Какво се случи
Глобалната ситуация през 2016 г. може да се опише със следните заключения:
- За пръв път Близкият изток се превърна в главен фокус на международната политика, засенчвайки украинската криза и до голяма степен оставяйки на втори план напреженията както между Русия и Запада, често характеризирани като началото на втора Студена война, така и между САЩ и Китай в тихоокеанския регион.
- Тероризмът се очерта като глобална заплаха, след като привърженици на ДАИШ удариха не само в сърцето на Европа, но и в САЩ, Азия и Африка.
- Това бе най-кризисната за Европейския съюз година, преминала под знака на имигрантската вълна от Сирия и други ислямски държави. Неспособността на Брюксел да намери решение на този проблем, до голяма степен създаден с европейско съучастничество и режисиран от Турция, доведе до загуба на геополитическо влияние на единствената „нормативна общност“ в света.
- Съответно годината приключва с частичното възстановяване статута на велика сила на Русия в резултат на успешната ѝ както във военно, така и в дипломатическо отношение, намеса в Сирия.
- В края на годината участниците в Минските съглашения се споразумяха за продължаването им и през 2016 г., което създава предпоставки за търсенето и намирането на невоенни решения на украинския проблем.
- Постигнатото споразумение между великите сили относно Сирия, както и „ядреното споразумение“ с Иран бележи завръщането на голямата дипломация и рефокусиране върху инструментариума на ООН. „Сирийското споразумение“/Резолюция 2254 на Съвета за сигурност означава най-малкото две неща: 1. Изчерпване или силно ограничаване възможностите за разплитане на сложните международни проблемни възли от еднополярната проамериканска коалиция и 2. Завръщане към традиционната дипломация в условията на многополярна система на международни отношения, съчетано с търсене на общ фокус в борбата срещу всемирната заплаха „тероризъм“.
- Същевременно студената война между Москва и Анкара, последвала свалянето на Су-24 от турската авиация, доведе до засилване на регионалното съперничество между двете страни, както в района на Източното Средиземноморие, така и в Черноморския басейн.
- В самия Близък изток се засили регионалното съперничество по разделителната линия сунити-шиити, като Саудитска Арабия и Иран влязаха в ролята на основни антагонисти, включително и в контекста на кръвопролитната война в Йемен. Същевременно, израелско-палестинският проблем продължи да генерира нестабилност, без перспектива за мирно решение.
- Полицентричният характер на международните отношения продължи да се утвърждава чрез конфронтацията между Китай и САЩ в Тихия океан, която обаче не доведе до голям конфликт.
- Продължи тенденцията към обособяване на алтернативния алианс БРИКС, наред с Евразийския икономически съюз, Шанхайската организация за сътрудничество и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции като алтернативи на системата от Бретън Удс.
Какво не се случи
Важно е да се припомни и какво от предвижданото за 2015 г. не се е случило. Влиятелният американски Съвет по международните отношения признава, че не са се материализирали следните заплахи, очертани в предишното издание на неговия „Обзор на превантивните приоритети“:
- Въоръжен сблъсък в Южнокитайско море.
- Възобновяване на сраженията в източна Украйна и
- Политическа нестабилност в Нигерия в резултат на дейността на Боко Харам.
Това признание е знаково, тъй като разминаването в прогнозите е резултат на две погрешни схващания: 1. че „ревизионистичен“ Китай е готов на всичко, дори с цената на война, за да наложи доминацията си и 2. че „ревизионистична“ Русия е готова да разпали Трета световна война в стремежа си към възстановяването на Съветския съюз и повторното си утвърждаване като свръхсила.
Последното е в основата на засилване дейността на НАТО чрез комплекс от военно-политически мероприятия предимно на територията на т.нар. „фронтови държави“ – Латвия, Литва, Естония, Полша, Румъния и България. И тук обаче нищо през изминалата година не потвърди опасенията, че анексията на Крим е само първа стъпка към руска експанзия в западна и южна посока, въпреки истеричните медийни реакции на едни или други военни маневри и демонстрации на сила. Обратното – единствените заплахи за националната сигурност на страните-членки на ЕС дойдоха от Близкия изток – терористични атентати и имигрантска вълна. За ортодоксалните радетели на перманентна Студена война срещу Москва обаче това не бе достатъчно основание да преразгледат тезите си. От тяхна гледна точка сегашният фокус върху Сирия и антитероризма е своеобразно отклонение от основната задача – сдържането и изолирането на Москва. При това, освен руската военна заплаха, Путинова Русия се счита за опасна и с експорта на авторитаризъм.
Така например, във върха на имигрантската вълна, но преди парижкия 13 ноември и руската военна намеса в Сирия, Джордж Сорос твърди в октомврийския брой на Ню Йорк таймс ривю ъф букс (6 октомври), че Европа е изправена пред пет кризи (еврото, Гърция, миграцията, опасността от „Брексит“ или излизане на Великобритания от ЕС и руската агресия срещу Украйна), но че те не могат да бъдат решени едновременно. Поради това, твърди Сорос, с приоритет трябва да бъде реагирано на украинската криза, тъй като „вътрешните кризи имат свойството да разединяват Европейския съюз и да ги противопоставят на държави-длъжници и държави-кредитори, на Великобритания и Континента, както и на страни, които се задоволяват да пристигнат там и на други, които се стремят към определени цели (“arrival” and “destination” countries), докато, обратното – външните заплахи от типа на руската агресия срещу Украйна би следвало да обединят Европейския съюз“.
Трудно е да се измисли по-неподходящ период от появата на статията – докато списанието е било в печат, Русия започна военната си кампания в Сирия, след това дойдоха кървавите атентати в Париж, съвпаднали с началото на Виенския процес, а към края на ноември Турция свали руски самолет и бе положено началото на турско-руската студена война. Все пак, анализът на Сорос свидетелства за прогностична немощ от страна на един от водещите гласове на либерализма, привикнал да вижда проблемите, но и решенията като противоборство между либералната демокрация („отвореното общество“) и авторитаризма. Освен това, подвеждащо е третирането на най-голямото предизвикателство на годината – имигрантската вълна през Балканите и Средиземноморието – като вътрешноевропейски проблем. Та нали преди да стане такъв, този проблем бе анонсиран от кризите в Либия и Сирия/Ирак, предизвикани и задкулисно управлявани от САЩ, Великобритания и Франция?
