Геополитически обзор – Януари’16

Януари донесе нови доказателства за дълбоката криза на Европейския съюз на фона на динамични геополитически процеси, в които Европ играе второстепенна роля:

• Реинтеграцията на Иран в международната общност.
• Реабилитирането на многостранната дипломация в Женева, където американско-руската инициатива за сирийски мирни преговори стартира, макар и очаквано трудно.
• Частичното излизане на Русия от международна изолация чрез новата й близкоизточна политика и прякото й военно участие в сирийската война.
• По-нататъшното китайско икономическо настапление по трасето на Новия път на коприната.
• Опитите на Турция да заеме нишата на нов център на силата в средоточието на континенти и енергийни трасета, често за сметка на самата Европа.
• По-нататъшното еволюиране на политиката на Обама-Кери към реализъм в Близкия изток, която до голяма степен изненада и изпревари значително по-идеологизираните подходи на Париж и Лондон.
• Продължаващата катастрофа с миграцията към и в Европа.

Геоикономика: сгъстяване на облаците

• Събитието на месеца бе годишният форум на елитите в Давос, преминал под мотото „Четвърта технологична революция“. Според предвижданията, към 2020 г. 50 млрд. електронни устройства ще революционизират човешката среда – коли без шофьори, „умни“ домове, постоянен мониторинг на физическото и ментално състояние на индивидите и други стъпки към роботизирано ежедневие. Това обаче вещае повече безработица: според основателя на Давоските сбирки Клаус Шваб, 20 млн.работни места ще изчезнат през следващите няколко години, докато създаването на нови такива ще изостава по темпове. Изказани бяха различни мнения за сегашните икономически проблеми в света. Според оптимистите, сред които и проф. Нуриел Рубини, навремето предсказал финансовата катастрофа от 2006 г., проблемите на Китай няма да доведат до сходен изход и световната икономика ще поеме удара. Неравенството придобива застрашаващи размери: според доклад на Оксфам, най-богатите 62-ма притежават толкова, колкото най-бедните 3,6 млрд.души, а именно – 1760 млрд.долара. Според нобеловия лауреат Стиглиц, глобалната икономическа система не работи за повечето жители на планетата; в Европа следва да се откажем от политиките на остеритет, които спъват развитието. За неговия колега-нобелист Кристофър Писаридес, основната заплаха за Европа е политическата фрагментация: „Европейските институции не изпълняват функциите си, а по-скоро отразяват националните интереси“. Близо до европейските главоболия е и констатацията, че имиграцията не може да бъде овладяна. Само през първите три седмици на годината 35 000 души са преминали по море от Турция в Гърция. Очакванията са тази цифра да бъде умножена по 4 с идването на пролетта. Очаква се Европа да затвори портите пред желаещите да се приютят на континента преди да бъдат създадени предпоставките за стабилност и просперитет в собствените им страни.
• В доклад на RIT Capital Partners, цитиран от лондонския „Телеграф”, Дж. Ротшилд обрисува идващата година като неблагоприятна от финансово-икономическа гледна точка. Причините са: хаос и екстремизъм в Близкия изток, руска агресия и експанзия, отслабването на Европа, където провалът на структурните реформи вещае ужасяваща безработица, както и забавянето на икономическия ръст на Китай и повишаване стойността на акциите на компаниите. Така че понастоящем приоритет на финансовите среда е не получаването на краткосрочни изгоди, а запазването на капиталите.
• Както изтъква бившият лейбъристки лидер Ед Милибанд в статия в „Лондон ривю ъф букс”, освен че неравенството разделя хората и лишава мнозина от шансове за успех, то пречи и на икономическия растеж. Той цитира доклада на МВФ за изминалата година, според който засилването на неравенството е определящото предизвикателство пред нашето време, както и констатацията на ОИСР за обратната взаимозависимост между увеличаването на дяла от богатството на 20% на върха на социалната пирамида и икономическия растеж. По-конкретно, във Великобритания икономиката, която не инвестира достатъчно в работната сила, е непродуктивна.
• Рухването на цените на нефта продължи и през януари, което поставя на изпитания държавите-износителки. Повечето погледи са вперени в Русия, която понесе двойния удар на санкциите и на падащите приходи от нефта. В свой анализ Марк Адоманис (bne.intellinews) твърди, че руската икономика понася тези трудности сравнително успешно в сравнение с други две износителки на петрол – Азърбайджан и Саудитска Арабия. В първата от двете, за разлика от Русия, бе възприета политика на мобилизиране финансовите резерви за битка с долара, което е довело в края на 2015 г. до изчерпване на 62% от резервите на страната. В крайна сметка подобна политика води до масивна девалвация и до налагане на такса върху сделките на местни бизнесмени с чужбина. Подобна линия досега следва и Саудитска Арабия, поддържайки „гаргантюански“ бюджетен дефицит през 2015 г. – 15%. Блумбърг предвижда, че той ще достигне до 20% през настоящата година. С подобни темпове саудитските активи в чужбина ще бъдат изчерпани в рамките на пет години. За разлика от Русия, където валутните резерви са на нивата от март 2015 г. Затова Азърбайджан и Саудитска Арабия възнамеряват да продават акции, за да стабилизират до известна степен бюджетния дефицит.
• По-мрачни са прогнозите за руската икономика на Сергей Гуриев от Московския „Карнеги център”: „Развитието на руската икономика ще зависи от външната и вътрешната политика. При запазване на статуквото, изолацията на Русия ще продължи. Слабата рубла ще бъда поддържана от вноса, което неизбежно ще доведе до ситуация, при която населението ще трябва да купува скъпи руски заменители на внасяни доскоро стоки, което ще доведе до по-нататъшно падане на равнището на живота. За да намали рисковете на общественото недоволство и ограничи възможните протести, правителството ще преразпределя ресурсите. Първоначално ще бъдат изразходвани Резервния фонт и Фонда за национално благосъстояние – вероятно в течение на 1-2 години. След това на правителството ще се наложи да увеличи данъците върху бизнеса, което ще се отрази неблагоприятно върху инвестициите и на свой ред ще стимулира бягството на капитали и по-нататъшно намаляване на БНП. Може би в краткосрочна перспектива това няма да доведе до катастрофални последствия – тук трябва да се има предвид опита, натрупан в течение на почти 8 десетилетия, когато Съветският съюз бе закрита икономика.В дългосрочен план обаче, тази изолация ще струва скъпо: Русия ще изпусне възможността за ръст и ще продължи да стагнира.

