Динамиката на международните процеси през февруари препотвърди някои от вече очерталите се тенденции, като същевременно доведе до съществено развитие на събитията около основния геополитически проблем – Сирийската криза:
- Събитията през най-късия месец потвърждават хипотезата, че световната криза в Близкия изток ще премине през стадий на едновременно интензифициране на военните и дипломатическите действия, които не са непременно взаимоизключващи се. Всъщност, светът преживява същинско ретро с възобновяване на регионалното миротворческо партньорство между Вашингтон и Москва, при което Русия отново влиза в ролята на балансиращата свръхсила. Буквално в последните дни на месеца стартира примирието – „временно прекратяване на огъня“ – в петгодишната война, а всъщност военна интервенция, в Сирия. То е изтръгнато чрез силния натиск върху съюзниците на двете свърхсили, които са и „кръстници“ на предстоящия междусирийски диалог. Самият факт, че всичките – без ДАИШ и Джебха ал-Нусра/ал-Каида – воюващи фракции приеха наложения им график, е показателен за промяната на съотношението на силите. Световните свръхсили се наложиха, поне на този етап, над регионалните сили Турция, Саудитска Арабия и други заливни петромонархии. Особено показателен и важен за успеха на тази руско-американска инициатива бе начинът, по който Обама се справя с амбициите на Ердоган. Респективно балансирането на Вашингтон между Анкара и сирийските кюрди е един от най-рисковите и трудни дипломатико-политически залози в региона. Досега то опровергава песимистичните прогнози от миналия месец и първата половина на февруари за непосредствена опасност от турска военна инвазия в Сирия, а оттук и за пряк конфликт НАТО-Русия.
- На този фон Европа преминава през най-ниската точка на кризата си с неспособността да овладее ситуацията с бежанците, от една страна, и със засилването на центробежните тенденции, олицетворени от заплахата Brexit, както и от опита на Вишеградската четворка да наложи своите интереси при задълбочаваща се криза на Гърция, от друга.
- Същевременно, България все по-осезаемо започва да усеща своето кръстовищно място в геополитическата игра между големите държави, както и между Вишеградската група, Гърция и Брюксел.
- Световните финанси продължават да бъдат доминирани от опасенията от занижените показатели на китайската икономика, и от по-нататъшния спад на цените на нефта, въпреки опита за контролирането им от основните износители. Това на свой ред пренарежда приоритетите в онези икономики, които градят благополучието си върху износа на енергоносители.
* * *
Европа
Геополитическият дебат
Скоростта и остротата в развитието на международните процеси превърнаха дебата за геополитиката в ежедневие и му придадоха съвсем конкретни, а не абстрактни измерения:
- В последния брой на френското списание „Конфликти“, посветен на „Силата и съотношението на силите през 21 век“ историкът Паскал Гошон пише следното: „Смазани от тежестта на грешките от миналото, европейските народи обръщат гръб на силата. В миналото те бяха могъщи и злоупотребиха с това. В крайна сметка констатираха, че силата струва скъпо като финанси, морал и психология, така че не желаят повече да плащат за нея. Силата е нова или поне възраждаща се идея в Азия, Русия и във всички други възходящи държави, включително САЩ. Те не разделят раздвоенията на европейците, не си поставят метафизични въпроси и възприемат силата като реалност“. И заключава: „Дебатът за силата противопоставя, както често се случва в геополитиката, идеалистите на реалистите. Дори идеалистите обаче трябва да признаят, че светът не е (или все още не е) какъвто си го представят в желанията си. Те проповядват използването на силата, за да няма никога нужда от използване на силата, както и „задължението да се намесим“, за да направим излишна всяка друга намеса в бъдеще. В реалния свят истината е казана и тя ни учи, че не сме в рая. Все още.“
- Обяснимо по-критичен е руският анализатор Сергей Караганов, Съвет за външна политика и отбрана: „Много важно е да се отбележи, че светът вече не се развива по европейски сценарий. Опората върху „меката сила“, влиянието посредством културния пример и икономическата помощ в съчетание със стремежа на всяка цена и във всички ситуации да се намери компромис, доведоха европейските политици до задънена улица. Мощен удар по европейския проект нанесе украинската криза от 2014 г., когато меката експанзия на евроатлантическите структури се натъкна на твърдия силов отговор на Русия в Крим и Донбас. Днес европейският политически елит е объркан. До голяма степен той изчерпа своя ресурс и престана да разбира настроенията на избирателите. Следствие на това стана кризисната ситуация с мигрантите, разкрила всичките ключови проблеми на съвременното европейско общество.“