Игнорирането или принизяването на опасността от тероризма произтича от същото заблуждение – третирането му предимно като проблем на вътрешната сигурност и на религиозния фанатизъм (тук може да се спомним гневните уверения на Камерън, че атентатът на плажа край Сус, Тунис няма нищо общо със западните политики в арабския свят). Тази миопия за проблема „тероризъм“ се вижда и от начина, по който НАТО разчете турско-руската конфронтация от края на изминалата година – Русия застрашава сигурността на членка на Пакта, която, следователно, трябва да получи подкрепата на останалите страни-членки. Всъщност, става дума за банален въздушен инцидент, използван от Турция за определени вътрешнополитически и регионални цели, включващи и активизирането на „фактора НАТО“. При това, дори западни политици и наблюдатели признават, че Ердоган е „труден партньор“ в борбата срещу тероризма, тъй като неговият приоритет е противодействие на ПКК и сирийските му кюрдски съюзници. Докато дори критиците на руската военна намеса не може да не признаят, че тя ускори както военната, така и дипломатическата офанзива срещу ДАИШ и други терористични групи.
Границите на американската мощ и кризата на либералния фундаментализъм
Ако приемем, че често използваният термин „ревизионистична сила“, обозначава всеки международен актьор, който иска да промени статута си в една вече утвърдена система от международни отношения, западните ядрени сили и преди всичко САЩ също могат да бъдат уличени в ревизионизъм, доколкото от 90-те години насам Вашингтон и англо-саксонските му съюзници се стремят към изграждането на еднополюсен свят или Pax Americana. През 2015 г. стана ясно, че тази претенция се е провалила. От една страна ревизионистичните велики сили Русия и Китай не се примириха с опитите да бъдат превърнати, по думите на Обама, в „регионални сили“. От друга страна, САЩ и западните им съюзници се провалиха в опитите да се справят с ислямисткия тероризъм чрез съчетаването на антитероризма с тактиката на „смяна на режими“. Неправилна стратегия или липса на капацитет за нейното реализиране е причината за този неуспех? Най-вероятно е съчетанието между двата дефицита. В Националната стратегия за сигурност на САЩ, публикувана през февруари 2015 г., се формулират основните заплахи за глобалната сигурност. „Трите основни заплахи са нападенията с катастрофални последствия срещу територията на САЩ и критически важната инфраструктура, заплахите от насилие срещу граждани на САЩ в чужбина, както и срещу съюзници на САЩ, както и глобална икономическа криза и широкомащабен икономически спад. Други важни стратегически рискове включват разпространението на атомно оръжие, пандемии на заразни болести, климатични промени, фактори срещу сигурността на енергетиката, както и слаби или неуспешни държави“.
Всичко това означава, по думите на Обама, че американската сигурност е неразривно свързана с глобалната сигурност. Непосредствено след атентата в Сан Бернардино той заяви: „Днес, в този повратен момент, ние продължаваме да сме изправени пред сериозни предизвикателства за нашата национална сигурност, по време, когато работим за създаване нови възможности в бъдеще. Насилственият екстремизъм и променящата се терористична заплаха излагат на постоянен риск от атаки Америка и нейните съюзници. Засилващите се предизвикателства за киберсигурността, агресията на Русия, засилващото се въздействие на климатичните промени, както и появата на инфекциозни болести създават опасения за глобалната сигурност.“ За Обама лидерската роля на САЩ не е поставена под съмнение: „Всяка успешна стратегия за гарантиране сигурността на американския народ и за утвърждаването на нашите национални интереси в сферата на сигурността следва да започват с неотменното утвърждение, че Америка трябва да има ръководна роля. Силното и постоянно поддържаното американско лидерство е от основно значение за международния ред, основан върху правила, който защитава глобалната сигурност и просперитет, както и достойнството и човешките права на всички народи.“
Онова, което Обама обаче не каза, е подценяването на борбата срещу тероризма, съподчиняването й на наследената от досегашната американска политика и по-конкретно тази на Буш-Чейни на използване на антитероризма като прикритие за смяната на неудобни режими. Примерите в Ирак, Либия, а сега в Сирия са катогерично доказателство за липсата на антитерористичен фокус в близкоизточната политика на САЩ и съюзници.Това, естествено, не можеше да доведе до успех, а обратното – като пряк резултат на подобна девиация тероризмът се разпространи в безпрецедентни мащаби.
Това е и една от основните причини ролята на свръхсилата все повече да се поставя под въпрос, както и самата либерална парадигма, служеща за идеологическо обоснование на политиката на американска доминация. Краят на еднополярния свят е особено любима тема на руските анализатори. Така например, Едуард Соловьов от престижния институт ИМЭМО пише в аналилиза си „Връщането на историята – край на ерата на либерализма?“ публикувано, в „Международная жизнь“: „През последните години в проучванията на изследователите на международните отношения все по-често се отбелязва тенденцията към постепенна трансформация на възникналия след края на биполярното противостоене и след краха на СССР еднополярен световен ред. Все още не е съвсем ясно, какво ще дойде на негово място“. Периодът след „еднополярния момент“, според автора, се характеризира и с криза на господството на либералната парадигма в системата на международните отношения. Възниква „асиметрична полицентричност“, в рамките на която обаче САЩ продължават да бъдат лидери в редица области – военната, финансово-икономическата и особено в сферата на иновациите, културната доминация и информационната сфера. Със сигурност обаче, световният порядък вече не е европоцентричен на фона на икономическия и технологичен бум на бившите развиващи се страни Китай (близо 16% от световния БВП) и Индия (6,6%), а във военната сфера се засилва влиянието на Русия. „В условията на турбулентността, неизбежно възникваща поради съпротивата на предишните безспорни лидери на световната система, които далеч не са готови доброволно да слязат от пиедестала, както и в контекста на неопределеността, размиването на господстващите в световната политика норми и правила (международното право се намира в състояние на трансформация – в неговите рамки се налагат нови норми и се утвърждават нови правила, при това, от всяко правило винаги има изключения за лидиращата свърхдържава и нейните съюзници), връщането към реализма и геополитическите схеми става неизбежно“, заключава Соловьов.
Приблизително същото твърди и ветеранът-политолог Карен Брутенц: „За това, в каква посока се развиват световните събития, говори и следният факт, който съвсем доскоро можеше да бъде счетен за чиста фантастика. Имам предвид публичното изоставяне на Вашингтон чрез устата на държавния секретар Джон Кери и на самия Барак Обама, на „Доктрината Монро“ – вековната идеологическа и политическа база на господството на САЩ в западното полукълбо. Трудно е да се измисли по-убедително доказателство за понишения рейтинг на хегемонията и на хегемона“. (статията на академик Брутенц е публикувана също в „Международная жизнь“).
