Социално-икономическо развитие на България през 2003 г.

Социално-икономическо развитие на България през 2003 г.УВОД И МЕТОДОЛОГИЯ

(Г. Ганчев)

             Настоящата разработка е първата, подготвена от Института по икономика и международни отношения. Намеренията на колектива са подобен анализ да стане традиционен и да покрива по-широк кръг проблеми на социално-икономическото развитие на България.

            Основното впечатление, което оставя социално-икономическото развитие на България през 2003 г., е дезинтеграцията - развитието на страната се обособява в отделни сегменти, които като че ли не си взаимодействат.

 

                                   УВОД И МЕТОДОЛОГИЯ(1-6 стр.)

 

1. Политическото развитие в България през 2003 г. (А. Тодоров) (7 – 19)

            1.1. Кратка хронология на събитията

            1.2. Обществените нагласи

1.3. Доверието в институциите

1.4. Преструктуриране на политическото пространство

 

2. Основни макроикономически тенденции през 2003 г. (Г. Ганчев) (19 – 30)

2.1. Макроикономическа политика: от саморегулиране към регулиране и координация

2.1.1.Паричният съвет като инструмент за саморегулиране

2.1.2. Възможности за провеждане на макроикономическа политика в условията на паричен съвет

2.1.3. Последни тенденции в областта на макроикономическата и фискалната политика

 

3. Платежен баланс (Ч. Николов) (30 – 44)

3.1. Търговия, услуги, движение на капитали

3.2. Баланс и структура на външнотърговския обмен.

3.3. Финансови проблеми на членството в НАТО и присъединяването към Евросъюза.

 

4. Въздействие на външните фактори върху макроикономическите показатели на България  (44 - 60)

4.1. Валутен курс и лихвени проценти (Г. Ганчев)

4.2. Последици от тенеденциите на международните финансови пазари за фискалния сектор и икономиката на страната

4.2.1. Състояние и перспективи на международните финансови пазари.

4.2.1.1. Развитие на лихвените нива в Еврозоната и САЩ до края на годината (Г. Йорданов)

4.2.1.1.1. САЩ – лихвените нива остават на 45- годишните си дъна.

4.2.1.1.2. Еврозона – ЕЦБ – пренебрегва призивите за понижение на лихвените нива.

4.2.1.2. Развитие на валутната търговия в EUR/USD до края на годината (Я. Римски)

4.2.1.3. Как ще се разположи едно такова движение във времето? (Я. Римски)

4.2.2. Какво можем да очакваме през 2004 в контекста на развитието на международните пазари и реакцията на фискалната и монетарната политика? (Г. Ганчев)

 

5. Данъчно облагане и структура на разходите (60 - 70)

            5.1. Общи положения (Г. Ганчев)

5.2. Стимулиране чрез данъците- икономика на търсенето и икономика на предлагането (Ч. Николов)

5.3. Реформа на данъчно осигурителната система. (Ч. Николов)

5.4. Бюджетни разходи: концентриране върху национални приоритети. (Ч. Николов)

 

6. Пазар на труда, доходи и жизнено равнище (Г. Банков) (70 - 93)

6.1. Политика по заетостта и безработицата

            6.2. Състояние и тенденции в заетостта на работната сила

6.3. Състояние и тенденции в безработицата

6.4. Приоритетни направления на политиката по заетостта и безработицата до 2010 година и общи насоки до 2020 година

6.5. Доходи и жизнено равнище.

6.5.1. Оценка на състоянието на доходите през 2003 година.

6.5.2. Приоритетни направления и цели на политиката на доходите и жизненото равнище в предприсъединителния период и до 2020 година

 

7. Банково-финансовият сектор: какво се случва след 1997 г.? ( 94 – 110 )

7.1. Взаимодействие между макро и микро равнище (Г. Ганчев)

7.2. Приватизация и капиталов пазар. (С. Тошева)

7.3. Какво можем да очакваме през 2004 г. във банково-финансовата сфера? (Г. Ганчев)

 

8. България и ЕС: икономическа проекция на предприсъединителните преговори. (Г. Ганчев) ( 110 – 134 )

8.1. Стратегически икономически цели на преговарящите страни: постановка и еволюция

8.2. Състояние на преговорния процес към края на 2003 г.

8.2.1 Икономически и валутен съюз (Глава 11)

8.2.2. Данъчно облагане (Глава 10)

8.2.3. Финансова и социална политика, защита на потребителя

8.2.4. Либерализация и конкуренция

8.2.5. Структурни проблеми

8.3. Перспективи пред преговорния процес

            8.4. Изводи за преговорния процес.

 

9. Евроатлантическите приоритети и новите прездизвикателства пред външната политика на България. (Д. Динков) (134 – 149)

            9.1. Външнополитически приоритети на България през 2003 г.

9.2. Еднополюсен свят или нова роля на Европа?

9.3. България между САЩ и Европа.

 

10. ПриложениеНационален план за икономическо развитие и използване на предприсъединителните фондове на ЕС (Г.Ганчев) (150 – 204)

10.1. Основни принципи на макроикономическата стратегия на НПИР

            10.2. Институционализация на НПИР

            10.3. Нива на Управление на НПИР

10.3.1 Разплащателен орган на рамката за подкрепа на от страна на ЕС- Министерство на финансите

10.3.2. Комитети за наблюдение на рамката на рамката за подкрепа на ЕС.

10.3.3. Усъвършенстване на централизираните разплащателно-контролни функции.

                       10.3.3.1. Регионална оперативна програма.

                        10.3.3.1.1. Управление и контрол

10.3.3.1.2. Приоритети

10.3.3.1.3. Възможности за подобрение

                                   10.3.3.2. Конкурентноспособност на българската икономика.

                                               10.3.3.2.1. Организационна структура.

                                               10.3.3.2.2. Приоритети и мерки.

                                               10.3.3.2.3. Подобряване на дейността.

                       10.3.3.3. Развитие на човешките ресурси.

                                               10.3.3.3.1. Организация и управление.

                                               10.3.3.3.2. Приоритети, мерки, бенефициенти.

                                   10.3.3.3.3. Насоки за подобряване

10.3.3.4. Развитие на земeделието и земеделските райони.

                                               10.3.3.4.1. Приоритети и мерки.

                                   10.3.3.4.2. Насоки за подобрение.

10.3.3.5. Развитие на базисната инфраструктура-транспорт.

10.3.3.5.1. Структура, приоритети, мерки и проекти.

                                               10.3.3.5.2. Насоки за подобряване на дейността.

10.3.3.6. Развитие на базисната инфраструктура-сектор околна среда

10.3.3.6.1. Цели, приоритети, проекти

10.3.3.6.2. Насоки за усъвършенстване.

10.3.4. Финансов контрол.

10.3.4.1. Вътрешен финансов контрол

                                   10.3.4.2. Външен финансов контрол

10.3.4.3. Проблеми на финансовия контол при изпълнението на НПИР

 

11. Заключение - Предложение за изменение на НПИР (Г. Ганчев) (204-222)

11.1. Макрорамка.

11.2. Институции и финансов контрол

11.3. Регионална и структурна политика.

 

 


Социално-икономическо развитие на България през 2003 г.        

 

 

УВОД И МЕТОДОЛОГИЯ

 

(Г. Ганчев)

 

            Настоящата разработка е първата, подготвена от Института по икономика и международни отношения. Намеренията на колектива са подобен анализ да стане традиционен и да покрива по-широк кръг проблеми на социално-икономическото развитие на България.

            Основното впечатление, което оставя социално-икономическото развитие на България през 2003 г., е дезинтеграцията - развитието на страната се обособява в отделни сегменти, които като че ли не си взаимодействат.

            През 2002 и 2003 г. българската икономика технически се намира в нещо като подем. Този подем обаче е синхронизиран с политически разпад в управляващата политическа коалиция, както и с цялостна дезинтеграция в дясното политическо пространство. Лявото е по-стабилно, но по-скоро вследствие унаследената чрез БСП организационна дисциплина, отколкото в резултат на реално идейно-политическо единство.

            Растежът на доходите и спада на безработицата са факт, но този факт няма убедително обяснение. Най-вероятната причина е изменението на международната икономическа конюнктура. При това, действията на самото правителство, ако се ограничим само с преструктурирането на външния дълг, сякаш са насочени към това България да спечели колкото се може по-малко от редкия шанс основните външни параметри да са благоприятни за нас - по официална констатация на БНБ, през 2003 г. България е загубила над 180 милиона долара само по линията на по-високите лихвени плащания, породени от преструктурирането на дълга.

Тези пари биха стигнали за да се премахнат дупките от всички улици и да се асфалтират основните магистрали в София, например.

            През 2003 г. беше направен опит да се констатира, че преходът в България е завършил и промените са необратими. Фактът, че основните богатства са преразпределени обаче не означава необратимост. Подобна грешка допусна на времето съответния конгрес на БКП, постулирал необратимостта на победата на социализма въз основа на пълното господство на социалистическата собственост. Тоталното разграбване и присвояване на последната е доказателство за необратимост на прехода точно толкова, колкото и пълната национализация и конфискация след 9-ти септември 1944 г.

            За щастие в икономическата наука има точна формулировка на понятието необратимост. То е свързано свързано с т.нар. критерий на Парето. Икономическият обмен е необратим тогава и само тогава, когато нито един икономически агент не печели за сметка на загубата на някой друг. На тази основа може сравнително точно да се определи степента на необратимост на икономическите процеси и дори на "правилата на играта", т.е. на господстващия социално-икономически режим.

Колкото е по-голям е процентът на недоволните от дадена ситуация или даден механизъм на разпределение, толкова по-нестабилен и обратим е съответният процес. В рамките на тази логика българският преход далеч не е необратим, за което убедително свидетелства и настоящата разработка. Едва тогава, когато по-голямата част от населението започне стабилно до оценява своята ситуация като по-добра от тази преди прехода, положението може да се оцени като необратимо в дадения момент.

Нестабилността на прехода има своите икономически корени. Преразпределението на собствеността след 1990 породи различни типове капитал със свои паралелни проекции както в дясното, така и в лявото. Целта на отделните капиталови конфигурации е пълен контрол върху политическото пространство. Естествено, подобни цели са по-скоро тоталитарни отколкото демократични. Това поражда както "нереформираността" на лявото, така и откровената архаичност на дясното. Лозунгът за "новото време" само засилва натрапчивото чувство за гротескност.

Паралелно, крахът на идеологиите е на път да унищожи масовите партии и масовите профсъюзни организации. При това положение политически структури, отразяващи интересите на наемния труд, дребния бизнес и предприемаческия капитал (последният не е капитал в марксовия смисъл на този термин), практически не могат да съществуват. Представен е само и единствено интересът на капитала в различни разновидности.

Посткомунистическият капитал в България е или приватизационно-спекулативен, или реституционен или чуждестранен. При това и трите вида капитал се проявяват както в легитимни, така и в нелегитимни форми.

Основният конфликт през 2003 г. е между приватизационния капитал, представен от дясно от костовисткото ОДС и от ляво от редица ляво-центристки партии, в т.ч. частично и от БСП (съвпадението на отношението на Костов и БСП към НДСВ не е случайно) и реституционния капитал, представляван от най-големия реститут- Сакскобургготски, но също от надеждевисткото СДС и Свободните демократи на Софиянски, както и от някои дребни партии с ляво-центристки оттенък. Чуждият капитал, с изключение може би на турския, за сега няма пряко представителство в политическата сфера.

Фактът, че политическият елит представлява основно капитала, прави разделението ляво-дясно твърде размито. В България постмодерната теза, че политическото разделение не е между лявото и дясното, а между прогресивното (условно приватизационно-спекулативния капитал) и консервативното (реституционно-реставрационния капитал), като че ли има по-големи основания.

Както приватизационния, така и реституционния капитал оспорват своята легитимност. Това се изразява в идеите да се конфискува собствеността, спечелена по нечестен път и/или с неплатени данъци или пък в предложението да се гласува закон за връщането на имотите на царя, чрез който реституционните му претенции да бъдат орязани радикално. Висша форма на борбата за легитимност, респективно за унищожаване на ресурсната база на противника, е идеята за нова конституция, съответно за свикване на ВНС.

Свеждането на политическата борба до борба за легитимност между реституционния и приватизационния капитал е в основата на това, че дневният ред на политическите сили и този на обществото, се разминават драстично.

Нито един от важните проблеми на макроикономическата политика, данъчното облагане, преговорите с ЕС, жизнното равнище, безработицата, финансовия сектор, външноикономическата политика и т.н., не е в центъра на политическия дебат между управляващи и опозиция. По същата причина липсва фактическо разграничаване между лявото и дясното в политиката.

Интересите на наемния труд и дребните производители не са представени реално от никого, както беше отбелязано. В този ред на мисли си струва да обърнем внимание на факта, че делът на работната заплата в БВП на България е скандално и невъзможно нисък (30-40%), при над два пъти по-високи равнища в страните с развита пазарна икономика. Това положение е лошо както за труда, така и за капитала.

            Странно впечатление прави разминаването между политическата линия на страната и структурата на международните й икономически връзки. Външната политика на сегашните и предишните управляващи е практически напълно проамериканска. При това нито един важен външнополитически въпрос не се оспорва от нито една парламентарна опозиционна партия. Външната търговия, преките чуждестранни инвестиции и вноса на суровини обаче са по същество напълно зависими от Европейския съюз и Русия. Това противоречие е потенциален носител на нестабилност.

            Тези особености на взаимодействието на икономиката и политиката в България предопределят и структурата на предлаганата разработка.

            Разработката започва с анализ на политическото развитие на България, въпреки че подобни анализ традиционно започват със сферата на икономиката. Основните взаимовръзки между икономика и политика, известни като политически бизнес цикъл са в сила и в България (т.е. преизбирането на една политически сила зависи преди всичко от резултатите на икономическата й политика), но конфронтациите, характеризиращи българския политически живот следват своя вътрешна логика. Този факт още веднъж подчертава незавършеността и нестабилността на прехода.

Корупционните скандали, престъпността, вътрешното преструктуриране на политическото пространство, ниското доверие в институциите и външнополитическите (НАТО) и външноикономическите (ЕС) проблеми, доминират българския политически живот.

            Макроикономическият анализ също започва нетрадиционно- с изясняване на това, каква концепция обяснява динамиката на икономиката. Това е важно, тъй като ако икономическата система се саморегулира, както твърди "бащата" на българския паричен съвет Стив Ханке, никаква макроикономическа политика няма смисъл. Обратното, ако саморегулирането е невъзможно, игнорирането на макроикономическата политика има отрицателно отражение върху икономиката. Българската икономика функционира по-скоро в съответствие с неокейнсианския модел.

            При конкретните параметри на България, макроикономическата динамика в страната зависи от валутния курс евро-долар и лихвените проценти на международните финансови пазари. Това налага включване в анализа на състоянието на американския и европейския паричен пазар, както и анализ и прогноза за валутния курс евро-долар. Динамиката на международните парични и валутни пазари зависи и от политическото развитие и резултатите от президентските избори в САЩ.

            Специално внимание в разработката е отделено на външния сектор. Основният проблем е нарастващият дефицит по текущата сметка, дефицит, който нараства рязко през 2003 г. От друга страна, перспективите за членство в ЕС и НАТО, създават нови перспективи и проблеми, които са обект на специален анализ. Специално внимание е отделено на развитието на предприсъединитлните преговори с ЕС по основните за нашата страна направления.

            Заетостта и жизненото равнище са централен проблем на българската икономика. Разработката предлага не само анализ на проблемите в тази област през последните години, но и програма за повишаване на заетостта.

            Определено място заема финансовата сфера, както от гледна точка на подобряване на данъчно-осигурителната система, така и от позициите на развитието на банковия сектор, капиталовите пазари и приватизационния процес. За разлика от повечето разработки в тази област, авторите считат, че акцентът при намаляването на данъчната тежест следва да се постави не върху подоходните данъци, а върху ДДС.

            В банковия сектор през 2003 г. се наблюдава динамизиране. Според анализа в настоящата разработка, нарастването на банковото кредитиране не представлява непосредствена опасност за макроикономическата стабилност. Положителни тенденции се наблюдават в областта на капиталовите пазари, макар че значението на последните и особено на пазара на акции, все още е маргинално.

            Последният раздел е посветен на външнополитическите отношения на България. 2003 е годината на почти пълното следване на линията на САЩ в международните отношения от страна на България. Същевременно това е годината на разделението на "стара" и "нова" Европа. Това поставя страната в изключително деликатна ситуация.

            Разработката завършва с приложение, посветено на приетия през 2003 г. Национален план за икономическо развитие, респективно средносрочна програма за ползване на предприсъединетелните фондове на ЕС. Това е практически единствената специализирана разработка, анализираща макроикономическите основи, отрасловата насоченост и финансово-контролните аспекти на НПИР и използването на предприсъединителните фондове.

            Приложението е интересно и затова, че то съдържа програмата, в рамките на която, ако присъединяването на България в ЕС протича нормално, ще се реализира процеса на нормализиране и взаимно интегриране на икономическата и политическата сфера в България.

Тези политически сили, които успеят да реализират европейския проект за България, ще бъдат в състояние не само да стабилизират собственото си положение, но и да нормализират разпределението на политическото пространство, както и да формират нормален политически бизнес цикъл в страната.

 

1. Политическото развитие в България през 2003 г.[1](А. Тодоров)

            1.1. Кратка хронология на събитията.

 

Поредица от последователни напускания на депутати от парламентарната група на НДСВ доведоха да загубата на почти пълното мнозинство в парламента (120 от всички 240 места през 2001 г.). Това направи мнозинството зависимо от втория партньор – ДПС. След поредица промени през юли беше съставено по същество второ правителство на Симеон Сакскобургготски. Позициите на ДПС се засилиха, а бившият председател на парламентарната група на НДСП Пл.Панайотов стана вицепремиер.

През октомври бяха проведени избори за кметове и общински съветници. Местните избори не изведоха убедително начело нито една партия, въпреки сравнително по-доброто представяне на БСП. НДСВ спечели няколко кметски места, но като цяло се представи слабо. СДС не успя да спечели кметското място в София, въпреки че там се кандидатира неговата председателка Н.Михайлова. ССД на столичният кмет Стефан Софиянски се утвърди като национална партия, спечелвайки кметски места и места в общинските съвети в няколко града.

Много събития през 2003 г. доведоха до преструктуриране на партийната система и до промени в основните политически партии. Няколко парламентарни партии получиха международна легитимация: през септември ДПС стана пълноправен член, а НДСВ – асоцииран член на Либералния интернационал. През октомври 2003 г. БСП беше приета за пълноправен член на Социалистическия интернационал.

Скандалът през октомври с финансирането на фондация “Демокрация” от подозиран в престъпления бизнесмен изостри конфликтите в СДС. Председателската Н.Михайлова напусна ръководството на фондацията и това засили напрежението на ръководството с бившия лидер И. Костов, който е и председател на фондацията. След местните избори през октомври десните партии в София (СДС, БЗНС-НС, Демократическата партия, ССД, движението “Гергьовден”) се опитаха да създадат коалиция за управление на столицата. Но още в самото начало на съществуването й възникнаха остри конфликти около досегашното управление на града и тя по същество се разпадна.

 

            1.2. Обществените нагласи..

 

Изследванията през изтеклата 2003 година показват като цяло стабилно съотношение между песимистичните и оптимистичните нагласи – песимистите остават средно три пъти повече.[2] В сравнение с предишните две години ситуацията е почти същата както в края на 2002 г., но не значително различаваща се от края на 2001 г. Дори тогава, в условията на силни обществени очаквания за промяна, свързани с новото парламентарно мнозинство на НДСВ, песимистите са два пъти повече от оптимистите.

Въпреки многото условности, като цяло в българското пост-комунистическо общество социалният песимизъм винаги е преобладавал. С много редки и краткотрайни изключения обществото е склонно да оценява предпазливо и резервирано промените, без излишна еуфория. До известна степен преобладаващото съотношение между песимисти и оптимисти издава и регистрираното по други поводи съотношение между онази част от гражданите, които като цяло не отчитат значително подобрение на личното си благополучие през последните години от прехода и по-малобройната, но често и по-активната политически част, която в някаква степен е спечелила от прехода.

Това съотношение между “спечелилите” (оптимистите) и “неспечелилите” (песимистите) не е основание за да се направи заключението, че посткомунистическия преход е по-скоро провал и се подкрепя от едно обществено малцинство. Защото сред песимистите делът на онези, които оценяват прехода от позицията на действително загубилите остават достатъчно малцинство, което позволява да се направи заключението, че резултатите от посткомунистическия преход се приемат със задоволство или търпимост и най-малкото не се отхвърлят от основната част от общественото мнение.

Това спокойствие, характерно като цяло за 2003 г. не е повърхностно и не крие сериозни рискове за промяна на статуквото през следващата година. Причините за няколко, но сред тях по-важните са:

  • Липсата на такива драматични събития през 2003 г. от вътрешен и международен порядък, които да засягат дълбоко общественото мнение и да му пречат да приема наличните обществени перспективи като легитимни.
  • Стабилизацията в отделни обществени сектори като пазар на труда, публични финанси, социално осигуряване и образование, предотвратяваща опасността от многосекторна антиправителствена  мобилизация и политическа криза.
  • Относително слабо въздействие на политическите послания на опозицията върху широката публика, поради нееднородността на опозицията и вътрешните конфликти в части от нея, като СДС.

През изтеклата година усещането на широката публика за криза в политическата сфера остава относително ниско. Усещането за спокойствие във вътрешнополитическата обстановка обикновено нараства във връзка със събития, които показват, че България успешно се интегрира в политическите, военните и икономическите организации на Запада – както при ратифицирането от САЩ на протокола за присъединяване към НАТО през април 2003, ратифицирането на споразумението за присъединяване от НС през март 2004 г. или като цяло положителният доклад на Комисията на ЕС за напредъка на България през октомври 2003, последван от други положителни новини като приемането на изключително благоприятната финансова рамка за България.

Обратно, чувството за напрегнатост на вътрешнополитическата обстановка нараства при събития, които разклащат авторитета на действащото правителство: конфликтите в управляващото мнозинство през март 2003, активизирането на организираната престъпност през лятото и развитието на скандалите около предполагаемите й връзки с отделни министри, несъразмерното в сравнение с 2001 представяне на правителствената партия НДСВ на местните избори през октомври 2003.

През изтеклата година нямаше външнополитически събития, които да поставят под въпрос перспективите пред страната. Позицията на България във връзка с войната в Ирак, макар да раздели общественото мнение, беше достатъчно гъвкава, за да предотврати конфликт с основните международни партньори – САЩ и ЕС. Перспективите за членство в ЕС остават едно от главните основания за обществения оптимизъм в България. Въпреки периодичното поставяне под въпрос на перспективата за членство през 2007 г., тази дата беше нееднократно потвърдена от форумите на ЕС, което успокои общественото мнение в страната.

Нямаше драматични събития и във вътрешнополитически план, способни да поставят под съмнение общите перспективи пред България. Нито в една насока на управлението общественото мнение не видя криза, макар същевременно да липсваха и значителни подобрения най-вече в областта на доходите и на безработицата сред най-активната част от публиката. Като цяло през изтеклата година правителството не се провали, но и не направи нищо съществено, което да предизвика особено одобрение. През годината ситуацията изглеждаше сравнително стабилна, защото имаше равновесие между минималните очаквания на общественото мнение и предпазливата политика на правителството. Това подхранваше един повече или по-малко устойчив консенсус около принципите на плуралистичната демокрация и пазарната икономика.

От друга страна в две насоки правителството несъмнено не успя да изпълни дори минималната си програма – доходите и безработицата. По отношение на доходите, политиката остана твърде рестриктивна, регистрираният ръст на производството почти не беше усетен като нараснала покупателна способност. Дългото задържане на доходите на относително ниски равнища, съчетано с нарастващото социално разслоение, бавно и постепенно ще разрушава социалния мир и ще подкопава консенсуса.

По отношение на безработицата правителството успя да реализира програма, с която спечели похвали навън, но само донякъде получи похвали вътре в страната. Причината е, че тази програма за заетост имаше ефект предимно върху най-бедните и най-уязвимите слоеве, но по никакъв начин не успя да намали безработицата сред по-образованите и по-активните политически граждани. В някакъв смисъл това предизвика дори социална ревност и не допринесе за увеличаването на популярността на правителството, дори засили обществения песимизъм.

 

1.3. Доверието в институциите.

 

Доверието в институциите на управлението през 2003 г. като цяло бавно и постоянно спада, макар през различните месеци да се регистрират и обратни движения. Причината е най-вече в липсата на видими значителни позитивни промени. Наред с това имаме и ситуация на изчерпване на първоначалния ентусиазъм, с който през 2001 г. беше избрано правителството на Симеон Сакскобургготски.

Спадането на доверието в правителството и парламента (последното е свързано с доверието в парламентарното мнозинство) се дължи и на причини, които не се свеждат единствено до резултатността на правителствената политика. След поредица вътрешни конфликти, НДСВ постепенно загуби собственото си парламентарно мнозинство от 120 депутати (от общо 240). Така правителството все повече започна да зависи от втората партия на мнозинството – ДПС.

Това засили и вътрешните противоречия в управляващата коалиция, защото първоначалните резултати предполагаха друго съотношение на силите.

Под натиска на общественото мнение и на собствените си депутати НДСВ направи през юли значителни правителствени промени – смяната на министри и на заместник-министри по същество доведе до създаването на втори кабинет на Симеон Сакскобургготски. В новият кабинет се засили ролята на ДПС, но отслабна относително влиянието на вътрешната за НДСВ група “Новото време”. Промените в кабинета последваха неуспешния вот на недоверие, внесен от опозицията най-вече за да бъде изпитана стабилността на правителственото мнозинство.

Като цяло доверието в правителството в сравнение с 2002 г. е намаляло средно с около 7-8 пункта, а спрямо 2001 г. – с 30-32 пункта.[3] Такова равнище на доверие не е необичайно за средата на мандата на правителствата в България и най-често те са се опитвали да разширят политическата си основа чрез правителствени промени. Особеността на правителството на НДСВ е, че то е двупартийно и вече е осигурявано от гласовете на ДПС. Една бъдеща правителствена промяна ще е възможна само ако се запази стабилността на мнозинството и лоялността на депутатите му или с привличането на подкрепата на друга партия за правителството, например БСП.

През 2003 г. общественото мнение оценява диференцирано постиженията или неуспехите на правителството в основните сфери на правителствена дейност: икономика, социална сфера, ред и сигурност и външна политика. Относително най-добре се оценява политиката на правителството в областта на икономиката – стимулирането на производството и заетостта. Донякъде това отчита обективните резултати – през изтеклата година в България беше отчетен забележителен икономически ръст.

Правителствената политика в икономическата област се основава на приоритета на финансовата стабилност, обслужването на външния дълг, стимулирането на едрия бизнес чрез сравнително ниски равнища на данъка върху печалбата, ограничените публични разходи и строгата бюджетна дисциплина. От друга страна стъпките по отношение на дребния бизнес, на масовия потребител и данъкоплатец остават предпазливи и с ограничен ефект. Известни успехи правителството постигна в областта на заетостта са осъществяването на амбициозна целенасочена програма за разкриване на нови работни места. Това намали общото равнище на безработица, но облагодетелства предимно нискоквалифицирани работници без да повлияе съществено на безработицата сред по-образованите категории, които са и политически по-активни.

Приватизацията и корупцията са сфери, където общественото мнение оценява скромно правителствената политика, особено в сравнение с 2002 г. Неуспешните опити за приватизация на два големи холдинга – “Булгартабак” и “БТК” – създадоха усещането, че правителството цели да угоди на определени частни интереси и не се интересува от обществената полза. Опозицията подложи на остра критика правителството и в дебата за връзките между висши държавни служители и сивата икономика накърни немалко авторитета на правителството. Приватизацията на “Булгартабак” е свързана с натиска на ДПС за запазване на работните места в холдинга, защото с него е свързана икономическата активност на големи групи български турци – традиционна опора на ДПС. Това обаче не се приема от потенциалните инвеститори. Възприетата стратегия дава на правителството чрез управата на холдинга възможност да продава отделни негови части и така за го направи възможен за приватизация.

Засилването на позициите на ДПС в правителството предизвика и по-остри критики от страна на опозицията, особено във връзка с очерталия се недостиг на зърно и лошото управление на земеделската политика.

Най-критично общественото мнение оценява политиката на правителството в областта на вътрешния ред и сигурността на гражданите. Активизирането на организираната престъпност през последните няколко месеца, показните разстрели на престъпни босове, чиито имена отдавна се обсъждат в публичното пространство – всичко това демонстрира на публиката слабостта на публичната власт и подкопава авторитета на правителството.

Относително най-добре публиката оценява външната политика на правителството, по-специално отношенията със западните партньори и с Русия. Общественото мнение е убедено, че правителството на Симеон Сакскобургготски е добре прието от западните държави. Истинският проблем възникна около българската позиция за войната срещу Ирак – правителството подкрепи почти безрезервно САЩ и Великобритания, което доведе до временно охлаждане на отношенията с важните партньори от ЕС Франция и Германия. До известна степен позициите на правителството бяха уравновесени от не-толкова категоричните позиции на президента, който не преставаше да настоява за солидарност с партньорите от ЕС.

В крайна сметка общественото мнение не се противопостави на изпращането на военен контингент в Ирак. Като цяло външната политика не предизвика рязък спад на доверието към правителството – усложненията около процеса срещу българските граждани в Либия също не доведоха до остри критики.

Доверието към президента през цялата година остана сравнително високо с тенденция на леко показване. Президентът успешно осигуряваше стабилността във взаимодействието на институциите, играейки ролята на арбитър и инициатор на сътрудничеството.

Сравнително ниско остава през 2003 доверието към правораздавателните институции – съдът и прокуратурата се ползват с по-малко доверие, отколкото полицията. Същевременно няма трайна тенденция на оттегляне на доверието към правосъдието, напротив, през последните месеци, въпреки активизирането на организираната престъпност, общественото мнение оцени положително по-високото равнище на взаимодействие на правоохранителните органи и прекратяването на продължилите няколко години конфликти между тях. Промяната на състава на ВСС както и промените в Конституцията, постигнати с консенсус и засягащи ефективността на съдебната система допринасят за запазването на доверието към системата на едно постоянно равнище през цялата година.

Доверието в международните институции остава важен фактор на подкрепата за демократичния преход. През цялата година то остава относително високо – надвишаващо доверието към българските институции като цяло (с изключение на президента и армията). Подкрепата на общественото мнение за присъединяването на България към НАТО и ЕС е високо и е свързано с положителното развитие на интеграционния процес. Трябва да се отбележи, че като цяло доверието в ЕС надвишава това към НАТО – една постоянна особеност за България.

Разделянето на европейските партньори по повод на войната в Ирак не доведе до провал на доверието към ЕС. Нямаше особен негативен ефект върху подкрепата за ЕС и неуспехът на срещата в Рим за приемането на Европейската конституция.

 

1.4. Преструктуриране на политическото пространство.

 

През 2003 г. настъпиха значителни промени в съотношението на партийните сили, макар и не в размер, който да води бързо към политическа промяна. Събитията, които имат значение за структурата на партийното система са резултатите от местните избори през октомври 2003 г., утвърждаването на нови партии като национални сили (ССД на кмета на София Стефан Софиянски), международната легитимация на големи партии като БСП, ДПС и НДСВ, конфликтите между десните партии около управлението на София, сблъсъкът в СДС около получените от Майкъл Чорни средства във фондация “Демокрация”, довел в крайна сметка да отделянето на групата на бившия лидер на партията и премиер на България през 1997-2001 г. Иван Костов, както и противоречията в НДСВ, довели до отделянето на групата “Новото време” в отделна партия.

НДСВ и през 2003 г. не успя да постигне вътрешно единство. Поредица разцепления породиха нови парламентарни групи (като “НИЕ”, и “Новото време”) и поставиха под въпрос автоматичната подкрепа за правителството НДСВ от друга страна, като движение, което няма дълга политическа история и произхожда от кратковременна мобилизация около Симеон Сакскобургготски, успя да затвърди своето политическо присъствие по време на местните избори. Макар получените от движението гласове да бяха далеч под резултата от 2001 г., те са достатъчни, за да му осигурят парламентарно присъствие (макар и много по-скромно) на следващите избори. Доверието към НДСВ се стабилизира през годината на равнище от 12-15%, което е от същия порядък, както доверието към СДС.

По същество НДСВ работи на терена на СДС и между тях съперничеството ще има структурен характер. От друга страна през 2003 г. НДСВ получи статут на наблюдател в Либералния интернационал и престана да се конкурира със СДС за място в Европейската народна партия.

Особено динамично протекоха събитията в СДС. Драматичното оттегляне на първоначалната кандидатура за кмет на София и кандидатирането на лидера Надежда Михайлова показаха, че в СДС протича вътрешна борба. Залогът е политическата самоличност на СДС – дали ще продължи да се самоопределя като антикомунистически съюз предимно или ще търси профил на неоконсервативна партия, сродна на партньорите си от ЕНП. Първата хипотеза се споделяше от доскорошни лидери на съюза като Иван Костов. СДС не беше стабилен и това го разубеждаваше да настоява за предсрочни избори, както понякога през изтеклата година искаха неговите лидери.

С подкрепа около 13-14% и при липсата на стратегически коалиционен партньор, съюзът има много по-важни вътрешни задачи пред себе си. След драматичното разцепления през февруари-март 2004 г. СДС изглежда с повече възможности за маневриране – хипотезата за политическо сътрудничество с НДСВ и ССД вече не изглежда толкова невъзможна, защото най-големите й противници около групата на Иван Костов напуснаха партията.

Вдясно се очерта нова национална партия – ССД на кмета на София. Успехът на Софиянски му позволява да играе съществена роля като посредник между СДС и НДСВ. Изобщо вдясно има няколко възможни хипотези – или широка дясна коалиция, каквато неуспешно се опитаха да направят за управлението на София, или нов субект между ССД и НДСВ, който да претендира, не без шансове, да заеме почти изцяло терена на СДС, или тройна коалиция между ССД, СДС и НДСВ.

През 2003 г. се засили значително политическата роля и тежест на ДПС. Не защото значително е нараснало електоралното му тегло – то остава в обичайните рамки. По-скоро движението се опита да разшири политическото си присъствие, да се отвори извън границите на турския етнос, което то се опитва да направи от 1997 г. насам. Приемането му в Либералния интернационал е съществен аргумент за това отваряне. Същевременно ДПС продължава да бъде критикувано за това, че не допуска вътрешнопартийни различия и силно зависи от несменяемия си лидер.

Ситуацията в близко бъдеще ще зависи много от ДПС – подкрепата за сегашното правителство е решаваща, ако ДПС реши да я оттегли, това неминуемо ще предизвика предсрочни избори. Фактът, че напоследък движението засилва контактите си с БСП подсказва или възможно привличане на социалистите в едно разширение на днешното правителство (което не изглежда изключено, но е по-слабо вероятно), или заявка за бъдещо мнозинство след редовните парламентарни избори.

Положението наляво изглежда по-стабилно – БСП, вече редовен член на Социалистическия интернационал, стои през цялата година начело на електоралната класация и няма сериозна конкуренция на собствения си терен. Същевременно, обаче, електоралната подкрепа за социалистите (средно около 25%) съвсем не е достатъчна, за да се надяват те на самостоятелно мнозинство при едни предсрочни или редовни избори. Съмнително е, дали БСП е мобилизирала целия електорален потенциал на левицата, което означава, че и за нея въпросът за разширяването на политическото присъствие е от стратегическо значение.

Тук са възможни две принципни хипотези: или развиване на проекта “Нова левица”, за да се заеме широкото ляво пространство, или търсене на коалиционен партньор по-надясно (ДПС, НДСВ). Първото е стратегическо, но зависим много от това, дали БСП ще съумее да се предпази от налагане на хегемония над останалите леви партньори, само защото тяхната електорална тежест е несравнимо по-малка. Ако социалистите неприкрито се опитат да действат като хегемон, левицата да остане в рамките на 25% подкрепа, без да може съществено да разшири влиянието си в близко бъдеще. Търсенето на десни или центристки партньори е тактически ход и има смисъл само ако има предсрочни избори или до редовните нищо друго не се случи. В БСП има среди, които искат бързо да поемат властта, докато ръководството по-скоро изглежда склонно да изчака редовните избори.

Засега не се очертава друг важен политически актьор, извън описаните. Партии като ВМРО-БНД или “Гергьовден” мобилизират ограничен електорат надясно, както Българска социалдемокрация – наляво. Тези партии имат известен потенциал, но засега той е латентен и само политическа креза ще е в състояние да го събуди. Но като цяло подкрепата за съществуващите партии е ограничена, не е съвсем изключено бързото организиране на движение, което да черпи подкрепа именно поради отхвърлянето на “традиционните” партии. НДСВ донякъде опита през 2001 именно това, но след като стана ясно, че не се различава значително от наличните партии, не е изключено друг да опита този шанс.

През 2003 г. имаше поредица от опити от дискредитиране на НДСВ – най-вече като политическа алтернатива, различна от другите. Публикуването на снимки на министър М.Велчев и драги лидери на НДСВ с подозиран в престъпления бизнесмен (“яхтеният скандал”), оспорването на законността на реституцията на имотите на Симеон Сакскобургготски, което постави под въпрос неговата почтеност (една от най-важните му предизборни теми), скандалите около приватизацията на “Булгартабак” и БТК и около избраните за надзор над митниците “Краун ейджънтс” – всичко това се отрази негативно върху имиджа на НДСВ и на неговия лидер.

Парадоксът е в това, че никой от опонентите на движението не спечели обективно от това. Срива в доверието към един политически субект не води автоматично до повишаването на доверието към друг. Вероятно поради това и въпреки слабата подкрепа за правителственото мнозинство никой не желае искрено предсрочни избори. Големият риск е в това, че наличните елити изглеждат ако не дискредитирани, то много слабо подкрепяни, а това поставя под въпрос успеха на реформите, които все повече ще са нужни с оглед на присъединяването към ЕС.

 

*          *          *

 

Въпреки спада на доверието към НДСВ и правителството, въпреки засилените атаки срещу премиера, липсва готовност и желание на партиите за предсрочни избори. Парламентарното мнозинство вероятно ще изкара мандата си като не са изключени нови промени в кабинета, които да го стабилизират. Правителството ще се откаже от мащабни реформи, ще се ориентира към управление на статуквото и ще се подготвя за парламентарните избори през 2005 г.

Съперничеството за надмощие в дясното пространство ще продължава между СДС, НДСВ и ССД. Партията на Иван Костов и “Новото време” вероятно ще останат настрани от тази конкуренция или се опитат да участват в едно по-общо дясно споразумение. Основният въпрос на спора е, коя от десните партии ще бъде изключена от обединението, както и кой партия ще бъде призната за лидер в дясното пространство. Една дясна предизборна коалиция не е изключена и има потенциала да се превърне в парламентарно мнозинство.

Левицата продължава да се консолидира около БСП, особено след приемането й в Социалистическия интернационал. Но БСП не ще може да увеличи аудиторията си без помощта на по-малките партньори (ПД “Социалдемократи”, БСДП, ОБТ). Трудни се очертават отношенията с БСД (бивша “Евролевица”), но никак не е изключено политическо предизборно споразумение между двете партии. Сближаването между БСП и ДПС ще продължи с оглед на възможно съвместно управление след изборите. Но при сега очертаващото се съотношение, двете партии вероятно не ще могат да имат мнозинство в един бъдещ парламент, което поставя въпросът за трети.

 

 

2. Основни макроикономически тенденции през 2003 г.(Г. Ганчев)

 

2.1. Макроикономическа политика: от саморегулиране към регулиране и координация.

2.1.1.      Паричният съвет като инструмент за саморегулиране.

 

След 1997 всеки анализ на макроикономическата динамика на българската икономика неизбежно отчита факта на въвеждането на паричния съвет и формалния отказ от провеждане на парично-кредитна политика.

Независимо от това, въпросът за интерпретацията на това което се случва в българската икономика, остава открит. Оценката на всяка икономическа политика се извършва явно или скрито в рамките на определени теоретични концепции.

Ако оценяваме икономическата политика въз основа на вижданията на неокласическата школа, критерият обикновено се свежда до степента, в която се поддържа нисък бюджетен дефицит, ниски данъци, нисък дял на държавните разходи в БВП и нисък дял на бюджетното финансиране в структурата на вътрешния кредит.

Ако приемем, че икономиката се нуждае от регулиране, с оглед поддържането на вътрешно и външно равновесие, то проблемът е по-сложен и предполага оценка на въздействието на фискалната и монетарната политика върху вътрешното търсене, заетостта и текущата сметка с оглед приближаване на икономическата система към социално приемлива инфлация (NAIRU- Non Accelerating Inflation Rate of Unemployment) и управляем дефицит по текущата сметка.

Първоначално паричният съвет беше представен като механизъм за автоматично саморегулиране на платежния баланс и паричното обръщение, респективно начин за избягване на самата възможност за провеждане на макроикономическа политика.

Съществуват различни концепции, опитващи се да обяснят процеса на сомоуравновесяване на икономиката. Освен това, фиксираният валутен курс не е несъвместим с определени варианти на монетарна и фискална политика. Това още повече разширява кръга на възможните теоретични интерпретации на валутния борд.

Редно е прегледът да започне със Стив Ханке, който е нещо като баща на българския паричен съвет. Тезата на Ханке е по същество повторение на постулатите на най-стария известен в икономическата теория модел- този на Дейвид Хем (1752 г.), известен като механизъм на потока цени-пари (price-specie flow mechanism).

Дейвид Хем, в своята полемика с меркантилистите, защитава свободната търговия и показва, че икономиката има своите средства за саморегулиране. Според него дефицитният търговски баланс води до изтичане на пари от страната, намаляване на вътрешното търсене, спад на цените, повишаване на конкурентноспособността на националните производители и в последна сметка до подобряване на търговския баланс.

От съвременна гледна точка моделът на Хем трудно може да работи по две основни структурни причини. Първата е международното движение на капитали- ако търговският дефицит се финансира със заеми или емисия на ценни книжа, количеството пари в обръщение и вътрешното търсене не се свиват. Вторият проблем е породен от поведението на цените. Те трябва да се движат свободно нагоре и надолу в зависимост от състоянието на търговския (текущия) баланс. В модерните икономики обаче преобладава едностранната еластичност на цените. Ще добавим, че Стив Ханке “преодолява” тези трудности, постулирайки в своите трудове отсъствие на движение на капитали, наличие на ефективни пазарни структури и пълна заетост.

Отбелязаните структурни несъответствия отговарят на въпроса защо след въвеждането на паричния съвет наблюдаваме едновременно нарастващ търговски и текущ дефицит, висока безработица, увеличаване количеството пари в обръщение и сравнително висока инфлация. Всичко това не би трябвало да съществува едновременно, ако моделът представляваше реалистично, макар и опростено, отражение на действителността.

Трябва да се отбележи обаче, че моделът Хюм-Ханке не е нито единственият, нито водещият в областта на теорията на паричните съвети, доколкото съществува такава. Алтернативният подход е свързан с тезата за уравновесяване на платежния баланс без стерилизация. Стерилизацията, от своя страна, е инструмент на паричната политика, неутрализиращ прекомерния приток или изтичане на капитали. Стерилизацията е характерна за неокейнсианския тип антициклична парична и фискална политика.

Ако валутният курс е фиксиран, а движението на капитали е либерализирано, то можем да приемем, че лихвата и цените на непаричните финансови активи биха могли да регулират движението на капитали. При това положение търговският баланс може да се разглежда като функция от състоянието на капиталовата сметка. Уравновесяването може да се анализира както а в рамките на паричния подход към платежния баланс, така и през призмата на по-общия портфейлен подход, което в нашия случай няма принципно значение.

За да имаме уравновесяване без стерилизация първото условие е, естествено, да нямаме стерилизация и второто- да разполагаме с добре развити и напълно либерализирани финансови пазари. За съжаление, и двете условия не са изпълнени при българския вариант на паричен съвет.

Неизпълнението на първото условие е особено странно. Причината е в нееднократно дискутираната уникална особеност на българския паричен съвет- а именно, включването на правителствените депозити в пасива на управление “Емисионно” на БНБ. Независимо от конкретните причини за този феномен (гарантиране плащанията по външния дълг, фискален резерв или нещо друго), факт е, че този механизъм съществува практически единствено в България. Прилагането му означава, че част от валутния резерв на страната няма еквивалент като банкноти и монети в обръщение, а се стерилизира от правителството. Тази стерилизация достига до 50% от паричната маса.

Второ, финансовите пазари, разбирани като съвкупност от парични, кредитни и капиталови пазари, са твърде далеч от изискванията на една съвременна пазарна икономика. Кредитният пазар е свит и ограничен, пазарът на ДЦК е като цяло под въздействието на идеята за намаляване на вътрешното финансиране на бюджета за сметка на външното и е недостатъчно активен, пазарът на корпоративни ценни книжа е недоразвит и силно рисков. Преките чуждестранни инвестиции са силно зависими от приватизацията, респективно от политически фактори.

 

2.1.2. Възможности за провеждане на макроикономическа политика в условията на паричен съвет.

 

Поради значителните правителствени депозити в БНБ, българският паричен съвет не може да функционира като саморегулиране без стерилизация.

Наблюдаваме как при значителни външнотърговски дефицити кредитният и капиталовият пазар фактически облекчават бягството на капитали, като финансирането на дефицита по текущата сметка става по линията на приватизацията или чрез заеми от международните финансови институции, т.е. чрез инструменти, които трудно могат да се нарекат пазарни.

С това в общи линии се изчерпват възможностите за саморегулиране. Остават механизмите, които се базират на един или друг вариант на макроикономическа политика при фиксиран валутен курс. Тук задължително следва да разгледаме два модела- т. нар. Нова Кеймбриджска Школа (НКШ) и неокейнсианските модели за регулиране при фиксиран курс.

НКШ е особено важна, тъй като нейните изводи са една от причините за подкрепата на механизма на паричния съвет от МВФ и Световната банка в началото на 90-те години на миналия век. Привлекателността на тезите на НКШ е в това, че за разлика от традиционното обвързване на цели и инструменти на макроикономическата политика, кеймбриджската школа разглежда равновесието на платежния баланс като функция на фискалната политика, докато вътрешното равновесие (заетостта) зависи от монетарната политика и валутния курс. При фиксиран валутен курс заетостта може да се игнорира или да се решава със средствата на структурната политика, но текущата сметка може да бъде уравновесена чрез поддържането на нулев или положителен фискален баланс.

Именно с тази теза Доминго Кавало, “бащата” на аржентинския паричен съвет успя да спечели подкрепата на базираните във Вашингтон финансови институции. МВФ разчиташе, че чрез фиксиране на курса и поддържане на фискален баланс Аржентина най-после ще може да обслужва без проблеми външния си дълг, както и да поддържа ниска инфлация.

По ирония на съдбата именно външният дълг се оказа в основата на финансовата катастрофа и излизането от паричния съвет на втората по големина икономика на Латинска Америка. Неефективността на НКШ е свързана с това, че изводите на теорията са валидни в много тесни граници- ниска и постоянна норма на спестяване на чистия разполагаем доход. Освен това, НКШ изисква много умела координация на инструментите на макроикономическата политика.

НКШ не се потвърждава емпирично и в случая с България- връзката бюджетен дефицит-баланс на текущата сметка е по-скоро обратно пропорционална отколкото правопропорционална, т.е. когато бюджетният дефицит расте текущата сметка се подобрява и обратното. Независимо от това, че фискалният дефицит намалява след 1997 г., търговският и текущият растат.

Остава ни единствено традиционният неокейнсиански подход. При държави със значителен държавен дълг този модел постулира зависимост на вноса на стоки и услуги от лихвения процент. Тъй като износа при фиксиран валутен курс е величина, зависеща единствено от състоянието на външните пазари (макар че и това положение може да бъде подложено на съмнение), то и външното равновесие се постига чрез определена лихвена политика и регулиране на вноса.

Високата лихва стимулира спестяванията и намалява инвестициите, следователно води да подобряване на текущата сметка. Ниската лихва насърчава нарастването на търговския дефицит. Политиката на отрицателно вътрешно финансиране на бюджета и поддържането на неестествено ниски лихви след 1997 г. е в основата на нарастващите търговски дефицити в България. По-детайлните иконометрични изследвания също потвърждават тази интерпретация на икономическите процеси в нашата страна.

Неокейнсианската интерпретация на борда изглежда парадоксална, тъй като паричният съвет изхожда от отрицание на необходимостта от провеждането на макроикономическа политика. От друга страна обаче, ако се върнем към модела Хюм-Ханке лесно ще видим, че избягването на последиците от капиталовите потоци в съвременните условия е достижимо само при провеждане на “стерилизация”, което пък предполага неокейнсианска политика. Постигането на пълна еластичност на цените както нагоре, така и надолу, също е възможно единствено чрез използване на мощта на държавата.

