Всичко е геополитика. Това е налагащият се извод от развитието на международните отношения през изминалата 2024 година. Като същевременно бяха потвърдени и задълбочени практически всички негативни тенденции, характерни за периода от началото на десетилетието.
Новата световна реалност
Войни, конфронтация, ескалация на напрежението, дълбоки разделителни линии, борба за сфери на влияние, отсъствие на диалог и доверие, неефективност на международните институции, заобикаляне на международното право и пренебрежение към основни принципи в отношенията между държавите, политика от позиция на силата и милитаризация на международните отношения – това са все елементи, очертаващи ерозията на следвоенния световен ред. Това обаче не означава, че на негово място се формира нов такъв. Защото носещите конструкции на световният ред са международните институции и международното право. А за да бъдат те създадени (или сегашните – реформирани) и да имат универсален характер те трябва да бъдат резултат от диалог и всеобщо съгласие – т.е. договорени, а не наложени. Всичко това очертава една твърде тясна полоса на политически действия за избягване на глобален конфликт, чиято основна цел се свежда до съхраняването на съществуващите правила, а не до тяхното развитие. Иначе казано, старите структури и норми се рушат, но отсъства механизъм за формиране на нови. Което води до нерадостния извод, че поне в средносрочна перспектива светът ще пребивава в състояние на значителен международен безпорядък със задълбочаващ се институционален и международноправен вакуум.
На този фон сигурността продължава да доминира всички политики – от международните отношения през икономиката и търговията до културата и спорта. Но сигурност, при която усилията са насочени към подготовката за война, а не към нейното предотвратяване. И сигурност, разбирана като сигурност на силата и на оръжието, И на изолиране на противника и стесняване на неговите ресурси и възможности – чрез политически натиск и икономически санкции. Като изцяло отсъства политическия компонент на сигурността. Постепенно цялата система на международни и двустранни споразумения за контрол върху въоръжения и разоръжаване ерозира, като това е особено очевидно в сферата на контрола върху ядрените оръжия, където единственият все още инерционно действащ договор между Русия и САЩ е т.нар. „Нов СТАРТ”, а усилията в международен план основателно са насочени към ограничаване разработката на ядрени оръжия от Иран и Северна Корея, но се приемат като свършени факти ядрените програми на други страни, които не са част от Договора за неразпространение на ядрените оръжия – Индия, Пакистан, Израел.
Нео-империализъм?
Развитието на процесите в света намери своето отражение не само в промяната на доктрините за сигурност, но и на по-дълбоко, концептуално ниво. Преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и последвалите негови изявления по отношение на външната политика наложиха този определящ щрих, който не просто дава основание, но и ни тласка да се върнем към някои позабравени или целенасочено избягвани определения в лексиката на международните отношения, обобщени в понятието „империализъм”. Заявката на Тръмп за необходимостта САЩ да си върнат Панамския канал (защото той обслужвал преди всичко китайски интереси и налагал непомерно високи разходи върху американския бизнес), за готовността да откупят Гренландия (аргументирана с това, че имат нужда от нея за своята сигурност и като източник на ценни суровини) и да присъединят Канада като нов щат (защото това, освен че ще оформи едно огромно общо икономическо пространство, ще позволи, заедно с Гренландия, ключови позиции спрямо Русия по отношение новия важен регион на глобално противоборство – Арктика) уплътняват една вече достатъчно видима тенденция, присъстваща в подходите на другите глобални играчи. А именно, стремежът към преразпределение и завладяване на територии, характерен за началото на XX век – с всички произтичащи от това негативни асоциации. Доказателство за това, че става дума не просто за епизод или за проява на политическа екзотика, каквато често се приписва на Тръмп, а за доста видима политическа линия на поведение на глобалните сили е и войната на Русия в Украйна и анексията на украински територии (плюс де факто доминацията върху т.нар. замразени конфликти в пост-съветското пространство – Южна Осетия и Абхазия в Грузия и Приднестровието в Молдова). Същото се отнася и за все по-активното лансиране от Китай на доктрината за „един Китай” и необходимостта от обединение с Тайван. Като във всички тези случаи употребата на сила или вече е факт (Русия), или не се изключва (САЩ, Китай). Всичко това потвърждаващо тезата за пренебрежението към основополагащи принципи на международното право като националния суверенитет и териториалната цялост на държавите и подчертаващо нарастващата доминация на силата над правото в международните отношения.
