Европа, а през следващата 2020 г. този дял е вече 48%. Повишеният дял на руски газ на европейския пазар е свързан с пандемията от Ковид 19, която води до намаляване на вноса и потреблението. Освен това в 45% и 48% от продавания руския газ се включва не само продавания от „Газпром“, но и износа на втечнен газ на частната руска компания „Новатек“. Това означава, че количеството на конвенционалния газ, продаван от „Газпром“ е около 40%.
Като част от променената ситуация е подписаният в края на 2019 г. нов договор за транзит на руски газ през Украйна между Москва и Киев, който е за период от 5 години (2020 г. – края на 2024 г.). Руската компания „Газпром“ се задължава да плаща за транзит на руски газ през 2020 г. в размер на най-малко 65 млрд. куб. м газ, а за периода 2021 г. – края на 2024 г. обемът да е 40 млрд. куб. м газ за всяка една година. Тези параметри за пореден път могат да бъдат определени като сериозен мотив газовата политика на Федерацията да бъде съсредоточена върху конвенционалното транзитиране на руски газ през черноморската и балтийската акватории към Европа. Освен това втечненият газ не е обект на политически преговори и икономически санкции.
Руските проекти в тези направления са съсредоточени в преодоляване на откровения натиск при строителството на газопровода „Турски поток“ и неговото продължение през България на т.нар. „Балкански поток“. Този модифициран вариант на проекта „Южен поток“ е с капацитет около 30 млрд. куб. м газ. Тяхното строителство традиционно бе съпроводено с призиви за газова диверсификация от други, освен руски, източници . Не последваха обаче икономически санкции. Това, което остава да бъде завършено по този проект са двете компресорни станции край Ресово и Нова Провадия. От съществено значение вероятно и за отсъствие на санкции е фактът, че компресорите са от най-ново поколение, произведени от американската компания Solar Turines.
Призивите за газова диверсификация, която да намали зависимостта от руски газ в България все още не могат да бъдат удовлетворени. Две са възможностите в тази посока – газовата връзка Гърция-България и използването на втечнен газ от терминала край Александруполис. Договореният с Азербайджан внос на 1 млрд. куб. м газ годишно все още не е изпълнен. Причината е в недоизградения още интерконектор между Гърция и България. По тази причина ще бъдат внесени 1/3 от договорения обем и ще се транзитира по резервен маршрут през Сидерокастро – Кулата. Другият вариант за газова диверсификация е терминалът за втечнен газ край Александруполис, в който България има 20% акционерно участие. Очаква се неговото завършване да приключи в края на 2023 г. и този газ да бъде насочен към междусистемната връзка Гърция-България.
Настоящето енергийно състояние на България не дава основания да се поставя под съмнение политическата воля на София за промяна, но същевременно няма и проекти на завършени и включващи се активно в ограничаване на руското газово присъствие в региона,.
Каква е съдбата на руските газови проекти на северната тангента? След като 2012 г. бе завършен газопровода „Северен поток 1“, започна изграждането на паралелния газопровод „Северен поток 2“. Отново се възстанови старата картина, в която транзитирането на конвенционален енергиен ресурс се превръща в политически инструмент на натиск и икономически санкции. Независимо от смяната на президентите в Белия дом, американската администрация както при Доналд Тръмп, така и до май 2021 г. при неговия наследник Джозеф Байдън, участваха активно в създаването на многобройни препятствия пред изграждането на газопровода „Северен поток 2“. Този газопровод свързва Русия с Германия по дъното на Балтийско море и е с капацитет 55 млрд. куб. м подобно на първия газопровод по това трасе.
От декември 2019 г. се създава устойчив геоенергиен модел за блокиране на изграждането на „Северен поток 2“. Американският сенат тогава за първи път налага санкции на компаниите, които прокарват газопровода. Санкциите предвиждат откази в издаването на американски визи и замразяване на американските активи на онези предприемачи и компании, които участват в строителството на газопровода. Мярката е част от Закона за разходите за отбрана на САЩ.
