Геополитически обзор – март 2017

Мартенската геополитическа динамика открои няколко основни тенденции:

• За Европа месецът кулминира с честването на 60-годишнината от Римския договор, положил основите на днешния Европейски съюз. Високопарните слова обаче не можаха да скрият различията между „периферията“ и „центъра“ на ЕС, още повече, че Евросъюзът заложи на по-нататъшна еволюция при „различни скорости“ на интегриране на членовете си. Иначе солидарността и „европейската идея“ си остават водещ идеологически мотив. В Рим Франсоа Оланд произнесе най-ключовото заклинание: „Национализмът означава война!“ Алюзията е не само към историята, но и към настоящето, в което национализмът се проявява в две итерации – като вътрешнополитическа и външна/геополитическа заплаха. Ако обаче френският президент бе честен докрай, щеше да признае, че и либералният интервенционизъм означава война. Такава, каквато понастоящем се води от Либия до Афганистан, и от Сирия до Украйна. Естествено, за разлика от крайния национализъм, представителите на мейнстрийма, независимо дали се обявяват за либерали или за неоконсерватори, се изживяват като месии и защитници на демокрацията и хуманизма. Но както показва развоят на събитията особено след Арабската пролет, резултатите от подобен интервенционизъм – военен, дипломатически и задкулисен, са тъкмо противоположните.Макар че лидерите на европейския бунт срещу „центъра“ – Полша и Унгария, сложиха подписите си под Римската декларация, би било твърде преждевременно да се счита, че дебатът е приключил. В частност и в западните столици продължават да бъдат изказвани полярни мнения и преди всичко доколко Еврозоната би трябвало да бъде двигателят на бъдещата „бърза лента“ в развитието на ЕС. В полза на по-нататъшното обособяване се изказа и нашумелият икономист Томас Пикети с подкрепената от социалистическия кандидат-президент платформа за демократично укрепване на Еврозоната (предвиждаща създаване на парламент на 19-те, въвеждане на данък за жителите на Еврозоната и т.н.). Обратната теза гласи, че Общността е по-добре да ограничи дейността си до сътрудничество в сферата на сигурността, отбраната и митническия съюз, оставяйки по-голяма част от вътрешните политики в компетенцията на страните-членки. Това е и по-изгодната линия за България, която в такъв случай би експлоатирала в пълна степен геополитическото си предимство като компенсация за изолацията си от центровете на европейската власт. В Брюксел е очевиден контрастът между мащабността на предстоящите или най-малкото наложителните реформи, от една страна, и дефицитът на лидерство, от друга. Последният няма да може да бъде компенсиран, тъй като е до голяма степен обусловен от компромисния характер на вътрешноинституционалните баланси на Евросъюза, допълнително усложнени от напускането на Великобритания. По ирония на съдбата оцеляването на Европейския съюз легна върху плещите на един люксембургски бюрократ и на полския му колега, който за целта премина ускорен курс по застрашения от Брекзита английски език. В навечерието на римския юбилей Юнкер публикува „Бялата книга“ на Европейската комисия. Тя резюмира петте варианта за бъдещето на Евросъюза, от които става ясно, че единствено реалистичен е горепосоченият вариант на Европа на различни скорости, респективно „гъвкавото сътрудничество“ от типа на „постоянно структурираното сътрудничество“/PESCO. Битката за бъдещето на Евросъюза обаче бе предрешена на 6 март по време на версайската среща на Голямата четворка – Франция, Германия, Италия и Испания, утвърдила визията за Европа на различни скорости.
• Лидерският дефицит обаче не е характерен единствено за Брюксел, но и за водещите западноевропейски държави. Вярно е, че успешните за проевропейските сили избори в Нидерландия в средата на месеца донякъде разсеяха опасенията на респектабилните политици и либералните елити от надигането на антисистемни популисти. Победата на Рюте обаче бе циментирана също с прибягване до популистка мобилизация в условията на остра дипломатическа схватка между Нидерландия и Турция. Във Франция „ерата Оланд“ завършва безславно не само за неуспешния президент, но и за неговата партия. Опитът социалистите да се върнат „на бял кон“ на предстоящите избори се крепи на неубедителното дотук представяне на кандидата Амон. Засега шансовете са по-големи за центристкия кандидат Макрон, който компенсира скромен опит с генерационен оптимизъм, позиционирайки се като „чистия“ кандидат (за разлика от набедения в сребролюбство кандидат на републиканците Фийон) в състояние да спре Льо Пен. Дори амбициите му да се реализират, евентуално президентство „Макрон“ след май т.г. би означало дълбока криза сред мейнстрийм партиите в Хекзагона. В Германия канцлерката Меркел се готви наесен да спечели четвърти мандат в остра конкуренция не само с националистите, но и с новия лидер на социалдемокрацията Мартин Шулц. Стремежът към рекордно политическо дълголетие не е добра атестация за здравословното състояние на най-силната държава в Европейския съюз. Освен това, дори при успех на изборите, Меркел едва ли би могла да поеме лидерството на глобалния либерален ред, останало вакантно в отсъствието на Америка. Няма нито ресурса, нито амбицията за това. Добрата новина е че засега възходът на „крайните националисти“ е спрян – разбира се, ако той е бил нещо повече от пропаганден трик на истеблишмента винаги в търсене на подходящото плашило. За опасностите от подобен подход сигнализира проучване на YouGov, от което става ясно, че често границите между консерватизма и крайния национализъм се замъгляват с оглед извличане на определени ползи.
• На 29 март Великобритания най-сетне задейства член 50 за финализиране на Брекзита. С този неизбежен акт започва нова фаза в трудния развод между Острова и Континента. Огромен брой политики, закони и регулации ще претърпят съответни корекции, засягайки живота на гражданите на ЕС, както и този на британците. На ниво Европейски съюз напускането на Великобритания ще наруши досегашните баланси на различните институционални нива, в частност в сферата на сигурността и външната политика на Общността. Предстои да видим, дали френско-британското партньорство в сферата на отбраната ще бъде компенсирано от сходно сътрудничество между Париж и Берлин, както и чрез трансформирането на Германия в страна със значителен военно-отбранителен потенциал. Геополитически, може до се очаква по-нататъшно сближаване на общността на англосаксонските държави, а на европейския континент и засилване ролята на Лондон в рамките на Североатлантическия съюз. Очертава се и по-голямо активизиране на политико-дипломатическото присъствие на Острова на Балканите, включително и чрез по-конкретно заангажиране с отбраната на полуострова и на широкия черноморски регион. За самата Великобритания Брекзит се очертава като екзистенциален тест, поради доминиращите проевропейски настроения в Шотладния, както и очакваните и предизвестени предизвикателства в Уелс и Северна Ирландия.
