Доминиращите летни политически акценти могат да се синтезилат по следния начин:
- Брекзит засенчи останалите събития в света и Европа, тъй като напусна терена на националните политики за да наложи отпечатък върху международните баланси в Европа и в глобален мащаб. Политически коректният начин за интерпретирането на това събитие изискваше да се клейми „популизма“, което е предпочитаният синоним на националистическия наратив, както и безпросветността на масите, противопоставена на озареността на десните елити на власт в по-голяма част от Европа, както и в Брюксел. Всъщност именно доминирането на менторския тон в говоренето на политици, експертна общност и медии доведе до подценяването на силата на „протестния вот“ на британците. В своята mea culpa за погрешната си прогноза директорът на влиятелния Кралски институт за международни отношения или „Чатъм хаус“ Робин Ниблет припомни, че все пак е предупредил, че живеем в непредсказуем свят. 23-ти юни показа, че Дейвид Камерън е един от най-слабите лидери в британската история, но това е само върхът на айсберга. Най-важният извод от Брекзита е невъзможността една бивша империя с все още живи колониални амбиции и самочувствие да бъде интегрирана в Европейския съюз. Предстоящото излизане на Великобритания от ЕС би позволило да се преодолее тази дихотомия между Острова и Континента, но от друга страна е съпътствано със съществена промяна в баланса на силите в управлението на „нормативната общност“. Ще засили ли напускането на Великобратания френско-германския тандем в сърцето на Обединена Европа или обратното? И как тази стъпка ще се отрази върху отношенията САЩ-ЕС?
- В сянката на Брекзит остана и приемането на новата стратегия за сигурност на ЕС – „Глобалната стратегия за сигурност на Европейския съюз“, представена от Могерини на 28 юни. Това е радикална ревизия на досегашната стратегия, която би могла да доведе до съществени промени и в европейските политики. Може да се говори за завой към реализъм, след като водещият принцип на европейските политики става „принципният прагматизъм“, а понятието „интереси“ е поставено на първо място преди „ценности“. Естествено, прави се уточнението, че между двете категории няма противоречие, но това не променя нещата. На практика документът игнорира „Европейската полика на съседство“, доказала своята контрапродуктивност както в източна, така и в южна, средиземноморска посока. Говори се дори за „стратегическа автономност“ на ЕС, което загатва за амбиции за еманципиране от американската опека. Това би означавало и преформулиране на сътрудничеството между ЕС и НАТО.
- Промяна в стратегическата конфигурация предизвика и очакваното, но все пак изненадващо бързо реализирано възстановяване на диалога и нормализиране на отношенията между Турция и Русия. То е част от новата доктрина, формулирана от наскоро назначения премиер Йълдъръм „повече приятели, по-малко врагове“. Нормализацията на отношенията с Москва почти съвпадна с тази между Анкара и Тел Авив. Според някои аналитици, освен с очевидните икономически мотиви за този рязък завой към реализъм, прехвърлянето на мостове към големите регионални и световни играчи е част от дългосрочна стратегия на изолиране на кюрдите в Сирия. Пак поради реализирането на този стратегически важен за Ердоган проблем се правят догадки и за евентуално установяване на диалог с режима в Дамаск. Целта би била осуетяване възникването на автономен кюрдски регион в Северна Сирия по модела на Иракски Кюрдистан.
- Войната срещу ДАИШ също се развиваше динамично, в частност на иракския фронт. Превземането на Фаллуджа от иракските сили, в рамките на които основна роля се пада на шиитските отряди с ирански инструктури, създава предпоставки за бъдеща офанзива за освобождаването на милионния град Мосул. Същевременно, битките във Фаллуджа доведоха до засилване на враждебността по оста сунити-шиити, която предвещава по-нататъшни конфесионални проблеми. Множат се и терористичните атентати в Багдад, които вече се представят като отговор на шиитски жестокости срещу сунитите. Добрата новина в Сирия е, че въпреки проблемите с нарушаването на режима на спиране на огъня, в края на юни бе съобщено за засилване на координацията и сътрудничеството между Москва и Вашингтон, насочена към намиране на политически изход от кризата.
- Завой към реализъм бе загатнат и в българската политика. Повод за това бе посещението на президента Йоханис и публичното разграничаване на Бойко Борисов от румънската идея за Черноморски флот с участието на Турция, Румъния и България. Макар на този етап да не е ясно, дали става дума за някаква аргументирана и защитима българска позиция, очевидно е, че България прави първи опити да се разграничи от Йоханис, който се изживява като лидер на фронтова държава. Наблюдателите виждат в порасналите амбиции на Букурещ опит за преформатиране на идеята на Пилсудски за Междуморието от Полша до Румъния плюс Турция. В България обаче подобна идея не е и не може да стане популярна. По-нататъшните усилия по изработване на българска национална позиция вероятно ще се колебаят между реализма, отчитащ историческите връзки с Русия, и опасенията, че страната може да изпадне в положението на заден двор на голямата геополитическа игра.