- Темата за различните измерения на силата между Русия и Европа/Запада е развита от директора на агенция „Стратфор“ Джордж Фрийдман, който прави аналогия и с древния свят: „Борбата между силата от богатството и силата чрез усилието е историческа и може да се проследи в различията между Европейския полуостров и Русия. Европа извлича голямата си сила от богатството, но е склонна към междуособици. Русия, макар и провинциална, е по-обединена, отколкото разделена, и извлича мощта си от силата, придобита от преодоляване на трудностите. Страната има географски уязвима позиция: нейната сърцевина е без морски излаз, като корабите ѝ трябва да преминат през тесни проливи, преди да достигнат до океаните – проливи, които лесно могат да бъдат преградени за нея. С други думи, Русия не може да бъде Атина. Тя трябва да бъде Спарта, т.е. сухоземна сила с характер на спартанска нация. Русия трябва да разполага със стабилна, макар и несофистицирана армия, която да води сухопътни войни. Тя също така трябва да произвежда достатъчно богатство, за да издържа както военните, така и относително добър жизнен стандарт за населението си. В това отношение обаче, Русия няма да може да достигне Европа. Затова не благосъстоянието обединява страната, а споделената идеализирана визия за майка Русия, към която са лоялни. В този смисъл, съществува дълбока пропаст между Европа и САЩ в които благосъстоянието е в основата на лоялността, от една страна, и Русия – където лоялността произтича от мощта на държавата и от руската идентичност.“
Европейският съюз без компас
Институтът за изследване на сигурността на Европейския съюз публикува поредица от анализи на видни експерти в контекста на изработването на бъдещата Глобална стратегия за сигурност на ЕС, в които са очертани предизвикателствата пред ЕС и се предлагат конкретни решения. Ето някои от тях:
- Майкъл Лий, старши сътрудник на „Германския Маршал фонд” на САЩ: Очертавайки външнополитическите различия на ЕС-28, прави следния извод – „големите страни-членки просто не желаят да делегират на Брюксел отговорността по въпросите, свързани с войната, мира и жизнените национални интереси. Отбраната на територията си остава грижа на 28-те и на НАТО. ЕНП не успя да стимулира съседите на ЕС за демократично развитие. „Понятието „Обща външна политика и политика на сигурност“ е реликва от триумфализма, съпътствал падането на комунизма и края на Студената война… Днес, изправени пред рецесията, възхода на популизма и влошената ситуация в съседните региони, европейските политици се състезават кой по-категорично да защити националния си интерес.“ Лий вижда изход в прилагането на различни мерки: по отношение на Русия да се извърши преход към анти-картелни мерки, да се активизират усилията за търговско споразумение със САЩ, както и за превръщане на Европа в лидер на технологичната революция.
- Стивън Брокман, директор на Центъра за европейски политически изследвания на ЕС, акцентира върху нуждата от въвеждане на гласуване с квалифицирано мнозиноство по въпросите на общата външна политика и политиката за сигурност (понастоящем това е възможно единствено като изключение, предвидено в Лисабонския договор). Една от възможностите е Могерини да убеди съответната страна-членка да приложи механизма на „конструктивното въздържане“ при гласуване, при което е възможно до 1/3 от 28-те минус една, да позволят приемането на съответното решение. В такъв случай въздържалата се страна-членка не се чувства задължена да се съобразява с позицията на ЕС, но не възразява тя да бъде заявена като такава.
- Филип Гордън, старши сътрудник в Съвета по външни отношения, твърди, че отговорът на предизвикателствата е „повече координация“ в осъществяването на следните приоритети: 1. Увеличаване ресурсите за сигурност, разузнаване и отбрана; 2. По-голяма интеграция на европейските усилия в сферата на сигурността и разузнаванетор и 3. По-добра координация със САЩ в сферата на политиките за отбрана и сигурност.
- Даниела Шварцер, научен директор на Европейската програма на „Германския Маршал фонд” на САЩ, препоръчва следното: 1. Създаване на транснационален форум/форуми за политици и експерти за оценка на трендовете и рисковете; 2. Съставяне на „бяла книга“ в сферата на европейската отбрана. 3. Обвързване на външнополитическите и вътрешнополитическите дебати по сигурността.
- Джовани Греви, Фондация за международни отношения и външен диалог, отбелязва три разминавания: 1. Между големите амбиции на ЕС и реалностите извън и вътре в съюза; 2. Между справянето с непосредствените кризи и неспособността да се въздейства върху техните първопричини, и 3. Между нуждата от сътрудничество в международен план и конкуренцията между разнопосочни приоритети, и 4. Между ЕС и националните политики.
