Януари бе необикновен месец от една очертаваща се като необикновена година.
Революцията „Тръмп“.
Невероятното се случи – Тръмп пое Белия дом и започна да превръща предизборните си обещания в президентски укази. Нищо не е по-показателно за революционните промени в света от факта, че докато новият американски президент произнасяше своето антиглобалистко встъпително слово, колегата му Си Дзинпин откриваше поредния форум в Давос с прослава на глобализма. Ролите като че ли бяха изцяло разменени, единственият успешен комунистически режим се превърна в застъпник на либерализма без граници, докато дясноконсервативна Америка се хвърли в протекционизма, приучавайки корпорациите на патриотизъм. Парадоксите не спират дотук – ветеранката от антимилитаристките протести Анджела Дейвис, наред с холивудски звезди и радетели на правата на човека, обявиха война на новата плутократска власт. Всички те призовават към завръщане към същия либерален фундаментализъм, който превърна арабско-мюсюлманския свят в зона на война и унищожение и който, в крайна сметка, прави невъзможен самия мултикултурализъм между постмодерни и традиционни общества и общности. Това означава, че почти нищо не свързва либерална Америка от времената на виетнамската война с днешните Съединени или по-скоро Разединени Щати.
Разединението става и все по-осезаем европейски проблем. С рокадата в ръководството на германската социалдемокрация бъдещето на голямата коалиция, а оттук и на Меркел, е под въпрос. Същевременно германският канцлер е под засилващ се натиск на баварския си съюзник по въпроса с имигрантите. Франция продължава да държи знамето на либерализма, въпреки катастрофалния рейтинг на Оланд. Брюксел е в паника, а НАТО – пред колапс – такива са някои от по-алармистките оценки за отзвука на първоначалния анонс на Тръмп. Същата паника или най-малко разочарование бе усетено и след първия телефонен разговор между Тръмп и Путин. Въпросното разочарование произтича и от факта, че новоизбраният президент следва неотклонно предизборните си идеи. Встъпителното му слово на церемонията на 20 януари може да се оцени като обявяване края на Студената война с аргументите на теоретика на реализма в международните отношения Ханс Моргентау. Израз на преосмислянето на американския фактор за Европа пролича във внушението на Туск, че САЩ на Тръмп са основно предизвикателство за ЕС, наред с Русия и „Ислямска държава“. Подобни предупреждения звучат и в тезите на главния редактор на „Ди цайт“ Йозеф Йофе. Същевременно, сближаването между Америка и Русия, мотивирано с антитероризма, бе поставено под съмнение след анонсираното намерение на Вашингтон за създаване на „защитени зони“ в Сирия и региона. Ако това е нещо повече от пропаганден трик, интересите на Вашингтон и Москва могат скоро да се разминат.
Междувременно, изоставеният от администрацията Обама Близък изток пое, макар и с предвидими колебания, към неизбежната дипломатическа фаза на сирийската гражданска война (да не се бърка с тази срещу „Ислямска държава“ и другите терористи). Проведената под егидата на новата „тройка“ Русия-Турция-Иран конференция на сирийски представители в столицата на Казахстан препотвърди този извод. Макар че двудневните дискусии не биха могли да доведат до нещо повече, самото присъствие на представители на въоръжената опозиция в една зала с представители на режима на Асад илюстрира слабостта на „непримиримите“ и засиленото влияние на Москва, но и на Анкара. Конференцията в Астана бе призната и като част от Женевския преговорен маратон, който ще продължи през февруари.
На Балканите студът скова и мигрантската вълна, но пък насочи вниманието към огромните вътрешни проблеми на региона, които не са единствено енергийни. България преживява труден преходен период с очертаваща се мръсна предизборна кампания и неясен международен профил. Съседна Македония е на прага на продължителна политическа криза, която може да доведе до нови парламентарни избори, но и до засилено противопоставяне между двете основни общности в страната. Сърбия бе на прага на дипломатическа и недипломатическа война с Косово заради един нашарен с надписи влак. В съседна Румъния наблюдаваме поредното дежа вю на обществено бламиране на социалистическо правителство с антикорупционни лозунги. Същевременно съседна на Румъния Молдова преживява своя проруски „момент“ след избирането на Додон. На този противоречив фон в края на месеца и Украйна даде заявка за присъствие в новините, чрез подновени сражения „на източния фронт“. Призракът на Сорос броди из проблемните демокрации от Източна Европа, подготвяйки поредните „цветни революции“, ако се вярва на критиците на престарелия противник на Тръмп. Ако пък се вярва на новите „кремлинолози“, зад всички беди на стария континент се крие сянката на Путин. Нашествието на троловете на КГБ създава виртуална реалност, пред която са безпомощни дори Шпрингер и Мърдок. Но докато политическите елити се изживяват като жертва на заговори на нелиберали от Изтока и отвъд Океана, отмъстителните електорати се готвят за последното сражение на урните. Революцията е на прага, отвъд който е неизвестността, окачествявана като transactional politics, т.е. политики на сделките.
