На другия ден… Имаше такъв филм преди няколко десетилетия. Смразяваща лента.
Когато подхвърлих идея за форум с подобен надслов, не съм имал предвид внушения за предстоящ сценарий на ужасите.
Но и това, което чертаят експертите сега и с оглед предстоящите процеси, е по-скоро песимистично.
Впрочем, когато д-р Любомир Кючуков определи датата на форума, не сме предполагали, че на този ден правителството ще подаде оставка и това ще постави въпроса за характера на едно ново управление.
Благодаря, че се отзовахте на поканата. Тук сме се събрали хора, които са имали отношение към управлението (разбират от управление!), колеги от науката, от политиката, дипломацията, хора на бизнеса, главно от сектори, сериозно засегнати от кризата.
Трябва да припомня, че подобни дебати сме инициирали и друг път – във времето, когато съзирахме края на прехода; във връзка с членството ни в ЕС, по повод на Ковид-кризата…
Сега имаме наслагване на кризи не само у нас, а това изисква силно и ефективно управление и международно поведение, дипломация на ниво.
Без съмнение, това което катализира в негативен план критичните процеси е войната в Украйна. Това е война, която не само покосява много жертви и носи огромни разрушения.
Това е война, която породи тежки кризи за Европа и в световен мащаб:
- в енергийната сигурност;
- заплахата за продоволствения сектор;
- криза в доверието; една нова „желязна завеса”.
Всъщност това от което повече от всякога имаме нужда е от разговор за перспективата, т.е. за стратегията за изход от кризите, които са ни налегнали като пролетни кърлежи.
И аз, и моите колеги от АБВ изразихме ясно и категорично своята антивоенна позиция още в първите дни на конфликта. Настояхме за незабавно примирие и бързи преговори. И когато се появи лъч надежда за успешен изход от преговорите се намесиха силите, заинтересовани от безкрайното продължаване на военните действия.
И понеже първата жертва в една война е истината заваляха прогнози за това кой, как и кога ще спечели. Това ми напомня един наш разговор с президента Буш, в който го попитах има ли критерий за победата в съвременния военен конфликт. Защото ако е много по-лесно войските да стигнат за 2 дена и половина до Багдат или до Киев, всъщност войната тогава започва.
В градските боеве е много трудно да се постигне успех. Впрочем тогавашният американски президент се съгласи с това. И затова сега ако не влязат в действие тежките свръхмодерни оръжия, които да сринат всичко наред, сраженията ще продължат дълго и мъчително и за участниците, и за съседите.
Многократно, по различни поводи съм казвал, че всяка война е тежко поражение за световната дипломация; както е и тежко изпитание за народите.
Аз съм за това да бъдем солидарни съюзници, но в определени граници. Не приемам формулата „коалиция на желаещите” (каквато беше 2003 г., а сега и в по-голяма степен). Били сме солидарни с Алианса нерядко, но трябва да запазим правото си за частично участие или дори за неангажиране, когато войната засяга близки нам народи.
Решението на проблемите, произтичащи от войната, няма да стане с по-ожесточени военни действия.
Не понасям „ястребите”. Защото когато трябваше да посрещаме ковчезите на загиналите ни млади сънародници от Кербала, най-яростните привърженици на войната се скриха и ние трябваше да се изправим „очи в очи” с родителите на загиналите.
Сегашната война сложи началото на нова, необуздана надпревара във въоръжаването. Президентът Путин беше поставил задача на „специалната акция” да „демилитаризира” Украйна. Вместо това на украинска територия се изсипаха огромни количества старо (и не толкова) оръжие, на чието място Западът инвестира в невиждани мащаби модерна военна техника.
Отново се заговори за „нов световен ред”. Нов световен ред – еднополюсен, на тежко непрекъснато противопоставяне – не, мерси!
След края на войната в Украйна ще стои отново въпросът за отношенията между Запада и Русия.
