През последното десетилетие се наблюдава ускорена трансформация на международния ред, белязана от съперничество между големите сили, регионална фрагментация и разширяваща се употреба на нетрадиционни средства за влияние. В тази динамична среда регионите с висока стратегическа стойност, като Балканите и Южния Кавказ, придобиват ново геополитическо значение, превръщайки се в сцена на конкуриращи се интереси и модели на регионално развитие.
Южният Кавказ, особено след Втората война в Нагорни Карабах през 2020 г., се оформи като полигон на нов тип регионална архитектура, в която Турция и Русия играят доминираща роля, а Западът – особено Европейският съюз – се стреми към дипломатическо наваксване. Балканите, от своя страна, остават обект на стратегическо внимание от страна на ЕС и НАТО, но нерядко показват симптоми на институционална ерозия, външна зависимост и геополитическа фрагментация.
Настоящото изследване поставя въпроса: дали и как ще се отворят нови пространства за борба за сфери на влияние в Балканския регион, на фона на събитията в Южния Кавказ и променящата се глобална среда? Чрез сравнителен анализ на двата региона, целта е да се идентифицират общите модели, разликите и потенциалните уроци, които Балканите биха могли да извлекат от кавказкия контекст, с оглед на повишаване на устойчивостта, стратегическата автономия и регионалната стабилност.
Глобални играчи и интереси: Сравнителен поглед върху Балканите и Южния Кавказ
И Балканите, и Южният Кавказ са пресечни точки на цивилизационни, религиозни, културни и геостратегически влияния, в които исторически са се сблъсквали амбициите на външни сили. В настоящата международна среда наблюдаваме нова интензификация на тази борба, в която основни геополитически играчи – Русия, Турция, ЕС, САЩ и Китай – прилагат различни инструменти за утвърждаване на влияние.
Русия продължава да се стреми към възстановяване на сферите си на влияние чрез комбинация от „твърда сила“ (военно присъствие, оръжейни доставки), „мека сила“ (църковна и културна дипломация), икономическа зависимост (енергетика) и информационна война.[1] Примери за това са дестабилизиращото ѝ влияние в Източна Украйна и подкрепата ѝ за т.нар. „замразени конфликти“ в Кавказ – Абхазия, Южна Осетия и до неотдавна – Нагорни Карабах. Подобна стратегия на поддържано напрежение се наблюдава и в части от Балканите, особено в Босна и Херцеговина и Сърбия, където Москва използва православно-славянската идея за „братство“ като инструмент за влияние.
Турция, от своя страна, преследва проактивна неоосманистка политика, основана на икономическо проникване, военна подкрепа, образователно и религиозно влияние чрез институции като Diyanet и културна дипломация.[2] В Южния Кавказ турското влияние достигна нова висота след 2020 г., когато Анкара открито подкрепи Баку в конфликта в Нагорни Карабах, осигурявайки дронове, военни съветници и стратегическа подкрепа. Подобен модел се прилага и на Балканите – особено в Босна, Албания, Косово и Северна Македония. Често това влияние е възприемано положително от местните мюсюлмански общности, но в същото време поражда тревога в други сегменти на обществото, които го възприемат като инструмент за политическа зависимост.
Европейският съюз изпитва трудности да утвърди стратегическа автономия и лидерство в периферните региони. Докато в Балканите ЕС остава основен икономически партньор и донор, в Южния Кавказ влиянието му е ограничено до посреднически роли (напр. формата Баку–Ереван–Брюксел) и проекти за устойчиво развитие. Липсата на твърд отбранителен капацитет ограничава реалната тежест на Съюза при управлението на кризи. Въпреки това, подходът на ЕС към интеграция чрез условност и структурни фондове остава сравнително успешен на Балканите – макар и все по-поставян под въпрос в контекста на „умората от разширяване“.