- Към тази поредица от мнения може да добавим и това на Томас Пикети („Нов договор за Европа“ в „Ню Йорк ривю ъф букс“): „Единствено преустройството на еврозоната върху социални и демократични основи, създадени за да насърчават ръста и заетостта, и центрирано около малък брой държави в центъра на континента, които биха желали да водят чрез примера си и да развият собствени нови политически институции, ще може да даде отговор на националистическите импулси на омразата, които сега застрашават цяла Европа. Миналото лято, след гръцкото фиаско, френският президент Франсоа Оланд започна самостоятелно да развива идеята за нов парламент за еврозоната. Сега Франция трябва да предложи конкретно предложение за такъв парламент на своите водещи партньори и да постигне компромис. В противен случай дневният ред ще бъде монополизиран от страни, които залагат на националния изолационизъм, сред които Великобритания и Полша.“
- Слабостта на Брюксел има поне това предимство, че развенчава предишните тревоги на Острова от прекалена намеса на евробюрокрацията. Амброуз Ивънс-Притчет пише в британския „Телеграф“, че опасенията от прекомерно централизиран Европейски съюз са се оказали фикция: „Европейският проект изчезна като мотивираща сила в историята доста отдавна и понастоящем преминава в екзистенциална криза. Всичките илюзии, че ЕС може да бъде управляван като централизиран политически съюз, са мъртви.“
Слаба Европа, силно НАТО?
Мери Дейевски от „Гардиън“ коментира по следния начин четворното увеличаване бюджета на американските войски, стационирани в Европа, на фона на едва 50%-ното увеличение на бюджета за битката с „Ислямска държава“: „Посланието е недвусмислено: от височината на Пентагона заплахата от Русия е много по-тревожна дори от тази на ИДИЛ. Нещо повече – заделяйки допълнителните финанси по-конкретно за Полша и „новите“ натовски държави, САЩ изпраща още две свързани помежду си послания. Първото е, че Вашингтон е готов да поеме пряка отговорност за сигурността на тези страни. Това не само ги оставя без какъвто и да е стимул да нормализират отношенията си със своя гигантски съсед. Това неминуемо ще засили чувството на несигурност у руснаците, което ще доведе до нова спирала в надпреварата във въоръжаването. При това, не може да се изключи и предислоциранията на атомно оръжие. Второто послание е, че за пореден път ЕС и европейските страни-членки в НАТО ще могат да отложат неизбежното – да разчитат единствено на собствените си сили. А доскоро изглеждаше, че дистанцирането от страна на Обама бе постигнало целта си – т.е. в Брюксел и други европейски столици като че ли бе постигнато съгласие, че е нужно Европа да се обедини за гарантиране на сигурността си, че ще увеличи военните си бюджети и че ще започне да разговаря сериозно с Русия относно общата сигурност. Сега обаче, европейците могат спокойно да се върнат към старите си навици на разединение и безгрижие, убедени, че който и да бъде следващият американски президент, той няма да е по-малко ревностен атлантик от Обама и че при нужда ще ги извади от затруднения, за пореден път.“
ЕС и Евразийският икономически съюз (ЕАИС)
Интелинюз (bne IntelliNews) коментира бъдещето на отношенията ЕС-ЕАИС по следния начин: „ЕС не знае какво да направи по случая с ЕАИС. Сигналите на Путин към Европа са двузначни: от една страна той позиционира проекта като конкурентен на ЕС, което и обяснява военната интервенция на Москва в Украйна. От друга страна, от Кремъл идват призиви за международно признаване на ЕАИС. Последният вече подписа споразумения за свободна търговия с Виетнам и меморандум за сътрудничество с Южна Корея. Европейският съюз, който е главният търговски партньор на Русия, е голямата цел, преследвана от Москва. Усилията на Путин от 2010 г. за полагане основите на ЕАИС съвпаднаха с паралелни призиви за създаване на споделена търговска зона „от Лисабон до Владивосток“. Визията на Путин бе възпроизведена в повечето немскоговорящи политически кръгове след украинската криза. Когато Швейцария председателстваше ОССЕ през 2014 г., Берн проучи начините за възстановяване на доверието между Русия и нейните партньори чрез преговори по търговски въпроси. Швейцарците създадоха група от „видни личности“, която публикува доклад на ОССЕ през ноември 2015 г. В него се съдържат препоръки относно „европейската сигурност като съвместен проект“. Препоръчва се изясняване какво може или следва да бъде направено по проблема за използването на търговските регламенти като политическо оръжие; проучване на връзката между ЕС и ЕАИС, като бъде отделено специално внимание на позицията на междинните държави, както и да се прецени, в консултации със СТО, доколко е възможно и полезно да се създаде бърз и облекчен процес за решаване на търговски спорове в рамките на зоната на ОССЕ. И по време на германското председателство през настоящата година тази линия бе продължена. На основата на тези стъпки, започнали през есента на 2015 г., през декември с.г. Жан-Клод Юнкер написа писмо на Путин, в което приема идеята за установяване на дипломатически отношения между ЕС и ЕАИС, но при условие че Минските споразумения за прекратяване на огъня от февруари 2015 г. бъдат приложени. Обвързването на отношенията между двете организации с отменянето на финансово-икономическите санкции в сила от 2014 г… Москва, естествено, не е удовлетворена от подобно условие.“ По-нататък се отбелязва, че за разлика от скептицизма в търговската дирекция на ЕК, кръговете около Могерини смятат, че ЕАИС е идеалното място за възобновяване на дипломатическия диалог с Москва.