На практика, именно това се опита да направи правителството на Аржентина преди разпадането на паричния съвет. Държавата поиска да намали заплатите в правителствения сектор, бяха блокирани валутните депозити в банките с оглед избягване трансформирането им в парични наличности. Такова използване на инструментите на икономическата политика в посока обратната на неокейнсианските цели- пълна заетост и външно равновесие, се оказа катастрофално.

Този кратък преглед на теоретичните интерпретации на паричния съвет показва важността на прилагането на консистентна макроикономическа политика. Наличието на ясна теоретична основа е решаващо и при преговорите с МВФ и Европейския съюз.

Вярно е, че самият Фонд никога не се обвързва с ясна концепция и предпочита да се придържа към елементарната схема на т. нар. “вашингтонски консенсус”- борба с инфлацията, ниски бюджетни дефицити и ускорена приватизация. Важно е да се разбере, че МВФ не може да предложи друга схема. Това е задача на съответното правителство.

Обратното, както отбелязахме, ЕС, чрез своите т. нар. критерии от Копенхаген, акцентира върху формирането на действаща пазарна икономика. Това предполага заделянето на значителни бюджетни средства за социална, регионална и структурна политика. Координираната парично-кредитна политика, от своя страна, е в основата на еврозоната. Ето защо, преговорите с ЕС предполагат както една по-значително участие на фиска в преразпределението на БВП, така и формирането на потенциал за провеждане на макроикономическа политика.

Както Фонда, така и ЕС са  заинтересовани от наличието на консистентна опозиция, тъй като без такава не може да се достигне до работещи споразумения. Правителствата, от своя страна, не са заинтересовани да следват директно всички искания на ЕС и схемите на МВФ, тъй като рискуват с голяма вероятност да платят политическата цена за грешките на международните институции или за неотчитането на националния интерес. Единствено при старт от различни позиции може да се постигне взаимно приемлив компромис.

Правителството обаче трябва да започне преговорите от вярна теоретична оценка за състоянието на икономиката. Ако концепцията е погрешна, консенсусът при преговорите с Европейската общност и МВФ се постига на безпринципна основа, подкопаваща още повече позициите на страната. Евентуалната капитулация пред международните институции също не е решение, тъй като замества само един вид несъстоятелна политика с друг.

В теорията на преговорите и координирането на икономическите политики взаимно приемливата теоретична интерпретация на икономическите процеси е от решаващо значение. Ще отбележим още, че при преговорите с ЕС и МВФ до сега нито едно българско правителство не успя да формулира теоретически консистентна позиция, въз основа на която да постигне приемлив компромис с тези организации. В резултат споразуменията не се изпълняват или изпълнението им дава отрицателни резултати.

Настоящият момент е особено опасен. От една страна, определени сили тласкат Българската икономика към циклични спад, индуциран от нарастващата синхронизация на икономическата конюнктура в страната с тази в ЕС. Същевременно обаче, ниското равнище на лихвите на международните пазари стимулира притока на капитали към страната и разширяването на паричната маса и кредита.

При такава фаза паричният съвет е подчертано неуправляем. Същевременно, както беше показано, българският вариант на валутен борд допуска провеждането на макроикономическо регулиране. Без нов поглед върху данъчната, фискалната и монетарната политика България напълно може да се дестабилизира по аржентински сценарий.

 

2.1.3. Последни тенденции в областта на макроикономическата и фискалната политика.

 

За да избегне ясното формулиране на определени концепции, правителството базира своите анализи и прогнози за 2002, 2003 и 2004 г. на екстраполация на трендове. Това би имало смисъл, ако ставаше въпрос за устойчиви тенденции, породени от определени структурни процеси в българската икономика.

 

ГРАФИКА №1

 

 
   


На Графика №1 са представени резултатите от визуализацията на цикличната динамика на българската икономика от 1992 г. насам. По хоризонталата са нанесени реалните темпове на нарастване на БВП в %, а по вертикалата- прираста на стоковите запаси като процент от БВП. Ясно се разграничават четири квадранта- подем (темпа на БВП превишава нарастването на запасите), свръхпроизводство (нарастването на запасите е по-високо от темпа на БВП), криза (спада производството и запасите) и оживление (намаляването на запасите е по-бързо от свиването на БВП).

През периода 1992-1995 г. икономиката преминава от криза, през оживление към подем, в съответствие с нормалната смяна на цикличните фази. Периодът 1996-2001 е девиация, т.е. отклонение от нормалната смяна на фазите. Това се дължи на тежката структурна и макроикономическа криза, породена от груби грешки на макроикономическата политика. През този период икономиката навлиза в криза и свръхпроизводство в обратен ред.

В течение на 2000-та, 2002 и 2003 г. страната се намира във фазата на подем. Подемът през 2000 г. е породен основно от вътрешни причини- фискалният сектор преминава рязко от силно отрицателно към силно положително вътрешно финансиране на бюджета. През 2002 и 2003 г. причините са външни.

Поради ниските лихви относително намалява дефицита по текущата сметка, породен от обслужването на външния дълг (независимо от преструктурирането на дълга, трансформирало частично плащанията от плаващи във високи фиксирани лихви). Облекчава се бюджетния дефицит, става възможно увеличаването на някои бюджетни разходи. Притокът на краткосрочен капитал към страната, вследствие благоприятния лихвен диференциал,  позволява разширяване на банковото кредитиране и инвестициите.

Всичко това обаче може да изчезне за кратко време, ако международната конюнктура се промени. За да има стабилност на макроикономическите тенденции, правителството следва да разполага с варианти за макроикономическа политика, които да противодействат на евентуални изменения във външната среда. Такава политика не е формулирана. Единственото, което се предлага е готовност за съкращение на разходите и поддържането на известен фискален резерв. Първото означава още по-голямо свиване на търсенето при евентуална криза, а второто средство има ограничено и временно въздействие.

За съжаление, хипотезата, залегнала в официалните прогнози, че съчетанието на високи лихви и нисък курс на долара, което би се отразило отрицателно върху икономиката е малко вероятно, не отговаря на действителността. В средносрочен план точно това е най-вероятният сценарий, предвид високия текущ дефицит на САЩ и невъзможността ниските лихви да се поддържат неограничено. Не звучи убедително и постановката, че дефицитът по текущата сметка лесно ще бъде покрит с инвестиции “на зелено” и с приходите от приватизацията. И едните и другите са на доста ниско равнище и не могат да бъдат увеличени лесно.

Като цяло аналитичната част на Докладите на правителството за бюджетите за 2003 и 2004 г. показва две неща: първо, отказ от прогнозите, върху които се изграждаше стратегията за управление на външния дълг (прогнозират се ниски лихвени равнища на международните пазари, докато сделката за преструктуриране на дълга изхождаше от опасността текущите лихви да се повишат) и второ, заместване на макроикономическата политика с поддържане номинална макроикономическа стабилност. При това обаче високите реални темпове на растеж, предвиждани за 2003 г. и след това, остават без покритие- именно макроикономическата политика би следвало да неутрализира евентуалните неблагоприятни външни и вътрешни шокове и да гарантира стабилност.

            Това е важно, тъй като целите на бюджетната програма са амбициозни:

-висок и устойчив растеж;

-повишаване на жизнения стандарт и развитие на социалния капитал;

-устойчиво развитие на икономиката и подобряване на бизнес климата;

-европейска е евроатлантическа интеграция;

            Така формулирани, тези цели трудно могат да бъдат оспорени. Главното очевидно е в каква степен фискът подпомага и гарантира реализирането им.

            Вече беше отбелязано, че не е разработена макроикономическа политика, като консистентно обвързване на цели и инструменти. На практика правителството разчита на запазване на благоприятните външни фактори, което е желателно, но е извън неговия контрол.

            Повишаването на жизнения стандарт зависи, от своя страна, не толкова от прякото фискално преразпределение в полза на социално слабите, колкото от динамиката на реалната икономика. Високите темпове на растеж обаче, както вече отбелязахме, не са гарантирани.

            Развитието на социалния капитал е наистина интересна идея. Последното означава обаче преди всичко системна и институционализирана политика на диалог и повишаване ролята на профсъюзите, асоциациите на бизнеса и неправителствения сектор, както и на нарастване отговорността на политиците пред обществото. На практика няма пряка връзка между фискалната програма и някакво ясно виждане за развитието именно на социалния капитал, а не просто за известно увеличаване на социалните разходи.

            Мерки, насочени към подобряване на бизнес климата, особено в областта на данъчното облагане наистина са предвидени. Проблемът при повечето подобни програми е в реалистичността на очакванията.

            Евроинтеграцията е консенсусен приоритет за страната. Още от 1997 г. обаче за българските финансисти евроинтеграцията се отъждествява с т. нар. Маастрихтски критерии. Освен че тези критерии се оказаха доста обременяващи дори за самите държави, участващи в еврозоната, трябва да се подчертае отново, че това не са предприсъединителни критерии. С други думи, от нас не се изисква да отговаряме на тях в обозримо бъдеще.

В момента най-належащо за нашата страна е изграждането на необходимата инфраструктура и намаляване на безработицата. Тези задачи не могат да се реализират без финансов ангажимент на държавата (държавното финансово участие е задължително и при ползване на фондовете на ЕС).

            Макроикономическата философия на бюджета включва вижданията на правителството относно поведението на данъкоплатците и техните реакции на едни или други изменения в данъчните ставки и останалите икономически параметри, които са под влиянието на държавата. Главната стратегия тук е намаляване на данъците, което следва да стимулира инвестиционната активност. Това може да стане обаче само при реално намаляване на данъчното бреме, т.е. ако намаляването на данъчната тежест не се компенсира от паралелно нарастване на производствените разходи, породено от свиването на държавните субсидии. На практика наблюдаваме увеличаване на реалната данъчна тежест при известно намаляване на подоходните данъци.

Освен това, правителството залага принципа на оптимизиране на разходите в зависимост от приоритетите. Не става ясно обаче защо субсидиите за транспорта и здравеопазването не са сред приоритетите, след като и двата сектора са особено важни в контекста на евроинтеграцията и влошеното здравно обслужване. Идеята здравната каса да компенсира намалените субсидии за здравеопазването не е убедителна, тъй като финансирането по тази линия се извършва на друга основа, включително по други цени и трудно може да замести държавните субсидии.

На другия полюс е предвижданото увеличаване на държавните средства за енергетиката, като паралелно нарастват и цените. Разходите за наука, култура, почивно дело и образование практически стагнират като дял от БВП. Това развитие не е ясно обосновано и също е в противоречие с изискванията на евроинтеграцията- напоследък Европейската комисия нееднократно напомни на страните-кандидатстващи за ЕС, че трябва да достигнат показателя 3% от БВП за изследвания и развитие. Това означава, че текущите разходи на България в тази област следва да нараснат като минимум 5-6 пъти.

Силно нараства делът на социалните разходи. Това отразява новия подход на активна преквалификация на работната сила и създаването на нови работни места. За сега обаче не ясен механизмът и крайният ефект от тази мярка.

Като цяло фискалната програма се разминава с изискванията на евроинтеграцията. Това засяга както обема, така и структурата на приходите и разходите.

 

3. Платежен баланс.(Ч. Николов)

3.1. Търговия, услуги, движение на капитали.

 

Основните проблеми на българския платежен баланс от 1998 г. насам произлизат от нарастващия пасив във външнотърговското салдо.

Стартирайки от скромните -381 милиона долара през 1998 г. (фоб/фоб), той отива на -1,081 и -1,176 милиарда през 1999 и 2000г., следва нов скок на -1,581 милиарда долара за 2001 г. и известно задържане през 2002 г. на равнището от - 1,594 милиарда, за да се стигне през 2003 г. до твърде застрашителните -2,474 милиарда долара.

            Скокът на търговския дефицит през миналата година, скок възлязъл на 890 милиона долара, обуслови и рязкото влошаване на ситуацията по текущата сметка на платежния баланс. Отчетените -1648 милиона долара означават с 935 милиона долара по-голям дефицит в сравнение с 2002 година. От 4,6% от БВП пасивът по текущата сметка достига вече 8,7% от БВП.

Показателно е, че въпросното негативно развитие се реализира независимо от очаквано нарасналите "плюсове", регистрирани при туризма и при текущите трансфери.

Нетното салдо при туризма от 887 милиона долара през 2003 г. е със 169 милиона по-голямо от това през предишната година, обаче балансът при услугите като цяло леко се влошава в резултат на растежа на негативните салда при транспорта и при другите услуги. Казано с други думи, общият плюс при услугите от 594 милиона през 2002 година спада на 575 милиона през 2003 година.

Текущите трансфери нетно приближават вече летвата от 700 милиона долара, през 2003 г. те възлизат на 690 милиона, като по този начин са със 140 милиона повече от 2002 година. За сравнение да си припомним само, че през 1998 година нивото им бе едва 230 милиона.

            Илюстрирането на стремителното отрицателно развитие по текущата сметка на платежния баланс през 2003 г. би било непълно, ако не се приведат данните по статията "Доход", които също показват нарастване на отрицателното салдо, респективно от -261 милиона долара през 2002 г. на 439 милиона за 2003 г., или абсолютно нарастване със 177 милиона долара. Главната причина за визираното увеличение е в това, че повече средства изтичат като дивиденти от чуждестранните инвестиции у нас - със 114 милиона долара, същото е и при портфейлните инвестиции - със 70 милиона.

            Но генерално, въпреки горепосочения рекорден дефицит по текущата сметка от 1648 милиона долара за 2003 година, благодарение на входящите потоци по финансовата сметка и на входящите потоци по раздела "Грешки и пропуски" се стига до общ излишък от 732 милиона долара, които се вливат в резервите на БНБ. Да видим кои конкретно са тези потоци и доколко те се явяват дългосрочни и надеждни като компенсация на евентуално възпроизвеждащото се негативно салдо по текущата сметка в бъдеще.

            На първо място в контекста на финансовата сметка на платежния баланс се откроява входящия нето-поток на директните инвестиции. Въпросният възлиза през 2003 г. на 1,341 милиарда долара, което е със 475 милиона повече от предходната година, когато те са били 876 милиона. През 2001 година данните по въпросната позиция показват 803 милиона долара, през 2000 г. 998 милиона, през 1999 г. 802 милиона, през 1998 година 537 милиона. Приблизително изхождайки от "модата", може да се приеме, че годишен нето приток от 900 милиона - 1 милиард долара би бил обичаен и прогнозиран за непосредствена три-пет годишна перспектива.

            Друг значим нето-входящ поток по финансовата сметка е този насочен към търговските банки, които през 2003 г. за втора поредна година прибират у нас вложените преди това от тях на депозити в чужбина пари. За 2002 г. това са 299 милиона долара, а за 2003 г. още 311 милиона, или заедно правят 610 милиона долара. Ако за периода 1991-2001 г. търговските банки са изнесли в чужбина общо 1,314 милиарда долара, както това показват платежните баланси, то досегашното развитие означава, че в чужбина остават за репатриране 704 милиона долара, или до две, две и половина години въпросният поток може да бъде изчерпан.

            На следващо място, но със значително по-голям обем е входящият поток по статията "Други инвестиции - пасиви", където се откроява растящата задлъжнялост на търговските банки от 260 милиона за 2003 година и на другите сектори - съответно от 303 милиона, което общо прави 572 милиона долара. Очерталите се тук тенденции са твърде обезпокоителни, защото съответният общ показател за 2002 година е 278 милиона долара, за 2001 година 130 милиона, за 2000 г. 275 милиона, за 1999 г. 178 милиона и за 1998 година 27 милиона долара. Или сумарно за посочения период българския частен сектор е сключил външни заеми общо за 1,460 милиарда долара.

            Последното число, като и данните за 2003 година, които са 39% от него, еднозначно подсказват, че не бива да се допуска тази тенденция да се задълбочава. Това е така, защото, предизвиквайки обратния поток от лихви, такова развитие заплашва финансовата стабилност в страната. Един показател в контекста от около 200 милиона долара на година би могъл да се приеме за относително нормален. Въпреки, че и той не изглежда съвсем безобиден, ако сравним със статистиката на външната задлъжнялост на страната ни, в която от кръгло 12 милиарда долара външен дълг 28% се падат на частните дебитори, което значи - повече от 3,3 милиарда долара. Освен това, трябва да се има предвид, че само за периода от август 2002 да август 2003 брутният външен дълг на частния сектор у нас е нараснал от 2,318 милиарда долара на 3, 319 милиарда долара, или с 43%.

            Рекапитулирайки, тоест изключвайки от входящите потоци по финансовата сметка на платежния баланс онези потоци, които би трябвало да се приемат за несигурни, прогнозата показва, че през близките години във финансовата сметка може да се стигне до общо свиване на входящите потоци със 700 милиона - 1 милиард долара. Което, в съчетание с продължаващо негативно салдо по текущата сметка, съдържа в себе си риска да бъде преустановен процесът на нарастване резервите на БНБ и след кръгло две години да се даде начало на обратния процес - този на намаляване на резервите.

            Еднозначният извод, който се налага е в полза на експортно и антиимпортно ориентирано развитие на България, което обаче не е тясно конкретен въпрос на платежния баланс, а се явява въпрос на състоятелна държавна структурна политика.

 

3.2. Баланс и структура на външнотърговския обмен.

 

            През 2003 година настъпиха сериозни промени в българския външнотърговски обмен, които като цяло рязко задълбочиха негативните тенденции развиващи се още от 1998 година насам. Естествено, става дума за нарастващото с годините негативно салдо на търговския баланс.

            Докато през 2002 година пасивът по външната търговия (фоб/сиф) възлезе на -2,228 милиарда долара, то през 2003 година се стигна до -3,304 милиарда, което означава увеличение на отрицателното салдо с 48% или с 1,076 милиарда долара. Визираното развитие има място независимо от същественото увеличение на българския експорт през 2003 година. Последният достигна 7,439 милиарда долара и така е с 1,860 милиарда по-голям от износа за 2002 година, като регистрираното нарастване възлезе на 33%. Вносът от своя страна обаче се увеличи с 38%, което в абсолютно сума означава 2,936 милиарда долара. Да разгледаме как въпросното нарастване се разпределя по групи вносни стоки.

            Естествено, и при износа, и при вноса растежът в много голяма степен е обусловен от пропадането на курса на долара, дотолкова, доколкото по-голямата част от разплащанията и търговията ни са в евро. Но констатирането на въпросното обстоятелство не отменя факта на влошаването на експортно покритие на импорта за нашата страна. През 2002 година експортът е съставлявал 71% от импорта, а през 2003 година - 69%.

            За 2003 година България е внесла потребителски стоки със 627 милиона долара повече в сравнение с 2002 година. По този начин нарастването на вноса по визираната група се равнява на 21% от общото нарастване на българския импорт за 2003 година спрямо предходната.

            При групата на суровините и материалите вносът през миналата година е надхвърлил с 1,154 милиарда долара същия през 2002 година. Това се равнява на 39% от общото съответно увеличение на нашия внос.

            Инвестиционните стоки, импортирани през 2003 година са били със 790 милиона долара повече, ако ги съпоставим с вноса им за 2002 година. Или съответната група заема 27% от съвкупното нарастване на българския импорт за 2003 година по отношение на 2002 година.

            Групата на енергийните ресурси показва през 2003 година абсолютен растеж от 334 милиона долара, което прави 11% от общия растеж на вноса ни за годината. Останалите 1,5% от импортния растеж се падат на т. нар. "друг внос", а 0,5% са грешка при закръгляването.

            Получените резултати опровергават версията, лансирана от правителството, че нарастването на вноса се дължи на нарастването по групата на инвестиционните стоки. Най-голям дял - 39% от почти 3 милиардния доларов растеж на импорта се пада, както се вижда, на суровините и материалите, където влизат ниско и средно технологични стоки, повечето от които страната ни сама би трябвало да може да си произведе, а не да ги внася.

            Казаното по-горе се отнася преди всичко за позиция като "текстилни материали", където нарастването е с 307 милиона долара (27% от общото нарастване по групата). Същото в много голяма степен би трябвало да важи и за позициите "суровини за производство на храни", "кожи" и "тютюн", при които общо растежът на вноса е с 55 милиона долара, тоест 5% от нарастването на вноса по групата. Едно целенасочено антиимпортно структурно развитие в българските химически производства, при производството на пластмаси и каучук и в черната металургия с много голяма вероятност би могло да елиминира  голяма част от нарастването на вноса, наблюдавано през 2003 година, което за трите позиции заедно е 337 милиона долара, сиреч 29% от общото нарастване на вноса по групата.

            С горепосочените 27% от нарастването на импорта групата на инвестиционните стоки е едва на второ място сред причинителите на търговския дефицит и този показател е близък до показателя на потребителските стоки - 21%. За последния важи същото, което подчертахме по-горе, относно групата на суровините и материалите.

            Ако засега, поради липса на собствено производство от групата на потребителските стоки изключим като неизбежен растежа на вноса на автомобили, то много голяма част от останалото нарастване на вноса през 2003 година - примерно на позициите "храни, напитки и цигари", "мебели и домашно обзавеждане", "лекарства и козметика" и "дрехи и обувки" може евентуално да бъде компенсирана със съответно българско производство. В контекста става дума за нарастване възлязло общо на 449 милиона долара, или на 72% от нарастването на вноса по групата.

            В светлината на казаното дотук изчислените от нас индексите на Грубел Лойд за 2003 година подлежат на специално тълкуване. Въпросните индекси се отнасят за вътрешносекторната международна търговия, като величината им варира от 0 до 1. Индекс на Грубел Лойд равен на нула означава пълна липса на насрещен поток по съответната група, а индекс 1 - наличие на два равностойно насрещни потока.

            При хранителните стоки (храни напитки и цигари) цитираният индекс за българския стокообмен през 2003 година е 0,86. Съответният в ЕС е 0,88. Но, изхождайки от тукашните стопански и потребителски реалии, на нашата страна по-би й прилягал по-нисък индекс, при който бихме реализирали в по-голяма степен сравнителните си предимства във въпросната област.

            Нашият индекс при химическите продукти е 1, а този на страните в Евросюза 0,76. Но европейският показател се дължи на  по- голям експорт по групата, докато нашият говори за паритет и съответна по-ниска конкурентоспособност, която подлежи на подобряване.

            Най-илюстративно е сравнението между България и ЕС при външнотърговския стокообмен с инвестиционни стоки (машини, уреди апарати, електрически машини и транспортни средства), тоест при така наречената интраиндустриална търговия. Европейският индекс тук е 0,98, докато нашият е 0,43. Въпросното изоставане именно директно рефлектира в изоставане в благосъстоянието. Високите български индекси: приведения по-горе при  хранителните стоки, при дрехите и обувките (0,63), при търговията с чугун и стомана (0,63) не са в състояние да компенсират именно технологическото и факторното производително изоставане, най-ярко личащо в обмена с инвестиционни стоки.

 

3.3. Финансови проблеми на членството в НАТО и присъединяването към Евросъюза.

 

Встъпването на България в НАТО и перспективите за към ЕС вече осезаемо започват да допринасят за оформянето на качествено нов геополитически статут и за подобряването на реномето на България и на нейната икономика в международните отношения. И двете събития принципиално се явяват източници на предвидимост и стабилност във всяка една област, но най-отчетливо и подлежащо на мониторинг това би трябвало да бъде в стопанския живот.

            Постепенното, но ускорено от присъединителните процеси към НАТО и ЕС, ликвидиране на трайно установилата се балкански негативна характеристика на българските държавност и политико-географско местоположение при равни други условия, само по себе си означава постигането на значително по-благоприятни кредитни рейтинги и по-улеснен достъп до финансови ресурси в обозримо бъдеще. Въпросното обстоятелство не е никак маловажно за текущото държавно управление особено с оглед преминаването в отношенията ни с МВФ към предоставящото по-голяма автономност на националното правителство споразумение от т.нар. "гаранционен тип" и съответно - с оглед потребностите от облекчено рефинансиране при обслужването на нашия външен дълг през идните десет-петнадесет години.

Не е излишно тук да се подчертае христоматийната истина, че всяко намаляване на сумите, заделяни за обслужване на външни задължения пряко и забележимо се отразява като допълнителни разходи за инвестиции и потребление и съответно върху темповете на растеж на националната икономика и стандарта на живот на населението.

            Така на първо място качествено променящата се ситуация дава основания да се очаква през идните години известно съживяване по отношение притока на чуждестранни инвестиции в България, което може да се окаже ключов момент за икономическия ни напредък. Изискуемата понастоящем премия за риска при инвестирането у нас би трябвало в новите условия чувствително да намалее. Съдейки по изказвания на участници в инвестиционните форуми в София, а именно, че те биха вложили парите си тук при 50% чиста годишна доходност, то тогава е лесно обяснимо защо в съвкупния годишен външен приток на капитали у нас през последните години ясно се откроява стагнационна тенденция.

В етапа на приключваща приватизация, в който се намираме, проекти с обща годишна ефективност от 50% или, ако имаме предвид и дължимите данъци върху печалбата, от около 65% върху вложения капитал трудно биха могли да се намерят и реализират, впрочем не само тук, но и навсякъде другаде по света.

            Ако приемем, че фактическият гео-и военностратегически вакуум, в който се намираше България през годините на прехода, досега е формирал една трета от допълнителната (свързана с тукашните условия) премия за инвестиционния риск, а другите две трети са били породени от общия вътрешен криминогенен фон, корупцията, нестабилността на законодателството и бюрократичната мудност, то след встъпването в НАТО и след експлицитното обещание за членство в ЕС, инвеститорите вече би следвало да започнат да калкулират 47% обща доходност или 36% чиста доходност на година.

При това положение е разбираемо, че броят на възможните обекти за влагане на чужди капитали у нас в някаква степен се увеличава. Намалението на данъка печалба на 19,5% допълнително снижава изискуемата обща доходност до около 45%, което също, сравнено с днешните реалности, не изглежда лошо, но все пак за решително пречупване на тренда в областта на чуждестранните инвестиции ще е твърде рано да се говори..

            В случай, че оставим нещата на инерцията, което се наблюдава понастоящем, то притокът на чуждестранни инвестиции вероятно ще се стабилизира през близките години на равнището от около 1 милиарда долара долара годишно. Един по-различен, "активен сценарий" следва да включва от една страна последователното укрепване на това, което се обозначава с термина конструктивна държавност, като по този път се цели кратко- средно-и дългосрочно намаляване на общата изискуема годишна доходност за инвестиране в страната ни с 10 -20 пункта, да речем до 35 - 30 - 25%. Важно в контекста е дефинирането на държавни структурни приоритети и провеждането на обмислена дългосрочна държавна структурна политика.

Всичко това би могло да увеличи притока на чуждестранни инвестиции до летвата от 1,5-2 милиарда долара годишно в перспектива, като тези средства естествено във все по-голяма степен ще бъдат капиталовложения "на зелена поляна". Представяйки си само в някаква приблизителна степен възможния мултипликационен ефект от подобни инвестиции в икономиката ни по линия на субдоставчиците, експорта и вътрешните продажби, все пак определено може да се каже, че това е единственият възможен начин за реализирането на пет и повече процентни темпове на растеж

            За разлика от сега прилагания официален "инерционен" сценарий "активният" сценарий за икономическо развитие на нашата страна през идните години е насочен към оптималното използване както на благоприятните предпоставки създадени с членството в НАТО и с даването от страна на Евросъюза на индикативна дата за приемането ни, така и към използването на наличния интелектуален и производствен потенциал на нацията.

Един евентуален поврат в провежданата от българското правителство икономическа и регулативна политика би осигурил съществено подобряване на дефицитите в търговския баланс и свеждането им до 1,5-1 милиарда долара годишно в петгодишна перспектива. Същевременно, заедно със значителното увеличаване на валутните резерви на Централната банка до над летвата от 10 милиарда долара, може да се постигне и излизането от порочния кръг "заеми-плащания" по обслужването на външния ни дълг, в който продължаваме да пребиваваме вече повече от десетилетие.

            Голямата рискова натовареност на инвестициите в България досега се отразяваше негативно и върху кредитната дейност на местните банки. Последните изнасяха активите си на депозити зад граница, предпочитайки минималната печалба пред завишените рискове. За периода 1991-2001 година страната напуснаха 1,314 милиарда долара, които формално биха осигурили поне 1-1,5% допълнителен темп на нарастване на брутния вътрешен продукт у нас. Интересно е все пак да се отбележи, че от 2002 година можа да се констатира известно обръщане на тренда, което разбира се не е случайно, а е свързано предимно с ниските лихви на световните финансови пазари.

През 2002 година българските търговски банки са насочили обратно 299 милиона долара, а през 2003 г. още 311 милиона. Предстоящото членство в НАТО като важен компонент за подобряването на стопанска обстановка у нас неминуемо ще действа в същата положителна за нашата икономика посока, въпреки, че за момента всеки прекалено оптимистичен извод на база на разполагаемата статистическа информация по платежния баланс би бил твърде прибързан и затова не докрай аргументиран.

            Българските фирми, банки и обикновени граждани, всеки на своето ниво също са сред печелившите от новоформиращата се ситуация, дотолкова доколкото алтернативният източник на заемни средства - външният поради намаляване на риска в държавата ни би трябвало да става по-евтин и да конкурира вътрешния, правейки и него по-достъпен. Засилването на визираната конкуренция следва според каноните на икономическата теория съществено да допринесе за общия стопански напредък и е в изгода за потребителя. Всичкото това може да се разглежда и в аспект на по-нататъшно отваряне на нашата икономика към развитите страни, което естествено е необходимо условие за улесняване и ускоряване на технологичните и квалификационни трансфери, за повишаване на факторната производителност, за разширяване на пазарите и качеството на предлаганото на тях и резултантно - условие за подем на благосъстоянието в страната.

            В контекста на общото подобряване на бизнесклимата в България трябва да се разположат и по-добрите перспективи, които се откриват за развитието на туризма и свързаните с него отрасли. Най-умерените прогнози сочат годишно нарастване на туристическите приходи у нас с по 100-150 милиона долара до 2007 г., оптимистичните работят с числото 250 милиона, като за десетина години бихме могли да достигнем потенциала на насищане от 10,6 милиона туристи годишно, които да "се разконцентрират" равномерно по цялата територия на страната - понастоящем повече от две трети от чуждестранните туристите са по Черноморието. Актуални в тази сфера вече започват да стават проектите за изграждането тук на пенсионерски и рекреационни селища за граждани от държавите от Евросъюза, които са в състояние да генерират специфична логистична инфраструктура, квалификация, култура на обслужването, както и съответно - множество работни места по поддръжката, сервиза и снабдяването.

            В рамките на естествената логика, че членството в НАТО и перспективите за приемане в ЕС носят стабилност и предвидимост спокойно може да се очаква и дългосрочно постепенно повишаване на цените на недвижимите имоти у нас. Показателно е, че някои от наблюдателите на въпросния пазар обясниха факта, че цените на него отлепиха от "долната мъртва точка" през последните месеци на 2002 година и стръмно тръгнаха нагоре през 2003-2004 г., именно като последствие от поканата за НАТО получена от България в Прага. По някои оценки повишението на офертните цени достига 50%. С други думи българинът-собственик тенденциално трябва да става по-богат от участието ни в Северноатлантическия пакт и в Евросъюза. В същото направление ще действа вече появилият се и явно засилващ се интерес към покупка на недвижимости в определени региони на България от граждани на държавите от ЕС.

            Членството ни в Североатлантическата отбранителна организация и непосредствените перспективи за членство в ЕС са предпоставки за активизиране на българската външна политика в направления, в които тя поне засега не може да се покаже на нужната висота. Изясняването на геостратегическата позиция на България, новата геостратегическа конфигурация на Балканите, колкото и парадоксално това да звучи, може да спомогне за подобряване отношенията с Русия, което би било за нас с трудно оспорим икономически ефект

            На пръв поглед товарът, който участието ни в НАТО директно слага върху плещите на националната икономика не е особено голям - около 8 милиона долара годишна членска вноска, което е равностойно на около 0,1% от бюджетни разходи за 2003 година. Значително по-сериозен от стопанска гледна точка е проблемът с превъоръжаването и модернизацията на нашата армия, който неизбежно предстои да излезе на дневен ред. Голямото предизвикателство тогава ще бъде как значителните разходи за военни цели, които трябва да направим, оптимално да рефлектират в полза за националната ни икономика и за жизнения стандарт, а не - да доведат до поредните лишения за населението, да засилят безработицата, натиска върху съответните фондове и да се превърнат в допълнителни източници на социално недоволство и напрежение.

            В последната сфера, както по всичко личи, немалка роля би трябвало да изиграят целенасочеността на външната ни политика и на лобизма, тоест сфери, в които у нас има още много какво да се постигне. Задача на политиката е в кратки срокове да осигури пределна яснота относно приноса на България и нейната армия в колективната отбрана на НАТО, относно функциите, които ще поемем, относно специализирането ни и т.н.. Логично е тогава да бъде разработен реалистичен и детайлен план за превъоръжаване. В контекста заслужава да бъде отделено специално внимание на проучването на немалкия натрупан положителен и също отрицателен опит от приетите преди нас страни от Източна Европа - Полша, Чехия, Унгария.

            На това място трябва специално да се изтъкне, че едва когато стартират въпросните мащабни производствено-икономически процеси на модернизация и превъоръжаване във военната област и се откроят техните темпове, срокове и обхват, едва тогава на базата на реални факти ще може сериозно да се разисква относно оптимизма или песимизма за бъдещото на нашите военни заводи

            Важно и разбираемо в контекста е още едно съображение,. Само по себе си членството ни в НАТО не е в състояние да реши общодържавните ни задачи "за домашно упражнение", а именно престъпността, злоупотребата с власт, подкупността на администрацията, хаоса в законодателството и "целесъобразността" при прилагането му и пр., за които по-горе стана дума в текста.

            Аналогично - подготовката и евентуалното ни присъединяване към Европейския съюз в началото на 2007 година не означава автоматично сто процентен и безплатен абонамент за развитие, каквито са широко лансираните и подхранвани от политическата класа публични очаквания. При наличната у нас социална среда и особено при твърдо формиралите се характеристики на партийно административната върхушка може отсега де се прогнозират значителни затруднения в реализацията на позитивния сценарий.

            Ако изхождаме от тригодишната правителствена бюджетна прогноза, публикувана през м. юни т.г., и приемем, че през 2007 година растежът ще бъде 5%, а дефлаторът - 4%, то лесно може да се сметне, че БВП на България за същата година ще възлезе на 25,262 милиарда евро. Тази величина обуславя и размера на "членския внос", който нашата страна тогава ще трябва да внесе в интеграционния бюджет. Членството, като изхождаме от днешните нормативи важащи в Евросъюза най-вероятно ще ни струва около 250 милиона евро на година. Което пък означава, че за периода 2007-2009 година за като членски внос България ще трябва да плати на интеграционния бюджет около 800 милиона евро.

            Във предложената финансовата рамка за нашата страна насреща стоят 431 милиона евро преки плащания за нашите селскостопански производители, както и 897 милиона плащания за вътрешна политика и администрация. Това заедно прави 1,328 милиарда за трите години. Дотук, следователно в отношенията си с ЕС сме на "плюс" от 528 милиона.

            По по-друг начин изглежда ситуацията при предвидените за трите години 2,3 милиарда евро от структурните фондове и 617 милиона евро, предназначени за развитието на селскостопанските райони. Въпросните средства подлежат на усвояване само посредством изготвянето, обосноваването и предлагането на съответни проекти. Засега обаче българският административен капацитет в контекста не изглежда голям. По предприсъединителните фондове успяваме да усвоим едва по 175 милиона евро годишно от предвидените около 280 милиона. Така, ако тукашната бюрокрация остане на указаното незавидно равнище, то се очертава, че България след присъединяването си към ЕС няма да може да усвои 56% от отпусканите суми, или за трите години не ще е в състояние да оползотвори 2,392 милиарда евро.

            Положителният финансов и стопански ефект от членството ни в Евросъюза както стана ясно, зависи от готовността и функционирането на централните и местните институция, от състоятелността на визиите на политическите организации, от формирания общ стопански климат, от конкурентността на местните изпълнители и подизпълнители по проектите и т.н. и т. н.

            Най-правилно би било след постъпването ни в ЕС поне 2/3 от структурните средства да бъдат концентрирани за изграждането на инфраструктура, което, констатирано е от всички грамотни експерти, се отразява положително, както на конкурентоспособността на икономиката, така и на привличането на инвестиции и на усвояването на технологичните иновации. А дори при запазване на сегашното съотношение на разходите за изграждане на инфраструктура равняващо се на 37% от постъпващите структурни средства можем лесно да си представим, че за пет -десет години, тоест до 2010- 2015 година ще могат да бъдат построени липсващите понастоящем 1200 километра автомобилни магистрали на българска територия, заедно с тунелите под Шипка и Петрохан. За това безспорно са необходими сериозни и усилия, дългосрочни програми, съответна мобилизация на финансови и други ресурси, успешна защита на проекти, тоест всичкото онова, за което за голямо съжаление засега липсва съответната субективна и обективна нагласа в нашата държава.

 

4. Въздействие на външните фактори върху макроикономическите показатели на България.

4.1. Валутен курс и лихвени проценти.(Г. Ганчев)

 

За да оценим най-общо връзката между макроикономическата политика и реалната икономика, би било най-добре да разграничим въздействието на външните и вътрешните фактори (икономическата политика) върху деловата активност и заетостта.

 

ГРАФИКА №2

 
   


БЕЗРАБОТИЦА И ВАЛУТЕН КУРС ЛЕВ/ДОЛАР

Източник: БНБ

 

            Тази връзка може да бъде илюстрирана чрез Графика №2. Както се вижда, има изключително силна статистическа зависимост между безработицата и курса на лева към долара в периода след въвеждането на паричния съвет. Курсът лев долар, както е известно, следва механично движението на курса между долара и еврото. Следователно, каквито и да са интерпретациите по отношение конкретните причинно-следствени механизми, създаващи зависимост между безработицата и движението на валутните курсове на международните пазари, става въпрос за силно външно въздействие върху най-важните макроикономически параметри на страната.

По принцип именно заетостта (безработицата) е този показател, който сравнително лесно се поддава на анализ и за който съществува лесно достъпна и надеждна информация. Безработицата и частност т. нар. не ускоряващо инфлацията равнище на безработица се превръща в основен индикатор за оценка ефективността на макроикономическата политика в развитите страни с пазарна икономика, при това както в рамките на неокласическата, така и на неокейнсианската и монетаристката парадигма (вж. Espinosa-Vega M. H., Russell S.: 1997:с. 4-25).

Оценката на НИРБ предполага сложен иконометричен апарат, тъй като това е "ненаблюдаема" величина. За целите на анализа на връзката между безработицата и определени външни и вътрешни макроикономически параметри в условията на България след въвеждането на паричния съвет през 1997 г. може да се използва по опростен модел:

 

u = u ( f1, f2, …fi; d1, d2, …dj)                                                             (1)

 

където u е безработицата в % от трудоспособното население, f1, f2, …fi са външните фактори, а d1, d2, …dj отразяват вътрешните фактори, въздействащи върху безработицата. Тъй като след 1997 г. практически не се провежда икономическа политика, отчитаща фазата на икономическия цикъл в световното стопанство и основните икономически партньори на България, то можем да предположим, че вътрешните и външните фактори, определящи динамиката на безработицата са независими.

Оказва се, че външните фактори, които влияят върху равнището на заетостта (и косвено върху деловата активност като цяло) са два- курсът на долара към лева (този курс следва без особени отклонения динамиката евро/долар а преди 2001-ва година марка/долар) и лихвеният спред лев/евро, отразяващ разликата ОЛП-ЛИБОР по тримесечните депозити в евро или ДМ[4]. Вторият показател е частично вътрешен, но тъй като България не провежда последователна лихвена политика[5], динамиката на спреда  ОЛП/ЛИБОР отразява "отклонението" на лихвите на международните пазари от някакво относително постоянно равнище на ОЛП.

Вътрешните фактори, поради липсата на независима макроикономическа политика, както и поради отсъствието на ясно обособен самостоятелен икономически цикъл, са "отразени" чрез фиктивна променлива. Тя има значение 1 (или 0,25; значението на фиктивната променлива ще бъде анализирано по-късно) до месец април 2002 г., когато беше въведена задължителната регистрация на трудовите договори, с което беше въведен нов момент при отчитане на безработицата, и нула след това.

В последна сметка функционална зависимост (1) се трансформира в (2):

 

u = u ( RLD, ISLE,; DIEP)                                                                         (2)

 

където RLD представлява валутния курс лев/долар в края на съответния месец, ISLE е спреда лев/евро в края на съответния месечен период (на базата на ЛИБОР по тримесечни депозити и ОЛП); DIEP е фиктивна променлива със стойности 1 (0,25) и нула.

Тъй като през периода юли 1997 юни 2003 г., за който има последни данни, анализираните променливи (безработица, валутен курс лев/долар и спред ОЛП/ЛИБОР) нямат тренд,  може да се използва обикновения метод на най-малките квадрати (OLS) за оценка на линейната регресионна връзка между отбелязаните променливи. Силната зависимост между използваните величини позволява също да не се прилагат филтри за премахване на сезонните колебания.

Резултатите от използването на регресионния анализ при значения на фиктивната променлива 1 (уравнение (3)) и 0,25 (уравнение (4)), са представени по долу:

 

u = -1,082*RLD - 0,665*ISLE +  8,697*DIEP                                                                         (3)

                         (0,305)                       (0,114)                                      (0,127)

 

           2

        R   = 0,83; F = 119,45                                                    

 

u = -4,328*RLD -0,665*ISLE + 8,697*DIEP                                                                              (4)

                              (1,220)                     (0,114)                                   (0,127)

 

           2

         R  = 0,83; F = 119,45  

 

Както се вижда от (3) и (4) статистическите параметри на регресионната оценка са добри и позволяват извеждането на определени заключения.

Основният извод е, че поскъпването на долара и повишаването на лихвения диференциал имат положително въздействие (способстват за намаляване) от гледна точка на борбата с безработицата. Следователно, известен бюджетен дефицит (водещ да повишаване на лихвеното равнище и положителен диференциал лев/евро), се изразява в намаляване на нивото на безработица.

Прави впечатление, че фиктивната променлива, отразяваща въздействието на институционалните фактори, е свързана с курса на долара в смисъл, че повишаването на числената стойност на тази променлива води да намаляване на коефициента пред валутния курс.

В частност, фиктивната променлива отразява измененията в режима на регистрация на трудовите договори и безработицата. Измененията на тази променлива обаче съвпадат и с преминаването към "активни мерки" в борбата с безработицата през последните година-година и половина. Ето защо, връзката между фиктивната променлива и коефициента пред валутния курс може да се интерпретира и в смисъл, че активната икономическа политика способства за намаляване дестабилизиращото въздействие на външните фактори върху реалния сектор.

 

4.2. Последици от тенеденциите на международните финансови пазари за фискалния сектор и икономиката на страната.

4.2.1. Състояние и перспективи на международните финансови пазари.

4.2.1.1. Развитие на лихвените нива в Еврозоната и САЩ до края на годината.(Г. Йорданов)

4.2.1.1.1. САЩ – лихвените нива остават на 45- годишните си дъна.

 

Тъй като, както беше отбелязано по-горе, динамиката на безработицата и следователно тази на БВП, зависят силно от лихвения процент (левовите лихви са силно повлияни от тези в евро и от доларовите лихви) и курса лев/долар, то всяка разумна прогноза за българската икономика следва да се базира на определени виждания за динамиката на международните финансови пазари и частност на някакви прогнозни оценки за равнището на лихвите в еврозоната и зоната на долара, както и за движението на курса евро/долар.

В периода януари 2001 година – юни 2003 год. FOMC (Комитет за операции на открития пазар, който определя Федералната фондова лихва) понижи лихвените нива в САЩ - 11 поредни пъти с общо 550 базисни пункта (5.5%). Така Федералната фондова лихва достигна 45-годишното си дъно от 1%, което от юни 2003 година насам остава без промяна.

С бурното възстановяване на щатската икономика в края на миналата година усилено се заговори за покачване на лихвените нива, това обаче зависи от два основни фактора – възстановяване на заетостта и покачване на инфлацията. Нивата на инфлация в САЩ остават относително ниски. В началото на 2004 година индекса на потребителските цени (без храни и енергия) “core CPI” остава относително нисък 1.1% на годишна база. И докато за ценовия натиск се виждат първите сигнали за неговото увеличаване, не така стои въпроса със заетостта.

Политиката на понижение на лихвените нива беше цел стимулиране на американската икономика и излизането и от положението на рецесия в което тя се озова през 2001 година. Икономиката на САЩ постепенно се възстанови и БВП достиган дори растеж от 8.2% за третото тримесечие на 2003 година (най-висок темп на растеж за последните 20 години). Сега основният проблем за американската икономика (и ключова детерминанта за лихвената политика на FOMC) се явява заeтостта.

Безработицата е цел на паричната политика на Федералния резерв (Fed) на САЩ и от нейното възстановяване зависи кога FOMC ще реши да повиши лихвените нива. В доклада за заетостта най-важният индикатор е този на неселскостопанската заетост, акцента върху който беше засилен от последните изказвания на шефа на Fed – Алан Грийснпан.

Безработицата в САЩ в началото на 2004 година понижи до нива 5.6% спрямо 6.4% през юли 2003 година (най-високи нива от април 1994 година насам), но темпа на растеж в неселскостопанската заетост остава относително слаб (под 100 хил.). Според изказвания на редица анализатори и представители на Федералния резерв, сигнал за възстановяване на пазара на труда в САЩ ще бъде растеж на неселскостопанската заетост от средно 150-200 хил. месечно в продължение на 5-6 поредни месеца и едва тогава може да се очаква повишение на лихвените нива в САЩ.

Проблемът с безработицата освен тема на дискусия на капиталовите пазари се превръща и в крайъгълен камък за президентските избори в САЩ. Основният конкурент на Буш в борбата за президентското кресло Кери, използва именно този проблем, за да печели избирателите. В първото проучване, след като Кери остана единствен кандидат от страна на демократите разликата между двамата бе само 1% (46% за Буш и 45% за Кери). В ожесточената битка която се очертава между двамата, на икономическия фронт основната тема, която ще се обсъжда е безработицата.

До изброите през ноември остават близо осем месеца, през които американската администрация със сигурност ще положи максимум усилия да възстанови заетостта в страната в следствие на което статистиката да отчете (споменатия по-горе) 6-месечен темп на растеж в неселскостопанската заетост от средно 150-200 хил. нови работни места. В този ред на мисли през последните месеци се чуха слухове, че Федералния резерв ще държи умишлено лихвените нива ниски, за да предостави добри условия администрацията на Буш да свърши своята работа в тази насока.

Тези слухове обаче бяха бързо развенчани (поне на думи) от редица шефове на отделните федерални резервни банки, които декларираха, че ‘FOMC ще направи това, което е най-добро за американския народ. Ако през тази година стигнем до положение (с оглед прогнозите и икономическите индикатори), в което вярваме, че е важно Федералната фондова лихва да повиши, тогава ние ще го направим’ – Майкъл Москоу (председател на Федералния резерв на Чикаго). Друг важен момент, който трябва да се има в предвид, е че заявките за социални помощи и неселскостопанската заетост се влияят и от сезонни фактори. Според някои анализатори суровата зима в САЩ е станал причина за “мудното” възстановяване на заетостта в страната. Така с настъпването на пролетта, очакванията за заетостта и скорошно покачване на лихвените нива могат да станат далеч по оптимистични!

След слабите данни за заетостта и с оглед ниската инфлация в началото на годината, най-ранното повишаване на лихвените нива (с 25 базисни пункта) се очаква да стане на заседанието на Федералния резерв през септември, като вероятността това да се случи тогава е около 60-70%. До края на годината ФЕД се очаква да покачи лихвите минимум още веднъж – през декември отново с 25 базисни пункта и така Федералната фонова лихва да приключи годината на нива от 1.50%.

 

4.2.1.1.2. Еврозона – ЕЦБ – пренебрегва призивите за понижение на лихвените нива.

 

Европейската централна банка подобно на Федералния резерв също понижи лихвените нива, но за разлика от Американската централна банка, ЕЦБ не беше толкова агресивна, за което беше многократно упреквана от корпоративния сектор и дори на правителствено ниво от някои държави. Все пак лихвите в Еврозоната паднаха до 2%, като в периода май 2001 год. – юни 2003 год., като те бяха понижени 7 последователни пъти с общо 275 базисни пункта или 2.75% от (4.75% до 2.0%).

В края на февруари неназован източник от Европейската централна банка (ЕЦБ) “разбуди духовете“ на финансовите пазари, след като заяви, че централната банка възнамерява да обсъжда понижение на лихвените нива! Повод за спекулации около понижението на лихвените нива в Еврозоната дадоха и по-ниските от очакваното данни за нивото на инфлация в Еврозоната. Предварителните данни за февруари отчетоха HICP (Хармонизиран индекс на потребителските цени) от едва +1.6%, при условие, че целта на ЕЦБ е инфлация под 2%, а като цяло за 2004 година очакванията са нива малко под поставената цел.

