Динамиката на процесите в пост-съветското пространство, конфликтът в Украйна и изострянето на напрежението между Русия, от една страна и САЩ, ЕС и НАТО – от друга, доведе до рязко свиване на идеите и перспективите за Черноморския регион – разглеждан единствено и само като поле на конфронтация, като сигурността доминира и до голяма степен измести всички останали аспекти на междудържавните двустранни и регионални отношения. А отсътвието на диалог извън проблемите на сигурността (където пък диалогът на практика бе прекъснат) само по себе си генерира допълнително напрежение и води до нова спирала в неговата ескалация.
От тази гледна точка като първа стъпка за търсене на позитивни алтернативи на сегашното развитие на процесите би следвало дебатът да не се ограничава само в плоскостта на отношенията ЕС-Русия, а да се види комплексът въпроси в региона като цяло. Което пък от своя страна предполага дискусиите да се оттласнат от чистите констатации и погледа назад, а да се опитат да търсят решения на проблемите с поглед напред. С други думи – да се отиде отвъд отговора на въпроса „кой е виновен?”, на който ние в Европейския съюз и Русия имаме еднозначни – и коренно противоположни отговори, а да се опитаме да формулираме идеи по посока на решенията „какво да се прави?”.
В геополитически план Черноморският регион оформя полоса на съприкосновение на няколко силови линии: от географска гледна точка – между Европа и Азия (с всички характеристики на Близкия изток като дългосрочна гореща точка); в политически план – между евроатлантическия свят и цивилизационните традиции на източните общества; в религиозен – между християнството и исляма; в исторически – като поле за противоборство на големи империи; в икономически (дори и само през призмата на енергетиката) – като район на транзит и трансфер на енергоносители между страни-производителки и страни-потребителки на енергоресурси. 
Но преди всичко сега той се явява пресечна точка на интересите на водещите регионални сили – Русия и Турция, както и на геополитическите и глобално-икономически интереси на големите световни играчи – САЩ, ЕС, Китай. Това определя и неговите основни днешни характеристики. На първо място – много двустранни замразени конфрикти (Абхазия, Северна Осетия, Нагорно-Карабах, Приднестровието, Източна Украйна), много зони на военни действия, много оръжие в региона (не само у държавите, но и в ръцете на разнообразни паравоенни формирования) и най-вече – той се явява пряка линия на конфронтация от типа „студена война”. На следващо място – регионът е в непосредствена близост до основните международни конфриктни зони, „горещи” точки на напрежение и реални военни действия: Сирия, Ирак, Афганистан, както и до реалното оперативно поле на „Ислямска държава” (фактор, който често остава на заден план при анализа на ситуацията, но който има потенциал да предизвика сериозни проблеми в редица страни в Черноморския регион). Крим радикално промени ситуацията: Русия се стреми да се преутвърди като доминиращ фактор в региона, НАТО засилва военното си присъствие, балансите рязко се промениха, конфронтацията доминира и практически не оставя място за диалог.
Говорейки за приоритетите на отделните глобални играчи в широкия Черноморски регион си струва да се спомене, че традиционно интересите на ЕС винаги са били по-скоро съсредоточени в сферата на икономиката (и основно към богатия на енергоносители Каспийско-Кавказки район), докато САЩ концентрират своето внимание основно върху аспектите на сигурността, укрепването на военно-политическото си присъствие и ограничаване на руското политическо (и енергийно) влияние върху страните от региона, а и в по-широк контекст – от цяла Югоизточна Европа. Парадоксално, но регионът на Черно море от друга страна е единственото място в момента, където Русия си сътрудничи тясно с НАТО в лицето на една ключова негова страна-членка – Турция. Нещо повече, в продължение на близо две десетилетия, както преди, така и по време на сегашната криза (с краткото десетмесечно прекъсване по време на кризата със сваления от Турция руски самолет в Сирия) Турция и Русия се стремят да определят динамиката на сигурността в региона, не на последно място – и енергийната такава.