Сигурността на Европа не може да е против или дори без Русия. Казал съм го преди 20 г., и сега се надявам след края на войната това съждение да остава в сила. Знам, че нищо няма да е същото, но твърдя, че трябва да бъдем сред носителите на мирни идеи и инициативи.
Смятам, че трябва да се възстанови ролята на ООН и другите колективни органи в търсенето на решения по възникнали кризи и конфликти. Съветът за сигурност на ООН постепенно беше игнориран, а сега вече и никой не го пита. Аз помня едни много силни и резултатни форуми НАТО – Русия, в хода на които се търсеха общи решения на световните предизвикателства.
Войната и санкциите в двете посоки породиха несравнима енергийна криза. Колебливото поведение и дефицитът на професионализъм сред българските управляващи ускориха кризата.
Гледам и им се чудя как гордо се бият в гърдите с тезата, че отказвайки руския газ са договорили няколко танкера LNG. Това не е стратегическа енергийна политика, не е дългосрочна, а временни решения тип “бай-пас”.
Подхранват се надежди (или по-скоро илюзии) за доставки от други източници. Коментира се основно прословутият азербайджански газ, който договорихме с президента Илхам Алиев през 2009 година и впоследствие много наши правителства се размотаваха при изграждането на междусистемната връзка Димитровград – Комотини.
Впрочем договарянето на такива енергопродукти не е просто търговска сделка. Години наред ние работехме за това Азербайджан да бъде приет като стратегически партньор в Европа. В един момент бях предложил на президента И. Алиев да влязат във вътрешната ни газопреносна мрежа, да участват в предприятия, които се нуждаят от газ и произвеждат торове например. С други думи – да развием трайно, доверително, разнопосочно партньорство.
Тъй като все по-често някои от нас са характеризирани като „путинисти”, нека да задам реторичен въпрос – кой всъщност е успял да договори друго, прилично количество газ за България? Само приказки за диверсификация и или нищо, или символични обеми.
Чета, че се водили разговори с Катар, Египет, Туркменистан за доставки на природен газ. Аз съм водил преговори, получавал съм щедри обещания и то в далеч по-спокойни времена. Помня как Гурбангули Бердимухамедов не на шега казваше: „Искаш 2 млрд. куб. м? Ще ти дам 4, 8 дори – но ти си намери как да ги транспортираш до България” Тогава нямаше как – „Газпром” отказваше съдействие, през Каспийско море или през Иран не ставаше.
Сега не е по-лесно. Но за това се иска оправна енергийна дипломация, каквато ние нямаме.
Тези изводи се отнасят в не по-малка степен за развитието на ядрената енергетика, която получи „зелена светлина” от Брюксел. Споделям мнението на експертите, че само с изграждането на четири нови ядрени блока страната ни ще бъде енергийно независима и ще постигне условията на Европейската зелена сделка.
Важно е да имаме устойчива базова енергия в лицето на ядрената. Това изисква незабавни и ускорени преговори с потенциалните партньори, някои от които вече ни направиха и оферти за АЕЦ „Белене”, чиито реактори можеха да заработят преди години.
Мисля, че трябва да доведем до успешен край разговорите със съседите от региона – Сърбия, Македония и Гърция за участие в проекта.
Ние имаме нужда от сериозна експертно-политическа дискусия и изработване на стратегия за развитието на ядрената ни енергетика в новите условия, дори да се включим активно в европейския дебат на енергийните въпроси.
През април 2009 г. в София проведохме среща на върха „Природен газ за Европа. Сигурност и партньорство”. Във форума взеха участие около 30 държави и институции, от които половината президенти и премиери. В дебатите се включиха председателят на ЕК Жозе Барозу, емирът на Катар, ключови фигури от енергийната дипломация на САЩ и Русия.
Приемането на Декларацията на Софийския форум показа, че България може да има своя принос за разработването на обединяващи принципи, които да залегнат в основата на нова система на международната енергийна сигурност.
