Встъпително изказване на президента Румен Радев на Конференцията
„The EU: going know-where?“ или „ЕС – (не)знайно накъде?” (24 юни 2020 г.).
Започвам с въпроса какво стана с Бялата книга на ЕК, инициирана от председателя Юнкер. Ние започнахме дебат, но само го започнахме, без да го разгърнем в обществото, в институциите. Не произлезе важно решение и мисля, че това е една от причините тази криза да изненада ЕС. Защото отдавна живеем в състояние на комфорт, че кризите ще остават извън нас, а ние ще бъдем стабилни в своето благосъстояние и благополучие; в своето добро бъдеще. Оказа се, че не е така. Ако изобщо може да се търси някакъв положителен ефект от кризата с Covid-19, той е да осъзнаем, че имаме проблем – видяхте какво се случи първите дни, как солидарността се пропука, как евроскептиците заявиха: „Край с Европейския съюз“, а после и „Край с Еврозоната“. Както виждаме, нищо от това не се случи и няма да се случи. Защото ЕС е достатъчно устойчив и за цялата своя история е бил поставян на изпитания, но е намирал начин да излиза по-силен от тях.
Нека гледаме на тази криза като на шанс. След това начално изпитание се случиха много добри неща, които показаха, че има солидарност, единност. Макар и със закъснение се оказа сериозна медицинска помощ между държавите. Създадоха се зелените коридори за доставка на медикаменти, храни, стоки от първа необходимост, суровини, за да се движи икономиката.
Много е важно да подновим дебата за бъдещето на ЕС и най-вече за това какво е нашето ниво на амбиция, какви цели си поставяме в резултат на тази амбиция, както и с какви механизми и ресурси ще ги постигнем. На този въпрос все още нямаме обоснован отговор, а се нуждаем от това особено на фона на Зеления пакт, на амбициозната програма за възстановяване, на фона на сигурността на ЕС. Нека да започна оттам – когато говорим за икономика, за възстановяване, мисля, че винаги трябва да почнем от сигурността. Без нея няма да бъде ефективна и икономиката ни. Предизвикателствата по тази тема са сериозни.
Спрямо брутен вътрешен продукт ЕС е един от тримата важни играчи на световната сцена, заедно с Китай и САЩ, но като политическа тежест съюзът не може да намери своето място, защото все още то не е подплатено със съответните отбранителни способности. На няколко пъти набира скорост концепцията за европейска отбрана, а след това постепенно я забравяме. Помним как в началото на търговската война канцлерът Ангела Меркел заяви: „Време е да вземем нашата сигурност в нашите собствени ръце“. И това се споделя от много от европейските лидери. Но ще успеем ли с фрагментираната европейска отбранителна индустрия и отбранителна наука? По въпроса за вътрешната сигурност – продължават да загиват мирни европейски граждани по улиците на Европа. Това действа психологически и води до сковаване на нашата свобода на действие. Затова трябва да имаме ясна концепция в сферата на сигурността.
По отношение на сигурността ние не сме приключили с окончателно и ефективно решение на мигрантската криза. Видяхте какво стана само преди месеци на границата между Турция и Гърция. И това отново произтича от липсата на готовност да мислим за кризите в перспектива.
Спомням си, когато представлявах България в Съвета на ЕС по време на служебното правителство на премиера Герджиков, още тогава предложих да има т.нар. contingency plan, който да включва ясни действия, ако рязко нарасне мигрантския натиск по сухопътна граница. Нямаше отговор, но инцидентите по границата на ЕС и Турция показаха, че нужда от такъв план има. Сега говорим за нужда от план, който да защитава здравето на европейските граждани.
Ако ЕС има амбиция да бъде водеща сила на световната сцена, така както е написано в стратегическите документи на съюза, трябва да направим механизма за вземане на решение в ЕС много по-бърз. Решенията в ЕС се вземат понякога изключително мудно и по тази причина стават нискоефективни. Особено когато срещу себе си имаме бързи като спринтьори стратегически играчи, а ние действаме на маратонски принципи.
Да, аз съм сигурен, че нашите решения са много по-устойчиви във времето, защото са базирани на демократични механизми, обсъждане, консенсус, дебат, зачитане на ценности. Но дали това не се експлоатира от тези, които са срещу нас, които много бързо вземат решения и ги претворяват в действия. Затова и ще продължаваме да се питаме къде е Европа в различни кризи, които се разгарят в момента по света и които се разпалват от други, но ние поемаме последствията. Затова трябва да бъдем по-ефективни както в предотвратяването, така и в овладяването на кризите извън границите на съюза.