От своя страна след 2008 г. и събитията в Грузия Европейският съюз реално изцяло промени, дори идейно подмени възприетия „включващ” подход към региона на Черно море (намерил въплъщение в приемането на Черноморската синергия като инструмент на ЕС спрямо региона след като чрез присъединяването на България и Румъния ЕС получи физически излаз към него) с „изключващ” такъв (Източното партньорство), оставяйки практически извън обхвата на своите политики и инструменти Русия и Турция. Които пък от своя страна намериха в това допълнителен мотив за собственото си сближаване като алтернатива на усложнените си отношения с Брюксел, а и Вашингтон. В резултат на това станахме свидетели на прецедент в световната политическа история в рамките на последното столетие, когато тези две страни, заедно с Иран, успяха частично да изолират Запада от решаването на ключов световен проблем – чрез организирането на паралелния преговорен процес между страните от сирийския конфрикт в Астана. Иначе казано, без да предлага идеологическа алтернативност и без да разполага с необходимия икономически потенциал (извън енергоносителите) да предложи политическа алтернатива на страните от региона, Русия получава определена вторична, до голяма степен изкуствена геополитическа алтернативност в резултат на конфронтацията с ЕС. Нещо повече, в национален план конфронтацията е този политически и обществен ресурс, който позволява на управляващите в Русия и Турция да генерират широка политическа и обществена подкрепа за своите политики и да използват това противопоставане с Европа като инструмент за вътрешна консолидация на нацията (впрочем, в огледален план тази конфронтация се използва практически за същите цели и от някои от съседките на Русия – но не само и не толкова за национална, колкото за международна консолидация в рамките на НАТО и ЕС).
Маркирайки позициите и интересите на Китай спрямо региона, следва да се подчертае, че Китай демонстрира наличието на дългосрочна стратегия за икономическа експанзия в тази част на Европа, показвайки засилен интерес и търсене на нови подходи, включително и чрез „Инициативата за трите морета” (Черно, Адриатическо и Балтийско) за модернизация на пристанищната инфраструктура, допълваща по-широкия стратегически проект за „Пътя на коприната”. Всичко това на фона на достатъчно интензивния ежегоден политически диалог в рамките на формата „16+1”, обхващащ страните от Централна и Източна Европа и Китай.
Анализът на политическите процеси би бил непълен, ако се пропусне и влиянието на недържавните фактори в региона. Нарастващите национализми – характерен елемент на новия европейски век – намират свое приложно поле на практика във всички черноморски страни. И докато в Западна Европа те се проявяват по-скоро на ниво общество, намирайки израз в нарастването на ксенофобските нагласи и електоралния ръст на партиите на крайната десница (издълбавайки същевременно дълбоки вътрешни разломи в обществата), то в редица страни от източната част на континента и пост-съветското пространство тези националистически тенденции прерастват в управленска държавна политика (използвани като инструмент и за укрепване на властовите позиции на управляващите) – при това в немалко случаи с все по-очевиден реваншистки привкус. Към всичко това следва да се добави и сериозната активност на радикалния ислям, особено в района на Кавказ, който се използва не само за рекрутирани на нови джихадистки бойци, но и като база за организация на терористични акции извън региона.
Очевидно при наличието на толкова много линии на съприкосновение на конфликтни интереси подходът за търсене на стабилизация на региона следва да бъде интегрален, а инструментът за решаване на проблемите може да бъде само политически. На първо време това означава най-малко две неща: диалог и мерки за възстановяване поне на минималното доверие. Надпреварата във въоръжаването води единствено до нова надпревара във въоръжаването – на още по-високо ниво. Освен това НАТО изначално е стратегически доста ограничен в усилията си да поддържа желаните баланси: както в международно-правен план (от Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., налагаща лимити на броя, тонажа и времето на престой на военни кораби на нечерноморски страни в акваторията на Черно море), така и в политически – от тясното руско-турско взаимодействие. Това от своя страна поставя въпроса доколко едно ограничено присъствие на НАТО може да играе реален възпиращ ефект и дали то не се превърща просто в удобен аргумент за засилващо се руско военно присъствие и активност в региона. Тук следва също така да се отчита и обстоятелсдтвото, че за разлика от страните, които граничат директно с Русия, Югоизточна Европа вижда рисковете за своята сигурност не толкова във възможна директна агресия, колкото в цялостно влошената среда за сигурност в резултат на конфронтацията между Русия и НАТО, която прави сраните от Югоизточна Европа по-уязвими на по-преките зпалахи, каквито за тях са тероризмът, радикалният ислям, преливането на нестабилност от Сирия и Близкия изток, бежанският натиск. Нещо повече, историята е показала, че с Русия винаги е по-добре да се преговаря, отколкото да се воюва – не случайно сривът на комунизма в страната бе в резултат не на Студената война, а на разведряването.
На фона на сложните политически взаимотношения в Черноморския регион следва изрично да се спомене факта, че страните от региона успяха да изградят свой формат за регионално сътрудничество с вече достатъчно дългогодишна история – Организацията за черномоско икономическо сътрудничество (ЧИС). Независимо, че ЧИС често се оказва почти блокирана от регионални напрежения и двустранни конфликти, тя е единствения регионален формат за диалог и сътрудничество, а необходимостта от нейното съществуване като платформа за многостранен регионален диалог се доказва дори от факта, че въпреки формално чисто икономическата си насоченост, тя реално е квази-политическа и не случайно ръководният ѝ формат е от министри на външните работи.