Съединените щати традиционно упражняват влияние в Балканите чрез военни, дипломатически и институционални инструменти – включително разполагане на сили, подкрепа за евроатлантическата интеграция и участие в мироопазващи процеси. Вашингтон остава ангажиран с развитието на отбранителни капацитети в държави като България и Румъния, както и с посредничество по ключови въпроси като диалога Белград–Прищина. Американската администрация периодично променя приоритетите си спрямо НАТО и регионалната сигурност, което оставя вакуум за други сили.[3] В тази връзка, последните години се очертава постепенна промяна в динамиката – приоритетите на САЩ се пренасочват към Индо-Тихоокеанския регион, а европейската периферия се разглежда все по-често през призмата на споделена отговорност със съюзниците. В Южния Кавказ тази тенденция е още по-отчетлива: с изключение на стратегическото партньорство с Грузия, американското влияние отслабна, а посредническата роля в конфликта между Армения и Азербайджан бе поета от други актьори.
Китай поддържа умерено, но последователно присъствие и в двата региона, използвайки предимно икономически инструменти.[4] Чрез инициативи като „Един пояс, един път“и формата „17+1“(в последствие „14+1“), Пекин инвестира в транспортна инфраструктура, телекомуникации и енергийни проекти. Въпреки че китайското влияние все още не е сравнимо с това на Русия или Турция, то има дългосрочен потенциал – особено в страни с институционални дефицити и икономическа зависимост. В Южния Кавказ присъствието на Китай е по-предпазливо, но стратегически, насочено към създаване на икономически плацдарми, особено в транспортния сектор. Пекин разглежда региона като потенциален коридор към Европа, включително чрез инвестиции в жп линии и логистични хъбове. И в двата региона, китайската стратегия залага на дългосрочна икономическа ангажираност, без директна намеса в политическите конфликти – подход, който често намира благоприятна почва в държави, търсещи алтернатива на Запада и Русия.
Регионалната трансформация след Втората война в Нагорни Карабах
След Втората война в Нагорни Карабах през 2020 г., Южният Кавказ се превърна в лаборатория за нов тип регионален ред, в който международните правни норми, дипломатическите усилия и посредничеството на Запада бяха изместени от силовите договорки, регионалните алианси и геоикономическите зависимости.[5] Възстановяването на териториалния контрол от страна на Азербайджан подчерта възраждането на силата като основен регулатор в международните отношения. Това съвпадна с отслабеното присъствие на ЕС и САЩ в региона, където ключовото посредничество беше поето от Русия и Турция – двете сили, които не само оформиха примирието, но и позиционираха военното си присъствие на терен.
От този момент насетне, в Южния Кавказ се утвърди нов модел на съюзи и взаимодействие. Форматът Азербайджан–Турция–Грузия, базиран върху общи икономически и енергийни интереси (напр. TANAP, Баку–Тбилиси–Карс), се показа далеч по-функционален от класическите многостранни платформи. Това демонстрира, че стабилността може да бъде постигана и без широк консенсус, чрез тясна координация между стратегически партньори, споделящи оперативни цели.
Зангезурският коридор, макар и оставащ до момента основно концептуален, показва как инфраструктурата може да бъде използвана като стратегически инструмент за влияние. Паралел може да се направи с Балканските коридори – например инициативата „Коридор №8“ или проектите за свързаност между Гърция, България и Румъния, които обаче често остават блокирани от вътрешни противоречия и липса на политическа воля.
Балканският контекст: предизвикателства и уроци
Балканите са изправени пред редица сходни предизвикателства – затегнати конфликти, институционална нестабилност, външнополитическо влияние и задълбочаващи се геоикономически зависимости. В Босна и Херцеговина етнополитическото напрежение продължава да ерозира държавността, а диалогът между Белград и Прищина се води под външен натиск и при ограничен напредък. Подобни затруднения се наблюдават и в Черна гора, Северна Македония и други части на региона.
Поуките от Южния Кавказ ясно показват, че дори в следконфликтен контекст могат да се изградят нови формати на сътрудничество – чрез икономически стимули, инфраструктурна свързаност и координирана външна политика. За да се приложи този модел на Балканите обаче, е необходимо преодоляване на традиционната логика на взаимни обвинения, исторически реваншизъм и „сочене с пръст“. Културата на циклично възпроизвеждане на минали вражди води единствено до стратегическа парализа. Необходима е воля за ново начало, при което регионалната идентичност, сигурност и развитие да се поставят над историческите наративи. Както гласи една често цитирана мисъл на Нелсън Мандела: „Ако искаш мир с врага си, трябва да работиш с него. Тогава той става твой партньор.“
На този фон е все по-наложително формулирането на проактивна регионална визия за сигурност, която да се основава на споделени интереси, превантивно мислене и дългосрочна стратегическа култура. Без такава култура – способна да идентифицира рискове, да изгражда доверие и да реагира своевременно – регионът рискува да остане в стратегическата периферия, уязвим спрямо външни влияния и вътрешни разломи.