Обратното е вярно за Азия, счита Брутенц: „Азия преживява исторически ренесанс, който като че ли връща загубените преди няколко века позиции и възможности. Азия – това е епицентър, основни пространство на гигантския трансформационен процес, иницииран от великата геополитическа революция на просторите на три континента – Азия, Африка и Латинска Америка. Тя се доближава към ролята на драйвър на глобалното развитие и вече стана първостепенна площадка на глобалната икономическа динамика.“ Именно в Азия, счита авторът, се изявява цяла поредица от държави, като Индонезия, Турция, Иран, Виетнам и др., на които предстои да бъдат признати в качеството на регионални държави. Естествено, Русия също е една от страните с бързо възстановяващ се статус на велика сила, твърди Брутенц.
За криза в световното господство на либералната демокрация под водачеството на САЩ говорят и западни анализатори. Както пише коментаторът на Ню Йорк Таймс Рос Даудът в статията си „Пукнатини в либералния порядък“(26.12.205), „през последните години на 2015 г. нещо изглежда се промени. За пръв път за едно поколение темата на годината бе уязвимостта на либералния порядък, а не неговата устойчивост. 2015-те бе годината на memento mori за нашите институции – година на пукнатини в системата, рушащи се предпазни стени и напомняне, че всичките международни системи са преходни“.
Горните тенденции рефлектират и върху теориите за международните отношения. Известният теоретик в тази област Пиер дьо Сенарлен, професор в Лозанския университет, също отбелязва (“Theories et pratiques des relations internationals depuis la fin de la guerre froide”, cairn.info) все по-очевидното разминаване между либерални визионери от типа на Фукуяма и тенденциите в развитието на международните отношения: „Либералният подход поставя акцента върху транснационалните реалии, взаимозависимостта между обществата и настоява за минимизиране властта на държавата, която следва да сподели регулативните си функции с други актьори на международната сцена, включително и с отделните индивиди. Той подценява анализа на конфликтите между отделните сили, отношенията на доминация и на хегемония, които бележат международната политика, и е свързан с недостатъчно разбиране на политическите структури, съставящи базата на новите условия за обмен и комуникация. Виждаме как в подобни „транснационалистически“ анализи , принадлежащи на перото на мнозина американски изследователи с утилитаристични и функционалистични ориентации, които доминираха в рамките на теориите за интеграцията, както и темата за края на идеологиите, намерила известен отзвук през 60-те години в контекста на дебатите по индустриалното общество. Политиката би следвало, според тях, да отразява рационалния избор на либералното общество, които на свой ред въвеждат йерархията на основните универсални ценности. Те са убедени, че идеологическите и културните особености ерозират с напредъка на модернизацията. Тази перспектива, която навремето бе модерна, днес изглежда отхвърлена от реалните събития. Рухването на съветската империя и динамиката на мондиализацията промениха конфигурацията на икономическите и политическите силови баланси между държавите, без обаче да засилят сближаването и конвергенцията на представите за света и без да доведат до ограничаване на конфликтите, произтекли от сблъсъка на интереси, нито на насилието, белязало развитието на международната политика“. Авторът също така обелязва, че либералната логика залага на ролята на пазара, по-доброто разделение на труда, повишаване неговата производителност и икономическия растеж, които на свой ред водят до процъфтяването на индивидуалните свободи. Тази линеарна логика е характерна за институциите на Бретън удс, както и за ОИСР. На практика обаче, се получава обратното: „Неоспорим е фактът, че глобализацията увеличи пропастта между страните, които успяват да се интегрират в световните пазари, използвайки конкурентните си предимства, защитени от държавата, от една страна, и онези, които нямат материалните, политическите и културните средства, за да се възползват от тази динамика в международния обмен. Редица бедни държави остават подчинени на световното търсене на техните природни богатства, както и на търговските режими на индустриалните страни. Напредъкът на средствата за производство и модерното консуматорство разрушават традиционната им икономика, отслабвайки техните системи за социална интеграция. Масовата мизерия, в която живее по-голямата част от човечеството, е определящото условие за рухването на редица държави в бездната на гражданската война или на тиранията“. В заключение, макар че проф.Дьо Сенарклен се разграничава от реализма на последователите на Ханс Моргентау, базиращ се на германската реалполитика от 19 век в полза на класическите аксиоми на Томас Хобс и Макиавели. Реалиите валидират вижданията на Реймон Арон и неговата философска критика на историята, според която различните концепции за международните отношения не могат да служат за предсказване на бъдещето. „Позитивистичните илюзии, които оказаха влияние върху развитието на теориите на международните отношения след Втората световна война, днес са обезсилени. Междувременно, различните школи, които си успорват дисциплината на международните отношения, изпаднаха под влиянието на изследователи, демонстриращи силни национални пристрастия – те не владеят чужди езици и не познават чуждите за тях култури, като по такъв начин не успяват да подходят критически спрямо новите конфликтни залози в международната политика“.