Цитати:
- Брекзит: „За Вашингтон, британското напускане ще представлява сериозно предизвикателство. За дълъг период от време Великобритания бе най-близкият съюзник на САЩ, който до голяма степен споделя американските интереси и ценности и винаги е играел ролята на мост през Атлантика. Когато искаше да повлияе върху решенията на Европа, САЩ прибягваха до посредничеството на Великобритания. И обратното – когато ЕС искаше да повлияе върху САЩ, се обръщаше към Великобритания. Лишаването от гласа на Великобритания в усилията за представяне на обединена европейска или американска позиция по въпроси от типа на санкциите срещу Русия е особено тревожна за американските управляващи, твърди Филип Гордън, бивш помощник държавен секретар по европейските работи в Администрацията Обама.“ (Гриф Вите и Дан Балц във в. „Вашингтон пост“).
- Новата Глобална стратегия за сигурност на Европейския съюз:
- Ян Техау от Карнеги Юроп (в резюме): „Принципният прагматизъм“ прекратява надценяването на трансформационния потенциал на ЕС. Нещо повече – всякакво позоваване на идеологемите на „промоция на демокрацията“ е изоставено… Друг позитив е раздялата с Европейската политика на съседство (ЕПС) – макар и спомената на няколко пъти, тя е заменена с две нови понятия. Новият водещ принцип на отношенията на ЕС с непосредствените съседи е „устойчивостта“, който препраща към способността на държавите и техните общества да се реформират. Друг принцип е специфичният подход към отделните държави. Изоставена е идеята за някакво кохерентно пространство около Европа. По такъв начин, се слага край на наивната идея, че държави като Алжир, Беларус, Египет или Молдова наистина желаят промяна… Документът декларира подкрепата на ЕС за международните институции и универсалните принципи, върху които се гради регионалната и световната стабилност… Стратегията обаче не анализира структурните причини за неуспеха на трансформационния дневен ред на ЕПС, нито внася яснота относно разширяването на ЕС, което е ключов външнополитически инструмент. Документът не споменава и негативните последствия от Лисабонския договор, с който се отмениха срещите на външните министри. Последствията са, че външната политика на ЕС бе отслабена, както и връзките между Съвета, Комисията и Европейската служба за външна дейност. Накрая, слабост на документа е, че провъзгласявайки „стратегическата автономност” на ЕС, той не дава яснота относно бъдещите взаимоотношения със САЩ, които продължават да играят ключова роля за европейската сигурност.”
- Свен Бископ от Кралския институт за международните отношения EGMONT: „Стратегията е “реалполитика с европейски характеристики“: „Преди всичко, Глобалната стратегия за външна политика въвежда нов цялостен подход по външната политика и политиката на сигурност, който заменя подхода в Европейската стратегия за сигурност (ЕСС) от 2003 г. В последната ние твърдим, че „най-добрата защита на нашата сигурност е един свят на добре управлявани демократични държави“. За съжаление, разпространението на доброто управление и на демокрацията се оказа по-трудно от очакваното и когато липсата им породи кризи, ние не винаги имахме волята и средствата за да реагираме. Там, където ЕСС се оказа прекалено оптимистична – а оптимизмът, както твърди Карл Попер, е морален дълг – новата стратегия е по-реалистична относно ограниченията, наложени от нашите възможности и от трудностите при намиране на общ език с другите и следователно е по-скромна в целите си. Тя дефинира „принципния прагматизъм“ като медиана между изолационизма и интервенционизма, между „мечтателния идеализъм“ и безпринципния прагматизъм“.
- По-адекватна стратегия за САЩ…
- Сп. „Форин афеърс“ публикува статия на двама от най-влиятелните привърженици на реализма в американската външна политика – Джон Миършаймър, професор от Чикагския университет и професор Стивън Уолт, професор в Харвард, в която пледират за нова обща стратегия на САЩ (юли/август 2016 г.). Припомняйки най-добрите образци на „офшорното балансиране“, те ги противопоставят на неуспехите в резултат от прилагането в течение на години погрешна „стратегия на либерална хегемония“, прилагана и от двете американски партии. Много са американските провали: „След колапса на Съветския съюз Европа вече нямаше доминираща сила. САЩ можеха бързо да намалят своето военно присъствие там, да установят приятелски отношения с Русия и да „сдадат“ европейската сигурност на европейците. Вместо това, Щатите разшириха НАТО и пренебрегнаха руските интереси, като по този начин допринесоха за избухването на конфликта с Украйна и за сближаването между Москва и Китай. В Близкия изток, по подобен