Благодаря на Института за икономика и международни отношения, на Българското дипломатическо дружество и на фондация „Фридрих Еберт“ за поканата и за дискусията, която организирате по стратегическа география, ако ми позволите по този начин да перифразирам заглавието.
Днешната ни среща, надявам се, слага началото на актуален и интересен разговор, който само преди няколко месеца щеше да бъде много различен. Ще сложа четири акцента, върху които си заслужава да обменим гледни точки.
- Току що протеклите избори в САЩ и победата на кандидата на демократите Джо Байдън.
- Стратегическата визия на Китай – „пътищата на коприната” стратегия за мащабни инвестиции и първи резултати. Възможна ли е тя? Особено в контекста на новата криза с пандемията и произтичащите не само здравно-санитарни проблеми, но икономически, финансови, социални.
- Отношенията Китай – ЕС, ново „начало”, след търговската война със САЩ или връщане към времената преди Тръмп. Част от тези отношения са безспорно проектите и политиките по отношение на страните от Централна и Източна Европа, с акцент върху Балканите във формата 16+1 или 17+1, ако включим и съседна Гърция.
- Промени вследствие на кризата с kоронавирусa – както за цялостната стратегия “Един пояс, един път”, така и за новите предизвикателства пред ЕС с безпрецедентния план за възстановяване във връзка с пандемията.
Не съм привърженик на това да обясняваме всичко на този свят с пандемията, даже по сполучливото определение на мнозина анализатори това е новият терорист в световен мащаб, защото всичките несполуки и неизпълнени обещания се обясняват с присъствието на пандемията.
Но така или иначе вече има конкретни резултати от начина, по който се осъществяват проектите по „Един пояс, един път“ и то в негативна посока вследствие на кризата. Това са обективни обстоятелства. Даже се говори за спад с около 16% на проектите на Китай, които би трябвало да бъдат реализирани в различни точки на света, които са само подготвени за реализация, но така или иначе очевидно няма да видят бял свят.
Ако трябва с няколко думи да скицирам ситуацията до края на 2019 година, преди пандемията:
Влошени търговски и икономически връзки между Китай и САЩ /мита и застопорена продукция за няколко стотин милиона долара/. Вследствие – забавяне на предварителния китайски план да станат водеща световна сила до 2025 година. Нарaстване на напрежението до краен предел, липса на какъвто и да е „добър тон” в междудържавните отношения, упреци към китайската страна за пандемията, замесването на СЗО и т.н.
По същото време се наблюдаваше засилване на връзките между Китай и страните от ЕС, най-вече по инициатива на китайската страна. Най-ясно това пролича в засилената външнополитическа активност на президента на Китай Си Дзинпин и на премиера Ли Къцян, които през пролетта на 2019 година посетиха няколко европейски столици, срещаха се с държавни и правителствени ръководители на международни форуми.
Впрочем точно тогава Италия обявява решението си да се включи в „Един пояс, един път” като начало за помощ при преустройството на италианските пристанища Генуа и Триест. Една постъпка от италианска страна, която предизвиква буквално начумерване в Брюксел. Доста смръщени вежди имаше по този повод, защото се смяташе, че това вече е една много сериозна експанзия в сърцето на Европейския съюз, в старите държави членки. Дори се заговори за закупуване на части от Европа от Китай. Една доста силна фраза, която предизвика не само неудоволствието, но и доста сериозен размисъл в европейски институции, между другото и в доста национални, особено когато говорим за Франция и Германия.
Очевидно е, и това сочат и цифрите за инвестиции, Китай обръща своите приоритети към Европа, като по-сигурния партньор, отколкото САЩ, при това вече в един доста по-разширен формат на предварително замислената Балканска стратегия.
Кризата с пандемията, засегнала целия свят, промени картата на очертаващите се взаимоотношения. Не на последно място трябва да подчертаем фактът, че с Плана за възстановяване, от много години насам, Европа обърна внимание на собственото си възстановяване и подем, с общ вътрешен дълг, който има голям период на връщане. Казвам го, защото от значение ще бъде какви ще бъдат допустимите правила за държавите членки, особено в частта за съфинансиране и заем. Ценното на днешната дискусия е да видим до колко е дълбока тази промяна и какви биха могли да бъдат прогнозите.
У нас сме свикнали да разглеждаме мащабния план „Един пояс, един път” най-вече в контекста на формата 17+1, доколкото и нашата страна е част от него. Нека да припомня обаче, че родената през 2012 година и развита следващите години мащабна стратегия на Китай включва до този момент около 140 държави в целия свят с множество проекти, преди всичко в инфраструктурната област, някои от които наистина са със смайващ размах. Като цяло тези проекти са насочени към слабо развити страни с много ниско ниво на развитие на пътища, железопътни линии, морски комуникации. Следват навсякъде един и същ модел – отпускане на заеми от китайски банки, при добри условия, строителство предимно от китайски фирми, с китайска работна ръка и време за експлоатация като условие от договорите.
„Един пояс, един път“, проект за свързаност, ако се използва брюкселската терминология, включва държави, които представляват 2/3 от световното население. Емблемата на Си Дзин Пин.
С каква цел Китай основаха „Един пояс, един път“?
От една страна, Китай иска да разшири влиянието си чрез „инфраструктурна дипломация“. Да бъде световен лидер.
Другата стратегическа цел на Пекин е да се закрепи икономически в страни, които в близко бъдеще ще се присъединят към ЕС. Част от глобалната им политика за сътрудничество с Европа.
От друга обаче, Пекин залага на доказаното – с активна външна политика могат да се решат вътрешни проблеми. И така „Един пояс, един път“ се оказва значителна част от решението на неотложни вътрешно икономически проблеми. Един от тях е подпомагането на по-слабо развитите провинции и намаляване на неравенствата.