Програмният анализ на годината, по мое мнение, принадлежи на перото на Дейвид Мартин Джоунс и М.Смит в тримесечника „Интернешнъл рилейшънс“, издаван от Кралския институт за международни отношения („Чатъм хаус“), с красноречивото заглавие: „Завръщане към разума: Възраждането на политическия реализъм в западната външна политика“. Критикувайки тезите на Френсис Фукуяма за „края на историята“, които принадлежат към школата на историческата телеология, водеща началото си от Хегел, двамата автора отбелязват: „Непредвидени, но непреодолими препятствия препречиха пътя към нормативната и освободителна трансформация на системата на междудържавни отношения. Възраждането на идентичностните политики, руският иредентизъм в Кавказ, гражданската война в Украйна и възходът на Китай на световната арена като велика, но авторитарна държава, наред с продължаващият хаос в Близкия изток, вкючващ появата на т.нар. Ислямска държава в Ирак и Сирия, свидетелстват не за края на историята, а за „отмъщението на ревизионистичните сили“ и за „завръщането на геополитиката“. След кратка дрямка историята се пробуди отново, налагайки на държавите да преосмислят своето поведение в една неясна, анархистична международна система, в която важат само три истини: дипломация, съюзи и война. Изправени пред тази променена реалност, западните сили и регионалните институции от втората декада на 21 век се оказаха в ситуацията на опровергани, объркани и слаби коментатори. Те постоянно бяха надигравани на международната арена от Русия и Китай – държави с очевидна способност да налагат по безспорен начин националните си интереси.“ Препоръката на двамата автора: „…Вместо налагането на абстрактни норми е нужно връщане към по-предпазлив и политически реалистичен подход, основаващ се на нуждата от балансираност и ред в международната политика. Прагматичната, а не етичната външна политика, се нуждае от конкретни анализи относно нуждата от намеса, както и от предпазливо преосмисляне на доктрината за „по-малкото зло“. Подобни гласове се чуват все по-отчетливо в политическите кръгове. Бившият британски началник-щаб ген. Дейвид Ричардс, например, разсъждава дали не би било по-добре да бъде оказана подкрепа за победата на Асад в сирийската гражданска война, при положение, че международната общност не е готова за единни действия. Според него, алтернативата ще означава хаос.“
Подобен извод, зачертаващ валидността на „етичния императив“ в западната политика по най-взривоопасния конфликт през 2015 г., се прави и в статията на един от най-сериозните разследващи журналисти – Сиймор Хърст, публикувана в „Каунтърпънч“. Журналистът разкрива наличието на вътрешна опозиция срещу нереалистичната политика на президента Обама, идваща от Пентагона и конкретно военното разузнаване. През лятото на 2013 г. съвместна оценка на последното и на американския генерален щаб, оглавяван тогава от генерал Мартин Демпси, предвижда че евентуалното сваляне на режима на Асад ще доведе до хаос и потенциално би довело до овладяването на страната от джихадистки екстремисти по модела на Либия. При това, оценката обединявала данни от всички възможни източници. Тогава Пентагонът се отнася критично към въоръжаването на „умерена“ опозиция, извършвано от ЦРУ от 2012 г. в сътрудничество с Великобритания, Саудитска Арабия и Катар. Оръжие е прехвърляно от Либия през Турция в Сирия. Но, според документа, „онова, което е започнало като прикрита американска програма за въоръжаване на умерените бунтовници срещу Асад се е превърнало в турска презгранична програма за подпомагане на всички бунтовници, включително и терористите от Джебха ал-нусра и ДАИШ. В анализа се твърди, че т.нар. „умерени“ са се „изпарили“ и че „Свободната сирийска армия“ на практика е сборна група, разположена на територията на тище в Турция. С други думи, анализът заключава, че Америка въоръжава терористите.
Близкият изток и Сирийската война
Несъмнено руската военно-въздушна офанзива в Сирия е голямото събитие на годината в развитието на тази кръвопролитна драма, продължаваща вече пета година. Защото именно в резултат на засилване позициите на Асад и неговата армия, подпомогната от руската авиация, както и поради западни опасения, че т.нар. „умерени“ опозиционни групи окончателно ще изгубят инициативата, се стигна и до съществената промяна в позициите на САЩ и европейските им съюзници – отказа от приоритета за сваляне на Асад и поставянето на този въпрос в контекста на общосирийски преговори и последвалите ги политически стъпки. Става дума за христоматиен пример за коригиране на неработеща и очевидно противоречива тактико-стратегическа линия на съчетаване доктрината за „смяна на режими“ (“regime change” или “democracy promotion”) с борбата срещу тероризма. Тази корекция свидетелства за реалистично оценяване на западното безсилие в Близкия изток и във „войната срещу тероризма“, което спешно налагаше предприемане на руско-американска инициатива за прекратяване на сирийския конфликт и начало на възстановяване или установяване на регионален държавен ред в Близкия изток.
Дори Франсис Фукуяма, който доскоро бе ползван като теоретик за либералните интервенции на Запада, е принуден да заема по-реалистична позиция. В интервю в декемврийския брой на Аспен ривю Сентрал Юроп той твърди относно войната в Сирия: „Мисля че този конфликт е много сложен и да се целеполага свалянето на Асад от власт точно сега е в известен смисъл лудост. Не смятам, че въобще някой трябва да говори за военна интервенция, освен ако е готов да даде отговор на въпроса как точно се готви да запълни бъдещия голям властови вакуум. Тук трябва да отбележа, че голяма част от републиканците все още не са усвоили уроците от Ирак и Афганистан – големия проблем с възстановяването на държавността. Трябва да изградите държавна власт в районите, в които държавните институции са рухнали, като Ирак и Афганистан. И въпреки всичките онези милиарди долари, които изразходвахме, както и стотиците хиляди войници на терен, в нито една от тези две страни реално няма държава, която да упражнява власт и да защитава територията си.“ Естествено, промяната нито е окончателна, нито е тотална – ако признаят политическия си фалит, западните ядрени сили биха загубили репутацията си и на свой ред биха станали обект на обоснована критика, а лидерите им потенциално биха могли да носят съдебна отговорност.
В полза на подобен завой към повече реализъм в Близкия изток се изказа и най-авторитетният наблюдател и познавач на близкоизточната сцена – Хенри Кисинджър. Според него разгромяването на Ислямска държава би трябвало да бъде приоритетна задача в сравнение със смяната на режима в Сирия. Освен това, той твърди, че руската намеса може да допринесе за възстановяване на регионалния порядък в Близкия изток, който навремето е бил изцяло доминиран от САЩ. Нещо повече – „досегашните нерешителни военни действия на САЩ създават рискове за подхранване рекрутирането от страна на ДАИШ, която противодейства на американската мощ“ (Wall Street Journal, 16.10.2015).
Разбира се, западната политика и най-вече пропаганда по инерция продължават антисирийската и антируската риторика. Пример в тази насока са коментарите на Збигнев Бжежински, който призовава в коментар в Уол стрийт джърнал САЩ ултимативно на поискат спирането на руските военни действия, като по такъв начин проявят „стратегическа смелост“). Сходни са и изявленията от сенатора Маккейн и президентските кандитати Тед Круз и Хилари Клинтън.