През тази призма заслужава да се отбележи и още един факт – извеждането на ново ниво на директната намеса във вътрешните работи на суверенни държави. И докато доскоро това се обосноваваше с общовалидни принципи и норми, със защитата на ценности и с хуманитарни причини, постепенно на преден план излизат конкретни интереси в изчистен вид. И както показаха заявленията и действията на хора от екипа на новоизбрания американски президент за промяна на управлението в Германия и Обединеното кралство – срещу такъв натиск не са гарантирани дори и най-близките съюзници.
Това развитие отразява друга важна тенденция в развитието – своеобразен анти-глобалистки откат. Именно откат, но не и поврат, доколкото глобализацията е достатъчно обективен процес, предизвикан от революцията в областта на технологиите, информацията и комуникацията. Като става дума за реакция срещу „дивата глобализация”, задълбочаваща неравенствата както между държавите, така и вътре в обществата и засилваща усещането за доминацията на корпоративните над държавните интереси. И докато логиката за утвърждаването на тези интереси в иден глобален свят предполагаше основно залагането върху икономическо господство и политическо влияние, то тенденцията за завръщане към по-силна роля на държавата в международните отношения имаше като логичен ефект стремежът за териториално овладяване и разширяване.
В практически план тенденция към анти-глобализационен откат намира своето проявление и в преосмислянето на глобалните екологичните усилия и т.нар. „зелена сделка” (често водещи до допълнителни тежести върху по-слабо развитите страни и по-бедните слоеве от населението), както и във все по-сериозните ограничения, налагани с оглед предотвратяването на нелегалната имиграция. Това от своя страна обаче в редица случаи води не до корекция в мерките, а до пренебрегване или дори отричане на проблемите и най-вече – демонстрира липсата на готовност и съгласие да се отстранят причините, генериращи тези проблеми: бедност, войни, изместване на целта на прогреса от човека към печалбата.
В търсене на нови геополитически баланси
Тези геополитически тенденции изправят света пред нови и сериозни предизвикателства. На първо място – с оглед формирането на евентуалните баланси както между основните глобални фактори, така и предвид нарастващото влияние и амбиции на редица регионални играчи. В основата на тази динамика продължават да остават отношенията в рамките на триадата Вашингтон- Пекин- Москва – но с редица корекции и променени съотношения на силите. Следва да се отбележи, че въпреки икономическите проблеми в световен мащаб, на фона на всеобщото забавяне на икономическия растеж, тези три страни, макар и поставени в много различна среда, отбелязаха определен икономически ръст.
Избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ безспорно бе събитието, което ще има най-сериозен ефект върху процесите в света. Същевременно следва да се има предвид, че сам по себе си Тръмп е изразител, катализатор, но не и генератор на по-дълбоки процеси и тенденции, свързани с кризисните процеси в страната, при едно дълбоко разделено и вътрешно конфронтирано общество. И ако победата на Тръмп през 2016 г. изглеждаше като исторически инцидент, то сегашната победа е резултат от пренареждането на политическата и икономическа матрица в страната. Тръмп спечели убедителна победа не само в избирателната колегия, но и народния вот, като Републиканската партия си осигури мнозинство в Сената и Камарата на представителите, а със своята доминация и във Върховния съд ще има ясно изразен монопол върху цялостното ръководство на страната. Което понижи вътрешното напрежение, тушира ескалацията на по-нататъшно разделение и елиминира рисковете от политическата нестабилност – пренасяйки ги обаче на международното поле. Същевременно обаче популистката и националистическа платформа на Тръмп накара редица американски анализатори да твърдят, че това е белег за криза на основите на демокрацията и демократичните ценности в съвременния развит капиталистически свят.
