Защо няма нов Джон Ленън? Отговорът звучи потискащо: не защото няма кой да изпее „дайте шанс на мира“, а защото няма кой да го чуе.
Към тази война ние вървяхме дълго, упорито, неотклонно – всички, заедно.
Войната се завърна в Европа. Това не стана за една нощ – а още с войните в бивша Югославия и след разпада на Съветския съюз. И не просто като факт. А като начин на мислене: като легитимен, дори морално оправдан инструмент за разрешаване на международни спорове.
Войната никога не си е отивала от Близкия изток, Азия, Африка. Често – с наше участие, винаги – с наше оръжие. И човешките жертви там винаги са просто статистика.
Мирът изчезна. И не просто като състояние. А дори като понятие от международната лексика и като цел в международната политика.
Прецедентът не е аргумент. Ирак, Афганистан, Либия, Сирия не оправдават Украйна. Логиката на „ние правим така защото и вие правите същото“ ни вкарва в един абсурден дебат: кой убива по-хуманно – демократите или автократите?
Проблемът е по-дълбок. И по-смущаващ. Той засяга не просто една или друга държава. А нас – като общества и като личности: как реагираме на войната, склонни ли сме да заклеймим една война, а да оправдаем друга? Приемаме ли Войната за новата нормалност?
Осъждането на агресията днес не е индулгенция за мълчанието вчера. Не е и оправдание за чиста съвест утре, когато отново някой започне да ни убеждава, че е бил принуден да започне да убива. Нашето мълчание не е наша невинност.
„Спрете войната!“ е задължително. Но не достатъчно. Трябва ни „Спрете войните!“
За да не си задаваме за пореден път въпроса трябва ли човечеството задължително да преминава през апокалипсиса на войната преди да достигне катарзиса на мира.