Европейски съюз

Оценката на европейските политики през 2015 г. на Европейския съвет за външна политика (Scorecard 2016) констатира следното. В края на 2015 г. влиянието на Европа върху нейните съседи продължи да отслабва. Вместо Европа да се обгради с кръг от приятели, на практика тя бе обградена от огнен обръч. Този обръч може да стане още по-заплашителен през текущата година: Ливан, Йордания и Турция поеха над 4 млн.бежанци, което води до дълбоки структурни предизвикателства и може да има отражение върху дългосрочната регионална стабилност. Но европейското влияние намаля още повече спрямо големите сили Турция и Русия. Техните авторитарни правителства получиха възможността да оказват засилващо се влияние върху Европа, чиито политици са принудени да прибягват до тяхното сътрудничество. Неспособността да бъдат отчетени фактите по-рано – илюзиите, че толкова сложни конфликти като тези в Сирия и Либия по някакъв магичен начин ще се решат от само себе си без наличието на достатъчна дипломатическа енергия от европейските държави – може би означава, че правителствата на страните-членки на ЕС днес ще трябва да функционират в съответствие с условията на лидери от типа на Реджеп Ердоган и Владимир Путин, които възприеха по-реалистичен подход относно регионалния тренд към нестабилност (и в немалка степен допринесоха за него).

Русия: към нормализация на отношенията?

В анализ на бившия посланик на Франция в ОССЕ Максим Льофевр, публикуван от Фондация „Робер Шуман”, се излагат проблемите и перспективите за нормализация на стария континент. Разминаването между Запада и Русия ще продължава да оказва своето въздействие върху техните отношения – сега противоречието е между намерението на Запада да разпространява своите демократични ценности, докато Русия иска да формира коалиция с новите сили – например в БРИКС – срещу западната намеса. Макар администрацията на Обама да се отличава с въздържаност, нищо не гарантира, че следващата няма да демонстрира по-мускулест подход. Затова, счита посланикът, при подобна трудна ситуация ще е по-добре да се ориентираме към по-дългосрочни стратегии – напр. „стратегическо търпение“, като си припомним, че ядрените преговори с Иран продължиха 12 години и пак толкова години изминаха между подписването на Хелзинкското споразумение и падането на комунизма. Преди всичко трябва да си отговорим: дали Русия е станала заплаха за европейската сигурност? Нужно е внимателно да се прецени дали това е така, особено днес, когато европейците преразглеждат стратегията си за сигурност от 2003 г. Сигурното е, че „ние вече не живеем в двуполюсния свят на Студената война, в който има борба между две системи и е постигната стабилност, която по израза на Реймонд Арон може да се резюмира като „невъзможен мир, малковероятна война“. По-скоро би следвало да разглеждаме руско-западния конфликт реалистично – като последствие от колапса на СССР и на стремежа на Русия да спре по-нататъшното стратегическо отстъпление, като защити, включително и силово, своето регионално влияние. Сегашното положение е сложно: то може да се опише като „невъзможни приятели“ (поради разминаването на ценности и принципи), „възможни войни“ (в Грузия и Украйна) и „вероятно сътрудничество“ (по някои въпроси). Да се намери баланса между диалога (сътрудничеството), твърдостта (санкциите на ЕС, мерките по укрепване сигурността на НАТО) и усилията към деескалация – това е сърцевината на стратегията, която се нуждае от време и обсъждания и която би съчетавала съчетаване на сила и дипломация“.

Бежанците – шанс за Европа?