„Направете Америка велика отново” и „Америка на първо место” потвърдиха амбициите на Тръмп Съединените щати отново да бъдат неоспорим световен лидер. За сметка на интересите на всички останали. Това не означава промяна в целите на американската външна политика – тя винаги се е стремяла към това. Залага се обаче на различен инструментариум: докато демократите винаги са били по-експанзионистични и разчитат на утвърждаване на глобално американско икономическо и политическо влияние, то Тръмп залага на националното развитие на САЩ, принуждаващо всички останали да се съобразяват с техните интереси. От тази гледна точка може би най-съществената промяна ще бъде при трансатлантическата връзка: защото докато демократите считат, че за постигането на американските цели са необходими съюзници, то за Тръмп съюзниците са по-скоро тежест и НАТО е не толкова алианс на равноправни държави, колкото инструмент на американската външна политика. Към това следва да се добавят и заявките на нови протекционистки мерки и налагане на мита и икономически рестрикции спрямо основни икономически партньори на САЩ, в това число ЕС, Китай, Мексико, Канада.
Независимо от забавянето на темповете на растеж и индикациите за натрупване на икономически проблеми, Китай продължава да бъде най-бързо развиващата се икономика сред глобалните сили, като същевременно се опитва да компенсира сблъсъка с международни ограничения и санкции чрез залагане върху обширния вътрешен пазар. Това бе съпроводено с мерки за затягане контрола на Китайската комунистическа партия и лично на Си Днинпин в страната. Същевременно, възползвайки се от дългогодишната си икономическа експанзия и завоювани позиции, Китай постепенно преминава към уплътняване на влиянието си по света чрез нарастване на своята военна мощ и с активизиране, без публични фойерверки, на политическата и дипломатическата си активност по горещите световни конфликти – залагайки най-вече на дългосрочност и последователност за постигане на своите цели.
Има всички основания да се твърди, че борбата за световно лидерство между Китай и САЩ ще продължи да определя динамиката на международните отношения – поне в средносрочен план. При това тя вече не е само в сферата на икономиката, търговията и инвестициите, но е всеобхватна – и в областта на сигурността, външната политика и международните организации. Като от ключово значение тук ще бъде доколко тази борба ще остане в полето на съревнованието в рамките на правилата, а няма да се превърне в остра конфронтация, разделяща света.
Русия от своя страна демонстрира сериозна икономическа и политическа устойчивост в условията на продължаваща война, тежки международни санкции, ограничени възможности за генериране на външни финансови, технологични и търговски ресурси. Всичко това – на базата на национална консолидация и мобилизация на вътрешните ресурси. Военните действия в Украйна също очертават бавно, но достатъчно последователно овладяване на нови територии в посока достигане на административните граници на четирите окупирани украински области. Същевременно обаче пораженията от украинските въздушни атаки на руска територия, включително и териториалния десант н Курска област, поставят страната под допълнително напрежение. В международен план Русия успя да намери подходи за преодоляване на международната изолация основно в посока Глобалния юг и чрез възможностите, предлагани от БРИКС. Падането на режима на Асад в Сирия обаче показа, че ангажирайки се основно с войната в Украйна, Русия не може да си позволи заделянето на сериозен ресурс за по-значимо и многопосочно геополитическо присъствие – и това постави под въпрос степента на нейното влияние както в Близкия изток, така и в по-широк план – в Източното Средиземноморие и Африка.