Добрата стара Германия
„Бизнес инсайдър“ публикува интересна статия (от Джеф Дежарден, 19 февруари 2016 г.) относно застаряването на Германия, което обяснява както либералното отношение на Меркел към имигрантската вълна, така и съдбата на икономическия бум на европейския локомотив, който следва японския модел. Със своите 80 млн.души Германия е най-мощната европейска икономика с БНП от 4 трилиона долара и износ, който през 2014 г. е надвишил вноса с 285 млрд.долара. Ахилесовата пета на тази икономическа свръхсила обаче е демографският спад. На 8,4 новородени се падат 11,3 починали на 1000 души от населението ѝ. По такъв начин, през 2050 г. жителите под 15 г. ще съставят 13%, а тези над 60 години – 39%. По данни на ООН, през въпросната година всеки шести германец ще е над 80-годишен. Това ще означава, че без съществен приток на работна сила, Германия в средата на века ще се изравни по икономически и демографски показатели с Великобритания и Франция. Единственият начин за обръщане на тренда е да бъдат „поканени“ млади хора от чужбина.
Европейският „Б“ отбор
Продължаващата миграционна вълна от Турция през Балканите и през първите два месеца на настоящата година придаде нови аргументи на Вишеградската четворка – Полша, Чехия, Словакия и Унгария – да поеме инициативата за справянето с този проблем. Според премиерите на четирите, които проведоха среща в Прага в средата на месеца, нужен е алтернативен план за западнобалканския път на мигрантската вълна, включително и за по-ефикасна охрана на границите на Евросъюза. Тези идеи, които очевидно са алтернативни на псевдорешенията на Брюксел и Берлин, бяха по-нататък развити и по време на срещата на външните и вътрешните министри на Балканите – Албания, Босна, България, Косово, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения, състояла се в края на месеца. На срещата австрийските домакини отправиха силна критика към разнопосочната политика на Германия по въпроса с мигрантите. От друга страна, Гърция се възмути, че не бе поканена и отзова посланика си. Това още повече засили изолацията на тази най-важна страна в усилията за овладяване на Балканския маршрут.
Този „Б“ отбор от европейски държави, все пак може и да блокира важни европейски решения. Както припомня Емил Хърсев в „Сега“, в ЕС решение не може да се вземе, ако с него не са съгласни (против са или се въздържат) страни, които имат поне 93 от общо 352 гласа. Вишеградската четворка има 58 гласа. Със Словения и Хърватия правят 69. За блокиращото малцинство трябват гласовете на Румъния – 12, и на България – 10. Това ще направи точно 93 гласа. Според него обаче, „източният фронт“ може да върви и по друга линия – по формулата В4+П3, т.е. четирите вишеградски плюс трите православни държави в ЕС – Румъния, България и Гърция, което ще означава 94 гласа. Това обяснява и важността на българските 10 гласа.