В една от най-интересните публикации – на Пол-Линден Ретек в „Бостън ривю”: „Как бежанците могат да спасят Европа” – либералите настояват европейците да направят жертва, приютявайки бежанците. Подобен подход обаче не включва преоценката на европейския фокус върху наблюдението и превенцията; не отчита последствията от милитаризирането на границите на ЕС, нито поставя под въпрос структурните дебаланси на Дъблинската конвенция, оставяща страни като Италия, България и Гърция изложени на външния натиск в европейската периферия; игнорира исканията за гарантиране на адекватен стандарт на бежанците навсякъде в ЕС, както и ролята на остеритета за възраждането на местния екстремизъм. „Последното е от ключово значение”, твърди авторът. Той констатира, че вследствие капитулацията на Сириза и възприемането на политиките на затягане на колана, липсата на убедителни леви политики в рамките на Европейския съюз означава, че работническите класи на континента са изложени в по-голяма степен на опасностите от расистка мобилизация. Това е така, защото няма достатъчно гаранции, че продължаващата имиграционна вълна няма да доведе до разграждането на държавата на благодентствието – по-нататъшен спад на заплатите и криза за неквалифицирания труд. Не е чудно, че ксенофобията е атрактивно решение за натрупаните класови страхове. Освен това, либералната реакция игнорира историческите и геополитическите измерения на проблема. Либералите не настояват за провеждането на адекватни политики за слагане край на хроничната политическа дезинтеграция и икономическа неразвитост на Близкия изток, които са резултат на векове колонизация, военни интервенции и егоистични намеси в местния политически живот. Подобни интервенции продължават под нова форма в контекста на глобалната експанзия на капитализма, подхранвана понастоящем от европейските стратегически и индустриални интереси, енергийния алианс на Европа със Саудитска Арабия и Катар, както от интересите на оръжейната индустрия. Цитирайки Юрген Хабермас („Джихадизмът е изцяло модерна форма на реакция на унищожения начин на живот“), авторът твърди че фундаменталистката идеология не е реликва от миналто, а съвременен феномен, дълбоко повлиян от глобалния неолиберален процес, прегърнат от Европа.

***

Преглед на по-интересните анализи и публикации по региони и страни през периода:

Балкани

• Балканите продължават да са „зомбирана зона“, пише бившият европейски зам.външен министър на Блеър Денис Макшейн: Босна и Херцеговина продължава да не функционира като единна държава, Сърбия все още е инфектирана от сръбския национализъм на Милошевич, Албания живее със заплахите от корупцията и престъпността от първото си посткомунистическо десетилетие, Косово продължава да бъде лишена от независим държавен статут благодарение на Гърция и Сърбия. Единственият позитив е обявената готовност на Македония да преговаря с Гърция за името си. Гърция, която все още е под бремето на дълга, би следвало да води Западните Балкани към членство. Случва се обратното: вместо Балканите да се европеизират, Европа се балканизира.
• В статия на Йон Тудеску в „Интернешънъл полиси дайджест” от 24.1.2016 г. с атрактивното заглавие „Джуканович ще бъде арестуван след приемането на Черна гора в НАТО“, се твърди тъкмо това. Авторът се позовава на документ, в който освен това се твърдяло, че „последният диктатор в Европа“ щял да бъде наследен от Милица Пеянович-Джурисич, изпълняващ длъжността министър на отбраната. Заключението на автора – като се има предвид криминалното досие на Джуканович, той ще изпълни волята на Вашингтон.
• Плановете за въоръжаване с модерни ракетни система на Хърватия и Сърбия породиха силни реакции в Западните Балкани, пише на страницата си Международният институт за Близкия изток и Балканите (Сараево). Регионът е идеална сцена за конфронтацията между свръхсилите. Не е тайна, че въпросните планове са подкрепени съответно от САЩ и Русия. В контекста на продължаващите политически напрежения, разпадаща се икономика и растяща безработица на фона на засилваща се бежанска/имиграционна криза, плановете за довъоръжаване, анонсирани от отделни страни породиха сериозни опасения в региона. Това е още по-тревожно като се има предвид, че подписвайки Дейтънското мирно споразумение страните от региона се задължиха да не участват в надпревара на въоръжаването и приеха да ограничат военния си капацитет, подлагайки се на редовни проверки от представителите на страните по споразумението. „Върви ли към нови въоръжени конфликти районът на Западните Балкани?” – риторично се пита изданието.

Русия

• „Руският поврат към Изтока”

Според Тимофей Бордачьов, ръководител на Евразийската програма на клуба „Валдай“, „повратът на Изток“ представлява мащабен проект за диверсифициране на външноикономическите отношения на Москва с динаамичните азиатски икономики, както и активизиране на участието на Русия в регионалните дейности на Азиатско-Тихоокеанския регион. Най-важната му част е стабилизирането на икономическия ръст и политическото значение на Сибир и Далечния изток. През последните 2-3 години отношенията между Китай и Русия имат ново качество – взаимно доверие, внимателно отношение към интересите на партньора и все по-голяма икономическа откритост. Активно се развиват и отношенията с Република Корея – в края на миналата година се е провела Втората сесия на консорциума по съдействие развитието на Сибир и Далечния изток с участието на научни институти и университети от Русия, Сингапур, Китай, Южна Корея и Норвегия. Перспективата за пълноценно присъствие на руските енергоносители на азиатския пазар ще означава намаляване привлекателността от доставките там на сгъстен газ. При това, перспективите за пазара на „синьо гориво“ са много добри, поради засилване използването му вместо въглищата за производство на електричество.