България между зависимост и лидерство
България заема уникална позиция на кръстопът между различни политически, икономически и културни пространства. Със своите исторически, енергийни и стратегически връзки със страни извън евроатлантическата система – наред с пълноправното си членство в ЕС и НАТО – страната съчетава едновременно отговорност и възможност. Отговорност да отстоява общите ценности и интереси на съюзите, към които принадлежи, но и възможност да се утвърди като посредник, стабилизатор и визионер в по-широкия регионален контекст.
В този смисъл, София не бива да се ограничава до ролята на наблюдател или изпълнител на чужди стратегии. Тя трябва да се стреми към активно моделиране на регионалната динамика, използвайки геостратегическото си положение като мост между Европа, Черно море, Балканите, Близкия изток и Кавказ. Реализацията на проекти като газовия интерконектор с Гърция, развитието на транспортни и дигитални коридори с Румъния, Турция и Черно море, както и разширяващото се партньорство с Азербайджан в сферата на енергетиката, предоставят реална основа за превръщането ѝ в координатор на свързаност и устойчиво развитие.
Такъв подход трябва да се опира не само на принципите на добросъседство и солидарност, но и на стратегическа прагматичност. За да изпълни тази роля ефективно, България следва да инвестира в изграждането на външнополитическа експертиза, капацитет за стратегически анализ и ефективни инструменти за противодействие на хибридни заплахи. Това е условие, за да бъде възприемана не като периферен обект на външно влияние, а като активен субект на регионална и международна политика.
В рамките на инициативите на ЕС и НАТО, България би могла да се превърне в пример за конструктивна свързаност, регионален диалог и стратегическо посредничество – роля, която не само повишава националната ѝ тежест, но и допринася за стабилността и интеграцията на по-широкото източно и южно съседство.
В този смисъл, българският случай не е изолиран, а показателен за по-широката дилема пред по-малките държави в нестабилни региони – изборът между стратегическа пасивност и активна роля в моделирането на средата за сигурност. Както в Южния Кавказ, така и на Балканите, именно страните със способност за инициативност, адаптивност и визионерство могат да се превърнат в ключови фактори за устойчивост. Това поставя необходимостта от по-широко преосмисляне на регионалните динамики – не като даденост, а като поле за стратегическо действие.
Заключение:
В епоха на разклатена сигурност, променящи се съюзи и възобновена конкуренция между великите сили, Балканите и Южният Кавказ вече не са просто географски периферии – те се превръщат в огледала както на уязвимост, така и на потенциал; на регионална фрагментация, но и на възможности за устойчиво сътрудничество.
Двата региона споделят сходна съдба – белязани от исторически наслоения, етнически и териториални напрежения и стратегически позиции, които ги поставят в пресечните точки на глобалните интереси. В подобна среда международното право често отстъпва пред геополитическите реалности, а по-слабите държави остават изложени на натиска на по-амбициозни регионални актьори.
Южният Кавказ демонстрира формирането на нов тип регионален ред – не основан на универсални принципи, а на прагматични съюзи, инфраструктурна свързаност и гъвкаво стратегическо балансиране между интересите на големите сили. Урокът за Балканите е ясен: външната подкрепа е необходима, но не и достатъчна. Само чрез изграждане на регионален капацитет за стратегическо мислене, взаимна свързаност и устойчиви институции може да се постигне дългосрочна стабилност.
За България това е момент на избор – дали да остане в периферията на процесите като пасивен наблюдател, или да утвърди ролята си на активен посредник и стратегическо свързващо звено в регионалния и междурегионалния диалог. Отговорът минава през разбирането, че сигурността не се изчерпва с военен капацитет – тя включва стратегическа визия, икономическа и инфраструктурна свързаност, културна дипломация и политическа воля за диалог. Уроците от Кавказ могат да бъдат не просто предупреждение, а вдъхновение – за онези, които имат куража да поемат инициативата.