Ние показахме, че можем да бъдем фактор в международния диалог по енергийните въпроси.
Днес трябва да водим своя ефективен дебат за утрешния ден на Балканите и нашето място в развитието на региона.
Имаше един период в най-новата ни история, в който лидерските ни позиции в региона се подчертаваха от президента Дж. Буш и председателя на ЕК Жозе Барозу.
Уважителното отношение на съседите ни към София се реализираше в поредица от многостранни форуми и активни двустранни отношения.
Днес съседите ни дори отказват да присъстват на форум за Зап. Балкани, организиран от ЕК (или скланят с видимо нежелание). Трябват ни много усилия да си върнем авторитета, уважението на съседите.
В записките си бях отбелязал, че „на другия ден” (или просто някой ден) ние ще трябва да постигнем някакво работещо споразумение с Република Северна Македония. Междувременно се появи предложението на Френското председателство, към което се отнасям уважително, но съзнавам, че то няма да даде хоризонт на отношенията ни.
Ако ние ще дадем „зелена улица” за преговори на Северна република Македония за членство ЕС, то не бива да го направим под и заради натиск отвън, от нашите западни съюзници. Ако го правим, то трябва да е защото сме най-близки (“исти народи” – по израза на бившия премиер З. Заев).
И трябва честно да си отговорим – как стана така, че ние от най-близки (всъщност по-назад във времето един народ), сега да сме най-враждебни. И го казвам не само заради тези периодични проучвания в РС Македония, според последното от които ние сме на последно място, а най-харесвани са Сърбия и САЩ.
Така че спорните въпроси ще останат дълго и ние трябва да сме готови на продължителна полемика по историческата истина. Така, както сме водили този дебат предишните десетилетия.
Преди около 20 години бях казал, че формулата на българския успех е управление чрез максимално съгласие. И твърдя (позволете ми тази нескромност), че по времето на премиера Симеон Сакскобургготски имахме успехи и заради отношенията между институциите.
* * *
Трябва да кажем сбогом на омразата, на конфронтацията и на политическата мъст в и чрез институциите.
И най-сетне – да проумеем, че „на другия ден” не е „ден за ден”! Не е и с хоризонт за един мандат!
Време е да мислим перспективно и стратегически!
Георги Първанов е историк и политик. Автор е на десетки студии, статии и монографии. Председател на Българската социалистическа партия (1996-2001), народен представител в 37-ото, 38-ото и 39-ото народно събрание. Президент на Република България два мандата (между 22 януари 2002 и 22 януари 2012).
Georgi Parvanov is a historian and politician. He is the author of numerous studies, articles and monographs. Chair of the Bulgarian Socialist Party (1996-2001), member of the 37th, 38th and 39th National Assemblies. President of the Republic of Bulgaria for two terms (from 22 January 2002 to 22 January 2012).
Резюме: В материала се обобщават последиците от кризите за България, рисковете от войната, енергийните проблеми, регионалните предизвикателства. Направен е опит да се очертае перспектива, да се започне разговор по стратегията за изход от кризите. Обосновава се необходимостта от ефективна енергийна дипломация, от разумна позиция, съответстваща на националния интерес в условията на военния конфликт. Авторът разсъждава върху необходимостта от решителни действия за това България да си върне лидерската роля на Балканите и намери разумно решение на проблемите с Република Северна Македония.
Abstract: The text covers the consequences of the crises for Bulgaria, the risks of war, the energy problems, the regional challenges. It is meant as an attempt to define the perspectives and to start a dialogue on the crises-management strategy. It argues the necessity of efficient energy diplomacy, based on reasonable assessment, reflecting national interests in times of military conflict. The author deliberates on the necessity for definitive measures in order to restore Bulgaria’s leadership role in the Balkans and to reach an equitable solution to the bilateral problems with the Republic of North Macedonia.