• За САЩ март бе вторият месец след обявеното с апломб начало на „ерата Тръмп“, която трябваше да постави отново Америка на първо място в приоритетите на Вашингтон и да ревизира американските ангажименти по отношение на външния свят. Той обаче премина под мотото на неотслабващата съпротива на „дълбоката държава“ и лавината на публични скандали, които поставиха намиращата се в процес на реорганизация и кадрово попълнение администрация Тръмп в отбранителна позиция. Най-сериозен удар по Белия дом бе нанесен с неуспешния опит на Тръмп да премахне т.нар. Obamacare, разкривайки ненадеждността на подкрепата на новото управление от страна на Конгреса. Същевременно, макар все още „службите“ да не са произвели нито едно валидно доказателство за „руската връзка“ на Тръмп и обкръжението му, американското общество и медийна среда продължават да бъдат разтърсвани от нео-маккартизъм. До голяма степен този тренд обхвана и други западни държави, връщайки света към конфронтацията на 20 век или най-малкото към атмосферата от романите на Иън Флеминг и ранния Джон льо Каре. „Фалшивите новини“, отразяващи както реални рискове за кибер сигурността, така и умножения по социалните мрежи и непретенциозните масмедии потенциал на разузнавателно-дезинформационните служби да „замърсяват ефира“, се домогват до най-високия геополитически статус. Жертва на това мащабно упражнение в русофобска параноя стана неосъществилото се нормализиране на отношенията между Вашингтон и Москва за радост на радетелите на Студената война на всички континенти. С поредното налагане на американски санкции срещу руски фирми въпросната страница е затворена, поне до срещата Г-20 през юни.
• Скандалите във Вашингтон до голяма степен засенчиха войната срещу тероризма, която трябваше да бъде глобален приоритет на Тръмп. Но далеч от прожекторите през март се случиха няколко важни за близкоизточната арена събития. По време на безпрецедентно съвещание в Адана на шефовете на генералните щабове на Турция, САЩ и Русия на практика бе отхвърлен турския план за участие в превземането на Ракка. Тя бе предшествана от необичайно координираните руско-американски ходове, довели до обезсилването на плановете на Ердоган: сдаването властта на застрашения от турска атака гр. Манбидж на руско-сирийски подразделения, заявлението на Държавния департамент, че Вашингтон продължава партьорството си с кюрдите и едновременно с това разполагането на конвой на американския спецназ в близост до гореспоменатия град. Всичко това, наред с „приятелското подканяне“ от страна на руския шеф на Генералния щаб ген. Герасимов турската операция „Щит на Ефрат“ да приключва мисията си, очертава съвпадение на позициите на Русия и САЩ. А това би означавало, че засега Ердоган търпи провал в опита си да вбие клин между тях, респективно между Вашингтон и кюрдските му съюзници – Отрядите за народна защита и Партията на демократичния съюз, които са гръбнака на т.нар. Сирийски демократични сили. Все пак и Турция би следвало да сподели активите от успешното посредничество, благодарение на което „бунтовниците“ в Хомс – люлката на антиасадовската революция – бяха извозени на северозапад, оставяйки града в ръцете на сирийската армия. Частична компенсация за Анкара може да бъде и вербалното заангажиране на Тилърсън в полза на създаване на „защитени зони“ в Сирия, направена в контекста на срещата на оглавяваната от САЩ международна антитерористична коалиция. Предстои обаче да видим дали това ще кореспондира с намерението на Ердоган да създаде постоянен турски или намиращ се под контрола на Анкара анклав в Северна Сирия, разделящ на две бъдещата кюрдска автономна зона. От друга страна както ожесточените сражения за отвоюването на Мосул от иракските сили, така и готвещата се офанзива срещу Ракка, очертават април като решаващ за разгрома на „Ислямска държава“. Но както отбеляза френският „Льо Фигаро“ в обширен анализ, наричаната още ДАИШ формация на Абу Бакр ал-Багдади се готви да пренесе основната част от терористичните си дейности на африканския континент. Преминаване към партизанска тактика сигнализира и призивът на неосъществения халиф джихадистите да се оттеглят „в планините“, откъдето да продължат борбата. Положителното е, че комбинираните действия на антитерористичните сили в Сирия и Ирак доведоха до териториалното свиване на „Ислямска държава“ като шагренова кожа в пустошта между двете държави.
• Въведеното през месеца ограничение за електронните устройства на борда на полетите на определени компании за САЩ продължава да поставя в центъра на международната общност и проблемите със защитата срещу инфилтрирани терористи и джихадисти. Това подхранва и по-широкия дебат за отношението не само на Америка на Тръмп, но и на Европа, към мюсюлманите и конкретно към радикализираните адепти на политическия ислям. Дали светът не страда от „ислямска параноя“ по руски модел? Неотдавнашният атентат край Уестминстър/Лондон едновременно потвърждава опасенията от радикалния ислям и тези за пореден цикъл на враждебност по отношение на европейските мюсюлмани като цяло. Във всички случаи обаче поредната атака на „вълк-единак“ е показателна за уязвимостта на западните общества, въпреки дългогодишните опити за поставяне „радикалите“ под контрол и на отчет. И макар че атентатът разтърси британското общество, той няма да доведе до радикални промени на сектора за сигурност и на антитерористичните политики. Най-вероятно е той да е поредното потвърждение на липсата на ефективна антитерористична политика не само във Великобретания, но и в рамките на Европейския съюз. Надделяването на традиционните схващания за сигурността, наследени от Студената война, двойните стандарти пред терористичните атаки – липсата на всякаква съпричастност към Сирия и Ирак, които са жертва на същия тип салафитски тероризъм, както и игнорирането на общата антитерористична кауза между Запада и Русия, са жалоните на една щраусова политика спрямо най-сериозното предизвикателство за цивилизования свят.
• В навечерието на ключовия референдум от средата на април т.г. Турция продължава да нагнетява напрежение в отношенията си със съседите – не само в Сирия, но и в Ирак (където има турски военен контингент и неизживяни териториални претенции), в Кипър – с изявлението на Ердоган, че няма да изтегли турските войски, в Гърция – с повишаване градуса на напрежение около островите в Егейско море, както и с ключови държави от Европейския съюз. Намеренията на Ердоган са прозрачни – нагнетяване националистическа истерика с оглед консолидиране на традиционните слоеве, които съставят базата му, както и за тероризиране на опонентите му. Пред очите ни Турция е на път да се превърне в онова, което Ахмед Доган нарича „султанат“, а съветниците на Ердоган – „силна държава“, подходяща за 21 век. Както разкрива главният редактор на независимия от властта в. „Хюрриет“, спечелването на референдума за президентска република начело с Ердоган ще е първата стъпка, която ще бъде последвана с опразване на министър-председателския пост, овластяване на президента за назначаване на върховните съдии и други стъпки към цялостно монополизиране на властта. Превръщането на „силната държава“ в глобален играч, а на Ердоган във фактически султан, щяло да достигне до апотеоз с отбелязването на 100-годишнината от създаването на Турция през 2023 г. Изравнените сили между поддръжниците и противниците на Ердоган рязко усилват непредвидимостта в поведението на президента, както вече свидетелства и намерението му, че ще оттегли кандидатурата за членство на Турция в ЕС и ще ревизира отношенията с континента.