начин САЩ би следвало да се върнат към политиката на офшорно балансиране след войната в Персийския залив, като оставят Иран и Ирак взаимно да се балансират. Вместо това, Администрацията Клинтън възприе политика на „двойно сдържане“, която изискваше разполагането на сухопътни и въздушни сили в Саудитска Арабия, за да сдържа едновременно Ирак и Иран. Следващата администрация на Буш-син възприе дори по-амбициозна стратегия на „регионална трансформация“, която доведе до скъпоструващи неуспехи в Афганистан и Ирак. Администрацията Обама повтори грешката, когато допринесе за свалянето на Муамар ал-Кадафи в Либия, както и за засилване хаоса в Сирия, заявявайки, че „Башар ал-Асад трябва да си ходи“, и подкрепяйки някои от неговите опоненти. Изоставянето на офшорното балансиране след Студената война се превърна в рецепта за провали.“ „Следвайки стратегия на офшорно балансиране – твърдят авторите – Вашингтон ще се откаже от амбициозните усилия за промяна на други общества и ще се концентрира върху действително важното: запазване на американската доминация в западното полукълбо и противодействие на потенциалните хегемони в Европа, Североизточна Азия и Персийския залив. Вместо да играе ролята на световен жандарм, САЩ биха могли да насърчат други държави да играят водеща роля в балансирането на възходящите сили, като се намесва само тогава, когато това е необходимо.“ На практика това означава изтегляне на военните сили на САЩ от Европа и предаване командването на НАТО на европейците, завръщане към политика на офшорно балансиране и по отношение на Персийския залив, като същевременно оказване съдействие в усилията по разгромяването на ДАИШ. В Сирия САЩ и Русия трябва да играят водеща роля. Независимо дали ще бъде обединена под контрола на Асад, или разделена на минидържави, тази страна няма да представлява заплаха за САЩ. „Както демократични, така и републикански президенти имат опит на взаимодействие с Асад, а разединена и слаба Сирия не може да заплаши регионалните баланси на сила. Ако гражданската война в тази страна продължи, това ще бъде преди всичко проблем за Москва, докато Вашингтон би следвало да играе ролята на посредник за постигането на политическо решение“.
- …или неоконсервативно дежа вю: Центърът за нова американска сигурност (CNAS) публикува през юни доклад, наречен „Разпростиране на американското могъщество: стратегии за увеличаване на участието на САЩ в един конкурентен световен ред“ (Extending American Power: Strategies to Expand U.S. Engagement in a Competitive World Order) под редакторството на фигури като Робърт Кейгън и Джеймс Рубин. Докладът е изготвен с оглед дискусията по външната политика в контекста на ноемврийските президентски избори. Според него САЩ трябва да налагат правилата и либералния дневния ред на останалия свят. В Европа например, Русия трябва да бъде сдържана с помощта на „комбинация от постоянно разположени сили, ротация на контингенти, разполагане на оборудване, уговаряне на достъп и по-наситена програма за военно обучение и учения“. В Сирия, разбира се, докладът предвижда засилване на прякото американско участие във войната, включително и чрез създаване на „зона за сигурност“ в Сирия, което на практика означава обявяване на война на Дамаск. В тази връзка се предвижда съществено увеличаване на военния бюджет на САЩ. В тази връзка, Даниел Дейвис пише в „Нешънъл интерест“, че ако бъдещата американска администрация приложи подобни „стратегии“, това не само не би допринесло за разпространяване на американската мощ, а обратното – за нейното парализиране. Докладът отразява „амбициите на империалистическа, търсеща доминация и експанзия глобална сила“, които обаче се прикриват зад загриженост за укрепването на международния порядък, пише Дейвис.
- Новата стратегия на Германия: „Относително големият икономически потенциал на Германия и предпазливостта, която проявява по въпроса за използване на сила се запазиха като водещи характеристики в условия, в които регионалното и глобалното статукво претърпяха радикални промени. Партньорството със САЩ и интеграцията ѝ в ЕС бяха основните приоритети в германската външна политика. Но докато САЩ и ЕС се натъкнаха на трудности, Германия запази позициите си и се утвърди като голяма сила, до голяма степен по дефолт. В тази си роля Германия осъзна, че не може да дезертира от отговорностите си. Тъй като Германия се намира в центъра на Европа, тя не може да си позволи нито изолацията, нито конфронтацията.Вместо това, Германия се опитва да използва диалога и сътрудничеството, за да бъде укрепен мира и да се сложи край на конфликтите.“ (Франк-Валтер Щайнмайер във „Форин афеърс“).