Както обаче твърди лорд Майкъл Уилямс на страницата на Кралския институт за международни отношения, „въпреки всичките рифове по пътя напред, в Сирия бе отбелязан напредък. Резолюция 2254 на Съвета за сигурност бе приета единодушно, като израз на новопостигнатото съгасие между Вашингтон и Москва относно сирийското бъдеще. В интерес на двете страни е постигането на успешен завършек на планираните за Нова Година преговори. За президента Обама, на когото остават едва 12 месеца власт, петъчната резолюция представлява единствената надежда за постигането на реален напредък в един конфликт, който за дълъг период от време хвърля сянка върху втория му мандат в Белия дом.“
Кризата на „нормативната общност“
Почти няма сериозни анализи, които да излъчват някакъв оптимизъм, опирайки се върху 2015-та за Европейския съюз. Ето едно типично изявление, принадлежащо на Тони Барбър във „Файненшъл таймс“: „Също както кризата на еврозоната раздели валутния съюз между северни и южни европейци, бежанската криза раздели ЕС между по-старите западноевропейски членове и новите централно и източноевропейски членове. Шенгенската система на свободно пътуване през границите, което е крайъгълен камък на ЕС-интеграцията, вече се фрагментира по протежение на линията изток-запад. И ако няма опасност да се появят бариерите, които преди 1989 г. разделяха Европа, от жизнено важно значение е западноевропейците да удържат на изкушението да смятат, че ще бъдат по-добре, ако подобно на периода на Студената война, продължат като съюз на 15 или още по-малко нации.“ (Каква ирония – ако измислената през 2003 г. от Ръмсфелд „Нова Европа“ представляваше по-добрата част от континента, днес „Стара Европа“ отстоява европейските ценности, докато новодошлите в ЕС са етикетирани като националисти, които не се впечатляват от съдбата на бежанците. Тук е и другият парадокс – Стара Европа, представена от страни с неоколониална политика като Великобритания и Франция, заедно със САЩ, всъщност предизвика или/и ускори големите кризи в арабския свят, но въпреки това източноевропейците – унгарци, поляци, хървати и българи – се оказаха на подсъдимата скамейка на общественото мнение, когато бежанските вълни, предизвикани от въпросните кризи, достигнаха до континента.).
Никой не отрича, че Европейският съюз е в дълбока криза (или дори 5 кризи, според Сорос – вж.по-горе). Трябва обаче да си дадем сметка, че ако днес в Брюксел се питат, дали Евросъюзът ще го има през 2030 година, под сурдинка звучат изводите, че кризата до голяма степен бе предизвестена от онова, което е известно като „високомерие“ (hubris). С назначаването на Могерини начело на европейската дипломация бяха направени и първите опити за преосмислянето на тежкото наследство на Барозо и Аштън, Сикорски и Карл Билд.
В рамките на инициирания от Могерини процес на изготвяне на нова европейска стратегия за сигурност (която би трябвало да бъде приета през юни 2016 г.) бе публикуван сборник с документи и анализи, в който е направен опит за оценка и преосмисляне на външните политики на ЕС. В частност, в оценката на Европейската политика за съседство (ЕПС), лансирана през 2004 г., се казва: „От самото начало ЕПС страдаше от факта, че не е нито „политика на разширяване“, нито външна политика и политика за сигурност. Тя не би могла да прилага метода на обусловеността (conditionality) със същата ефективност, с която се прилага при първата, което я квалифицира често като „непълно разширяване“, нито е в състояние да използва политическите методи и инструменти, както и свойствения прагматизъм на втората. Освен това, постоянната двойнственост относно окончателните „граници“ на Съюза – в частност представени от източните съседи – както и състезанието за ресурси между Изтока и Юга, респективно техните ментори в рамките на Съюза, не дадоха възможност за динамизирането на ЕПС и разгръщането на трансформационния й потенциал. Накрая, финансовите ресурси, отпуснати за ЕПС чрез съответния инструмент – общо 12 млрд.евро за периода 2007-13 г. трудно се съчетаваше с амбициозните цели, съдържащите се в различните Планове за действие, насочени към подобряване мерките, съдържащи се в предишните планове.“
По-специално се признава, че „…ЕПС отразява…един прекалено уверен в себе си Евросъюз, който вече успешно интегрираше предишните си съседи от Централна Европа, и отваряше вратите си към южните си съседи, създавайки основите за неизбежното сближаване с Европа и нейните норми, които останалите й съседи – на юг и на изток, рано или късно ще започнат. Самият акроним е показателен, тъй като придава на комплекта инструменти, координирани от Комисията, статута на цялостна обща „политика“ и прилага до известна степен евроцентричното понятие „съседи“, което на английски е в единствено число, за широк диапазон от много различни държави – някои от които съседи на ЕС, но намиращи се извън Европа, към която обаче твърдят че принадлежат по право.“
Особен фокус в ревизирането на ЕПС е т.нар. „Източно партньорство“, лансирано от Радослав Сикорски и Карл Билд, което трябваше да обхване всичките страни-членки и техните източни съседи. Дова е привилегировало шестте източноевропейски партньори не само спрямо южните съседи, които на свой ред са станали участници в идеята на Саркози за „Съюз за Средиземноморието“, но и спрямо Русия, която е изцяло изолирана.
В сборника се съдържат и следните препоръки: „Европейският съюз…би следвало да „развие специални взаимоотношения със съседните държави“. Но това не означава непременно, че разширяването (на ЕС) и Европейската политика на съседство са единствените пътища за постигането на тази цел. Подходът ни към Турция не може да подценява въпросите от общ интерес, включително търговията, миграцията, енергетиката и сигурността в региона. Подхъдът ни към източните партньори би следвало да включва твърди политики за превенция и решаване на конфликти, да съдейства за укрепване на държавността, наред с икономическото развитие, да насърчава енергийното и транспортно обвързване на тези страни. А политиката ни към Русия се нуждае от предотвратяването на нови разграничителни линии, чрез съчетаването на твърдия отговор на дестабилизационните действия край нашите граници и в техните рамки, от една страна, и сътрудничеството за изграждането на устойчив Европейски ред, гарантиращ сигурността, който да устройва всички нас, както и за търсене на общ подход по глобалните проблеми.“ (http://www.iss.europa.eu/uploads/media/Towards_an_EU_Global_Strategy.pdf ,p.140 ). В частност последната фраза говори много за приемствеността в рамките на ЕПС.
Ако нещата се кажат по недипломатичен начин, кризите, които през 2015 г. връхлетяха Европейския съюз, се коренят в нереалистичната политика на христоматийните „ревизионисти“, споменати по-горе, оказали се начело на ЕС в критичен момент в неговото и глобалното развитие. В резултат на тяхната късогледа стратегия се стигна до следното:
- Конфронтация на ЕС с Русия не само по украинската криза, но и относно бъдещето прилагане на ЕПС (в съчетание с курса към военно сътрудничество и обещано бъдещо членство в НАТО) спрямо други бивши съветски републики.
- Политика на двойни стандарти и неизпълними обещания към последните, които нямат шансове за пълноправно членство в ЕС, с всички последствия от разминаването на обществените очаквания и политическите реалии.
- Отсъствието на ангажимент от страна на ЕС и НАТО за сигурността на източните партньори.
- Негативно отражение на ЕПС върху шансовете за членство в ЕС на страните от Западните Балкани.