Диалогът обаче има не само междудържавна проекция – и най-опасното е, когато омразата и агресията започват да определят отношенията между обикновените хора. За съжаление като че ли в много случаи геополитиката се мисли в категориите на отминалия век – единствено и само през призмата на териториите. А днес битката е може би в по-голяма степен за съзнанието на хората – и радикалният ислям и неговата идеология са най-убедителното доказателство за това. По отношение на региона тази тенденция намира отражение в обстоятелството, че на практика със своите действия Русия изолира и маргинализира своя най-важен ресурс в пост-съветското пространство – руското и рускоезично население. От друга страна действията на Украйна по изолация на сепаратистките региони (включително периодичното прекъсване на електрозахранване, изплащане на пенсии и т.н.) реално имат същия ефект върху няколко милиона украински граждани. Със своята политика ЕС също не допринесе за стабилизация на процесите и подходът не беше достатъчно коректен към Украйна – след обещанията за евроатлантическо бъдеще и подкрепа последва откат, като референдумът в Холандия срещу ратификацията на Споразумението за асоцииране на ЕС с Украйна определено не беше посрещнат добре от общественото мнение в страната.
Очевидно първа задача на този етап е да се спрат бойните действия. Иначе казано – да се спазват изцяло Минските споразумения. И от двете страни. Тук специално стои въпросът с Крим, който не фигурира в Минск по-очевидни причини и който задълго ще трови отношенията в региона. Аналогиите никога не са изцяло релевантни, но си струва да се напомни, че на победителите във Втората световна война им трябваха близо тридесет години за да решат проблема със статута на Западен Берлин – сега просто едва ли имаме този времеви комфорт. Самото спиране на войната обаче само по себе си не решава въпроса, ако резултатът е просто нов замразен конфликт. Следващата фаза е да се да се гради мира. И на първо място това се отнася за вътрешния етнически мир – въпрос, който касае почти всички страни от пост-съветското пространство в региона с техните замразени конфликти и който има пряко отношение към статута и третирането на малцинствата.
Всичко казано налага по-високо ниво на ангажираност на ЕС с развитието на процесите в региона, деескалация на напрежението, постепенно намаляване на риска от директен сблъсък на НАТО и Русия, подобряване на цялостната среда за сигурност и разработка на своеобразна „мрежа от мрежи” за регионален диалог и сътрудничество.
Реактивирането и надграждане на Черноморската синергия и превръщането и в дългосрочна стратегия на ЕС за Черноморския регион може да бъде този инструмент, който да даде началото на един по-позитивен процес и България има сериозен шанс в рамките на българското председателство на Съвета ЕС да заложи в приоритетите си лансиране на дискусия по този въпрос. За целта с посланик Бенишева на страниците на в. „Труд” от 27 януари т.г. предложихме идеята за приемането на Черноморски дневен ред на ЕС да залегне като политически приоритет на българското председателство. За неговото реализиране трябва отново да се търси сътрудничество със страни като Германия и Румъния, като то може да бъде процес, стартиран по време на българското председателство, продължен от австрийското (страна, имаща сериозен интерес от свързването на Дунавското сътрудничество с Черно море) и завършен от румънското председателство в началото на 2019 г. Това би представлявало пряк български принос към общата външна политика и политика на сигурност на ЕС.
През 2018 ще се навършат десет години след съвместното заявление на министрите на външните работи на ЕС и на страните от черноморския регион за разширено сътрудничество между ЕС и региона като едно цяло. Настъпва момента за преглед на постигнатото, за по-голяма ангажираност както на ЕС, така и на региона, за дефиниране на следващи приоритети на сътрудничеството и механизми за изпълнението на тези приоритети, за повече гъвкавост и баланс между двустранния и регионалния подход. Разширяване на регионалното сътрудничество няма да разреши пряко спорните въпроси, но може да генерира повече взаимно доверие и с времето да подпомогне отстраняване на пречките за следващо по-високо ниво на сътрудничество. Още повече, че резолюцията на Европарламента от 2011 г. „За Черноморска стратегия на ЕС“ призоваваше за разработка на всеобхватна стратегия за региона с цел „решения за съществуващите проблеми и осигуряване на стабилност, сигурност, демокрация и процъфтяване в района. Черноморския район има стратегическо значение за ЕС”.
* Изказване на Кръглата маса „ЧЕРНОМОРСКИ ДНЕВЕН РЕД НА ЕС (Политически приоритети на българското председателство на Съвета на ЕС)”, организирана от Института за икономика и международни отношения, Българското дипломатическо дружество и Фондация „Фридрих Еберт”, София, 3 април 2017 г.