Основните потърпевши от гласувания закон са компаниите, които полагат тръбите на газопровода по дъното на морето и в частност швейцарската Allseas, която е собственик на най-голямото в света плаващо съоръжение, поставящо тръбите – Pioneering Spirit.
Американските законодатели също така предупредиха, че той ще донесе милиарди долари приход на Русия, което би помогнало на президента Путин да разшири влиянието си в Европа. Под знака на този мотив Вашингтон нееднократно настоява пред Берлин да се откаже от проекта. Германската реакция преминава през спектъра на предпазливо съгласие и категоричен отказ. Една от твърдите реакции на германското правителство е на външния министър Хайко Маас, който определя като намеса във вътрешните работи на страната американския проект за налагане на санкции. Освен това той добави, че „решенията за европейската енергийна политика се взимат в Европа”.
Близо месец преди срещата между президентите на Русия и САЩ на 16 юни 2021 г. Белият дом излезе със съобщение, че се отказва от санкциите срещу компанията, която стои зад газопровода „Северен поток 2″ – Nord Stream 2 AG, и нейния изпълнителен директор Матиас Верних. Президентът Байдън обоснова решението с аргумента да се запазят добрите отношения с Европа. Процесите вече са необратими, доказателство за което са политическите изявления от руска и германска страна. Президентът Путин обяви, че газовият доставчик „Газпром“ вече е готов да запълни тръбата, а канцлерът Ангела Меркел заяви, че Джо Байдън е направил крачка към Германия с решението си за „Северен поток 2“.
Осъществяването на това директно трасе между Русия и Германия поставя посредническата роля на Украйна пред сериозни изпитания . Освен това променената ситуация би довело до загуби от по 2 милиарда долара от транзитни такси. Според изчисления, представяни вече в Конгреса на САЩ, за Киев това би било 3% от БВП.
Геоенергийната битка в транзитирането на руски газ към Европа по южната и северната тангента вероятно ще продължи и в бъдеще. Факт е обаче, че основните трасета, които очертават кръга около Украйна вече е реалност, с която трябва да се съобразяват във Вашингтон и Киев. По отношение на газопровода „Северен поток 2“ могат да се очакват политически предизвикателства в Германия, но това ще стане ясно след парламентарните избори през септември 2021 г. Южният газов вектор едва ли ще бъде поставен пред нови предизвикателства след като вече е строителен етап на територията на Сърбия.
Руските енергийни проекти обаче не са само в газовата сфера, но и в областта на ядрената енергетика, където конкуренцията с американските корпорации е динамична и със широкомащабни измерения.
* * *
В съвременния енергиен микс ядрената енергетика заема достойно, но изпълнено с много политика и финансови интереси място. В България нещата не са по-различни. Влизането ни в Европейския съюз бе съпътствано със затварянето на първите четири блока на АЕЦ “Козлодуй“, а сагата с АЕЦ „Белене“ продължава и до днес. Вложените милиарди през последните близо 40 години поставят под съмнение използването на вложения сериозен финансов, технологичен и експертен ресурс. Проблемът обаче е в неоспоримия факт, че в енергийния XXI век последната дума имат политиците, за които комисионната и гарантираното позициониране във властта са водещи. Няма как по друг начин да се обяснят перипетиите, през които преминава през последните 9 години проектът за АЕЦ “Белене“.
Спирането му на 29.03.2012 г. с решение на парламента, създаде измамното усещане за окончателно прекратяване на строителството. След това се премина през съдебните спорове за собствеността на двата реактора, произведени в Русия съгласно двустранните споразумения, които станаха собственост на българската държава и вече няколко години са на площадката на АЕЦ „Белене“. През 2015 г. се направи неуспешен опит за повторно откриване на въпроса за втора атомна централа чрез американската фирма Westinghouse. Не последваха нови стъпки до 2019 г. когато държавата започна активен процес за реализацията на АЕЦ „Белене“. Имаше обществена поръчка. Бяха избрани пет от седем стратегически инвеститори – руски, южнокорейски, китайски, американски и френски. Пандемията от Ковид-19 се превърна в удобна непреодолима пречка за финализирането на процедурата.