Китай промотира юана като валута на световните пазари. Средствата по проектите могат да бъдат получени в китайската валута. Използването на юана в страните от „Един пояс, един път“ е в пъти повече, отколкото в държавите извън него. По този начин Китай укрепва допълнително националната си валута.
Кое предопределя включването на страните от Централна и Източна Европа /11 от тях са членки на ЕС/ в мащабния проект?
Една от целите безспорно е Китай да проникне в ЕС, да намери по-добра реализация на собствените си интереси, да търси по-добри повече места за китайските стоки, да разширява влияние. Слаборазвитите откъм инфраструктура балкански държави са добър терен за влагане на свежи пари, при добри условия за сравнително кратки срокове. Купуването на пристанището Пирея през 2017 година бе много добре премерен ход, в ситуация, когато гръцката държава се нуждаеше от свежи инвестиции и не без значение с обещанието това да стане най-голямото европейско пристанище.
От политическа гледна точка, страните особено тези от Западните Балкани имат нужда от много средства и европейските субсидии са недостатъчни. Освен това Брюксел поставя условия за реформи, които не се поставят от китайска страна.
През април 2019 година на седмата конференция в рамките на инициативата 16 плюс един, Китай представи стратегията си за търговско-икономическо и инвестиционно сътрудничество с държавите от Централна и Източна Европа. През последните седем години китайците инвестират 7 милиарда долара инвестиции. Не случайно в навечерието на форума бе даден тържествен старт на изграждането на мост, който трябва да свърже полуостров Пелешац в Адриатика с континентална Хърватия и така да стане единна държава, което имаше много голям национален отзвук. Проектът, финансиран 85% от ЕС, ще се изпълнява от китайска компания. Реакциите на Брюксел са обект на друго изследване, най-малкото не са еднозначни.
За ръководителите на страните от Западните Балкани китайските инвестиции са важни в няколко посоки. Първо действително инфраструктурата се нуждае от свежи средства, тъй като е недостатъчна или много остаряла. Китайските инвестиции са основно в магистрали, мостове, жп линии, електрически централи. Безспорният фаворит е Сърбия, където сътрудничеството достига дори до военната област и областта на сигурността – например системи за видеонаблюдения. За самите държави тези инвестиции са глътка въздух, с които се тушира напрежението на гражданите, принудени да понасят тежестта на реформите в постюгославската действителност. Най-много средства са дадени на Сърбия – над 3 милиарда евро. Между 2007 и 2017 Пекин обяви 12 милиарда евро заеми за различни проекти за строителство в тези страни, една трета само за Сърбия.
Нямаме информация за развитие на проекта от българска страна. Какво стана с идеята да се изгради Глобален център за партньорство в рамките на формата „16 + 1”?
Всичко това се промени в условията на пандемията, и това е неизбежно. И тук не говоря само за процента спрени проекти, който вече споменах, а за обективни трудности. Една голяма част от проектите, а и в целия свят, но най-вече тук на Балканите се осъществяват чрез китайски стоки и материали.
Затварянето на границите не позволява тяхното транспортиране, както и голяма част от китайската работна ръка беше принудена да се върне обратно.
Тук се поставя една много голяма дилема пред китайската страна дали новата им политика ще бъде преосмислена след пандемията. Предстои да видим дали китайската политика ще бъде насочена повече към развитието вътре в страната или ще продължи тази външно ориентирана политика.
Една голяма част от заемите, които Китай раздаде чрез тези проекти е много трудно да бъдат върнати и не са една и две молбите на държавите, включително и тук на Балканите, които искат те да бъдат разсрочени във времето. Тъй като всяка една страна предпочете да оцелее икономически в тази пандемия, да направи вътрешни реформи, да създаде специални вътрешни инструменти, отколкото да връща заеми на Китай.
И тук има един много голям „трън в петата“ – до колко, как и кога Китай ще успее да си върне парите, които са отпуснати по тези проекти.
За тези страни, с които вече има проекти има доста въпроси. Първият въпрос е за задлъжняването на страните към китайски финансови институции, банки и др. Нарицателно тук е Черна гора. Босна и Херцеговина също имат сериозни проблеми.
На второ място в чисто политически смисъл това е въпросът до колко и как ще се променя политическата реакция на страни, които са в тези проекти. Имаше един много показателен сигнал за това как при гласуването в ООН страни, които имат сериозни проекти с Китай обръщат своята позиция в полза на Пекин.
На трето място е рентабилността на самите проекти и качеството на тяхното изпълнение въпреки гаранциите, които дава китайската страна, че ще бъдат спазени всички европейски изисквания.
Въпросите са много повече, отколкото са отговорите на този етап. Едно е сигурно – едва ли Китай ще се откаже от тази мащабна инфраструктурна програма. Това е лицето, това е емблемата не само на президента, но и на китайското държавно ръководство като цяло. До каква степен тя ще бъде преосмислена и променена предстои да видим. Но със сигурност, това е най-важното: Европа трябва да бъде готова и да бъде много гъвкава, за да може да извлече своите ползи от едно такова партньорство. Освен това предстои да видим как ще бъдат развити отношенията ЕС-Китай, защото германското председателство обърна много сериозно внимание на отношенията с Китай. През октомври в Лайпциг трябваше да има среща на високо ниво, която не се осъществи, заради пандемията, но тя предстои да бъде осъществена.
Крайно време е Европа също да има своя мащабен проект за развитие. Планът Юнкер не можа да олицетвори това по много причини. Много финанси са съсредоточени по Многогодишната финансова рамка и плана за възстановяване и устойчивост. Нека това не са отново едни пари, раздадени за малки проекти, а действително Европа да има своята визия за развитието на света и за предотвратяването на кризите в следващите години.