• Балканите се превърнаха в ехо-камера на геополитическите бури, разтърсващи Америка, Европейския съюз, Русия и Турция. При това съвсем не е съвпадение, че възраждането на местните национализми и поставянето на масата на новите-стари териториални претенции съвпаднаха с глобалния възход на етатистки политики и патриотични ценности. Като най-проблемна се очертава конституционната криза в Македония, която с бързи темпове се превръща в основен плацдарм за сблъсък на вътрешнорегионални и геополитически интереси. Западът – ЕС и САЩ – на практика игнорира намесата на албанския премиер Еди Рама, който непосредствено след изборите през декември привика в Тирана трите албански партии от Македония и им натрапи националистическата „Платформа“ за управление на страната в коалиция със Зоран Заев и неговия Социалдемократически съюз. Могерини и други официални представители на Брюксел нееднократно призоваха президента на Македония Иванов да даде мандата на Заев, въпреки възраженията на президента, свързани с намесата на чужда държава. От своя страна Москва разкритикува този западен натиск, като по такъв начин се позиционира като съюзник на МВРО-ДПМНЕ и на президента Иванов. Турция също не е безучастна, тъй като нейното протеже – партията Беса, дава активен принос за дестабилизацията на страната. Друга криза съпътства проатлантическата ориентация на Черна гора. След като специалният прокурор на Черна гора Катнич обвини Москва, че е организирала опита за преврат по време на миналогодишните избори в страната, Тереза Мей повтори обвинението на Европейския съвет в Брюксел, призовавайки към по-видима западна подкрепа за Балканите. Подобни изявления направи и Борис Джонсън. На този фон се развива и кризата в отношенията между Белград и Прищина след инцидента с „нашарения“ влак в началото на годината. Засилването на националистическата риторика е част от предизборната президентска кампания в Белград, която ще позволи на силния човек Вучич да влезе в ново амплоа. Гласуването на сърбите в северно Косово също е под въпрос, поради решение на Конституционния съд на държавата, все още считана от Белград за сръбска провинция. Допълнително масло в огъня налива и обявеното намерение на Прищина да създаде своя армия.
• Българските парламентарни избори затвърдиха статуквото, отреждайки второ място на „системната опозиция“ в лицето на БСП. От европейска гледна точка резултатите от тях дават повод за задоволство, поради разсейването на двойната заплаха, с която обикновено на Запад свързват България – крайнодесния популизъм и проруска преориентация на страната. Българската перспектива обаче не е толкова оптимистична, поради краха на традиционната десница, трудното възстановяване и легитимиране на левицата, популизма на лидерската партия ГЕРБ, както и предстоящата проблемна коабитация между президент и премиер. Предстоят трудни дни и седмици на коалиционни преговори в условията на „календарния императив“ – предстоящото българско председателство на ЕС.

Геополитическият дебат

• Еврозоната като мини-ЕС. Световноизвестният френски икономист Томас Пикети излезе с остра критика срещу дефицита на демокрация в сегашната институционална конструкция на Евросъюза (в. „Либерасион“): „С течение на времето се формира „правителство“ на Еврозоната, което е неформално и непрозрачно, обединяващо Еврогрупата на министрите на финансите, ръководството на Централната европейска банка, както и висши функционери на Европейската комисия. Това е форма на власт, която е извън всякакъв демократичен контрол от страна на Европейския и националните парламенти. Трябва да се излезе от тази ситуация, която създава дефицит на демократична легитимност и причинява дълбоко недоволство сред гражданите.“ Изходът според Пикети е радикален:
  • Сключване на „договор за демократизация“ на Европа между страните-членки на Еврозоната, които биха искали да продължават да се развиват ускорено към по-голяма демократична и икономическа интеграция.
  • По силата на този договор, наречен “T-Dem”, ще бъде създаден Парламент на Еврозоната, 4/5 от чиито депутати ще са членове на националните парламенти и 1/5 – на Европейския парламент.
  • Парламентът ще въведе данък върху обществата на страните-членки; на свой ред този данък ще попълва бюджета на Еврозоната.
  • Публичният дълг, надвишаващ 60% от БНП на страните-членки, ще се изплаща солидарно.
  • Парламентът ще приема решения, определящи темповете на ръст, заетостта, както и по-нататъшната политическа, икономическа и финансова конвергенция.
  • Не на последно място, този орган ще участва в номинацията на основните актьори на Еврозоната – ръководителите на Европейската централна банка, на Еврогрупата и т.н.
• Как ЕС да се промени, без да се разпадне. В обширно проучване на Алмут Мьолер и Дина Пардийс, публикувано на сайта на Европейския съвет за външна политика в Лондон, се правят следните общи изводи:
  • Изправен пред вътрешни и външни предизвикателства, ЕС все повече акцентира върху „сътрудничество“ и „резултати“, а не върху „интеграция“. Голяма група страни-членки са съгласни с по-гъвкави форми на сътрудничество в рамките на Евросъюза.
  • Редица страни-членки смятат, че гъвкавото сътрудничество ще допринесе за открояване ползите от общите действия и за преодоляването на трудностите. Съществуващите договорни инструменти също позволяват подобен тип сътрудничество.
  • Има обаче и група „колебливи“ държави, които все още не са готови за участие в подобен тип сътрудничество. Според тях, то би довело до изпразване от съдържание на европейската рамка и институции, както и до доминацията на по-големите страни, разполагащи с повече ресурси.
  • Унгария, Полша и Великобритания виждат в по-гъвкавия подход възможност за утвърждаване на националния си суверенитет в отделни области.
  • Макар че общият подход е предпочитан в столиците на ЕС, по-нататъшният натиск за по-добри резултати може да накара ключови държави да се ориентират към още по-гъвкави начини на сътрудничество, което напомня на стила „Шенген“.