Конфронтацията „Изток-Запад“
- Завръщането на ядреното сдържане. Микаел Рюле пише в „Берлин полиси джърнал“: „Ядреното сдържане се завръща. След две десетилетия занемаряване на тази концепция, днес тя отново влиза в западния наратив в сферата на сигурността. Руската „ядрена“ риторика, както и извършените ядрени заготовки, са може би главната причина за възраждането на ядреното сдържане, но от друга страна опасността от ядрен Близък изток и от нова надпревара във въоръжаването в Азия са не по-малко притеснителни. Всичко това сочи в една посока: Западът ще се нуждае да поднови капацитета си за ядрено сдържане като важен елемент на своята обща стратегия за сигурност. За съжаление, това няма да е лесно. След края на Студената война изгубихме интерес към тази задача. Фокусът бе преместен върху сценарии, в които ядреното сдържане няма място – борба срещу тероризма и военните интервенции в провалените държави. По такъв начин атрофира и самото схващане за сдържането и за съответните политики и инструменти за неговото осъществяване. Още по-лошо – опитвайки се да допринесат за премахването на ядреното оръжие, през изминалото десетилетие редица аналитици се стремяха да развенчаят ядреното сдържане като мит. Тези опити за отхвърляне на здравия разум не се основаваха на особен интелектуален багаж, но създадоха образци за „политически коректно“ говорене, което отклони новата генерация от изследването на този компонент на сигурността.“
- Адмирал Джим Ставридис, бивш командващ на НАТО, в „Хъфингтън пост“: „Най-добрата руска стратегия би била продължаване изграждането на партньорски връзки с Европа, особено в икономическата област. Логично е и да се търсят зони на сътрудничество със САЩ в борбата срещу тероризма, пиратството и наркотиците, по Афганистан, контрола върху въоръженията, търговията и установяване на стабилност в Леванта. За това биха допринесли някои промени в поведението, като например цялостно прилагане на Минските споразумения в Украйна и ограничаване подкрепата за режима на Асад. И двете страни трябва да прекратят надлъгванията помежду си в период, в който Европа се доближава плътно до катастрофа. САЩ, Европа и Русия могат да бъдат партньори, но това би изисквало компромиси от всички. Нужна е креативна дипломация и желание за съвместни действия, изоставяне тактиката на лъжите и придържане към инструментариума на дипломацията“.
Студената война Русия-Турция
Докато постмодерните страни на Европа и самият Европейски съюз жънат резултатите от слаби институции и липса на лидерство, двете противопоставящи се модерни държави – Русия и Турция, все повече укрепват институционалната мощ зад своите лидери:
- Както пише Пинар Тренблай в „ал-Монитор”, днес в Турция наблюдаваме как националната разузнавателна служба (МИТ) се превръща в мощен играч в турската политика. „Достъпни източници свидетелстват, че шефът й Фидан играе ролята на външен министър в сянка. Той присъства на почти всички срещи на високо равнище с президента и премиера. Публична тайна е, че както президентът, така и премиерът имат доверие на Фидан повече, отколкото на всеки друг държавник. Вездесъщото присъствие на Фидан накара другите агенции в Анкара да се впуснат в конкуренция за влияние. Според социалните мрежи и медиите, съществуват сериозни опасения, че Турция се превръща в полицейска държава. Докато страната затваря редица посолства и изтегля дипломатите си от различни точки на земята, МИТ продължава да развива свои мрежи и връзки, дори в страни, където няма официални или приятелски отношения с Турция. В Сирия и Ирак, например, МИТ е много по-активна от турското външно министерство и министерството на отбраната. Това се наблюдава и в други близкоизточни страни – напр. в Израел и Иран.“
- От друга страна, Татяна Становая от Московския Карнеги Център, посочва засилването ролята на Съвета по сигурността (Совбез) в руската властова архитектура. „Путин внася на обсъждане практически всичките ключови въпроси в Совбеза. Това отразява потребността от тясна координация между различните ведомства: ФСБ и Министерството на отбраната, ФСБ и Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната и правителството. При това, въпросите за безопасността започнаха да се тълкуват по-широко. Совбез съгласува – или пише? – пакета антиекстремистки законопроекти, а също така законопроектите за разширяване пълномощията на ФСБ. Близостта до Совбеза се превръща в положителен фактор за по-нататъшното кариерно издигане. Коментирайки назначаването на Борис Гризлов в минската група по Украйна, прессекретарят на президента Дмитрий Песков отбелязва като решаващ фактор обстоятелството, че той е вземал активно участие в руския Совбез. „Постоянните членове на Совбеза – това са хора, които редовно вземат участие в изработването на основните направления на политиката“ – твърди Песков. Сред факторите, с които Становая обяснява повишаването статуса на Совбеза, са войните в Украйна и Сирия, както и политиката на сдържане на Запада. В тези условия, „суверенитетът става аргумент на икономическата, финансовата, промишлената политика, а това вече е от компетенциите на Совбеза“.
Нов ГУАМ?