Китай и Новият „Път на коприната“

• „Ще се адаптира ли Турция към китайския поход на запад?”

На 17 декември DHL Global Forwarding, който е водещ транспортен конгломерат за пренос на товари между Европа и Азия по въздух, вода и суша, откри своя интермодален коридор Китай-Турция, като част от инициативата на Пекин „Един пояс, един път“. Коридорът Ляниунганг-Истанбул ще позволява на тировете да свързват тези дестинации за 14 дни, преминавайки през Казахстан, Азърбайджан и Грузия, както и през Каспийско и Черно море, с опцията за незабавни доставки до всеки турски град. Очаква се коридорът да генерира 2,5 трилиона американски долара от годишния търговски обмен през следващите 10 години. Наскоро той бе свързан и с Тайван, като по такъв начин свързва Тихия океан с Атлантическия океан през евразийския континент. Според Стив Хуанг, шеф на фирмата, „Китай вече фигурира като втория по значение източник на внос в Турция след Европейския съюз. Нови коридори от типа на Ляниунганг-Истанбул още повече ще засилят стратегическата важност и свързания с търговията между Китай и Европа икономически растеж.“

Геополитически, Турция ще трябва да реши въпроса, дали ще се адаптира към многополюсна Евразия, в която другите основни центрове на влияние са Китай, Русия, Иран и Индия. Според Кристина Лин, в Азия страни като Китай, Турция, Русия, Иран и Индия са естествени съперници. Същевременно, Пекин задълбочи своите връзки и икономическа интеграция с други евро-азиатски държави чрез ШОС, докато Турция използва създадената през 2013 г. структура ТАКМ, която някои наричат „турското НАТО“, обединяващо Турция, Азърбайджан, Казахстан и Монголия, към която изразяват интерес и Узбекистан, Афганистан и Грузия.

• „Близкият изток като част от китайския „Един пояс, един път“

Според Даниел Уагнер в „Интернешънъл полиси дайджест”, Китай отдавна е усвоил изкуството да изчаква, докато други регионални и глобални икономически и политически сили решават въпроса „кой-кого“, след което бързо пристигат на полесражението, за да приберат плячката. Веднага след приключването на иракската война китайските петролни компании спечелиха редица контракти с Багдад. Както сегашният тур на президента Си Дзинпин в Близкия изток показва, Пекин отново е избрал момента, този път поставяйки акцент върху Иран. Същевременно, Пекин добре разбира границите на своята мощ, според Уагнер. Затова не се опитва да измести САЩ като свръхсилата на Персийския залив, а обратното – използва предимствата от pax Americana. Пак поради тези причини Пекин не се опитва агресивно да играе посредническа роля за уреждане на конфликтите в региона, използвайки всички възникващи възможности за настаняването си в него.

• Близкоизточното турне на Си Дзинпин

То включи включи трите най-важни регионални държави: Иран, Саудитска Арабия и Египет:

• Китай сключи сделки за 600 млрд.долара с Техеран. Китай вече е експортна дестинация №1 за иранците. В сферата на инфраструктурните проекти Пекин ще помогне в строителството на 900 км скоростна жп линия между Техеран и Машхад. Тази линия ще е част от „Един пояс, един път“, като евентуално ще е част от скоростната жп магистрала Техеран-Урумчи. Китай се е съгласил статутът на Иран в ШОС да бде променен от „наблюдател“ на пълноправен член. В енергийния сектор е сключена 10 милиардна сделка за построяването на две атомни централи от 1 GW до пристанище Шабахар, както и на няколко по-малки централи и модернизирането на реактора за тежка вода Арак. Освен това и газопроводът Иран-Пакистан, който ще се свърже с пакистанското пристанище Гвадар – хъб на Китайско-Пакистанския икономически коридор.
• В Саудитска Арабия Си Дзинпин и крал Салман също са се споразумели да работят в контекста на „Новия път на коприната“, особено в енергетиката. Понастоящем Саудитска Арабия е най-големият доставчик на петрол за Китай. Най-големите петролни компании на двете страни – Арамко и Синопек са подписали стратегическо споразумение на стойност 1.5 млрд. долара. Делегацията прерязала лентата на нефтената рафинерия в Ясреф, построена от двете компании на стойност 10 млрд.долара.
• В Египет Си Дзинпин предложил на Сиси страната да стане „пивот“ на Новия път на коприната в сферата на инфраструктурата и индустрията. Китай също така е предложил да подкрепи египетски мегапроекти като Коридора на Суецкия канал, както и изграждането на нова столица. Сиси се е съгласил и ще търси финансиране по линията на новата китайска Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции. Подписани са договори за 15 млрд. долара.
• По време на посещението си в седалището на Арабската лига в Кайро Си Дзинпин е предложил хуманитарна помощ от 280 млн. юана за палестинци, сирийци и йеменци, както и на други нуждаещи се групи. Освен това е анонсирал, че ще финансира икономически проекти в арабските страни на стойност 20 млрд.долара в съвместни инвестиции и 35 млрд. долара в търговски и други програми. Пекин ще предложи 10 000 научни стипендии и 10 000 стипендии за студенти от Близкия изток.