В кря на февруари началото на март натиска върху ЕЦБ се засили след изказвания на германският канцлер Грхард Шрьодер и премиера на Франция – Рефарен, които призоваха за по-ниски лихвени нива и спад на “прекомерно” високата единна европейска валута.

След заседанието си в началото на март обаче ЕЦБ не само, че остави лихвите без промяна, но и нейният шеф Жан Клод Трише, дори не намекна за бъдещо намерение към понижение. На въпрос дали банката е обсъждала лихвените нива, той заяви,че “на всяко заседание се обсъждат всички инструменти на паричната политика”.

БВП на Еврозоната за последното тримесечие на 2003 година отбеляза растеж от едва 0.4%, а за цялата 2004 година прогнозите са за растеж около 1.5/1.8%. В същото време еврото покачи значително спрямо всички основни валути и това оказа негативно влияние върху износителите от Еврозоната, която ценова конкурентноспособност пострада от поскъпването в следствие валутния курс. Така в условията на относително нисък растеж на БВП, скъпа валута и ниска инфлация, остава възможността ЕЦБ да прибегне към понижаване на лихвените нива, което засега не се търгува на пазара и може да има силен положителен ефект върху икономиката на областта. Като цяло за края на годината лихвените нива в Еврозоната се очаква да бъдат между 1.75% и 2.00% с оглед на факта, че банката може да прибегне към понижение на лихвените нива с 25 базисни пункта, ако еврото остане относително високо а растежа на икономиката в Еврозоната по слаб от прогнозирания.

 

4.2.1.2. Развитие на валутната търговия в EUR/USD до края на годината.(Я. Римски)

 

Към края на първото тримесечие на 2004 г. доларът започна да показва първи сигнали за оформяне на поне времeнно дъно спрямо останалите основни валути. В началото на годината се запази тенденцията на по-нататъшно отслабване на американската валута като основните движещи фактори за това бяха големият дефицит по текущите сметки и отрицателният търговски баланс в САЩ, както и запазване на рекордни ниските (в 45 годишно дъно) лихви от страна на Федералният Резерв в 1.00%. Това доведе до ново рязко покачване на еврото, което на няколко пъти опита тест на рекордните исторически върхове за единната европейска валута около 1.2900 долара (върхове от 12.01.04г. и от 18.02.04г. съответно в 1.2898 и 1.2925 долара).

От тези върхове последва първият по-ясно изразен спад на еврото май/юни 2003г. насам, което е сигнал, че от тези върхове еврото се намира или в низходяща корекция на покачването си от 1.0765 долара (дъно от 03.09.03г.) до 1.2898/1.2925 или дори, че то се намира в началото на по-дълбоко низходяща движение на цялото си многогодишно покачване от 0.8228/0.8360 дъната (рекордни дъна за еврото съответно от октомври 2000г./юли 2001г.) насам, като за сега еврото оформи дъно в 1.2060 долара (дъно от 03.03.04г.).

Но едно по-трайно покачване на долара може да започне само при начало на цикъл на повишение на лихвите от страна на Федералният Резерв на САЩ, които все още са в рекордното ниско 45 годишно дъно в 1.00% или при евентуално понижение на лихвите от страна на ЕЦБ (за да подкрепи икономическия растеж в Еврозоната и да ограничи ново силно повишение на еврото), които са в 2.00%.

С оглед липсата на сериозно подобрение в пазара на труда в САЩ (не започнат да се откриват ежемесечно нови работни места в размер на 150-200 хил.броя) и липсата все още на по-сериозен инфлационен натиск (текущата инфлация в САЩ е малко над 1.0%) е малко вероятно ФЕД на САЩ да започне повишение на лихвите преди септември 2004г. или дори чак в края на годината/началото на 2005г. (след президентските избори в САЩ през ноември).

Това едва ли ще позволи по-сериозен спад на EUR/USD (засилване на долара), като еврото може да намери добра подкрепа или към 1.2060 дъното от март или към важната техническа зона на подкрепа в 1.1935/1.1840 долара, след което да опита ново покачане към и над 1.2898/1.2925 върховете, но едно такова негово покачване вероятно ще бъде ПОСЛЕДНО и ще се ограничи към 1.3150/1.3200 или максимум към 1.3500 нивото, след което обаче ще започне доста трайно засилване на американската валута.

 

4.2.1.3. Как ще се разположи едно такова движение във времето? (Я. Римски)

 

Това е доста трудно да се прогнозира, тъй като върху курса на EUR/USD влияят доста различни фактори: лихвените нива в САЩ и Еврозоната; големият дефицит по текущите сметки в САЩ и големият бюджетен дефицит; т.н. “растежен” диференциал (растежа на БВП на двете водещи икономики); резултата от президентските избори в САЩ (дали настоящият президент Буш ще запази поста си или той ще го отстъпи на Джон Кери и каква политика ще поддържа новия президент?) и не на последно място световната терористична заплаха и войната с тероризма (атентатите в края на 2003г. в Истанбул и новите атентати в Мадрид през март 2004г. “напомниха” за 11.09.2001г.!).

С оглед обаче на очакванията ФЕД на САЩ да започне с повишение на американските лихви (позитивно за долара) чак в началото на есента или в края на 2004г./началото на 2005г. е малко вероятно да има по-трайно засилване на долара до тогава. Ако обаче ЕЦБ се наложи да понижи лихвите в Еврозоната (това може да стане факт в края на пролетта/началото на лятото?), това може да доведе до по-сериозен спад на EUR/USD именно към средата на годината/третото тримесечие, но от техническа гледна точка,  САМО пробив на еврото под 1.2060 мартенското дъно и под важната техническа подкрепа за еврото в 1.1935/1.1840 долара, което да задълбочи спад на еврото към края на годината/началото на 2005г. към 1.1690/1.1590 и дори към 1.1375/1.0765 (важните дъна за еврото съответно от 07.11.03г. и от 03.09.03г.!).

Докато спада на еврото в близките месеци се ограничава от 1.2060 или над 1.1935/1.1840 важната зона на подкрепа за единната европейска валута, все още има известна вероятност към края на пролетта/началото на лятото еврото да опита ново покачване към 1.2900 нивото, но само ясен пробив над него ще задълбочи покачването на еврото към 1.3150/1.3200 (максимум към 1.3500), преди началото на по-дълбок спад на еврото (поскъпване на долара) към 1.1375 и дори към 1.0795 важното дъно за еврото от септември 2003г., което може да стане факт в края на годината и началото на 2005г.

            Алтернативен вариант (по-малко вероятен):  Ако се повтори “сезонното” развитие на курса EUR/USD от 2002г. насам, в началото на всяко лято (май/юли) през последните 2 години еврото оформяше връх, след което до началото/късната есен имаше известно поскъпване на долара, последвано обаче от ново рязко засилване на единната европейска валута към края на годината/първото тримесечие на следващата година. При положение, че това движение се повтори и сега, спада на еврото към лятото може да се задълбочи към 1.1935/1.1840 важната техническата подкрепа (но над 1.1690/1.1590 ключовата средно срочна техническа подкрепа!), след което обаче през есента и края на годината, еврото отново да качи към и над 1.2900 долара нивото към 1.3150/1.3200 и дори към 1.3500 долара и ЧАК в началото на следващата година (към февруари/март) да започне по-сериозно възстановяване на американската валута.

 

 

4.2.2. Какво можем да очакваме през 2004 в контекста на развитието на международните пазари и реакцията на фискалната и монетарната политика? (Г. Ганчев)

 

            В чисто прогностичен план, можем да направим извода, че ако доларът поскъпне и лихвите в САЩ и ЕС се повишат, деловата активност в България ще спадне и безработицата ще се върне към предишните високи равнища.

            Практически най-вероятният сценарий на развитие на паричните пазари на САЩ и Европа, както беше обосновано, е запазване на сегашните лихвени равнища като минимум до есента на 2004. Без съществена промяна на лихвите в САЩ, не можем да очакваме и някакви извънсезонни девиации на курса евро-долар до есента на тази година. Има голяма вероятност, предвид президентските избори в САЩ, сегашната конфигурация на ниски лихви и евтин долар да се запази до края на годината.

            Това е добра новина за българската икономика в краткосрочен план. Очакванията за известно ускоряване на растежа и по-ниска безработица през 2004 г. могат да се реализират.

            Извън хоризонта на 2004 г. обаче оптимизмът следва да бъде по-малък, поне що се отнася до глобалните циклични фактори. Нарастването на лихвеното равнище о поскъпването на долара е практически неизбежно. Това означава, че поддържането на висок растеж, от който има нужда българската икономика, следва да се базира на други фактори.

            Стратегическият замисъл на фиска да гарантира устойчив растеж чрез поддържане на стабилни монетарни показатели е несъстоятелен. При този тип зависимост от външната среда, стабилността на номиналните макропараметри се постига за сметка на дестабилизиране на реалната икономика (виж за връзката между реалната стабилност и стабилността на цените: Takayama:1990:p. 520).

            Например, ако разполагаше с инструменти за провеждане на макроикономическа политика, правителството би могло да компенсира влошаването на някои параметри с подобряване на други, използвайки бюджетния дефицит, лихвения процент, паричното предлагане и т.н. Това би означавало, разбира се, дестабилизиране на номиналните параметри за сметка на стабилизиране на реалните. Такава е обаче дилемата пред всяка макроикономическа политика.

            За съжаление, правителството не само залага погрешно на чисто монетарна стабилизация, но прави и реална крачка в неправилна посока. Тази крачка е свързана с прословутото изместване на частния сектор от капиталовите пазари.

            На кратко, още от 1997 икономическата политика се базира на постулата, че участието на държавата на вътрешния капиталов пазар води до изместване на частния сектор (crowding out). Главното условие за наличието на изместване е новите нетни емисии на ДЦК да превишават погашенията по вътрешния държавен дълг. Ако дефицитът е породен единствено от обслужването на вътрешния дълг, то емитираните нови ДЦК се връщат веднага като доход на частния сектор. Изместване на последния няма, новият дълг не влияе върху разпределението на реалните ресурси.

            Освен това, динамиката на държавните емисии е тясно корелирана с лихвения процент (ОЛП), както показват данните за периода след 1997. Тази зависимост, подобно на връзката между курса на долара и безработицата не би следвало да съществува. При ефективни финансови пазари и паричен съвет, вътрешните лихви трябва да следват динамиката на еврозоната и да не се влияят от политиката на фиска.

ГРАФИКА №3

 
   


Източник: МФ

 

            Поради неефективността на финансовите пазари обаче, увеличаването на вътрешното финансиране на бюджета води до нарастване на ОЛП и обратното- отрицателното вътрешно финансиране (намаляване на вътрешния дълг) упражнява натиск върху лихвеното равнище надолу. Отклоненията на лихвата нагоре способстват за задържане на паричните ресурси в страната, а ниската доходност стимулира износа на капитали навън. Следователно, наблюдаваме не изместване, а взаимодопълняемост на държавното и частното финансиране, между държавните и частните инвестиции. 

            В частност, както се вижда от Графика №3, фискът преминава от практически нулево вътрешно финансиране през 2002 г., към отрицателно, което, при оформилите се след 1997 г. закономерности, означава не толкова даване пространство за частния капитал, колкото стимул за износ на капитал от страната.

            Следва да се има предвид освен това, че за фактическо изместване на частния сектор може да се говори само при наличието на пълна заетост и отрицателно първично салдо на бюджета. Първичното салдо, както е известно, изключва плащанията по обслужване на дълга.

Ако то е положително, държавата изтегля ресурси от паричната система и дава негативен импулс на икономиката, т.е. способства за свиване на съвкупното търсене. Практически през целия период след 1989 първичното салдо на фиска е неизменно положително, т.е. държавата като цяло никога не е стимулирала икономиката, а винаги е била в основата на рестрикцията и стагнацията.

            Ако през 2003 г. отрицателният фискален импулс е незначителен, то през 2004 г. последният нараства (както се вижда от Графика №4, след спада от 2002-2003 г първичното салдо ще нарасне през 2004 г., което означава свиване на държавното търсене).

Това е свързано с две обстоятелства- първо, рязко нарастване на отрицателното вътрешно финансиране на бюджета и второ, увеличаване на външното финансиране, за сметка на усвояване на поредния заем от Световната банка.

 

ГРАФИКА №4

ПЪРВИЧНО САЛДО НА РЕПУБЛИКАНСКИЯ БЮДЖЕТ

 

 

 
   

            Както показва опитът от последните години, подобно съчетание води до стагнация на вътрешния капиталов пазар и изтичане на средства от страната. Това означава също, че при тази фискална политика, България не се нуждае от финансиране от Световната банка, финансиране, което, освен различни скрити елементи и допълнителни изисквания, е значително по-скъпо от емисия на вътрешния капиталов пазар.

            През 2004 г. следователно са натрупват сериозни негативни фактори и рискове. Първо, при избрания пасивен модел на макроикономическа политика, България не може да отговори на отрицателни външни шокове, свързани с поскъпването на долара и евентуално нарастване на лихвите, вероятността за настъпването на които нараства с течение на времето, а в средносрочен план е практически равна на 100%.

Второ, нараства отрицателния импулс на фиска, връщаме се към изместване на вътрешното финансиране на бюджета с външно, което има доказано отрицателно отражение върху икономиката.

Като цяло, може да се прогнозира, че бюджет 2004, като стратегия, ще има по-скоро негативно отражение върху деловата активност в страната. Най-осезаемо това ще се прояви в областта на заетостта, където съкращаването на парите за активните мерки по заетостта, предвиждано за 2004 г., отрицателния фискален импулс и възможните неблагоприятни изменения във външноикономическата среда, ще забавят и дори ще преобърнат тренда към намаляване на безработицата.

Трябва да се има предвид и още едно обстоятелство. На сегашния етап ние дори не знаем дали реализирането на фискалната програма ще се характеризира с балансиран бюджет, дефицит или излишък. Има няколко неясни момента.

Според някои изчисления, приходната част на бюджета е занижена, и ако това е така, то фискът ще реализира излишък. От друга страна, ако се реализира инвестиционната програма правителството, бюджетът ще завърши с фактически дефицит (инвестиционните разходи ще бъдат осчетоводени "под черта" и финансирани чрез намаляване на фискалния резерв). Възможен е и вариант с балансиран бюджет.

Всичко това представлява сериозна неопределеност от гледна точка на основните макроикономически параметри.

 

            5. Данъчно облагане и структура на разходите.

            5.1. Общи положения. (Г. Ганчев)

 

Както се вижда от Графика №5, предлаганата от правителството месечна данъчна скала е особено стръмна при доходите от 110 до 250 лв. Това означава, че пределното облагане (в случая прираста на относителния дял на данъчното облагане) за хората с ниски доходи е особено високо, т.е. с нарастване на дохода, делът на данъците нараства особено бързо именно за тази група.

При равнища над 250 и особено над 600 лева това нарастване е малко или нулево. Следователно, при основната група трудови доходи, за която е характерно укриване на реалните доходи, стимулите за продължаване подобно поведение се запазват.

 

ГРАФИКА №5

МЕСЕЧНА ДАНЪЧНА СКАЛА

 

 
   

Източник: МФ

 

            В областта на корпоративното данъчно облагане може да се отбележи, че има известно надценяване на ролята на облагането на печалбата, изразяващо се във високите очаквания, които се възлагат на намаляването на данък печалба. В областите с висока безработица фирмите се нуждаят по-скоро от субсидиране на заетостта под формата на освобождаване от осигурителни вноски, отколкото от освобождаване облагането на печалбата, която в повечето случаи е ниска или липсва.    

Що се отнася да структурата на приходите и разходите, тук основната тенденция е увеличаването делът на разходите за съдебната система, пенсионните плащания и здравеопазването. Това би било добре, ако не ставаше въпрос за наливане на пари в системи със съмнителна ефективност, като здравната каса, НСИ и съдопроизводството. Може би е време да се замислим за структурни реформи в тези скъпи и неефективни системи.

Например преминаване от триинстанционно към двуинстанционно съдопроизводство ще позволи по-бързо правораздаване при същите разходи. Може да се помисли и за опростяване на пенсионната и здравно-осигурителната система- изследвания на Световната банка показват, че в страните от Източна Европа здравните реформи водят да изграждане на скъпи и неефективни здравни и пенсионни осигурителни системи. България се нуждае от пенсионно и здравно осигуряване, което да съответства на финансовите възможности на страната.

Справедливите искания на деловите среди за намаляване на данъчно-осигурителното бреме обаче нямат реален смисъл, ако не се осъзнае фактът, че България се ангажира със скъпи и неотговарящи на нейните възможности системи за социална защита, при което намаляването на тежестта на плащанията предполага преразглеждане на принципите на самите системи.

От друга страна, намаляването на отделни компоненти на данъчното облагане ще бъде безрезултатно, ако се компенсира с увеличение на други данъци, като например пътния данък и другите данъци и такси, свързани с ползването на пътната мрежа. Поражда съмнения и налагането на все по "плоска" подоходна данъчна скала, третираща еднакво високите и ниските доходи. В условията на изключителна дори за мащабите на Източна Европа социална поляризация, това решение води до допълнително социално икономическо напрежение.

 

5.2. Стимулиране чрез данъците- икономика на търсенето и икономика на предлагането. (Ч. Николов)

 

“Инжектирането на търсене” в дадена икономика  има смисъл само тогава, когато в нея търсенето не достига, тоест  когато са налице производствени мощности с не натоварен капацитет, способни да произведат достатъчно конкурентоспособни блага, които могат да намерят пазарна реализация. Въпросната ситуация обикновено се нарича в науката “кейнсианска”, а допълнителното, задвижващото стопанството, търсене може да се създаде примерно посредством увеличаване на бюджетния дефицит, чрез кредитна експанзия на търговските банки и съответно – чрез засиленото им рефинансиране от страна на централната банка, както и посредством намаляване на преките данъци.

Едно ненавременно, несъобразено с наличната стопанска обстановка, стимулиране, на т. нар. “страна на търсенето” обаче неминуемо води до ускоряване на инфлацията и/или неконтролируемо нарастване на дефицита на търговския баланс, съответно на този по текущата сметка, с всички по-нататъшни негативни последствия за стопанската стабилност. Тоест във визирания казус съвсем не се постига икономическия растеж, който се цели, а резултатите са по-скоро обратните, дори може да се предизвикат сериозни разстройства на финансовата система, съществени деформации в алокацията на капитала, неконтролируемо  нарастване на цените и безработицата в съответната държава.

Във този  контекст е лесно обяснимо защо мисията на МВФ напоследък категорично отказва да преговаря у нас за бюджетен дефицит по-голям от 0,7% от БВП и неотдавна наложи по-строго от досегашното провизиране на кредитирането от страна на търговските банки. Ударното нарастване напоследък на търговския дефицит и на дефицита по текущата сметка през 2003 година съответно  с 1,6 и с 2,3 пъти са основателни поводи за тревога.

Но адекватната на настоящия стопанско-исторически момент логика все пак не личи да е прокарана докрай като икономическа политика на правителството. При доказалата се слаба конкурентноспособност на българските производители, акцентът върху снижаването на преките данъци автоматично обръща освободеното по този начин търсене с лице към вноса. Казаното се отнася, както за намаляването на корпоративния данък, така и за прокараните през последните години  облекчения при скалата на облагането на физическите лица.

Формиралите се за четиринадесет години преход стопански дадености в България свидетелстват повече за наличието у нас към момента на т.нар “неокласическа ситуация” и така в много по-голяма степен предполагат релевантното на нея използване на механизмите на "икономиката на предлагането", отколкото - на тези на “икономиката на търсенето”, посочени по-горе.

При което следва задължително да се има предвид, че съдържанието на термините “икономика на търсенето” и “икономика на предлагането” е свързано с два относително алтернативни подхода, два фактически отделни набора от механизми и лостове, две твърде различни рецепти за насърчаване на развитието и за регулиране на стопанството. Прилагането на  някаква еклектична и ад хок комбинация еднозначно говори за съществени концептуални празноти и безпомощност в стопанската политика на държавата..

Погледнато в аспект българската данъчна система изложените по-горе съображения означават, че “страната на предлагането” у нас може да бъде стимулирана посредством намаляването на косвените данъци при запазване равнището на преките. Умишлено тук оставяме в скоби  въпроса за събираемостта на данъците, като предполагаме, че и при преките и при косвените данъци тя е на едно и също равнище.

Съществена част от “икономиката на предлагането” съставляват областите на изключително държавно внимание, които впрочем са типични сфери на т.нар. “пазарни откази”, като образованието и изследователско развойната дейност. Ако действително държавата и народът ни следва да жертват нещо от незавидното си благосъстояние в името на нещо друго, по-важно от първото, то приоритети, от които в никакъв случай не бива “финансово” да се взема, а на които задължително трябва да се дава са именно образованието, науката и иновациите.

Държавна политика с дългосрочна икономическа перспектива е “предлагането” на образовани кадри с широк профил и на достъпни научни, включително научно-фундаментални технико технологични разработки. Бизнесът, особено в нашенската му форма, естествено е лишен от възможността сам да си осигурява въпросните базови икономически условия за едно постъпателно стабилно развитие.

 Българският стратегически избор за следващите двадесетина години би следвало да вземе за пример развитието през което премина Ирландия от приемането й в ЕС насам. Това е примерът за конструктивна държавност. Гръцкият образец на, да го наречем, преобладаващо “консумативно усвояване” на фондовете от ЕС се оказва не от най-успешните.

Националният ни потенциал, погледнат преди всичко в измеренията му на “хуманен капитал”, не бива да бъде насочван и концентриран единствено в леката и хранително-вкусова промишленост, туризма, услугите и селското стопанство, както може да се прочете в маса “експертни” писания. България може и има какво още да каже и при информационните технологии, и при машиностроенето, в частност автомобилната промишленост, и във фармацевтиката. На дневен ред е  изготвянето на консенсусен състоятелен дългосрочен национален план за икономическо и социално развитие, който с предимство да бъде  следван от всяко ново правителство.

            Освен това, разсъждавайки вече по-разширително, но все пак в каноните на “икономиката на предлагането”, трябва да се има предвид, че търсенето, формирано от разходите на държавния бюджет е в много по-голяма степен подлежащо на “вътрешно” насочване, сиреч насочване към потребление на български стоки, от търсенето, формирано от физическите лица и фирмите. Това твърдение може да се счита за доказано от световната икономическа практика, включваща писани и неписани преференции за местните фирми при търговете за държавни поръчки.

Затова сегашните правителствени намерения за замразяване на преразпределителната роля на държавата на 38% от БВП фактически недостатъчно съответстват на потребностите на текущата икономическа ситуация. За щастие по-рано официално обявените намерения за снижаване на въпросния процент на 35% бяха тихомълком изоставени. По-подходящо обаче би било увеличението на преразпределителната роля на фискалната сфера на 40-42% от БВП. Което увеличение, трябва да се подчертае, не е самоцелно, а за да се осигури по пътя на държавните поръчки нарастване на търсенето именно на български стоки и услуги.

Въпросното увеличение на държавно бюджетно преразпределение на брутния продукт следва да бъде постигнато главно по пътя на повишаването на данъчната събираемост, което обаче не изключва преструктуриране на отделните данъци.

           

5.3. Реформа на данъчно осигурителната система. (Ч. Николов)

 

Данъчната система у нас, такава каквато е тя понастоящем, има един съществен социален недостатък, който е свързан с преобладаването на косвените данъци над преките. Това обстоятелство обуславя обществено несправедливия характер на данъчното облагане в България и по същността си не се вмества в теоретико-схематичните рамки на някакво адекватно на западното социално или либерално мислене. По този начин наложеният у нас модел е по-скоро признание за неспособността на данъчните власти да осигурят нормална събираемост на данъците.

            Според заложеното в бюджета за 2004 година съотношението между косвени и преки данъци в България е 2,52.

            Същият показател средно за ЕС-15 е 0,86. Ако го разгледаме по страни можем да констатираме, че показател над 1,0 имат три страни - Испания, Португалия и Гърция, съответно 1,09, 1,34 и 1,43. Видно е, че отстоянието и на двата показателя от нашия е съществено.

            Малко по-друга изглежда картината при новоприетите страни-членки. Полша има показател от 1,22, Чехия - от 1,42, Унгария -1,67, Словакия 1,96.

            Може да се направи изводът, че данъчната система, при която приходите от косвените данъци преобладават над тези от преките е характерна за икономически по-слабо развитите страни, респективно страни с по-неефективно работеща данъчна администрация. Казаното особено би трябвало да важи за държавите в преход от Централна и Източна Европа.

            Независимо от това българският показател в контекста е абсолютно екстремен и в обозримо бъдеще, успоредно с икономическия растеж, трябва да се предприемат последователни усилия за намаляването му до стойности сравними с тези на първо време на Чехия и Унгария. Оставането му на сегашното равнище крие големи социални рискове, включително такива с обществено експлозивен или имплозивен характер.

Финансовата политика в перспектива следва да постави акцент върху преките данъци и тяхната събираемост, без това обаче да изключва преструктуриране на данъчната система.

По отношение на облагането на доходите на физическите лица би трябвало по всяка вероятност да бъде изоставена сегашната “глобална” система на облагане посредством годишни данъчни декларации, като се премине към изграждането на елементи на т.нар. “шедулярно” и “смесено” облагане “при източника” по отделни таблици. Това включва от една страна опростяване на сегашните процедури, включващо отмяната на задължителността на подаването на годишната данъчна декларация и облагането на доходите на физическите лица със стандартна -25% данъчна ставка при източника.Въпросната мярка не само че ще увеличи събираемостта, но се явява и откровено анти бюрократична.

Актуално   в контекста от друга страна е засилването на прогресивността при облагането на доходите на физическите лица посредством прибавянето на още две стъпала нагоре в съответната таблица, като максималната ставка отиде на равнището от 35%. Значително по-голяма роля в преките данъчните приходи би следвало да започне да играе също така облагането на недвижимите имущества, особено на тези получавани по наследство, което би било адекватно на изискванията за социална справедливост и съответстващо на либералните канони на “равния старт”.

            Семейното подоходно облагане също би трябвало да намери своето място в данъчната практика у нас. Като конкретен ориентир в контекста може да ни послужи средният показател за ЕС възлизащ на разлика от 13,8 процентни пункта между разполагаемия доход на женен с две деца и този на ерген. За сравнение показателят за Полша е 6,0 за Словакия -16,2, за Чехия -20,0 и за Унгария -21,3 процентни пункта. Поради сериозната демографска криза у нас е наложително на страната ни в средносрочно бъдеще да се стреми към достигането на последните два показателя.

            Данъкът върху корпоративната печалба в България понастоящем е на задоволително ниско равнище -19,5%. По-нисък е той единствено в Унгария и - 18% и Ирландия - 16%. Всякакво по-нататъшно негово намаление у нас няма особен смисъл, ако не е придружено от съответен императив за реинвестиране на така спестените средства. Полезна за привличането на чужди инвеститори би било възстановяването на разпределяемостта на въпросния данък между държавата и общините и предоставяне на прерогативи на последните при необходимост да освобождават от данък фирми важни за заетостта и за благосъстоянието.

Обективно погледнато, при акцизите и митата твърде малко може да се направи с оглед изискванията на предстоящото ни присъединяване към Евросъюза и хармонизацията на тукашното законодателство. При алкохолните напитки резултантното нарастване на цената до 2006 година следва да бъде в рамките на 60-70%, при бензина - около 35%, а до 2009 година цените на цигарите следва да се повишат с 250%. Въпреки неизбежните прецеденти на социално недоволство в контекста, трябва да е ясно, че става въпрос за минимални параметри, от които трудно може да се постигне отклонение, за дълго време след приемането ни за член на ЕС.

Но, както изглежда, правителството избърза с отказа си за преговаря за преходен период до 2009 година за алкохола и бензина. При вече формираните условия е необходимо графикът до 2007-2009 година, да бъде добре съставен и не е никак приемливо, с оглед ниския жизнен стандарт на българина, да се бърза необосновано с евентуално предварително влизане в сила на високото акцизно облагане. Последното единствено би могло да даде пореден тласък на сивата икономика, която собствено няма да можем да избегнем във въпросната сфера и след встъпването ни членство в ЕС, а с оглед ниското жизнено равнище у нас, дори и след крайните срокове за синхронизиране на акцизите.

            Във фокуса на вниманието на рефорамата на данъчната система трябва да попадне основният косвен данък - данъка върху добавената стойност. Има основания да се предположи, че евентуалното снижаване на ДДС, съчетано с неговото диференциране, ще има трайно благоприятно въздействие върху “страната на предлагането” и стопанския напредък. . За начало може да се тръгне от ниво 18%, като за основните хранителни стоки, като и за българската научна и художествена литература дасе приложат ставки от 6 до 0%.

Последващото снижаването на цените, което разбира се, следва в доста от случаите пряко да се иконтролира от държавата, ще даде значителен импулс за нарастване на благосъстоянието на ниските и средни слоеве от населението. Еластичността на търсенето от предлагането особено при посочените по-горе стоки от първа необходимост у нас би трябвало да е твърде голяма, ако се имат предвид днешните скромни покупателни възможности на населението. Което пък от своя страна означава сериозен тласък за реализация на повече продажби, оживление на пазара, повишаване на факторната производителност, по-нататъшно предаване на съответни ефекти върху благосъстоянието от производителя към потребителя и т.н.     

При ДДС би следвало поетапно да се премине към всеобща регистрация без оглед реализирания оборот, която силно ще ограничи полето на “сивата” и “полусивата” икономика у нас. В контекста не бива да бъде подминаван и въпросът за функционирането на митниците, защото всяка икономическа реформа може да бъде напълно обезсмислена без добре работещ митнически контрол и протекционистични бариери. Още преди приемането си в ЕС нашата страна би могла да въведе редица обичайни за Европа нетарифни изисквания и ограничения, примерно по отношение на спазването на екологични, санитарни и социални стандарти, които осезателно ще снижат импортния натиск върху националната ни икономика и ще  подобрят ситуацията в платежния баланс.

            За социално осигурителни плащания в България се заделят 10,2% от БВП, което и за пенсионната и за здравната сфера се оценява от широки обществени слоеве като недостатъчно. Обяснението обаче е в незавидното днешно ниво на благостъстояние у нас, защото цитираният показател точно съвпада със средния за ЕС, който е 10,3%. По подобен начин изглеждат нещата и в три от новоприетите страни : Полша 10,0%, Словакия 11,4%, Унгария 11,7%. По-висок показател има единствено Чехия – 15,1%. С оглед възрастовата структура у нас е желателно известно неголяма повишение на показателя поне да равнището на срещащата сходни демоглафски проблеми Унгария. Таква действие обаче би означавало увеличаване размера на осигурителните вноски средно с 15%, което трудно може да стане изведнъж и социално относително безболезнено, а ще трябва да се разпредели в продължение на три-пет години.

        

5.4. Бюджетни разходи: концентриране върху национални приоритети. (Ч. Николов)

 

            С оглед потребностите на едно ускорено развитие България би следвало да обяви две сфери за приоритетни в областта на бюджетните разходи: образованието и разходите за изследвания и развитие. Това предполага рязко завишаване на процентите от БВП, сега отделяни за съответните цели.

            Ориентировъчни в по-далечна перспектива по отношение средствата заделяни за образованието трябва да станат показатели между 6 и 7% от БВП, което относително би ни направило сравними с държави като Дания - 6,71%, Швеция -6,65, Австрия - 6,30%,Франция -6,24%,, които са водещи в ЕС. Ако погледнем и новоприети страни-членки Полша заделя 5,31% от БВП за образование, Унгария -5,15%, Чехия -4,75%, Словакия - 4,42%. Което означава необходимост още през близките години визираният български показател да бъде повишен с поне 1 процентен пункт.

            Разходите за научни изследвания, финансирани от държавния бюджет, които  понастоящем у нас са на равнище от около 0,2% от БВП, също следва да бъдат приведени към равнище отговарящо на европейското. То средно възлиза на 0,77 от брутния вътрешен продукт, като 15% от тези разходи отиват за военни цели. Едно сравнение с показателя на САЩ  показва, че там за  изследователско- развойна дейност се заделя 0,87% от брутния продукт, като кръгло половината, а именно 52,7% отива за отбранителни разработки. Което, с оглед наличното европейско изоставане спрямо Съединените щати, означава, че тенденциално ЕС в съответствие с Лисабонската си стратегия ще увеличава дела на въпросните разходи в БВП, с което и България следва своевременно да се съобрази.

 

6. Пазар на труда, доходи и жизнено равнище. (Г. Банков)

6.1. Политика по заетостта и безработицата.

 

Проблемите, свързани с пазара на труда в България и през 2003 година остават тревожни, въпреки регистрираното известно оживление в икономиката. Оставайки си силно неравновесен, пазарът на труда подсказва, че икономически растеж от порядъка на 4-5% е недостатъчен за целите на осигуряване по-голяма заетост на работната сила и по-бързо понижаване равнището на безработица до едни поносими за нашите условия 7-8 процента.

Предлагането на работна сила многократно превишава търсенето й. Тази тенденция е трайна повече от 10 години. Същевременно тя бе съпровождана с изключително високи равнища на безработица (17-19%), особено след 1998 година. Преструктурирането на собствеността и икономиката като цяло изхвърляше на трудовия пазар образована и квалифицирана работна сила, която дълго време остава без работа и доходи. Следствие от това, тази част от икономически активното население губеше своите професионални качества и конкурентноспособност.

Все още неясните структурни характеристики на българската икономика блокират пазара на труда и усилията да се определят приоритетите в търсенето на работната сила с определени качества през следващите години. Това състояние на трудовия пазар се наблюдава и през 2003 година, въпреки марките и програмите по линията на социалната политика за повишаване на заетостта и намаляване на безработицата.

 

            6.2. Състояние и тенденции в заетостта на работната сила.

 

Изключително тревожно е намаляването на заетостта. От 1990 г. до сега       (по данни на НСИ) коефициентът на заетост непрекъснато намалява и от 51% през 1990 г. спадна  на 43,9% през 1995 г., 40,8% през 1999 г. и на 40,4% през декември 2003 година. Същата застрашаваща тенденция се наблюдава и при коефициента за  икономическа активност - от 64,1% през 1990 г. той намалява на 51,8% през 1996 г. и на 48,5 през декември 2003 година.*

Пак  по данни на НСИ за периода 1990 - 2001 г. заетите са намалели с над 1 150 хил. души. Работната сила  от  4 100 хил. души през 1990 г. намалява на 3 359 хил. души през 2003 година.

Драстично се влошават демографските характеристики на населението Раждаемостта спада над 2 пъти, смъртността се увеличава от около 11 на хиляда на 14,8 на хиляда души от населението. Естественият прираст е трайно отрицателен – около - 7 на хиляда. Емиграцията на български граждани е особено интензивна. За около 10 години страната са напуснали 700 - 900 хил. наши граждани. Процесът продължава със същия темп и през последната година. От 8 887 хил. души през 1989 г. населението намаля на 7 890 хил. души през 2003 г.

Дълбоката криза в заетостта е  в състояние да дестабилизира абсолютно всички държавни, икономически и социални структури в страната. Това изисква спешни антикризисни мерки по икономическата, социалната и другите политики на държавата.

Когато се оценяват процесите, свързани със заетостта на населението в трудоспособна възраст, България трябва вече да се съобразява изцяло с политиката на ЕС в тази област и приетите от него документи, особено този, приет през 1997 г. в Люксембург, в който се обосновават четирите основни стълба на стратегията и политиките на страните членки и на кандидатките за членство в областта на заетостта:

Подобряване на пригодността за заетост, подпомагане на предприемачеството; повишаване адаптивността на работната сила; предоставяне на равни възможности на всички за достъп до пазара на труда.

Средно за ЕС през 1995 г. коефициентът на заетост е бил  60,4%, през 2000 г. е 63,3 и се очаква през 2010 г. да достигне 70%. Коефициентът на икономическа активност  в ЕС през 1995 г. е бил 67,7%, през 2000 г. 69%, а за 2010 г. се очаква той да е 78-79% /по данни на Евростат и прогнози на Европейската комисия/.

В изпълнение на посочения документ България от 2001 г. разработва годишни национални планове за действия по заетостта. Поставеното добро начало подсказва правилна ориентация в проблемите, индикаторите и  видовете необходими ресурси. Драстичният недостиг на финансови ресурси обаче предопределя бавни темпове за преодоляване на негативните тенденции в заетостта.

Когато се анализира извършеното през 2003 година по заетостта следва да се посочат усилията за разширяване на микрокредитирането и подкрепа на инициативата и предприемачеството, новите преференции за работодателите, които откриват работни места както и стартирането на програмата “От социални помощи към осигуряване на заетост.

От структурна гледна точка следва да се посочи, че от заетата в момента работна сила в България около 22-23 % е с висше образование, 56-57% - със средно - специално и средно - общо образование и само около 20% е с по-ниско от средно образование. Този факт подсказва, че все още нашата работна сила е с високо образователно равнище, но това вече не предполага извода за общо взето високо квалификационно равнище, защото сегашното образователно и квалификационно равнище не хармонира на новите предизвикателства.

Според изследването на НСИ през 2003 г. на работната сила чрез домакинствата в обществения сектор работят 33,3% от общия брой заети лица, а в частния - 66,7%.

От посочената структура на заетата работна сила в страната могат да се направят няколко извода:

  • Преструктурирането на икономиката (главно чрез приватизация)  доведе до преструктуриране и на работната сила, при което част от нея преминава в частния сектор, а друга част се влива в потока на безработните. Едно от следствията на този процес е, че 72% от брутната добавена стойност  се формира от частния сектор;
  • Ниският размер (102,2 хил. души) на работодателите дава ясен отговор доколко се е развил малкият и средният бизнес в страната. Други изследвания (Икономически институт на БАН, УНСС, НСИ и др.) показват, че в сферата на търговията малките и средните предприятия (МСП) са 78-80%, а в сферата на производството - само около 12%.
  • Само за около две години заетите в държавното управление се увеличиха с над 22 хил.души- от около 93,4 хил.души през 2001 година на 115,3 хил.души в края на м.септември 2003г. Подобно бюрократизиране на обществото не е безспорно, тъй като не се забелязва някакво видимо подобряване на капацитета на държавната администрация.

Многоаспектният характер на проблемите в политиката по заетостта, част от които анализирахме по - горе, както и задълбочаването на негативните тенденции дават основание за един основен извод: заетостта в България е в дълбока криза, несравнима с която и да е европейска страна.  Тази криза застрашава както институциите и структурите в държавата и икономиката, така и  социалния мир и националната сигурност в страната. В тази връзка валутният борд и финансовото равновесие в страната, без да са подкрепени  с нестандартна и активна икономическа, инвестиционна и социална  политики, могат да бъдат скоро дестабилизирани.

 

6.3. Състояние и тенденции в безработицата.

 

Много тежки са проблемите с безработицата. Нейното равнище и тенденции не се променяха съществено след 1999 година до към началото на 2003 година, когато рязко се повиши финансирането за активни мерки на пазара на труда:

Първо, от края на 1999 г. до началото на 2003 година регистрираните безработни се увеличаваха и се задържаха на около 700 хил. души и равнища 16,2- 18,7% по данни на Агенцията за заетостта. През януари 2003г. безработицата е била 17.46%, а в края на годината 14,25%, или от 647 хил. безработни спаднаха на 528 хил.души като през м.септември (в резултат на редица програми и мерки) те бяха 473 хил.души, а нивото на безработица- 12,76%. Безработните кандидати за едно работно място  се движеха от 23 души в началото на 16-17 души в края на годината. Регистрираните безработни без право на обезщетение са около 76,7% (405,5 хил.души през м.ноември), а тези с право на обезщетение са около 84 хил.души (или 23,3%).

Делът на безработните младежи до 29 години е 27,4% и е намалял с 1,9 пункта за една година. Продължително безработните лица с престой на пазара на труда са около 54% от регистрираните. Трайна закономерност вече е нарастването на дела на безработните лица с ниска квалификация и с основно и по-ниско образование успоредно с увеличаване на престоя им на пазара на труда- при регистрираните до 1 месец нискоквалифицираните са 47,3%, при тези от 1до 2 години- 64,3%, а при лица с престой в бюрата по труда над 2 години те достигат 73,8% (средна продължителност на престоя е 18,8 месеца).

Тревожно остава равнището на безработица над средното за страната в 18 области- Търговище (28,94%), Монтана (24,33%), Видинска (23,18%), Разградска (21,93%) и т.н.

Нарастване за една година с 10,4% (м.ноември 2003г.) се наблюдава при новорегистрираните безработни и лица с възстановена регистрация. Техния брой средно месечно се движи между 50 и 56 хил.души през 2003г.

Посочените данни сочат до извода, че характеристиките на безработицата на национално ниво не са променени през последните няколко години. Две от тях са най-обезпокоителни- безработицата е изключително висока, застойна и със сегашните мерки, политики и средства не е възможно да бъде намалена. Особено тревожна е високата младежка безработица.

Второ, в последните години правителствата напълно игнорират проблема за реалната  (а не само регистрираната) безработица. В своите изследвания на работната сила НСИ идентифицира огромен брой т. нар. обезкуражени, които през  м. декември 2001 г. бяха 468 хил., а през декември 2003 г. са вече над 500 хил.души, което противоречи на лансираното от Агенцията по заетостта намаление на безработните през същия период. В случая т. нар. “обезкуражени” включват лица от 15 до 64 годишна възраст, част от които са отпаднали от регистрация, а другата част поради обезкураженост не търсят активно работа, но желаят и имат готовност да започнат работа.

Трето, тревожна е структурата на безработните по образователно равнище. От регистрираните през 2003 г. безработни 10,4% са с висше образование; със средно – 51,6%; с основно и    по–ниско –36%

Четвърто, от структурна гледна точка са важни и други характеристики на пазара на труда:

  • по възрастови групи тревожна от 4 години е тенденцията да се запазва и леко увеличава групата на безработните от 25 до 44 години (общо). Тя се движи от 30 до 32% от всички регистрирани в бюрата по труда, а групата от 45 до 54 години включително е 13 до 15%. Тези групи са в най – активната трудова и творческа възраст, най – често са с добро образование и квалификация. Тези две групи са основен източник на емиграцията от страната;
  • безработицата в селата е трайно по – висока от тази в градовете – съответно 130 хил.души и около 400 хил.души;
  • безработицата при жените е 13,5, а при мъжете – 14%. Общо взето през последните  1–2  години съотношението по признака”пол” почти се изравни.

Като страна - кандидатстваща за членство в ЕС за нас са важни сравненията на безработицата с другите страни кандидати. За целта тук ще посочим данните на Евростат, според който безработицата през 2002 г. в Унгария е 5,8%, Словения – 6,4%, Румъния – 8,4%, Чехия – 7,3%, Полша – 20%, Словакия – 18,5% и в България – 17,8%. При тази оценка не бива да се игнорират, обаче фактите, че икономиките на другите страни (без България и Румъния) бележат растеж и са пазарно функциониращи, т.е. имат политиките, механизмите и ресурсите да се справят по–бързо с безработицата и да я сведат в допустимите безопасни граници.

Като се има предвид, че задача на икономическата политика е да създава нови работни места, а на социалната политика – да обслужва пазара на труда, можем да обобщим, че безработицата е един от най-тежките проблеми на България, който не може да бъде разрешен с досегашните политики и мерки. Политиката “стъпка след стъпка” ще отложи решенията за след 2010 – 2015 година.

Активната политика по насърчаване на заетостта през 2003 година обхвана над 107 хил.души безработни лица чрез стартирането от Агенцията по заетостта и реализирането на над 20 различни програми, мерки и услуги.

Специално внимание следва да се отдели на програма “От социални помощи към осигуряване на заетост”, чрез която се предвижда да се осигурят над 100 хил. субсидирани работни места през 2003 г. за лица, които са продължително безработни и са обект на месечно социално подпомагане, а също и квалифицирани безработни работници, но не са обект на социално подпомагане. Оценката на тази програма не е еднозначна. От една страна, чрез нея се осигурява някаква работа и доходи на посочената група безработни. От друга страна, срещу разхода на над 150 млн. лв. бюджетни средства не се гарантира никакъв икономически растеж. От трета страна, наетите по програмата по някакъв начин се връщат на пазара на труда и за известен период от време се интегрират и спира тяхната маргинализация. Проблемът с тази мащабна програма е, че се изразходват прекалено големи средства от бюджета, без да е налице някакъв ефект върху трайното намаляване на безработицата.

 

6.4. Приоритетни направления на политиката по заетостта и безработицата до 2010 година и общи насоки до 2020 година.

 

Успешното решаване на проблемите със заетостта, безработицата и генерираната от тях бедност за нашите условия не може да се очаква, че ще стане в рамките на няколко години. Този процес ще бъде продължителен, защото е свързан с решаването на редица други задачи, пред цялостната социално–икономическа политика на държавата.

В обозримото бъдеще до около 2020 година могат да се очертаят три етапа, през които държавата чрез своите политики ще решава проблемите със заетостта и безработицата.

Първият етап по необходимост е свързан с действия по увеличаване на заетостта и намаляване на безработицата в рамките на предприсъединителния етап до 2007 година.

През този етап мерките в тази област изискват активизиране на икономическата и инвестиционната политика, на чиято основа да се създават условия за все по– масирано разкриване на нови работни места за относително постоянна заетост. Това означава да се осигуряват инвестиции в размер най–малко  2–2,5 млрд. лева годишно, което би довело до разкриване на около 85-100 хиляди работни места. От съществено значение в случая е: да се подобри инвестиционната среда за привличане на външни и вътрешни инвестиции главно в сферата на производството; да се ликвидират препятствията пред семейния и средния бизнес; да се подобри данъчната среда; държавата да се намеси с инвестиции в инфраструктурата и т. н. Необходимите сериозни мерки в икономиката и инвестиционната политика трябва да се съпровождат и с действия за:

  • повишаване гъвкавостта на пазара на труда и осигуряване условия за ефективно използване на ограничените ресурси за изпълнение на мерките и програмите, включени в Националния план за действия по заетостта;
  • прецизиране на програмите за разкриване на субсидирани работни места за временна заетост на безработни лица;
  • засилване на мерките за заетост на лицата в неравностойно положение и на младежите до 29 годишна възраст;
  • максимално ускоряване усвояването на средствата от предприсъединителните фондове и от други донори, свързани със създаването на нова заетост;
  • създаване на мрежа от гаранционни фондове за подпомагане стартирането и развитието на семейния бизнес;
  • изграждане на действаща система за квалификация и преквалификация на безработни и привличане на работодателските съюзи за повишаване квалификацията на работещите.

През този период трябва да се спре нарастването на регистрираната безработица и да се вземат мерки за обръщане на тенденцията с цел до 2007 година тя да се сведе до около 12 процента.

Същевременно, чрез средствата на икономическата и инвестиционната политика заетостта до 2007 г. следва да нарасне от 41% на около 45%, а икономическата активност от 50 на 52%.

До 2007 г. е необходимо също така и законодателството в тази област да се приведе в съответствие и хармонизира с директивите на Европейския съюз и на тази основа да се доизградят, административно укрепят и стабилизират институциите на пазара на труда.

Вторият етап (от 2007 г. до 2010 г.) ще изисква ускоряване на действията по пълното координиране на икономическата със социалната политика с цели: увеличаване на  заетостта до около 48%; намаляване на безработицата до 10%; достигане на икономическа активност не по – малко от 54-56 процента;

Паралелно с това, на основата на повишаваната инвестиционна активност и възможностите за използване на средствата от структурните фондове на Европейския съюз, както и на въвеждането на европейските социални практики конкретни цели трябва да бъдат:

  • ежегодно разкриване на 70-100 хил. нови работни места в приоритетните отрасли на икономиката, определени от държавата и свободния пазар;
  • особено внимание да се отделя на изостаналите райони и на тези с висока безработица;
  • да се акцентира върху повишаване качеството на работната сила и на пригодността за гъвкаво приспособяване към изискванията на пазара на труда.

Третият етап (2010 г. – 2020 г.), когато България ще бъде пълноправен член на ЕС, политиките по заетостта и безработицата изцяло трябва да са съобразени с целите, законодателството и практиките на общността.Тези политики трябва да са устойчиви и да доведат до постигането на конкретни цели: безработицата да намалее до безопасните 4-5 процента; заетостта да се увеличи най – малко до 51-52%, а икономическата активност да достигне до 63-65 процента.

Като се имат предвид състоянието и тенденциите в заетостта и безработицата у нас, както и посочените оценки и изводи, следва да се актуализират както стратегията, така и политиките и мерките за увеличаване на заетостта. Най – важните проблеми, по които следва да се насочи работата още сега са:

Запазване на пригодността з а работа.  Това  ще  бъде  една  от

главните задачи на  политиката по заетостта през настоящето десетилетие. Тя ще запази важността си и през следващото десетилетие, но тогава ще се налага преориентация в приоритетите.

            Ограничаване на младежката и дълготрайната безработица.