Присъствието (или по-скоро отсъствието на самостоятелно присъствие) на Европейския съюз в тази глобална конфигурация е един от другите видими резултати от развитието на света през 2024 г. Войната в Украйна предефинира всички политики през призмата на сигурността, респективно увеличи зависимостта на континента от САЩ. Същевременно икономическите и социални последици от войната засегнаха силно европейските общества, което дестабилизира държавите членки на ЕС и доведе до значими промени в политическите нагласи на гражданите. Заявеното желание да се преформулира ЕС в геополитически съюз (до голяма степен оттласквайки се от своя досегашен ценностен фундамент), включително чрез повторното лансиране на идеята за стратегическа автономност, на практика поставя ЕС пред трудно разрешима дилема. В икономически план – как да бъде конкурентоспособен на водещите държави, запазвайки едновременно антимонополните си принципи и социалната насоченост на икономиките на държавите членки. От гледна точка на международната сигурност – доколко преориентацията към развитие на европейска система за сигурност ще доведе до по-голяма независимост и няма ли това да доведе до „игра на чужда терен” – защото ЕС винаги е бил значим международен фактор, залагайки на меката сила, на отстояването на ценности и стандарти и решаване на международните конфликти чрез диалог и разбирателство. Към всичко това следва да се добавят и рисковете от вътрешни разломи в ЕС в резултат на засилването на крайно десните тенденции, извеждащи като неподлежащо на по-нататъшно отлагане решаването на екзистенциалния за Съюза въпрос: към задълбочаване на интеграцията (без което ЕС трудно би могъл да претендира за ролята на глобален фактор) или крачка назад – към повече правомощия на националните държави.
Тенденцията към многополюсност на международните отношения, която се наблюдава след разсейването в края на първото десетилетие на века на илюзията за глобален моноцентризъм, намери израз и в определена регионализация на процесите в света, която пък отвори сериозни възможности за повишаване ролята и на редица регионални играчи. Най-видимо това се случва при конфликтите в Близкия изток, където своя самостоятелна роля и интереси, нерядко в противовес на основните глобални фактори, демонстрират страни като Израел, Саудитска Арабия, Иран, Турция и др. Събитията в Сирия и падането на режима на Асад рязко повишиха значението на Турция в международните процеси – не само по отношение на Близкия изток, войната в Украйна, Черноморския регион, Кавказ и Средна Азия, където Турция и досега играеше сериозна роля, но и в по-широк план, в мюсюлманския свят като цяло, а и в цялостното развитие на международните отношения, определящо и ролята на регионален лидер и глобален фактор.
Преформатиране на политическото пространство: геополитиката измести идеологията
Развитието на процесите в международен план е следствие от сериозните проблеми, натрупани вътре в обществата и преформатирането на политическото пространство на национално ниво. Натрупването на кризисни явления (финансова, мигрантска и Ковид кризи, плюс последиците от войната в Украйна), довели до появата на понятието „мултикриза”, доведоха до оформянето на кризисно съзнание с острото усещане за отсъствие на сигурност (национална и персонална), справедливост (при разпределението на тежестите от кризите и от падащия жизнен стандарт) и доверие (между управляващи и управлявани).
Това доведе и до „най-очакваната изненада” – възходът на крайно-десните, популистки и националистически партии. Като до голяма степен става дума за обратното въздействие на международните процеси върху националните политики. Реално геополитиката измести идеологиите и подмени терена на политическо противоборство – дилемата вече не се свеждаше до избора между лявото и дясното, а между геополитическото и националното. И партиите вече биваха етикирани на първо място като про-руски или про-европейски, а не толкова като леви или десни. А през призмата на геополитиката т.нар. мейнстрийм партии станаха трудно различими, дори вазимозаменими от гледна точка на своите позиции и политики. Като алтернативата се търсеше в посока назад, с поглед към изгубената сигурност на националната държава, в крайна сметка – към националистическото. Това обяснява и защо липсваше оттичане на гласове към радикално лявото.