Големият Близък изток

Либия

• „Между „Лудия Макс“ и Хафтар”

Гамал Нкрума в „Ал-Ахрам уийкли” описва невероятният разпад на държавността в бившата Джамахирия. Подкрепяни от някои сходни с идеологията си държави, ислямистките групи в Либия сега атакуват петролния сектор на страната. Най-големият нефтен терминал в Рас Лануф бе подпален от терористичната групировка „Ислямска държава“, като в течение на дни горяха 5 от 13-те петролни резервоари. Днес Либия добива по 400 000 барела дневно, срещу 1,6 млн. барела през 2011 г. По ирония на съдбата, днес седалището на терористите е в града на Кадафи Сирта. В тази връзка, намиращата се в изгнание дъщеря на бившия вожд Айша Кадафи иронично отбеляза: „Държавата на плъховете не работи. Плъховете не градят, а се самоизяждат. Либия попадна в пипалата на империализма“. Тази държава, която някога бе с най-висок доход на глава от населението в африканския континент, затъна в тресавище. Днес съдбата на Либия е в ръцете на дисфункционални враждуващи милиции. Една от личностите, които доминират политическата сцена е Халифа Хафтар, оглавил през май 2014 г. Операция „Чест“. Въпреки че е считан за харизматичен лидер, Хафтар е в сложни отношения с милициите в Зинтан, както и с бригадите ал-Сауаик и ал-Кака. Трябва да се отбележи, че милициите от Зинтан все още държат в затвора сина на бившия лидер Сейф ал-ислам. Правителството, признато от Запада, отказа оферта от Великобритания да изпрати 1000 военни, за да обучават либийските части, както и италианското предложение 5000 военни експерти да помагат в сферата на логистиката и събирането на информация. Междувременно, проислямистката групировка, чиято база е в Мисрата, контролира Триполи и западни части на Либия и е подкрепяна от Катар, Турция и Судан. В печата се появиха информации, че Вашингтон може би ще предприеме атака срещу джихадистите от ДАИШ в Либия. Проблемът е, че освен тях, тук действа и клонът на ал-Каида – „Ансар ал-шария“, както и десетки други ислямистки групи. Така че обявеният на 19 януари компромисен кабинет на националното единство под егидата на ООН има малки шансове, макар че може да се счита за модел за преодоляването на хаоса. Не бе изненада, че той бе отхвърлен от считания за легитимен конгрес в Тобрук.

Саудитска Арабия

„Съзаклятието”

• В статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс”, двама разследващи журналиста проследяват историята на сътрудничеството между тайните служби на Рияд и Вашингтон на няколко континента. Корените на този сговор между „братските служби“ са през 1970 г., когато саудитците организират т.нар. „Сафари клуб“ – коалиция от нации, включваща Мароко, Египет и Франция. Клубът провежда тайни операции из Африка, като запълва празнината, оставена от ограничения от американския Конгрес навремето обсег на действие на ЦРУ. През 90-те години, когато настоящият шеф на ЦРУ Бренън е шеф на бюрото на агенцията в Рияд, това сътрудничество процъфтява. Бренън установява близки връзки с принц Бендар бен Султан, посланик на кралството във Вашингтон и шеф на саудитското разузнаване. Двете служби играят важна роля във въоръжаването на сирийските бунтовници. Дори след като Бендар напуска сцената миналата година, Бренън поддържа тесни контакти с принц Мохамед бен Найеф, сегашният министър на вътрешните работи, който организира връзките със сирийските бунтовници.

Иран

• Газовите амбиции на Иран

Както пише Станислав Тарасов в regnum.ru, след края на санкциите и активизирането на руско-иранското енергийно сътрудничество, започват да се променят векторите на развитието на енергийния пазар на Задкавказието. На първо време това ще доведе до отслабване на енергетичния монопол на Азербайджан в региона. Според директора на Глобалния енергетичен център на Анлантическия съвет и бивш посланик на САЩ в Азербайджан Ричард Морнингстар, сега Иран може да стане допълнителен източник за доставки на газа за проекта „Южен газов коридор“. Неотдавна директорът по международните връзки на Иранската национална газова компания заявил, че „разположението на Иран, който притежава най-големите запаси на газ в света, позволява на страната да продава газ навсякъде, включително и в Европа.“ Според него, иранският газ може да мине през Черно море на път за Европа, както и през Сирия, Ирак и Турция. Иранският газ има ниска себестойност, което му дава конкурентно предимство по отношение на европейския пазар. Според автора, Техеран има възможност да доставя газ както чрез TANAP, така и чрез включване в други регионални проекти съвместно с Русия в Грузия и Армения. Неслучайно руският министър Новак е намекнал за възможностите за суапови газови сделки, чрез които „Газпром“ би могал да доставя енергоносители в Северен Иран през Армения или Азербайджан чрез използване на съществуващата инфраструктура срещу газ от Южен Иран. Това би било обяснението на стремежа на Тбилиси да преговаря с „Газпром“. При тези нови геополитически реалии Армения би получила шанса да стане транзитна държава, а Грузия – енергиен хъб на цялото Задкавказие. Всичко това вещае отслабване на енергийното влияние на Баку, респективно – на политическото влияние на Анкара.