През януари 2021 г. започнаха изненадите в ядрения сектор. Предизвика учудване посещението на американския посланик Херо Мустафа в АЕЦ „Козлодуй“ и формулираното от нея предложение за хибридно решение на бъдещето на ядрената централа в Козлодуй. Предложената идея за използване на единия от двата руски реактора от АЕЦ „Белене“ за строителството на нов VII блок в АЕЦ „Козлодуй“ бе съпроводено със совалки при президента и премиера на Република България. Резултатът беше политическа подкрепа от правителството с многобройни изявления и предложени варианти от премиера Б. Борисов.
Поредната новина свързана с АЕЦ „Козлодуй“ е обвързана с появата отново на концерна Westinghouse. Независимо от факта, че Westinghouse през 2015 г. беше в черния енергиен списък на САЩ, а в началото на 2017 година обяви своя фалит, ние отново сме обект на неговите интереси. Преди седмици излезе информация, че между АЕЦ „Козлодуй-Нови мощности“ и Westinghouse е подписан договор за анализ относно възможностите V блок да бъде захранван с ядрено гориво от Westinghouse в руските реактори ВВЕР-1000.
Паралелно с информацията относно бъдещето на ядрената ни енергетика се появиха още новини, които засилват усещането за търсенето на лесни пари и за неясна перспектива. Излезе съобщение на АЕЦ „Козлодуй-Нови мощности“ за меморандума с NuScale-Power за развитието и използването на малки модулни реактори на терена на АЕЦ „Козлодуй“. Съгласно подписания меморандум NuScale-Power твърди, че е способна да достави през 2027 година първия модул за мощността от 60 МВ, която предполага да е от 12 модулни реактора. В публичното пространство бе посочена и стойността на проекта – 6,1 млрд. долара.
Няма значение, че теренът, определен за VII блок на атомната ни централа, управляван от АЕЦ „Козлодуй-Нови мощности“, има екооценка само за инсталиране на оборудването от АЕЦ „Белене“, за друга руска технология и за реактор АР-1000 на американската Westinghouse. Инсталирането на нова технология, която при това все още не е лицензирана в Европа, означава нова екооценка и отлагането на проекта в необозримо бъдеще.
Въпросителните свързани с реализацията на тези, взаимоизключващи се варианти за развитие на българската ядрена енергетика са много. Това се отнася както до засилилият своята активност в АЕЦ „Козлодуй“ концерн Westinghouse, така и до примамливото на пръв поглед предложение на NuScale-Power. Доста авантюристично звучи предложението за използването на руските реактори от АЕЦ „Белене“ на площадката на първата атомна централа. Продължава да предизвиква удивление фактът, че почти готовия проект АЕЦ „Белене“ е отложен за неизвестно време. От какво всъщност се отказва България, влизайки в поредния кръг от външна корпоративна съпротива?
Проектът за АЕЦ „Белене“ има близо 40 годишна история и е оптимално съчетание на няколко характеристики – повишена икономическа ефективност на производството, скъсени срокове за изграждане и реализация, конкурентни цени на електроенергията и дълъг проектен ресурс, като при това безопасността и грижата за хората и околната среда остават висш приоритет.