В практически план тази тенденция намери най-очевиден израз в изборите за Европейски парламент, както и в избирането на Тръмп за втори мандат в САЩ. Което само потвърди, че не става дума за инцидент, а за обективна, дори доминираща тенденция. На европейските избори през юни в седем от осемте най-големи страни в ЕС (Германия, Франция, Италия, Полша, Румъния, Нидерландия, Белгия) крайнодесните формации заеха първо или второ място и само в Испания останаха трети. Към това следва да се добавят и резултатите от първия тур на парламентарните избори във Франция, победата на Партията на свободата в Австрия и возещите позиции на националистическия кандидат на отменените президентски избори в Румъния. Нещо повече, свидетели сме на цялостно одесняване на континента – както с придвижването на център-дясното в посока крайната десница (с оглед минимизиране изтичането на гласове), така и с все по-честото взаимодействие (вече не само на национално ниво) на център-дясното с крайно-дясното, водещо до политическо легитимиране на последното. Тук следва да се направи една задължителна уговорка: тези процеси отразяват натрупването на обществени проблеми и високомерното отношение към милионите граждани, гласували за подобни формации като към втора категория избиратели би било контрапродуктивно и би подменило анализа на основните причини за подобен вот. Защото най-важният ресурс на тези партии се оказа неспособността на управляващите да се справят с кризите, а евробезкритичността се оказа по-пряк път към национализмите от евроскептицизма. Сериозен рисков потенциал от тази тенденция се крие и във факта, че немалка част от тези партии черпят идеологически ресурс дори в откровено ксенофобски, дори неофашистки идеи.
Най-видимо тези процеси се отразиха върху вътрешнополитическото положение на двете водещи държави в ЕС – Германия и Франция, които преживяха дълбоки политически и социални сътресения през изминалата година. Което от своя страна рефлектира върху Европейския съюз, дискредитирайки неговия „икономически локомотив” (Германия) и идеен стимулатор (Макрон).
Победата на Националния съюз (НС) на Марин Льо Пен на евроизборите във Франция доведе до нови парламентарни избори, резултатите от които не просто не разрешиха, но и задълбочиха политическата криза. Спазвайки досегашната традиция, всички политически формации на втория тур на тези избори се обединиха срещу кандидатите на крайната десница от НС, което изведе на водеща роля левия Нов народен фронт. И въпреки, че президентът Макрон спечели с помощта на левицата, той предпочете впоследствие да заложи на управление, подкрепяно от крайната десница. Като резултат страната задълбочи политическата нестабилност, изпадна в затруднено финансово състояние (предвид невъзможността да се приеме бюджет), а в по-дългосрочен план Макрон вероятно отвори широко вратата за Льо Пен като следващ френски президент, доколкото, поради предаденото доверие, нов санитарен кордон едва ли ще бъде възможен.
В Германия последиците от войната в Украйна, нарастващата социална несигурност, икономическата стагнация, рекордно високата инфлация, обедняването на домакинствата, като растящите разходи за военни цели на фона на неспособността на управляващата коалиция да се справи с всички тези проблеми доведоха до падането на правителството. Същевременно все по-видимо става разделението в обществените нагласи между изтока и запада на страната, което способства и за нарастващото влияние на крайно дясната „Алтернатива за Германия”, както и на новопоявилия се „Съюз Сара Вагнкнехт”.
В сферата на международните отношения това преформатиране на политическото пространство също намери своето много конкретно отражение. На практика ценностите изчезнаха от международната политика – дори и като лексика. Което само потвърди обвиненията преди всичко от държавите на Глобалния юг, че става дума за откровени двойни стандарти и ценностите и досега са били употребявани избирателно, преди всичко като инструмент, а не са били основа за провежданата политика. Което пък от своя страна сложи края (включително и чрез окончателния отказ от централната външнополитическа инициатива на президента Байдън за провеждане на ежегодни Срещи на върха на демокрациите) и на търсенето на идеологическа основа чрез противопоставянето на либералната демокрация срещу авторитарните режими в борбата за глобално лидерство. Всичко това – в ущърб на самата демокрация и при значително разширяване влиянието на „нелибералните” режими.