• Пречките за инвестициите в Иран

Сайрус Амир Мокри и Хамид Биглари в globalaffairs.ru считат, че Техеран няма да може изцяло да се възползва от предимствата на чуждестранните инвестиции, които понастоящем възлизат на 43 млрд.долара, което отрежда на страната 58-мо място в света – за сравнение, съседна Турция е на 26 място с 209 млрд.долара. Ислямската република разчита през следващите 5-10 години да привлече 1 трилион долара. Това обаче ще е трудна задача, поради недостатъчната либерализация на вътрешния пазар. В страната по-голямата част от икономиката бе първоначално национализирана, а впоследствие курсът към приватизация не доведе до жизнен частен сектор. Друга пречка е ниският международен рейтинг на икономическите и правните институции, необходими за ръста и развитието. Иран заема непрестижното 130 място от 189 в международния бизнес-индекс. Проблеми има и със защитата на интелектуалната собственост, където Иран е на 111-то място от 131 страни. Високи са и нивата на корупцията, където „Транспаренси интернешънъл” я класира на 136-то място от 174 страни. Наред с икономическите и институционалните пречки съществуват и рисковете от идеологическото неприемане на чуждестранно участие или влияние. Според влиятелните консервативни кръгове в страната, чуждестранните държави се стремят да отслабят и разчленят Иран, което поддържа високи нивата на недоверие към чуждия бизнес.

Сирия

• САЩ изграждат ВВС-база в контролираните от кюрдите райони на североизточна Сирия, съобщава www.eurasiareview.com. Според информацията, тя ще е разположена на няколко километра южно от малкото градче Римелан, което е близо до границата с Иракски Кюрдистан и е контролирано от Отрядите за народна защита YPG през последните 2 години. На това място е имало павирана писта с дължина 700 м. за селскостопанската авиация. Както твърдял ливанският вестник „Ал-Ахбар”, летището ще има писти с дължина 2500 м. и 250 м. широчина, като площта му ще достигне 10 хектара. Вероятно летището ще бъде използвано в подкрепа на действията на Сирийските демократични сили, включващи както кюрди, така и араби, които очевидно ще бъдат най-верният съюзник на САЩ в Сирия след неуспеха на други умерени сили. Очаква се, че то ще има съществена роля в бъдещата офанзива срещу ДАИШ, която може би ще бъде насочена към контролирания от терористите град ал-Шаддади.
• Ще навлезе ли Турция в Северна Сирия? Този тревожен въпрос си задава в „Индипендънт“ (31.1.2016) най-задълбоченият анализатор на Близкия изток сред журналистите Патрик Кокбърн. Изводът му е неутешителен – специалитетът на Ердоган са действията на ръба на войната. Кюрдите трябва да завземат само още стотина километра между двата контролирани от тях анклава – между Аззаз и Джараблус – за да отрежат пътищата за снабдяване на ДАИШ и да създадат т.нар. „Кюрдски коридор“, а заедно с това и да изолират Турция от Сирия. Според Кокбърн: „Събитията през следващите месеци може би ще определят кои са дългосрочните печеливши и губещи в региона за десетилетия напред. Силите на президента Башар ал-Асад напредват на редица фронтове, използвайки въздушния чадър на руснаците. Петгодишната кампания на турския лидер Ердоган за свалянето на Асад чрез оказване подкрепа на въоръжената съпротива, е близо до неуспеха. Турция може да приеме това като неизбежно, признавайки, че й е трудно да изпрати войска в северна Сирия и да се изложи на силна негативна реакция от САЩ и Русия. Но ако алтернативата е неуспех и унижение, тя може да стори тъкмо това”. Според френския експерт по близкоизточните герили и политика, който даде интервю в Арбил миналата седмица, „ако не се касаеше до лидер като Ердоган, бих казал, че турците няма да се намесят военно в Северна Сирия, но в случая мисля че ще го направят.“
• Турция разпростира военното си влияние на изток. В свой анализ от януари 2016 г. Кристина Лин от  Institut für Strategie- Politik- Sicherheits- und Wirtschaftsberatung отбелязва, че след като спечели миналогодишните избори Ердоган започна да провежда по-агресивна политика за осъществяване мечтата си за възкресяване на Османската империя, както в страната чрез налагане на президентска система, така и в международен план чрез изпращане на турски войски в следните държави:
• Катар – през декември бе оповестено създаването на нова военна база в тази страна, като първоначално ще бъдат разположени 3000 войници, включително ВВС и ВМС подразделения, военни инструктори и специални сили. Според турския посланик в страната, по такъв начин се възстановявали историческите и братски връзки с Катар, разбирай османските.
• Ирак – според в.”Хюрриет”, Турция ще създаде постоянна база в тази страна, след като вече изпрати 200 войника и 25 танка в Башика, до Мосул. Впоследствие част от тях бяха изтеглени в Иракски Кюрдистан.
• Сирия – в северната част на страната Турция е вкарала свои войници, както и разчита на туркменската Бригада Султан Мурат, която, според Йени Шафак, ще бъде ядрото на бъдещата Обединена Туркменска армия, която ще контролира Алепо и Баирбуджак от окръг Латакия. За Турция това има особено важно значение, тъй като оттам ще преминава евентуално планирания газопровод Катар-Турция, които ще достигне до Европа.
• Кипър – след инвазията на Северен Кипър през 1974 г., Турция сега се стреми да затвърди позициите на своите ВМС в близост до откритите офшорни газови находища, като застрашават италианските и норвежките проучвателни кораби, наети от гръцки Кипър.
• Гърция – продължават териториалните спорове в Егейско море, като Турция е нарушила гръцкото въздушно пространство 2 244 пъти през 2014 г.