Системите за безопасност са проектирани така, че да устоят на откази, включително по обща причина, и да са в състояние да изпълнят функциите си при загуба на електрозахранване. Това предопределя и спазването на конкретни изисквания като това, че:
- Всяка система за безопасност да има няколко канала, като всеки от тях е в състояние изцяло да изпълни възложената му функция за безопасност;
- Броят на каналите (четири) да е така определен, че да може да се удовлетворят съвременните критерии за прилагане на принципа на единичен отказ, а конфигурацията им е реализирана по начин, който осигурява тяхната защита от едновременен отказ по обща причина;
- Всяка защитна система за безопасност да се състои от активна и пасивна част, като всяка една от тях е в състояние да изпълни възложената и функция по безопасност;
- Управляващите системи за безопасност да са проектирани като се изхожда от условието, че отказът в системата предизвиква действия, насочени към осигуряване на безопасността;
- За предпазване от операторски грешки да се използват автоматични системи, които предизвикват защитни действия и блокират управляващите действия на оператора, ако те нарушават изпълнението на функциите за безопасност;
- Активните системи за безопасност да се захранват с електроенергия от независими източници (дизел генератори), реализирани в съответствие с изискванията към осигуряващите системи за безопасност.
Доказан във времето факт е, че в сферата на ядрената енергетика (примера с 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй“) България изразходва многомилионни средства от държавния бюджет, които не водят до позитивни резултати. В този контекст се развиват процесите, свързани с АЕЦ „Белене“.
През лятото на 2016 г. излиза решението на Арбитражния съд в Женева, което постановява, че Република България трябва да изплати изработеното дотогава оборудване на изпълнителя „Атомстройекспорт“: чиято стойност е около €620 000 000. Номиналната топлинна мощност е 3010 MW, а нетната полезна мощност – 1011 MW.
Доказаните устойчиви параметри, както и милиардите, изразходвани за оборудването за пореден път потвърждават тезата, че не прагматизмът, а корпоративният интерес са постоянен ориентир за проекти в енергийната сфера. В действителност, ако започне сега неговото строителство, до 7,5-8 години тази атомна централа може да заработи. Предложенията за модифицирани варианти за 7 и 8 блок на АЕЦ „Козлодуй“ или използването на модерните малки модулни реактори са много съмнителни за реализация в близко бъдеще. Предложението за хибриден вариант за VII блок трябва да премине през един период на стриктно спазване на европейските изисквания за подобно строителство, което обикновено продължава между 13 и 15 години.
Още по-интересен е казусът с малките модулни реактори, чиято приложимост в АЕЦ „Козлодуй“ е обвързана с много неизвестни. В последно време специалистите дискутират какво представляват малките модулни реактори и тяхното приложение. Факт е, че в световен мащаб съществуват 50 проекта свързани с разработването на малки модулни реактори. Само че единствената страна, реализирала такъв проект е Русия с пускането на плаващата АЕЦ „Академик Ломоносов“ през 2020 г. На суша все още няма реализиран такъв проект. Това означава, че обещанията дадени от NuScale-Power са действително в сферата на добрите пожелания. Може би ще попаднем отново в ситуация, подобна на тази с американските изтребители F-16, които още са на картинка. Дали към 2027 г. българският данъкоплатец няма да плаща отново солидни суми за малки модулни реактори на хартия. Друго важно обстоятелство е, че подобни реактори не са получили одобрението на европейските институции.
При така създалата се диверсификационна ситуация се оказва, че всяка една от двете американски фирми преследва свои финансови цели, които са далеч от решаване на ядреното бъдеще на България от една страна, а от друга имат сериозната държавна подкрепа доказана от активната дейност на американския посланик тук. Големият въпрос е, доколко американският експеримент в ядрената сфера ще бъде само безобиден опит за получаване на милиарди печалба или ще доведе до ликвидирането на българската ядрена енергетика.
Освен това несъобразяването с европейските разпоредби и правила едва ли ще помогне за успешна реализация на изпълнените с много въпросителни американски проекти. Тук не може да бъде пренебрегнат и още един важен фактор при решаване на бъдещето на АЕЦ „Козлодуй“ – Русия. Независимо от уверенията на българското правителство, че ще има разговори на тази тема с представителите на Росатом, може би използването на американско ядрено гориво, както и строителството на VII блок на АЕЦ „Козлодуй“ ще се решават в рамките на българо-американския корпоративен диалог. Предвид досегашния модел на общуване едва ли може да се очаква положително развитие и защита на българските национални интереси в тази област.