Необходими са превантивни мерки за поддържане пригодността на младите хора и на дълготрайно безработните за връщане на пазара на труда.

            Помощи, данъци и системи за квалификация, подпомагащи запазването на пригодността за работа. Системите за подпомагане на безработните, данъците, мерките за квалификация и преквалификация трябва да се преглеждат периодично и да се приспособяват с оглед да се запазва способността им да помагат за поддържане и дори повишаване пригодността на безработните за връщане на пазара на труда.

            Политика на  активна  старост.  Необходими  са  големи  промени   в отношението на обществото към възрастните работници, а също и промени в пенсионното и данъчното законодателство с оглед насърчаването им да останат на работа и след пенсионна възраст. Държавните власти, съвместно със социалните партньори трябва да започнат още през тези години подготовка на цялостна политика и конкретни мерки за активна старост с цел да дават възможност на възрастните работници да остават на работа и след пенсионна възраст.

            Политика за участие в пожизнено обучение. Системите за образование и  квалификация трябва да реагират на потребностите на пазара. Те имат особено важно значение за развитие на съвременната икономика и подобряване качеството на работната сила.

                        Активна политика за обучение на хора с търсена на пазара  квалификация и за бързо преодоляване на възникващи несъответствия. Липсата на политика за бързо преодоляване на дефицитите ще навреди на конкурентноспособността, ще повиши инфлационния натиск и ще поддържа висока структурна безработица. Мобилността на работниците трябва да се улеснява и стимулира като средство за преодоляване на несъответствията между търсене и предлагане на работна сила – общо и по квалификационни и професионални групи.

            Ограничаване на дискриминацията, стимулиране на социалното приобщаване и на достъпа до работа. Много хора изпитват трудности в придобиването на квалификация, достъп до трудовия пазар и оставането им на него. Това поражда риск от социална изолация. Необходима е активна държавна политика за стимулиране на социалното приобщаване чрез намиране на работа и подобряване на нейното качество.

            Улесняване започването и упражняването на стопанска дейност.

                        Развитието на стопанската дейност, в т. ч. създаването и разширяването на малки и средни предприятия (МСП) е много важно за предлагане на нови работни места и разширяване повишението на квалификацията на млади хора. Този процес трябва да се поощрява чрез култивиране на предприемаческа осведоменост в обществото, в учебните планове в училищата, създаване на ясни, прости и стабилни правила за стопанска дейност, подобряване на икономическата и институционалната среда за тяхното развитие, опростяване на процедурите за тяхното създаване, за достъп до рисков капитал и до пазари.

            Нови възможности за работа в услугите и във високотехнологични дейности. Трябва да се използват всички възможности за осигуряване на работа в сектора на услугите и в бързоразвиващи се високотехнологични дейности. Иновационните предприятия могат да бъдат много полезни за създаване на висококачествени работни места. Развитието на екологичния сектор също може да предложи подходящи работни места.

            Регионална и местна дейност за създаване на работни места. Всички действащи институции и лица на местно ниво, включително и социалните партньори следва да участват в изработването и прилагането на дългосрочна правителствена стратегия за повишаване на заетостта. Тази стратегия следва да бъде обвързана със съществуващата Европейска стратегия по заетостта.

            Данъчни реформи за заетост и обучение. Много е важно да се разбере влиянието на данъците върху процеса на заетостта с оглед данъчната система да улеснява откриването на повече работни места.

                        Това може да стане чрез по–ниски данъци върху доходите на работещите за сметка на екологичните данъци. Данъчната система трябва също да държи сметка за необходимостта от повече инвестиции в хора от стопанските предприятия, властите и отделните лица с оглед на дългосрочното влияние върху заетостта и конкурентноспособността.

            Стимулиране адаптивността на бизнеса и техните работници.

            Това направление на дейност остава еднакво актуално през настоящото и през следващите десетилетия. Възможностите, които създава съвременната икономика и перспективите за заетост изискват съответна адаптация на организацията на работата и прилагането на пожизнено обучение.

            Модернизиране организацията на работа. За модернизиране организацията и методите на работа, които спомагат за подобряване на качеството е необходимо тясно сътрудничество и съучастие на всички заинтересовани и на всички нива. От социалните партньори се очаква да договарят и прилагат споразумения на всички подходящи нива за модернизация на организацията на работа, включително на гъвкаво работно време с цел дейността да стане по–продуктивна, конкурентна, адаптивна, спрямо бързите промени в производството, като се постига рационален баланс между гъвкавост и сигурност и се подобрява качеството на работните места.

            Приспособяване на предприятията към системата за пожизнено обучение. С оглед на периодично преценяване равнището на квалификация в предприятията като съставна част на системата за пожизнено обучение, социалните партньори на съответните нива би следвало да се договорят за пожизнено  обучение на персонала с цел да се улесни приспособяването му към новостите в производството, особено в областта на информационно-комуникационните технологии.

            Еднакво третиране на половете. С оглед даване на еднакви възможности на половете и за повишаване заетостта сред жените, държавните институции трябва да обръщат повече внимание на тези проблеми. Държавата трябва да подхожда еднакво към половете при прилагане на четирите стълба на стратегията на заетост. Правителството трябва да определя количествени показатели за оценка на третирането на мъжете и жените от гледна точка на трудова заетост, периодично да прави и огласява резултатите от такива оценки.

 

6.5. Доходи и жизнено равнище.

6.5.1. Оценка на състоянието на доходите през 2003 година.

 

Характерни за оценка на политиката на доходите са измененията в средната работна заплата, минималната работна заплата и пенсиите. Така, реалният ръст на средната работна запла  от 11,9% през 2000 г. спадна на 3,1% през 2002 г.и на около 2% през 2003г.; на минималната работна заплата – съответно 6,7%, 6,3% и 2%; на минималната пенсия– 14,9%, 1,5%, 1,8%.

Интерес представляват данните за измененията в средната работна заплата – общо, в обществения сектор и в частния сектор. По оценки на НСИ за 2003 г. средната работна заплата за страната ще 302 лв., в обществения сектор- 324 лв., а в частния - 245 лв. Посочените данни подсказват няколко извода:

Първо, средната работна заплата в обществения сектор (за заетите в бюджетните организации и все още държавните предприятия) е нараснала спрямо 2001 г.  номинално с над 15%, докато в частния сектор този ръст е около 4%.

Второ, през последните години заплатите в частния сектор все повече изостават от тези в обществения сектор. Частният сектор не следва редовното увеличение на бюджетните заплати и на заплатите в държавните предприятия, които се регулират със специален механизъм. Единственият регулатор на заплащането в частния сектор е минималната работна заплата за страната, която няма нищо общо с издръжката и възпроизводството на работещите, а от 2003 година и с административно наложените минимални осигурителни прагове по професии и длъжности.

По равнище на работната заплата България продължава да е на последно място в Европа и сред страните кандидатки за членство в ЕС. Спрямо средната номинална работна заплата за ЕС, в България тя е със 17,4 пъти по-ниска. В Полша средната номинална  заплата е 3,73 пъти по - висока, в Чехия - 2,93 пъти, в Унгария - 2,54 пъти, в Словения - 7,2 пъти от заплатата в България. Средната работна заплата у нас е огледало не само за обедняването на българите, но и за предпазливата макроикономическа политика от досегашните правителства.

Прекалено големи надежди бяха възложени на данъчната политика като механизъм за известно повишаване на реалния разполагаем доход на работещите. Увеличен бе необлагаемият минимум – от 100 на 110 лв., намалиха се ставките за облагане на отделните групи заплати, а тези за най-високите заплати се понижиха от 38% на 29%. В резултат на тези мерки данъчната тежест се намали средно с 2,4%. Данъчната политика следователно има връзка с политиката на доходите, но нейните възможности са по принцип ограничени, особено в икономики като българската, която не създава заетост, производителност на труда и конкурентноспособност.

Специално внимание трябва да се отдели на минималната работна заплата. След инфлационните удари, които тя понесе до 1997 година вече 6 години не се предприемат мерки да се определи нейното място и роля в политиката на доходите и като цяло в системата на заплащане на труда. Без да се акцентира на нейното предназначение и същност ще посочим, че в момента тя е една имагинерна величина, нямаща нищо общо с издръжката на живота, средната работна заплата, покупателната способност на работещия с такава заплата, нито с реалната цена и производителност на труда. Откъсната от посочените показатели, минималната работна заплата не е и регулатор в политиката на доходите.

Потреблението на домакинствата продължи да се свива и ограничава и през последната година. Тенденцията, която се зароди от 1990 г. за непрекъснат спад на реалният разполагаем доход не можеше и да бъде прекъсната при липсата на нормална политика на доходите. Всички изследвания показват, че:

  • в България около 38–40%  от домакинствата  живеят в бедност;
  • 35–40% от домакинствата едва балансират семейния си бюджет, и то с драстични лишения;
  • издръжката на ниво екзистенц–минимум (биологично оцеляване) от 98–100 лв. в края на м. юни 2001 г. през м. декември 2003 г. вече е над 130 лв.;
  • 80–85% бедно население застрашава социалната и националната сигурност на държавата;
  • работещи, безработни, пенсионери, млади и стари живеят в недоимък и мизерия. Тук се изключват онези 2-3% богати и много богати, както и други 10-12%, които не са богати, но не изпитват и лишения.

Не настъпиха никакви съществени промени в покупателната способност на пенсиите, а също и в пенсионното законодателство.  Точковата система и формулата за изчисляване размера на личната пенсия първо обезсмислиха връзката между нея и реално получаваната работна заплата и, второ, всяка година не позволяват на безработни с образование и квалификация до 29 годишна възраст да си намерят работа. Същото се отнася и до почти всички безработни, на които не им достигат няколко точки или 1–2 години възраст, за да се пенсионират.

През 2003 година се проявиха сериозните слабости в здравноосигурителното законодателство и в неговото прилагане. Над 1,2 млн. души са с проблеми в здравното си осигуряване след 2000 г., а над 300 хил.души въобще не са осигурявани. Сериозно са нарушени правата на гражданите за равен шанс за достъп до медицински услуги. Недоволството от тази част на здравната реформа е всеобщо. 

Не се промениха съществено и реалностите  в областта на социалното подпомагане. В България още няма официално приета със закон линия на бедността и тя да се обвърже с издръжката на живот, а от там и с политиката на доходите на държавата.

Проблемът с помощите за деца (детската надбавка) все още няма връзка с демографската политика (такава сега няма) на държавата, а също и с издръжката на децата и с равнището и покупателната способност на доходите на техните родители. Семейното данъчно облагане отново беше отложено за следващите години.

От същностна гледна точка  след въвеждането на валутния борд през 1997 г. под политика на доходите (доколкото може да се говори за такава) се разбират ежегодните увеличения на заплатите в бюджетната сфера и на пенсиите. От институционална гледна точка тази политика бе иззета от Министерството на труда и социалната политика (МТСП) и концентрирана в Министерството на финансите. По този начин МТСП като държавен орган бе лишено от възможността да разработва и прилага стратегии, политики и мерки в областта на политиката на доходите и жизненото равнище, а Министерството на финансите си присвои несвойствени за него функции. Това е една от причините държавата да няма все още нормални регулатори и активни политики в областта на доходите и жизненото равнище.

Покупателната способност на хората непрекъснато намалява през последните 2–3 години, но този процес не би следвало да го обясняваме вече само с инфлацията. Основната причина в случая са: ежегодното и то чувствително увеличаване цените на електроенергията и топлоенергията; значителното увеличаване цените на лекарствата; увеличаване цените на градския транспорт и на телефонните услуги, и т.н. Посочените увеличения по правило не се компенсират нито чрез заплатите, нито чрез пенсиите, които са сигурен доход, но с  ниска покупателна способност. Следователно, всяко увеличение  на монополните цени води и ще води до по-нататъшно обедняване на всички – работещи, безработни, пенсионери и социално слаби.

В заключение, държавата няма ясни регулатори за политиката на доходите, които в комплекс да обхващат всички видове доходи, имащи отношение към жизнения стандарт на цялото население. Политиката на доходите у нас е много далеч от изискванията за интегрирането й с другите държавни политики – икономическата, инвестиционната и т.н. Частният сектор не се нуждае толкова от контрол върху трудовите договори и заплатите, колкото от нормализиране на правилата в пазарната среда и силна подкрепа за инвестиране и развитие на бизнеса.

 

6.5.2. Приоритетни направления и цели на политиката на доходите и жизненото равнище в предприсъединителния период и до 2020 година.

 

Масовата бедност, мащабната безработица, кризата в  здравната и образователната ни системи сринаха жизнения стандарт на населението. Тези проблеми не могат да бъдат разрешени за няколко години с досегашните политики и мерки.

Силното изоставане на България от другите страните от ЦИЕ по всички показатели на развитието обективно налага досегашната ни пожелателна стратегия за присъединяване към ЕС да се трансформира в триетапна. Първият етап изисква да се разработи подробна стратегия за догонващо икономическо и социално развитие, чиито краткосрочни цели да са ориентирани към 2007 г., средносрочните -  до 2010 г., а дългосрочните към 2010–2020 година. До 2020 г. би следвало да се приближим до  страните от Централна Европа и да подготвим икономиката си за ускорено догонване и изравняване с ЕС през периода 2020–2050 година.

Всичко това означава държавната политика да се ориентира към догонващо икономическо и социално развитие с ясно определени цели, политики и механизми във всички области така, че те да водят до устойчиво ускоряване на развитието, подобрявайки чувствително качествените характеристики на икономиката и жизненото равнище на населението.

От институционална гледна точка активизирането на политиката на доходите следва да се осъществява по следните приоритетни направления:

  • за политиката на доходите и жизнения стандарт следва да отговаря преди всичко Министерството на труда и социалната политика.  То трябва  да отговаря за разработването и прилагането на необходимите цели, регулатори, политики и механизми, засягащи всички видове защитени доходи на населението. Посочените функции засягат жизнения стандарт на гражданите и резултатите трябва да се съгласуват в нормален социален диалог със синдикатите и работодателските организации;
  • чрез политиката на доходите да се осигурява ежегодно поне 6–7 % реален растеж на заплатите, пенсиите, помощите за деца и другите видове защитени доходи;
  • да се разработят и въведат минимални регулатори за повишаване на заплатите в частния сектор;
  • чрез реално повишаване на защитените доходи да се спре  обедняването на населението, а с нарастване на покупателната способност на домакинствата политиката на доходите да се превърне във фактор на икономическия растеж;
  • чрез държавната политика на доходите да бъдат адекватно защитени само онези групи, слоеве и индивиди от населението, които са изпаднали продължително време в неравностойно положение.

 

В съответствие с посоченото приоритетни цели на политиката на доходите и жизненото равнище би следвало да бъдат:

Първо: С новата политика на доходите следва да се доизгради системата за социална сигурност, която да осигури на поносимо равнище защитата на социално слабите и мизерстващи граждани, да определи максимално допустимите ангажименти на държавата в нея и да се обвърже с издръжката на живота. Тази система би следвало да включва следните мерки, които да стартират и се осъществяват до 2007 година:

  • законово въвеждане на граница на бедността- заедно с това следва да се актуализират динамично и критериите за достъп до социално подпомагане;
  • нов размер на социалната пенсия – 60–65 % от границата на бедност;
  • нов размер на минималната пенсия за изслужено време и осигурителен стаж– тя да се доближи до 2007г. на 85–90 % до границата на бедност;
  • подкрепа на семействата с увеличаване до 2005 г. на социалната помощ за деца и се повишава размера на дохода на родителите за правото на получаване.

Заедно с това да се формира държавна демографска политика за стимулиране на раждаемостта и семейното планиране;

  • въвеждане на семейно данъчно облагане с отчитане изчислената издръжка на децата и инвалидите в семейството;
  • да се обхванат всички групи лица с увреждания и се подпомагат в режим на индивидуалните потребности;
  • да се разработи и осъществи специална програма за рязко подобряване на условията на живот в домовете за социални грижи.

            Второ: В областта на заплащането на труда следва да се предприемат мерки, които да формират основите на една европейска политика на доходите. По-наложителните от тези мерки са:

  • за преодоляване на хаоса в трудовото законодателство да започне работата по нов Кодекс на труда, който да балансира съобразно критериите, законодателството и практиката на ЕС интересите на държавата, наемния труд, синдикатите и работодателските организации. Освен законова защита на посочените интереси, новият Кодекс на труда трябва да осигури и условията за повишаване гъвкавостта на пазара на труда и за провеждане на политика  за пожизнено обучение и повишаване качеството на работната сила.
  • да се въведе още от началото на 2004 година основен минимален регулатор на заплащането, който да е задължителен за годишните увеличения на заплатите на заетите в бюджетната сфера, държавния и частния сектор. Този регулатор следва да отчита 100 % годишния прогнозен размер на инфлацията и поне 50на сто от ръста на БВП, утвърждавани ежегодно с държавния бюджет. На тази основа:

            - в зависимост от възможностите на държавния бюджет може да се осигурява и по-висок ръст на заплатите в бюджетната сфера, с което ще се реализира и реален по- висок растеж;

            - ще се принуди частния сектор да следва държавната политика за повишаване жизнения стандарт на населението, в т.ч. и на заетите в частния сектор. Същевременно ще се постави основата за директно обвързване на заплатите с производителността на труда и ще се прекрати практиката на мизерно заплащане в частния сектор. Това означава още, че ще се нормализира браншовото колективно трудово договаряне на заплатите по професии и длъжности и ще се въведе европейската практика в тази област;

            - във все още държавните предприятия ще се засили натискът за повишаване на ефективността и за оздравяването им. В тях следва да продължи регулирането на нарастването на средствата за работна заплата.

            Трето: Необходимо е да се реши бързо проблемът с минималната работна заплата за страната. Целесъобразно е това да стане със специален закон (другата възможност е с Кодекса на труда), който да утвърди мястото и ролята на минималната работна заплата като основен минимален регулатор на заплащането на труда на работещите с най-ниска квалификация и минимален производствен опит. На настоящия етап не е целесъобразно тази заплата да се обвързва в съотношение към средната работна заплата за страната, а да се формира на старта като съотношение към линията на бедността най-малко с коефициент 1,5 – 1,7. Посоченият коефициент включва освен средствата за оцеляване и част парични средства за т. нар. възпроизводство на работната сила на работещия.

            Така минималната работна заплата още на старта ще отчита минималната издръжка на живота в нашите условия, а впоследствие ще се повишава първо, като всички останали доходи; второ, ще стане солиден ориентир за браншовото колективно трудово договаряне; трето, ще допринесе, заедно с евентуални промени в данъчното и осигурителното законодателство и за намаляване на сивия сектор на икономиката; четвърто, ще отпадне необходимостта да се договарят измислените осигурителни прагове; пето, държавата и социалните й партньори ще концентрират усилията си именно чрез този минимален, но основен регулатор да въздействат многопосочно върху жизнения стандарт и оздравяването на трудовата и социалната среда.

            С приемането на посочената законова база следва да се реши еднозначно и проблемът с минималното почасово заплащане на труда за хората, които са на почасова работа при един и повече от един работодател. Размерът на тази часова минимална заплата трябва да позволява на работещия на този вид заетост, освен да се издържа и да се осигурява по законите на страната. За целта към посочената по-горе месечна минимална работна заплата следва да се добавят още около 36–40 % пари, необходими за самоосигуряването на тази група заети.

            Четвърто: С новата политика на доходите в областта на пенсиите следва да се предприемат следните по-съществени мерки:

            -като се има предвид, че огромна част от пенсиите са ниски и с нищожна покупателна способност би следвало да се преосмисли сегашният модел за формиране размера на индивидуалните пенсии и постепенно да се стесни ножицата между максималната и минималната пенсия. Заедно с това, на основата на обективен анализ на достиженията и несполуките на сегашното пенсионно законодателство да се внесат допустимите промени в него и всяка година да се осигурява реален растеж на пенсиите поне с 6–7%. Тази трудна задача налага да не се отлага повече разрешаването на натрупаните проблеми в тази област. Същевременно, главна стратегическа задача за периода до към 2007–2010 година разходите за пенсии в БВП следва да нараснат от около 8,7 % на 12–12,5 %.

            -Въведената и прилагана в момента точкова система за пенсиониране създаде тежки проблеми на десетки хиляди граждани най-малко в два аспекта:

            а) едни не могат да се пенсионират, защото не им достигат 2–3 точки, или 1–2 години възраст. Проблемът става тежък, когато те са трайно безработни.

            б) поради реформата в  пенсионната система десетки хиляди млади хора не могат да си намерят работа.

            Следователно, без да се посяха на стратегическите цели и общ модел на пенсионната реформа би следвало да се поставят на сериозна дискусия точковата система и изискванията за пенсиониране.

            -Необходимо е да се усъвършенства механизмът за актуализиране на пенсиите. В момента тази актуализация става от 1 юни всяка година само чрез процента на инфлация плюс около 1% от ръста на БВП.

            Механизмът за актуализиране на пенсиите би следвало да включва следните елементи:

            а) актуализацията да става от 1 януари всяка година;

            б) процентът на актуализация да съдържа:

                                   - размера (процента) на прогнозната инфлация за годината, утвърден с макроикономическата рамка на държавния бюджет;

                                   - прогнозния процент на нарастване на осигурителния доход през годината;

                                   - поне 50 на сто от прогнозния процент на растежа на БВП през годината.

            Пенсионната система следва да стане пределно ясна и прозрачна за гражданите, а това означава:

            а) въвеждане на посочените в т. 2 и т. 3 изисквания и принципи;

            б) опростяване и прецизиране на формулите за изчисляване на индивидуалната пенсия.

            -С новата политика на доходите за периода 2007-2010 година следва да се осигури повишаване на реалните доходи на населението от 24–25%, колкото са сега спрямо средния показател за Европейския съюз, на 35–36%. Тази цел трябва да се основава и на други важни предпоставки, свързани с необходимостта от пълно интегриране между икономическата, инвестиционната и социалната политика, защото имат пряко отношение към увеличаването на заетостта, намаляването на безработицата и нарастване доходите на населението:

            -да се обсъдят безопасните възможности до 2007г, бюджетните дефицити да бъдат с 2-2,5%;

            -данъчната политика да се съчетае със семейното подоходно облагане и с намаляване  на косвените данъци, главно на ДДС. Това ще внесе по-висока социална справедливост;

            -прилагане на схема за по- сериозни данъчни облекчения при създаването на нови работни места;

            -регулаторите и инструментите на социалната политика и особено на политиката  на доходите да се съобразят с европейското социално законодателство и практика;

            -инвестиционните разходи да се приспадат от облагаемата печалба (данъчен инвестиционен кредит за бизнеса), а в нея да се включат всички непроизводителни и представителни разходи.

            -активните политики и мерки на пазара на труда да са насочени не толкова към разкриване на огромен брой субсидирани работни места без траен икономически и социален ефект, а към сериозни програми и мерки за инфраструктурно и друго строителство, квалификация на безработни млади хора и за преквалификация на останалите базработни.

            Посочените приоритетни направления и цели на политиката на доходите, както и предложенията за нейното активизиране и координиране с икономическата и инвестиционната политика предполагат, че реалните доходи би следвало да растат с по - висок от досегашния темп. В този смисъл са допустими следните цели за достигане:

            През първия етап (до 2007 г.) доходите могат да нараснат през 2007 г. спрямо 2003 г. с 50 на сто, което означава ежегоден номинален ръст с около 12% (а реален с около 8% при годишна инфлация около 4%). При по – висока инфлация номиналният размер следва да бъде съответно корегиран.

          През втория етап (2007 - 2010 година) в края на 2010 година спрямо 2007 година доходите могат да нараснат с още 50 на сто.

            През третия етап (2010 - 2020 г.) в края на 2020 година спрямо 2010 година могат да се удвоят.

            За средната работна заплата горните предложения означават: от около 300 лв. през 2003 г. тя да нарасне на около 450 лв. през 2007 г., на 600 лв. през 2010 г. и на 1200 лв. през 2020 година. Същите темпове би следвало да бъдат цел и за доходите от пенсии, социални помощи, помощите за деца и другите защитени доходи.

                        Политиката на доходите и жизнения стандарт през периода 2010-2020 г. трябва да използва механизмите, мерките и социалните практики на Европейския съюз. При това съществено значение ще имат действията в следните основни насоки:

            Първо, в областта на заплащането на труда трудовите възнаграждения ще се формират във все по – пряка зависимост от производителността на труда и конкурентноспособността на продукцията и услугите. Индивидуалната заплата ще зависи от притежаваното образование, квалификация и трудовото представяне на работещия. Синдикатите и работодателските организации в нормален социален диалог ще договарят параметрите на заплатите по браншове и предприятия. Държавата ще е създала необходимите минимални регулатори на политиката на доходите и ще се превърне в посредник, а не страна в социалния диалог.

            През този период следва да се очаква увеличаване на отработеното време в икономиката, а също и на заетостта. Данъчното и осигурителното облагане на работната заплата ще се нормализират в съответствие с критериите на ЕС. Осигурителната вноска следва да бъде поделена между работещия и неговия работодател.

            Второ, в областта на социалното подпомагане и грижи държавата, заедно със социалните си партньори, следва да осъществявя политика за преодоляване на масовата бедност и свеждане на нейния обхват до поносими нива от 8-10% към 2020 г. Активизирането по това направление на социалната политика ще си остане на т. нар. остатъчен принцип и успехите ще зависят главно от параметрите и качеството на икономическия растеж, намаляване на безработицата и увеличаване на заетите.

Предлаганите политики, механизми и мерки в областта на заетостта, доходите и жизненото равнище ще се осъществяват първо, с политическа воля и отговорност, второ, в условията на общо взето ограничени ресурси и, трето, при условие че държавата ще предложи и реализира не само нова политика на доходите, но и  нова икономическа и инвестиционна политика. Всичко е въпрос на приоритети в икономическото и социалното ни развитие.

 

7. Банково-финансовият сектор: какво се случва след 1997 г.?

7.1. Взаимодействие между макро и микро равнище. (Г. Ганчев)

 

Като начало следва да отбележим, че в периода 1991-1996 (преди валутния борд) българските банки провеждаха активна, дори силно рискова политика, характеризираща се с ниска ликвидност, ниска, дори отрицателна капиталова адекватност и значителна роля на рефинансирането от БНБ.

След въвеждането на паричния съвет през 1997 г. търговските банки бяха критикувани за недостатъчно кредитиране на реалния сектор и износ на капитали от страната.

            Като една от основните причини за това беше изтъквано българското законодателство, което предвиждаше наказателни санкции при отпускане на "лоши" кредити, както и неблагоприятната макроикономическа среда.

С идването на власт на правителството на НДСВ първата причина отпадна, след съответните промени в законодателството, а втората е в процес на трансформация, главно поради изменения международния контекст.

            Експерти от международните организации, като Европейската комисия и МВФ например, често изтъкваха и други причини за свитото кредитиране- недостатъчната квалификация на българските банкери и респективно неумението им да боравят със съвременни инструменти за управление на финансовия риск в сложни условия, както и високият дял на държавните банки.

Тук нещата също се промениха. В момента всички основни търговски банки са част от транснационални финансови структури и имат достъп до съвременен софтуер за управление на риска.

            Независимо от това, остават сериозни съмнения за адекватността на кредитната политика на търговските банки. Тези съмнения отново идват отвън.

В едно от последните си интервюта, "бащата" на българския валутен борд, проф. Стив Ханке, разкритикува търговския банков сектор за това, че предоставя главно краткосрочни потребителски заеми, които ще предизвикат в бъдеще свиване на търсенето и сериозни икономически затруднения за производството.

За да отговорим на въпроса дали има стратегическа промяна в поведението на търговските банки  през последните една-две години, следва да си припомним с какво са характеризират двата основни типа стратегии на едновременно управление на активите и пасивите на търговските банки.

Първата стратегия е пасивна и е известна като управление на резервните активи (reserve asset management- M. Buckle, J. Thompson, p. 63). Тази стратегия се прилага при наличието на силно рискова икономическа среда и отсъствие на развита система за рефинансиране. В частност, ако централната банка не изпълнява функциите на кредитор от последна инстанция, търговските банки са силно мотивирани за провеждането на пасивна кредитна политика.

Същността на тази политика е подчиняване на цялостната дейност на банката на необходимостта от поддържане на висока ликвидност, т.е. управление на резервите, откъдето идва и наименованието на стратегията. Увеличаването на пасивите не е приоритет, тъй като отсъстват възможности за вложения с благоприятно съотношение риск/доходност и търговските банки са принудени да поддържат висок коефициент на ликвидност, а следователно и ниска рентабилност ва активите.

Характерните черти на пасивната стратегия са високите лихви по кредитите, значителната разлика между доходността на активите и пасивите (с оглед ограничаване на кредита), високата ликвидност и капиталова адекватност. Именно такава беше стратегията на българските банки след 1997 г.

По ирония, активната банкова стратегия се нарича управление на пасивите (liabilities management). Тази стратегия се прилага при наличието на ясни положителни перспективи за развитие пред икономиката и банковия сектор. В тези условия, търговските банки, изхождайки от макроикономическите параметри и съществуващата пазарна структура, определят целеви равнища за нарастване на активите на банката.

Нарастването на активите, трябва да бъде финансирано с адекватно увеличаване на пасивите. Последното е възможно само при активна политика по отношение на привлечените средства, т.е. известно повишаване на доходността по привлечените депозити.

Характерно за активната стратегия е понижаване на лихвите по кредитите, намаляване на разликата в доходността на активите и пасивите, конкуренция между банковите институти за спестяванията на потребителите и привличане на клиенти, по-ниска ликвидност и капиталова адекватност. Активната стратегия обаче гарантира по-висока доходност и отразява нормалното поведение на банковия сектор.

            За да преценим обосноваността на тези опасения, е най-добре е да се обърнем към банковата статистика.

 

ГРАФИКА №4

НЕТНИ ЧУЖДЕСТРАННИ АКТИВИ НА ТЪРГОВСКИТЕ БАНКИ (В МЛРД. ЛЕВА)

 
   


Източник:БНБ

 

            На Графика №4 е представено движението на нетните чуждестранни активи (т.е. активите на българските банки, вложени в чуждестранни финансови институции минус средствата на чужди банки, вложени у нас) на търговските банки през последната година и половина. Както се вижда, тези активи се положителни и намаляват с около милиард и половина лева.

Нетните чуждестранни активи са важни, тъй като те показват дали банковата система изнася капитали от страната (положителни активи) или представлява канал за навлизане на външни инвестиции (отрицателни нетни активи). Данните показват, че като цяло банковата система продължава да бъде нетен износител на капитал от страната, независимо че положението донякъде се подобрява.

Не бива да забравяме обаче, че нетните активи на банковите системи в страните в преход са практически без изключение отрицателни (включително в страните с валутни бордове), т.е. банките в тези държави способстват за привличане на чужди капитали, а не обратното.

Намаляването на нетните чуждестранни активи, от своя страна, се обяснява не толкова с някаква принципно нова стратегия, възприета от търговския банков сектор, а с простия факт, че лихвите на международния пазар са на безпрецедентно ниско равнище, което силно намали доходността от вложенията извън страната. Следователно, няма радикална положителна промяна в отношението на банките към реалния сектор, ако съдим за това по нетните чуждестранни активи.

 

ГРАФИКА №5

ДЪЛГОСРОЧНИ КРЕДИТИ (МЛРД. ЛЕВА), ПРЕДОСТАВЕНИ ОТ ТЪРГОВСКИТЕ БАНКИ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Източник:БНБ

Намаляването на нетните чуждестранни активи обаче е само един от източниците за увеличаване на дългосрочните кредити на търговските банки (виж Графика №5).

Друг източник за финансиране на кредитирането е нарастването на депозитите, което става в почти същата пропорция, в която нарастват дългосрочните банкови заеми. Следва да се има предвид обаче, че през последните 15-20 месеца нарастват основно краткосрочните депозити, нарастване, което отразява вероятно масовото разпространение на дебитните карти през този период.

Допълнителен "случаен" фактор е прехвърлянето на част от правителствените депозити от Управление "Емисионно" в БНБ, в подбрани от МФ търговски банки.

 

 

ГРАФИКА №6

ЛИХВЕНА СТРУКТУРА ПО ДЪЛГОСРОЧНИТЕ АКТИВИ И ПАСИВИ НА ТЪРГОВСКИТЕ БАНКИ

 

 
   


Източник:БНБ

 

            Наличието на радикални промени в кредитната политика на търговските банки предполага съществени изменения в лихвената структура. В частност, ако банките преминават от пасивна политика (reserve assets management) към активна (liabilities management), би следвало да се наблюдава известно намаляване на лихвите по кредитите, увеличаване на лихвите по депозитите и намаляване на лихвения диференциал.

Както се вижда от Графика №6, измененията в това отношение са минимални и не отразяват наличието на някакъв принципно нов тренд.

            Следователно, увеличаването на кредитирането от страна на търговския банков сектор има по-скоро пасивно-конюнктурен характер, отразява оптимизиране на портфейла на търговските банки в условията на радикални изменения на външната икономическа среда, а не възприемане на нова стратегия. Допълнителна причина е преливането на държавни ресурси в частните трезори.

Основните фактори, пораждащи преструктурирането на портфейла са два- намаляването на лихвите на международните пазари и респективно репатрирането на част от изнесените от банките пари, както и въвеждането на нови банкови технологии, водещо до натрупване на по-голям обем краткосрочни депозити.

В структурен план също липсват особени положителни тенденции.

Разпределението на банковите заеми по отрасли е както следва. Търговия- 23,7%, финансово посредничество- 18,9%, екстериториални институции (вероятно основно филиали на транснационални корпорации)- 18,1%, преработваща промишленост- 17%, други дейности свързани с потреблението- 6,8%, домакинства, използващи наемен труд- 6,8%.

Ако игнорираме финансовото посредничество, което е вътрешно рефинансиране на банково-финансовия сектор, то значими ресурси се отделят единствено за финансиране на търговията, потреблението, филиалите на транснационалните корпорации и обработващата промишленост. Селското стопанство, изключително важно за нашата страна, е практически извън класацията.

            От гледна точка на юридическия статус на заемополучателите трябва да се отбележи, че 26,7% от заемите са предоставени на домакинства и граждани и над 50% на частни търговци.

            Тези данни не дават напълно ясна представа за икономическото предназначение на банковите заеми, но около една трета от кредитите отиват вероятно за потребление, а останалата част за краткосрочно (търговско) и дългосрочно (инвестиционно) кредитиране.

Подобна структура не е нито непременно опасна сама по себе си, нито особено положителна, а следва да бъде оценявана в контекста на цялостното развитие на икономиката и макроикономическата политика.

 

7.2. Приватизация и капиталов пазар. (С. Тошева)

 

Развитието и задълбочаването на структурните процеси в икономиката на България през 2003 се обуславят от действието на определени  вътрешни и външни фактори. Насоките на привативазацията, в т.ч. и изпълнението на приватизацаионната програма,привличането на преки чужди инвестиции, развитието на реформите в енергетиката, в социалната и производствена инфраструктура, все по-активното прилагане на високите технологии и комуникации, както и политика на пазара на труда създават  основните вътрешни фактори генериращи възможности  за дълготрарйни структурни изменеия в българската икономика, както по отношение на формите на собственост, така и  в отраслов разрез, в и във връзка с участието на страната в международното разделение на труда.

В групата на външните фактори определящо значение имат тенденциите в световната икономика и в развитието на страните-членки на Европейския Съюз, регионалното и международно икономическо сътрудничество, както и  възможностите които те  създават за осъществяване на дълготрайни структурни процеси в  българската икономика.

От гледна точка на формите на собственост и свързаните с нея възможности за по-ефективно управление на стопанските агенти, приватизацията и преструктурирането остават най-значимите вътрешни фактори за задълбочаването на структурните процеси.

Характерните черти на приватизацията през 2003 г. са : продажба на мажоритарни пакети, продажба на миноритарни пакети чрез фондовата борса с цел постепенно да се усвои наличния свободен номинал от компенсаторни инструменти и  инвестиционните бонове. Отрасловите приоритети на приватизацията се свързват с стратегията за приватизация на Булгартабак Холдинг, предприятията от военната промишленост, Българска Телекомуникационна Компания, пула “Българска захар” и др. Извън тези приоритети остават значими предприятия от социалната и производствена инфраструктура.

Като цяло темповете на приватизацията през изминалата година са слаби. В края на годината изпълнението на Годишния план за приватизация за 2003 г. по отношение на мажоритарните пакети е 61,4 на сто с реализиране на  около 100 сделки за продажба на дружества с мажоритарно участие. По отношение на продажбите на миноритарни пакети изпълнението на плана е 25,4 на сто с осъществяване на около 300 сделки.

По данни на АП използуваният ресурс от компенсаторни инструменти в борсовата приватизация е близо 300 млн. лв. по номинал, което представлява около 30% от наличните бонове и записи.

В същото време обаче, 2003 г. отбелязва  определен ръст на борсовия механизъм за осъществяване на  приватизационни сделки.За първи път на Българска фондова борса – София АД са продадени основните дялове от Енергоремонт холдинг София и негови дъщерни фирми в Русе, Бобов Дол и Варна. Чрез борсова приватизация са осъществени продажбите на остатъчен държавен дял от 51 на сто в предприятието “Проучване на нефт и газ “ ЕАД. Това е едно от малкото дружества изцяло приватизирани чрез фондовата борса. На нея се продава и остатъчния държавен дял на “Златни пясъци” АД / 11,24% /.

Независимо от относително успешната борсова приватизация, нивото на изпълнение на приватизационната програма остава неудовлетворително, което намира отражение  в размера на приходната част  на Годишната програма за приватизация. Към края на 2003 г. по данни на Агенцията за приватизация са получени около 460 млн. лв договорени плащания по приватизационни сделки или около 83% от очакваните минимални приходи в размер от 550 млн. лв.

Предвид на неудовлетворителното изпълнение на Годишната програма за приватизация през 2003 г.процесът на приватизация е една от основните забележки отразени в Доклада на Европейския Съюз за напредъка на България в процеса на присъединяването през 2003 г.

Между основните, структуро-определящи сделки в приватизационата политика е сделката за приватизирането на Булгартабак Холдинг. Тази сделка е стратегическа, тъй като от нея зависи бъдещото развитие на един от основните за страната отрасли – тютюнопроизводството, който същевременно е и важен източник на експортни ресурси, респективно на приходи от износа. След безрезултатните усилия за продажба на Булгартабак Холдинг в предишните години, през четвъртото тримесечие  на 2003 Народното събрание прие Стратегия за приватизацаия на предприятието, съдържаща идеи и насоки за стабилизиране и бъдещо развитие на тютюнопроизводството и износа, за повишаване на конкуренцията в отрасъла, за увеличаване на износа на тютюн и на тютюневи изделия.

Наред с позитивните елементи на Стратегията налице са и определени слабости.Стратегията не формулира ясни срокове, не предвижда информационна кампания за хода на приватизацията и за резултатите от изпълнението й. Не са предвидени възможности да се елиминира обединението на пазарното поведение на купувачите на тютюн, което може да влияе на изкупните цени и др.По- значим успех в хода на изпълнението на Стратегията е  обявяването на конкурс за инвестиционен консултант, финализиран с избора на компанията Морган Стенли и Ко Лтд в началото на 2004 година.

Други сделки със структуроопределящ характер, даващи възможност за подобряване на ефективността на производството в дадени отрасли, както и за промяна в пазарната структура са тези обхващащи електро-разпределителните дружества, предприятията от военната индустрия / “Кинтекс”, Вазовски машиностроителни заводи, “Тератон” /, транспортни компании / Български морски флот, “България еър”/ и др.  В края на 2003 са одобрени инвестиционните посредници по приватизацията на пула “Българска захар” и по 30% тен дял от БРП.

Отчитайки неудовлетворителното развитие на приватизациянта и с цел да се стимулира приватизационния процес, през 2003 г. Министерство на икономиката започна събиране и обсъждане на предложения за поправки на Закона за приватизацията и следприватизационния контрол с цел да се премахнат както законовите, така и икономически и политически пречки.

Общият извод от осъществяването на приватизацията в реалния сектор през 2003 г.  в контекста на нейната роля за развитие и стимулиране на структурните процеси в икономиката, е недостатъчното й използуване като механизъм за промяна на собствеността, за повишаване на конкурентоспособността и ефективността на икономиката. Причините за това са както икономически, така и политически и се коренят в съдържателните характеристики на сегашното управление.

В областта на банковия сектор  с приватизацията на Банка ДСК по същество бе обявен краят на банковата приватизация.Понастоящем над 97% от активите общо за банковата система са притежание на частни лица.Чуждестранното участие в банковата система на България преобладава както в контрола върху собствения капитал, така и по отношение на управляваните активи.Чуждестранните банки и инвеститори контролират над 85 на сто от банковите активи.Последните банки с държавен, съответно общински контрол върху капитала са Насърчителна Банка АД и Общинска Банка АД.

С оглед на необходимостта да се подобри ефективността на обслужването на картовата система през 2003 г. се стартира приватизацията на националния картов оператор “БОРИКА” АД.

Капиталовият пазар е своеобразно огледало на структурните процеси в икономиката и най-вече за действието на финансовите механизми на пазарното стопанство за реализация на продажби на борсата, за мобилизиране на средства чрез пласмент на ипотечни облигации и други финансови инструменти и др. Неговата роля  продължава да нараства и да се развива през 2003 г., което се вижда от динамиката на основните показатели от Българска Фондова Борса – София АД / без пазара на компенсаторни инструменти /: борсов оборот и обем на търговия, пазарна капитализация и динамика на Индекс SOFIX. Така към 31.12.2003 г.пазарната капитализация по данни от Борсата е била около 2,7 млрд.лева, от които 986 млн. лв на Официалния пазар, докато  към края на третото тримесечие пазарната капитализация е била общо 2,4 млрд. От които 475 млн.лв. на Официалния пазар.

Индексът  SOFIX се покачва непрекъснато през 2003 г.  и достига най-висока стойност  на 10.11.2003 от началото на неговото изчисляване – 456,34. Индексът завършва годината със стойност от 454,34 при 183,3 в края на декември 2002 г.

През м. Октомври 2003 г. Българска фондова борса – София АД промени списъка на емисиите, използувани за изчисляване на индекса. Емисиите от 10 се увеличиха на 13, след като се добавят и нови дружества с относително добра ликвидност – Оргахим АД,ДЗИ АД и Централна кооперативна банка. 

Структурата на предприятията, чийто акции се приемат за котиране на Борсата  през 2003 също бележи определено развитие – нараства броят на търгуваните на борсата инвестиционни дружества от  отворен тип, регистрират се за търговия акции на високотехнологична компания с публичен статут . През последното тримесечие на 2003 г. на Българска Фондова Борса – София АД, се приемат акциите на  Ти Би Ай Евробонд ЕАД.Това е инвестиционно дружество от отворен тип, получило разрешетние да извършва дейност от Комисията за финансов надзор. Така търгуваните на борсата инвестиционни дружества от отворен тип стават три.

Друго дружество – Български информационни технологии АД също е регистрирано за търговия направо на Официалния пазар.

През последната година участниците на пазара все по-внимателно следят финансовата информация от финансовите отчети и корпоративните събития на фирмите и предприятия,чиито акции се търгуват на борсата с оглед на анализа на основните фактори, които влияят върху цените.Това свидетелствува за определен напредък по отношение на инвестиционната култура на пазара, както и за постепенното усъвършенствуване на практиките на корпоративно управление  и особено навременното представяне на отчетите на дружествата,чиито акции се търгуват. 

Определен напредък отбелязва пазарът на облигации на Българска Фондова Борса – София АД. Само за последното тримесечие на 2003 г. на Официалния пазар на Борсата са сключени 79 сделки с корпоративни облигации с общ оборот от 16,7 млн.лв На Неофициалния пазар на борсата сделките са 75 с общ оборот от 13,6 млн. лв. През последното тримесечие за вторична емисия на борсата са допуснати ипотечни облигации на Първа Инвестиционна Банка АД , както и корпоративни облигации на някои дружества. Комисията за Финансов надзор вписва в регистрите си тригодишна емисия с размер от 32 млн. долара на Райфайзенбанк ЕАД, както и на Ти Би Ай Кредит ЕАД – тригодишна емисия с размер от 8 млн. лв.

Голяма част от облигационните емисии са на ипотечни облигации от банките, което несъмнено се свързва с  активното търсене на ипотечни кредити.

Предпочитана стратегия на емитентите е частното пласиране и последваща регистрация на борсата с цел  да се намали риска от неуспешно пласиране и да се осигури по-голяма ликвидност за инвеститорите. 

            Нова характеристика на капиталовия пазар е интересът към търговията с компенсаторни инструменти и инвестиционни бонове след старта й през 2002 г. Интересът към търговията с компенсаторни инструменти е не по-малък от този към търговията с акции, но той е в пряка зависимост от хода на борсовата приватизация в т.ч. продажбата на по-големи пакети от по-атрактивни дружества, при които се предвижда заплащане с компенсаторни инструменти. Статистиката на търговията с компенсаторни инструменти и бонове показва определена нестабилност в обемите и оборотите. Така например през последното тримесечие на 2003 г. са извършени 5,6 хил. сделки с компенсаторни инструменти при 4,9 хил.

През третото тримесечие , макар оборотът да е съответно16,2 млн. лв. и съответно 21,5 млн. лв Отделно на борсата се регистрират и блокови сделки с компенсаторни инструменти и инвестиционни бонове.Към края на годината компенсаторните инструменти се търгуват на цена от 20,91 до 24 на сто от номинала, а инвестиционните бонове достигат дъното от 13,05 на сто от номинала и максимална стойност от 18,09 на сто.

Регулативната среда на капиталовия пазар също допринася за по-активното му използуване като канал за инвестиционно посредничество.В тази област следва да се посочат измененията в Закона за сделките с компенсаторни инструменти касаещи т.нар. проблемни партиди.Тези изменения целят да се осигурят гаранции за защита на участниците на капиталовия и на приватизацаионния пазар.

Друга важна промяна през 2003 г. в Закона за сделките с компенсаторти инструменти дава възможност на Българската Фондова Борса – София АД да осъществява технически централизирани публични търгове за продажба на акции собственост на държавата и на общините, както и публични търгове за продажба на дялове в дружества с ограничена отговорност, собственост на държавата и на общините.   

Между промените в регулативната среда важна място заема формирането и институционалното укрепване на Комисията за финансов надзор като основен регулативен орган на капиталовия пазар и измененията в Наредба № 1 за изискванията към дейността на инвестиционните посредници от 15.09.2003 г. която издига на по-високо ниво контролните функции на специализираните служби за вътрешен контрол по отношение на инвестиционното посредничество.

Независимо от постигнатия напредък в развитието на капиталовия пазар, проблемите в тази област  остават свързани с разширяването му като канал за финансово посредничество в България.В сравнение с други страни от Централна и Източна Европа по относителен дял на пазарна капитализация стрямо БВП  България е на  последно място след Румъния. Изоставането е значително и по абсолютната стойност – 1,4 млрд. Евро през 2003 г. Така  напр. по данни на Евростат и Българска стокова борса – София АД, през 2003 г. пазарната капитализация на капиталовия пазар в Полша е 27 млрд. евро, 12,7 млрд.в Унгария, в Чешката република  е 19.3 млрд. евро, в Словения е 5,5 млрд., в Литва е 4,1млрд., в  Естония – 2,8 млрд., в Кипър – 3,8 млрд. С по-близки стойности от тези на България е пазарната капитализация на капиталовия пазар в Латвия – 0,9 млрд., Малта – 1,5 млрд. Евро. 

Голяма част от икономическите агенти все още не познават добре инвестиционните алтернативи на капиталовия пазар и финансовото посредничество продължава да се осъществява основно от Банките – инвестиционни посредници.

Друг проблем остава ниската ликвидност, въпреки отбелязаните позитивни тенденции в хода на 2003 г.Броят на регистрираните за търговия емисии  е значителен, но ликвидните позиции са малко.

 

7.3. Какво можем да очакваме през 2004 г. във банково-финансовата сфера? (Г. Ганчев)

 

            2004 г. не е съвсем обикновена. Една от идеите на правителството е да сключи за пръв път единствено предпазно споразумение с МВФ. България обаче вече дължи на международната финансова институция около 2 млрд. долара. Погашенията по тази сума, плюс погашенията по останалата част от външния дълг, ще възлязат през следващата година на около 1 милиард долара.

            Ако тази сума бъде платена за сметка на валутния резерв, то съотношението валутен резерв/внос ще се влоши чувствително. Този показател обаче е един от индикаторите за финансовата стабилност на една страна и за нейната способност да обслужва дълга си и да финансира вноса.

Влошаването на отбелязаното съотношение най-вероятно ще оскъпи привличането на финансови ресурси от страна на правителството както на международните, така и на вътрешния пазар.

Плановете на правителството, както беше отбелязано, предвиждат решаване на проблема със заем за подкрепа на платежния баланс от Световната банка. Това заместване на заемите от МВФ със заеми от МБВР едва ли представлява трайно решение на въпроса с платежния баланс.