В. „Независимая газэта“ коментира стремежа на Турция да сформира антируски регионален блок: „Идеята за създаване на блока ГУАМ се появи в средата на 90-те години като алтернатива на ОНД. Още на Виенската конференция през юни 1996 г. Молдова и Грузия съвместно заявиха, че присъствието на руски войски на тяхна територия нарушава ДОВСЕ. През октомври 1997 г. на форум в Страсбург представители на Грузия, Азърбайджан, Украйна и Молдова заявяват, че ще създадат система за консултации с това име, с цел „противодействие на руската хегемония“. През 1999 г. към този формат се присъедини и Узбекистан, като по такъв начин, за кратък период абревиацията бе променена на ГУ(У)АМ. През 2001 г. е подписана Ялтенската харта, превръщайки консултативната формация в организация. Днес турската дипломация разчита да възроди партньорството, но в по-друг състав. Анкара залага не само на тюркските партньори, но и на страни, които имат претенции към Русия (Грузия и Украйна) или които се опасяват от взаимодействието на Русия с противниците им – случая с Азърбайджан. Теоретически от този формат могат да се заинтересуват и Молдова и Румъния. Неотдавнашната визита на канцлера Ангела Меркел, която оказа поддръжка на турската позиция по Сирия, породи надежди в Анкара за стратегическо партньорство с Германия. Последният вариант се поддържа от Вашингтон, където отдавна мечтаят да преформатират ФРГ в ролята на антируски лидер на източноевропейските страни. Но макар на теория форматът „турски ГУАМ“ да изглежда привлекателен, понастоящем се счита за малковероятен. Турският ГУАМ се създаваше в началото на 90-те години като вариант на обновения пантюркизъм. Нетюрските страни има сложни отношения с него, а тюркските не са готови изцяло да се преориентират към Анкара при наличието на слаб турски военен „чадър“.
Руският газ заобикаля Турция
Пак в този контекст бе съобщено, че „Газпром“, италианската Едисон и гръцката DEPA са подписали в Рим меморандум за газови доставки от Русия по дъното на Черно море в ЕС. По такъв начин, корпорацията може да започне да доставя газ „чрез трети страни в Гърция и от Гърция в Италия“, а оттам за цяла Европа. За реализирането на този южен маршрут ще бъдат използвани резултатите от работата на Едисон и DEPA, извършени в рамките на проекта ITGI Poseidon. Последният е газопровод, който бе запланиран в рамките на проекта Южен газов коридор през Турция, Гърция и Италия. Посейдон е проект за строителството на морската част на газопровода ITGI, който ще мине по дъното на Йонийско море и ще съедини газопреносните системи на Гърция и Италия.
От своя страна, Турция намалява зависимостта си от руски газ. Според един от водещите турски експерти, това ще стане чрез използване на алтернативни източници: „Ключов елемент в турската бъдеща политика ще е ограничаването зависимостта от една отделна страна до под 50%. В това отношение ние проучваме възможностите за увеличаване вноса на втечнен газ от Катар и дори от САЩ, както и прокарването на нови газопроводи от страни като Азърбайджан, Ирак, Кюрдистан, източното Средиземноморие, Иран, Туркменистан и др. От друга страна, каменните въглища отново започват да се ползват с популярност в Турция, където има големи залежи от тях.“ (Хасан Озертем от института USAK).
Алтернатива на проливите
Както съобщава македонският „Дневник“, позовавайки се на азърбайджански източници, Иран продължава подготовката за изграждането на 700 километров плавателен канал, който ще свърже Каспийско море с Индийския океан. От проекта са заинтересовани както Русия, така и Казахстан, Азербейджан и Туркменистан, тъй като по такъв начин ще получат достъп до световния океан. Въвеждането в експлоатация на канала се предвижда за 2020 г., като прогнозите са, че той ще се изплати за пет години. За Русия подобен воден път би съкратил двойно разстоянието до Индийския океан и би намалил стратегическото значение на контролираните от Турция проливи Босфора и Дарданелите.
Стратфор залага на Турция
Известният мозъчен център Стратфор, за който се говори, че има добри връзки с американското разузнаване, вижда бъдещето на Турция в розови краски: „В продължаващия хаос на Близкия изток и Северна Африка, Турция ще е страната, която ще се превърне в ключовия играч региона. Подкрепяна от САЩ, Анкара ще се опита да разшири влиянието си както на юг, така и на север – с търговски, политически и военни средства. Близкият изток, по-точно районът между Леванта и Иран, заедно със Северна Африка, изживява национален разпад… Очакваме нестабилността в Арабския свят да продължи и през следващите 10 години. Също така очакваме Турция да слезе на юг. Въпреки страха от бойни действия толкова близо до границата й и възможните негативни ефекти от това, тя ще се подчини и ще вземе участие. Турската намеса ще е възможно най-малка и бавна, но ще увеличава размера и обхвата си. Въпреки обяснимата неохота, Турция не може да търпи продължаващия години хаос около границата й, а и няма коя друга страна да поеме тежестта. Нито Иран, нито Саудитска Арабия са в географското или военно положение да изпълнят тази функция. Вероятно Турция ще се опита да създаде променящи се коалиции с крайната цел да стигне до Северна Африка и да стабилизира ситуацията. Съперничеството с Иран ще нарасне през времето, но Анкара ще запази възможностите за взаимодействие при нужда както с Техеран, така и с Рияд. Какъвто и да е развоят на събитията, Турция ще бъде в центъра.