* * *
Активизирането на инициативата „Три морета“ върви паралелно с устойчивостта в отстояването на американско-европейското единство срещу разширяване на руското влияние във всяка политическа, икономическа или социална област. Процесите вървят паралелно, но няма как да не бъдат изследвани в комплекса от многовекторни процеси, които изненадващо водят до открития фронт, който американските корпорации водят срещу елиминирането на Русия в ядрената енергетика в България и Чехия през последните месеци чрез използването на политически и дипломатически средства. Примамливо звучи и думата промяна, с която да се аргументират радикализма в риториката и действията.
За пореден път се доказва, че в енергийния 21 век политическият фактор е този, който предопределя резултатите от всеки алтернативен проект, свързан с конвенционалните суровини, но и в сферата на съществуващите или строящи се ядрени централи. През последните години и месеци се наблюдава засилващ се стремеж към използване на разнообразни средства в сферата на скандали, свързани с използването на нервно-паралитичното средство „Новичок“, шпионски истории или повдигане на обвинения за взривове на складове с боеприпаси. Общото между тях е отсъствието на убедителни доказателства, но това не пречи да се увеличава броят на експулсираните руски дипломати. През последните две години България постави своеобразен рекорд в тази посока. Чехия обаче успя впечатляващо да изгони 2/3 от руското посолство в Прага.
Няма как да не се отбележи, че скандалът удобно съвпадна със заключителния етап на избор на компания, която да строи нов блок в АЕЦ. Предсказуемият победител компанията „Росатом“ бе отстранена и на нейно място се появява американската фирма Westinghouse, която е позната и в България с подозрителната си активност в ядрената енергетика.
Устойчива практика е активното участие на политици и дипломати в обсъждането и решаването на енергийни проекти, чиято стратегическа значимост се проявява чрез поведението и средствата, които се използват. Не може да бъде елиминиран фактът, че все още транзитирането на конвенционални суровини може да бъде мотив за създаването на проблемни зони за сигурност или избухването на военни конфликти. Независимо от развитието на новите технологии все още познатата политическа конфигурация за преодоляване на конкуренцията със всички позволени и непозволени форми и средства продължава да е актуална. Все още светът на междудържавната консолидация или конфронтация определя настоящите и бъдещите процеси, но вече в контекста на засилваща се непредсказуемост.
Актуализирането на идеи със стогодишна давност, както и тяхното осъвременяване в контекста на засилващия се регионализъм дават аргументи в посока на отстъпление от регионалните в посока към субрегионалните съюзи. Позитивизмът в този случай би трябвало да се търси в разширяващите се, а не в ограничаващите се в региона, възможности.
В този контекст инициативата „Три морета“ може да бъде не вертикалът на конфронтацията между Изтока и Запада, а трансмисия на преговори и сключване на взаимноизгодни договори, които да водят до икономически просперитет и политическа стабилност.
В навечерието на срещата на върха на държавите-членки на инициативата „Три морета“ може да се отбележи, че в двете сфери, в които има политическо присъствие и опити за контрол и некоректна конкуренция, противопоставянето Вашингтон-Москва продължава. В газовите диверсификации руските проекти преодоляват успешно политическите предизвикателства и икономически санкции. В ядрената сфера играта е с продължение. Това означава, че „триморската“ бариера едва ли ще бъде препъникамъка за руското енергийно присъствие в региона на Балтийско, Черно и Адриатическо море.
Нина Дюлгерова е професор по международни отношения, доктор на науките в сферата на сигурността и доктор по история. Специализира в сферата на международните отношения и геоенергетиката, по които има многобройни монографии и статии.