  • В заключението си авторите пишат: „Потенциалът, който се разкрива при по-нататъшното разгръщане на гъвкавото сътрудничество, предизвика заинтересоваността на страните-членки. Тази промяна, артикулирана от лидерите на основните страни-членки, и установена в рамките на настоящото проучване, се дължи на бързите промени както в рамките на ЕС, така и извън него. Това в частност се отнася за външната политика и политиката на сигурност, но също и за приоритетни области като икономическия и монетарен съюз и миграционната политика. Освен това, важно ядро от държави споделя не само необходимостта от по-гъвкаво сътрудничество, но и очакването, че подобно сътрудничество ще бъде по-успешно, ако се извършва в съответствие с договорите, за да бъде ограничен риска от по-нататъшна дезинтеграция на ЕС. Този подход най-вероятно ще отговаря на интересите на редица страни-членки: както по-големите държави и по-отдавнашни членки на ЕС, които биха желали да съхранят подход, който твърдо да се придържа към правилата, така и по-малките страни, които са загрижени от перспективата да бъдат доминирани от друга държава или въобще игнорирани от останалите. Същевременно, последното развитие на събитията показва, че страни, които доскоро се отнасяха предпазливо към идеята за гъвкавост извън общоевропейската рамка – Германия, Италия и Испания – сега проявяват интерес да изпробват подобно сътрудничество. Франция би искала да продължи напред с целия ЕС, използвайки механизмите, които работят, докато страни като Полша и Унгария гледат на гъвкавия подход през призмата на защитата и репатрирането на националния си суверенитет, а не толкова на укрерпването на европейското единство и възможности. Редица от най-верните на европейската идея държави са разтревожени от центробежните рискове, свързани с гъвкавия подход. Това със сигурност е бил един от факторите зад неотдавнашната „Бяла книга“ на Европейската комисия, която би искала да контролира дебата относно гъвкавия подход, като ограничи сътрудничеството в рамките на европейските институции, дефинирани чрез общото законодателство. Все още няма консенсус относно формите на гъвкавото сътрудничество. Така че предстои да бъдат утвърдени съответните предложения за реализирането на този подход.
  • Що се отнася до България, авторите я окачествяват като потребител, а не творец на европейски политики. Нейният акцент е върху енергетиката, общия пазар, както и политиките на разширяване и съседство. София често счита Германия за главния актьор в редица области, докато Великобритания също се оценява като двигател на общия пазар и на дневния ред на политиките на разширяване на ЕС. По отношение на гъвкавия подход България се опасява от евентуалното разделяне на ЕС на ядро и периферия, респективно превръщането си в периферна страна-членка с ограничена или нулева роля при формирането на политиките. Тези опасения са свързани с очакването Еврозоната да се превърне в новия двигател на интеграцията. България би искала да избегне Европа на две скорости, което според нея би довело до доминирането на големите икономики от Еврозоната. Същевременно страната отчита ползите от гъвкавото сътрудничество, както и ролята му за евентуалното укрепване на цялостното европейско сътрудничество. Същевременно България се опасява от сериозните рискове от центробежния тренд, включващи и маргинализацията на институциите на ЕС и изпразването от съдържание на общоевропейската рамка.
  • Областите, в които България би желала да бъде прилагано гъвкаво сътрудничество, включват: управлението на кризи, стабилизацията, укрепването на държавността и политиките на развитието, хуманитарните мисии, сътрудничеството и интеграцията в сферата на отбраната, съвместния капацитет за планиране на действия при остри кризисни ситуации, по проблемите на сигурността и управлението на външните граници, миграцията и политиката на предоставяне на убежище.
• ЕС и двете периферии. В „Джеополитикал фючърс“ Джордж Фридман пише: „Европейският съюз се опита да обедини центъра и периферията в една структура. На теория това трябваше да бъде съюз на равни членове, но постепенно се превърна в периферия, която кръжи около твърдото ядро. В самия център също се оформи периферия, която пък се върти около същинското ядро – Германия. Този модел се запази до 2008 г., когато кръговото движение се превърна в центробежна сила… Европа започна да еволюира надясно и към национализма. Източна Европа първа започна това движение, избирайки унгарския премиер Виктор Орбан, а няколко месеца по-късно подобно правителство дойде на власт и в Полша. Това доведе до напрежение в отношенията между тези страни и ЕС. На британските острови Англия и Шотландия се опитаха да излязат от Евросъюза. Но източноевропейските страни бяха отблъснати. Полското и унгарското правителство бяха избрани с голямо мнозинство в рамките на избори, които като цяло са честни и не бяха оспорени. Въпреки това, ЕС се противопостави на политиките на тези две правителства поради редица конституционни промени, засягащи ролята на правосъдието и медиите. Никое от двете правителства не крие общите си намерения. Избирателите знаеха за кого и защо гласуват. Така, докато тези страни се надяваха да получат имунизация срещу фашизма чрез влизането си в ЕС, сега се сблъскаха с опита на ЕС да защити общите си политики. От гледна точка на Евросъюза поведението на поляци и унгарци отиде отвъд приемливото либералнодемократично поведение. От гледна точка на Унгария и Полша, те са се доближили до сърцевината на либералнодемократичното поведение. Техните правителства са спечелили в свободни избори. Противопоставяйки се на правото на избрано правителство да провежда своя политика, именно ЕС нарушава либералнодемократичните ценности… Така едновременно с фрагментирането на британската периферия се фрагментира и източноевропейската периферия. Някои страни се отчуждават от други страни-членки и от ЕС, докато други се интегрират с него. Тази фрагментация има сериозни геополитически последствия в краткосрочен план. Алиенирането на Полша и Унгария ще ускори по-нататъшната фрагментация, тъй като тези две страни ще търсят баланса между Европа и Русия, вместо да бъдат послушни спрямо центъра, в частност Германия. Странно е да си в Лондон и да разсъждаваш за сходствата между англичаните, поляците и унгарците, но е факт, че те са в същата ситуация – изтеглят се, а според някои са прокудени от ЕС, понасяйки геополитически последствия от това. За Британия става дума за завръщане към конфигурацията от 17 век. Междувременно Полша и Унгария се опитват да утвърдят своя суверенитет извън конструкта на многонационалната общност. Западната и източната периферия преживяват не само първите стъпки на фрагментацията, но и постфрагментацията на геополитическата система. Европейският съюз бе опит да се замрази историята в името на мира и просперитета. След като благоденствието не се състоя, сега на масата е поставен и въпросът за мира. Ако и мирът бъде компрометиран, ще сме свидетели за промяна в геополитическата ситуация и историята ще продължи.“
• Има ли въобще пилот в самолета „ЕС“? Или с други думи – съществува ли лидер в рамките на Евросъюза – питат се две изследователки на Джърман Маршал фънд Юроп (Роза Балфур и Ана-Лена Кирх). „Макар през последните години да бе създадена квазиконсенсусна система за вземане на решения и кризисен мениджмент, която трябваше да компенсира съществуващите структурно-властови неравенства между големи и малки страни-членки, тези усилия само подчертаха, че в Евросъюза някои са по-равни от другите. Германия, Франция и макар в по-малка степен особено напоследък Великобритания играеха ролята на основни двигатели, около които се формираха различни коалиции или дългосрочно съществуващи група страни, обединени около определени политики. Брекзит ще промени тези коалиции и баланса между тях. Изгубвайки Великобритания като важен съюзник по въпроси от типа на търговията, разширяването, Русия или институционалните въпроси ще наруши сметките на редица малки и средноголеми страни-членки като балтийските страни, Вишеградската четворка или Нидерландия. Как ще бъдат конфигурирани лидерските роли след британския вот, какъв ще е резултатът от новите геополитически уравнения в една враждебна международна среда, и какви ще са фундаменталните промени във вътрешните политики на някои страни-членки – такива са факторите, които ще определят европейската динамика през близкото бъдеще. Дали ще се появят стабилни или временни авангардни групи на страни-членки или ЕС ще открие начин да върви напред с всичките си 27 страни-членки ще определя съдбата на континента.“ Засега френско-германският тандем няма конкурент за лидерската роля в ЕС, според авторките. По-малките и средноголемите страни-членки очакват да бъдат водени, като повечето се преориентираха от Брюксел към Берлин по редица ключови въпроси. Подобна поляризация обаче не е винаги необходима. По-малките държави, обединени в групи, в бъдеще ще имат по-големи възможности да реализират амбицията си и да определят дневния ред. Те също така могат да лобират за една Комисия, която по-добре представлява техните интереси”.