Сблъсъкът на „измите“.
Кризата на либерализма, т.е. на американското „ляво“, европейския „мейнстрийм“ и на глобализма като самореализирала се идеология, отдавна не се оспорва от анализатори и политици. Първите десет дни от „Революцията Тръмп“ разсеяха надеждите, че тя е само предизборно-пропаганден трик. Какво ще дойде на смяна на статуквото в самите САЩ и в света? Отговорите ни препращат към различни периоди от управлението на Републиканската партия в търсене на идейна матрица и политико-психологическа диагноза на този феномен. Критиците от американското ляво посочват плутократския характер на подобна власт на свръхбогатите, включени в новата администрация. Отбелязва се парадоксалната ситуация, при която корпоративният капитал се вживява в ролята на изразител интересите на американските „сини якички“. „Икономическият патриотизъм“ е един от етикетите, които обозначават не само екипа Тръмп и кръговете около него, но и водещата икономическа платформа, която се представя за алтернатива на глобализма. В по-тесния смисъл на външната политика Тръмп и неговата администрация се причисляват към школата на реализма и неореализма в международните отношения. В този смисъл се търсят паралели и с консервативните доктрини и президенти от времето на Студената война. За политическия редактор на „Нюзуийк“ става дума за завръщане към реалистичните политики на един Никсън, контрастиращи с по-агресивната линия на редуващи се демократични администрации, които поставят под въпрос глобалното статукво. Разделението между „изолационисти“ и ястреби-интервенционисти обаче не следва стриктно партийния синор. Самата Демократическа партия е раздвоена между ястреби от типа на Хилари Клинтън, и умерени интервенционисти от типа на Байдън. Същото е валидно и за Републиканската партия, където ястребите се оглавяват от влиятелния сенатор Маккейн.
Не по-малко внимание в медиите се отделяше и на класическия въпрос: „Кой е виновен?“. Зачестяват мненията, че самият либерализъм до голяма степен е предизвикал глобален отговор под формата на „носталгичен национализъм“. Както изтъква Gideon Rachman във „Файненшъл таймс”, тръмпизмът е предшестван не само от възраждането на руския национализъм, но от сходни тенденции в Китай и Индия под лозунга „назад към славното минало“. С подобен извод е съгласен водещият руски анализатор Сергей Караганов, според когото Русия най-сетне се е освободила от своя „ваймарски синдром“ и през изтеклата година е постигнала победа над зложелателите си. Завръщането на реализма не подминава и Великобритания, намираща се под знака на Брекзит. Консервативният вестник „Телеграф“ твърди, че Тереза Мей уверено насочва страната към реализъм във външната политика, изразяващ се на първо място в сближение с тръмпова Америка. От своя страна един от доайените на Лейбъристката партия твърди, че зад новата вълна от популизъм във Великобритания се крие размиване идентичността както на „лявото“, така и на традиционната политика на Консервативната партия в търсенето на митичния „център“. С други думи, твърди лорд Стюърд Ууд, центризмът породи популизма, който пък е виновен за Брекзит. От друга страна, кризата на френската Социалистическа партия е повече от очевидна, след като катастрофалната непопулярност на президента Оланд и отпадането на дясната му ръка Валс от надпреварата за предстоящите през пролетта президентски избори доведоха до издигането на алтернативен кандидат с популистки профил.
Голям брой анализи и коментари са посветени и на въпроса „Какво да се прави?“, т.е. как либералите да организират отпор на новите предизвикателства, за да се върнат отново на бял кон във властта на държавите и да възстановят поразклатената си световна хегемония. Въпросът получи особено внимание и на „паническия“ форум в Давос, който премина под знака на възходящия популизъм. Сред рецептите, в частност на шефа на форума Шваб, е и реформиране на либералния фундаментализъм. Тази закъсняла реакция на огромното разтваряне ножицата на доходите и обричането на стотици милиони на мизерия обаче едва ли отива по-далеч от пожеланията и пропагандата. Леон Финк от Илинойския университет пък препоръчва нов курс на „прогресистите“, който да се разграничи както от пазарния фундаментализъм, така и от авторитарната икономика: „нова архитектура на международната търговия, инвестиции и технологичен трансфер, която да приобщи представителите на тази класа. Напредъкът, олицетворяван от международните търговски споразумения, които на свой ред са по принцип в интерес на всички, трябва да доведе до изравняване заплатите в страните с евтин труд до тези на техните развити световни търговски партньори.“
Друг акцент в публикациите е бъдещето на Европейския съюз в неговото качество на „нормативна общност“. Един от бунтарите срещу бюрократичния диктат на Брюксел несъмнено е Орбан, който предрича „многополюсна Европа“, която ще позволи на една „силна Унгария“ да бъде част от „силна Европа“ и от … един слаб Европейски съюз. На другия „полюс“ са онези, които предлагат по-голяма кохезия в рамките на ЕС, по-активни политики в сферата на вътрешната сигурност и във външните политики на стабилизиране и развитие на съседните на ЕС региони. Подобни рецепти се опират и на приетата през юни миналата година, но останала почти напълно незабелязана от националните елити „Глобална стратегия за сигурност на ЕС“, изготвена под егидата на Федерика Могерини. Водещата идея в нея е, че на първо място трябва да се поставят интересите на европейските граждани, а „европейските ценности“ – на второ място. С други думи, дори онези, които препоръчват „повече от същото“ в европейските вътрешни и външни политики, все повече се адаптират към очерталия се завой към реализъм. Това, естествено, е и следствие на неочаквания за европейските елити резултат от политиките на либерализъм/хуманитарен интервенционизъм – в частност в арабския свят – който не може да бъде окачествен иначе, освен като политическа, хуманитарна и нравствена катастрофа. Утвърждаването на обратното би означавало да се сложи знак на равенство между либерализма и цинизма.