***
Зарина Лазарова е студентка в последен курс на бакалавърската програма „Сигурност и отбрана“ във Военна академия „Г. С. Раковски“. Научните ѝ интереси са в областта на регионалната сигурност, конфликтологията и хибридните заплахи, с акцент върху Южния Кавказ и Балканите. Има участие в академична мобилност в Азербайджан и международни форуми. Отличена е с награда от министъра на отбраната (2024).
Zarina Lazarova is a final-year undergraduate student in the “Security and Defence” programme at the Rakovski National Defence College. Her academic interests include regional security, conflict studies, and hybrid threats, with a focus on the South Caucasus and the Balkans. She has participated in academic mobility in Azerbaijan and international forums. In 2024, she received an award from the Minister of Defence.
Резюме
Настоящата разработка представя сравнителен анализ между Балканите и Южния Кавказ – два стратегически региона, в които се проектират интересите на глобалните и регионалните сили. След Втората война в Нагорни Карабах през 2020 г., Южният Кавказ премина през значителна трансформация в своята система за сигурност, като се ориентира от многостранна дипломация към двустранни стратегически партньорства и инфраструктурна свързаност. Подобна динамика се наблюдава и на Балканите, където напрежението в Босна и Косово, както и хибридното влияние от Русия и Турция, разкриват уязвимости в регионалната устойчивост. Основният извод е, че сигурността не се гарантира чрез формални съюзи, а чрез стратегическа автономия, свързаност и регионално лидерство. България има потенциала да се утвърди като активен посредник и свързващо звено между Европа, Балканите и Каспийския регион.
Ключови думи: геополитика, сфери на влияние, Южен Кавказ, Балкани, регионална сигурност.
Abstract
This article presents a comparative analysis of the Balkans and the South Caucasus – two strategic regions shaped by global and regional power rivalries. Following the Second Nagorno-Karabakh War in 2020, the South Caucasus has undergone a significant transformation in its security architecture, shifting from multilateral diplomacy to bilateral strategic partnerships and infrastructural connectivity. Similar dynamics are evident in the Balkans, where tensions in Bosnia and Kosovo, hybrid influence from Russia and Turkey, and uneven European integration expose regional vulnerabilities. The main conclusion is that resilience stems not from formal alliances but from connectivity, strategic autonomy, and regional leadership. In this context, Bulgaria has the potential to position itself as a proactive mediator and a strategic link between Europe, the Balkans, and the Caspian region.
Използвана литература:
Allison, R. Russia, the West, and the Ukraine Crisis: The Return of Geopolitics. International Affairs, Vol. 90, No. 3, 2014, pp. 493–514.
Brzezinski, Z. The Grand Chessboard: American Primacy and Its Geostrategic Imperatives. New York: Basic Books, 1997.
Huntington, S. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. New York: Simon & Schuster, 1996.
Trenin, D. Should We Fear Russia? Cambridge: Polity Press, 2016.
Tsygankov, A. P. Russia’s Foreign Policy: Change and Continuity in National Identity. 5th ed. Lanham: Rowman & Littlefield, 2019.
Götz, E. Russia, the West, and the Ukraine Crisis: Three Contending Perspectives. // Contemporary Politics, Vol. 22, No. 3, 2016, pp. 324–342.
Тодоров, И. Геополитиката на Турция в Черноморския регион. Международни отношения, т. 50, № 3, 2021, с. 45–60.
Минчев,О. Русия, Украйна и Западът: Новата геополитическа реалност. София: Изток-Запад, 2015.
.
[1]Allison, R. Russia, the West, and the Ukraine Crisis: The Return of Geopolitics. // International Affairs, vol. 90, no. 3, 2014, pp. 493–514.
[2] Тодоров, И. Геополитиката на Турция в Черноморския регион. // Международни отношения, т. 50, № 3, 2021, с. 45–60.
[3] Brzezinski, Z. The Grand Chessboard: American Primacy and Its Geostrategic Imperatives. New York: Basic Books, 1997.
[4] Минчев, О. Русия, Украйна и Западът: Новата геополитическа реалност. София: Изток-Запад, 2015.
[5] Götz, E. Russia, the West, and the Ukraine Crisis: Three Contending Perspectives. // Contemporary Politics, vol. 22, no. 3, 2016, pp. 324–342.