- Нов прочит на руската външнополитическа стратегия: Според Сергей Караганов, директор на Съвета за външна и отбранителна политика на Русия, „Идеалното външнополитическо и икономическо положение на Русия в бъдещето е това на голяма, икономически развиваща се атлантическо-тихоокеанска държава, която играе централна роля в голямото евразийско съобщество, както и в икономическата, логистична, военно-политическата интеграция на Азия и Европа, гарант на международния мир, износител на военно-политическа стабилност за Евразия. По-конкретно, Русия ще си поставя следните приоритети: поддържане на висока степен на боеготовност и гъвкавост на въоръжените сили и в частност на ядрените сили; подплътяване на завоя към Изтока с реални проекти. Курс към създаване, съвместно с Китай, Индия, Иран, вероятно и със страните от АСЕАН, Южна Корея, съюзниците от Евроазиатския икономически съюз, както и с другите страни, общност „Голяма Евразия“, която да е открита за мир и насочена към сътрудничество със страните от ЕС. Една активизирана Шанхайска организация за сътрудничество ще бъде централната организация за бъдещата руска политико-икономическа ориентация. Участието в процеса към създаване на общността „Голяма Евразия“ ще даде възможност за балансиране ръста на потенциала на Китай и неговото разполагане в широки рамки. Това, по всичко изглежда, е изгодно и за самия Китай, тъй като ще позволи да се избегне обединяването срещу тази страна на нейните обезпокоени от мощта ѝ съседи. Ориентирането на външната политика предимно към цялото постсъветско пространство трябва постепенно да остава в миналото. Изминаха 25 години от разпадането на СССР. Да се продължават носталгиите в тази посока е безсмислено. Светът се промени. Нужна е нова политика. Остро са необходими по-нататъшна активизация на политиката на поддръжка на руската култура, установяване на връзки с руските диаспори. Гражданите на Русия в чужбина трябва да са сигурни, че при необходимост Родината твърдо ще ги защити. Но използването на лозунга „защита на руския свят“ за обосноваване на целесъобразността от употреба на военна сила зад пределите на Русия е нереалистично и контрапродуктивно. Това обаче не е равносилно на отказ от употреба на военна сила зад граница в случай на явна заплаха на важни за страната интереси. Накрая, обръщайки се към възходящия свят на Югоизтока, трябва същевременно да отчитаме важността на стратегическата ориентация към възстановяване и развитие на добросъседските отношения с европейските държави. Възстановяването на системата на европейска сигурност на старите основи е невъзможно. Сега е необходимо да се развива максимално широко прагматично, културно, икономическо, научно, образователно и човешко сътрудничество. Като се отчита перспективното състояние на Евросъюза, диалогът ЕАИС-ЕС едва ли може да бъде продуктивен. С НАТО е полезен професионалният разговор на военните по въпросите на поддържането на мира и предотвратяването ескалацията на конфликтите, но едва ли и възстановяването на безполезния, а и частично вреден в миналото политически диалог в Съвета Русия-НАТО. По отношение на ОССЕ навярно би било полезно съхраняването на тази организация, която може да бъде използвана в периодите на неопределеност и турбулентност, но тя трябва да се преориентира предимно към модернизираната и разширена „първа кошница“ по въпросите на сигурността, чиято задача е предотвратяване и уреждане на конфликтите, изработването на съвместна политика за борба с тероризма, за сътрудничеството в осигуряване безопасността на границите, регулиране на имиграцията от съпределните региони, както и борбата с киберпрестъпността. В отношенията ни с Европа през най-близките десетилетия трябва, по всичко изглежда, да се изхожда от това, че тя не е модел, но още по-малко – заплаха. Тя има близка култура и е партньор в икономическите и чисто човешки контакти. Засега сме разделени, но е желателно и може би и възможно ново сближаване. Украинският и сходни случаи трябва да се решават в перспектива на основата на договорния постоянен неутралитет и заангажирането с нови формати на сътрудничество и сигурност. На първо място – в евразийския. Отчитайки новите реалии – преди всичко движението на Китай на запад, трябва да се акцентира преди всичко върху замяната на провалената едностранна европейска геополитическа ориентация на Русия с евразийска, да се преориентираме от несъстоялата се Голяма Европа към Голяма Евразия или даже в дългосрочна перспектива – към Общността на Голямата Евразия от Сингапур до Лисабон. Целта на отношенията със САЩ трябва да бъде твърдо придържане към отказ от опасни действия, особено в периода към приспособяването им към новите реалности, стимулиране на отказа на Вашингтон от революционния демократичен месианизъм. Главното обаче е – дългосрочен курс към сътрудничество в предотвратяването и регулирането на кризите и тяхното превръщане в глобални. Главният инструмент за това е интензивният, в това число многостранен диалог за предотвратяване на разклатената международна стратегическа стабилност. Подчертаваме: главната задача на руската външна политика, както първостепенната задача на цялостната стратегия на Русия, следва да бъде възможно най-бързото излизане от кризата на развитието ѝ, която застрашава дългосрочните руски позиции в света, както и суверенитета на страната. Външната политика трябва да помага да се мобилизира обществото, но то да не бъде отвличано от главната цел – икономическото и научно-техническото възраждане, да се съдейства за развиването на страната в перспективното направление – а в следващите 5-10 години това ще е югоизточното направление, като се избягват скъпоструващите или умерено перспективните начинания.“