Цитати
- Руски триумфализъм. Сергей Караганов, директор на „Россия в глобальном мире“: „Почти двадесет и пет години нашата страна балансираше на ръба на „Ваймарския синдром“, изпитвайки несправедливостта на политиката на Запада. Но за разлика от Германия от 30-те години, тя не се срути в пропастта, изнесе политическа битка, устоя и се превърна в победител. Многообещаваща е и метаморфозата на друга част от съзнанието на руския лидерски елит и на по-голямата част от населението. През последните 300 години геостратегически и културно те се изживяваха и оценяваха страната като периферна част от Европа. От 2011-2012 г. рязко се засили повратът на Русия към разширяващите се икономически и политически пазари на Азия. Той се дължи и на засилването на политическото и идейно противопоставяне на постмодернистка Европа, която до голяма степен забрави своите ценностни корени. Наложи се схващането, че Европейският съюз е влязал във всеобща криза, превръщайки го в малко перспективен политически партньор. На този фон Русия на ментално равнище се превърна от европейска провинция в център на възходяща Евразия, в консервативна, но устремена в бъдещето глобална, атлантическо-тихоокеанска държава, надявам се, без глобални задължения, освен поддържането на мира и гарантирането на коренните руски интереси… Старият световен ред е разрушен. Трябва да започнем да строим новия. Според мен, той ще бъде мек вариант на двуполярен свят. Единият полюс ще е около САЩ, а другият – Голяма Евразия, в която икономическият лидер – Китай, няма да бъде хегемон. Пекин ще се уравновесява с Москва, Делхи, Токио, Сеул, Техеран, Джакарта и Манила. Ще е нужен обаче и орган за глобално управление за този нов свят, за поддържане на сигурността и избягване на глобален конфликт. Съветът за сигурност на ООН е незаменим. Същевременно той въплъщава инерцията на отминали времена. Рано или късно светът ще се върне към концепцията за „концерт на нациите“. Отначало, ако той бъде лансиран успешно, ще има „голяма тройка“ – Русия-Китай-САЩ. След това към нея трябва да се присъединят Индия, Япония, възможно и Бразилия и някоя от водещите европейски страни, ако междувременно ЕС се върне към координируемата политика на суверенни държави, а не да продължава да провежда „единна“ политика, която се свежда до политическата нула.“
- Какво да се прави? Според Клаус Шваб – председател на Световния икономически форум (във „Файненшъл таймс“), сегашната криза изисква предприемането на следните стъпки: „На първо място, лидерите трябва да се споразумеят за изграждането на система на глобално управление, която е инклузивна, отговаря на бързо променящата се геополитика и има моралния авторитет да налага ефективни решения. На второ място, те трябва да работят за реформиране на пазарния капитализъм, за защита на онези, които станаха жертви на дълбоките разделения, корупцията и късогледството на сегашната система. На трето място, лидерите трябва да работят за възстановяването на глобалния икономически ръст. Промяната е много по-лесна за осъществяване, когато има динамичен ръст. На четвърто място, те трябва да се стремят да овладеят голямата вълна от технологични промени, която ни настига – „четвъртата индустриална революция“, преди да е станало обратното. Накрая, но не и по важност, лидерите трябва да обърнат внимание на всеобхватната криза на идентичността, която ерозира общностите и начина на живот на хората през последните две десетилетия, предизвиквайки поредни вълни на законно недоволство. Единственият въпрос е доколко това нагаждане ще е насилствено и доколко ще сме в състояние да прилагаме уроците на цивилизацията, които трябваше да усвояваме в течение на толкова дълъг период, и които са в основата на постигнатия напредък.“
- Руското хакерство води до възраждане на либерализма от Студената война. Политическият редактор на Нюзуийк Матю Купър разглежда проблема в историческия контекст. „Днес либерализмът от Студената война като че ли се завръща. Когато по време на предизборния дебат Хилари Клинтън нарече Тръмп „марионетката на Путин“, някои по-възрастни зрители са си спомнили за 1960 г., когато Кенеди се позиционира вдясно от Ричард Никсън, алармирайки за изоставането в ракетостроенето, което впоследствие се оказа мит, както и за китайските заплахи срещу двете малки островчета в тайванския пролив. По подобен начин демократите днес са инициатори на разследването на руските хакерски атаки…Но съществуват големи различия между ветераните от Студената война и