            Алтернативният вариант е да се ускори приватизацията и да се насърчат другите форми на чуждестранни инвестиции. При положение обаче, че стратегически национални предприятия като БТК и Булгартабак се продават по цени от порядъка на 200-300 милиона долара или  с пъти по-ниско от реалната им цена и цената по която съседни страни продават подобни структури, очевидно трудно може да се очаква генериране на значителни суми за погасяване на външните плащания.       

Освен това, всеки опит за прогнозиране на бъдещото развитие на кредитната дейност на търговските банки ще трябва да отчита освен икономическата политика на правителството и състоянието на международните парични, капиталови и валутни пазари.

Първо, евентуалното повишаване на международните лихви определено ще върне тренда към намаляване на нетните чуждестранни активи назад, което вероятно ще забави по-нататъшното нарастване на вътрешното кредитиране.

Второ, самият кредитен портфейл има определени макроикономически измерения.

            Преди всичко, нарастването на вътрешното кредитиране е корелирано с увеличаването на вноса и дефицита на търговския баланс. Нарастват и външните задължения на българския частен корпоративен сектор. Следователно, погасяването на заемите ще означава изтичане на финансов ресурс от страната за заплащане на вече реализиран внос.

Това неизбежно ще ограничи вътрешното търсене. Изтичането на пари може да влоши допълнително вътрешната ликвидност и да способства за повишаване на лихвеното равнище. Вероятно, именно възможността от подобно развитие на нещата, е причината за притесненията на професор Ханке.

            Противно на Ханке обаче, по наше мнение, сложната дилема, която стои пред страната не е разрешима по пътя на простото либерализиране на пазара или пълното ликвидиране на фискалния резерв, както предлага американският икономист.

Първо, по същество липсва радикална промяна в областта на кредитирането- така дискутираното нарастването на кредита е на практика защитна реакция на банките с цел избягване намаляването на печалбите.

Второ, рискът, поет от банковия сектор е в рамките на нормалното.

Трето, българските търговски банки все още продължават да изземват ресурси от икономиката и да не предоставят необходимото за модернизацията на реалния сектор кредитиране- търговските банки трябва да увеличат обема на дългосрочните кредити с още една трета само за да може банковият сектор да преодолее неестественото положение на износител на капитали от страната.

Четвърто, макар и бавно, приватизацията и стабилизарането на фондовия пазар водят до нарастване на възможностите за финансиране на растежа и стабилизиране на икономиката на страната.

И най-важното, една от причините за рязкото нарастване на кредита към частния сектор през 2003 г. е вливането на държавен ресурс в търговските банки. Следователно, ако фискалният резерв в БНБ бъде ликвидиран, то финансовите ресурси на търговските банки ще нараснат и опасностите, които вижда проф. Ханке, не само няма да намалеят, но ще се увеличат значително.

Тук трябва да добавим, че вследствие масирания натиск на висши експерти на МВФ, правителството пое ангажимента да върне своите депозити в БНБ. Това, при други равни условия, ще способства за ограничаване на вътрешното кредитиране.

Ще заключим, че за да може българската икономка реално да навлезе в траекторията на ускорен и устойчив растеж, е необходима  комбинация от активна фискална политика, реална смяна на все още изчаквателната позиция на търговския банков сектор и благоприятна външна икономическа среда.

Изхождайки от фискалните прогнози за 2004 г. обаче, такава вероятност не се очертава, поне що се отнася до вътрешните макроикономически фактори.

Въздействието на външната среда през 2004 г. ще бъде противоречиво.

Очертаващият се подем в еврозоната ще има положително отражение. Ако курсът на долара се запази нисък и лихвите продължават да бъдат на сегашното равнище, то българската икономика може определено да подобри своите показатели през настоящата година. При смяна на тренда, най-вероятно ще наблюдаваме същите или по-лоши макроикономически параметри.

Що се отнася до вътрешната еволюция в самия банков сектор, то тя е постепенна и въздействието й няма да се почувства осезателно през 2004 г.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТИРАТУРА

 

  1. Buckle M, Thompson J, The UK Financial System: Theory and

Practice, Manchester University Press, 1995, pp. 63-65.

      2. Espinosa-Vega M. H., Russell S., History and Theory of the NAIRU, Federal Reserve Bank of Atlanta Economic Review, Second Quarter 1997, pp. 4-25.

      3. Takayama, A., Mathematical Economics (Second Edition), Cambridge University Press, Cambridge, 1990.

  1. Българска народна банка, Информационен бюлетин, 8/2003

 

 

 

8. България и ЕС: икономическа проекция на предприсъединителните преговори. (Г. Ганчев)

8.1. Стратегически икономически цели на преговарящите страни: постановка и еволюция.

 

            Разширяването на ЕС на Изток е стратегическа задача на ЕС, която не подлежи на съмнение. Същевременно обаче, Европейският съюз полага усилия държавите, които влизат в общността, да притежават определен минимум икономически характеристики, които да им позволят да бъдат равноправни икономически партньори Изискванията, които ЕС поставя към източноевропейските държави са известни като т. нар. критерии от Копенхаген. Те се свеждат до две неясни, но за сметка на това изключително всеобхватни условия- наличие на действаща пазарна икономика и способност на стопанството на съответната страна да издържа на конкурентния натиск в общността.

Тези критерии могат да бъдат отразени посредством множество показатели- развитие на банково-финансовата система, равнище на БВП на глава от населението, растеж и макроикономическа политика, приватизация, либерализиране на цените, възможността за свободно “влизане” и “излизане” от пазарите, либерализиране на търговията и движението на капитали, защита на правата на собственост, развитие на търговския обемно с ЕС, формирането на дефицити в търговията, способност за координиране на икономическата политика с ЕС и т.н.

Стратегията на ЕС към България остава практически непроменена. Ежегодните доклади на комисията на ЕС, засягащи прогреса на отделните страни в областта на реформите и евроинтеграцията, неизменно фокусира вниманието върху наличието на действаща пазарна икономика и конкурентноспособността на българското стопанство. Едва в доклада за 2002 г. българската икономика беше призната за пазарна, но беше отчетено, че страната все още не е в състояние да се справи с конкурентния натиск в общността.

Интегрирането в ЕС е почти единственият проблем, по който в българското общество има консенсус. Това не означава обаче, че България разполага с еднозначна, и което е по-важно, консистентна икономическа стратегия. Консенсусът се базира на по-скоро интуитивното, отколкото ясно икономически обосновано разбиране за ползата от присъединяването към ЕС. Липсата на конкретно виждане за ползите и разходите от влизането в ЕС прави по същество невъзможно формирането на единна, ясна и последователна интеграционна стратегия, за разлика от подхода на самия ЕС към България, например.

Конфликтът между политическите сили по повод искането на ЕС за закриване на малките ядрени реактори представлява нагледна илюстрация за отсъствието на единен подход към конкретните проблеми на евроинтеграцията.

Все пак, основният въпрос, от гледна точка на успешното приемане на страната в ЕС, е в наличието на логически непротиворечива икономическа стратегия, изразяваща се в правилно степенуване и разполагане във времето на икономическите приоритети. В това отношение еволюцията на българската позиция дава противоречиви резултати.

            Стратегията за интегриране в Европейския съюз, която в общи линии България продължава да следва, е плод на неявен консенсус между основните политически сили, датиращ вероятно още от средата на 1997 г. Източникът на тази стратегия е идеята да се повтори успеха на прибалтийските държави, които използваха бързата макроикономическа стабилизация като трамплин в преговорите с ЕС.

С въвеждането на валутния борд през юли 1997 г., България фактически предопредели своето неофициално присъединяване към формиращата се зона на еврото. Идеята на българските финансови стратези беше да направят с един замах България част от зоната на европейската монетарна и ценова стабилност, като по такъв начин компенсират изоставането от централноевропейските държави.

Сценарият включваше няколко основни етапа. На първо място, естествено, е прикрепването на лева към марката и автоматичното прехвърляне на фиксирания курс към еврото от януари 1999 г.

            Вторият елемент на замисъла е впечатляващата като бързина дезинфлация. България премина от краткотраен хиперинфлационен период, изразяваща се в почти 580- процентно нарастване на цените през 1997 г., до около 2% инфлация за 1998 г., равнище, което е трудно достижимо дори за страни с високо развити пазарни икономики и стабилни банкови системи.

Основният фактор за елиминиране на инфлацията беше драстичното поскъпване на лева след февруари 1997 г.. Стойността на националната валута нарастна около два пъти- от 3000 до 1600 лева за долар. Без да навлизаме в подробности ще отбележим, че такова бързо преодоляване на инфлацията винаги има изключително висока икономическа цена.

            Външната и вътрешна стабилизация на националната валута позволи на България да отбележи значителен напредък по отношение изпълнението на т.нар. Маастрихтски конвергентни критерии, измерващи способността на съответната икономика да участва в икономическия и валутния съюз на ЕС. Маастрихтските критерии обаче не са предприсъединителни критерии. Тяхното изпълнение е желателно, доколкото не забавят прогреса към Копенхагенските критерии, но не и задължително.

Бюджетният дефицит след 1998 г. фактически отговаря на европейските изисквания. Съкращаването нетния държавния дълг като дял от БВП, спадането на лихвените проценти и фиксираният курс на лева, ни правят вече почти съвместими с формалните изисквания за участие във валутния съюз. Реденоминацията на българската валута, допълнително изчисти последиците от хиперинфлазионния период. Може да се приеме, че това е третият етап на българската евростратегия

            За сравнение ще отбележим, че страни като Чехия например, системно отстояват правата си да поддържат висок фискален дефицит дори след влизането в ЕС (но преди пълното присъединяване към еврозоната), с оглед гарантирането на висок растеж и избягване на социални сътресения. В периода след въвеждането на паричния съвет и монетарното стабилизиране на икономиката преобладава растеж не създаващ допълнително благосъстояние.

Това отразява неефективността на пазарните механизми и неадекватността на макроикономическата политика. Първият неуспех, породен директно от тези недостатъци е очевиден- нашата страна не е поканена в групата на “отличниците” за разширяване на ЕС именно поради проблеми с наличието на действаща пазарна икономика. Вторият обаче остава скрит при първоначалния анализ.

            Според теорията на оптималните валутни зони, главното не е присъединяването, а оптималността. Решаващият въпрос е кои са икономическите параметри, определящи целесъобразността от включването на дадена страна във валутната зона, както и при какви обстоятелства е целесъобразно самото изграждане на зона за регионална валутна стабилност.

            Най-общата идея на теорията е трансформирането на външните за дадена група страни икономически шокове във вътрешни, т.е. трансформирането на неопределеността в нещо предвидимо и управляемо. Това може да се реализира единствено при условие, че дадена регионална групировка функционира като единна система.

На практика последното означава, че между страните, формиращи зона за валутна стабилност, следва да има висока степен на търговска интеграция, свободно движение на капитали, работна сила, стоки и услуги. Освен това, икономиките на съответните страни трябва да са силно диверсифицирани, техните производствени и технологични структури следва да са взаимозависими, а икономическите цикли- синхронизирани.

            Необходимо условие е развитостта и взаимното проникване на банковите и финансовите системи, както и координацията на макроикономически политики. Монетарните и фискалните институции трябва да боравят със сходни инструменти, при тясно обвързани макроикономически цели и възможност за поддържане на близки макроикономически параметри.

            Някои от тези изисквания имат чисто обективен характер и са свързани със степента на развитие на съответната национална икономика. Други, като равнището на координация на макроикономическите политики, предполагат наличието на политическа воля за участие в зоната на стабилност или колективната валута.

Пример за страна, която на този етап не отговаря на всички обективни изисквания за членство във валутния съюз на ЕС, е в някаква степен Гърция. Обратното, държави като Великобритания, Швеция и Дания не участват, тъй като преценяват, че загубата на автономност в областта на монетарната и фискалната политики е нежелателна за тях, поне на този етап.

            България, за разлика от Швеция, не отговаря на обективните изисквания за присъединяване към оптималната зона на валутна стабилност, но фактически представлява част от нея. За разлика от Гърция обаче, ние понасяме негативите на отказа от самостоятелна макроикономическа политика, без възможност за участие в разпределението на положителния ефект.

            В частност, тъй като България формално не е член на валутния съюз и не участвува при формирането на политиката на Европейската централна банка, то всички промени в областта на парично-кредитната политика на Европейската централна банка продължават да бъдат външни шокове за нашата страна.

            България не може също така да поддържа по-ниско равнище на валутни резерви, нито ще получава възможност да участвува в глобалната международна финансова координация като част от единна наднационална структура. Относителната стопанска изолираност не позволява също така да се възползваме в някаква забележима степен от ограничаването на спекулативното движение на капитали между страните-участнички, както и от предимствата на единната валута като по-съвършено средство за натрупване, разплащане и финансиране.

            Обратното, всички проблеми, които могат да се изострят от присъединяването към зона за регионална валутна стабилност- загуба на автономност на парично-кредитната политика, допълнителни ограничения при фискалната политика, затруднения със заетостта и натоварването на производствените мощности, изостряне на регионалните диспропорции и т.н., са вече факт.

Българската икономика за сега е е извън оптималните граници на европейската зона на валутна стабилност, представлявайки нещо като периферия на стабилността, където разходите по поддържането й превишават ползата от нея.

            Проблемът на България се свежда до това, че по принцип формирането на зона на валутна стабилност и въвеждането на единна валута са крайните фази на регионалната икономическа интеграция. Стратегията за интегриране в ЕС, предполагаща да започнем с това, с което страните-членки завършват своите над 40-годишни усилия, би могла да има смисъл, при положение, че нашата страна се ползва с безрезервната икономическа и политическа подкрепа на всички страни от ЕС. Нещо подобно се наблюдава засега единствено по отношение на страните от Прибалтика. Такава политическа воля по отношение на България обаче липсва. Тя става още по-малко вероятна предвид протичащата смяна на тренда в европейската политика.

            Нормалната стратегия на асоцииране предвижда, от макроикономическа гледна точка, четири етапа. Първо, постепенна стабилизация и създаване на предпоставки за устойчив, динамичен растеж. Този етап условно може да бъде свързан с изпълнението на критериите от Копенхаген (функционираща пазарна икономика, способност за поемане на ангажименти в ЕС, конкурентноспособност).

            Вторият етап предполага ориентиране към прилагането на фискални програми, позволяващи приближаване към изискванията на ЕС и подготовка на монетарната политика към ограниченията, произтичащи от фиксирането на курса на националните парични единици към еврото, включваща подобряване на сътрудничеството със системата на европейските централни банки. Счита се, че единствено страните от Вишеградската четворка плюс Словения и частично страните от Прибалтика са готови да пристъпят към реализиране на втората фаза.

            Третият етап започва от приемането в ЕС до пълноправното включване в Икономическия и Валутния съюз. Именно през този период, страните, подобно на Швеция в момента, ще бъдат обект на мониторинг от страна на Европейската централна банка с оглед оценка на изпълнението на Маастрихтските критерии.

            Четвъртият етап включва адаптирането на икономиките към еврозоната и окончателното изпълнение на изискванията на Пакта за стабилност.

            С други думи, макар и в съкратени срокове, асоциираните страни повтарят еволюцията на ЕС- отваряне, либерализиране, модернизация и динамизиране на икономиките, след което преминаване към т.нар. икономически и валутен съюз, т.е. влизането в зоната на валутна стабилност на ЕС.

            Разместването на фазите на интегриране чрез използването на присъединяването към зоната на валутна стабилност в качеството на ускорител на цялостния процес на интеграция, представлява поемане на сериозен риск.

            Не е никаква тайна, че т.нар. Копенхагенски критерии в последна сметка се свеждат до способността на съответната страна да се доближи значително до равнището на доходи на глава от населението на най-бедните страни от ЕС. Скъпият лев и фиксираният курс ускориха приближаването към Маастрихтските критерии, но влошиха очакванията за икономическия растеж, с което ни отдалечават от изпълнението на изискванията от Копенхаген. Българската икономика все още не е получила дори статуса на действаща пазарна икономика от ЕС. Според официалните изисквания на ЕС обаче именно Копенхагенските, а не Маастрихтските критерии, са задължителни за нас.     

Независимо от неуспеха на евростратегията, неяснотата продължава. Очертават се две тенденции- пълна евроизация и постепенна модификация на паричния съвет.

            Евроизацията е довеждане на сегашната неработеща стратегия до нейната логическа кулминация. Тя представлява предварително възприемане на еврото и отказ от националната валута, респективно от националната банка (БНБ). Отказът от националната валута не дава абсолютно никакви предимства на страната, но сериозно подкопава възможността България в бъдеще да бъде равноправен участник в Еврозоната. Ще се окажем без институция и екип, които да участват в системата на европейските централни банки. Освен всичко друго ще се окажем в конфликт с Европейската комисия, която е против евроизацията.

            Вторият вариант предполага по-тясното сътрудничество с ЕЦБ и по-ефективното синхронизиране на макроикономическите процеси в страната с тенденциите в ЕС от гледна точка на динамиката на лихвените проценти, паричната маса и другите компоненти на монетарната и фискалната политика. Това означава постепенно и обмислено трансформиране на сегашния валутен режим в механизъм, функционално съвместим с еврозоната.

            На този етап никой не очаква от България нулева инфлация и нулеви вътрешни и външни дефицити. Всички, дори експертите на МВФ са наясно, че монетарната рестрикция има реална цена под формата на по-нисък растеж и висока безработица. От нас се очаква обаче да имаме действаща пазарна икономика и висок растеж, който да съкрати разликата в жизнения стандарт между България и ЕС, което, от своя страна, да гарантира присъединяване без сериозни социални сътресения. Именно в тази посока трябва да се търси консенсус по въпросите на икономическата политика.

 

8.2. Състояние на преговорния процес към края на 2003 г.

8.2.1 Икономически и валутен съюз (Глава 11).

 

След 1997 г. разговорите по проблемите на икономическия и валутния съюз се фокусираха върху еволюцията паричния съвет. Българската страна настоява, че валутният борд не е препятствие за присъединяването на страната към ЕВС и че БНБ отговаря на изискванията за независимост на централните банки. Тази позиция на последните две правителства и ръководството на БНБ е логично продължение на идеята монетарната стабилизация да се използва като основен инструмент за ускоряване влизането на страната в ЕС.

Позицията на Европейската комисия е по-различна. Пълноправното участие в еврозоната изисква съществуването не просто на формално независима централна банка, но способност за провеждане на координирана парично-кредитна политика, което противоречи на паричния съвет. Същевременно, ЕК отбелязва, че макроикономическата политика на България наистина обезпечава ниска инфлация и гарантира свободното движение на капитали.

            В последна сметка, договореностите с ЕС в областта на икономическия и валутния съюз (ИВС) предполагат запазване на режима на паричен съвет до 2007 г., когато се предполага България да влезе в ИВС с т. нар. “дерогация”, т.е. отклонение. С други думи първоначално България няма да е част от еврозоната, но ще запази националната си валута. Пълно присъединяване ще бъде възможно след определен период на мониторинг на паричната и фискалната политика, засягащ изпълнението на Маастрихтските конвергентни критерии.

            Позицията на българската страна не е напълно консистентна. Очевидно, паричният съвет, така както е формулиран чрез закона за БНБ от 1997 г., превръща централната банка в институция, която не може да участва пълноценно в механизма на Европейската централна банка. Както вече беше отбелязано, присъединяването на страната към еврозоната не може да стане и чрез “евроизация”, т.е. посредством отказ от националната валута и “въвеждане” на еврото преди присъединяването към ЕС и ИВС. В такъв случай България ще остане без централна банка и няма да може участва в европейската монетарна интеграция.

            Ето защо е възможно само едно развитие- постепенна еволюция на паричния съвет, включваща възстановяване на всички функции на БНБ, които една централна банка-членка на ЕЦБ би следвало да изпълнява, включително задълженията на кредитор от последна инстанция, провеждането на лихвена политика и операции на открития пазар.

            Независимо от това, че  Глава 11 “Икономически и валутен съюз” е временно закрита, без пълно изясняване на проблемите, особено в преходния период след 2007 г. когато се очертава приемането на България в ЕС, в бъдеще неизбежно ще се наложи ново отваряне и уточняване на проблемите, свързани с възстановяването на функциите на БНБ.

 

8.2.2. Данъчно облагане (Глава 10).

 

            В областта на данъчното облагане преговорите с ЕС се концентрират върху възприемането на европейското законодателство, проблеми, свързани с ДДС и акцизите, политиката в областта на прякото облагане и въпросите, засягащи с модернизацията на данъчната администрация и сътрудничеството между данъчните органи.

            Глава 10, както и Глава 11 е временно закрита. Основните ангажименти, поети от България се свеждат до следното. Първо, законодателството засягащо прякото и косвеното данъчно облагане се доближават до това в ЕС. Неотдавнашното въвеждане на ДДС върху лекарствата и увеличаването на акциза върху бирата, представляват отчитане на изискванията на ЕС. Въвеждането на единен корпоративен данък е също крачка по пътя на възприемане на т. нар. acquis communautaire.

Прави впечатление обаче, че в доклада на Комисията на ЕС за 2002 г. се отбелязва отсъствие на прогрес в областта на сътрудничеството между данъчните органи на България и ЕС и оказването на взаимна помощ. Това е странно, тъй като именно ниският административен капацитет е основната пречка пред повишаване събираемостта на данъците и митата, а България би могла да почерпи опит и ресурси от държавите, с чиито данъчни системи ще трябва да работи съвместно след няколко години.

            В позицията на ЕК се подчертава също, че прогресът в областта на модернизацията на данъчните служби на България е незначителен. Продължават сериозните проблеми със спазването на данъчното законодателство.

            В перспектива от България се очаква да усъвършенства законодателството в областта на ДДС, както и да приведе акцизите до равнището в ЕС. Освен това ЕК се ангажира с изработването на специална оценка за потенциално неблагоприятни елементи в българската данъчна система, които следва да бъдат отстранени при влизането в ЕС.

            Ангажиментите, поети от България ще имат сериозни икономически последици. Вдигането на акцизите ще повиши стойността на такива важни продукти, като горивата, например. Това определено ще влоши конкурентноспособността на българските производители. Освен това, нарастването на тежестта на косвеното облагане ще има отрицателни социални последици, тъй като косвеното облагане е регресивно по отношение на доходите.

            В разговорите с ЕС българската страна е договорила само два преходни периода (до 2009 г.) в данъчната сфера- по отношение на акциза върху домашната ракия и минималната ставка за ДДС. Тъй като под натиска на МВФ е много вероятно България да отстъпи за ДДС дори преди 2007 г., то на практика се предвижда възприемането на европейското законодателство в областта на данъчното облагане без преходен период.

Имайки предвид специално подчертаните от ЕК слабости на българската данъчна администрация, слабото сътрудничество на българските данъчни органи с техните колеги в ЕС, както и неблагоприятното социално-икономическо отражение на високите косвени данъци върху българската икономика, може да се заключи, че специфичните интереси на българския данъкоплатец не са добре защитени при преговорите. Подобно на главата за Икономическия и валутния съюз и данъчното облагане вероятно ще трябва да бъде предоговорено в бъдеще.

 

8.2.3. Финансова и социална политика, защита на потребителя.

 

            В този раздел се анализира прогреса в преговорите в рамките на “Финансови и бюджетни изисквания” (Глава 29), “Социална политика и заетост” (Глава 13), “Защита на интересите и здравето на потребителите” (Глава 23) и “Финансов контрол (Глава 28).

            В областта на финансовите и бюджетните изисквания разговорите между България и ЕС се концентрират върху информационната база, адекватността на процедурите по формирането на държавния бюджет, оптимизиране на разходите, консистентността на фискалните и митническите процедури. В този сектор като цяло страната все още не отговаря на стандартите и изискванията на ЕС. В случая обаче, приложението на принципите и стандартите на ЕС е изцяло в интерес на българското общество.

Би било много по-естествено България първо да приключи преговорите по Глава 29 и след това да поема ангажименти по проблемите на фискалната и макроикономическата политика, тъй като без адекватен подход към структурирането на разходите и достоверна информационна база не е възможно правилно формулиране на интересите и възможностите на страната във финансовата област.

            В случая с финансовия контрол (Глава 28), преговорите по който са временно затворени, е спазена правилната последователност, тъй като без осигуряването на вътрешноведомствен и външен държавен контрол чрез Сметната палата, би било силно затруднено ползването на предприсъединителните фондове на ЕС, както и поддържането на приемливо равнище на финансова дисциплина.

            Изводът, че при преговорите следва да се спазва определена последователност при затваряне на главите може да се илюстрира чрез Глава 13, засягаща социалната политика и заетостта. Стандартите на общността от гледна точка на социалното и здравното законодателство, здравния статус на населението, ресурсите, насочвани за образование, квалификация и здравеопазване, не отговарят на критериите на ЕС. Заделянето на повече средства за активна борба с безработицата и подобряване качеството на здравеопазването може да стане само на базата на адекватни бюджетни процедури, насочващи необходимият обем средства към приоритетните сектори. При отсъствието на такива процедури, решаването на социалните проблеми е практически невъзможно.

Глава 23 от преговорите с ЕС, засягаща защитата на потребителите е временно приключена. Българското законодателство е в общи линии хармонизирано с ЕС. Съществуват обаче сериозни проблеми с реалното прилагане на законовите текстове, засягащи интересите на потребителите в България, както и активното включване на организациите, защитаващи техните интереси в дейността на държавните органи.

Разделът за финансовата и социалната политика показва нагледно необходимостта преговорите да се водят не от чисто юридическа гледна точка, а в контекста на ясен икономически модел. Ангажиментите, които България е поела или ще трябва да поеме по този раздел, са трудно съвместими с вече договорени позиции в областта на макроикономическата политика и данъчното облагане.

 

8.2.4. Либерализация и конкуренция.

 

            Проблемите, свързани с формирането на конкурентна пазарна икономика са предмет на разговори в раздел Глава първа, “Свободно движение на стоки”, Глава втора “Свободно движение на хора”, Глава трета “Свободно предоставяне на услуги”, Глава четвърта “Свободно движение на капитали”, Глава пета “Фирмено право” и Глава шеста “Политика в областта на конкуренцията”, както и Глава 25 “Митнически съюз”, акцентираща върху прилагането на единни митнически процедури и тарифи за защита на вътрешния пазар на ЕС. Към този раздел включваме и Глава 26 “Външни отношения”, засягаща основно двустранните договори между България и страните от ЕС за защита на инвестициите.

            Сферите на либерализацията и конкуренцията имат фундаментално значение както от гледна точка на завършването на прехода от командна към пазарна икономика в България, така и през призмата на основополагащите принципи върху които се изгражда ЕС- свободното движение на стоки, услуги, капитали и работна сила. Конкуренцията, от своя страна, представлява основна движеща сила на децентрализираните пазарни икономики. Свободното функциониране на пазарните механизми е една от малкото сфери, където не само България, но и ЕС е заинтересован от преходни периоди- например свободното движение на работна сила.

            Повечето от главите, свързани със свободното движение и създаването на конкурентна пазарна среда са временно затворени. Например Глава първа, засягаща свободното движение на стоки е временно затворена. Отчита се определен прогрес на България в тази област. Проблемите са в областта на прилагането на различните стандарти и изисквания за качество, техническо равнище, опаковка и маркировка, защита на здравето на потребителя и т.н. В не хармонизираната сфера, т.е. в областите, където липсва законодателство на общността, опасенията на ЕС са свързани с възможността от наличието на нормативни актове, които нанасят ущърб на търговията.

Глава втора, засягаща свободното движение на работна сила, също е временно затворена. България не е поискала никакви преходни периоди в тази област. Нашата страна обаче е приела искания от ЕС преходен период от 2 до 7 години по отношение свободното движение на български работници към ЕС. Комисията отчита определен напредък в областта на законодателството уреждащо равноправното участие на чуждестранни граждани на българския трудов пазар, координирането на политиката в областта на социалното осигуряване и взаимното признаване на професионалната квалификация.

Съществен проблем е отсъствието на готовност от страна на България за значителните трансфери на финансови средства, които са необходими при координиране и взаимно признаване на социално-осигурителните системи. От друга страна, наличието на висока безработица в България, както и прилагането на ограничения към българите, работещи в ЕС, поставя под съмнение правилността на порцията на България да не иска предходни периоди в областта на свободното движение на работна сила.

Свободното движение на капитали е също временно затворена тема. По принцип, особено след 1997 България разполага със свободно конвертируема валута, особено в областта на текущите операции. При движението на капитали остават определени ограничения. Проблеми остават и в областта на борбата с прането на пари, трансграничните разплащателни системи и особено по отношение на правото на закупуване на земя от граждани и юридически лица на ЕС. България е поискала период от 2 до 7 години в тази област. Това засяга основно проблема с либерализиране на пазара на земя.

Свободното предоставяне на услуги също е затворена глава. България отбелязва съществен прогрес в областта на гарантиране правото на свободен достъп до пазара на банкови и застрахователни услуги. По настояване на ЕС беше повишено равнището на гарантираните от държавата банкови депозити. България получава гратисен период по отношение схемата за гарантиране на инвестициите, която действа в ЕС. Допълнителни усилия са необходими с цел засилване ефективността на финансовия надзор.

            В областта на фирменото право основните проблеми се фокусират около счетоводните стандарти и одитирането, правата за интелектуална и индустриална собственост и прилагането на т. нар. Римска Конвенция по отношение договорното право. Тази глава също е затворена. Отчитат се проблеми със законодателството в областта на приватизацията и концесиите, както и с прилагането на закона в областта на защитата на интелектуалната собственост.

            В областта на защитата на конкуренцията преговорите с ЕС продължават. Централните проблеми са антимонополното законодателство и Дейността на комисията по защита на конкуренцията, както и регулирането на държавните помощи и субсидии. В тази област има проблеми както по отношение съвместимостта на българското и европейското законодателство, така и от гледна точка на прилагането на законите и административния капацитет на държавните институции.

 

8.2.5. Структурни проблеми.

 

            Структурните проблеми засягат изключително широк периметър от отраслови, регионални и функционални политики. Тук включваме селското стопанство (Глава 7), риболова (Глава 8), транспорта (Глава 9), енергетиката (Глава 14), индустриалната политика (Глава 15), малките и средни предприятия (Глава 16), телекомуникациите и информатиката (Глава 19), регионалната политика и координацията на структурните инструменти (Глава 21) и околната среда (Глава 22).

            Централният за България проблем е регионалната политика, националното планиране и координацията на структурните инструменти. Това е така, защото едва след постигането на договореност с ЕС по тези въпроси нашата страна ще може пълноценно да използва предприсъединителните фондове и ще бъде подготвена за използване на Структурните фондове и Изравнителния фонд на ЕС след встъпването в общността. Значението на Глава 21 е още по-голямо предвид ограничените собствени финансови средства и политиката на фискална рестрикция, провеждана от сегашното правителство. За съжаление именно в тази област се очертава сериозно забавяне.

            Мнението на Комисията на ЕС е, че административната способност на страната да планира регионално-структурното развитие, да насочва финансовите ресурси, да администрира и контролира използването им, е ограничена и трябва съществено да се укрепи Най-важното е развитието на кохерентно национално планиране, способно да интегрира фондовете на общността в системата от национални приоритети и в структурата на националното финансиране.

Тъй като отбелязаните по-горе условия не съществуват, преговорите продължават. Изоставането в тази област, предопределящо ниската способност за усвояване на предприсъединителните, а в бъдеще структурните и социалните фондове на общността, е изключително сериозна слабост на българската интеграционна стратегия.

            Сходно е положението в областта на индустриалната политика, която е до голяма степен отраслови разрез на регионалната политика. Въпреки че Глава 15 е временно затворена, проблемите остават. По мнението на комисията проблемите на България са в недостига на инвестиции и липсата на преструктуриране на “старите” отрасли, главно черната металургия. В Българската позиция отново се акцентира върху макроикономическата стабилност и частично върху приватизацията. За приоритетни отрасли са обявени информационните технологии, енергетиката, туризма, текстила, конфекцията, хранително-вкусовата промишленост.

            В българската стратегия липсва ясно акцентиране върху проблемите, които са свързани с евроинтегарцията, а те са три- ударение върху развитието на отраслите с висока норма на добавена стойност, способни да “издърпат” останалата част на икономиката и да гарантират бързо нарастване на реалните доходи, подобряване на конкурентните позиции, което е пряко изискване на ЕС, трето, преструктуриране на старите отрасли, с оглед отчитане на изискванията за качество, техническо равнище и опазване на околната среда Липсва ясно обвързване на цели и инструменти, както и реалистично разполагане на мерките във времето.

            Политиката в областта на малките и средните предприятия, според уточнението на ЕК, трябва да се разглежда като продължение на индустриалната политика. Съответната Глава 16 е временно затворена, както и Глава 15. Незивисимо от това, по мнението на експертите от ЕС, развитието на този сектор не отгеваря не европейските изисквания. Наличието на жизнеспособен сектор на малки и средни предприятия обаче е от изключително значение за разширяване на инвестициите от ЕС, тъй като без съответната пазарна среда от малки пододоставчици крупните инвеститори не могат да действат ефективно.

Формирането на дребния сектор обаче се нуждае от ефективна политика и административна подпомагане. Обслужването от “едно гише” се разглежда като важна мярка за облекчаване на дребния бизнес. Укрепването на специализираните държавни институции от типа на Агенцията за дребен и среден бизнес, както и сдруженията на частните предприемачи са другото необходимо условие за подпомагане на сектора.

            Опазването на околната среда (Глава 22) е пример за системен проблем, органически свързан с всички останали структурни, фискални и макроикономически въпроси, предмет на разговори с ЕС. Преговорите с ЕС в тази област продължават. Основният извод на ЕК е, че България отбелязва прогрес в областта на приемането на законодателството на ЕС, но основните проблеми с околната среда изискват значителни инвестиции и разрешими само в дългосрочен план.

            България предстои да реши въпроси в областта на селското стопанство, чистотата на водите, ядрената безопасност, замърсяването на въздуха, управлението на отпадъците, генетично изменените храни, опазването на природата, законодателството и административния капацитет, особено на местно равнище.

            В областта на информатиката и телекомуникациите (Глава 19) преговорите са временно приключени. България обаче съществено изостава в областта на модернизацията на телекомуникационните услуги. Прогресът е основно в областта на подобряването на условията на конкуренция и засилването на регулативните функции на държавните органи. Има проблеми и в областта на тарифите. Необходими са значителни чужди инвестиции за модернизиране на отрасъла.

            Селското стопанство (Глава 7) и риболова (Глава 8) са традиционно важни за България. Това са и отраслите, които в най-голяма степен поглъщат финансовите ресурси на общността и са предмет на сериозни разногласия както между страните-членки на ЕС, така и между тях и новоприетите държави от Централна Европа. Проблемите по тези две глави са сходни, въпреки че преговорите в областта на селското стопанство продължават, докато тези в областта на риболова са временно затворени

            Централният проблем пред страната е в това, че органите за държавен контрол и субсидиране на селското стопанство не са изградени. Липсват институции, които да се занимават с регулиране на цените и интервенция на пазарите, които да отговарят на аналозите в ЕС. Не е изградена и интегрирана система за отчет и контрол, която да съдържа необходимата информация с оглед финансиране на земеделските производители.

Тези сериозни организационни слабости не позволяват и използването на ресурсите по програмата САПАРД. Прекомерния акцент на усилията в областта на реституцията на поземлената собственост и либерализацията на вноса на селскостопански продукти за съжаление отклони усилията на държавата от основната и задача- насърчаване и подкрепа на селскостопанското производство и риболова.

За съжаление плановете на правителството също не са много окуражаващи създаването на организациите, които се предвижда да упражняват финансово-контролните функции, необходими за съвместимост с ЕС, се предвижда едва за 2005 г. Организационно-финансовата неподготвеност за единната селскостопанска политика е очевидно една от основните причини за забавяне поканата на страната за членство в ЕС. Тази неподготвеност е непростима предвид важното значение на селскостопанския отрасъл за икономиката на страната и предвид това, че потребностите на самия селскостопански сектор са аналогични на исканията на ЕС.

В областта на транспорта (Глава 9) България отбелязва относително бърз прогрес в областта на прилагането на европейското законодателство, особено по отношение на международния транспорт. Преговорите обаче продължават. Стратегическият проблем е в това, че България ще трябва да реконструира около 1200 км. пътища за да може да отговори на европейските стандарти и да изпълни своите ангажименти в областта на трансевропейските коридори.

Само за това ще са необходими над 4.2 млрд. евро по оценки на ЕК. Допълнителни инвестиции са необходими за реконструиране на ж.п. мрежата и транспортните средства. И тук, както и в редица други области проблемът е както в обезпечаване на собствените финансови инвестиции, така и в способността да се усвояват фондовете и другите финансови ресурси на ЕС.

Енергетиката (Глава 14) е най-сериозният проблем пред България в контекста на перспективите за членство в ЕС. Проблемите, които стоят пред енергийния сектор са особено сложни. Те засягат създаването на ефективни регулативни институции, либерализирането на енергийния пазар, преструктурирането на каменовъглената промишленост, приватизацията на енергийния сектор и електропреносната мрежа, създаването на стратегически нефтен резерв, намаляване на енергоемкостта на производството, отчитане на необходимостта от съкращаване на емисиите на газове способстващи за парниковия ефект, подобряване на ядрената безопасност, включително решаване на проблемите с преработката на ядреното гориво и затварянето на блоковете от 1 до 4 на АЕЦ Козлодуй.

Отчитането на всички аспекти, свързани с прилагането на енергийната политика на ЕС и стандартите на Евратом изисква значителни инвестиции и бюджетни средства. По въпроса с ядрената енергетика липсва е необходимия консенсус между политическите сили и държавните институции в страната. Поради това, затварянето на глава енергетика може да се счита за преждевременно.

Глава 17 “Наука и изследвания” и Глава 18 “Образование и квалификация” също имат отношение към икономическата страна на преговорите и преструктурирането на българската икономика. И в двете области преговорите са временно затворени, но сериозните проблеми остават. Те се свеждат преди всичко до недостига на средства, което препятства както преквалификацията на работната сила и развитието на научно-изследователския потенциал, така и участието в програмите на ЕС в съответните области.

 

8.3. Перспективи пред преговорния процес.

 

            Тъй като България не беше включена в първата вълна на разширението на ЕС на изток, преговорите следва да завършат до 2002 г. Основните недоговорени проблеми са систематизирани в т. нар. “пътна карта” за България. Този документ обаче е именно карта, а не “маршрут” или “разписание”, т.е. той съдържа изброяване на проблемите и приблизителните срокове за отстраняване, но не и конкретната последователност във времето.

            Пътната карта акцентира както върху създаването на административен капацитет за въвеждането и изпълнението на европейското законодателство, така и върху развитието на съдебната система, която би следвало да гарантира прилагането на нормативните актове на ЕС. Срещу това България и Румъния получават финансиране от Бюджета на ЕС. За България общата сума за периода 2004-2006 г. е над 1 млрд. и 100 млн. евро.

            Конкретните изисквания към България са систематизирани по отделните преговорни глави. Практически няма разлика между затворените и отворените глави, тъй като и в единия и в другия случай става въпрос за искания, които се очаква да бъдат реализирани, независимо от това дали задълженията на страните и сроковете са окончателно договорени. Пътната карта не съдържа практически никакви нови искания или оценки, освен тези, вече включени в доклада на ЕС за 2002 г.

Прави впечатление, че признаването на България за действаща пазарна икономика не дава на страната никакви реални предимства пред Румъния, въпреки формално декларирането възможност за движение на преговорните процеси на двете страни по "назависими траектории". Подобен акт би имал значение преди две-три години. Следователно, приключването на преговорите на глава енергетика, което се очакваше да бъде отчетено от ЕК като положителен елемент, ускоряващ приемането в ЕС, не даде очакваните резултати.

            Освен известна гаранция, че ЕС желае да приеме България към 2007 г., пътната карта с нищо не облекчава решаването на сложните проблеми, които стоят пред страната в процеса на завършването на преговорите.

            От гледна точка на исканията на ЕС, основният акцент ще бъде за ускорено възприемане на европейското законодателство и реформа на съдебната система с оглед гарантиране на бързото и ефективно приложение на правните норми.

            През призмата на българските интереси и възможности, основната трудност е финансовото обезпечение на прилагането на европейските изисквания. Това засяга абсолютно всички проблемни сектори- селско стопанство, транспорт, социални изисквания, енергетика, околна среда, регионална политика и т.н. Сумарният обем на всички допълнителни бюджетни разходи и инвестиции се измерва с десетки милиарди евро.

            Тук се сблъскваме с първия нерешен от българската страна проблем- липсва точна оценка на допълнителните бюджетни разходи и съпоставка на тези разходи с очакваните ползи. Липсва и оценка на необходимите инвестиции, както и разчет за източниците на финансовите средства държавни, частни, външни, официално финансиране от ЕИБ, Световната банка, ЕБВР и други. Липсата на подобни оценки затруднява формирането на единен подход на всички политически сили към преговорите и ЕС е не позволява разработването на непротиворечива стратегия.

            Вторият въпрос се свежда до това, съвместима ли е макроикономическата стратегия, защитена от страната в преговорите по главата за икономическия и валутния съюз. Стратегията за запазване на паричния съвет в неизменна форма до влизането в еврозоната едва ли е реализуема. Планираното от правителството намаляване на дела на бюджетните разходи в БВП и постепенно зануляване на фискалния дефицит е трудно съвместимо с изпълнението на ангажиментите в селското стопанство, социалната сфера, модернизацията на инфраструктурата, повишаване качеството на здравеопазването, образованието, засилването на социалното обезпечаване и укрепването на съдебната система.

Ако добавим към това проблемите ва вътрешната сигурност и разходите, свързани с влизането в НАТО, става ясно, че България няма адекватна финансова стратегия и съвместима с нея макроикономическа политика. Решаването на този проблем ще изисква много сериозни промени в областта на финансовото планиране. На практика става въпрос за нова макроикономическа стратегия и нова фискална политика. При това тази политика, в общи линии, ще трябва да се базира на консенсус в обществото и основните политически сили.

Каквато и да е макроикономическата политика и фискалната стратегия, националните ресурси очевидно няма да са достатъчни за покриване на разходите по членството. Огромно значение ще има способността на страната да усвоява фондовете на ЕС. За сега административния капацитет в тази насока е повече от скромен Трябва да се има предвид, че става въпрос не само за централните държавни институции и фондове, на и за администрацията на областта и общинско равнище, тъй като част от средствата ще минават чрез тези административни структури.

Част от способността за усвояване на средствата по линията на ФАР, ИСПА и САПАРД, а в бъдеще и на структурните и социалните фондове на общността, ще зависи от капацитета на държавната администрация да създава качествени планове за регионално, структурно и социално развитие. Тази задача е изключително сложна, предвид досегашния акцент върху оттеглянето на държавата от икономиката.

В този ред на мисли стратегическо значение има приключването на преговорите по Глава 19, засягаща регионалната политика и координацията на структурните инструменти, както и и затварянето на Глава 29 “Финансови и бюджетни изисквания”. Тези глави засягат критериите за насочване на финансовите средства, националното планиране, както и одобряването то ЕС на националните институции и механизми, чрез които ще се разпределят фондовете на общността Липсата на договорености по въпроса сериозно влошава усвояемостта на средствата, отпускани от ЕС.

Сериозен проблем за България е отсъствието на консенсус между политическите сили по въпроса за механизмите и институциите, чрез които ще се използват средствата от ЕС. Ясно се очертава тенденцията към подчиняване на въпроса на тесни партийни интереси от страна на всички досегашни правителства. Често възникват конфликти и рамките на управляващите партии и коалиции. В редица случаи процедурите по усвояването на средствата са непрозрачни и недостъпни за всички потенциални участници. Тези вътрешни проблеми следва да бъдат изчистени на базата на консенсуса и принципа на прозрачността на процедурите.

България ще се сблъска и със сериозни вътрешни и външни икономически и политически проблеми и при решаването на някои структурни пречки пред членството в ЕС. Това засяга преди всичко енергетиката, но също селското стопанство, социалната сфера и т.н.

Проблемът с четирите малки атомни реактора на АЕЦ Козлодуй е пример за натрупване на проблеми, вследствие погрешните действия на практически всички правителства, подписвали документи по въпроса. Обявяването на мораториума по плащанията по външния дълг през 1990 постави България в изключително уязвимо положение, което доведе до подписването на споразумението с ЕБВР за предсрочното закриване на реакторите срещу финансова помощ.

В последствие, през 1999 г., България пое ангажимента за закриване на малките ядрени реактори, разчитайки, че ще получи покана за по-ранно влизане в ЕС. През 2002, отново с надеждата за ускоряване интегрирането с ЕС, България закри временно Глава “Енергетика” срещу ангажимент за затваряне на реактори 3 и 4 до 2006 г. Надеждата е партньорската проверка на ЕС евентуално да отчете високо равнище на сигурността на реакторите и да одобри по-късен срок за закриване.

В основата на поредицата погрешни решения е отсъствието на национален консенсус по въпроса на преговорите, липсата на ясни разчети за икономическите последици, погрешната икономическа стратегия и нереалистичните очаквания за насрещни отстъпки, стремежът към политически дивиденти и отсъствието на цялостна стратегия за преговорите.

Основният урок, който може да се извлече от неуспеха да бъдат защитени националните икономически интереси в преговорите, свързани с АЕЦ Козлодуй, е че тези преговори следва да се водят въз основата на ясен мандат, даден от парламента с участието на всички политически сили въз основа на консенсус по основните проблеми. Влизането в ЕС не е тясно политически проблем на правителството и политическите сили, които го формират във всеки отделен момент, а стратегическа задача на българската държава.

 

8.4. Изводи за преговорния процес.

 

            Преговорите за присъединяването на България към ЕС имат изключително сериозно отражение върху състоянието и бъдещето но икономиката на България. Липсата на ясна оценка за ползите и разходите от присъединяването води сериозни икономически загуби и поемането на трудноизпълними ангажименти.

            Изключително важен е проблемът за поредността на реформите и в частност за това дали следва да се акцентира върху приближаването към критериите от Маастрихт, или върху тези от Копенхаген. Стратегията изградена след 1997 и разчитаща на макроикономическата стабилизация като ускорител на приемането в ЕС претърпя неуспех и следва да бъде изоставена. На практика обаче, тя продължава да се следва, за което говорят ангажиментите, поети в областта на макроикономическата политика и данъчното облагане.

            В перспектива България ще се сблъсква с необходимостта от заделяне на бюджетни и инвестиционни ресурси в областта на социалната сфера, образованието и квалификацията, социалната защита, инфраструктурата, енергетиката, селското стопанство, регионалната политика, защитата на околната среда, развитието на научните изследвания.

Заделянето на тези ресурси ще изисква поддържане на дял на държавните разходи в БВП на България близък или дори превишаващ този в ЕС. Това на практика означава, че държавните разходи не могат да бъдат по-малко от 40-42 % от БВП, а бюджетният дефицит трябва да възлиза на 2-4%. Това предполага разработването на принципно нова макроикономическа и фискална стратегия.

            България ще трябва радикално да подобри способността си да усвоява ресурсите на общността. За целта България ще трябва да ускори преговорите по регионалните и финансовите проблеми. Необходимо е качествено подобряване на административния капацитет за програмиране, водене на разговори и усвояване на финансови средства на централно и регионално равнище.

            България следва също да ускори възприемането на законодателството на общността и да подобри функционирането на провораздавателната система за да може да повиши ефективността на функционирането на пазарната система.

            Важен аспект при завършването на преговорите е наличието на оценка за ползите и разходите от влизането в общността Опитът от досегашното развитие показва, че България не е в състояние да защити националните си интереси, ако липсва единна консистентна стратегия и пълен консенсус между основните политически сили по принципните въпроси на преговорите с  ЕС.

 

9. Евроатлантическите приоритети и новите прездизвикателства пред външната политика на България. (Д. Динков)

            9.1. Външнополитически приоритети на България през 2003 г.

 

            През 2003 г. външните отношения на България протекоха под знака на изведените дълго преди това в челото на скалата от външнополитически приоритети – приемането на страната за пълноправен член на НАТО и на Европейския съюз. Преследването на тези цели се сблъска с нови предизвикателства, породени от някои все още не добре осмислени тенденции в отношенията между тези две структури в евроатлантическото пространство.

 Затрудненията за българския външнополитически механизъм се проявиха по-отчетливо по повод на непостоянното членство в Съвета за сигурност на ООН (2002- 2003 г.), поемането на председателството на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, иракската криза и други събития. Очевидното неразбиране на новите моменти в отношенията между двата центъра на сила – североамериканския и европейския обуславя колебания и лутания в разработването и приемането на външнополитически решения.