- Цивилизацията и цивилизациите
- В статия във Форин афеърс („Синтезът на цивилизациите“) Кишоре Махбубани и Лоуренс Съмърс пишат: „Днес настроението в по-голямата част на света е мрачно. Конфликтите в Близкия изток, причинили стотици хиляди жертви и прогонили милиони от домовете им, хаотичните терористични атаки по света, геополитическото напрежение в Източна Европа и Азия, краят на стоковия суперцикъл, намаленият ръст в Китай и икономическата стагнация в редица държави – всичко това подхранва дълбок песимизъм за настоящето и, още повече – за бъдещето. В бъдеще историците, хвърляйки поглед назад, вероятно ще бъдат учудени от широко разпространеното днес усещане за обреченост. Това е така, защото по най-обективни критерии човешкото благосъстояние през изминалите три десетилетия е било най-доброто в историята. Все повече хора, обитаваше все повече места, се наслаждават по-добре на своя живот от предците си. И това не е случайно. Въпреки прогнозата на Самуел Хънтингтън, случилото се при последните поколения не е сблъсък на цивилизациите, а техният синтез. Казано накратко: големите световни цивилизации, които досега бяха отделни идентичности, все повече се комбинират, формирайки нова общност. Повечето хора в света днес имат въжделения, които съвпадат с тези на западните средни класи: те искат децата им да получат добро образование, да си намерят добра работа и да живеят щастлив и полезен живот като членове на стабилни и мирни общности. Вместо да се чувства депресиран, Западът би следвало да се радва на своя феноменален успех, че е внесъл основните елементи на това светоусещане в други големи цивилизации.“
- В критичния си отговор на тази теза известният геополитик Стивън Уолт се спира (на сайта на „Форин афеърс“) предимно на тезата на авторите, че посоченият от тях напредък е фактор за укрепване на мира: „Както отбелязах още при първото появяване на книгата на Хънтингтън, цивилизациите не са политически актьори и не вземат решения за сключване на мир или за обявяване на война. Дори днес, основните актьори в световната политика продължават да са държавите и най-могъщата политическа идеология в света е национализмът. Национализмът обяснява защо редица страни продължават да се засилват, защо наднационални институции като Европейският съюз се намират в криза и защо Китай и неговите съседи враждуват за някакви дребни острови в открито море. А в самия Китай национализмът и средната класа бележат едновременен ръст. Силата на национализма и на другите форми на местна идентичност ни помага да си обясним упоритата и яростна съпротива, която САЩ срещнаха в Близкия изток (и другаде). Това е и действителната причина, поради която първоначалната теза на Хънтингтън бе погрешна. По ирония на съдбата данните, които самият той привежда, показват, че конфликтите в рамките на цивилизациите са били в миналото, а и днес, повече, отколкото между цивилизациите. Също така става ясно, че тези конфликти са възникнали не поради културни различия, а поради обичайните съображения за сигурност… В свят, в който държавите са основните актьори и където няма централна власт, за да ги защити или да им попречи да воюват помежду си, силните държави ще се наблюдават внимателно, следейки за баланса на силите и ще правят нужното за да намалят уязвимостта си от външен натиск. Това е причината руският президент Владимир Путин да се опитва да торпилира непрекъснатото разширяване на западните позиции в традиционната руска сфера на влияние и защо Китай причинява загриженост в Азия, което накара САЩ да ребалансират интересите си към този особено важен регион. Нито един от благоприятните трендове, изтъкнати от Махбубани и Съмърс, няма да попречат на подобни тенденции.”
- Ислямската изключителност: В коментираната в сп. „Атлантик” нова книга на Шади Хамид – сътрудник на списанието и изследовател в Брукингс, озаглавена „Ислямската изключителност“, се твърди, че ислямът е различен от другите религии, тъй като голям брой мюсюлмани възприемат политиката, теокрацията и насилието с други очи в сравнение с християните, юдеите или невярващите в Европа и САЩ. Според Хамид, историята не фаворизира непременно секуларните, либерални демокрации на Запада. Не всички държави неизбежно ще следват пътя от революция към рационалното Просвещение и не-теократично управление, нито пък трябва да го извървят непременно. Аргументите на Хамид: ислямът е във възход и в някои от мюсулманските нации голям брой граждани са убедени, че държавата следва да реализира ислямското право – шариата. От друга страна, според автора, западните демокрации преживяват период на все по-остро усещана липса на смисъл в политическия и културния живот. Това обяснява защо голям брой мюсулмански младежи, които израстват например във Великобритания, усещат подтик към жертвоготовност. В случая не става дума за отхвърляне на демокрацията, макар и да не дава цялостно обяснение на феномена на джихадизма. Но подобна тенденция отразява скептицизма по отношение обещанията на секуларната демокрация, както и предпочитанието към друг модел или култура.