антипутинските демократи днес. На първо място, руското предизвикателство е периферно. Комунизмът беше световна идеология от Ханой до Хавана, а Москва беше самопровъзгласил се патрон на революционерите по света. Путинизмът, ако въобще съществува подобно понятие, няма международно измерение. Той е израз на руския национализъм и картбланш за олигарсите, както и за антигей подземните босове. Той има сходство с националистическите, антиимигрантски партии от типа на Партията на независимостта на Великобритания или френския Национален фронт, но не и с комунизма. Путинизмът няма опасност да наводни света, подобно на тишъртките с образа на Че Гевара. На второ място дори демократите, които са възприели твърда линия спрямо Путин, не са твърди интервенционисти. Те например не призовават към военен отговор на Пекин в случай, че Китай изгражда изкуствени острови в Южнокитайско море и че се стреми да играе двойна игра с Япония, Виетнам, Филипините и САЩ. Освен това, демократите са разделени относно реакцията на твърдата подкрепа на Путин за Сирия. Някои, като Хилари Клинтън, се изказват в полза на по-твърда линия срещу бруталния режим на Асад, докато други – като Байдън, бяха против подкрепата за бунтовниците. И все пак, този – по-агресивен тип либерализъм в стил „Студена война“ може би все още не е мъртъв, а просто пасивен. Също както републиканците се върнаха назад към техните изолационистки периоди с един президент, провъзгласил Америка на първо място, ястребският подход е дълбоко закодиран в демократичното ДНК. Една черта на либералите от времето на Студената война, която би могла да бъде възпроизведена в ерата Тръмп, е дълбоката вяра в съюзите с Европа, убеждението, че Америка не трябва да остава сама и трябва да проявява умереност в чужбина – инстинкт, който частично се дължи на вярата, че Америка се нуждае от драстична социална реформа. Що се отнася до консерваторите от същата епоха, те бяха по-големи шовинисти, вярвайки, че алтернатива на комуунистическия свят трябва да бъде американската империя, която да е в състояние да упражнява контрол върху света.“
- „Либералите се събудиха от дълъг сън“, твърди Ювал Ноа Харари във „Файненшъл таймс“: „Фактът, че западните елити се разделят с мечтата си за края на историята може да увеличи шансовете ни успешно да решим глобалните проблеми. Част от тази мечта беше убедеността, че въпросните елити са най-наясно с онова, което е добро за човечеството. Това доведе до сериозни геополитически провали от типа на източното разширяване на НАТО и инвазията на Ирак. По-скромни амбиции във Вашингтон и Брюксел могат да допринесат значително за засилване на международното сътрудничество. Освен това, докато при предишните кризи през 30-те и 60-те либералните идеи бяха атакувани от конкурентните идеологии на фашизма и комунизма, днес те нямат истински конкуренти. Въпреки разочарованието от либералната демокрация и пазарната икономика, никой все още не е формулирал алтернативна визия, която да има някакво глобално влияние. Руският президент Путин не е Сталин – той няма идеология, която би могла да привлече безработните гърци, недоволните мексиканци или лековерните студенти в Кембридж. Ислямска държава не може да въздейства извън кръга на своите последователи-лунатици. При отсъствието на алтернативни глобални идеологии има по-малки рискове за глобална идейна война. Но следващите години може би ще бъдат характеризирани от интензивно търсене на нови решения и с опити за формулиране на нови социални и политически визии. Възможно е либерализмът да се обнови по същия начин, по който излезе от кризите през 30-те и 60-те години, превръщайки се в още по-привлекателен модел.”
- Новият интернационализъм. Леон Финк пише в „Гардиън“: „Прогресистите не бива да отстъпват дискусията за световната икономика нито на либералните глобалисти начело с Томас Фридман и Марк Цукерберг, нито на псевдопротекционистите, свързани с Тръмп и Льо Пен. Докато първите считат сегашния залез на западната работническа класа като неизбежен, последните предлагат единствено насилствени и авторитарни контрамерки. Вместо това, ние трябва да се стремим към нова архитектура на международната търговия, инвестиции и технологичен трансфер, която да приобщи представителите на тази класа. Напредъкът, олицетворяван от международните търговски споразумения, които на свой ред са по принцип в интерес на всички, трябва да доведе до изравняване заплатите в страните с евтин труд до тези на техните развити световни търговски партньори.”