Решенията на Европейския съвет в Копенхаген от декември 2002 г. утежниха допълнително задачите пред държавните органи за 2003 г. Отделянето на България от основната група присъединяващи се към Европейския съюз държави ги изправи пред нови изпитания. Въпреки самоуспокоението, че вече България станала водеща сред останалите кандидатки (по-добре да беше последна в групата на сега присъединяващите се), до голяма степен решенията от Копенхаген обезсмислиха Стратегията за ускоряване на преговорите с Европейския съюз. Въпреки приетата пътна карта за България, през 2003 г. преговорите се забавиха.

Неумело от български официални лица се изразяваха становища по проекта за конституционен договор на Европейския съюз. Неуместно по време на срещата на министрите на външните работи в Неапол от българска страна беше заявена безрезервна позиция за приемането на изработения от Конвента проект. Фактът, че Междуправителствената конференция и Европейският съвет в Брюксел през декември 2003 г. не можаха да преодолеят различията, остави впечатление за необмисленост на българското становище.

За българската външна политика сериозно изпитание през 2003 г. беше различното отношение на САЩ и на Европейския съюз към Международния наказателен съд. Спрямо България САЩ приложиха наказателна мярка (съкращаване на помощите) поради отказа да подпише двустранно споразумение за неприлагане статута на съда спрямо граждани на САЩ.

Разбира се, най-голямото предизвикателство пред българската външна политика бяха събитията около Ирак. Стигна се до там, че към България бяха отправени тежки обвинения, че със своята политика, заедно със САЩ, Великобритания и Испания, е нанесла тежък удар върху авторитета на Съвета за сигурност на ООН.[6] Въпреки че се финализират формалностите по присъединяването на България към Северноатлантическия договор, че по реални стават перспективите страната да стане пълноправен член на Европейския съюз от 1 януари 2007 г., затрудненията за българската външна политика си остават. Причината е в неспособността за вникване в някои нови тенденции в развитието на радикално преструктуриращата се международна система и особено да се уловят новите моменти в развитието на отношенията в евроатлантическото пространство. По-нататък ще направим опит да извлечем някои поуки за българската външна политика, свързани с необходимостта от преодоляване на стари и нови митове, парадигми и идеологеми. Има потребност от задълбочен геополитически размисъл.

            Възможностите за постигане на приоритетните външнополитически цели на България на сегашния етап все по-определено се детерминират от новите тенденции в евроатлантическите отношения. След края на студената война се зароди ново европоцентристко начало, което се изрази в трансформирането на Европейските общности в Европейски съюз като качествено нов субект в международните отношения и неговото ангажиране с мисията да стане стожер на обединението на Европа, да съдействие за утвърждаването на Стария континент като един от първостепенните фактори в новата международна система.

Изчезването на блоковото разделение създаде невписваща се в стереотипите от студената война геополитическа обстановка. Започнаха да се оформят нови центрове на сила с нетрадиционни за двуполюсната система роли. Зараждащите се нови характеристики на евроатлантическите отношения неизбежно ще задават нови тенденции в развитието на света. Преходът към нова международна система протича най-общо под знака на триумфа на западния модел на обществено развитие, но все още остават пренебрегвани някои особености и различия между западноевропейския и американския модели и техните аспирации.

 

9.2. Еднополюсен свят или нова роля на Европа?

 

Като че ли още не можем да разберем, че след края на студената война най-голямото предизвикателство пред възможността САЩ да поемат еднолично лидерството на света дойде от Европа. Тя потърси своята нова идентичност и възможности да се утвърждава като един от първостепенните фактори в света. Несъмнено задавалата в продължение на повече от 20 века тенденциите в неговото развитие Европа не може да се примири с изгубените през втората половина на ХХ век позиции. Първата дръзка стъпка към еманципация от външни зависимости беше направена с Договора от Маастрихт, по силата на който Европейските общности станаха Европейски съюз. Сега се осъществява стратегия на невиждано по мащабите и политическото си значение разширение. Европейският Конвент чертае нови измерения на европейското присъствие в света. Като качествено ново образувание Европейският съюз проявява стремеж да се превърне в стълб на новата европейска архитектура. Сега се решава въпросът Европа партньор или васал ще бъде на САЩ.

Въпреки предприетите опити (създаването на Североамериканска зона за свободна търговия, идеята за зона за свободна търговия в западното полукълбо и др.) САЩ не са намерили достойния отговор на европейското предизвикателство. За тях шансът е да се съхранят като фактор в развитието на процесите в самата Европа, т.е. те да се съхранят като европейска сила.

На повърхността излизат различията по повод на конкретни международни въпроси. Макар че Европа декларира своята подкрепа за САЩ в борбата срещу тероризма, стана ясно, че между тях има различия по това как да се води тя. Сега на преден план излязоха споровете по повод на Международния наказателен съд, зад който застава Европейският съюз, а САЩ не го приемат. Те не допускат техните граждани да бъдат подвеждани под отговорност от новия международен механизъм. САЩ тръгнаха на решителни действия срещу режима на Саддам Хюсеин, но Европейският съюз не приема подхода на американската администрация. По-прикрити остават идентифицираните съществени различия между интересите на тези два първостепенни фактора в новия свят в Световната търговска организация.

Промените започнаха да очертават нова роля и на Русия. От геополитическа гледна точка тя може да се превърне в един от най-необходимите партньори на САЩ, балансиращ аспирациите на европейския и азиатските центрове на сила. Зараждащите се нови геополитически тенденции намират в някаква степен своите проекции върху новата европейска архитектура.

В последно време светът е свидетел на премерване на силите между двата първостепенни фактора в международната система след студената война - САЩ и Европейския съюз. Пред сериозно изпитание са изправени както анализаторите на процесите в международните отношения, така и отговорните за приемане на външнополитически решения.

С разпадането на източния блок се сложи началото на дълбоки промени в елементите на международната система и в отношенията между тях. Резултатите от съревнованието между доминиралите в периода след Втората световна война два модела на обществено развитие не оставиха шансове на съветския. Това, което определяше международните отношения като междусистемни отмря. Сега триумфира либерално-капиталистическия. Разкрива се възможност за утвърждаване на обща ценностна система в глобален мащаб, в което някои виждат предпоставка за по-безконфликтно развитие на процесите в света.

            В новите условия традиционните центрове на сила променят своята роля. Едната от двете суперсили на двуполюсната ялтенска система претърпя провал. С разпадането на Съветския съюз се разпадна и свързаната с него подсистема в международните отношения. Успоредно с това САЩ се утвърдиха като доминираща глобалната система държава. Лидерът на “свободния свят” при блоковото разделение започна да добива самочувствието на лидер на света и да налага нов ред.

Както обобщи в книжката от март/ април 1999 г. на списание “Foreign Affairs” модерният теоретик в областта на международните отношения Самуел Хънтингтън /”Сблъсъкът на цивилизациите”/ “през последните години американската външна политика се опитва да прави следното: да упражнява натиск върху други страни да приемат американските ценности и практики по отношение на демокрацията и човешките права, да утвърждава американския ред и закони в други общества, да оценява държавите според придържането им към американските стандарти за човешките права, наркотиците, тероризма, разпространението на ядреното оръжие и религиозните свободи, да прилага санкции спрямо страните, неудовлетворяващи тези стандарти, да прокарва американските корпоративни интереси под лозунга за свободна търговия и отворени пазари, да формира политиката на Световната банка и МВФ така, че да служи на тези интереси, да се включва в локални конфликти, в които САЩ имат относително слаби преки интереси и т.н.”[7]

В международната атмосфера се появи нещо различно от досегашните норми. Новият световен ред третира като заплаха за сигурността и благополучието всяко отклонение от ценностите на демокрацията, пазарната икономика и човешките права. Това вече се възприема като основание за предприемане на действия срещу режими, които са отговорни за установяване на вътрешен ред в дисонанс с новите норми. Американското месианство стигна до там да внушава, че съществуването на света без САЩ е невъзможно и че всички трябва да разберат тази реалност. Събитията от 11 септември 2001 г. подхраниха САЩ с още аргументи, че светът трябва да се сплоти зад тях. Иракската криза прибави още нещо – че САЩ са най-силните и затова в известен смисъл техните интереси стоят над интересите на другите.

През септември 2002 г. беше публикувана нова Стратегия за националната сигурност на САЩ[8], която провъзгласява нов американски интернационализъм. Набляга се на взаимната връзка между американската ценностна система и създаването на един по-добър свят. Като основна заплаха за националната сигурност на САЩ се посочва свързването на радикални субекти с модерни технологии. С това се обосновава необходимостта от осъществяване на превантивни удари срещу терористи, групи и организации. Фактически в този документ се аргументира допустимостта за нанасяне на пръв удар от САЩ срещу потенциална заплаха. Става ясно, че САЩ няма да допуснат изграждането на насочени срещу техните интереси военни потенциали.

За постигане целите на новата стратегия САЩ се обявяват за формирането на различни по своя характер и конфигурация коалиции. Затова в документа е застъпено разбирането, че НАТО трябва да се разшири чрез приемане на демократични държави, желаещи и способни да споделят отговорностите по защита на общите цели. Според новата американска стратегия НАТО трябва да развие нов потенциал, способен да отговори на всяка заплаха. Посочена е необходимостта от изграждане на специални части с висока мобилност и постоянна боеготовност. Доколкото иракската криза показа, че за САЩ НАТО може да се окаже своеобразен ограничител за предприемане на действия, то във Вашингтон започнаха да обосновават възможността от създаване на гъвкави коалиции от желаещи държави извън контекста на Северноатлантическия договор.

В новата стратегия се открива съвпадение в много области на американските и руските интереси и недвусмислено се заявява, че Русия вече не е стратегически противник на САЩ. Подчертават се общите стратегически интереси с Индия, търси се формулата за развитие на отношенията с Китай, въпреки идеологическите различия. От документа се разбира, че САЩ ще положат специални усилия за изграждане на Американска зона за свободна търговия.

Провъзгласената нова стратегия за националната сигурност на САЩ преодолява стереотипите на досегашното осмисляне на процесите в международните отношения. Без съмнение администрацията на президента Буш върви към открито скъсване с парадигмата на Франклин Д. Рузвелт за гарантиране на международния мир. През пролетта на 1945 г., в края на живота си единствено трикратно избиран американски президент стига до извода, че за да бъде осигурен мирът в света след края на Втората световна война е необходимо великите сили (тогава той има предвид САЩ, СССР и Великобритания) да приемат решения по важни международни въпроси с единодушие. Ако то е невъзможно, Рузвелт счита, че не трябва да се приемат решения. Той стига до прозрението, че най-голямата заплаха за мира идва от възможността от сблъсък между най-важните фактори в международната система и затова той набляга на необходимостта от зачитане на интересите на всяка от тях от останалите. Така се ражда идеята за право на вето на великите сили – т.е. ако дадено решение е неприемливо за някоя от тях, тя да има право да блокира приемането му.

Това разбиране заляга и в Устава на Организацията на обединените нации. Резолюции в Съвета за сигурност на ООН могат да се приемат само при единодушие на петте постоянни негови членки. Всяка от тях може да прилага правото си на вето.

Новата стратегия прокламира поновому ангажиране на САЩ с проблемите на света. Тяхното ново лидерство води до принизяване ролята на другите държави, в т.ч. и на постоянните членки на Съвета за сигурност. Според този документ действията на САЩ не се нуждаят от легитимиране чрез международната организация. Както писа в сп. “Спектейтър” председателят на съвета за отбранителна политика на Пентагона Ричард Пърл, един от изразителите на новото мислене “Да благодарим на Бог за смъртта на ООН. Жалкият му провал ни дава анархия. Светът се нуждае от ред. ... Това, което ще умре е фантазията за ООН като основата на един нов световен ред. Разчиствайки отломките, ние ще трябва да проумеем интелектуалното корабокрушение на либералното понятие за сигурност чрез международното право, администрирано чрез международните институции.”[9]

            При разпадането на двуполюсния модел на международната система в края на студената война не можеха да бъдат предвидени последиците от утвърждаването на само една суперсила. На фона на привидно засилващата се тенденция към глобализация на икономическите процеси, която “повишава икономическата компактност на света”,[10] се очертава и друга – рушаща връзките и механизмите, хомогенизиращи процесите в света. Последните събития в международната система пораждат очевиден дезинтегриращ ефект върху интегриращи структури като ООН, НАТО, ЕС. Руши се вече създаден в някаква степен международен ред. Разколебава се национално-държавната идея като структурираща системата на международни отношения, в която основни структурни единици са държавите. Някои стигнаха до извода, че “модерната епоха на гражданските права, развитието и националния суверенитет” отива в историята.[11]

Очертават се възможности за поява на нови форми на загуба на суверенитет, които ще влияят върху най-осмислената форма на разколебаване на национално-държавната идея – интеграцията и най-развитото й проявление Европейския съюз. Иракската криза показа, че подложен на новите въздействия той не може да приеме интегрирани политически решения. Рушат се резултатите от трудно осъзнаваната потребност от баланс между екологични, екологични и социални императиви за устойчиво развитие, т.е. поддържане с помощта на държавите и международните организации на икономически растеж в хармония с възможностите и капацитета на природните дадености. Рушат се зачатъците на международното сътрудничество като фактор за намиране на по-сполучливо справяне с предизвикателствата пред човечеството.  За това има съзнание и сред научните и политическите среди.

Много обобщения остават незабелязани, но когато те се транслират от политик като германския канцлер произвеждат по-осезателен ефект. Неотдавна той заяви: “Трябва да анализираме задълбочено последиците от тази война (в Ирак –бел. моя) върху световната икономика. Още сега може да се прецени, че тя засилва икономическата несигурност и подкопава много надежди за растеж.”[12] Остава да благодарим на канцлера, че се ангажира с това обобщение. В битката за световното лидерство в следялтенската международна система вече се зародиха тревожни за човешката цивилизация тенденции. Икономическият рационализъм се оказа несъвместим с други компоненти на прогреса като обща сигурност, социална справедливост, състояние на жизнената среда и т.н.

            Последните кризи разбулват много митове и постепенно светът трябва да разбере, че състоянието и тенденциите в развитието на международните отношения в крайна сметка се определят от съотношението на силите. Сътресенията отразяват настъпилите съществени изменения, които не позволяват на системата да функционира в досегашния си вариант, т.е. да възпроизвежда старите си характеристики. Новото съотношение на силите обуславя качествени промени. Самочувствието на САЩ, че могат да поемат еднолично лидерство на света и недобре организираното противопоставяне от Европейския съюз, сдържаната реакция на Русия, конфуцианската търпеливост на Китай, трудно привежданото в действие обществено мнение вещаят изоставяне на парадигмите, които осигуряваха международната стабилност, обезсмисляне на дълго изгражданите механизми за организиране на цялата съвкупност от международни политически, икономически, културни, военни, спортни и други връзки и взаимоотношения.

Тези кризи постепенно ще разсейват митовете за ролята на пазарните сили за структуриране на трансграничните стопански връзки. И след рухването на двуполюсния модел на световната конструкция се очертава перспектива, която няма да даде простор за налагане на международно разделение на труда върху сравнителните или конкурентните предимства на обособените елементи в световното стопанство. Трябва да започнем да разбираме и заблудите, в които ни вкара т. нар. Вашингтонски консенсус.[13]

 

 

 

Зараждането на нови парадигми за устройство на света e едно от обстоятелствата, което следва да имаме предвид.

Иракската криза е поредната стъпка (след кризата по повод на Косово и едностранното денонсиране от САЩ през юни 2002 г. на договора с Русия за противоракетната отбрана, в който беше синтезирана прилаганата от 1972 г. формула за поддържане на стратегическата стабилност), към смяна на парадигмата, върху която се гради и функционира международната система. Като че ли събитията по повод на Косово и Ирак целяха не толкова закрила на албанското население в сръбската провинция и разкриване притежаването от режима на Саддам Хюсеин на оръжия за масово поразяване колкото да се даде на света да разбере кой задава новия ред.

Изниква въпросът дали остават валидни идеите за колективна сигурност, с които са здраво свързани имената на Удро Уилсън, Франк Келог, Франклин Д. Рузвелт, Роберт Макнамара, Хенри Кисинджър и много други американски авторитети. Очевидно налаганата идея за възможността една страна да приема решение за употреба на сила в международните отношения трудно се съвместява с досегашното разбиране на идеята за колективна сигурност. Струва си тук да бъде вметнато, че в българската концепция за националната сигурност и във военната доктрина се залага на традиционното разбиране за колективна сигурност.

Пращането на Ялтенската система на международни отношения в историята е свързано и с отдалечаването от началата, върху които се градяха досегашните международни отношения. Вече ставаме свидетели на очевидни промени в принципите и правилата, върху които се градеше досегашния ред в света. Генерираното от новото разположение и съотношение на силите самочувствие на САЩ на едноличен лидер на света ражда нови парадигми, върху които се формулират нови правила и норми, непознати за досегашното международно право.[14] Например беше общоприето, че само ООН може да легитимира използването на сила в международните отношения. Сега се обосновава право за една страна да променя правителства, режими в други страни. Вече беше приложено правото за предприемане на превантивни военни действия за предотвратяване на  предполагаема опасност.

Шокът от 11 септември 2001 г. направи широко приемливо правото да се нанасят удари върху страни, в които се предполага, че се укриват терористи и т.н.  Формира се виждане за организиране на международно сътрудничество по конкретен проблем. На такава основа да се формират временни коалиции, с променлив състав, а не като ООН, НАТО и др., в които някои страни имат право на вето при приемането на решения. Иракската криза подсказа нов модел на съюзяване при ръководната роля на една държава и други, които желаят да помагат, но без да претендират за влияние при приемането на решения. Изводът е, че това, което беше прокламирано като нов световен ред след студената война, се оказа тясно за надделялата суперсила. Вече американските интереси се налагат като универсални ценности и с това се изпразва от досегашното си съдържание понятието международно право.

            Това, което става в международните отношения по повод на Ирак има силен европейски аспект. В известен смисъл войната за Ирак беше война и за Европа. След края на студената война Европейският съюз се устреми да се утвърждава като един от първостепенните фактори в международната система в духа на принципите и правилата, върху които се градеше редът в света след Втората световна война. Но в края на ХХ и началото на ХХІ век сме свидетели на очевидна смяна на парадигмата, или поне отдалечаване от досегашната, без да е артикулирана ясна визия за организиране по новому на международните отношения. Идеята за обединение на Европа по модела на Европейския съюз се сблъсква с ново изпитание. Тя става функция на новите моменти в евроатлантическите отношения. НАТО, поради специфичните позиции на някои страни (сред които се открояват тези на Германия, Франция и Белгия), избягва да даде шанс на военно решение.

От надежда за европейските просветители някога, сега Америка се превръща в ужас за европейските политици. Странно е, че страните кандидатки за членство в НАТО преследват целта си чрез подкрепа за САЩ срещу Ирак, който по принцип не е в обсега на отбранителната доктрина на Алианса. Правителствата на тези страни с влияна отвън демокрация са притиснати да следват американската политика, въпреки преобладаващо несъгласие на народите им. Това е ново продължение на формирания през втората половина на ХХ век навик на Европа да възприема САЩ като могъщ властелин на света.

На практика това отново разделя Европа. За това помогна и неспособността на Европейския съюз да предложи решения на проблемите на страните в преход. Европа не намери формули за преодоляване на трудностите по гарантирането на сигурността им, по осъществяване на политическите промени и стопанските реформи. Очевидно Европейският съюз не даде достатъчно стимули за проевропейската ориентация на страните в преход. Той предложи модел за дългосрочна стабилизация на континента, но не даде гаранции за бърза реакция при възникващи непосредствени заплахи. Не случайно по повод на иракската криза европейските страни в преход се обединиха и действаха дружно, подкрепяйки САЩ. Те бяха принудени да се съобразят с реалното съотношение на силите. Но по този начин те се проявиха като фактор в международната система и се заговори за “нова Европа”.

Логично изниква въпросът дали е възможно международното сътрудничество да се върне в старото русло? Ако отговорът е не, трябва да се запитаме дали Европа ще се извиси до натрупаните в историята традиции тя да задава визиите, тенденциите, определящи насоките на световното развитие. Сегашната криза, издаваща дефицит на адекватни на новите реалности представи за организиране на новия свят, просто предразполага към нов европейски принос в съкровищницата от идеи, водили човешкия род срещу предизвикателствата, изникващи по пътя на прогреса. Да, в последните събития Европа може да няма обща позиция, но тя има да играе роля.

            След слагането на начало на обща политика в областта на външните отношения и сигурността с договора от Маастрихт, на фона на последвалото развитие на процесите в света, Европейският съюз вече слага акцент върху разработването на обща политика за сигурност и отбрана. С това се преминава към скъсване с разбирането на отбраната с национални категории. За да се утвърждава като един от първостепенните фактори в новата международна система Европейският съюз се нуждае от съвременна отбранителна мощ, способна да посреща новите предизвикателства пред европейската сигурност.

Европейският съюз върви към разработване на своя обща концепция за използване на сила, която да не се свежда до самостоятелни действия, а да се основава на диалог и съгласие.[15] Все още обаче има трудности пред нейното ясно дефиниране. Те идват от сложността да бъде осмислена и идентифицирана обща потребност, която детерминира общ интерес и поведение на съюза като единен субект в международните отношения. Все още Европейският съюз се опитва да разработва своята обща външна политика, както и политиката на сигурност и отбрана върху създадените в миналото парадигми, стереотипи, принципи и норми, а при новото съотношение на силите в преструктуриращата се международна система очевидно се разколебават досегашните правила за поведение.

Разработването на тези общи политики още не е издигнато на равнището на наднационалните европейски институции. То си остава в компетенциите на междуправителственото сътрудничество. Общата външна политика, както и политиката на сигурност и отбрана не са институционално обезпечени. Сега се обсъжда възможността за назначаване на общ министър на външните работи, създава се корпус за бързо реагиране, но много трудно могат да изкристализират техните компетенции при продължаващата битка между националното и наднационалното.

Съотношението между тях ще бъде измерено на новата Междуправителствена конференция, която трябва да се произнесе по проекта на Европейския конвент за конституция, която да замени сегашните основополагащи договори. Все още Европейският съюз няма капацитет да предприема самостоятелни защитни и мироопазващи операции. Той е зависим от НАТО.

            В същото време САЩ възприемат европейските планове за по-голяма военна автономия и за утвърждаване на европейската идентичност в евроатлантическата система за сигурност като “най-сериозната опасност за бъдещето на НАТО”[16], въпреки декларациите на европейските лидери, че общото военна политика трябва да се изработва в рамките на НАТО[17].

            Очертава се възможност да бъдат разпилени надеждите за нов световен ред, преодоляващ негативните последици от двуполюсното разделение от годините на студената война. Поразиите в това отношение могат да бъдат по-неприемливи от смущенията, идващи от режими като на Саддам Хюсеин. За сега декларираните от първостепенните фактори в международната система позиции не генерират сигурност, но вещаят нова неопределеност. Всичко това поставя на големи изпитания българската външна политика. С решението на българското правителство и потвърдено с мнозинство от парламента на 7 февруари 2003г. България фактически даде своята лепта за ревизия на досегашните устои на международната сигурност – формулата на Франклин Рузвелт от 1945 г., залегнала в основополагащите парадигми на Устава на ООН.

 

            9.3. България между САЩ и Европа.

 

С този акт става прехвърляне на нова орбита в силовото поле на суперсилата, за която евроатлантическите механизми се оказват тесни. Това издава липса на ясна оценка за конкретната обстановка в света. Дебатът в Народното събрание замъгли още повече фактите, защото беше силно политизиран от стремежа на основните сили взаимно да се злепоставят в международен план. В резултат се оказа невъзможно изработването на консолидирана българска позиция.

            При сегашното премерване на силите на международната арена императивът за нашата страна не е да се пресмятат непосредствени загуби и изгоди от заемана позиция, а да се търси адекватното място при новата конфигурация в международната система. Доколкото външнополитическият механизъм си остава в плен на първосигнални рефлексии, България се оказа на страната на тези, които се отдалечават от обединението на Европа в духа на идеите на Жан Моне, т.е. по модела на Европейския съюз.

Разбира се, от това произтичат сериозни последици. Опитът показва, че когато българската политика е била въвличана в съзаклятия за разделяне на Европа, то тогава са страдали българските национални интереси. Досега трябваше да сме разбрали, че осъществяването на основните външнополитически приоритети – членството в НАТО и ЕС е функция на развитието на отношенията между двата центъра на сила в евроатлантическото пространство.

Създава се усещане, че България е попаднала на Т-образно кръстовище и трябва да вземе решение по кой път да тръгне – към САЩ или Европейския съюз. Това крие опасност от прокарване на нова разделителна линия в нашето общество или засилване на нихилистични настроения за способностите на българската външна политика да осигури възможно най-благоприятни международни условия за промените в страна. За България изпитанията се подсилват и от обстоятелството, че през 2002 и 2003 г. в продължение на 2 години беше  непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, а през септември 2002 г. и декември 2003 г. председателства съвета.

От началото на 2004 г. започна българското председателство на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. В случая способността на българския външнополитически механизъм да се ориентира в тенденциите, определящи насоките в световното развитие, придобива значение, надхвърлящо националните интереси.

Структурните промени в международната система налагат тези интереси да се видят от нов ъгъл за да се разбере как се вплитат в новата архитектура на сигурност и как да се намери нишата за България в новото международно разделение на труда. Осигуряването на препитание за населението трябва да се търси според сравнителните и конкурентните предимства на страната в съвременните световностопански връзки.

Демократизацията сама по себе си не преодолява исторически утвърдения сателитен синдром. Потребни са преднамерени стъпки за решаване на националната задача как по-добре да се разбират процесите в заобикалящия ни свят и на тази основа да се преследват националните интереси.

 

 

 

 

 

 

 

10. ПРИЛОЖЕНИЕ:

 

НПИР И ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПРЕДПРИСЪЕДИНИТЕЛНИТЕ ФОНДОВИ НА ЕС. (Г. Ганчев)

10.1. Основни принципи на макроикономическата стратегия на НПИР

                                                                                                               

Използването на предприсъединетелните фондове на ЕС предполага задължетелно интегриране на европейската помощ в стратегията за национално развитие. Националният план за икономическо развитие (НПИР) представлява този необходим контекст, в раките на който се усвояват предприсъединителните средства, отпускани от ЕС.

В настоящия момент, икономическата стратегия на страна се провежда в рамките на Националния план за икономическо развитие, актуализиран с решение на МС от 5 юни 2003 г (НПИР). Основните положения на този план в областта на макроикономическата политика, се свеждат до следното:

Фискалната политика ще продължава да бъде основен инструмент на макроикономическата политика за поддържане на стабилност и създаване на стимули за преструктуриране и икономически растеж.

Главните цели на фискалната политика до 2006 г. са запазването на макроикономическата стабилност и създаването на предпоставки за устойчив и балансиран дългосрочен икономически растеж.

Основните макроикономически ограничения, според правителството, произтичат от големите плащания по обслужване на външния дълг, комбинирани с относително ниска ефективност на разходите в публичния сектор и от необходимостта да се поддържа нисък бюджетен дефицит.

Фискалната политика на правителството ще продължи да бъде консерва­тивна в средносрочен план. Тя предвижда постепенно намаляване на отрицателното салдо по консолидирания бюджет и постигане на балансиран държа­вен бюджет през 2005 г.

Тази цел е продиктувана от желанието да се ограничи дефицита по текущата сметка (въпреки липсата на достатъчно емпирични доказателства в тази посока) и да се намали нивото на държавния дълг, за да се гарантират макроикономическата стабилност и да се поддържат условията за балансиран дългосрочен икономически растеж.

Средносрочната фискална рамка предвижда да продължи започналото през 2001 г. намаляване на дела от БВП, преразпределян от държавния сектор, при паралелно оптимизиране на структурата на разходите. Вследствие реформите в държавната администрация, отбраната и съдебната система се очаква увеличаване ефективността на разходите за осигуряване на основните функции на държавата. Разходите, насочени към преразпределяне на доход, ще намаляват по-бавно, поради високото ниво на безработица и негативната демографска структура.

 

           

Таблица №1

 

Функционално разпределение на държавните разходи (в % от БВП):

Официални прогнози

 

 

2002

2003

2004

2005

2006

Основни функции на държавата и чисти публични блага*

6.9

6.7

6.5

6.3

6.3

Програми, подобряващи алокацията на ресурсите**

15.4

14.8

13.7

12.8

12.8

Разходи, насочени към преразпределяне на доход***

13.4

13.3

13.2

12.7

12.7

Лихвени плащания

3.1

2.7

3.3

3.2

3.2

Общо

38,4

37,5

36,7

35

35

*              административни разходи, отбрана, сигурност и правосъдие;

**            наука, здравеопазване, образование, икономически дейности, благоустройство и околна среда;

***          пенсии, социални помощи, обезщетения и мерки по заетостта.

Източник: МФ, АИАП

 

            Както се вижда от официалната стратегия и прогнози, основната цел на фискалната политика и цялостната макроикономическа стратегия на страната, стриктно прилагана от настоящото правителство, е постигането на нулев фискален дефицит и намаляването на дела на държавните разходи в БВП от 38-39% понастоящем, до 35% през 2006 г. Това на практика означава, че реалната фискална подкрепа за процеса на присъединяване на България към ЕС, ще намалява, достигайки своя минимум през 2006, когато страната трябва да е готова за влизане в Общността.

Тази стратегия е труднообяснима на фона на признанието на Министерството на финансите, че бюджетните ресурси са недостатъчни с оглед финансирането на предприсъединителната икономическа политика.

Дори да се съгласим с тезите за желателността на намаляване на данъчното облагане и нулевия бюджетен дефицит в дългосрочен план, очевидно е, че акцентът следва да бъде поставен в периода след 2006, а не преди това.

 

Таблица №2

 

Песимистичен макроикономически сценарий

 

 


           

Смисълът на песимистичния сценарий от Таблица №2 е в това, че предвижданото намаляване дела на държавните разходи в БВП може да провокира забавяне на растежа и нарастване на държавните разходи, насочени към преразпределение на доходите (помощи за безработни и социално слаби, пенсии), като в последна сметка делът на държавните разходи няма да намалее, а ще се увеличи, но за сметка на непроизводителните разходи.

Конкретните негативни рискове, които могат да провокират подобно развитие са ниския растеж в ЕС, допълнително свиване на вътрешното търсене, породено от намалените държавни разходи и влошения търговски баланс.

Освен това, стратегията на правителството може да доведе и дори вече е свързана с използването на фискалния резерв като източник за финансиране. Такова развитие може да подхрани инфлацията, да намали доверието във фискалния сектор и да породи сериозна финансова криза.

           

Таблица №3

 

Оптимистичен сценарий

 

 

 

            Главното при оптимистичния сценарий е увеличаването дела на разходите за подобряване използването (алокацията) на ресурсите в икономиката, като делът на тези разходи достига 16% от БВП през 2006 г, при 14,8 през 2003 г. . За сравнение ще отбележим, че при официалния сценарий делът на производствените разходи спада до 12,8 през 2006 г., т.е. разликата е от порядъка на 3-4% от БВП. Предлаганото развитие е стимул за вътрешното търсене и инвестициите в частност, позволяващ намаляване на безработицата, ускоряване на растежа и увеличаване бюджетните приходи от облагането на личните и корпоративните доходи, както и от събирането на ДДС.

Фискалният сектор следва да премине от отрицателен към положителен или поне неутрален импулс към икономиката- фискалният импулс е термин, използван от МВФ, измерващ интензивността на положителното или отрицателно въздействие на фиска върху вътрешното търсене. Практически от 1991 до настоящия момент бюджетът въздейства върху българската икономика в посока на свиване на търсенето (положително първично салдо). Подобно положение е абсолютно неприемливо в течение на последните една-две години преди приемането на България в ЕС.

Предлаганият подход, освен това, ще позволи поддържане на социалните разходи като дял от БВП на едно и също равнище.  Като цяло, в съответствие с оптимистичния сценарий, делът от БВП, преразпределян от държавата, остава на сегашното ниво. Реализирането на оптимистичния вариант предполага отказ от достигането на нулев дефицит през 2006 г. , както и отлагане намаляването на данък печалба.

            Рисковете при оптимистичния сценарий са свързани предимно с възможността подобна макроикономическа политика да бъде защитена пред МВФ, както и с реакциите на вътрешния и международните финансови пазари. Един по-висок дефицит може да бъде оправдан, ако е свързан с финансиране на присъединяването към ЕС и е предварително съгласуван с ЕК.

            По най-груби оценки, ако политиката на достигане на нулев дефицит към 2006 се изостави, това означава възможност за 2-4 млрд. лева (1-2 млрд. евро) допълнителни инвестиции. Това е близо до сумарните предвиждани инвестиции в рамките на НПИР (2,5 млрд. евро за целия период 2003-2006 г.) и значително повече от целия принос на бюджета за програмата, по данни  на правителството[18].

Ако финансовата стратегия се промени в подобна насока, то паралелно ще се увеличат възможностите за по-пълно използване на ресурсите на ЕС, ще нарасне интересът на чуждия и националния капитал. По-големият дял национални ресурси означава също по-големи възможности за стратегическо насочване на инвестициите в интерес на българската икономика.

            За реализиране на оптимистичния сценарий България се нуждае също така от ясна структурна стратегия и по-специално от значително по-разширена и детайлна програма за финансова подкрепа от българска страна на реализация на предприсъединителните програми на ЕС (ФАР, САПАРД и ИСПА).

 

            10.2. Институционализация на НПИР

 

Действащата институционалната рамка за изпълнението на НПИР се основава на Стратегията за участие на Република България в Структурните фондове и Кохезионния (изравнителен) фонд на ЕС, приета с Решение на МС №312/28.05.2002 г., и Решение на МС №607/05.09.2002 г. относно “Концепция за преминаване към разширена децентрализация”.

Според Стратегията програмирането, изпълне­нието, контролът и наблюдението на помощта от ЕС се администрират от звена, структурирани на две нива: администрация на НПИР и администрации на оперативните програми. Представената по-долу институционална рамка е заимствана от официалните правителствени документи.

Предвижда се, окончателния списък и функции на включените институции и звена да бъде изготвен едновременно с оперативните програми към НПИР.

В съответствие с регламентите за финансовите инструменти на ЕС НПИР, както и всяка от оперативните програми, имат обособен управляващ орган. За всяка Оперативна Програма са създадени една или повече изпълнителни агенции/звена. Управляващите органи провеждат планирането, изпълнението, разплащанията, информационното обезпечаване, контрола, оценката и монито­ринга на изпълнението на помощта на ЕС в своята област на компетенции.

 

 

Фигура №1

 

Институционална рамка за изпълнението на НПИР[19]


 

 

Дирекция “Управление на средствата от ЕС” на МФ подпомага министъра на финансите в качеството му на национален ръководител, осъществявайки цялостната координация по планирането, програмирането и управлението на предприсъединителните финансови инструменти. Дирекцията ще действа като управляващ орган на рамката за подкрепа от Европейската общност след присъединяването на Република България към ЕС. В изпълнение на тази задача Дирекцията се задължава да:

  • осъществява цялостната координация по планирането, програмирането и управлението на предприсъединителните финансови инструменти;
  • организира разработването и актуализирането на Плана за икономическо развитие, като делегира тези функции на АИАП;
  • действа като единствен представител на страната пред ЕК по всички въпроси относно цялостното планиране, програмиране и управление на финансовата помощ, предоставяна на Република България от ЕС;
  • отговаря за процеса по одобряване на плана от ЕК;
  • организира изпълнението на подкрепата от Общността, като отговаря за получаване на необходимото одобрение от ЕК;
  • координира съвместния механизъм по наблюдение на изпълнението на програмите, финансирани от предприсъединителните инструменти на ЕС;
  • изгради система за събиране на надеждна финансова и статистическа информация за целите на индикаторите за наблюдение и за извършване на оценка като осигури предаването на тази информация на ЕК;
  • изготвя оценка на общото състояние на помощите, предоставяни на Република България от ЕС, с цел рационализиране на процеса на планиране и укрепване на административния капацитет по изпълнението на проектите;
  • координира дейността на управляващите органи на оперативните програми;
  • след получаване на одобрение от Комитета за наблюдение, предоставя на комисията годишния доклад за изпълнението;
  • участва, в сътрудничество с комисията, в процеса на междинната оценка;
  • председателства и осигурява секретариат за Комитета за наблюдение на НПИР;
  • отговаря за осигуряване на необходимото за осъществяване на проектите съфинансиране от държавния бюджет;
  • осигурява поддържането от страна на участващите в управлението и изпълнението органи на отделна счетоводна система или на адекватни счетоводни записи за всички транзакции, свързани с подкрепата;
  • осигурява правилността на дейностите, финансирани по подкрепата, чрез прилагане на системи за вътрешен контрол за осигуряване спазване на принципите за ефективно финансово управление;
  • осигурява съответствие с политиките на Общността, в контекста на приложението на правилата на Общността за възлагане на обществени поръчки и със задълженията по отношение на информацията и публичността.

 

Управляващите орган на оперативните програми са представени в долната таблица:

 

Таблица №4

 

Оперативна програма

Управляващ орган

Повишаване конкурентоспособността на българската икономика

Дирекция “Координация и управление на програми и проекти”, МИ

Подобряване на базисната инфраструктура, опазване и възстановяване на околната среда

Дирекция “Управление на средствата от ЕС”, МФ

Развитие на човешките ресурси

Дирекция “Политика на пазара на труда”, МТСП

Развитие на земеделието и селските райони

Управителен съвет на Държавен фонд “Земеделие”

Устойчиво и балансирано регионално развитие

Главна дирекция “Програмиране на регионалното развитие”

 

 

За изпълнение на своите задачи управляващият орган задължен да:

  • изгражда система за събиране на надеждна финансова и статистическа информация за изпълнението за целите на индикаторите за наблюдение и за извършване на оценка на оперативната програма, като осигури предаването на тази информация на управляващия орган на НПИР;
  • отговаря за изготвянето и при съгласуване с управляващия орган на НПИР за одобряването от Комисията на оперативната програма, както и на необходимите последващи изменения;
  • отговаря за изготвянето и съгласуването с управляващия орган на НПИР на условията и реда за избор на проекти в рамките на съответната оперативна програма, както и за представянето им за одобрение от съответния Комитет за наблюдение;
  • изпълнява оперативната програма;
  • отговаря за изпълнението на одобрените условия и ред за избор на проекти;
  • организира осъществяването на оценката на проектите, чрез които се изпълнява съответната оперативна програма;
  • осъществява наблюдението и контрола на проектите и бенефициентите в рамките на дадената оперативна програма;
  • председателства и осигурява секретариат за Комитета за наблюдение на съответната оперативна програма;
  • изготвя необходимите документи за заседанията на Комитета за наблюдение и ако е необходимо на предложения за пренасочване на средства;
  • установява допустимостта на направените от бенефициентите разходи и извършва плащането към бенефициентите;
  • информира разплащателния орган за нередности;
  • изготвя годишен доклад за изпълнението на оперативната програма;
  • организира, при участието на управляващия орган на НПИР и Комисията, междинната оценка на оперативната програма.

Така описаната институционално-управленска схема трудно би могла да работи като единно цяло, тъй като функциите по реализацията на изпълнението на задачите са прехвърлени върху практически независими звена или дирекции в министерства, които от своя страна са част от обособени ведомствени структури. Непонятно защо на върха на йерархичната структура на НПИР е поставена Европейската комисия (ЕК).

Последната категорично защитава тезата, че националните планове не са нищо друго, освен инструменти на националната икономическа политика, насочени към изпълнението на критериите за членство. Ролята на ЕС е да подкрепи финансово процеса на адаптация чрез предприсъединителните фондове. Организационно-институционалната схема на НПИР показва неразбиране на факта, че присъединяването към ЕС е преди всичко национално усилие.

Централизация на НПИР има само в областта на използване на финансовите ресурси, функция, която е прехвърлена върху МФ, но в контекста на политиката на МФ към ограничане на финансовите средства, насочвани към преструктуриране на икономиката, тази централизация е по-скоро блокираща. Дирекция “Управление на средствата от ЕС” на МФ, която (от името на МФ) е обявена за управляващ орган на НПИР, по същество няма делегирани подобни функции. От административна гледна Дирекцията има единствено правото да контролира използването на предприсъединителните фондове от ЕС. Използването на вътрешните държавни ресурси, ресурсите на частния сектор (вътрешни и чуждестранни инвестиции), както и изпълнението на програмите като фактически ангажименти в рамките на преговорните глави с ЕС (емисии на вредни газове, напр. , качество на телекомуникационните връзки, изпълнение на стандарти за качество и т.н.), е 100% децентрализирано.

Практически управляващ орган на НПИР няма. Управлението на НИПР е класически пример за заместване на целите (реализация на проекти и изпълнение на изисквания) с инструментите за реализация (структурните фондове, държавно финансиране), както и смесване на функциите за координация и управление с финансовия контрол.

По същество изпълнението на плана е децентрализирано (хоризонтално) и предоставено за реализация на управляващите органи на отделните ведомства, което е предпоставка за липса на координация, неефективност и корупция. Прави впечатление също ниското равнище на управляващите органи (дирекции в министерствата), което също е предпоставка за неефективност.

Оперативната корекция на НПИР е прехвърлена върху АИАП, която, от своя страна е орган за макроикономически и фискални анализи и прогнози, без необходимата информационна база и особено без необходимите правомощия по цялостна координация на НПИР. Ако функциите на АИАП се запазят, то последната следва да се извади от състава на Министерството на финансите и да се подчини директно на Министерския Съвет. Това се налага особено в контекста на назначаване на заместник-председателна МС, отговарящ за европейските въпроси, в съответствие с новата структура на праветелството от м. юли 2003 г.

            Очертава се следното решение- създаване на Министерство на Европейската Интеграция, което да поеме цялостната координация и контрол върху изпълнението на всички програми. Тук става въпрос не толкова за финансово-счетоводно администриране (то може да остане в МФ), което естествено е важно, а за цялостно координиране изпълнението на НПИР като икономически ангажименти и проекти. В настоящия момент се намираме в странната ситуация да имаме министър по проблемите европейската интеграция и дори отговорен заместник-председател на МС, но без съответното министерство и апарат.

В периода 2003-2006 координацията и изпълнението на ангажиментите, а не размерът на държавния дълг, ще бъдат от решаваща важност за влизането ни в ЕС. Министерството на европейската интеграция следва да бъде наделено със съответните правомощия по координацията, реализацията и корекциите на НПИР.

           

            10.3. Нива на Управление на НПИР.

10.3.1 Разплащателен орган на рамката за подкрепа на от страна на ЕС- Министерство на финансите.

 

Разплащателен орган на НПИР е дирекция “Национален фонд” към министерството на финансите. 

Дейността на дирекцията е свързана с финансовото управление на помощта, отпусната на страната ни от ЕК и Европейската общност, наред с българските финансови ресурси от държавния бюджет и от други източници като съфинансиране на проектите и програмите по финансови меморандуми след 1998 г.. Дирекцията осигурява и контролира спазването на процедурите по отчитане на прилагащите агенции.

Дирекция "Национален фонд" събира отчетите за финансовото състояние на програмата, графиците за предстоящи търгове, тръжните оценки в сила и одобрените договори. Тя изготвя и предоставя на дирекция "Европейска интеграция и отношения с международните финансови институции" в МС информация и месечни справки за финансовото състояние на проектите. Дирекцията участва и в разработването на законодателната база при отпускане на помощта от ЕК за България.

Разплащателно звено по програмите за институционално изграждане е дирекция "Централно звено за финансиране и договаряне” на МФ. Дирекцията е създадена с постановление на правителството от септември 2000 г., на базата на съществуващо от август 1998 г. звено в МФ.

Дирекцията управлява програми и проекти, финансирани от Програма ФАР, в областта на институционалното изграждане, свързани с предоставяне на услуги и доставки, както и програми, свързани с подготовката за присъединява­не на страната ни към ЕС. Тя стриктно следи за спазването на всички процедури по ФАР.

Дирекцията подпомага упълномощения ръководител на програма при осъществяване на правомощията му. Тя подготвя отчети и прогнози за финансовото състояние на проектите и програмите и друга информация, която ЕК би могла да изисква. Изготвя и предоставя месечни справки на Националния фонд към МФ за финансовото състояние на проектите и програмите.

Дирекция "Централно звено за финансиране и договаряне" участва в раз­работването и дава становища по проекти на финансови меморандуми и други финансови споразумения, с които се предоставя помощ от ЕК на страната ни.

България разполага и с разплащателен орган, извън МФ. Това е Държавен фонд "Земеделие" (ДФ"Земеделие"), натоварен с разплащанията по програма САПАРД. Той е създаден през 1995 г. със Закона за защита на земеделските производители.

ДФ "Земеделие" е юридическо лице със свой бюджет, който ежегодно се одобрява от МС на Република България по предложение на министъра на земеделието и горите. Финансовият отдел на ДФ "Земеделие" изпълнява функцията на разплащателна агенция по САПАРД. В качеството си на разплащателен орган по програма САПАРД ДФ “Земеделие” изпълнява редица важни функции[20].

 

10.3.2. Комитети за наблюдение на рамката на рамката за подкрепа на ЕС.

7

Мониторингът на НПИР представлява предмет на дейност на съответните управляващи органи.

            Контролът се осъществява от съответните комитети за наблюдение. Същите следят както оперативните си програми, така и НПИР.

Комитетите за наблюдение включват членове от управляващият орган, представителите на заинтересованите отраслови министерства, представители на Делегацията на ЕК, членове от други структури на дър­жавната администрация, социалните партньори, местната администрация и др.

В изпълнение на своите задачи комитетите за наблюдение следва да:

-предлагат на управляващия орган преразглеждане или промени, свързани с помощта от предприсъединителните фондове;

-решават въпросите, свързани с преразпределянето на средствата от съфинансирането между мерките в оперативната програма, докато Комитетът за наблюдение на НПИР ще прави такива предложения, но между приоритетите;

-комитетите за наблюдение се председателстват от съответните министри.

При така формулираните задачи на Комитетите за наблюдение не е ясно каква е разликата между тях и органа за управление. На практика отрасловите министри оглавяват както управленските, така и контролните органи, при което функциите се дублират напълно, като възниква и конфликт на интереси- контролиращият орган не е заинетресован да разкрива собствените си грешки, още по-малко пък да се самосакционира за това.

Ако съществуваше специализирано министерство на Европейската интеграция, то би могло да поеме функциите на контролен орган на НИПР и оперативните програми.

 

10.3.3. Усъвършенстване на централизираните разплащателно-контролни функции.

 

НПИР разполага с три разплащателни органа- Дирекция "Национален фонд" в МФ, Дирекция "Централно звено за финансиране и договаряне” в МФ и ДФ "Земеделие", както и с два централни контролни органа- Дирекция “Управление на средствата от ЕС” към министерството на финансите и Дирекция "Европейска интеграция и отношения с международните финансови институции" в Министерски Съвет. Освен това, НПИР има управляващи органи на оперативните програми и комитети за наблюдение на същите.

Основната слабост на организационната структура е липсата на ясна функционална специализация по линията оперативно управление, контрол и финансовата дисциплина , от една страна и на ясна йерархична подчиненост, от друга. Това води до дублиране, липса на координация и неефективност.

Необходимо е всички звена, занимаващи се с проблемите на евроинтеграцията в Министерството на Финансите  да бъдат обединени в една структура с ясни функции и субординация. ДФ “Земеделие” също следва да бъде под прякото методологическо ръководство на Министерството на Финансите.

Контролът за изпълнението на ангажиментите към ЕС трябва да се поеме, като беше отбелязано, от Министерство на европейската интеграция, а в отрасловите министерства следва да останат единствено управляващите органи, занимаващи се с оперативното управление.

 

10.3.3.1. Регионална оперативна програма.

            10.3.3.1.1. Управление и контрол

 

Функциите на Секретариат на Комитета за наблюдение се изпълняват от отдел в Главна Дирекция  “Програмиране на регионалното развитие” на МРРБ.

Председателят и членовете на Комитета за наблюдение се определят от Министерския Съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството, съгласувано с партньорите, представени в Националния съвет за регионално развитие.

Изпълнителна агенция е Главна дирекция "Програмиране на регионалното развитие" към МРРБ. Дирекцията е създадена с Устройствен правилник на МРРБ от 21.03.2003 г.,  и изпълнява оперативни функции[21]. Освен това, Главна Дирекция “Програмиране на регионалното развитие” има териториални звена в центровете на районите за планиране, които имат допълнителни функции[22].

 

10.3.3.1.2. Приоритети.

 

Основната задача на дирекцията е управлението на индикативната програма  “Балансирано и устойчиво регионално развитие”. Приоритетите на програмата са следните:

 

Приоритет 1 “Повишаване на регионалната и местната икономическа активност”

 

Според програмата, целта на дейностите в тази приоритетна област е да се въздейства върху цялостната среда, така че тя да стане привлекателна за нови, развиващи се бизнес дейности. Това ще доведе до растеж на БВП на човек от населението и ще създаде възможности за разкриване на нови работни места и генериране на доходи, като по този начин ще се повиши жизнения стандарт.