- Тотално объркване на подходите спрямо Турция чрез рязката смяна на досегашното замразяване на процеса на асоцииране към сътрудничество, базирано върху стратегически, а не хуманитарни принципи и норми.
- Изключително непрофесионална оферта към южните (арабските) съседи за асоцииране към европейските норми и механизми, без отчитане на принадлежността им към друг културно-цивилизационен ареал и различен политически дневен ред (инициативата „Съюз за Средиземноморието“ на Саркози е само част от една фундаментално сгрешена политика през годините).
Прегледът на ЕПС доведе до заключения, публикувани в рамките на Съвместната комуникация от 18 ноември 2015 г., в която се твърди, че „стабилизацията, диференциацията и общото авторство (на съответната политика) ще са ключовите приоритети на новата политика към съседите на ЕС. В анализ на Института за проучвания по сигурността на Европейския съюз (т.нар. доклади „Шайо“ – http://www.iss.europa.eu/uploads/media/Chaillot_Paper_136_EU_neighbours.pdf), се изтъква, че под „стабилизация“ не бива да се разбира считания за ретрограден термин „стабилност“, който бил приоритет на авторитарните управници, а решаване на конфликтите, социално-икономическо развитие и административна подкрепа, но единствено със съгласието на самите съседи – „мерки, скроени в съответствие с техните специфични нужди и катацитет, които да отговарят и на европейските интереси и принципи“.
Що се отнася до най-голямата от европейските кризи през изминалата 2015-та – имиграционната вълна, наред с гореспоменатите затруднения, свързани с въвеждането на нов тип граничен контрол не само по външните, но и по вътрешни граници в ЕС, поставящи под въпрос бъдещето на Шенген, друга голяма тема бе неуспеха на интеграцията на мюсюлманските имигрантски общности в западноевропейските държави. При това, този неуспех е двоен, тъй като се касае не само за фалита на френския модел интеграция в рамките на схващането за републиканска гражданствена култура, освободена от етно-религиозни характеристики, така и на досегашната британска политика в тази сфера, която залага на мултикултурализма. Логично е че Меркел, която от дълго време смята мултикултурализма за неуспешен модел, днес заложи върху интеграцията на новите имигранти, тяхната „германизация“.
Всичко това едва ли ще ликвидира опасността от радикализация на ислямистка основа, както и конкретните терористични актове, извършвани в по-голямата си част от млади мюсюлмани. Затягането на полицейските мерки срещу европейските мюсюлмански общности хвърлят сянка върху репутацията на „нормативната общност“, каквато е Европейският съюз. Както твърди Томас Хандрик Илвес в Аспен ривю Сентрал Юроп, „виждаме около нас разпадаща се Европа и дори в по-общ план разпадаща се либерална демокрация. Фигуративно и буквално градим нови стени там, където би трябвало да се ползваме от свободата, за която толкова много хора се бориха дълго време.“
Търсенето на изход от тази криза преминава през осъзнаването на факта, че бежанската вълна заличи границите между външна и вътрешна политика. Много важен е изводът на Антонио Мисироли в горепосочения сборник, посветен на бъдещата европейска стратегия за сигурност, че е крайно време да бъде преодоляно традиционното разделение между вътрешни и външни политики, като решенията на проблемите бъдат по-холистични и преди всичко по-последователни. В тази идея може би се съдържа посоката на евентуално бъдещо утвърждаване на ЕС като самостоятелен играч на международната арена, който изгражда отношенията си със своите партньори, изхождайки в много по-голяма степен от интересите на страните-членки.
Това на първо място зависи от еволюцията в европейската и външната политика на Германия. В годишния си анализ Мелинда Крейн (на страницата на Дойче Веле) отбелязва дилемата пред Меркел – след като десетилетие е работила за национализирането на европейската външна политика, германският канцлер се нуждае от европейските институции в международен план повече от всякога. Все пак, успехът на германско-френското посредничество между Русия и Украйна, умерената линия на германската дипломация в Близкия изток, рефокусирането върху борбата срещу тероризма и успокояването на гръцката криза, създават предпоставки за налагането на реализма не само в Берлин, но и в Брюксел. Несъмнено преодоляването на досегашната пропаст между онова, което е ЕС „в себе си“ и проекцията му в международните отношения – т.е.“за себе си“, ще зависи в най-голяма степен от способността на Берлин и Париж да намерят верния тон и решения, които да не остават в сянката на Вашингтон.
Експанзия на тероризма, прегрупиране на антитерористите
След парижкия 13 ноември, Сан Бернардино се превърна в поредния световен, но вече и американски шок от новото настъпление на тероризма, което като че ли не признава граници и продължава да хвърля в амок човечеството. Разстрелът на невинни граждани от джихадисткото семейство в сърцето на САЩ опроверга тезата, че американците са напълно успешни в борбата си срещу тероризма. Ответната антиислямска кампания пък разклати менторската нагласа на американските медии и политици спрямо Европа, която изпитва последствията от неудачите на политиките на мултикултурализъм и/или интеграция на мюсюлманските малцинства. Оказа се, че дори „врящото гърне“ (melting pot), каквато е славата на интегрирана Америка, вече не е имунизирано срещу верската и расовата дискриминация срещу цели деноминации и/или народности. И макар Обама да не реагира по очаквания от мнозина начин, САЩ вече са на път да преодолеят илюзиите за защитеност от „Ислямска държава“. Същият или сходен ефект преди това имаха терористичните акции на ДАИШ и върху Франция – след касапницата в Париж от 13 ноември т.г., и върху Русия със свалянето на пътническия самолет над Синай. И макар че посредническата инициатива на Оланд за създаване на обща антитерористична коалиция с Москва донесе скромни резултати, този път световните столици се съгласиха, че именно Ракка – административната столица на халифата на Абу Бакр ал-Багдади, е коренът на злото.
Войната от въздуха обаче едва ли ще гарантира ликвидирането на ДАИШ, съгласни са както експертите, така и политиците. Нужна е и друга – вертикална коалиция – между авиация и сухопътна армия. Засега тя е налице единствено в координираните атаки на руската авиация и армията на Асад, които вече доведоха до освобождаването от джихадисти на редица населени места, включително и на град Хомс. От своя страна Вашингтон също бе стимулиран да направи нещо по въпроса. Завземането на град Рамади от багдадските отряди в последните дни на годината е пример за добра координация с един подценен съюзник. От друга страна обаче, Вашингтон не може да разчита на сътрудничество от страна на Анкара, тъй като Ердоган играе двойна игра. За турските стратези кюрдите са по-голямо предизвикателство, отколкото самият ДАИШ.