Това няма да е единственият регион, в който Турция ще има интерес. С отслабването на Русия, европейското влияние ще навлезе на изток, където Турция има исторически интереси. Такива са северните брегове на Черно море. Можем да предвидим, че Турция ще се опита да разшири властта си на север чрез търговски и политически средства, но потенциално и с ограничени военни средства. Нещо повече, с фрагментирането на Европейския съюз, отслабването на отделни икономики и преориентацията на определени нации на Изток, Турция ще се опита да увеличи присъствието си на Балканите, като единствената останала сила, която може да го направи. Преди това да се случи, Турция трябва да осигури вътрешнополитически баланс. Тя е едновременно светска и мюсулманска страна. Сегашното правителство се опитва да запълни пропастта между двете понятия, но по определен начин се накланя встрани от светските сили, а те са много. Ново правителство със сигурност ще дойде на власт в следващите години. Това е постоянен недостатък на съвременна Турция. Както при много страни, властта й ще се разширява въпреки политическата несигурност. Заедно с вътрешнополитическия конфликт, през следващите 10 години военните, разузнаването и дипломацията ще трябва да еволюират към по-големи размери и функции. Имайки това предвид, очакваме да видим развитието на Турция до голяма регионална сила през следващото десетилетие.” (преводът е на „24 часа“ www.24chasa.bg/Article/5301242). С този текст „Стратфор“ отново тръгва по неутъпкани пътища.
Големият Близък изток
Арабски упадък, ирански възход
Майкъл Шарноф публикува в „Your Middle East“ статия, озаглавена „Арабският упадък и възходът на иранското влияние“: „С разширяването на иранското влияние върху Багдад, Дамаск, Бейрут и Сана, Иран пряко или косвено въздейства върху една пета от арабския свят. Това е факт, който Насър никога не би си представил, тъй като по негово време Техеран не играеше почти никаква роля в арабските страни. Този резултат обаче следва да бъде отдаден на относителния упадък на арабската държавна система, а не на силата на Иран. Тази тенденция обаче ще продължи в обозримо бъдеще след сключването на иранския ядрен договор. Най-малко 100 млрд. долара замразени авоари ще се влеят в касите на Техеран, като голяма част от тези пари ще се вложат в развитието на икономиката. Друга част обаче ще отидат за подкрепата на иранските интереси в Ирак, Сирия, Ливан и Йемен.
Сунитската коалиция срещу шиитската ос
Науаф Обейд пише в „al-Monitor” за възможността Саудитска Арабия да нападне шиитските милиции в Ирак. Групи като Асаиб ахл ал-хак, Катаиб Хизбулла и Организацията Бадр са сред най-силните от групи от 40 шиитски милиции, които са под шапката на т.нар. Народни отряди за самоотбрана. Авторът твърди, че тази структура е била създадена, финансирана и подкрепяна от Иран още от средата на 2014 г. под предлог разгромяването на „Ислямска държава“. Както саудитците и техните съюзници считат, тези милиции представляват терористични сили, които в течение на повече от десетилетие се бият в името на шиитската революция срещу сунитите. Затова през първата седмица на март т.г. в северната част на Саудитска Арабия ще се проведат големи маневри под названието „Северна светкавица“. Под егидата на новообразуваната антитерористична коалиция, оглавена от Саудитска Арабия, ще бъдат проведени учения на различните родове войски в непосредствена близост до иракската граница. Силите на коалицията ще включат специални части, както и флотски единици от 20 държави, включително Пакистан, Египет, Малайзия, Судан, Йордания, Мароко, Тунис, Сенегал, Мавритания, Чад и всичките арабски страни от Залива. Общият брой на войниците ще бъде между 150 000 и 200 000. Според Рияд, импотентността на Запада по отношение на Иран прави наложително намеса на поредната антитерористична коалиция, този път на сунитските сили.