• Периферията като жертва на Европейския съюз. Както пише проф. Томаш Грос/Tomasz Grzegorz Grosse в „Аспен ривю“, във времена на криза като сегашната Европа се променя вътрешно. Така например, засилва се важността на междуправителствените институции, както и ролята на по-големите държави, в частност Германия. Може да е преувеличение да се счита, че тази държава е хегемон, но несъмнено нито Париж, нито институциите на ЕС не могат да балансират нейната роля. Същевременно технократските институции се политизират, което означава, че техните решения са повлияни от по-големите страни-членки. Тези институции могат сега да се използват като инструмент за регулаторен или политически натиск върху по-малки или периферни страни, или които се противопоставят на промените в ЕС. Същевременно, асиметричният характер на европейските политики се засилва, особено при антикризисните мерки. Тези политики са по-изгодни на европейския център и по-неизгодни за перифериите. Пример в това отношение е общата валутна криза, когато по-слабите периферни страни на Еврозоната понесоха основната тежест на макроикономическите корекции”. Сега може да се каже, твърди Грос, че „автономията на малките и по-периферни страни бе ограничена. Един пример, илюстриращ това, бе когато централноевропейските страни останаха в малцинство при гласуването на противоречивия въпрос за задължителните квоти на бежанци през 2015 г. По-нататъшните промени в интеграционните процеси могат да доведат до засилена политическа и икономическа зависимост на Централна Европа от Германия, която основно се дължи на икономическото влияние на тази страна в региона, но също поради по-нататъшната интеграция в рамките на селектирани политики на ЕС, свързани с климата, енергията и отбраната”.
  • Авторът призовава към по-активно участие на Централна Европа в дискусиите за бъдещето на европейската интеграция. Той откроява пет сценария, които не съвпадат с тези в „Бялата книга“ на Юнкер: 1/ Лансираната от германската дипломация и получила френска подкрепа идея за по-нататъшна интеграция в рамките на отделни политики и в частност в отбраната, вътрешната сигурност и миграцията. В крайна сметка, според автора, това ще доведе до консолидиране на германското влияние. 2/ Засилване на Европейския съвет и на Съвета на Европейския съюз за сметка на ролята на Европейската комисия – идея, предложена от Волфганг Шнойбле, която би облагодетелствала по-големите държави, за сметка на периферията. 3/ Ограничаване ролята на технократските институции и преди всичко на самата Комисия, на Европейския съд и правомощията на самия ЕС чрез прехвърляне на някои от тях на страните-членки. Това на свой ред ще отвори „кутията на Пандора”, включително и чрез парламентарно вето на националните парламенти, поради което приемането му е малко вероятно. 4/ Ускорена интеграция на центъра в ущърб на периферията. Този сценарий се подкрепя основно от френските и италианските политици, но не и от Полша, която се страхува от по-нататъшно разделение на ЕС. Дори Германия се отнася с резерви, тъй като това разделение ще ограничи и нейното собствено влияние. Накрая сценарий 5/ Тенденцията някои държави да се дистанцират от по-нататъшна интееграция и дори да се разграничават от отделни политики на ЕС като Шенген и миграционната политика. Това е и пътят към по-нататъшни отцепвания от типа на Брекзит. 
• ЕС: Назад към бъдещето. Бившият италиански министър Джулио Тремонти и Теодор Малоч (в европейския „Политико“) виждат единствен изход от сегашната криза на Евросъюза в завръщането към първоначалната идея на Римския договор и към визията за Европа на независими нации. Според тях, през последните 20 години ЕС не се е справил с предизвикателствата, като същевременно е повел европейците от един изцяло икономически проект към политически съюз. През последните години ЕС се е провалил в овладяването: първо, на финансовата криза; второ, на икономическата криза; и накрая, на политическата криза. Междувременно обществата се разпадат, а гражданските, религиозните и семейните връзки, които формираха нациите доскоро, са отстъпили на радикален индивидуализъм на свободните атоми, от една страна, и на етатизма на Брюксел, от друга. На бунището на историята са изхвърлени междинните институции, гарантирали благоденствието на европейците в миналото. От друга страна за всичкитетези години имиграцията е довела до промяна характера на европейските нации и самата европейска идентичност. Така, 60 години след Римския договор, Европейският съюз е на кръстопът, а алтернативите – по-нататъшна ерозия или по-нататъшна централизация – са еднакво негодни. Не е възможно да се върнем и към старите нации-държави, тъй като такива вече не съществуват самостоятелно, а и са уязвими от глобалните финансови сили. Затова трябва Европа да си припомни първоначалния Римски договор като модел за конфедерация. Европейският съюз ще бъде нужен само за важните проблеми – отбрана, сигурност и митническо сътрудничество, но трябва да остави другите въпроси в правомощията на страните-членки.