САЩ

• За офшорно балансиране

В статията си „Забравените предимства на офшорното балансиране“, публикувана в „Дъ Нешънъл Интерест“, Пол Пилар анализира американската глобална стратегия, чиято същност е в избягването на пряка намеса на САЩ в замяна на балансиране чрез използване противоречията между другите страни с оглед осуетяване тяхна хегемония или регионална доминация. Христоматиен пример е американският неутралитет по време на иранско-иракската война през 80-те години. Днес обаче близкоизточната политика на САЩ е далеч от подобни модели. Тя е „рамка, в която многопластовите вътрешни конфликти от типа на сирийския се обсъждат не в смисъл как да използваме някого, когото считаме за лош, за блокиране напредъка на някой, който е още по-опасен за нашите интереси, а как да се борим срещу всички „лоши момчета“. Вместо да се отнасяме спокойно при гледката на проливаната кръв и богатство от страна на държава като Иран, която върши черната работа в битката срещу ДАИШ, ние считаме, че онова, което Техеран върши, е вредно. Вместо да се отнесем към използването на химическо оръжие от Асад по начина, по който навремето реагира администрацията на Рейгън в контекста на иранско-иранската война в интерес на запазването на местното равновесие на силите, и вместо да приветстваме положителната руска роля за ликвидирането на химическите оръжия на сирийския режим, критиците на Администрацията Обама се оплакват, че САЩ не са обявили война на режима по този повод. И вместо да се обсъжда въпроса за балансирането на силите, много повече се дискутира необходимостта от създаване на възможно най-голям дисбаланс в полза на някои страни в конфликтите, които предварително сме обявили за наши приятели, срещу други участници, които автоматично сме етикетирали като наши врагове.“

• „Има ли Вашингтон политика в Близкия изток?”

От малко по-различен ъгъл обсъжда проблемите на американската близкоизточна политика Стивън Уолт в „Форин полиси“. Според него, при Клинтън офшорното балансиране се е изродило в доктрината на „двойното сдържане“, което е превърнало САЩ в полицая на Близкия изток. Това на свой ред е довело до засилващо се пряко военно присъствие в региона, особено нараснало при Буш-младши, който подпомогнат от Дик Чейни, се е впуснал в разрушителната „регионална трансформация“. Обама на свой ред разочарова очакванията. Защо се получи така? Преди всичко, защото САЩ не отчетоха драматичната стратегическа промяна на близкоизточния пейзаж. Сега в този регион вече няма друга конкурентна свръхсила и САЩ са раздвоени. Те се опитаха да изобразят в тази роля Иран, но държавата на аятолласите не е толкова могъща, а и има съвпадащи позиции с американските по отношение на ДАИШ. Но, ако „стратегическата важност на региона намалява, ако никой от местните актьори не заслужава безусловна американска подкрепа, ако въпреки нашите усилия са ни сърдити както приятелите, така и враговете, тогава може би САЩ би следвало да престанат да се опитват да решават проблеми, за които няма нито решение, нито воля за отстраняване. В крайна сметка, съдбата на Близкия изток ще се определя от хората, които живеят там, а не от нас, макар че можем да играем конструктивна роля. Колкото по-скоро американците разберат, че е по-добре да бъдат рефери извън терена, отколкото да проливат кръв на терена, толкова по-добре ще стане.“

• Политиката на САЩ в Близкия изток

Администрацията на Обама трябва да внесе корекции в близкоизточната си политика, се твърди в най-цялостния засега анализ по тази тема, съвместно изготвен от Института за изследване на войната и Проекта за критични заплахи към American Enterprise Institute. Четири са стратегическите цели, които анализаторите препоръчват: 1. Унищожаване на вражеските групи, 2. Слагане край на гражданските войни между отделните секти и общности, 3. Създаване на условия, които да не допускат възстановяването на вражески групи и 4. Изваждане на Ирак и Сирия от контекста на регионалните и глобални конфликти. По-конкретно, трябва да се подкрепи настоящия иракски премиер Абади – връщането на власт на предшественика му Малики би било катастрофално за антитерористичната битка. В Сирия възстановяването на стабилна и унитарна държава, която гарантира американските интереси, изисква: 1. Унищожаването на ДАИШ, Джебха ал-нусра и чуждестранните салафитски джихадистки групи, 2. Идентифициране и укрепване на актьорите, представляващи сирийската опозиция, 3. Улесняване на мирно уреждане на конфликта между сирийския режим и опозицията, 4. Получаване на регионална подкрепа за подобно решаване на конфликта, 5. Създаване на механизми за реализиране на мира и 6. Възстановяване на държавните институции. Важно уточнение е, че САЩ трябва да поставят условия пред джихадистките формации в Сирия: да скъсат с Джебха ал-нусра и ДАИШ, да приемат принципа на плуралистична и унитарна сирийска държава, да отхвърлят войнствения джихад, да се разоръжат и да се включат в силите по поддържане на реда и отбраната, да ликвидират съществуващата шариатска съдебна система и да се съгласят с управление, осъществявано на основата на политически институции. В заключение се препоръчва САЩ да ръководят това усилие, а не да го възлагат на съюзници/партньори, тъй като четирите основни държави – Русия, Иран, Турция и Саудитска Арабия – имат различен дневен ред.