- Носталгичният национализъм. Гидеон Рахман във „Файненшъл таймс”: „Америка досега определяше глобалните трендове. Но още преди Доналд Тръмп да направи заявката „Да направим Америка отново велика“, Китай, Русия и Турция вече наложиха модата на носталгичния национализъм. Китайската версия на тръмповия слоган е обещанието на президента Си Цзинпин да поведе народа си към подмладяване, направено през 2012 г. Същата година Владимир Путин се върна в Кремъл като президент и лансира национален проект, който може да се резюмира с думите „Да направим Русия отново велика“. Междувременно в Турция президентът Реджеб Тайиб Ердоган започна да търси вдъхновение в славата на Османската империя. Политическият климат в Китай, Турция и Русия са ясно доказателство за опасностите на носталгичния национализъм. И в трите държави стремежът към възстановяване на националното величие се съчетава с налагана от управляващите кампания срещу враждебните външни сили, както и срещу антинационалните „вътрешни врагове“. Силните американски институции и свободна преса ще направят много по-трудно за Тръмп да подчини местната политическа опозиция чрез носталгичен национализъм по примера на Путин, Си или Ердоган. Но самата идея, че демокрациите по някакъв начин са имунизирани срещу по-меките форми на националистическо възраждане, е погрешна. Достатъчно е да се погледне към Япония, Индия, Унгария и Великобритания. Шинзо Абе води енергична кампания за национално възраждане. Той се вдъхновява от реставрацията на династията Мейджи през 19 век, превърнала Япония във водеща сила в Азия. В Индия премиерът Нарендра Моди е начело на индуистко националистическо движение, което едновременно се стреми към модернизирането на Индия, но и към повдигане духа на индийците, позовавайки се на славното (а и понякога митологизирано) минало. В Унгария премиерът Виктор Орбан е националист, който жали за териториите, загубени от страната му след Първата световна война. А освен това сме изправени и пред Брекзит. Носталгичният национализъм също изигра своята роля в решението на Великобритания да напусне ЕС. Привържениците му наблегнаха върху „Глобална Британия“ – понятие, което им напомни времената, когато Великобритания бе доминиращата световна сила, а не просто една от клуба на 28-те. При положение, че това явление характеризира страни като Русия, Китай, САЩ, Великобритания, Япония и Индия, може да останем с впечатлението, че става дума за универсална тенденция. Това обаче би било погрешно. Повечето утвърдени западни демокрации все още не са последвали този тренд. Канада, Австралия и повечето страни-членки на ЕС не са се поддали на национализма. Франция обаче е уязвима – Народният фронт на Мари льо Пен е класически пример за носталгична националистическа партия. Но от другата страна на Рейн е трудно да си представим каквато и да е партия, която да прави кампания под мотото „Да направим отново Германия велика!“. В много страни с прояви на носталгичния национализъм, той все още е нова сила. Във Великобритания и САЩ най-успешните политици доскоро гледаха напред. Бил Клинтън възнамеряваше да изгради „мост към 21-ви век“, а Барак Обама проведе предизборна кампания под девиза „надежда и промяна“. Във Великобритания Тони Блеър наложи „Куул Британия“, а Дейвид Камерън се позиционира като модернизиращия консерватор, който е на „ти“ със съвременното общество. Дори Русия преди ерата на Путин изглеждаше по-заинтересована да гради ново бъдеще, отколкото да се върне към миналата имперска слава. Какво се случи? Стандартното обясение е в ефектите на глобализацията. Разделенията, предизвикани от глобалния капитализъм, включително масовата миграция и финансовата криза от 2008 г. вероятно увеличиха носталгията към по-стабилното, хомогенно и центрирано върху нацията минало. Националистическият възход в една отделна страна доведе до подражания другаде. Тръмп се вдъхновява от Брекзита, както и от Путин. По-малко проучена причина за носталгичния национализъм е изместването на политическата и икономическата власт от Запада към Азия. Чувството за ерозия на богатството и глобалното влияние на САЩ подхрани обещанието на Тръмп да възроди величието на Америка. От друга страна, възходящите азиатски сили Китай и Индия бяха окуражени да възродят своята национална и културно величие, които бяха засенчени в епохата на западния империализъм. Патриотичният повик „назад към миналото“ са част от политическата реторика в целия сят. Но носталгичният национализъм се превръща в опасен фактор тогава, когато води до митологеми и до враждебност към чужденците. Именно тогава се увеличават рисковете за сблъсък между съперничащи си национални идеологии. С избирането на Тръмп се увеличава възможността от конфронтация между американския и китайския национализъм в Тихия океан.”