• Революцията „Тръмп“ и Германия. Както пише Ханс Кунднани от Джърман Маршал Фънд Юръп в „Аспен ривю“, избирането на Тръмп води до същественото отслабване на Германия; то създава въпросителни относно бъдещето на „гермнската мощ“. Става дума не само за споделената и от другите страни-членки на ЕС заплаха за международния либерален ред. Германия обаче зависи от два типа обществени „услуги“, които САЩ гарантираха. Първият тип услуги е, че досега Вашингтон поемаше лъвския пай в разходите за европейската сигурност, което позволяваше на Германия да ограничава собствените си средства за военния бюджет. С течение на времето се засилиха обвиненията, че германците са гратисчии, злоупотребявайки с американската ракета-носител, че са консуматори, а не доставчици на сигурност. Вторият тип е че САЩ играеха ролята на гарантиран клиенски пазар за германския експорт, което на свой ред подхрани сходни обвинения, този път в сферата на икономиката. Така в течение на последното десетилетие САЩ ставаха все по-демотивирани за предоставянето на въпросните два типа услуги, дори още преди идването на Тръмп.Съществува теза, че свиването на американския чадър над Европа ще засили единството между страните-членки на ЕС. Това обаче не е така, твърди Кунднани. Авторът припомня думите на известният германски журналист Йозеф Йофе: „защитавайки Западна Европа от другите, САЩ също така защитаваха полуконтинента от самия себе си“. Така военната мощ може отново да се превърне във фактор на отношенията между страните-членки: „Досега военният капацитет позволяваше на страни като Франция и Великобритания да поектират сила извън рамките на Европа, но не и в самата Европа, където американските гаранции защитаваха сигурността на останалите страни-членки. Новите съмнения в тези гаранции обаче биха довели до промяна на това положение и може би вече то се променя. В най-лошия случай може да станем свидетели за възобновяване конкуренцията между европейските държави в сферата на сигурността, което би възобновило и дилемите в тази област.“ Какво би станало, ако САЩ престанат да гарантират европейската сигурност? В такъв случай, според Кунднани, ще се наложи Германия да преосмисли политиката си за сигурност и дори отношението си към ядреното въоръжаване. А поврат към по-меркантилистка политика във Вашингтон би подкопал устоите на германската икономика, която процъфтяваше благодарение на бума на търсенето на американския пазар дори във време, когато този в перифесията на еврозоната стагнираше.
• Авторитарният популизъм в Западна Европа. В проучване на YouGov – компанията за интернет маркетингови проучвания, публикувано на страниците на Кралския институт на обединените служби в Лондон, се прави оценка на т.нар. авторитарно-популистка теория, според която голяма част от западните избиратели мразят наднационалните власти – Брюксел, имиграцията, дейностите на активистите на човешките права, и се обявяват в полза на силна и твърда външна политика. Вярно е, че нови групи гласоподаватели със сигурност променят западната политика, нарушават традиционното деление на леви и десни и гравитират към алтернативни наративи за идентичност, сигурност и търговия. Освен това, редица демографски и други фактори работят в полза на пропагандата на крайната левица и десница. Същевременно трябва да се отчитат и някои други фактори. На първо място не е правилно някои консервативни нагласи да бъдат приравнявани към авторитарно-популисткия модел, който предпочита „силната ръка“ като алтернатива на свободата и политическия плурализъм. Дори има индикации, че новият популизъм изразява обратни нагласи – към повече плурализъм и отчетност, както и стремеж към оздравяване на политиката, а не нейното миниране. Именно на това се дължи масовата популярност на Брекзита и на тезите на Тръмп срещу истеблишмънта. На второ място, етикетът „антиимгранти“ често не различава по-голямата част от избирателите, които са „за“ реформа на имиграционната система, от онези, които са просто враждебни или имат негативно отношение към имигрантите. Друго недоразумение поставя под един знаменател както отрицателите на правата на човека и гражданските свободи, така и онези, които протестират срещу левичарския активизъм и правните увъртания, с които се защитават нарушителите, както и ерозирането на съдебната власт и опасенията относно мултикултурализма.
• Русия е православно-мюсюлмански консервативен съюз. Такъв е изводът на семинар на „Россия в глобальном мире“ от 20 март. Отбелязва се, че на Запад завършва периодът на „центризма с либерален уклон“ и е очевидна нуждата от ясно артикулирани идеологии и ценности, както и от идейното обособяване между „ляво“ и „дясно“. „Изменението на идеологическите парадигми съвпада с процеса на отчуждаване на политическите елити от обществата, което поражда феномена на популистките движения, както леви, така и десни. Мнозина констатират дясноконсервативен поврат в обществените настроения, но все още не е съвсем понятно в какви политики той ще се въплъти.“ Във всеки случай, констатират участниците в семинара, за да запазят властта си управляващите партии в западните държави трябва да влязат в съюз с умеренодесните политически сили. Що се отнася до управляващата „Единна Русия“, тя бе част от фракцията на респектабилните консервативни партии, представени в Народната партия в рамките на ПАСЕ. По същество, Русия е православно-мюсюлмански консервативен съюз, който трябва да бъде запазван и развиван и в бъдеще”.
• Кадировизъм и путинизъм. На сайта на Европейския съвет за външни отношения е публикуван коментар на Марлен Ларюел на явлението „кадировизъм“ (по името на чеченския лидер Рамзан Кадиров). Авторката твърди, че то се гради върху две важни трансформации. Едната е въплъщаването на антиколониалния чеченски дискурс в проруска патриотична идеология, която превръща чеченците в авангард на путинската политика. Втората е претопяването на салафитския ислям, характерен за страните от Персийския алив, превръщането му в хибрид на по-традиционния чеченски ислям. Системата „Путин“ не е тоталитарен монолит, като известен брой идеологически „предприемачи“ имат известна свобода на действие, която досега не е била делимитирана, което им позволява да вегетират в създадената от Кремъл „екосистема“. Рамзан Кадиров е един от тях. Следователно, фундаментът „Кадиров“ не е стабилен, подобно на всичките останали идейни конструкти в Русия на Путин. Всичко това прави неясна перспективата както за последния, така и за самия Кадиров, неясна.