Като цяло изминалата година донесе допълнително развитие на негативните тенденции и процеси в международните отношения. Задълбочаването на кризисните явления в международен план, разрушаване то на съществуващите баланси, ерозията на институционалната и правна рамка и борбата за глобално превъзходство още повече повишиха рисковия потенциал и конфликтната динамика в света. И ако през предстоящата 2025 г. не настъпи рязка промяна в доминиращите тенденции, то изборът може да се сведе до не особено оптимистичната цел да се предотврати прерастването на „новата студена война” в гореща.
Международните конфликти и тяхното развитие
За войната в Украйна годината завърши под знака на два паралелни процеси – ескалация и подготовка за преговори, обединени във формулата „към преговори чрез сила”. За Русия водещ бе стремежът към разширяване на окупираните територии, за Украйна – към нанасяне на поражения върху инфраструктурата и логистиката на противника, включително и на руска територия. Новите елементи в хода на бойните действия, водещи в посока ескалация бяха разрешението, получено от САЩ за нанасяне на украински удари дълбоко в руска територия, както и завладяването от украинската армия на части от руската Курска област, а от гледна точка на Русия – предупредителното използване на високотехнологично оръжие (системата „Орешник”) и включването във войната на севернокорейски военен контингент в Курска област (създавайки прецедент с участието на войски на трета държава в бойните действия – паралелно с многобройните чуждестранни доброволци в украинската армия). Всичко това – с оглед осигуряването на по-добри стартови позиции при евентуални преговори.
По-съществена бе промяната в политически план, свързана с еволюцията както на украинската позиция , така и на международния подход. В своя нов „план за мир” президентът Зеленски изведе на преден план целта да бъде заставена Русия да седне на масата на преговори и постигането на край на войната по дипломатически път през 2025 ., като същевременно беше снета тезата за война до победа и освобождаване на всички окупирани територии, а членството в НАТО беше обозначено като „продължаващ стремеж”. Рисковата операция по временно окупиране на руски територии и опитите те да се задържат максимално дълго също се вписва в тази логика – като евентуален силен преговорен елемент.
Симптоматична за променения международен подход бе състоялата през юни в Швейцария „първа среща за мир в Украйна”. За разлика от предишните подобни срещи в Малта и Саудитска Арабия това не беше просто форум за декларативна политическа подкрепа на Украйна, но и за търсене на път към решения, алтернативен на военния. Комюникето от срещата бе издържано изцяло върху принципите и резолюциите на ООН, потвърждаване териториалната цялост на Украйна в международно признатите и граници (важен елемент – доколкото Русия също говори за териториална цялост, но пропуска тази формулировка), като същевременно липсва директно осъждане на Русия. И може би най-важното: стремеж да се търси участието на Русия в следващите форуми – потвърдено като теза и от украинския президент. Това размърдване на дипломатическия фронт подсказа, че политическото решение на конфликта вече не е табу. До развитие на процеса обаче така и не се стигна в обявения предварително срок до края на 2024 г. – очевидно и с оглед изчакване на встъпването в длъжност на новия американски президент и анонсираното от него желание да приключи войната в максимално бързи срокове, „за 24 часа”.