Сирийското примирие: същината на компромиса
Джефри Аронсън публикува един от най-добрите анализи по темата в електронното издание на Ал-Джазира. „Няма съмнение, твърди той, че решението на руския президент да се намеси военно в Сирия миналия септември допринесе за навлизане на войната във финалната ѝ фаза, което години от полумерки от САЩ не успя да приближи.“ По-нататък авторът твърди, че „атакувайки режима на Асад и ИДИЛ, в течение на почти пет години администрацията на Обама се опита да организира разнородна маса от хаотични ислямистки групи, чийто общ знаменател е провинциализмът и опортюнистичното обвързване с лошо дефинираните американски цели“. От друга страна, „независимо какво е мнението ви за противниковата коалиция от сили, подкрепящи Башар ал-Асад, те знаят кой е техният враг и са способни за преследват победата на терена“, твърди Аронсън. Последната проява на руската мощ от една страна, и продължаващото стратегическо объркване на Вашингтон, от друга, е „Съвместното комюнике на САЩ и Руската федерация относно прекратяването на сраженията в Сирия“, с което бе въведено временно примирие от 27 февруари. Само дни преди неговото обявяване, както САЩ, така и опозиционните лидери са се опитали да ревизират съставения отдавна списък на Съвета за сигурност, изваждайки от него Джебха ал-Нусра, като по такъв начин го спасят от по-нататъшни нападения. Сред привържениците на тактически съюз с този сирийски клон на ал-Каида са били влиятелни фигури като Дейвид Петреус, както и Джон Алън, който до ноември миналата година координираше американската стратегия срещу ИДИЛ. От друга страна, комюникето представлява и компромис за руснаците, тъй като много от ислямистките групи, действащи заедно с ал-Нусра, не са в този списък и следователно ще бъдат защитени.
Либия – поредна цел на ДАИШ
Исандр ал-Имрани пише във „Форин полиси” за заплахите за сигурността в Средиземноморието, произтичащи от проникването на ДАИШ в бившата Джамахирия. От своята база – град Сирт, овладян от джихадистите през 2015 г., този филиал на „Ислямска държава” в Либия контролира крайбрежна ивица от около 200 километра на изток. Свое присъствие терористите на ДАИШ имат и в Бенгази, където към тях са се присъединили отряди на други ислямисти от типа на Ансар ал-шария. Същевременно ДАИШ провеждат операции и в западно направление, като имат нелегални структури и в Триполи. На 7 януари те извършиха атентат срещу полицейски участък в град Злитен, близо до Мисрата. Парадоксът е, че броят на джихадистите е по-малък от 10 000 души. Те обаче се възползваха от властовия вакуум, както и от нежеланието на другите ислямистки милиции да излязат от контролираните от тях територии, страхувайки се от реакцията на местни племена. Според военни експерти, възможно е да се стигне и до прокламираната от ДАИШ „джихадистка дъга“, свързваща Нигерия с Афганистан и включваща Либия, Сирия и Ирак.
Китайският парадокс
В светлината на все по-очертаващия се икономически спад, външната политика на Китай може да понесе рисковете от вътрешнополитическата нестабилност, пишат Робърт Д. Блекуил, старши сътрудник на Съвета за външни отношения, и Кърт М. Кембъл, председател и изпълнителен директор на Asia Group в Специален доклад на Съвета. „В течение на десетилетия икономическият ръст и национализмът бяха двете опори на легитимността на Комунистическата партия. С намаляването на въпросния ръст китайският лидер Си Цзинпин по всяка вероятност ще се опре на национализма. Докладът, озаглавен „Си Цзинпин на глобалната сцена: Китайската външна политика под ръководството на могъщ, но уязвим лидер“, отбелязва, че китайската икономика, която през последните три десетилетия се увеличаваше годишно с 10%, е навлязла в нова ера със значително по-ниски темпове на ръст. За да укрепи позициите си у дома, Си най-вероятно ще засили култа към своята персона, ще засили репресиите срещу дисидентите и ще използва още по-решително антикорупционната кампания срещу опозиционно настроени елити. На международната сцена Си „може да провокира разпри със съседите, да използва още по-остра риторика в защита националните интереси на Китай и да следва по-твърда линия в отношенията със САЩ и техните съюзници – всичко това, за да отклони публичния фокус от икономическите проблеми“. Авторите призовават към нова Голяма американска стратегия за Азия, която да се стреми да избегне конфронтация САЩ-Китай и да поддържа американското надмощие на континента, като противодействие на по-мускулестата външна и отбранителна политика на Пекин.