• Особеният път на Русия. Алексей Левинсон дава следната характеристика на новата руска действителност (в сп. „Неприкосновенный запас“): „След 1991 г. реформаторите разрушиха много от съветските институции. В частност те лишиха управляващите структури от институционалните възможности да се разпореждат със собствеността в свой интерес. Но общата институционална незрялост на руското общество доведе до няколко съдбовни последствия за формиращата се социално-икономическа система. Свойствената за доградското или ненапълно урбанизирано общество слабост на формалните правила, преобладаването на неформални отношения над формалните, премина от отхвърленото съветско минало в постсъветското настояще. Притежанието на формална власт се оказа основание за разпореждане и с неформалната власт. При това втората често се оказва по-силна от първата и дори я надживяваше. Широко известно е, че предимство при приватизацията получаваха онези, които представляваха едната или другата форма на власт или бяха свързани с нея. В резултат на това руската пазарна икономика придоби допълнителна специфика. Тя не само се оказа ресурсно-експортна и вносно-обслужваща, но и разпределението на активите ѝ се оказа тясно свързано с разпределението на властта. Властта в нейното най-широко и масово проявление взе под контрол т.нар. „паричен поток“. В този смисъл, схватките на полицаите с търговките на магданоз и принуждаването на олигарсите да спонсорират нуждите на центъра имат един и същ характер. Приматът на неформалните отношения над формалните се отрази и на самия характер на властта. Първоначално тази специфика се изразяваше в това, че през 90-те години демократите решиха, че демокрацията представлява власт на демократите (а не на демократичните институти). Впоследствие дори самият трансфер на властта се извършваше чрез неформална (оформяна със задна дата) процедура. Възникна, както се оказа не само в Русия, но и в редица други постсъветски страни, система, при която икономиката, която притежава редица атрибути на пазарна икономика, се оказва подчинена на структури, съвместяващи държавни и частни признаци, при това – често неформални. За такива структури възникналата ситуация е оптимална в точния смисъл на думата. Системата действително достигна и премина точката на невъзвръщаемостта. Връщането към държавен социализъм от съветски тип е съвършено неизгодно за сегашните властимащи. На тях не им е изгодно и по-нататъшна еволюция „към пазара“ с неговата конкуренция и изисквания за прозрачност. Страната застина в една устойчива позиция – нито назад, нито напред – в един удивителен за мнозина момент. Тя престана да се развива по пазарен път, изоставайки дори от спътниците. А това е необичайна за нас ситуация. Оттук се появи и идеята за особения ни път. По него никой няма да ни задмине, а и ние няма да се наложи да догонваме никого. Така всички се почувстваха добре.“
• Новата външна политика на Ердоган. Катерина Делакура пише в изследване, посветено на новия етап на турската външна политика (на сайта на италианския Институт за международни отношения/Istituto affari internazionali): „Постепенното изоставяне на цивилизационната идеология и дискурс, който във всички случаи бе само един от аспектите на турската външна политика, само по себе е позитивен факт. То се дължеше на отстраняването на основния им архитект – Ахмет Давутоглу, както и под влиянието на сирийския тупик, в който се оказа Турция. От друга страна, макар че новата насока на турската външна политика засега съвпада с прагматичната оценка на националните интереси, тя не е движена от тях, а по-скоро от тези на управляващата Партия на справедливостта и развитието… Оттук произтича и голямата заплаха за бъдещите отношения на Турция с външния свят. Ако и занапред Ердоган защитава тесните партийни интереси в разултат на вътрешните фактори и на нестабилната регионална ситуация, тогава отношенията с ЕС ще бъдат транзакционни. Това би довело до по-активно сътрудничество в четирите области, които са важни за Турция: преговорите за членство в ЕС, бежанския проблем, Кипър и сътрудничеството в сферата на сигурността. Същевременно европейските лидери следва да бъдат подготвени за такива решения на турското правителство, които биха били в ущърб на дългосрочните интереси на страната, ако това се налага от краткосрочни политически изгоди. Примери в това отношение биха били турска обструкция на споразумение с Кипър. По отношение на турската роля в Близкия изток и Северна Африка, всичко показва, че Турция няма да бъде толкова въвлечена в събитията там, отколкото в периода непосредствено след 2011 г. Анкара ще преследва по-целенасочено интересите си в Сирия и Ирак, както го правеше през последните няколко месеца, тъй като това съвпада с целите на управляващата партия. Що се отнася до турската роля в другите държави от региона, Анкара постепенно ще изоставя претенцията да бъде регионален лидер или модел. Тя ще продължава да подпомага групите на Мюсюлманските братя, но ще го прави по-дискретно. Показателно за тази промяна са засилването на сътрудничеството със Саудитска Арабия, Израел и възможно и с Египет. На свой ред това също така ще сигнализира по-нататъшно деидеологизиране на външната политика. Турция ще продължава да следва собствените си интереси в Близкия изток и Северна Африка, като понякога си сътрудничи със Запада и с ЕС. Тя ще продължава да бъде важен регионален играч, но засилването на вътрешнополитическите проблеми ще означава, че вече няма непременно да играе активна роля за решаването на регионалните кризи или че ще го прави единствено, ако това се налага от краткосрочни политически изгоди.“
• Западът и Балканите. Какво Европа може да направи за Балканите според бившият шведски външен министър и пълномощник за региона Карл Билд? Опитният дипломат предлага като единствен изход засилване сдържащата роля на Европа в региона в съчетание с ускоряване на европейската му интеграция. За да се справи със засилващите се рискове на Балканите, ЕС би следвало да покаже, че има волята и средствата да реагира. Това може да стане чрез разполагането на Battle Groups/бойни групи на ЕС и провеждането на военни учения в региона. Това би изпратило силно послание, че военните сили на ЕС не са „книжен тигър“ и че са в състояние да проектират нещо повече, освен думи. Наред с това е задължително по-нататъшно разширяване на ЕС, при положение че единствено Словения и Хърватия засега са членове на блока. Разбира се, членството на останалите балкански държави ще изисква време. Но реформите, които биха позволили на тези държави на бъдат считани за достойни за членство могат и би следвало да бъдат ускорени, като бъдат предприети и междинни стъпки, ползващи се с доверие от хората в региона. Така например, ние бихме могли да лансираме инициатива, подобна на Източното партньорство. Евентуално Балканско партньорство може да се съчетава с перспективата за бъдещо членство в ЕС. Същевременно, ЕС би следвало да засили политическата си ангажираност с региона. Първоначално това може да се изрази в посредничество на продължаващите гранични спорове, които сами по себе си са маргинални, но игнорирането им може да доведе до сериозни последствия”.
• Уроците за западната политика в Сирия. Лина Хатиб от „Карнеги мидл ийст” и колектив правят следните изводи на сайта на Кралския институт за международни отношения/Лондон:
  • Все още понятието „победа“ е относително, приложено към шестгодишния конфликт в Сирия. Режимът на президента Асад има военно предимство, но не разполага с нужния капацитет и ресурси, за да овладее цялата територия на държавата. По всяка вероятност в бъдещото устройство на Сирия ще участват нови елити и военни командири, разполагащи с влияние върху части от нейната територия. Същевременно, екстремистките групировки ще продължат съществуванието си и ще еволюират. Няма рецепта за постигане на стабилност.
  • Липсват и ясни отговори за това какво трябва да направят западните политици. В краткосрочен план всякакви действия, които игнорират нюансите в този конфликт, ще носят повече рискове, отколкото резултати. Политиците би трябвало да се справят с дългосрочните препятствия за стабилно и ефективно управление в Сирия, които са резултат на появата на нови актьори в конфликта.
  • При това западните политици трябва да прояват реализъм. Те трябва да формулират стратегическите цели в съответствие със способността си да ги реализират. От 2011 г. насам западната политика бе компрометирана от голямата пропаст между риториката и действията, лошата комуникация между съюзниците и липсата на визия.
  • Липсата на единна стратегическа визия, както и на политическа воля тя да бъде реализирана, от страна на западните правителства, доведе до засилване силата и влиянието на екстремистките групи. Последните обаче не могат да бъдат победени единствено чрез военни средства. Без политическо споразумение за приключване на конфликта тактическите мерки за противоборството на екстремизма в Сирия ще се провалят, както това се случва и другаде.