В практически план като много по-труден се очертава пътят към преговорите (доколкото динамиката на фронта е в полза на Русия и тя няма интерес от бързото им стартиране), отколкото евентуалният финален резултат от тях. И тук ролята на САЩ ще бъде определяща. Очевидно ще става дума за примирие, а не за мирен договор, доколкото постигането на споразумение по териториалните въпроси изглежда невъзможно – Украйна, а и международната общност, няма да признаят окупираните територии за руски, а Русия няма да се изтегли доброволно от тях след като официално ги включи в състава на федерацията. Има достатъчно основания да се счита, че договореностите ще включват прекратяване на бойните действия, следвайки достигнатата към момента фронтова линия и договаряне на демилитаризирана буферна зона с участието на мироопазващи сили под егидата на ООН. Идеите за разполагане на контингент, включващ и военни подразделения на страни членки на НАТО изглежда нереализуема (независимо дали това ще се търси чрез двустранни споразумения с Украйна или като коалиция на желаещите) – в този случай просто няма да има споразумение тъй като един от основните мотиви за започване на войната от Русия бе именно противопоставянето на членството на Украйна в НАТО и разполагането на войски на Алианса по границата между двете страни. Основният проблем пред постигането на подобни договорености е този за гаранциите – че няма агресията да се повтори. Доколкото на срещата на НАТО във Вилнюс през 2023 г. стана ясно, че Украйна не може да бъде приета в Алианса докато се води война (имплицитно – и докато има окупирани територии), то тези гаранции се търсят в подписването на двустранни споразумения за сигурност с Украйна (вече над 20) и с приемането на многостранния Договор за Украйна за гарантиране на нейната сигурност в случай на ново нападение след прекратяването на сегашната война, подписан на срещата на върха на НАТО във Вашингтон през юли 2024 г. от 24 държави и ЕС.
Войната в Газа и в Близкия изток през 2024 г. премина под знака на нарастване броя на жертвите и разрушенията и задълбочаване на хуманитарната криза. Израел печели на военното поле, унищожавайки методично съпротивата и военния капацитет както на „Хамас” в Ивицата Газа, така и на „Хизбула” в Южен Ливан. И ликвидирайки техни лидери и военни командири навсякъде, където успее. Но това бе постигнато с високи икономически, военни и човешки разходи, като жертвите на конфликта надхвърлиха 45 000 палестинци, а човешките и материални последици бяха катастрофални. За сметка на това Израел практически изгуби целия ресурс на международната подкрепа след кървавия атентат на „Хамас”, провокирал началото на военните действия: Международния наказателен съд започна дело за геноцид срещу Държавата Израел, Международния наказателен издаде заповед за арест на президента Нетаняху по обвинения за престъпления срещу човечеството, а броят на държавите, признали официално държавата Палестина надхвърли 140, като към тях се присъединиха и нови страни членки на ЕС – Испания, Ирландия, Словения.
Основният риск от развитието на военните действия през изминалата година беше свързан с разширяването на конфликта и превръщането му в регионален. На първо място това означаваше директен сблъсък между Израел и Иран – като бяха разменени ракетни удари между страните, но при демонстративен стремеж това да остане като епизод в рамките на „конкретно възмездие”, но да не доведе до война. Независимо от това военните сблъсъци имаха своите ясно очертани регионални измерения извън територията на Израел и Газа, доколкото Израел навлезе в Южен Ливан, а от друга страна атаките на хутите от Йемен поставиха на сериозно изпитание корабоплаването през Червено море и доведоха до сериозни икономически последици върху търговията в глобален мащаб. Ситуацията се усложнява и от пресичането на многобройни и разнопосочни интереси на много регионални фактори (освен Израел и Иран – Саудитска Арабия, Турция, Египет, Катар, ОАЕ), както и на глобалните сили. На първо място тук става дума за САЩ, които се опитваха да предотвратят прерастването на конфликта в регионален и въвличането си в него, като същевременно, оказвайки подкрепа на Израел, постепенно започнаха да поемат и негативите от неговите действия.
Със смяната на властта във Вашингтон може да се очаква, че Тръмп ще се опита да приключи този конфликт – отчитайки преди всичко израелските интереси. В същото време Нетаняху вече няма да разполага с тази неограничена свобода на действие и демонстративно пренебрежение на американската позиция, каквито си позволяваше по време на последните месеци от „инерционния период” на президентството на Байдън. Друг е въпросът, че Близкият изток никога няма да се успокои, докато не бъде решен ключовият въпрос. Иначе казано: докато няма палестинска държава, войните ще се възпроизвеждат периодично.