- Европейският мултикултурализъм: „Трябва да приемем исляма в Европа“ твърди доайенът на френските ориенталисти и експерт по политическия ислям Оливие Роа в сп. „Аспен ривю Сентрал Юроп”. „Според някои, единството решение е да се извърши теологическа реформа, която да доведе до „добър ислям“, т.е. либерална идеология, която евентуално да проявява толерантност към гей-общността. Това е глупост. Все едно да искате от Папата да обяви, че секуларизмът е залегнал в евангелието. Църквата никога не е извършвала никаква религиозна реформа. Нещата се случиха по съвсем различен начин. Католиците се адаптираха към новата реалност в течение на вековна съпротива. Те изповядват различни ценности, но не протестират срещу секуларизма като такъв. Именно подобно отношение бихме могли да изискваме и от индивидуалните мюсулмани – да приемат секуларизма като практика. Всъщност това се случва пред очите ни. Навремето, когато избухна скандала със Салман Рушди, представителите на исляма в Европа настояваха книгата му „Сатанински строфи“ да бъде най-малкото цензурирана. Днес редица имами казват: „Не харесваме карикатурите в „Шарли Ебдо“, но трябва да живеем с тях. Така че нека се направим, че не сме ги видели… Досега Европа имаше два модела за асимилиране на мюсулманите – и двата погрешни. Първият модел е британски и бе основан върху мултикултурализма. Според него трябва да приемем всичките различия, което да позволи съжителството между различни култури. Това доведе до катастрофални резултати – по този начин подкрепихме най-реакционните форми на исляма, приемайки, че „те са си такива“ и че това не ни засяга. Но това въобще не е така – ислямът не е култура. Когато наблюдаваме второто и особено третото поколение мюсулмани в Европа, виждаме че тези хора са си запазили ислямската вяра, но обикновено нямат нищо общо с мюсулманската култура. Те се държат и се обличат като всички останали. Вторият модел е френският, при който се смята, че всичката злина идва от религията. Но все пак трябва да приемем исляма, защото в противен случай ще се изправим пред още една религиозна война в Европа. Мюсулманите не приемат терористите. Отдавна твърдя, че последните никога не са били продукт на религиозно „узряване“. Джихаистите са открили исляма в същия момент, когато са открили и насилието. Преди това те никога не са се молили, никога не са участвали в живота на местна джамия. Това не е радикализация на исляма. За джихадистите ислямът е само инструмент за изразяване на собствения им радикализъм.“
- Европейският мултикултурализъм 2 – руски поглед: Армен Оганесян, главен редактор на сп. „Международная жизнь“: „Навремето Германия, както и много други страни от Западна Европа, се придържаха в отношенията си към хората с произход от „третия свят“ към идеологията на „Трите „А“: Смяташе се, че мигрантите-мюсулмани трябва отначало до се адаптират, а след това да се асимилират и, накрая, да бъдат абсорбирани, т.е. изцяло да се разтворят в новия за тях социум. Това обаче не се случи по много причини. Достатъчно е да се каже, че днес всеки представител на турската общност в Германия не знае немски език, а всеки втори въобще не общува с германци. Директивата на ЕС за правото на възстановяването на семействата зачеркна надеждите за ролята на смесените бракове, тъй като мъжете предпочитаха да поканят своите роднини и да си изберат невести от родината. За създаването на моноетнически и моноконфесионални общности, които на практика се превърнаха в затворени анклави, допринесе и даденото разрешение мюсулманите да си строят джамии. Главен финансист на това строителство в цяла Европа стана Саудитска Арабия. В едно от изследванията на Института по изтокознание на Руската академия на науките се казва: „Джамиите се превърнаха в центрове за отчуждаване на мюсулманите от западноевропейския социум. Всичко това се извърши в съответствие с принципите за правата и свободите, залегнали в демократичните конституции на западноевропейските страни. Всички въпроси по образованието на младите, курсовете по изучаване на Корана, разрешаването на споровете между мюсулманите се решаваха в рамките на тези анклави, в които последната дума имаха имамите. Почти във всички страни от Западна Европа започнаха да действат шариански съдилища, които изцяло господстват в рамките на мюсулманската диаспора, изтласквайки държавните съдебни органи. Главен финансист на шариатските съдилища в Европа е Катар. Тези затворени мюсулмански структури започнаха да се наричат „точков халифат“, твърди авторът.
- Бъдещето на „Ислямска държава“: Новата прогностична програма на директора на „Стратфор“ Джордж Фридман Geopolitical Futures прави следните заключения за еволюцията на тази терористична квазидържава:
- „Тактическите загуби на ДАИШ не би следвало да се тълкуват като стратегически победи за нейните опоненти. ДАИШ по всяка вероятност ще запази контрол върху голяма част от своята ключова база по река Ефрат между Ракка и Дейр ал-зор.
- ДАИШ обаче ще трябва да ограничи разходите си, макар че икономиката ѝ вероятно ще оцелее, тъй като враговете ѝ не могат да я лишат от приходите от данъци върху населението, което контролира.
- Враговете на ДАИШ няма да могат да прогонят джихадистите от тяхната база, тъй като това би означавало големи граждански жертви.
- В случай че ДАИШ е прогонена оттам вбъдеще, опоненните ѝ ще срещнат големи трудности в усилията да установят контрол и администрират освободените райони, което би създало предпоставки за завръщането на ДАИШ.
- Единствената сила, която съставя екзистенциална заплаха за ДАИШ е Турция. Досега тя не е много активна на терен, тъй като се опасява, че отслабена ДАИШ би насърчила кюрдския сепаратизъм у дома и в Сирия.
- Бъдещ колапс на халифата не означава непременно края на ДАИШ като организация – групата има способността да се възстановява. Освен това, наред с нея съществуват и други организации, които биха продължили проекта за „халифат“.