***

Цитати

• Талал Салман в ливанския вестник „Ал-Нахар”: „Ще стане ли 2016-та годината на изчезването на понятието „арабски свят“? Вече чуваме само за групи, които се обединяват на религиозно-конфесионален признак, за етнически малцинства или секти, всяко от които в търсене на чуждестранен закрилник. Принадлежността към определена религиозна секта влезе в противоречие с тази към дадена нация или държава. Започна възстановяването на най-древни идентичности: фараонска, финикийска, сириакска, асирийска, кюрдска. Като че ли американците, британците или турците представляват хомогенен народ, който не се дели на религиозен, расов или етнически принцип. Арабите загубиха както политическия си суверенитет, така и своята интелектуална и културна идентичност. Със залеза на Египет, Ирак, Сирия и Алжир – всички те погълнати от своите вътрешни проблеми – намаляването влиянието на големите доведе до изкуствената инфлация на малките. Тези, които финансират битките в Либия и Сирия, изоставят младите палестинци с техните ножове, като същевременно установяват дискретни канали с израелския враг. 2015-та започна със срещата на Г-20 в Турция – срещата на големите, където те решиха да накарат света да забрави, че техният домакин от две години насам осигурява защита и свободно преминаване на терористите от ДАИШ към Сирия и Ирак.
• Константин Ремчуков, главен редактор на „Независимая газэта“: „Я думаю, что снимут (санкции с 1 июля). И сейчас есть все признаки заметить, что Путину удалось донести до руководства США (Путину и Лаврову), до Керри, с Обамой он говорил по телефону, с французами и с немцами. До всех удалось донести простую вещь, что мы такая страна, которая Минские договоренности в той части, в которой касается нас (а нас касается обеспечить доступ украинских пограничников на границу между Россией и Украиной в Донбассе), мы такая страна, которая выполнит в одну секунду это решение. Но только после того, как украинская сторона на постоянной основе внесет изменения в свою Конституцию, и в это изменение будет предоставлять Донбассу в той части, которая контролируется не Киевом, особый статус. Поскольку в Минских соглашениях именно так записано, то Путин привлек внимание руководителей Запада, вот этих 3-х столиц (Париж, Берлин и Вашингтон) о том, что им лучше поработать с Киевом. И он сказал «Неужели, вы не поняли?..» А они ему ответили «Так они же приняли». А он говорит «Вы что, не видите, что приняли на временной основе?» Они начали переспрашивать своих заместителей, те сказали «Да, действительно, на временной основе». На что Путин говорит «Ну вы чего? Серьезно, что ли? На временной основе, значит, как приняли, так и вернут назад». Это сейчас будет основой нового обострения политики на Украине… Поэтому я думаю, что высока вероятность того… Плюс заявление Керри в Давосе очень четкое. Вышел на трибуну и сказал «Санкции против России могут быть сняты в ближайшие месяцы». Французы заявили «Санкции могут быть сняты». Из Берлина поступило сообщение, что Германия поддержит. Давление серьезное оказывает на Запад Япония, которая требует вернуть Россию в «большую восьмерку». Так что общий консенсус таков, что Россию хотят вернуть в семью народов…С Крымом будет как Прибалтика. Я уже говорил неоднократно, Крыму уготована… Я беседовал с американцами, которые определяют политику. Они сказали «К Крыму будет отношение такое, какое было у США к Прибалтике». США никогда не признали присоединение Прибалтики к Советскому Союзу, но это не мешало Рейгану ездить и Никсону ездить, и развивать отношения».

• Professor Hamid Dabashi, Колумбийски университет: “As the thing that calls itself ‘the West’ tries to conquer the world politically to rule it economically, the Chinese are doing exactly the opposite: Mapping the world in economic detail from which may emerge a bona fide political order.
• Томас Фридман в „Ню Йорк Таймс”::“Президентът Обама има много с какво да се гордее. Но, ако не иска постиженията му да бъдат затъмнени от външната политика, ще използва последната си година на поста, за да удвои усилията си за сдържане на бежанската криза в Близкия Изток, преди тя да се превърне от гигантски хуманитарен проблем в гигантски геостратегически проблем, който да разтърси най-важния съюзник на САЩ – Европейския съюз.“.