Когато говорим за икономиката, амбицията на ЕС не бива да се свежда само до възстановяване. Особено за по-изостаналите в икономическо и технологично отношение страни като България. Трябва да говорим за концептуално ново ниво на функциониране на икономика, наука, обществени отношения. България трябва да използва средствата, които очакваме, за модернизация и трансформация в много сфери на социално-икономическия живот в България, за решителни реформи. Трябва да има ясни критерии и подходи и най-важното – по-голям дял инвестиции в човешки капитал, а не само в инфраструктура. Виждаме какво става с европейските фондове, които са безспорно полезни, но от друга страна, тяхното усвояване често става по механизми, които изкривяват икономическите отношения и пазара, а средствата стигат до ограничен брой фирми. Целта е да стигат до много повече хора.
Изключително важно за Европа и за България е интензивното развитие на науката и образованието, без които не можем да говорим за мястото на Европа на глобалната сцена. По заявени и реализирани патенти Китай е на първо място, следват САЩ, Япония, Южна Корея, а целият ЕС е по-назад от Южна Корея. Как се очаква тогава да имаме най-малко равностойно бъдеще с тези стратегически играчи, когато ние не развиваме и инвестираме достатъчно в наука и образование. Спомням си програмната реч на президента Макрон в Сорбоната през 2017г., в която той говореше по тези въпроси и набеляза цел за поне 30 нови международни европейски институти в ЕС. Ние от балканските държави отдавна се борим за изграждане на Международен институт за устойчиви технологии в нашия регион с помощта на ЦЕРН и Европейската комисия. Този институт трябва да изгради необходимата научна инфраструктура, която да позволи на младите хора да развиват наука тук. Защото каквито и европейски фондове и средства да се насочват в икономиката ни, ако не се стремим към изравняване на образователната и научна инфраструктура между Източна и Западна Европа, няма да постигнем социално-икономическо сближаване. Това са важни репери, които трябва да отстояваме на всяка цена.
За обществените нагласи към ЕС – България има да решава много важен въпрос. Ние трябва да постигнем нашата пълноценна интеграция, заложена в Лисабонския договор, а това означава присъединяване към еврозоната и Шенгенското пространство. Това означава да бъдем пълноправни членове в ЕС, да участваме активно във всички стълбове и политики за вземане на решения. Все още в България не е проведен пълноценен дебат и за ползите, и за рисковете по пътя към еврозоната и какво да направим, за да минимизираме тези рискове. Рискове има, но те трябва да бъдат разяснени на обществото и трябва да имаме ясен план как ще ги преодоляваме.
Трябва да преосмислим и представата и отношението си към европейските институции. Често политиците, когато трябва да вземат непопулярно решение, прибягват до удобната формулировка: „От Брюксел ни го налагат“. Това е внушение към гражданите, че Брюксел е „началник“. Време е да се освободим от подобен начин на мислене и да живеем с убеждението, че ние сме част от обединена Европа и съответно част от решенията. А това изисква както по-добра комуникация и инициатива, така и по-голяма отговорност.
Европейският зелен пакт е амбициозна мащабна инициатива по своите икономически и политически измерения. Ако успеем да я изпълним, ЕС ще бъде световен лидер като неутрална по отношение на климата икономика. Но трябва да мислим и за баланс, защото светът е място на ожесточена икономическа конкуренция. Инвестирайки колосални средства в тази стратегическа трансформация на икономиката ни, застрашавaме ли нашата конкурентоспособност спрямо другите стратегически играчи в средносрочен план. Нека не забравяме, че България ще бъде сред най-потърпевшите и ще понесе огромна финансова тежест, ако стриктно изпълним всички изисквания за намаляване на вредните емисии. Затова трябва да сме по-активни, да се включваме във всички политики и механизми, които се предоставят от ЕС, така че да изпълним тези цели, но не за сметка на намаляване на нашата конкурентоспособност, особено в енергетиката.
Въпреки всички рискове и предизвикателства, продължавам да вярвам в европейската идея. Клишетата за край на ЕС винаги са преждевременни. ЕС доказа своята жизненост през годините, съхрани мира в Европа, повиши благоденствието на своите граждани, утвърди хуманните и демократични ценности. Днес нашето поколение има отговорното призвание да съхрани постигнатото и да продължи по този път.