Военните усилия на участващите в антитерористичната война в Сирия и Ирак държави са мотивирани и от стремежа към засилване на техните позиции на политическия и дипломатическия фронт, известен като Виенски процес или Женева – 3 (тъй като предишните два кръга на сирийските преговори се проведоха в Швейцария).
В края на годината изпъкна водещата роля на Саудитска Арабия при подготовката на сирийските преговори. Проведената на 9-10 декември „обединителна“ среща на над 100 представители на сирийската опозиция в Рияд трябваше да приеме обща платформа, както и да направи възможно сформирането на сборна делегация за междусирийските преговори, които ще започнат непосредствено след Нова година. От срещата бяха изключени обявените за терористични организации ДАИШ и Джебха ал-нусра – клон на ал-Каида, но не и джихадистите от Северна Сирия, наричащи себе си „Ахрар аш-Шам ал-исламия“, т.е. радетели на ислямска Сирия, както и просаудитската „Ислямска армия“ от южната част на страната (впоследствие лидерът на последната бе убит от руско-сирийска бомбардировка) . От друга страна, Турция успя да наложи ветото си срещу участието на сирийския клон на ПКК – Партията на патриотичния съюз, която е основен фактор в разгрома и освобождаването на Кобане и други кюрдски територии.
Но дори в отсъствието на кюрдите, съставът на „съпротивата“ е твърде разнороден политически. В Рияд бяха представени двете основни политически коалиции: Сирийската национална коалиция, перманентно гостуваща на Турция, и „Националният координационен комитет“, провъзгласен в Кайро и включващ предимно представители от опозиционни сили от Дамаск. Докато контролираната от Турция и Саудитска Арабия коалиция представлява твърдата антиасадовска линия, Националният координационен комитет заема по-компромисна позиция по обясними причини. Същевременно, и двете политически групировки са обект на критики от страна на въоръжените отряди, които в Рияд бяха представени от 15 свои кадри. Най-силната военна формация – въпросните джихадисти от Ахрар ал-Шам, дори напуснаха конференцията, но впоследствие обявиха, че ще я подпишат.
В крайна сметка конгресът потвърди приемането от участниците на политически изход от кризата и излъчи Висш комитет или секретариат в състав 34 члена, 11 от които представители на въоръжените организации. Той е оглавяван от бившия сирийски премиер и настоящ опозиционер Рияд Хиджаб и основната му задача е да излъчи 15-членна делегация за преговорите. Това на практика бе възприето като удар срещу най-представителната, досега поне, Сирийска национална коалиция. При това, новата опозиционна структура ще е постоянно базирана в Рияд, което показва кой ще дърпа конците в бъдещите преговори.
Успоредно с това, крал Салман и амбициозният му син и министър на отбраната Мохамед бен Салман анонсираха и „ислямска антитерористична коалиция“, включваща десетки страни от арабско-ислямския ареал. Тази, до голяма степен, пропагандна инициатива, целяща да отклони вниманието от йеменската авантюра на Рияд, представлява и опит за задълбочаване на пропастта между сунити и шиити, тъй като не включва шиитски Иран и доминиран от шиитите Ирак. В тази връзка иракският външен министър заяви: „Тази инициатива би следвало да включва всичките основни и ефективни играчи. Тъй като Ирак е член на Организацията на ислямско сътрудничество, част от арабския свят и ключов фронт в глобалната война срещу ДАИШ, тя трябваше да бъде мястото, където да стартират преговорите за създаването на подобна коалиция, а не да научава от медиите за нея.“ Поредната деструктивна стъпка в тази посока бе екзекутирането на шиитския духовник Нимр ал-Нимр около Нова година и последвалата дипломатическа криза между саудитския лагер и Иран.
Гореспоменатите стъпки бяха наложени от календара за свикване на сирийските преговори, определен от съпредседателите на Виенския процес САЩ и Русия за януари 2016 г. Единодушно приетата на 18 декември т.г. Резолюция 2254 на Съвета за сигурност е израз на желанието на великите сили за иницииране на преговорен процес, който да открие перспективата за преодоляване на сирийската война на свой ред съставящо предусловие за нанасяне решаващо поражение на ДАИШ. Макар постигнатият компромис да заобикаля най-деликатните въпроси (съдбата на Асад и окончателната редакция на „черния списък“ на терористичните организации в Сирия), той ясно показва съотношението на силите, както и ограниченото влияние на регионалните държави с претенции за глобален статус. На първо място това е Турция.
Турският гамбит
След свалянето на руския самолет и предвидимата реакция на Путин, Анкара бе принудена, отчасти поради обяснимо благоразумие, отчасти по внушение на Вашингтон, да се откаже от полети над Сирия. Това обстоятелство, наред с американското настояване Турция да укрепи границата си със Сирия (което може да се разглежда и като предупреждение от Обама срещу турска военна експанзия в северната част на тази страна), даде допълнителен тласък за реализацията на План Б“, предвиждащ подобна намеса на Анкара в Ирак. Разполагането на турски контингент, подкрепен от 20 танка на около 30 км. североизточно от иракския град Мосул се оказа поредната авантюра, разтърсила региона. Според Анкара, акцията била предприета със съгласието на Кюрдския автономен регион, както и със съучастието на бившия губернатор на окръг Ниневия, чийто административен център е Мосул. Багдад обаче официално протестира срещу хода на Ердоган-Давутоглу, който е направен „в нарушение на суверенитета на страната”. Макар официално мисията на турската част е да обучава кюрдските военни – Пешмерга, за борба с терористите, същинската цел на Ердоган е трайно военно присъствие в Ирак, като предмостие към по-нататъшното разчленяване на Ирак. Някои коментатори припомниха, че по сходен начин е започнала и една друга турска авантюра – десантът в северната част на Кипър през 1974 г., довел до трайното разделяне на острова. И понастоящем там са дислоцирани хиляди турски войници без някакви реални перспективи за възстановяване на кипърското единство.
Геополитическият прочит на новата авантюра на Анкара поставя това събитие в контекста на турския отказ от признаване законосъобразността на откъсването на Мосулския вилайет и присъединяването му към британската подмандатна територия и впоследствие към нововъзникналата държава Ирак. Може да очакваме, че ако не официално, то използвайки фактическата ситуация на безвластие в Северен Ирак, Анкара ще се стреми към фактическа ревизия на Лозанския договор от 1928 г.