- Имплозия на Западните Балкани? Карнеги Европа проведе дискусия на тази тема. По-долу привеждаме част от изказванията:
- Курт Басуенер от програмата „Съвет за политика на демократизация“ към Карнеги Европа: „Европейската политика към Западните Балкани имплодира. Презумпцията, че „морковът“ – перспективата за разширяване на ЕС – ще е достатъчен за да мотивира реформите, които биха довели до устойчиви либерални демокрации, готови да се присъединят към Съюза – се оказа недостатъчен в повечето страни от региона. Дори преди терористичните атентати от 2015-16 г. и миграционната вълна, стабилността бе главната цел на западната политика. Лидерите на Западните Балкани възприеха това като признак, че могат да продължат политиките на потъпкване на демократичните норми, илюстрирани от ограниченията на медийните свободи. Въпреки този тренд, ЕС продължава да акцентира основно върху позитивните примери – например в Сърбия. Сегашната политическа криза в Македония бе задълбочена поради нежеланието на Запада да обвини бившия премиер Никола Груевски за неговия засилващ се авторитаризъм. Там, където ЕС бе по-прям в съветите си и работеше с партньори не само във властта, но и в гражданското общество и целия политически спектър за постигането на дългосрочно спазване на демократичните норми, той постигна по-добри резултати. Този подход до голяма степен обяснява еволюцията на Албания от проблемно дете до първенец в класа. Това не е въпрос на мандат, а на политическа воля.“
- Димитър Бечев, Институт за европейски политики, София: „Западните Балкани не имплодират, а стагнират. Слабите демокрации бележат низходящо развитие, на власт са политици, които добре се ориентират в жаргона на ЕС, но рядко вършат онова, заради което са били избрани, държавите са заложници на специални интереси, върховенството на закона не е даденост, медийните свободи бележат спад, икономическият ръст е в най-добрия случай анемичен, а обществата са разединени и демобилизирани. Но успехът на Воислав Шешел от крайнодясната Сръбска радикална партия на априлските парламентарни избори 2016 може да е индикация, че нещата биха могли да бъдат далеч по-зле. Както и бяха през 90-те години. ЕС продължава да е най-добрият избор за региона, но трансформационният му ефект е далеч от очакванията. А миграционната криза от 2015-16 г. направи сигурността, а не реформите, главната грижа на Брюксел и страните-членки на ЕС. Част от онова, което наричаме имплозия, може да е положително. Гражданите протестират от Сараево до Скопие, от Прищина до Подгорица, което означава, че едно гръмогласно малцинство вече не търпи статуквото. Ако трябва да извлечем един урок от разширяването, това е че да си в орбитата на ЕС е необходимо, но недостатъчно условие за положителна промяна. Негативният тренд може да бъде обърнат единствено в резултат на благоприятни вътрешни процеси. То обаче е все още не са достатъчно силни, което означава, че Западните Балкани понастоящем търпят последствията от т.нар. „стабилност“.
- Гордана Делич, директор на „Балканският тръст за демокрация“ на German Marshall Fund of the US: „Миграцията, руското влияние и последствията от кризите в Близкия изток са предизвикателства, които биха могли да доведат до лоши резултати, ако бъдат съчетани с вътрешни проблеми като корупцията, ниските жизнени стандарти, високата безработица и твърде ограничените медийни свободи. Макар всичките шест западнобалкански държави да са повече или по-малко трайно ангажирани с процеса на европейска интеграция, задълбочаващите си вътрешни проблеми във всяка от тях създават вакуум, който ако остане незапълнени, би подкопал регионалната стабилност и сигурност. Сегашните автократични балкански лидери нямат реална опозиция, но съумяха да дадат незабавен отговор на геополитическите предизвикателства. Поради това е обяснимо, че много от политиците в ЕС и САЩ са склонни да подценяват корупцията и липсата на законовластие… Балканите са на кръстопът. Регионът е на сантиметри от две алтернативи: да се превърне в надежден партньор или да се приюти в старите сантименти на национализма и фалшивия патриотизъм.“
- Игор Новакович, научен директор в International and Security Affairs Centre: „Ако погледнете в електронните новинарски портали, негативните новини преобладават. Има истории, свързани с икономическата криза, дълговата криза, изтичането на мозъци, емиграцията, автократичните тенденции сред лидерите, национализма и популизма, ерозирането на медийните свободи, засилването влиянието на актьорите извън ЕС и т.н. Те създават впечатлението, че регионът е в имплозия. Що се отнася до влиянието на ЕС обаче, то е намаляло поради вътрешната политическа и икономически криза на Съюза. Но дори да има подобна имплозия, тя е по-вероятно да бъде дългосрочна тенденция, отколкото непосредствена заплаха. Колкото и ограничено да е понастоящем влиянието на ЕС, то не бива да се пренебрегва. Освен това, присъствието на НАТО гарантира, че няма да има нови въоръжени конфликти. Влиянието на тези два фактора гарантират, че поне външната обвивка на западнобалканските страни ще бъде съхранена.”