- Многополюсна Европа. В коментар в „Политико“/Европа се разглеждат позициите на унгарския лидер Орбан. „Той призова лидерите на ЕС да признаят, че блокът е изправен пред множество кризи – слаб икономически растеж, застаряващи общества, лоши външнополитически решения и недоверие сред електората – и предрича залеза на ЕС от днешния си статут на „регионална сила“ до още по-второстепенна сила. Каква е рецептата му за обръщане на тази тенденция? Лидерите би следвало да се освободят от утопията, наречена наднационална Европа. Ако Европа иска отново да стане конкурентна, тя би следвало да изостави илюзията на федерализма. Ние искаме силна Унгария в силна Европа.“ Самата Европа следва да стане многополюсна, твърди Орбан. Той заявява намерението си да се стреми към нови взаимоотношения със САЩ, вместо обреченото търговско споразумение. Препоръчва също така да се работи с Китай и въпроса за Русия отново да влезе в дневния ред. „Според мен, нация или общност, която не е в състояние да се възпроизведе, не заслужава да живее… Този проблем и тази криза не могат да бъдат решени или подобрени чрез миграция, с използването на мигранти, гастарбайтери или с вулгарни трикове. Подобна общност не вярва в собственото си бъдеще и, следователно, няма място в бъдещия свят.“
- Какво да се прави? Този ленински въпрос в новите условия си задават Щефан Лене и Хедър Грабе – директор на Института Отворено общество в Будапеща на страниците на „Карнеги юроп“. „На първо място ЕС трябва да инвестира в силните си страни. ЕС трябва да стане в състояние да устои на силова политика на сделките, като инвестира в своята външна политика и политиката за сигурност, които следва да станат също толкова важни за него, каквато е икономическата му политика. Европейският съюз би следвало ускорено да се стреми към споделяне на активи, ресурси и изграждане на силен институционален потенциал. Още по-важно е евросъюзът да промени своя светоглед. Външната политика дълго време бе страничен въпрос за европейската интеграция. Днес европейските лидери трябва да я превърнат в приоритетно направление. За пръв път в историята на Европейския съюз външната политика трябва да стане базова отговорност на Брюксел. Има добри идеи за това, как това да стане в представената от Федерика Могерини през юни 2016 г. „Глобална стратегия на ЕС“. Документът представя убедителен начин за по-кохерентно и активно заангажиране на ЕС… Има пет области, в които ЕС може и би трябвало да поеме предизвикателството от страна на Тръмп, което на свой ред предполага достигане зрялост на европейската външна политика.
- Великобритания върви към реализъм във външната политика. В редакционен коментар на в. „Телеграф“/Лондон се твърди: „Тереза Мей обозначи съществена промяна в британската външна полтика: Великобритания никога няма вече да завладява други държави в опит да промени света по свой образ. Министър-председателят възприема реализма във външната политика. Тя отхвърля либералния интервенционизъм от близкото минало, който доведе до война в Афганистан, Ирак и другаде, като вместо това предпочита много по-предпазлива политика. Това не означава, че Великобритания вече никога няма да влиза във война, а че нашите амбиции ще бъдат по-скромни и по-малко утопични. Ние ще поставяме на първо място нашите интереси, вместо да се възприемаме като износители на демокрацията. В много отношения еволюцията на г-жа Мей наподобява тази, която демонстрира миналата седмица от Доналд Тръмп, който публично обърна гръб на неоконсерватизма на администрацията Буш. Западният интервенционизъм беше оправдан в емоционално и тактическо отношение непосредствено след 11 септември. Терористите трябваше да бъдат изправени пред правосъдието, както и режимите, които ги поддържаха. Но последствията не бяха толкова положителни, а в някои случаи – ужасяващи. Докладът „Чилкот“ разкри жалката истина за неадекватното планиране, довело до смъртта на най-малко 150 000 иракчани и на 200 британци. Хаосът се разпространи из целия регион. Днес Сирия, Либия и другите нации се превърнаха в обширно блато на граждански войни и потъпкани обещания. Западните избиратели не се чувстват по-сигурни днес. Затова не е учудващо, че г-жа Мей обещава по-реалистичен подход. Отказът от впускане във война не означава отказ от стратегическата роля на Запада на защитник на нашите съюзници и на новите демокрации. Русия е във възход, Иран разширява влиянието си. Автократите трябва да разберат, че има червена линия – линията, която Барак Обама не успя да защити. Последователността е жизненоважна. Г-н Обама например, обеща на демократите в Сирия помощ, която не успя да окаже навреме. Понякога онези, които притежават сила се виждат принудени да я използват, независимо дали това им харесва. Дейвид Камерън дойде на власт също с обещанието за по-скромна външна политика. Той заяви: „Не можеш да хвърлиш от самолета окомплектована демокрация от 10 километрова дистанция.“ Но след като стана премиер, под напора на хуманитарни и стратегически съображения, той се видя принуден да се намеси в Либия и в Сирия, отново със смесени резултати. С други думи, и преди Мей се говореше за смъртта на либералния интервенционизъм. Но сегашният премиер изгледа решена окончателно да го погребе.“
- Китай и АТР. Държавният съвет на Китай за пръв път публикува доклад за „Политиката на Китай по отношение стратегическото сътрудничество в Азиатско-тихоокеанския регион“. В резюме в „Независимая газета“ Александър Храмчилин – заместник-директор на руския Институт за политически и военен анализ – резюмира документа по следния начин: „За най-важен приоритет в документа са назовани отношенията със САЩ, които са оценени достатъчно високо и еднозначно положително. Отношенията с Русия са на второ място. След тях в списъка на външнополитическите приоритети Пекин е включил Индия и Япония, които също са оценени положително. Никоя друга отделна страна не се споменава. Като главен проблем на азиатско-тихоокеанския регион е назована ядрената програма на КНДР, а на второ място – развитието на американска противоракетна отбрана (предполагаемото разполагане в Южна Корея и Япония на системата ТНААD). Другите включват териториалните проблеми, включително разделянето на Южнокитайското море. За най-важни международни организации за Китай са признати АСЕАН, а също и Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество. Шанхайската организация за сътрудничество е в края на този списк. Показателно е, че с оглед борбата срещу трите злини – тероризъм, екстремизъм и сепаратизъм – се споменава подробно наскоро създадения четиристранен антитерористичен механизъм Китай-Пакистан-Афганистан-Таджикистан, като даже не се споменава антитерористичната структура на ШОС, която провежда годишни учения „Мирна мисия“.