По приоритет 1 са предвидени следните индикативни мерки:

-подобряване условията за развитие на бизнеса на местно и регионално ниво;

-стимулиране развитието на регионалния потенциал за туризъм.

Бенефициентите по приоритет 1 включват: органите на регионално и местно ниво, които имат отношение към планирането и развитието на икономиката, агенции за регионално развитие, бизнес организации и сдружения, МСП в индустрията, включително преработвателни предприятия на селскостопанска продукция, екологични организации, органи по опазване на околната среда.

 

Приоритет 2 “Подобряване на инфра­струк­турата, свързана с развитие на бизнеса”

 

Тази приоритетна област ще обхваща дейности по конструирането, поддържането и обновяването на инфраструктурата, която е пряко свързана с функционирането на бизнеса в регионите. По-детайлно се включват следните категории обекти: местни пътища, свързващи центрове за развитие на бизнеса с главни пътища; комунални услуги за центрове за развитие на бизнеса (водоснабдяване, канализация, електрозахранване и телекомуникационни съоръжения); енергийна инфраструктура, която е свързана с функционирането на бизнеса (природен газ, водноелектрическа енергия, вятърна, слънчева геотермична енергия и енергия генерирана от биомаса).

По приоритет 2 са предвидени следните индикативни мерки:

-изграждане, рехабилитация и модернизация на инфраструктурата, подобряваща достъпа и функционирането на зоните за икономически дейности и местата за предоставяне на бизнес-услуги – транспорт, енергийни мрежи, телекомуникации, ВиК;

-развитие и модернизация на инфраструктурата, свързана със стимулиране развитието на регионалния потенциал за туризъм – транспорт, водоснабдяване и канализация;

Бенефициентите по приоритет 2 включват: местни и регионални бизнес организации, малки и средни предприятия, общини, регионални агенции за развитие, местни органи за планиране и развитие на икономиката, браншови организации в сферата на туризма и опазването на околната среда”.

 

Приоритет 3 “Развитие на професионал­ните умения в подкрепа на регионалната и местната икономическа активност и прехода към информационно общество”

 

В резултат на структурните реформи в икономиката, България отбелязва относителен спад в търсенето на работна сила. Това, наред с други социално-икономически фактори, води до стабилизиране на високото ниво на безработица. Необходими са по-големи инвестиции за развитието на икономиката и човешките ресурси, за да се подобри тази ситуация.

Този приоритет допълва планирането на развитието на човешките ресурси на национално ниво, като се насочва към районите в България, които са най-силно засегнати (изостанали райони). Целта е подобряване състоянието и изграждане на мрежи за развитие на професионалните умения в съответствие със съвременните изисквания за развитие на бизнеса, пазара на труда и подготовката за информационното общество.

По приоритет 3 са предвидени следните индикативни мерки:

-насърчаване на сътрудничеството между бизнеса, образователните и изследователските институции за развитие на професионалните умения в областта на предприемачеството, туризма, опазване на културното и природното наследство, технологичния трансфер и иновациите, енергийната ефективност;

-подобряване на квалификационната среда за осъществяване на преход към информационно общество.

Бенефициентите по приоритет 3 включват: центрове предоставящи обучение; научно-изследователски институти, асоциации на работодателите, служби по заетостта, търговски дружества, НПО.

 

Приоритет 4 “Развитие на трансгранич­ното сътрудничество (ТГС)”

 

Предвижда се да допълва инициативите и програмите на ЕС за развитие на ТГС, като се стреми да включи ТГС в националната рамка за планиране и програмиране на регионалното развитие. Включените мерки целят устойчиво регионално развитие на целия пограничен регион, а не на обособени части от него. В някои случаи конкретните проекти по програмите придобиват дори национално значение (строителството на магистрали, ж.п. линии, електро­цен­трали и др.).

Основна цел на този приоритет е отваряне на националното пространство, икономическо и социално развитие на граничните райони и преодоляване на проблемите, произтичащи от икономическата изолация и периферното им положение.

По приоритет 4 са предвидени следните индикативни мерки:

-подобряване на инфраструктурата в граничните райони и опазване на околната среда;

-стимулиране на регионалното сътрудничество в областта на бизнеса и културния обмен.

Бенефициентите по приоритет 4 включват: Регионални агенции за развитие, общински органи и организации, НПО в областта на екологията

 

Приоритет 5 “Повишаване ролята на регионите за формулиране и прилагане на политики за регионално развитие”

 

Институциите, създаващи условия за координация и партньорство, се нуждаят от укрепване и натрупване на опит, за да осъществяват ефикасно процесите на координация и партньорство. Важен аспект е оценката на регионалното и локално въздействие на секторните програми, както и създаването на система за мониторинг на общите регионални разходи (регионалното измерение на националните политики).

Затова те заслужават не по-малко внимание от инвестиционните мерки, тъй като са от критично значение за постигане, както на целите на РОП, така и на регионалната политика в по-широк смисъл. Те са предпоставка за прилагане на дейности, съобразени с изискванията и принципите на структурните фондове на ЕС.

По приоритет 5 са предвидени следните индикативни мерки:

-укрепване на регионалните структури за консултации и партньорство;

-повишаване на административния капацитет за управление на програми и проекти, свързани с прилагането на структурните фондове на ЕС (ЕФРР);

-укрепване на капацитета за развитие на регионал­ната статистика.

Бенефициентите по приоритет 5 включват: държавни органи и ключови министерства на централно и регионално ниво, областни и местни администрации, социални и икономически партньори в регионите, регионални сдружения на общините, регионални агенции за развитие, НПО.

 

10.3.3.1.3. Възможности за подобрение.

 

            Регионалната политика, националното планиране и координацията на структурните инструменти, са между най-сложните проблеми, с които се сблъсква България. Това е така, защото едва след постигането на договореност с ЕС по тези въпроси нашата страна ще може пълноценно да използва предприсъединителните фондове и ще бъде подготвена за използване на Структурните фондове и Изравнителния фонд на ЕС след встъпването в общността.

Регионалната оперативна програма е една от най-скромните в рамките на НПИР- на нея се падат около 8% от общия обем на средствата за финансиране. Имайки предвид сериозните регионални диспропорции и сложността на проблемите, финансирането е крайно недостатъчно като абсолютни цифри (200 млн. евро за периода 2003-2006 г.), така и като дял в общите разходи. Предвид и другите недостатъци на програмата, може да се заключи, че ефектът от прилагането на приложените мерки ще бъде нисък.

Значението на Глава 21 (Регионална политика и координация на структурните инструменти) е още по-голямо предвид ограничените собствени финансови средства и политиката на фискална рестрикция, провеждана от сегашното правителство. За съжаление именно в тази област се очертава сериозно забавяне. В този смисъл оперативната програма би следвало да подпомага успешното завършване на преговорите с ЕК.

Регионалното планиране в България се осъществява от Министерството на регионалното развитие и благоустройството и в частност от Главна дирекция "Регионална политика" и дирекция "Стратегическо планиране".

Необходимо е създаването на специализиран планиращ орган- Агенция за регионално планиране със звена в областите, което да поеме изработването и контрола върху изпълнението на регионалните планове за развитие. Агенцията за регионално планиране следва да бъде изпълнителния орган на Националния план за регионално развитие (НПРР), като пространствена проекция на НПИР.

            Мнението на Комисията на ЕС е, че административната способност на страната да планира регионално-структурното развитие, да насочва финансовите ресурси, да администрира и контролира използването им, е ограничена и трябва съществено да се укрепи Най-важното е развитието на кохерентно национално планиране, способно да интегрира фондовете на общността в системата от национални приоритети и в структурата на националното финансиране.

Слабост на оперативната програма за регионално развитие е отсъствието необходимата диференциация на регионите при формулирането на приоритетите на регионалното развитие.

Единственият действително регионален приоритет е този, свързан с трансграничните проекти. Регионалната политика следва да отчита приоритетите на ЕС- борба с безработицата, преструктуриране на изостаналите земеделски райони, акцент върху дългосрочната безработица и създаване на перспективи за младите хора.

            В частност, предлагаме приоритет №1 “Повишаване на регионалната и местната икономическа активност” да бъде заменен с "Борба с дългосрочната структурна безработица в районите, пострадали от деиндустриализациятя", като към тези райони бъдат причислени Северозападна България, Родопите, Пернишкия регион и др. Средствата за този приоритет следва да се увеличат 3-4 пъти в рамките на необходимото общо увеличение на ресурсите на НПИР и повишаване на дела на регионалната политика.

Структурата на бенефициентите може да остане същата, но основният критерий за подбор на проектите следва да бъде създаването на конкурентноспособни работни места от дребни и средни предприятия в областите с висока структурна безработица.

 

            10.3.3.2. Конкурентноспособност на българската икономика.

            10.3.3.2.1. Организационна структура.

 

            Цялостният мониторинг на оперативната програма за повишаване конкурентноспособността на българската икономика се осъществява от Секторния подкомитет за наблюдение “Икономическо развитие” към Министерството на икономиката. Изпълнението на отделните програми и подпрограми се наблюдава посредством индивидуални показатели. Секторният подкомитет за наблюдение на програма ФАР в съответния сектор прави подробен преглед на напредъка на всяка програма и има право да предлага препоръки за подобрение.

Секторният подкомитет за наблюдение “Икономическо развитие” се събира два пъти годишно, като негови членове са представители на Делегацията на ЕК, националния координатор на помощта, националния ръководител, ръководителите програми/подпрограми, социалните партньори, както и крайните бенефициенти. Секторният подкомитет за наблюдение “Икономическо развитие” е ангажиран с проследяване изпълнението на частта от стратегията за повишаване конкурентоспособността на българската икономика, финансирана по програма ФАР.

 

            10.3.3.2.2. Приоритети и мерки.

 

Повишаването на износа и подобряването на текущата сметка на платежния баланс е необходимо условие за постигане на устойчив икономически растеж. Програма “Повишаване на конкурентоспособността на българската икономика”, по мнението на правителството, отразява необходимостта от повишаване на способността на икономиката да посрещне конкурентния натиск от страните-членки на ЕС и от разширяване на присъствието на българските стоки и услуги на международните пазари.

Интервенциите в рамките на  програмата се съсредоточават върху четири основни области:

развитие на индустриалния сектор в страната;

развитие на туризма;

развитие на малките и средни предприятия;

развитие на енергийния сектор.

Приоритетите на  програмата за повишаване на конкурентноспособността могат да се обособят в четири подпрограми – промишленост, туризъм, МСП и енергетика.

Подпрограма “Промишленост”

Приоритет 1. Подкрепа на перспективни предприятия: подобряване на финансовото, икономическото и технологичното състояние на перспективните предприятия в страната, разполагащи с необходимия пазарен и технически потенциал.

За реализацията на приоритет 1 са предвидени следните мерки:

-насърчаване инвестициите в промишлеността;

-подобряване качеството на произвежданата продукция;

-повишаване на енергийната ефективност в производствената сфера ;

-повишаване дела на екологосъобразните производства и изделия.

Приоритет 2. Насърчаване на иновационни производства: повишаване на конкурентоспособността на промишлените предприятия с цел постигане на качествен икономически растеж и удържане на конкурентния натиск на свободния европейски пазар.

За реализацията на приоритет 2 са предвидени следните мерки:

-стимулиране внедряването на пазарно-ориентирани научно-приложни изследвания;

-повишаване иновационния потенциал на съществуващите фирми.

Приоритет 3. Насърчаване експортната ориентация на производствения сектор:  подобряване на платежния баланс и търговското салдо на страната.

За реализацията на приоритет 3 са предвидени следните мерки:

-хармонизация на българското законодателство в областта на стандартизацията, сертификацията, акредитацията и оценката на съответствието;

-приемане и прилагане на директивите от “Нов подход”на ЕС;

-създаване на финансови и кредитни инструменти за гарантиране и насърчаване на износа;

-популяризиране възможностите на Агенцията за експортно застраховане;

стимулиране и финансово подпомагане на участието на български производители в международни панаири и изложения;

-облекчаване на митническите процедури по износа;

-създаване на база данни на митническите разпоредби, действащи в страните, с които стокооборотът е най-голям.

            Бенефициенти по програмата са:

-Органите, които имат отношение към планирането и развитието на икономиката като МИ;

-Институции, работещи в областта на насърчаване на търговията и чуждестранните инвестиции като Изпълнителната агенция за насърчаване на търговията и Агенцията за чуждестранни инвестиции;

-Институции, работещи в областта на стандартизацията, метрологията и акредитацията, като Държавната агенция по стандартизация и метрология (ДАСМ) и Изпълнителната агенция “Българска служба за акредитация”;

-Институции, работещи в областта на насърчаването на малкия и среден бизнес като Агенцията за малки и средни предприятия (АМСП);

-Бизнес организации и сдружения, МСП.

Подпрограма “Туризъм”

Приоритет 1. Утвърждаване на имиджа на България като туристическа дестинация с цел разширяване на позициите на България на основните туристически пазари и разкриване на нови потребителски сегменти на тях.

За реализацията на приоритет 1 са предвидени следните мерки:

-изготвяне на единен национален план за маркетинг и реклама на туристическия продукт, оптимизиране на националната система за турис­тическа информация, усъвършенстване организацията на националната реклама на страната в чужбина с цел повишаване на нейната ефективност;

-планиране и провеждане на ежегодни комуникационни и рекламни кампании на международните пазари;

-разкриване на туристически представителства в чужбина на основни пазари;

Приоритет 2.  Привличане на повече и по-платежоспособни туристи в България и удължаване на техния престоя.

За реализацията на приоритет 2 са предвидени следните мерки:

-контрол на качеството на туристическото предлагане и обслужване, категоризиране и лицензиране;

-насърчаване прилагането на добри практики и доброволни схеми за сертифициране в туризма с цел повишаване качеството на предлаганите продукти и услуги;

-оптимизиране на професионалното образование и обучение на кадри в туризма и създаване на единна система за обучение и квалификация на кадрите в туризма;

-трансфер на ноу-хау и обучение чрез международни програми и проекти на националните, местни и регионални браншови туристически организации;

-привличане на средства по международни програми и на чуждестранни инвестиции с цел реализиране на проекти за подобряване на качеството, маркетинга и продаваемостта на българския туристически продукт;

-облекчаване на визовите формалности при организирания туризъм с цел стимулиране на продажбите на туристически услуги.

Приоритет 3. Равномерно, целогодишно използуване на туристическия потенциал на страната.

За реализацията на приоритет 3 са предвидени следните мерки:

-устойчиво развитие на традиционните туристически продукти;

-насърчаване на по-динамичното развитие на специализирани видове туризъм.

Потенциални бенефициенти са МИ, както и органите, които имат отношение към планирането и развитието на туризма, вкл. бизнес организации и сдружения в туризма и областните администрации.

Подпрограма “Насърчаване на предприема­чеството и конкурентоспособността на малките и средни предприятия”

Приоритет 1. Насърчаване стартирането и устойчивото развитие на конкурентоспособни малки и средни предприятия.

За реализацията на приоритет 1 са предвидени следните мерки:

-подпомагане стартирането на МСП;

-подпомагане развитието на МСП чрез информация и консултации;

-улесняване достъпа на малките и средни предприятия до финансиране;

-повишаване на изследователския потенциал в МСП;

-насърчаване на иновациите в МСП.

            Потенциални бенефициенти са МИ, както и органите, които имат отношение към планирането и развитието на икономиката, бизнес организации и сдружения, МСП и асоциации на МСП.

Подпрограма “Енергетика”

Приоритет 1: Сигурност на снабдяването с енергия

За реализацията на приоритет 1 са предвидени следните мерки:

-модернизация, реконструкция и разширение на съществуващи енергийни мощности и изграждане на нови такива за осигуряване на сигурна и безопасна експлоатация на енергийните системи и задоволяване на националните нужди от електроенергия;

-модернизация на съществуващите топлоизточници за увеличаване на комбинираното производство на електрическа и топлинна енергия;

подобряване структурата на енергийните ресурси чрез  увеличение потреблението на природен газ.

Приоритет 2: Либерализация на пазара на енергийния сектор

За реализацията на приоритет 2 са предвидени следните мерки:

-въвеждане на конкурентен пазарен модел за развитие на вътрешен и външен пазар на електрическа енергия и природен газ по установен и законово регламентиран график;

-въвеждане на разходно-ориентиран модел на ценообразуване и включване на елементи на регулиране чрез методите “таван на цените” и “нетна настояща стойност”;

-въвеждане на ясни и устойчиви пазарни правила и създаване на ясни регулаторни правила за участниците на пазара.

Приоритет 3: Намаляване на енергоемкостта на БВП чрез подобряване на енергийната  ефективност

За реализацията на приоритет 3 са предвидени следните мерки

-подобряването на енергийната ефективност при производството, пренос и разпределение на електроенергия;

-енергийна ефективност в централизираното топлоснабдяване

Потенциални бенефициенти са Министерството на енергетиката и енергийните ресурси, дружествата в системата на енергетиката, бизнес организации и сдружения в енергийния сектор, НПО.

 

            10.3.3.2.3. Подобряване на дейността.

 

            На първо място следва да се отбележи, че програмата за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика не обхваща напълно важни аспекти на проблема. Финансирането в рамките на програмата е скромно- около 150 млн. евро или 6% от разходите на НПИР. Имайки предвид, че способността на страната да устоява на конкурентния натиск в ЕС  е важен предприсъединителен критерий (нито една друга оперативна програма не е директно свързана с конкретни предприсъединителни критерии), сумите са крайно недостатъчни и неадекватно насочени.

Това се отнася преди всичко до защитата на българските производители от нелоялна външна конкуренция. В частност, българските износители са принудени да инвестират значителни ресурси за да могат да отговорят на строгите изисквания за качество и техническо равнище в ЕС, докато вноса в България от редица държави не отговаря и на най-елементарни критерии за качество и безопасност. Въвеждане на европейските изисквания за качество, техническо равнище и безопасност при вноса на територията на нашата страна е необходимо условие за избягване на нелоялната конкуренция. Подобряването на митническия и данъчния контрол също е условие за гарантиране равнопоставеност на производителите.

Няма ясно формулирани мерки, които да подпомогнат намаляване на производствените разходи, както и стимули и мерки за повишаване на конкурентноспособността по линията на иновациите. Не се предвиждат никакви мерки за облекчаване участието на български фирми в такива високотехнологични, ориентирани към конкурентоспособността програми, като "Еврика" и технологичните програми и инициативи на ЕС.

Не е обърнато внимание на ролята на финансовия сектор за конкурентоспособността на българската икономика. Необходимо е усъвършенстване на механизмите на банковия контрол и надзор, като се гарантира както стабилност и висока капиталова адекватност, така и ефективност и конкурентноспособност на българския търговски банков сектор.

Целта следва да бъде преминаване към диалогов режим в отношенията между Централната банка и търговските банки. Следва да се гарантира равнопоставен достъп на всички фирми до банковите заеми.

България следва да продължи по пътя, маркиран от евроинтеграционните перспективи и предполагащ изграждането на единен финансов надзор върху целия финансов сектор без изключения. Административния щат на надзора е силно раздут, в сравнение с реалните обеми на операциите, и поддържането му е изключително скъпо. Това прави трансакционните разходи в областта на финансите високи, а българските финансови посредници неефективни. Тези недостатъци следва да бъдат отстранени с усилията на правителството.

          Необходимо е реално задвижване на механизмите за експортно кредитиране, застраховане на експортните кредити, както и на системата за кредитиране на стартиращия дребен и среден бизнес. Експорното кредитиране в частност следва да се разшири като обем и срокове.

            Като цяло програмата за повишаване на конкурентноспособността оставя впечатление за декларативност и отсъствие на конкретни проекти. Биха могли да се предвидят конкретни кредитни и данъчни механизми за стимулиране трансфера на нови технологии, отделяне на средства за насърчаване на развойните изследвания и т.н. Например, може да се предложи приоритетно реализиране на проектите, свързани с модернизацията и повишаване на ефективността в областта на енергетиката и в частност модернизацията на топлофикационните съоръжения в София, за които има проектна готовност.

Прави впечатление, че бенефициенти по програмата са основно министерства и ведомства, а не непосредствено производителите на стоки и услуги. Програмата следва да се ориентира непосредствено към фирмения сектор.

В допълнение към казаното предлагми следните конкретни мерки от законодателен характер:

-създаване на специален фонд, който да бъде използван за финансиране участието на български предприятия в такива общоевропейски инициативи, като програмата "Еврика", както и високотехнологичните програми на ЕС;

-първо, приоритетно въвеждане на европейските изисквания и стандарти за качество, техническо равнище, безопаснотс, както и фитосанитарните изисквания и изскванията за добри производствени практики по отношение вноса, преди окончателното им въвеждане за българските производители;

-второ, приемането на закон за гарантиране на равнопоставеността на икономическите агенти по отношение достъпа до кредити от търговските банки, подбно на аналогичния закон в САЩ (Equal Credit Opportunities Act).

 

10.3.3.3. Развитие на човешките ресурси.

            10.3.3.3.1. Организация и управление.

 

            Главната особеност на програмата “Развитие на човешките ресурси” е наличието на добре подбрани критерии за изпълнение, които са сумирани в следната таблица.

 

Таблица №5

 

Вид индикатор

Индикатор

Индикатори за резултат

 

Безработни

Безработни в неравностойно положение на пазара на труда, обхванати от системата за преквалификация и получили диплом или сертификат (2000 г.=100%)

Устроени на работа безработни след преминаването на курс за преквалификация (процент от всички включени в курсове)

Безработни, ползували допълнителни консултантски услуги – индивиду­ално професионално ориентиране (процент от всички безработни)

Жени с неравностойно положение на пазара на труда, завършили курсове за преквалификация

Устроени на работа жени след завършване на курсове за преквалификация

Преподаватели от системата на средното професионално образование, преминали курс за повишаване на квалификацията по информационни и комуникационни технологии и чуждоезиково обучение

Участници в различните форми на обучение по евроинтеграция

Безработни, започнали личен частен бизнес (процент от всички безработни)

Заети лица, повишаващи/повишили професионалната си квалификация (% от всички заети)

Процент на завършили различните степени на средно образование (4, 8, 12 клас) от всички лица на съответната възраст

Индикатори на въздействие

Коефициент на икономическа активност

   Мъже

   Жени

Коефициент на заетост

   Мъже

   Жени

Коефициент на безработица

   Мъже

   Жени

Коефициент на продължителна безработица

   Мъже

   Жени

Относителен дял на населението под и на равнището на бедността (% от населението получаващо по-малко от 50% от средния-изравнен доход)

Крайни бенефициенти започнали стопанска дейност 2 години след завършване на курса за обучение

Нарастване на производителността (оборот/служител) в МСП

Заетост при лицата в неравностойно положение на пазара на труда (2000 г.=100%)

Регистрирани безработни лица по образование

   Висше (% от всички висшисти)

   Средно специално и професионално (процент от всички лица с такова образование)

   Средно общо (процент от всички лица с такова образование)

   Основно и по-ниско (процент от всички лица с такова образование)

Лица извън работната сила (процент от населението в трудоспособна възраст)

Работни места (новооткрити и запазени)

 

            Индикаторите правилно фокусират върху безработицата, хората в неравноправно положение, олразованието, повишаването на квалификацията и производителността на труда.

 

            10.3.3.3.2. Приоритети, мерки, бенефициенти.

 

Основните приоритети на програма “Развитие на човешките ресурси” са:

  • подобряване и повишаване на конкурентноспособността на работната сила и на икономиката чрез развитие и прилагане на подходящи образователни и обучаващи програми, които отчитат нуждите на икономиката и насърчаване културата на учене през целия живот.
  • подобряване на социалната и икономическата кохезия и социалното включване чрез активно насочване на действията към неравнопоставени групи (младежи, продължително безработни, лица с намалена трудоспособност, етнически малцинства и др.)
  • подпомагане развитието на предприемаческа култура чрез обучение и развитие на умения.
  • осигуряване на равнопоставеност между жените и мъжете по отношение на заетостта;
  • подобряване на капацитета и инфраструктурата на системите за професионална обучение и развитие на човешките ресурси.

За реализацията им е необходимо увеличаване на взаимодействието с бизнеса, социалните и регионални партньори, както и укрепване на административния капацитет и подобряване на координацията между ведомствата на държавната администрация, особено МТСП, МИ и МОН.

Мерки за реализиране на приоритет “подобряване и повишаване на конкурентноспособността на работната сила и на икономиката чрез развитие и прилагане на подходящи образователни и обучаващи програми, които отчитат нуждите на икономиката и насърчаване културата на учене през целия живот”:

  • повишаване качеството на работната сила;
  • изграждане на система за професионална квалификация на възрастни;
  • обновяване на институциите за професионално образование и обучение;
  • насърчаване на адаптивността в бизнеса и на заетите в него;
  • хармонизиране на националните професионални квалификации с ЕС;
  • повишаване на квалификацията на преподавателите по информационни и комуникационни технологии и ранно чуждо езиково обучение;
  • въвеждане и развиване на обучението по евроинтеграция във всички нива на образователната система на България.

Мярка за реализиране на приоритет “Действия за подобряване на социалната и икономическата кохезия и социалното включване чрез активно насочване на действията към неравнопоставени групи (младежи, продължител­но безработни, лица с намалена трудоспособност, етнически малцинства и др.)”

услуги и дейности, които насърчават по-добрата социална интеграция.

Мярка за реализиране на приоритет “подпомагане развитието на предприемаческа култура чрез обучение и развитие на умения.”: разкриване и развитие на самостоятелен бизнес и на предприемаческа култураМярка за реализиране на приоритет “осигуряване на равнопоставеност между жените и мъжете по отношение на заетостта”: утвърждаване на равнопоставеността на половете чрез целенасочени дейности и услуги.

Мерки за подобряване на капацитета и инфраструктурата на системите за професионална обучение и развитие на човешките ресурси:

институционално изграждане на МТСП, второстепенните му разпоредители, социалните партньори за успешно прилагане на европейския социален модел;

квалификационни курсове по управление на образованието;

институционално и административно укрепване на Националната агенция за професионално образование и обучение.

Мерките подлежат на прецизиране и конкретизиране при разработването и съгласуването на оперативните програми

Бенефициенти по програмата са:

МТСП, Министерства и агенции, имащи компетенции при решаване на специфични проблеми в областта на заетостта и обучението за придобиване на професионална квалификация и развитието на човешките ресурси, национално представителни организации на работниците и служителите; национално представителни организации на работодателите; неправителствени организа­ции, чиято дейност е свързана с проблемите на заетостта и обучението за придобиване на професионална квалификация.

Целевите групи включват:

  • безработни лица, групи в неравностойно положение на пазара на труда (младежи, жени, лица с увреждания, продължително безработни, лица от етнически малцинства, безработни над 50 год. възрасти и др.);
  • студенти, ученици, учители, особено в системата за професионално образование и обучение;
  • безработни лица с нагласа за стартиране на собствен бизнес, прохождащи предприемачи, представители на групите в неравностойно положение на пазара на труда с капацитет за стартиране на собствен бизнес, стартиращи микро и малки предприятия, както и такива до 2 години от тяхното създаване;
  • заети лица в предприятия, които се нуждаят от модернизиране и адаптиране към структурните промени, работодатели на национално, секторно и браншово равнище;
  • жени с ниска квалификация и образователен статус, жени от малцинстве­ните групи, заети жени, нуждаещи се от допълнителни умения за запазване на трудовата им заетост, майки с деца до 7 год. възраст и майки, грижещи се за деца с увреждания.

 

10.3.3.3.3. Насоки за подобряване.

 

Основният недостатък на програмата “Развитие на човешките ресурси” е

отсъствието на конкретност.

Показателите за изпълнение на програмата са правилно ориентирани, но липсват гаранции за заделяне на необходимите ресурси.

Инвестициите в образованието са най-важния ресурс за икономическо развитие. Образованието не може да се развива оптимално извън рамките на ясна държавна стратегия. Пазарните стимули, както показва световната практика, не са достатъчни за акумулиране и канализиране на необходимите за образованието ресурси.

В тази връзка следва да се отбележи, че развитието на човешките ресурси е неадекватно финансирано- предвиждат се едва 140 млн. евро за 4 години, или под 6% от финансирането в рамките на НПИР. Предвид огромното изоставане на страната в тази област, се налага значително повишаване на заделяните средства.

Паралелно с това, България трябва да избегне опасността от превръщането си в евтин донор на висококвалифицирана работна сила за развите страни. За целта в стратегията в областта на образованието следва да бъдат инкорпорирани следните елементи:

схема за финансиране на образованието;

кредитиране на студентите с подходящи финансови инструменти, предполагащи диференциран механизъм за погасяване при последващо напускане на страната;

обвързване на образователната политика с програми за заетост и създаване на нови работни места;

насърчаване на конкуренцията в областта на предлагането на образователни услуги;

При всяко положение държавата трябва средносрочно да започне да заделя 5-6% от БВП за нуждите на образованието, като последното се центрира върху следните главни насоки- икономика, информатика, инженерни и точни науки.

 

            10.3.3.4. Развитие на земeделието и земеделските райони.

            10.3.3.4.1. Приоритети и мерки.

           

Оперативната програма съдържа мерки, свързани с Националния план за развитие на земеделието и селските райони по Програма САПАРД. Съгласно условията на Регламент 1268/99 на ЕС за Програма САПАРД, включените в тази програма действия целят секторно и регионално развитие и са насочени към:

разрешаване на приоритетни и специфични проблеми за устойчивото приспособяване на земеделския сектор;

разрешаване на приоритетни и специфични проблеми, свързани с развитието на селските райони;

допринасяне за приложението на европейското законодателство по отношение на общата политика в областта на земеделието и свързаните политики.

Оперативната програма допълва целите на всички други национални приоритети за развитие на плана и е в съответствие с общите цели на плана.

През периода на програмиране земеделието и хранително-вкусовата промишленост ще продължат да дават съществен принос към растежа и заетостта в България. Повишаващата се конкурентност на земеделския сектор ще допринесе за повишаване на доходите и стандарта на живот на значителна част от българското население, заето в земеделието и свързаните производства и живее в селските райони на страната.

НПРЗСР за периода 2000-2006 г. определи следните приоритетни области, обхващащи съответните подпрограми:

подобряване на условията за производството, преработката и маркетинг на земеделски и горски продукти, както и на условията за преработка и маркетинг на рибните продукти в съответствие с достиженията на ЕС;

насърчаване на екологосъобразно земеделие и дейности по опазване на околната среда;

Тази приоритетна област допринася за подобряване на конкурентоспособността на земеделските стопанства и хранително-преработвателните предприятия и обхваща следните 6 мерки:

-инвестиции в земеделски стопанства;

-подобряване на преработката и маркетинга на земеделски и рибни продукти;

-развитие на селскостопански дейности, целящи опазване на околната среда;

-лесовъдство, залесяване на земеделски земи, инвестиции в горски стопанства, преработка и маркетинг на горски продукти;

-създаване на организации на производителите;

-управление на водните ресурси;

-интегрирано развитие на селските райони, насочено към укрепването и съхраняването на тяхната икономика и общност.

Предвиждат се следните мерки:

-развитие и диверсификация на икономическите дейности и създаване на възможности за многостранни дейности и алтернативни доходи;

-обновяване и развитие на селата, опазване и съхраняване на селското наследство и културни традиции;

-развитие и подобряване на междуселищната инфраструктура;

-инвестиции в човешки ресурси

–професионално обучение за земеделски производители и други лица, работещи в селското стопанство и участващи в земеделското производство, горското стопанство и диверсификацията на дейностите в селските райони.

 

10.3.3.4.2. Насоки за подобрение.

 

Финансирането на земеделието е относително добре застъпено в НПИР (18% от разходите), но абсолютната сума (490 млн. евро), е недостатъчна.

В областта на селското стопанство България следва да провежда политика, която да облекчи адаптирането на аграрното производство към бъдещото членство в ЕС, включително стратегия за икономически ефективно коопериране, комасация и уедряване. Тези проблеми не са включени сред приоритетите на оперативното програма.

Това означава също стратегия в областта на регулирането на цените и субсидиране на производството и износа, които да се ориентират към практиката в Европейския съюз. Правителството следва да доразвие вече съществуващия опит за кредитиране на земеделските производители при закупуване на българска селскостопанска техника.

Уедряването на собствеността на земята, включително подкрепата на дългосрочната арендна на практика и кооперирането следва да способстват за формирането на мащабно конкурентноспособно земеделие. С оглед избягване на спекула, враждебно изкупуване и прекомерна концентрация на собствеността, България следва да договори при влизането си в Европейския съюз преходен период (до 2015-17 г.) за отваряне пазара на земеделска земя, при това само за гражданите на ЕС.

            Централният проблем пред страната е в това, че органите за държавен контрол и субсидиране на селското стопанство не са изградени. Липсват институции, които да се занимават с регулиране на цените и интервенция на пазарите, които да отговарят на аналозите в ЕС. Не е изградена и интегрирана система за отчет и контрол, която да съдържа необходимата информация с оглед финансиране на земеделските производители. Тези проблеми също следва да бъдат отразени в оперативната програма.

Тези сериозни организационни слабости не позволяват и използването на ресурсите по програмата САПАРД. Прекомерният акцент на усилията в областта на реституцията на поземлената собственост и либерализацията на вноса на селскостопански продукти за съжаление отклони усилията на държавата от основната й задача- насърчаване и подкрепа на селскостопанското производство и риболова.

Сегашните държавни плановете не са много окуражаващи- създаването на организациите, които се предвижда да упражняват финансово-контролните функции, необходими за съвместимост с ЕС, се предвижда едва за 2005 г. А този процес задължително следва да бъде ускорен.

Организационно-финансовата неподготвеност за единната селскостопанска политика очевидно е една от основните причини за забавяне поканата към България за членство в ЕС. Тази неподготвеност е непростима предвид важното значение на селскостопанския отрасъл за икономиката на страната и предвид това, че потребностите на самия селскостопански сектор са аналогични на исканията на ЕС. Преодоляването на въпросното състояние следва да бъде основна цел на политиката в селскостопанския сектор.

В тази връзка, от решаващо значение ще бъде изграждането на единен държавен орган по прилагането на единната селскостопанска политика на ЕС още през 2004 г.

Друг стратегически проблем, който практически отсъства като формулировка и дейност в програмата за развитие на селското стопанство, е формиране на конкурентноспособни земеделски производители, което на практика означава програма за укрупняване на земеползването. Този проблем става още по-важен в контекста на еволюцията на Единната селскостопанска политика през последните години Формирането на оптимални размери на земеделските стопанства следва да бъде един от водещите приоритети на селскостопанската политика на България.

Освен това, би било подходящо още до приемането на България в ЕС, да бъде въведена европейската система за регулиране вноса и износа на селскостопански стоки от и към страните извън Европейската общност, защото това е доказала се система за защита на вътрешния пазар и стимулиране на експорта.

 

            10.3.3.5. Развитие на базисната инфраструктура-транспорт.

10.3.3.5.1. Структура, приоритети, мерки и проекти.

 

Министерството на транспорта и съобщенията  (МТС) има функции на изпълнителна агенция по програма ИСПА, в нейния компонент за изграждане на националната транспортна инфраструктура. Дирекция “Транспортна политика, инфраструктура и строителство” в МТС е определена за прилагаща агенция по програма ИСПА с решение на МС No 789 от 30.11.2000 г. Дирекцията отговаря за административното и финансово управление и парафирането на договори преди тяхното подписване от упълномощения заместник-министър, който изпълнява функциите на секторен оторизиран ръководител по програмата.

Чрез дейностите в областта на транспорта, съфинансирани от предприсъединителните фондове на ЕС, българската страна възнамерява да постигне следните приоритети:

икономическа ефективност на транспортния сектор;

За постигане на икономическа ефективност в развитието на транспортния сектор стратегията си е поставила следните цели:

-по-нататъшен напредък в хармонизацията на законодателството и либерализацията на транспортния пазар;

-създаване на благоприятни условия за транзитния трафик и международните превози на товари и пътници;

-постигане на европейско качество и висока степен на безопасност на транспортните услуги във всички видове транспорт;

-осигуряване на равнопоставеност между различните видове транспорт;

развитие на проекти, осигуряващи максимална възвращаемост на вложените инвестиции.

За изпълнението на тези цели са предвидени следните мерки, финансирани от ИСПА:

-развитие на транспортната инфраструктура по трасето на общоевро­пейските транспортни коридори на територията на България;

-завършване на електрификацията и създаване на условия за високо­скоростен железопътен транспорт по трасетата на общоевропейските транспортни коридори;

-модернизиране и развитие на системите за безопасност, въвеждане на съвременни телекомуникационни и информационни системи.

Изброените по-горе мерки се явяват допълващи към следните национални мерки, финансирани от други източници:

-завършване изграждането на граничните пунктове за всички транспортни коридори пресичащи България;

-развиване потенциала на националния въздушен сектор;

-развитие на пристанищната инфраструктура;

-по-нататъшно разширяване на принципите на свободния пазар при развитието на инфраструктурата и по-специално при финансирането й.

 

Устойчиво развитие на транспортния сектор

 

За постигане на устойчиво развитие на транспортния сектор, стратегията си е поставила следните цели:

-намаляване на негативното влияние на транспортната дейност върху околната среда;

-намаляване на разходите на енергия в транспортния сектор;

-повишаване безопасността на всички видове транспорт.

Развитието на транспортния сектор оказва отрицателно влияние върху околната среда. Намирането на приемливо решение на проблемите с нарастването на трафика и неравномерното развитие на различните видове транспорт и трудностите при строителството на устойчиви инфраструктурни обекти са най-големите предизвикателства за страните от ЕС и ЦИЕ. Като страна, преговаряща за присъединяване към ЕС, България е задължена да хармонизира своята политика по отношение на транспорта и околната среда с тази на европейският съюз, като по този начин даде своя принос за разрешаване на горните проблеми.

За изпълнението на тези цели са предвидени следните мерки, финансирани от ИСПА:

-ограничаване нарастването на транзитния градски автомобилен трафик;

-поощряване използването на железопътен транспорт и електрификация на главните железопътни линии;

-отдаване на много важно значение на екологичните съображения в процеса на планиране на транспортна инфраструктура.

Изброените по-горе мерки се явяват допълващи към следните национални мерки, финансирани от други източници:

-развитие на екологосъобразни видове транспорт – воден и комбиниран;

-изпълнение на мащабни програми за устойчиво развитие на транспортния сектор.

 

Подобрен транспортен достъп до регионите

 

В областта на подобряването на транспортния достъп до регионите, най-важно е постигането на взаимосвързаност между развитието на транспортния сектор и развитието на регионите. Предвидени са следните проекти[23].

Ще бъдат приложени следните критерии за определяне на проекти за финансиране по ISPA:

  • проектна готовност;
  • икономическа възвращаемост;
  • влияние върху околната среда;
  • обща стойност и дял на финансиране от българските власти, международните финансови институции, частни инвеститори;
  • осигуряване на достъп на българската национална мрежа до трансевропейската транспортна мрежа (липсващи връзки към ЕС);
  • съгласуваност с проекта TINA, определящ приоритетните транспортни инфраструктурни проекти за страните от ЦИЕ;
  • съгласуваност с планираните проекти в съседните централно- и източно-европейски страни - кандидатки за присъединяване.

 

Таблица №5

Очаквано увеличаване на трафика по видове транспорт

 

По видове транспорт

Нарастване (в %) спрямо 1995 г.:

Автомобилен транспорт

77.0

Железопътен транспорт

23.0

Речен транспорт

106.0

Морски транспорт

111.0

Въздушен транспорт

30.0

Всичко речни пристанища

105.7

Всичко морски пристанища

111.5

Всичко главни летища (София, Пловдив, Бургас, Варна)

30.0

Източник: ТИНА-трафик сценарии (1999 г.)

 

Изграждане на основни и алтернативни железопътни връзки с всички съседни страни, действително превръщане на нашата страна в транспортен мост между страните от Западна и Централна Европа с страните от Близкия Изток и Азия;

Ново ниво на безопасност за железопътния транспорт:

увеличаване на дължината на железопътните линии, съоръжени с автоматична локомотивна сигнализация: от 150 км. нa 575 км;

увеличаване на броя на компютърните централизации с 40;

увеличаване на диспечерските радиовръзки с 5-7 %;

електрификация на нови 350 км железопътни линии.

Намаляване на негативното въздействие на транспорта върху околната среда чрез:

електрификация и повишаване конкурентноспособността на железопътния транспорт, намаляване дела на автомобилните превози, особено при транзитните преминавания през страната;

увеличаване на комбинираните и особено на контейнерните превози;

намаляване на шума в района на гр. София с изграждането на новата пистова система на летище София;

намаляване на замърсяванията по р. Дунав и крайбрежната ивица на Черно море.

 

10.3.3.5.2. Насоки за подобряване на дейността.

 

Развитието на базовата инфраструктура (транспорт плюс опазване на околната среда) поглъща 62% от финансирането на НПИР. Като дял това е дори малко над нормалното, но като абсолютна сума (около 1,5 млрд. евро), е недостатъчно с оглед потребностите на страната и ресурсите, необходими за покриване изискванията на ЕС.

Приоритетите на оперативната транспортна програма (ефективност, устойчиво развитие и облекчаване достъпа до регионите) би следвало да се преформулират в обратен ред, като акцентът до 2006 г. следва да бъде развитието на транспортната мрежа, свързваща физически България с ЕС. Това определено не е постигнато с програмата- вместо в западната и северо-западната част на страната, проектите са концентрирани в посока развитие на връзките с Турция. Това е стратегическа грешка, която ще намали ефективността от реализирането на транспортната програма.

Например, най-важният приоритет на страната би следвало да бъде завършването на магистралата София-Ниш. Друг приоритет, който изцяло е игнориран, е развитието на транспортната инфраструктура към Македония и Трансевропейския коридор №8. Недостатъчно се набляга и на транспортните връзки с Гърция. Проектите на транспортното ведомство оставят впечатление за липса на стратегическа визия.

Допълнителен стратегическия проблем е свързан с това, че България ще трябва да реконструира около 1200 км. пътища за да може да отговори на европейските стандарти и да изпълни своите ангажименти в областта на трансевропейските коридори.

Само за това ще са необходими над 4.2 млрд. евро по оценки на ЕК. Допълнителни инвестиции са необходими за реконструиране на ж.п. мрежата и транспортните средства. И тук, както и в редица други области проблемът е както в обезпечаване на собствените финансови инвестиции, така и в способността да се усвояват фондовете и другите финансови ресурси на ЕС. За целта правителството трябва преди всичко да задели допълнителни собствени ресурси за развитие на транспортната инфраструктура, както и да прилага критерии за подбор на проектите, които да наблягат на ускорено развитие на транспортните коридори в западната част на страната.

Необходимо е преосмисляне на ролята на железопътния транспорт. Акцентът следва да се постави не върху закриване на регионалните линии, а върху преодоляване на затворения характер на ж.п. мрежата (отсъствие на връзки със съседните страни, напр. Македония) и по-пълното използване на капацитета като фактор за развитието на национално и регионално равнище.

 

10.3.3.6. Развитие на базисната инфраструктура-сектор околна среда.

10.3.3.6.1. Цели, приоритети, проекти.

 

Три са приоритетните области, за които България подготвя и предвижда да представи проекти по Програма ИСПА, сектор околна среда:

контрол и управление на качеството на въздуха;

контрол и управление на качеството на водите;

контрол и управление на отпадъците.

Критерии за подбор на инвестиционни проекти за финансиране от фондовете на ЕС:

опазване, контрол и подобряване състоянието на околната среда;

съответствие с основните цели на националната политика по опазване на околната среда:

намаляване и предотвратяване на риска за човешкото здраве;

намаляване и предотвратяване на въздействието върху чувствителни екосистеми;

устойчиво и рационално използване на природните ресурси.

Проектите следва да отговарят на екологичните принципи на ЕС, както и на други изисквания от национален и вътрешен характер:

превантивни действия за опазване на околната среда;

идентифициране и прекратяване на замърсяването при източника на замърсяване;

ефективно прилагане на принципа “замърсителят плаща”.

съответствие с приоритетите в Националната програма за възприе­мане на достиженията на европейското законодателство (NPAA) и принос за изпълнението на изискванията на директивите, попадащи в обхвата на инструмента ИСПП;

изпълнение на задълженията на страната, произтичащи от международни договори и споразумения;

спазване на техническите изисквания и стандарти, съгласно изискванията на европейското и съответното национално законодателство.

Специфични критерии:                                                                            

Въздух

 

Въз основа на изброените общи критерии и използувайки като специфичен критерий “ефектът за населението, разположено в районите, обявени за горещи точки”, са избрани следните критерии в отделните приоритетни области:

ограничаване на емисиите от тежки метали, изпускани от металургични заводи и в резултат от употребата на оловни бензини;

ограничаване на емисиите от прахови частици от производството на електро- и топлоенергия, от металургичния и други сектори;

ограничаване на емисиите от серен двуокис и други дразнещи газове.

 

Води

Питейни води:

 

осигуряване на необходимото качество на питейната вода;

осигуряване на необходимото количество питейна вода за всички населени места в България. (Трябва да се отбележи, че 98% от населението на България е свързано с водопроводна мрежа, но все още има селища, където през лятото има, поради липса на необходимото количество питейна вода).

 

Отпадни води

 

За прилагане изискванията на Директивата за градските отпадни води е разработена национална програма за приоритетно изграждане на градски пречиствателни станции за отпадъчни води в Република българия, където са определени 36 приоритетни обекта на основата на гореизброените общи и на следните специфични критерии:

национално или трансгранично значение на обекта;

емисионно състояние и категория на водоприемника на отпадъчните води;

място на заустване на непречистени отпадъчни води - по-приоритетни са ГПСОВ в зона на нарушена екологична обстановка, където качеството на водите във водоприемника не отговарят на проектната категория; зони, използувани за питейно водоснабдяване; в горното течение на водоприемника; в райони на защитени територии или на чувствителни екосистеми;

брой еквивалентни жители на населеното място, за които ще се реализира станцията;

степен на изграденост и ползваемост на съществуващата канализационна система и довеждащия колектор до мястото на бъдещата пречиствателна станция;

степен на изграденост на тези от СПСОВ, които са в строителство;

наличие на отредена площадка за градска станция, проектна готовност и решение по доклад за ОВОС;

необходими капитални разходи за реализацията на етапен и цялостен пуск на станцията и съпоставка с очаквания екологичен ефект.

 

Отпадъци:

 

национално или регионално значение на обекта;

степен на готовност за реализация на проекта;

неотложност на проблема, чието решение зависи от реализацията на проекта.

 

На базата на общите и специфични критерии се очертават следните най-приоритетни области:

решаване на проблемите с отпадъците от закритите обекти за добив на уранови суровини;

решаване на проблемите с опасните отпадъци от промишлеността;

решаване на проблемите с битовите отпадъци за общини с изчерпан капацитет на съществуващите депа за битови отпадъци.

 

Оценка на необходимите инвестиции

 

Според оценка, направена от Световната банка, необходимите средства за цялостно възприемане и изпълнение на нормите на ЕС в областта на околната среда възлизат на 5.5-8.0 млрд. евро, като сумата не се влияе от продължителността на процеса. Според оценката, 1.6-3.6 млрд. евро са необхо­дими за дейности по отношение на питейните води, канализацията, контрол на нитрати и управление на отпадните води, 3.1-3.3 млрд. евро по отношение на контрола на въздуха, и 0.9-1.3 млрд. евро по отношение на управлението на отпадъците. При предприемането на допълнителни дейности, изисквани по силата на екологичните регламенти на общия пазар, стойността на необходи­мите инвестиции в околната среда нараства до 6.1-8.6 млрд. евро.

Държавната политика в областта на околната среда отчита сериозността на поетите задължения и подхожда към тяхното изпълнение с дългосрочно планиране, концентрация на ресурсите и привличане на публично и частно финансиране.

Приоритетни проекти за финансиране по ИСПА за постигане на трите цели:

 

Проекти в областта на въздуха

 

Приоритетни са проектите, свързани с намаляване на емисиите от големи горивни инсталации, в съответствие с изискванията на европейското екологично законодателство и протоко­лите към Конвенцията за трансгранично замърсяване на въздуха на големи разстояния.

Приоритетни са проекти, свързани с изграждане на общинска инфраструктура в областта на водоснабдяване, канализация и пречистване на питейни и отпадъчни води.

 

Бенефициенти

 

В областите управление на водите и управление на отпадъците финансовата помощ от ЕС се насочва предимно към изграждане на:

съоръжения за третиране на битовите отпадъци;

системи за питейно – битово водоснабдяване;

канализационни мрежи и съоръжения за трениране на битови отпадъчни води.

Основните получатели на резултатите от предвидените мерки са общините.

 

Крайни бенефициенти

 

 Крайни получатели на резултатите от мерките за опазване на чистотата на атмосферния въздух са общините или МЕЕР, в зависимост от собствеността на ТЕЦ, за което ще бъде одобрен проект от ИСПА.