За целта турците ще използват стремежа на иракските кюрди към по-нататъшното си обособяване като независима територия. Не е случаен фактът, че по време на проведената през седмицата среща между Давутоглу и Барзани в Анкара за пръв път бил вдигнат кюрдския флаг на Иракски Кюрдистан. Друг съюзник Анкара има и в лицето на местните туркменски общности като постоянна Пета колона в рамките на неоосманския проект. Въпросните общности, за които руски източници твърдят, че са основна база на „Сивите вълци“, вече бяха използвани от Анкара в конфронтацията с Москва. Туркмени бяха бунтовниците, които бяха заснети как разстрелват загиналия руски летец от сваления Су-24. На тях се отреждаше и ключовата роля за овладяване на предлаганата от Анкара „защитена зона“ в Северна Сирия, чието истинско предназначение бе не допусне възникването на т.нар. Кюрдски коридор под контрола на съюзниците на ПКК – въоръжените отряди на Партията на патриотичния съюз на Салих Мусаллим. Самите туркмени обаче са разслоени религиозно – на шиити и сунити, както и политически – като част от тях предпочитат да търсят протекция и да се съюзяват с кюрдите в борбата срещу общия враг – терористите от ДАИШ.
По-близката цел е да се попречи на шиитските отряди на Багдад, включващи и ирански военни формации и инструктори, да изтласкат терористите от Мосул, като вместо това териториите на окръг Ниневия бъдат освободени от кюрди и други съюзници на Анкара. Естествено, Иракски Кюрдистан няма да е лесен съюзник, тъй като добре осъзнава имперските стремежи на Анкара, както и голямата притегателна сила на петролните залежи в Киркук. Затова е вероятно разширяването на турското военно присъствие в Ирак да бъде съпътствано с политически ажиотаж и дипломатически усложнения по всички направления. Във всички случаи, конфликтът шиити-сунити ще се задълбочи както в рамките на Ирак, така и на целия близкоизточен регион.
Засега обаче, турските въжделения бяха охладени от настояването на Обама за бързо турско изтегляне от Ирак. Тази категоричност на американската политика се диктува не само от нежеланиета за насърчаване по-нататъшния разпад на държавната система в региона, но и от опасността от разширяване на руското влияние в Ирак в съчетание със засиленото иранско присъствие в Двуречието като контрамярка на турския експанзионизъм.
Военно-политическите неволи на Ердоган в арабския свят го тласнаха към „европеизирането на близкоизточните проблеми“, което може да се разтълкува и като подготовка за евентуално загърбване на региона и даване приоритет на европейската политика. Както откровено заяви и безпардонният чешки президент, имигрантската вълна, заляла Европа през 2015 г. по „балканския път“ бе организирана провокация. По такъв начин Турция се оказа обвинена не само в подкрепа за терористи и джихадисти в Сирия, но и за злоупотребата със сирийските бежанци в своята игра с Европейския съюз. Засега този политически покер даде благоприятен за Ердоган резултат. Брюксел не само обеща 3 млрд.евро за бежанците в Турция, но и размрази преговорите на турско членство в ЕС, откривайки перспективата за либерализирането на визовия режим. От турска страна бе обещано да бъде спрян бежанския поток, хвърлил в амок европейските ръководители.
Проблемите на Европа с Турция обаче тепърва предстоят. Очертаващото се настъпление срещу силите на ДАИШ в Ирак и Сирия вещаят нова вълна имигранти – този път семействата на джихадистите и самите терористи. Това може да се превърне в най-силният скрит коз на Ердоган срещу ЕС. България е особено уязвима за турския натиск, което вече пролича от намесата на Давутоглу и неговите дипломати във вътрешните ни работи с инцидента „Местан“. Частичното преориентиране на Турция към европейския театър на неоосманския й проект би увеличило значително както ресурсите, така и проектите за по-нататъшно пълзящо проникване на турското политическо влияние в България, Македония, Косово, Албания и Босна и Херцеговина. При това, руско-турската конфронтация ще улеснява и занапред злоупотребата с механизмите на натовската солидарност и русофобията на ЕС за ефективното изземване на суверенитета предимно на Западните Балкани, както и за експанзия на турското влияние в Източна България. В това отношение Ердоган и Давутоглу ще бъдат подкрепени и от САЩ, които се опасяват единствено от проникване и разширяване на руското влияние на Балканите и Черноморието.
Руско-турската студена война обаче е по-малко перспективна в азиатско направление. По време на проведената среща на върха на държавните глави на Общността на независимите държави (СНГ), включваща Киргизия, Казахстан, Таджикистан, Русия, Азърбайджан, Молдова, Беларус и Армения, не само арменският президент, но и този на Киргизия, призоваха Турция да се извини на Русия за сваления самолет. Междувременно Русия засили военното си сътрудничество с Армения, а подновяването на напрежението около Нагорни Карабах може да застраши алтернативния път на турския наземен транспорт за Централна Азия след затварянето на руското пространство.
Какво предстои?
Както биха казали американците: повече от същото. В осмия „Обзор на превантивните приоритети“, изготвян от цитирания по-горе Съвет за външни отношения във Вашингтон, се твърди, че през 2016 г. светът и САЩ ще бъдат изправени пред следните заплахи:
- Засилване на гражданската война в Сирия
- Масови жертви от терористични атаки срещу САЩ и техните съюзници
- Кибератаки срещу ключова инфраструктура в САЩ
- Сериозна криза в отношенията с или в самата Северна Корея
- Политическа нестабилност в страните-членки на ЕС в резултат на притока на бежанци и имигранти
- По-нататъшно политическо разпадане на Либия
- Повишаване напреженията между израелци и палестинци
- Увеличаване на политическото насилие в Турция
- Засилена политическа настабилност в Египет
- Засилване на насилието и нестабилността в Афганистан
- Ускорен разпад на Ирак в резултат на териториалното разширение на „Ислямска държава и продължаващото насилие между сунити и шиити.
Към тези рискове, началото на новата година добави и перспективата за разширяване на саудитско-иранската студена война.
**
Всичко това вещае по-нататъшното поставяне проблемите на арабско-ислямския свят в центъра на световната политика и международните отношения за втора поредна година. Погледнато географски, това означава, че без да имаме заслуга за това, ние сме се доближили до въпросния център с всички произтичащи от това последствия. На свой ред подобна констатация поставя завишени изисквания към българската политика и дипломация, която би следвало най-сетне да направи крачка към избистряне на своя национална стратегия в контекста на нашата евроатлантическа принадлежност и балканска съдба.