- ЕС би трябвало да поеме отговорност за своите съседни региони. ЕС трябва да спази ангажиментите си да защитава своите източноевропейски съседи от руски натиск и потенциална руско-американска сделка. На юг западното бездействие доведе до задълбочаване на сирийската трагедия. Това не бива да се повтаря. Близкият изток ще продължава да преживява кризи, а демографският натиск и лошото управление и в бъдеще ще тегнат върху африканските общества. Възможни са и други случаи на провалени държави. ЕС не би могъл да се справи с последствията единствено чрез мерки за задържане далеч от своите граници мигрирането на хора, които бягат от нестабилността. Брюксел би следвало да направи сериозни инвестиции в стабилността на регионите на Изток и Юг чрез по-ефективна дипломация и координирано използване на целия си инструментариум.
- На второ място, европейците трябва да се отнасят сериозно и към укрепване на собствената си сигурност. Отслабването на американския ангажимент ще означава, че европейците трябва да развиват и инвестират повече в изграждането на свои политики на сигурност и отбрана. Стратегическата автономия би следвало най-накрая да се превърне в най-важен приоритет. Макар НАТО да остава основният форум на европейската сигурност, засилената несигурност би средвало да накара членовете на ЕС да развиват потенциал за самостоятелна защита.
- Европейците би следвало да укрепват международния ред. ЕС би следвало да да си сътрудничи с други играчи, които все още имат желание да инвестират в либералния международен ред: Австралия, Канада и Нова Зеландия, но също и Китай и Индия. ЕС би могъл да се превърне в най-атрактивният партньор за Китай в борбата срещу климатичните промени и поддържането на световната търговска система. Ако Тръмп продължи своята политика „Америка на първо място“, това би тласнало други страни и региони да работят по-тясно с ЕС и да настояват за по-голяма активност в много страни в света. Външната политика на Тръмп може да отблъсне редица държави, а ЕС трябва да поддържа международното сътрудничество.
- ЕС трябва да поддържа конструктивно трансатлантическо сътрудничество извън правителството на САЩ. Европа трябва да промени начина, по който взаимодейства със САЩ. ЕС трябва да достигне до широк спектър от представители на американското общество и да бъде много по-активен в публичната дипломация, за да убеди американците извън правителството да работят с Европа за подобряване положението в света. ЕС в течение на дълъг период насърчаваше диалога с гражданското общество в рамките на отношенията си с трети държави. Сега е нужно този метод да се прилага и в трансатлантическите отношения.
- Европейците следва да защитават либералните ценности. Избирането на Тръмп насърчи лидерите, които искат да изоставят ангажиментите си към либералната демокрация и да намалят действието на ограниченията на тяхната власт. Политическата култура в развитите демокрации се променя, като езикът на омразата и ксенофобията се превръщат в норма, фалшивите новини влияят върху публичните представи, а следвоенните норми на толерантност и антирасизъм отслабват.
Тези промени се случват в Европа, както и в САЩ. Реакцията на мейнстрийм политиците е в капитулиране пред атаките срещу либералната демокрация, извършвани от триъгълника Путин-Ердоган-Орбан, към който сега се добави и Тръмп. Но ЕС бе основан в дух на откритост, толерантност и доверие към съседа, които залегнаха в неговия ДНК. Ако на нелибералната демокрация бъде позволено да разруши тези устои, ЕС ще изчезне с тях. Европейските лидери трябва да отстояват ценностната основа на ЕС, защитавайки правата на човека, справедливостта, демокрацията и върховенството на закона и критикувайки по-категорично злоупотребата с власт и лошото управление.”