Падането на Асад в Сирия в края на 2024 г. отбеляза и най-голямата геостратегическа промяна през последните години. Сирийски режим, ръководен от фамилията Асад, който беше на власт от 1970 година, падна за по-малко от две седмици. Военни групировки, водени от „Хайят тахрир аш-Шам“, сирийски клон на терористичната организация „Ал-Кайда“, свалиха режима, но победата на „реформираните” джихадисти, обявени за терористи от ЕС, САЩ, Русия, а и от Турция, която им помага, крие своите рискове..
Това е загубата на позиции в региона на Русия и Иран. Москва – със загубата на основен съюзник и база в региона, Иран – с тежките поражения, нанесени от Израел върху „Хамас” и „Хизбула”. Това сериозно промени баланса на силите в региона.
Решаването на два ключови въпроса ще определи съдбата на Сирия. Първият – да се установи редовно централно правителство, което да предпази страната от разпад. Големият проблем е, че за да е силно това правителство, то неизбежно ще бъде силово. И ще налага правила на играта – често за сметка на интересите и правата както на другите военни формирования, така и на различните етнически и религиозни общности в една дълбоко фрагментирана страна. Включително и през призмата на обявената цел от правителството за разоръжаване на военните групировки. Вторият проблем е да се предотвратят стълкновения между различните фракции и военни, етнически, религиозни групировки. И Сирия да не се превърне във втора Либия.
Основната опасност е в противопоставянето на ислямистите от „Хаят Тахрир ал Шам”, подкрепяни от Турция, и кюрдските формирования, подкрепяни от САЩ, които владеят една трета от страната с основните нефтени и газови находища. Анкара ще се опита максимално да се възползва от ситуацията в Сирия за да неутрализира кюрдското военно присъствие там и създаването на кюрдска квази-държава в близост до своята граница. Което крие рискове и от усложняване на турско-американските отношения.
В същото време Израел зае демилитаризираната зона отвъд анексираните Голански възвишения в Сирия, завзе и планината Хермон – ключова стратегическа точка по отношение на Сирия и на Ливан, включително и за водоснабдяването. Той унищожи военната мощ на Сирия – флота и тежкото въоръжение. И няма правителство в Сирия, което лесно да „преглътне” този факт. Което залага занапред сериозно напрежение между Израел и Сирия.
Ставащото в Сирия оформи края на Арабската пролет. Която не оправда надеждите за установяване на демократични режими. Падането на авторитарните, но светски управления не доведе до победа на демокрацията и стабилизиране на региона, а до засилване на ислямисткото влияние там. Което не дава сериозна надеждата, че тази криза може да бъде оздравителна за региона.
Междувременно, политическата нестабилност в Либия продължава, а в Алжир, Иран, Йордания и Кувейт се проведоха избори, които не породиха нови политически тенденции, а допълнително усложняват динамиката в региона.
Близкият изток и Северна Африка остават в неизвестност относно бъдещето на редица ключови конфликти и политически процеси. Все още не е ясно как ще приключи конфликтът в Газа, какво ще бъде поведението на движението „Ансар Аллах“ в Йемен, както и как ще се развива Иран след нарушаването на целостта на „Оста на съпротивата“ с рухването на режима на Башар Асад. Бъдещето на Ливан също е неясно, като страната остава разкъсана от дългогодишни политически кризи, сектантски противоречия и разрушения, причинени от действията на „Хизбула“ и ударите на Израел.
Събитията от 2024 година подчертават нестабилността и сложността на региона на Близкия изток и Северна Африка. Продължаващите конфликти, политическите сътресения и икономическите разходи представляват сериозни предизвикателства за регионалната стабилност и международните отношения в непосредствена близост до Европа.
През годината продължиха редица кръвопролитни конфликти в Африка, на първо място този в Судан, както и продължаващите сблъсъци в Либия, но те останаха извън вниманието и политическата активност на основните международни фактори, служейки по-скоро като терен за оформяне на сфери на влияние, но не и с цел тяхното прекратяване и намиране на политически решения.