  • Политиците следва да съчетават двата подхода – от горе надолу и от долу нагоре, тъй като не е възможно да бъде приложено национално решение на ситуацията в Сирия без участието на местните общности. Досега хуманитарните и организационни инициативи до голяма степен подминаваха политическите проблеми, докато мирните инициативи на национално равнище не отделяха нужното внимание на локалната динамика и актьори. Успешна ще е онази западна стратегия, която ще съчетава политиките на национално ниво с приоритетите на местните общности, за да получат подкрепата на последните.
  • Западните сили – в частност САЩ, ЕС, Великобритания и Франция – би трябвало да използват по-голяма част от ограниченото си влияние върху Дамаск, за да изтръгнат отстъпки от режима на Асад и от неговите междуннародни поддръжници. Най-силният лост в ръцете на Запада е икономически: чрез санкции, или обещания за търговски обмен и участие във възстановяването на страната. Това може да се окаже много важно за определяне бъдещето на Сирия. Външните спонсори на режима – Русия и Иран – нямат нужния капитал за финансиране на широкомащабна програма за възстановяване на страната, нито пък нужния интерес”.
• Русия и Турция. Двете възходящи регионални сили са обречени на партньорство, твърди Ирина Алкснис във „Взгляд”. Каквито и остри противоречия да съществуват между двете страни по много въпроси, има две много важни обстоятелства, които ги карат да продължават диалога и да намират общ език:
  • Първо, евентуален твърд, включително с използване на военни средства, конфликт между Турция и Русия ще стане дар божи за голям брой страни, които играят активна роля в черноморския и близкоизточния регион. По такъв начин двете страни взаимно ще се отслабят, което би зарадвало много наши партньори.
  • Второ, освен противоречия има редица теми, по които Русия и Турция са взаимно заинтересовани, например в сферата на енергетиката. Турция има сериозен енергодефицит, а за Русия е крайно привлекателен турският пазар за доставка на енергоносители и електроенергия. Твърде показателно е, че по време на визитата си в Москва Ердоган заяви, че реализацията на проекта за атомна електроцентрала „Аккую“ е от жизненоважно значение за страната му.Първо, евентуален твърд, включително с използване на военни средства, конфликт между Турция и Русия ще стане дар божи за голям брой страни, които играят активна роля в черноморския и близкоизточния регион. По такъв начин двете страни взаимно ще се отслабят, което би зарадвало много наши партньори.
  • Всичко това позволява да се изведат основните елементи на новото статукво в руско-турските отношения:
    • Максималното съблюдаване на учтивост в официалните отношения.
    • Спазване на определени „червени линии“, за да не се стигне до пореден откат на двустранните отношения назад към нов „ледников период“, което ще е в угода на трети страни.
    • По всичко останало ще е валидна традиционната конкуренция и търгуване, в това число и с използване на „бойни похвати“.
  • Някому подобна позиция може да се стори като проява на слабост от страна на Кремъл, като се отчита, колко Ердоган е задължен на Русия. Турция обаче беше и си остава регионална държава с голяма тежест, макар някои нейни привички и традиции да не се нравят на Русия”.
• Западът тласна Русия към Китай. Даниел Чарап, Джон Дренън и Пиер Ноел предлагат по-скоро позитивна оценка на руско-китайското сближаване („Сървайвал“): „Украинската криза и последвалото влошаване на отношенията между Русия и Запада принудиха Русия да се преориентира решително към Китай. След като нямаше други опции, Москва се оказа в положението на клиент на Пекин, влизайки във все по-дебалансирани двустранни отношения. Въпреки това обаче, както Русия, така и Китай, избягнаха проблемите, които биха могли да възникнат от тази асиметрия, следвайки линията на взаимно нагаждане и компромиси. И двете държави прилагат значителни усилия и инвестират политически капитал за ефективното управление на своите двустранни отношения. Те използват прагматичния и дискретен подход за решаване на споровете, като публично изтъкват положителните елементи в тези отношения. Подобни усилия за „съвместно управление“ позволиха да се преодолеят потенциалните напрежения, възникнали от относително по-слабата позиция на Русия след 2014 г., като Китай не се изкуши да се възползва от това обстоятелство. Освен това, положителната динамика в тяхната връзка е също така естествен резултат от споделените им виждания за международния ред и в частност от общата им съпротива срещу американския унилатерализъм, както и срещу онова, което считат за намеса на САЩ в тяхната вътрешна политика.“
• Американският либерализъм е загубил автентичната кауза, пише Шелби Стийл в „Уол стрийт джърнал“: „Днешният американски либерализъм се е превърнал в патетично политиканство. За разлика от движението за права на човека от 50-те и 60-те години, когато протестиращите носеха празничните си дрехи и демонстрираха достойно и дори героично поведение, днешните либерални шествия са белязани от несъстоятелност и лунатизъм – шапки, наподобяващи сексуални органи, поеми, които се отличават единствено с яростта си, както и с истеричен антиамериканизъм. „Вината на белия човек“ не е проекция на несправедливостта, на която са изложени другите, а отразява страха от набедяване в старите американски видове надменност – расизъм, сексизъм, хомофобия и ксенофобия. Ако бъдеш обвинен в подобна склонност, ще означава да бъдеш лишен от морална власт и изолиран. Неговата  raison d’être не е свободата, а моралният авторитет. Когато през 60-те години Америка бе стигматизирана като расистка, сексистка и милитаристична, тя искаше преди всичко да придобие морален авторитет. Впоследствие американската левица се преутвърди като пазител на американския морален авторитет. Оттам последваха и днешните маркери на „вината на белите“ – политическата коректност, политиките на идентитет, ортодоксалното отношение към околната среда, разнообразието на култовете и т.н. Днешният либерализъм е анахронизъм. Той не разбира измерението на бедността и как тя да бъде преодоляна; нито какво означава американската изключителност у дома и особено по света. Вместо това, той продължава да бъде продукт на Америка от 1965 г. – една Америка, която отскоро е открила своите грехове; добронамерена Америка, която обаче все още няма достатъчно себепознание. Този либерализъм се проявява не като идеология, а като идентичност. Той предлага на американците моралното себеуважение срещу целия спектър на американския срам. Това го дефинира като отдаден на идеята на американското чувство за срам. Ала грозната Америка, подходяща за презрение, не може да получи автоматично съответното себеуважение. Оттук и непрестанният антиамериканизъм на сегашния либерализъм. Да допуснем, че с оглед на историята подобен либерализъм е разбираем. Лошото е, че американският либерализъм никога не си признава, че не е мотивиран от правата на молцинствата, а от „вината на белия човек“. Така моралното себеуважение засенчва реалността, а идеализмът се самовъзпроизвежда”.

Настоящият обзор няма претенциите за изчерпателност и отразява авторовата селекция на най-важните събития, анализи и цитати с акцент върху (гео)политиката, дипломацията и сигурността.