- „Русия не е Съветският съюз“, твърди Дейвид Филипов във „Вашингтон пост“. Нито се стреми към световна доминация: „Целта на Путин се свежда до ограничаване влиянието на САЩ, гарантирайки жизнените интереси на Русия, а способността му да проектира сила е ограничена от слаба икономика и много по-малък глобален обхват в сравнение със САЩ. Той не може да предприема действия там, където пожелае, нито може да го направи сам. Много ще зависи от това дали и как новоизбраният президент Доналд Тръм реши да си партнира с него. При това, Русия е по-бедна отколкото преди три години, когато Путин се опълчи на Запада в Украйна. Според „Москоу таймс“, руският БНП е достигнал върховите 2.2 трилиона долара през 2013 г., като оттогава се е сринал до 1.3 трилиона, което е по-малко от този на Италия, Бразилия и Канада. МВФ пък счита, че годишният доход на глава от населението е едва 9 000 долара. Страната остава зависима от износа на природни ресурси, докато структурната реформа на икономиката и приватизацията на държавния сектор буксуват… Путин постигна успехи само защото влиза в битки със САЩ там, където са заложени жизнените интереси на Русия и където има добри шансове за победа, твърди Саймън Сарадзиян – директор-основател на проект към Центъра за наука и международни дела „Белфер“. Докато Путин по всичко изглежда ще продължи да разширява влиянието си за сметка на САЩ, например чрез привличане новата администрация в обща борба срещу тероризма – там, където това е възможно, той едва ли ще се реши на открито противопоставяне на новия американски президент.”
- Възходът на Mitteleuropa в рамките на ЕС. Александер Качоровски, главен редактор на „Аспен Юроп“: „Общият знаменател на страните от Вишеградската група днес е много дълбоката степен на интегрираност в германската икономика. По всичко изглежда, че тази тенденция няма да се промени, освен в посока още по-тясна интегрираност, независимо от бъдещата съдба на Европейския съюз и Еврозоната. Страните от Вишеградската група в близко бъдеще ще бъдат изложени на още по-силен натиск от страна на германската икономика и политика. Чехия, Словакия, Унгария и Полша (но също така Словения, Хърватия и балтийските страни) се върнаха не толкова към Запада, колкото към Средна Европа/ Mitteleuropa. Това е европейско пространство, създадено чрез наследството на Свещената римска империя на германската нация или от Хабсбургската империя. През последния период след поредицата от стъпки по разширяване на ЕС – 2004, 2007 и 2013 г. – това пространство преживя икономически ръст, въпреки финансовата криза от 2008 г. и рецесията в редица страни-членки. Само в рамките на Европейския съюз с неговия пазар от 500 млн. жители обаче източноевропейските държави могат да се надяват, че през следващия четвърт век ще продължават да бъдат най-бързоразвиващата се част на континента. Най-добрият отговор на ръста на германската икономическа мощ и на възможното отслабване на трансанлантическите връзки ще бъде по-дълбоката политическа интеграция на региона в рамките на по-интегриран Европейски съюз.”
- Центризмът породи популизма. Според лейбъристкия инсайдер Стюард Ууд в „Дъ ню стейтсмен“, през последния четвърт век британската политика е била доминирана от „теологията на центризма“. Тя е резултат и следствие от също така продължителното изпразване от съдържание на лейбъристката левица и на консервативната десница. В крайна сметка, и двете основни партии са възприели икономическия либерализъм. Друга погрешна стъпка е била възприемането и от двете партии на глобализма като фаталистичен императив. Когато Блеър и Камерън са започнали да споделят глобализацията, икономическия либерализъм, скептичното одобряване на ЕС и ентусиазма от дружбата със САЩ в сферата на сигурността, различията между двете партии са се стопили. В резултат на това, Великобритания е станала свидетел на „окончателния залез на нормалната партийна политика, основаваща се основно на различията между лявоцентризма и десноцентризма, предлагащи конкурентни икономически политики“. Междувременно, в страната се е задълбочило новото противопоставяне – глобализъм срещу национализъм. „Глобалистите са либерали в икономическо отношение, имат положително отношение към търговията, те са културни космополити и се считат за социално прогресивни привърженици на глобализма, международното право и сътрудничеството. Националистите са враждебно настроени към социалния и икономическия либерализъм, искат повече регулиране и протекционизъм, скептични са към търговията, считат че имиграцията е заплаха за икономиката и културата и не възлагат надежди на либералния международен ред.“
- Паника в Давос. Както пише „Файненшъл таймс“, лидерите на Европа се нахвърлиха един срещу друг по въпроса за това, как да се предотврати колапса на ЕС. По такъв начин проличаха бъдещите разделителни линии, които ще съпътстват европейския проект дълго след излизането на Великобритания. „Цялата идея за все по-сплотена Европа се изпари като дим“, твърди холандският премиер Марк Рюте, окачествявайки идеята за пълноценен политически съюз като опасна романтична фантазия. „Най-бързият начин да постигнем разпад на ЕС е да продължаваме да говорим за постепенно еволюиране към някаква супердържава“, заяви той на форума. Контрира го Мартин Шулц – все още в амплоато си на председател на Европарламента. Според него би било много погрешно да се отказваме от мечтата за политически съюз и да се оттеглим зад националните граници. Същевременно, разширяващата се пропаст между европейския Север и европейския Юг засенчи другите противоречия, като двете страни се придържат към противиположни наративи за причините на кризата и начините за преодоляването ѝ.”