- Наташа Вунш, н.с. в Германския съвет за външни отношения: „След насилствената дезинтеграция на Югославия през 90-те години, Западните Балкани си спечелиха репутацията на „барутен погреб“ на Европа и на регион на границата на взрива. Дори през ноември 2015 г. Ангела Меркел предупреди, че затварянето на германската граница пред миграционния поток, преминаващ по балканския път, може да подпали военен конфликт в региона. Днес обаче действителният риск е в друга посока. Стагнирането на процеса на асоцииране към ЕС, съчетано с необещаващите икономически перспективи, които карат повече и повече млади хора да търсят препитание другаде, могат да доведат до политически колапс, за който ЕС и страните-членки биха носили частична отговорност. Възходът на авторитарни тенденции в региона и по-специално в Македония и Сърбия, потиска опозицията и поставя на изпитание самия демократичен преход, насърчаван от ЕС чрез политиката му на разширяване. За да улесни възстановяването на процеса на реформи и за да отговори на ангажимента си към Западните Балкани, ЕС трябва да затвърди въпросния ангажимент, но не като подкрепя силните лидери като бариера срещу мигрантите, а като предоставя икономически възможности на местното население и като насърчава политическия плурализъм.“
- Русия, Европа и санкциите: Владислав Иноземцев, член на Научния съвет на „Съвета за външна политика и отбрана“, Москва: „В съвременния дискурс е прието да се смята, че резкият спад на търговията между ЕС и Русия е обусловен от европейските санкции, както и от ответните руски контрасанкции. Подобна трактовка обаче изглежда нагласена. Обект на европейските санкции е съвсем ограничен кръг стоки: оборудването за проучване и добив на нефт и газ в екстремални условия, стоки с двойно предназначение, както и редица услуги, преди всичко в сферата на финансите и кредитирането. Русия отвърна с ограничаване вноса на стоки за бита. Така общият обем на стоковата маса, станала обект на санкциите, не надхвърля 15 млрд. долара годишно. Това не обяснява защо през първото тримесечие на 2016 г. износът на ЕС в Русия намаля за същия период през 2015 г. с 54,7%, т.е. около 64 млрд. долара годишно. Това означава, че проблемите на европейските партньори с нашата страна не са причинени от санкциите и няма да бъдат преодолени с тяхното отменяне. Днес Русия се намира в началния етап на дълъг икономически спад, породен от политиката на властите по отношение на бизнеса в течение на редица години. Засега няма основание да се смята, че предстои неочаквана промяна на този курс. Затова трябва да се очаква намаляване на вноса в Русия от страните в света и през следващите години. Освен това, отечествените политически елити са решение да играят в близкото бъдеще на игри от типа „заместване на вноса“ и „опора на собствените сили“, които допълнително ще ограничат възможностите за търговско сътрудничество между Русия и външния свят. Няма да изчезне изведнъж и политическата отчужденост между Русия, от една страна, и САЩ и страните от Европейския съюз, от друга. Всичко това означава само едно: страните, които сами са въвели антируски санкции или са попаднали на ответни мерки от страна на Москва, не трябва да се стремят да си издействат някакви преференции, а да вървят по пътя, който вече Финландия извървя преди четвърт век: да намаляват данъците, да привличат европейски и други инвеститори, максимално да стимулират дейността на високотехнологични и интернет-компании, да модернизират промишлеността и да гледат по-скоро на Запад, отколкото на Изток. Както показва опитът на Финландия, може и дори в условията, когато страната е зависима на 100% от вноса на руски газ, какъвто бе случаят през 1989 г., да не зависи от източния си съсед в останалите си отношения с него и дори да поддържа политическия диалог с Москва. Последното е наложително не за да разширява своите пазари, а само за да запазва и поддържа сигурността си. Защото да се залага на Русия като на широк и нарастващ пазар, свободен от икономически проблеми и политически предсказуем, е просто неразумно. Който не е уверен в това, нека още веднъж се запознае с икономическата история на Финландия от началото на 90-те години.“
- Отново „Интермариум“: ролята на Полша: Участието на тази държава в геополитическата авантюра на сдържането на Русия от страна на САЩ се подхранва от амбициозните планове на Варшава за превръщането си в сериозна икономическа и военна сила в Европа. Поляците разбират, че самостоятелно не могат да се справят с тази задача. Затова акцентът е върху създаването под егидата на Полша и при решаващата поддръжка на САЩ на конфедеративна държава Интермариум или Междуморие, която би включила Украйна, Беларус, Чехия, Словакия, Литва, Латвия, Естония, Молдавия, Унгария, Румъния, балканските страни, а възможно и Финландия. Конфедерацията ще се пристира от Черно и Адриатическо море до Балтика, което обяснява и наименованието ѝ… Ролята на материални сглобки на Междуморието играят военните бази на НАТО по източните граници на Русия, както и на подразделенията на многонационалните сили и операции с максималното привличане на участници, елементите от системата на стратегическите системи ПРО на САЩ в Румъния и Полша, както и годишните военни учения на алианса в страните от Източна Европа и на Балтика, които се отличават с явна антируска насоченост… В случай на успех на проекта Полша и Украйна могат да създадат политически, икономически и военен съюз, което се очаква да им позволи да говорят като равни с такива страни, като Германия, Великобритания и Франция.