Резултатите на прилаганите конкретни мерки се ползуват от населението на страната. В ограничени случаи от тези резултати се ползват промишлените предприятия, напр. битовите отпадъци на предприятията могат да бъдат третирани от общинските съоръжения за отпадъците от бита. Същото се отнася за генерирани опасни отпадъци в много малки количества от малки предприятия. Част от отпадъчните води на предприятията, които имат битов характер също могат да се третират в градските пречиствателни станции за отпадъчни води.

Очаквани резултати от изпълнението на секторна стратегия “Околна среда”:

-от 31.12.2003 г. в страната ще се употребяват само безоловни бензини, което ще доведе до значително намаляване на емисиите от тежки метали във въздуха; намаляване на емисиите от тежки метали и прах; значително ще се намалят емисиите от SO и NO от енергийните и промишлени предприятия; ще бъде преустановена употребата на HCFC в страната;

-намаляване на загубите вода до 40% от обема загуби към момента в срок до 2005 г.; завършване строителството на 36-те ГПСОВ, включени в списъка на най-приоритетни обекти към Програмата до 2010 г.;

-увеличаване количеството на крайбрежните води на Черно море, отговарящи на изискванията на Директива 76/160/ЕЕС на 90% от общото количество крайбрежни морски води; увеличаване на количествата отпадъчни води, третирани в съответствие с изискванията на Директива 91/271/ЕЕС до 64% от общия обем отвеждани отпадни води; подобряване качеството на услугите по водоснабдяване и канализация.

-намаляване и стабилизиране на количествата генерирани отпадъци на 350 кг/глава от населението до 2005 г.; достигане на ниво 20% рециклиране на отпадъци до 2005 г.; намаляване на биоразградимите отпадъци до 50% от нивата на 1993 г. до 2005 г.; подробно проучване, оценка и рехабилитация на част от затворените уранови мини в страната.

 

10.3.3.6.2. Насоки за усъвършенстване.

 

Програмата в областта на опазването на околната среда е една от най-професионално подготвените в рамките на НПИР.

Основните проблеми са два:

Първо, липсва обвързване между програмата в областта на околната среда и структурното развитие на енергетиката. Предвижданото намаляване на емисиите на парникови газове влиза в конфликт с поетите ангажименти за предсрочно затваряне на малките атомни реактори на АЕЦ Козлодуй, тъй като това съчетание засяга едновременно основните производители на електроенергия.

Второ, оценката на стойността на инвестициите (5,5 – 8 млрд. евро) в областта на  околната среда значително надвишава ресурсите на целия НПИР (2,5 млрд.).

Следователно, съществуват сериозни възможности страната да не се окаже в състояние да изпълни програмата, както и изпълнението на програмата да има неблагоприятни странични последици.

Възможните решения се свеждат до обезпечаване на допълнителни финансови ресурси, както и прилагането на мерки за защита и развитие на ядрената енергетика.

            Програмата страда и от липса на конкретност- мерките не са локализирани като възлови проекти. В тази връзка може да се предложи конкретизиране както следва: Решаване на екологичните проблеми, свързани с НХК в Бургас; ТЕЦ Марица-Изток; Кремиковци, проблемът с преработката на битовите отпадъци в София; трансграничното и локалното замърсяване в Дунавския регион (Свищов, Никопол, Русе, Силистра). В допълнение, следва да се направи териториална програма за преодоляване на екологичното замърсяване в "горещите точки" около големите местни замърсители на околната среда.

 

10.3.4. Финансов контрол.

10.3.4.1. Вътрешен финансов контрол.

 

Финансовият контрол е особено чувствителна тема както в отношенията България ЕС, така и през призмата на контрола върху финансовото изпълнение на НПИР и оперативните програми.

В случая с финансовия контрол (преговорна Глава 28), преговорите по който са временно затворени, е спазена правилната последователност на водене на преговорите с ЕС, тъй като без осигуряването на вътрешноведомствен държавен финансов контрол по линията на АДФК и външен държавен контрол чрез Сметната палата, би било силно затруднено ползването на предприсъединителните фондове на ЕС, както и поддържането на приемливо равнище на финансова дисциплина.

Дейността на Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол се урежда със Закона за държавния вътрешен финансов контрол, в сила от 01.01.2001 г. Агенцията е администрация към министъра на финансите и е юридическо лице на бюджетна издръжка. АДВФК има централно управление със седалище София и 28 териториални дирекции в областните центрове.

АДВФК обхваща дейността на лицата, финансирани със средства от републиканския и от общинските бюджети, както и по програми на ЕС по отношение на тези средства. Органите на ДВФК извършват контрол с цел да се прецени законосъобразността и спазването на принципите за ефективност, ефикасност и икономичност.

Държавният вътрешен финансов контрол включва системите за финан­сово управление и контрол, които следва да бъдат изградени от разпоредителите с бюджетни средства и др. и вътрешния одит и превантивния контрол, упражнявани от органите на агенцията.

Според ЗДВФК контролните органи на агенцията документират резултатите от дейността си чрез одитни доклади, съдържащи констатации, изводи и препоръки, а при установени нарушения съставят актове за админи­стративно нарушение и актове за търсене на имуществена отговорност.

АДВФК осъществява взаимодействие и обменя информация със Сметната палата, работи в сътрудничество с данъчната и митническата администрация, НСИ, Агенцията "Бюро за финансово разузнаване", Агенцията за държавни вземания, АП, МВР и органите на съдебната власт, с цел да се поддържа добра финансова дисциплина. Сътрудничи активно и с финансово-контролните органи и организации на ЕС за хармонизиране на законодателството и финансово-контролната дейност на България с водещата световна практика.

 

            10.3.4.2. Външен финансов контрол.

 

            Външният държавен финансов контрол в България се осъществява от Сметната палата. Тя одитира:

държавния бюджет;

бюджета на държавното обществено осигуряване;

бюджета на Националната здравноосигурителна каса;

бюджетите на общините;

други бюджети, приемани от Народното събрание.

Освен това, Сметната палта осъществява финансов контрол върху:

  • бюджетите и извънбюджетните сметки и фондове на разпоредителите с бюджетни кредити по бюджетите по управлението на тяхното имущество;
  • самостоятелните бюджети на Българската академия на науките, държавните висши училища, Българската национална телевизия, Българското национално радио и други автономни бюджети;
  • бюджетните и извънбюджетните средства, предоставяни на лица, осъществяващи стопанска или нестопанска дейност;
  • средствата от фондове и програми на Европейския съюз, включително управлението им от съответните органи и крайните ползватели на средствата;
  • бюджетните разходи на Българската народна банка и тяхното управление;
  • формирането на годишното превишение на приходите над разходите на Българската народна банка, дължимо към държавния бюджет, и други взаимоотношения на банката с държавния бюджет;
  • възникването и управлението на държавния дълг и използването на дълговите инструменти;
  • постъпленията от приватизация и концесии по съответните сметки, тяхното разпределяне и разходване;
  • изпълнението на международни спогодби, договори, конвенции или други международни актове, когато това е предвидено в съответния международен акт или е възложено от оправомощен орган;
  • други публични средства и дейности, когато това й е възложено със закон.

Сметната палата е свързана със системата на вътрешния одит в държавните организации и предприятия по линията на:

  • одит на дейността по изграждане и функциониране на системите на финансово управление и контрол в бюджетните организации;
  • одитира и заверява годишните отчети за изпълнението на бюджетите и извънбюджетните сметки и фондове и годишните финансови отчети на бюджетните организации;
  • освен правомощията, определени в Закона за Сметната палата, тя осъществява и одитни функции, които са й възложени с други закони.

Българската Сметна палата работи в тясно сътрудничество с Европейската сметна палата, одитираща бюджета на ЕС, както и международни организации на държавните одитори и други финансови институции.

            Дейността на Сметната палата има добра оценка от ЕК е представлява един от важните аспекти, който прави възможно използването на средства от ЕС, гарантирайки прозрачност и законосъобразност на бюджетните процедури.

 

            10.3.4.3. Проблеми на финансовия контол при изпълнението на НПИР.

 

            Финансовия контрол се реализира вътрешно чрез Министерството на финансите и подчинената му Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол и външно по линията на общия финансов контрол на Сметната палата, който се упражнява като по отношение използването на вътрешните бюджетни и други държавни ресурси, така и по отношение фондовете от програмите на ЕС и други източници.

Паралелно с това финансово-счетоводен контрол се упражнява от разплащателните органи по европейските програми и вътрешноведомствените контролно-одиторски звена в министерствата и ведомствата, управляващи оперативните програми. Независим външен финансов контрол се извършва от контролните органи на ЕС и евентуално от специализирани частни одиторски институции.

            Проблемът от гледна точка на изпълнението на НПИР е преди всичко в недостатъчния външен държавен одит и контрол. Този одит би следвало да акцентира върху два основни проблема:

            -правомерното използване на средствата, спазване на тръжните и други процедури, разкриване на случаите на корупция;

            -ефективно използване на средствата, наличие на ясни приоритети е ефективни мерки, прозрачност на процедурите.

            Формално, Сметната палата е в правата си до упражнява такъв контрол, но на практика тя се ограничава до чисто счетоводни проверки. На практика НПИР е обект единствено на вътрешноведомствен финансов контрол и контрол от ЕС.

            Би могло да се помисли за възлагане по линията на Народното събрание на постоянни и системни проверки както за правомерното използване на финансовите средства по линията на НПИР, така и за анализ на ефективността на програмата по линията на Сметната палата. Вътрешно ведомственият контрол определено не е достатъчен в това направление.

 

 

11. Заключение- предложение за изменение на НПИР (Г. Ганчев)

11.1. Макрорамка.

 

            В настоящия момент, икономическата стратегия на страна се провежда в рамките на Националния план за икономическо развитие, актуализиран с решение на МС от 5 юни 2003 г (НПИР). Основните положения на този план в областта на макроикономическата политика, се свеждат до следното:

Фискалната политика ще продължава да бъде основен инструмент на макроикономическата политика за поддържане на стабилност и създаване на стимули за преструктуриране и икономически растеж.

Фискалната политика на правителството ще продължи да бъде консерва­тивна в средносрочен план. Тя предвижда постепенно намаляване на бюджет­ния дефицит по консолидирания бюджет и постигане на балансиран държа­вен бюджет през 2005 г. Тази цел е продиктувана от желанието да се ограничи дефицита по текущата сметка и да се намали нивото на държавния дълг, за да се гарантират макроикономическата стабилност и условията за балансиран дългосрочен икономически растеж.

Средносрочната фискална рамка предвижда да продължи започналото през 2001 г. намаляване на дела от БВП, преразпределян от държавния сектор, при паралелно оптимизиране на структурата на разходите. Вследствие реформите в държавната администрация, отбраната и съдебната система се очаква увеличаване ефективността на разходите за осигуряване на основните функции на държавата. Разходите, насочени към преразпределяне на доход, ще намаляват по-бавно, поради високото ниво на безработица и негативната демографска структура. Oсновната цел на фискалната политика на нулев фискален дефицит и намаляването на дела на държавните разходи в БВП от 38-39% понастоящем, до 35% през 2006 г.

            Това на практика означава, че реалната фискална подкрепа за процеса на присъединяване на България към ЕС, ще намалява, достигайки своя минимум през 2006, когато страната трябва да е готова за влизане в Общността. Дори да се съгласим с тезите за желателността на намаляване на данъчното облагане и нулевия бюджетен дефицит в дългосрочен план, очевидно е, че акцентът следва да бъде поставен в периода след 2006, а не преди това.

Песимистичният сценарий отразява предвижданото намаляване дела на държавните разходи в БВП, което може да провокира забавяне на растежа и нарастване на държавните разходи, насочени към преразпределение на доходите (помощи за безработни и социално слаби, пенсии). В последна сметка делът на държавните разходи няма да намалее, а ще се увеличи, но за сметка на непроизводителните разходи.

Конкретните негативни рискове, които могат да провокират подобно развитие са ниския растеж в ЕС, допълнително свиване на вътрешното търсене, породено от намалените държавни разходи и влошения търговски баланс.

Освен това, стратегията на правителството може да доведе и дори вече е свързана с използването на фискалния резерв като източник за финансиране. Такова развитие може да подхрани инфлацията, да намали доверието във фискалния сектор и да породи сериозна финансова криза.

Главното при оптимистичния сценарий е увеличаването дела на разходите за подобряване използването (алокацията) на ресурсите в икономиката, като делът на тези разходи достига 16% от БВП през 2006 г, при 14,8 през 2003 г. . За сравнение ще отбележим, че при официалния сценарий делът на производствените разходи спада до 12,8 през 2006 г., т.е. разликата е от порядъка на 3-4% от БВП. Предлаганото развитие е стимул за вътрешното търсене и инвестициите в частност, позволяващ намаляване на безработицата, ускоряване на растежа и увеличаване бюджетните приходи от облагането на личните и корпоративните доходи, както и от събирането на ДДС.

Фискалният сектор следва да премине от отрицателен към положителен или поне неутрален импулс към икономиката- фискалният импулс е термин, използван от МВФ, измерващ интензивността на положителното или отрицателно въздействие на фиска върху вътрешното търсене. Практически от 1991 до настоящия момент бюджетът въздейства върху българската икономика в посока на свиване на търсенето. Подобно положение е абсолютно неприемливо в течение на последните една-две години преди приемането на България в ЕС.

Предлаганият подход ще позволи поддържане на преразпределителните разходи като дял от БВП на едно и също равнище. Освен това, делът от БВП преразпределян от държавата като цяло също остава на сегашното ниво. Реализиране на оптимистичния вариант предполага отказ от достигането на нулев дефицит през 2006 г. , както и отлагане намаляването на данък печалба.

            Рисковете при оптимистичния сценарий са свързани предимно с възможността подобна макроикономическа политика да бъде защитена пред МВФ, както и с реакциите на вътрешния и международните финансови пазари. Един по-висок дефицит може да бъде оправдан, ако е свързан с финансиране на присъединяването към ЕС и е предварително съгласуван с ЕК.

            По най-груби оценки, ако политиката на достигане на нулев дефицит към 2006 се изостави, това означава възможност за 1-2 млрд. евро допълнителни инвестиции. Това е на практика 3-4 пъти повече от сумарно предвижданите държавни инвестиции в рамките на НПИР (около 0,33 млрд. евро (за 2006 не е предвидено държавно финансиране!) от общо 2,5 млрд. за целия период 2003-2006 г. , което представлява около 13% от ресурсите) по данни на правителството. Следователно, без значителни рискове, България може да удвои ресурсите за НПИР.

            Ако финансовата стратегия се промени в подобна насока, то паралелно ще се увеличат възможностите за по-пълно използване на ресурсите на ЕС, ще нарасне интересът на чуждия и националния капитал. По-големият дял национални ресурси означава също по-големи възможности за стратегическо насочване на инвестициите в интерес на българската икономика.

            За реализиране на оптимистичния сценарий България се нуждае също така от ясна структурна стратегия и по-специално от значително по-разширена и детайлна програма за финансова подкрепа от българска страна на реализация на предприсъединителните програми на ЕС (ФАР, САПАРД и ИСПА).

            Трябва да се отбележи, че съществува стратегическо разминаване между ресурсите, необходими за преструктуриране на българската икономика в съответствие с европейските изисквания и ресурсите, планирани в рамките на НПИР. Само за транспорт и опазване на околна среда следва да бъдат инвестирани между 10 и13 милиарда евро, което е с пъти повече от НПИР (2,5 млрд.). Поне още 3-4 млрд. ще погълне социалната сфера. Привличането и управлението на финансови ресурси се превръща в решаващо условие за влизането ни в ЕС.

При разходи от примерно 330 млн. евро в рамките на консолидирания бюджет, предлаганото удвояване на държавния принос означава допълнителни разходи от 660 милиона лева (примерно колкото сумата, която се очаква да загуби страната от операцията по преструктуриране на външния дълг).

Тези допълнителни разходи могат да се използват за преодоляване на структурните несъвършенства на програмата и ускоряване изграждането на приоритетни проекти.

            При сегашната програма 62% от средствата се насочват в транспорта и опазването на околната среда, 18% за развитие на селското стопанство, 8% за регионално развитие и по 6% за подобряване на конкурентноспособността и развитието на човешкия фактор.

            Разпределението на допълнителните ресурси би могло да бъде както следва:

            -150 млн. лева за формиране на фонд за подпомагане технологичните развитие, участие на български фирми в програмата Еврика и подготовка за включване във високотехнологичните програми и изследвания в ЕС;

            -примерно 110 млн. лева следва да се насочат допълнително в областта на развитието на човешките ресурси (преквалификация, образование), отново в контекста на укрепване възможностите за участие в програми на ЕС в тази област;

            -50 милиона могат да се отделят допълнително за ускоряване институционалното изграждане на регулиращите и финансиращите институции по линията на подготовката за участие в единната селскостопанска политика;

            -200 милиона биха могли да се инвестират в областта на инфраструктурата, като 150 от тях бъдат използвани за ускоряване строителството на пътна инфраструктура в западното направление и 50 за по-бързото изграждане на приоритетни обекти в областта на опазването на околната среда;

-150 следва да се използват за насърчаване на заетостта в районите, засегнати от деиндустриализацията и бедните земеделски райони.

            Тези допълнителни средства ще ускорят реализирането на НПИР и ще стимулират частния сектор и чуждестранните инвеститори за по-активно участие. Ще се ускори и подобри използването на ресурсите по европейските програми. В последна сметка дефицитът от средства, необходими за изпълнение на европейските критерии ще се съкрати до допустими размери. Освен това, ще се подобри структурата на изразходването на средствата за сметка на абсолютно и относително увеличаване на ресурсите за повишаване на конкурентноспособността и развитието на човешкия фактор.

 

11.2. Институции и финансов контрол.

 

Институционално-управленска схема на НПИР трудно би могла да работи като единно цяло, тъй като функциите по реализацията на изпълнението на задачите са прехвърлени върху практически независими звена или дирекции в министерства, които от своя страна са част от обособени ведомствени структури. Непонятно защо на върха на йерархичната структура на НПИР е поставена Европейската комисия (ЕК).

Последната винаги е отстоявала тезата, че националните планове не са нищо друго, освен инструменти на националната икономическа политика, насочени към изпълнението на критериите за членство. Ролята на ЕС е да подкрепи финансово процеса на адаптация чрез предприсъединителните фондове. Организационно-институционалната схема на НПИР показва неразбиране на факта, че присъединяването към ЕС е преди всичко национално усилие.

Централизация на НПИР има само в областта на използване на финансовите ресурси, функция, която е прехвърлена върху МФ, но в контекста на политиката на МФ към ограничаване на финансовите средства, насочвани към преструктуриране на икономиката, тази централизация е по-скоро блокираща. Дирекция “Управление на средствата от ЕС” на МФ, която (от името на МФ) е обявена за управляващ орган на НПИР, по същество няма делегирани подобни функции.

От административна гледна Дирекцията има единствено правото да контролира използването на предприсъединителните фондове от ЕС. Използването на вътрешните държавни ресурси, ресурсите на частния сектор (вътрешни и чуждестранни инвестиции), както и изпълнението на програмите като фактически ангажименти в рамките на преговорните глави с ЕС (емисии на вредни газове, качество на телекомуникационните връзки, изпълнение на стандарти за качество и т.н.), е 100% децентрализирано.

Практически управляващ орган на НПИР няма. Управлението на НИПР е пример за заместване на целите (реализация на проекти и изпълнение на изисквания) с инструментите за реализация (структурните фондове, държавно финансиране), както и смесване на функциите за координация и управление с финансовия контрол.

Изпълнението на плана е децентрализирано и предоставено за реализация на управляващите органи на отделните ведомства, което е предпоставка за липса на координация, неефективност и корупция. Прави впечатление също ниското равнище на управляващите органи (дирекции в министерствата), което също е предпоставка за неефективност.

Оперативната корекция на НПИР е прехвърлена върху АИАП, която, от своя страна е орган за макроикономически и фискални анализи и прогнози, без необходимата информационна база и особено без необходимите правомощия по цялостна координация на НПИР. АИАП следва да бъде извадена от състава на Министерството на финансите и подчинена на Министерския съвет, особено след назначаването на заместник-председател на МС, отговорен за европейската интеграция. Необходим е и централизиран орган за регионално планиране към Министерството на регионалното развитие и благоустройството.

При така формулираните задачи на Комитетите за наблюдение не е ясно каква е разликата между тях и органа за управление. На практика отрасловите министри оглавяват както управленските, така и контролните органи, при което функциите се дублират напълно, като възниква и конфликт на интереси- контролиращият орган не е заинтересован да разкрива собствените си грешки, още по-малко пък да се самосакционира за това.

НПИР разполага с три разплащателни органа- Дирекция "Национален фонд" в МФ, Дирекция "Централно звено за финансиране и договаряне” в МФ и ДФ "Земеделие", както и с два централни контролни органа- Дирекция “Управление на средствата от ЕС” към министерството на финансите и Дирекция "Европейска интеграция и отношения с международните финансови институции" в Министерски Съвет. Освен това, НПИР има управляващи органи на оперативните програми и комитети за наблюдение на същите.

Основната слабост на организационната структура е липсата на ясна функционална специализация по линията оперативно управление, контрол и финансовата дисциплина , от една страна и на ясна йерархична подчиненост, от друга. Това води до дублиране, липса на координация и неефективност.

Необходимо е всички звена, занимаващи се с проблемите на евроинтеграцията в МФ да бъдат обединени в една структура с ясни функции и субординация. ДФ “Земеделие” също следва да бъде под прякото методологическо ръководство на МФ.

Очертава се следното решение- създаване на Министерство на Европейската Интеграция, което да поеме цялостната координация и контрол върху изпълнението на всички програми, като в отрасловите министерства следва да останат единствено управляващите органи. В периода 2003-2006 координацията и изпълнението на ангажиментите, а не размерът на държавния дълг, ще бъдат от решаваща важност за влизането ни в ЕС. Министерството на европейската интеграция следва да бъде наделено със съответните правомощия по координацията, реализацията и корекциите на НПИР.

Финансовия контрол върху НПИР се реализира вътрешно чрез Министерството на финансите и подчинената му Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол и външно по линията на общия финансов контрол на Сметната палата, който се упражнява като по отношение използването на вътрешните бюджетни и други държавни ресурси, така и по отношение фондовете от програмите на ЕС и други източници.

Паралелно с това финансово-счетоводен контрол се провежда чрез разплащателните органи по европейските програми и вътрешноведомствените контролно-одиторски звена в министерствата и ведомствата, управляващи оперативните програми. Независим външен финансов контрол се упражнява от контролните органи на ЕС и евентуално от специализирани частни одиторски институции.

            Проблемът от гледна точка на изпълнението на НПИР е преди всичко в недостатъчния външен държавен одит и контрол, тъй като само този контрол може да даде оценка на изпълнението от национална гледна точка, независимо от оперативните органи за управление. При вътрешния одит винаги има конфликт на интереси.

Този външен държавен одит би следвало да акцентира върху два основни проблема:

            -правомерното използване на средствата, спазване на тръжните и други процедури, разкриване на случаите на корупция;

-ефективно използване на ресурсите, наличие на ясни приоритети е ефективни мерки, прозрачност на процедурите.

            Формално, Сметната палата е в правата си да упражнява такъв контрол, но на практика тя се ограничава до чисто счетоводни проверки. Понастоящем НПИР е обект единствено на вътрешноведомствен финансов контрол и контрол от ЕС.

            На Сметната палата следва да се възложи, чрез специални промени в закона за СП, извършването на редовен годишен преглед за изпълнението на НПИР както като финансови ресурси и финансова дисциплина, така и от гледна точка на ефективността и реализацията на целите.         

            По такъв начин България ще разполага със стратегически планиращ орган (АИАП, подчинена на МС), планиращ орган в областта на регионалното развитие (Агенция за регионално развитие към МРРБ), централен контролиращ орган (Министерство на европейската интеграция), централен орган, контролиращ използването на финансовите средства (МФ), централизиран вътрешен одит (АВДФК),  централизиран външен финансов контрол (Сметна палата) и децентрализирани изпълнителски звена по линията на ведомствените комитети за управление.

 

11.3. Регионална и структурна политика.

 

Регионалната оперативна програма е една от най-скромните в рамките на НПИР- на нея се падат около 8% от общия обем на средствата за финансиране. Имайки предвид сериозните регионални диспропорции и сложността на проблемите, финансирането е крайно недостатъчно както като абсолютни цифри (200 млн. евро за периода 2003-2006 г.), така и като дял в общите разходи. Предвид и другите недостатъци на програмата, може да се заключи, че ефектът от прилагането на приложените мерки ще бъде нисък.

Регионалната политика, националното планиране и координацията на структурните инструменти, са между най-сложните проблеми, с които се сблъсква България. Това е така, защото едва след постигането на договореност с ЕС по тези въпроси нашата страна ще може пълноценно да използва предприсъединителните фондове и ще бъде подготвена за използване на Структурните фондове и Изравнителния фонд на ЕС след встъпването в общността.

Мнението на Комисията на ЕС е, че административната способност на страната да планира регионално-структурното развитие, да насочва финансовите ресурси, да администрира и контролира използването им, е ограничена и трябва съществено да се укрепи. Най-важното е развитието на кохерентно национално планиране, способно да интегрира фондовете на общността в системата от национални приоритети и в структурата на националното финансиране.

За да се отговори на тези искания и за да се подори регионалното планиране и координация, е необходимо създаването на специализиран планиращ орган- Агенция за регионално планиране със звена в областите, което да поеме изработването и контрола върху изпълнението на на регионалните планове за развитие. Агенцията за регионално планиране следва да бъде изпълнителния орган на Националния план за регионално развитие (НПРР), като пространствена проекция на НПИР.

Слабост на оперативната програма за регионално развитие е отсъствието необходимата диференциация на регионите при формулирането на приоритетите на регионалното развитие.

Единственият действително регионален приоритет е този, свързан с трансграничните проекти. Регионалната политика следва да отчита приоритетите на ЕС- борба с безработицата, преструктуриране на изостаналите земеделски райони, акцент върху дългосрочната безработица и създаване на перспективи за младите хора.

            В частност, предлагаме приоритет №1 “Повишаване на регионалната и местната икономическа активност” да бъде заменен с "Борба с дългосрочната структурна безработица в районите, пострадали от деиндустриализациятя", като към тези райони бъдат причислени Северозападна България, Родопите, Пернишкия регион и др.

Структурата на бенефициентите може да остане същата, но основният критерий за подбор на проектите следва да бъде създаването на конкурентноспособни работни места от дребни и средни предприятия в областите с висока структурна безработица.

Програмата за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика не обхваща напълно редица важни аспекти на проблема. Финансирането в рамките на програмата е скромно- около 150 млн. евро или 6% от разходите на НПИР. Имайки предвид, че способността на страната да устоява на конкурентния натиск в ЕС  е важен предприсъединителен критерий (нито една друга оперативна програма не е директно свързана с конкретни предприсъединителни критерии), сумите са крайно недостатъчни и неадекватно насочени.

Това се отнася преди всичко до защитата на българските производители от нелоялна външна конкуренция. В частност, българските износители са принудени да инвестират значителни ресурси за да могат да отговорят на строгите изисквания за качество и техническо равнище в ЕС, докато вноса в България от редица държави не отговаря и на най-елементарни критерии за качество и безопасност. Въвеждане на европейските изисквания за качество, техническо равнище и безопасност при вноса на територията на нашата страна е необходимо условие за избягване на нелоялната конкуренция. Подобряването на митническия и данъчния контрол също е условие за гарантиране равнопоставеност на производителите.

В програмата липсват ясно формулирани дейности, които да подпомогнат намаляване на производствените разходи, както и стимули и мерки за повишаване на конкурентноспособността по линията на иновациите. Не се предвиждат никакви мерки за облекчаване участието на български фирми в такива високотехнологични, ориентирани към конкурентноспособността програми, като "Еврика" и технологичните програми и инициативи на ЕС.

Не е обърнато внимание на ролята на финансовия сектор за конкурентноспособността на българската икономика. Необходимо е усъвършенстване на механизмите на банковия контрол и надзор, като се гарантира както стабилност и висока капиталова адекватност, така и ефективност и конкурентноспособност на българския търговски банков сектор.

Целта следва да бъде преминаване към диалогов режим в отношенията между Централната банка и търговските банки. Следва да се гарантира равнопоставен достъп на всички фирми до банковите заеми.

България следва да продължи по пътя, маркиран от евроинтеграционните перспективи и предполагащ изграждането на единен финансов надзор върху целия финансов сектор без изключения. Административният щат на надзора е силно раздут, в сравнение с реалните обеми на операциите, и поддържането му е изключително скъпо. Това прави трансакционните разходи в областта на финансите високи, а българските финансови посредници неефективни. Тези недостатъци следва да бъдат отстранени с усилията на правителството.

          Необходимо е реално задвижване на механизмите за експортно кредитиране, застраховане на експортните кредити, както и на системата за кредитиране на стартиращия дребен и среден бизнес. Експортното кредитиране в частност следва да се разшири като обем и срокове.

            Като цяло програмата за повишаване на конкурентноспособността оставя впечатление за декларативност и отсъствие на конкретни проекти. Биха могли да се предвидят конкретни кредитни и данъчни механизми за стимулиране трансфера на нови технологии, отделяне на средства за насърчаване на развойните изследвания и т.н. Например, може да се предложи приоритетно реализиране на проектите, свързани с модернизацията и повишаване на ефективността в областта на енергетиката и в частност модернизацията на топлофикационните съоръжения в София, за които има проектна готовност.

Прави впечатление, че бенефициенти по програмата са основно министерства и ведомства, а не непосредствено производителите на стоки и услуги. Програмата следва да се ориентира непосредствено към фирмения сектор.

В допълнение към казаното предлагаме три конкретни мерки от законодателен характер:

-създаване на специален фонд с ресурси 100-200 млн. лева, който да бъде използван за финансиране участието на български предприятия в такива общоевропейски инициативи, като програмата "Еврика", както и високотехнологичните програми на ЕС;

-приоритетно въвеждане на европейските изисквания и стандарти за качество, техническо равнище, безопасност, както и фитосанитарните изисквания и изскванията за добри производствени практики по отношение вноса, преди окончателното им въвеждане за българските производители;

-приемането на закон за гарантиране на равнопоставеността на икономическите агенти по отношение достъпа до кредити от търговските бавки, подбно на аналогичния закон в САЩ (Equal Credit Opportunities Act).

Основният недостатък на програмата “Развитие на човешките ресурси” е отсъствието на конкретност.

Показателите за изпълнение на програмата са правилно ориентирани, но липсват гаранции за заделяне на необходимите ресурси.

Инвестициите в образованието са най-важния ресурс за икономическо развитие. Образованието не може да се развива оптимално извън рамките на ясна държавна стратегия. Пазарните стимули, както показва световната практика, не са достатъчни за акумулиране и канализиране на необходимите за образованието ресурси.

В тази връзка следва да се отбележи, че развитието на човешките ресурси е неадекватно финансирано- предвиждат се едва 140 млн. евро за 4 години, или под 6% от финансирането в рамките на НПИР. Предвид огромното изоставане на страната в тази област, се налага значително повишаване на заделяните средства.

Паралелно с това, България трябва да избегне опасността от превръщането си в евтин донор на висококвалифицирана работна сила за развите страни. За целта в стратегията в областта на образованието следва да бъдат инкорпорирани следните елементи:

  • схема за финансиране на образованието;
  • кредитиране на студентите с подходящи финансови инструменти, предполагащи диференциран механизъм за погасяване при последващо напускане на страната;
  • обвързване на образователната политика с програми за заетост и създаване на нови работни места;
  • насърчаване на конкуренцията в областта на предлагането на образователни услуги;

При всяко положение, държавата трябва да започне да заделя в средносрочен план 5-6% от БВП за нуждите на образованието, като се акцентира върху следните главни насоки- икономика, информатика, инженерни и точни науки.

В областта на селското стопанство България следва да провежда политика, която да облекчи адаптирането на аграрното производство към бъдещото членство в ЕС, включително стратегия за икономически ефективно коопериране, комасация и уедряване. Тези проблеми не са включени сред приоритетите на оперативното програма.

Това означава също стратегия в областта на регулирането на цените и субсидиране на производството и износа, които да се ориентират към практиката в Европейския съюз. Правителството следва да доразвие вече съществуващия опит за кредитиране на земеделските производители при закупуване на българска селскостопанска техника.

С оглед избягване на спекула, враждебно изкупуване и прекомерна концентрация на собствеността, България следва да договори при влизането си в Европейския съюз преходен период (до 2015-17 г.) за отваряне пазара на земеделска земя, при това само за гражданите на ЕС.

            Централният проблем пред страната е в това, че органите за държавен контрол и субсидиране на селското стопанство не са изградени. Липсват институции, които да се занимават с регулиране на цените и интервенция на пазарите, които да отговарят на аналозите в ЕС. Не е изградена и интегрирана система за отчет и контрол, която да съдържа необходимата информация с оглед финансиране на земеделските производители. Тези проблеми също следва да бъдат отразени в оперативната програма.

Тези сериозни организационни слабости не позволяват и използването на ресурсите по програмата САПАРД. Прекомерният акцент на усилията в областта на реституцията на поземлената собственост и либерализацията на вноса на селскостопански продукти за съжаление отклони усилията на държавата от основната й задача- насърчаване и подкрепа на селскостопанското производство и риболова.

Сегашните държавни плановете не са много окуражаващи- създаването на организациите, които се предвижда да упражняват финансово-контролните функции, необходими за съвместимост с ЕС, се предвижда едва за 2005 г. Организационно-финансовата неподготвеност за единната селскостопанска политика очевидно е една от основните причини за забавяне поканата към България за членство в ЕС. Тази неподготвеност е непростима предвид важното значение на селскостопанския отрасъл за икономиката на страната и предвид това, че потребностите на самия селскостопански сектор са аналогични на исканията на ЕС. Преодоляването на въпросното състояние следва да бъде основна цел на политиката в селскостопанския сектор.

Финансирането на земеделието е относително добре застъпено в НПИР (18% от разходите), но абсолютната сума (490 млн. евро), е недостатъчна и следва да бъде бъде увеличена.

В тази връзка, от решаващо значение ще бъде изграждането на държавен орган по прилагането на единната селскостопанска политика на ЕС още през 2004 г. През 2004 следва да бъдат изгравени и контролно-отчетните органи, свързани с прилагането на ЕСП (единната селскостопанска политика).

Друг стратегически проблем, който практически отсъства като формулировка и дейност в програмата за развитие на селското стопанство, е формиране на конкурентноспсобни земеделски производители, което на практика означава програма за укрупняване на земеползването. Този проблем става още по-важен в контекста на еволюцията на Единната селскостопанска политика през последните години Формирането на оптимални размери на земеделските стопанства следва да бъде един от водещите приоритети на селскостопанската политика на България.

Освен това, би било подходящо още до приемането на България в ЕС, да бъде въведена европейската система за регулиране вноса и износа на селскостопански стоки от и към страните извън Европейската общност, защото това е доказала се система за защита на вътрешния пазар и стимулиране на експорта.

Развитието на базовата инфраструктура (транспорт плюс опазване на околната среда) поглъща 62% от финансирането на НПИР. Като дял това е дори малко над нормалното, но като абсолютна сума (около 1,5 млрд. евро), е недостатъчно с оглед потребностите на страната и ресурсите, необходими за покриване изискванията на ЕС.

Приоритетите на оперативната транспортна програма (ефективност, устойчиво развитие и облекчаване достъпа до регионите) би следвало да се преформулират в обратен ред, като акцентът до 2006 г. следва да бъде развитието на транспортната мрежа, свързваща физически България с ЕС. Това определено не е постигнато с програмата- вместо в западната и северо-западната част на страната, проектите са концентрирани в посока развитие на връзките с Турция. Това е стратегическа грешка, която ще намали ефективността от реализирането на транспортната програма.

Например, най-важният приоритет на страната би следвало да бъде завършването на магистралата София-Ниш. Друг приоритет, който изцяло е игнориран, е развитието на транспортната инфраструктура към Македония и Трансевропейския коридор №8. Недостатъчно се набляга и на транспортните връзки с Гърция. Проектите на транспортното ведомство оставят впечатление за липса на стратегическа визия.

Допълнителен стратегическия проблем е свързан с това, че България ще трябва да реконструира около 1200 км. пътища за да може да отговори на европейските стандарти и да изпълни своите ангажименти в областта на трансевропейските коридори.

Само за това ще са необходими над 4.2 млрд. евро по оценки на ЕК. Допълнителни инвестиции са необходими за реконструиране на ж.п. мрежата и транспортните средства. И тук, както и в редица други области проблемът е както в обезпечаване на собствените финансови инвестиции, така и в способността да се усвояват фондовете и другите финансови ресурси на ЕС. За целта правителството трябва преди всичко да задели допълнителни собствени ресурси за развитие на транспортната инфраструктура, както и да прилага критерии за подбор на проектите, които да наблягат на ускорено развитие на транспортните коридори в западната част на страната.

Необходимо е преосмисляне на ролята на железопътния транспорт. Акцентът следва да се постави не върху закриване на регионалните линии, а върху преодоляване на затворения характер на ж.п. мрежата (отсъствие на връзки със съседните страни, напр. Македония) и по-пълното използване на капацитета като фактор за развитието на национално и регионално равнище.

Програмата в областта на опазването на околната среда е една от най-професионално подготвените в рамките на НПИР.

Основните проблеми са два:

Първо, липсва обвързване между програмата в областта на околната среда и структурното развитие на енергетиката. Предвижданото намаляване на емисиите на парникови газове влиза в конфликт с поетите ангажименти за предсрочно затваряне на малките атомни реактори на АЕЦ Козлодуй, тъй като това съчетание засяга едновременно основните производители на електроенергия.

Второ, оценката на стойността на инвестициите (5,5 – 8 млрд. евро) в областта на  околната среда значително надвишава ресурсите на целия НПИР (2,5 млрд.).

Следователно, съществуват сериозни възможности страната да не се окаже в състояние да изпълни програмата, както и изпълнението на програмата да има неблагоприятни странични последици.

Възможните решения се свеждат до обезпечаване на допълнителни финансови ресурси, както и прилагането на мерки за защита и развитие на ядрената енергетика.

            Програмата страда и от липса на конкретност- мерките не са локализирани като възлови проекти. В тази връзка може да се предложи конкретизиране както следва: Решаване на екологичните проблеми, свързани с НХК в Бургас; ТЕЦ Марица-Изток; Кремиковци, проблемът с преработката на битовите отпадъци в София; трансграничното и локалното замърсяване в Дунавския регион (Свищов, Никопол, Русе, Силистра). В допълнение, следва да се направи допълнителна териториална програма за преодоляване на екологичното замърсяване в "горещите точки" около големите местни замърсители на околната среда.

 

Източници:

 

Национален план за икономическо развитие (2003);

Стратегия за регионално развитие на Република България (Проект), МРРБ, София 2002 г.;

Country Economic Memorandum: Bulgaria – The Dual Challenge of Transition and Accession, p. 182, World Bank, February 2001;

2002 Regular Report on Bulgaria’s Progress Toward Accession, Commission of the European Communities, Brussels 9.10.2002, SEC(2002) 1400;

Roadmap for Bulgaria and Romania, Communication from the Commission to the Council and the European Parliament, Commission of the European Communities, Brussels 13.11.2002 COM(2002) 624 final;

IMF Country Report N02/172, Bulgaria, August 2002;

Williamson J., What Role for Currency Boards, Institute for International             Economics, September 1995, paper 0-88132-222-9;

 

 



[1] Авторски текст на Антоний Тодоров, използван частично в Доклада за ранно предупреждение, изготвен по поръчка на ПРООН (UNDP) и Американската агенция за международно развитие (USAID).

[2] Данните са от BBSS-Gallup, резултат от ежемесечните проучвания на общественото мнение по поръчка на ООН.

[3] По данни на BBSS-Gallup, произведени по поръчка на ООН за Системата на ранно предупреждение.

[4] Едно от възможните обяснения за връзката между курса на долара и безработицата е, че тъй като българското стопанство е силно зависимо от вноса на енергоносители и суровини, които се котират и заплащат в долари, а износът е основно към ЕС и не се влияе пряко от курса на долара, то поскъпването на американската валута въздейства негативно на производствените разходи и износа, а поевтиняването й повишава конкурентноспособността на българската продукция.

Възможна интерпретация за връзката на лихвите на международните пазари, лихвения спред лев/евро и безработицата, е изтичането на капитали от България. Високите лихви в САЩ като правило означават не само скъп долар, но водят и до значителна разлика между лихвите в България и тези на международните пазари. Това поражда изтичане на пари от страната (нарастване на нетните банкови активи на търговските банки и банковата система като цяло, вкл. тези на БНБ и в частност увеличаване на правителствените депозити в управление "Емисионно", които се инвестират извън страната), свиване на вътрешните инвестиции, унищожаване на работни места.

Така или иначе, заетостта и икономическата активност като цяло са силно зависими от външни фактори. Например, спадът на безработицата през 2003 г. се обяснява почти 80% с външни фактори и едва 20% с активните мерки по заетостта, приложени от правителството.

 

[5] Под лихвена политика в случая имаме предвид целенасочено отклонение от ЛИБОР под въздействието на политиката на правителството в областта на вътрешното финансиране на бюджетния дефицит, при което диференциала ОЛП-ЛИБОР представлява цел, а вътрешното финансиране- инструмент на макроикономическата политика.

[6] Бликс, Х. Интервю пред CNN, 21 март 2004 г.

[7] Hungtington, S. The Lonely Superpower, Foreign Affairs, March/April, 1999, p. 34.

[8] http://www.whitehouse.gov/nsc

[9] Цит. по в. Сега, 22 март 2003 г.

[10] Маринов,В. Глобализацията и регионализацията в световната икономика и предизвикателствата пред България. В “Бъдещето на България и Европа”.  Алтернативи, София, 2000 г., с.53.

[11] Дичев, И. Реквием за модерността, в. Сега, 21 март 2003 г.

[12] Цит. по в. Сега, 8 април 2003 г.

[13] В началото на 90-те години на 20 век Вашингтонският консенсус се утвърди като широко споделяни принципи върху които трябва да се осъществяват икономическите реформи в Латинска Америка и Източна Европа. За баща на тези принципи се признава професорът в Института за международна икономика във Вашингтон Джон Уилямсън. За страните, започващи радикални реформи, той предложи: 1. Строга финансова дисциплина; 2. Пренасочване на публичните разходи от политически чувствителни области към такива, които осигуряват висока икономическа възвръщаемост; 3. Реформиране на данъчната система с цел стимулиране икономическата активност;4. Финансова либерализация и премахване на преференциалните лихвени проценти за привилегировани заемополучатели; 5. Единни валутните курсове, които да стимулират бърз нетрадиционен износ; 6. Либерализация на търговията; 7. Премахване на бариерите за чужди инвестиции; 8. Приватизация на държавните предприятия; 9. Дерегулация и премахване на ограниченията за конкуренцията. 10. Закрила правото на собственост на не прекалено висока цена. За подробности вж. Williamson, J. The Political Economy of Policy Reform. Institute for International Economics.Washington,DC, 1994.

 

[14] Urquart, B., The UN will survive the charge of irrelevance. The Financial Times,14 March 2003.

[15] Барние,М. Докога ще се дели Европа?, Капитал, 5-11 април 2003 г.

[16] Това мнение е изказано от посланика на САЩ в НАТО Никълъс Бърнс. Вж. в.24 часа, 18 октомври 2003 г.

[17] Пак там.

[18] Основната причина за поддържането на нисък дял на държавните разходи са опасенията от т. нар. “сrowding out”. Това е ефектът на изместване на частните инвеститори от финансовия пазар при нарастване на държавния дефицит. За да има таково изместване обаче, икономиката следва да се намира в състояние на пълна заетост и пълно натоварване на мощностите. Тъй като ситуацията не е такава, изместване е невъзможно. Няма емпирично потвърждение и на опасенията, че един по-висок дефицит на бюджета ще провокира влошаване на търговския баланс. Обратното, наблюдаваното в момента разширяване на потребителското кредетиране от частния търговски банков сектор определено способства за нарастване на отрицателното търговско салдо. Подобни ще бъдат и последствията ако в икономиката бъдат “напомпани” допълнително пари чрез преместването на фискалния резерв от БНБ в търговските банки и евентуалното му изразходване за едни или други разходи.

[19] Съкращения: П – приоритет, УО – управителен орган, КН – комитет за наблюдение, ИС – информационна система, Секр. – секретариат на комитет за наблюдение, ИА – изпълнителна агенция.          Източник: АИАП

[20]

проверка на платежните заявления;

проверки на място за установяване на избираемостта на плащането;

разрешаване на плащане;

извършване на плащане;

осчетоводяване;

контрол на бенефициентите (когато е приложим).

 

[21] Тези функции са следните:

  • организира, координира и съгласува в рамките на Националния план за икономическо развитие разработването и актуализирането на Регионалната оперативна програма (РОП), както и на програмното допълнение към нея; в тази рамка участва в програмирането по програмите на проектите ФАР – “Икономическо и социално сближаване” (ИСС) и ФАР – “Трансгранично сътрудничество” (ТГС) в частта за регионално развитие;
  • организира и координира със съответните звена на компетентните министерства, ведомства и организации и извършва съвместно и в координация с МОСВ дейността по средносрочното програмиране на проектите от Програма ИСПА в частта й “Околна среда – воден сектор” в частта от компетенциите на МРРБ;
  • организира и координира със съответните звена на компетентните министерства, ведомства и организации и извършва дейността по детайлното многогодишно програмиране на средствата по други програми и проекти, управлявани от МРРБ, които са основани на принципа на допълняемост към проектите по ИСПА;
  • организира разработването и актуализирането на системите от критерии и индикатори за мониторинг и предварителна, текуща и последваща оценка на резултатите от прилагането на управляваните програми;
  • при управление на Структурните фондове на ЕС подпомага министъра на регионалното развитие и благоустройството в изпълнението на функциите му на управляващ орган на РОП;
  • подпомага дейността на Националния координатор на помощта при организиране програмирането на проектите по Програма ФАР в рамките на програмен приоритет “Насърчаване на икономическия растеж и конкурентоспособността, задълбочаване на социалното сближаване” чрез участие и съгласуване с другите заинтересовани ведомства в Координационния механизъм по подготовка и прилагане на Програма ФАР;
  • след съгласуване с Националния координатор на помощта и със специалните партньори на централно и регионално равнище координира дейността по програмите ФАР – ИСС и ФАР – ТГС, за които МРРБ е изпълнителна агенция;
  • изготвя проектопредложения за програмите и проектите в частта за регионално развитие, избрани от комисиите за икономическо и социално сближаване (КИСС), след съгласуване със заинтересу­ваните ведомства и социалните партньори;
  • дава задължителни указания на КИСС по отношение на формата и структурата на проекти, съфинансирани от програми и проекти на ЕС.
  •  

[22]

подпомагат дейностите по интеррегионалното и трансграничното сътрудничество;

подпомагат сътрудничеството и координират съобразно компетенциите на министерството дейностите за развитие на селските райони с функционалните структури по специалната програма за присъединяване в областта на земеделието и селските райони;

подпомагат дейността и изпълняват функциите на секретариат на комисиите за икономическо и социално сближаване на районите за планиране;

участват в разработването на регионалните планове за развитие и ги представят за обсъждане и съгласуване пред компетентните органи;

подпомагат изпълнението на проекти по ФАР – ИСС, за които министерството отговаря, и по ФАР – ТГС в териториалния им обхват.

 

[23]

Реконструкция, развитие и разширение на летище София – одобрено финансиране от ЕC

Рехабилитация на пътни участъци по трасето на Общоевропейските транспортни коридори – “Транзитни пътища III” – одобрено финансиране от ЕC

Реконструкция, електрификация и модернизация на железопътната линия Пловдив – Димитровград – Свиленград – Капитан Андреево за скорости до 160 (200) км/час – одобрено финансиране от ЕC

Строителство на мост на река Дунав (Видин – Калафат) – одобрено финансиране на проектирането от ЕС

Строителство на автомагистрала Люлин – одобрено финансиране от ЕС

Рехабилитация на пътни у частъци по трасето на Общоевропейските транспортни коридори – “Транзитни пътища IV”

Рехабилитация, реконструкция и модернизация на пристанище Лом

Основен ремонт на железопътните линии и съоръженията, които не са обхванати от Проекта за рехабилитация на железниците

Удвояване и електрифициране на жп линия Карнобат – Синдел

Подобряване на сигнализацията, централизацията и безопасността по трасето на Общоевропейски транспортен коридор IV (София – Кулата) - /Система за безопасност

Строителство на околовръстен път София /Северна дъга – Южна дъга

Път I-1 /Е-79/: Реконструкция и рехабилитация на пътния участък между българската/румънската граница и Монтана

АМ “Струма”: отсечки “Долна Диканя - Дупница” и “Кресна - Кулата”

 

Comments are closed.