В международните отношения се наблюдава нещо като анархия. Но това не е анархия в тесния смисъл на думата, а по-скоро е липса на централен хегемон и на организиращи принципи. Нито една сила не може вече абсолютно да диктува условията на настоящия ред, а големите сили не се придържат към ясен набор от принципи и норми. Въпреки това ни уверяват, че стремежът е към „свят, базиран на правила“, без обаче да се уточнява що за правила се предлагат.
Геополитиката става все по-разпокъсана. Свят, в който се множат ревизионистични сили е свят, където всяка страна е тръгнала по свой път. Това прави трудно за дипломатите да търсят и да установят общи пътни правила, когато толкова много държави са поели по свои собствени пътища, отклоняващи се от досегашните международноправни магистрали. Вижда се как глобализираната световна икономика се фрагментира на регионални търговски блокове, с опити за частично отделяне в областта на високите технологии и финансите и все по-ожесточени спорове между големите сили за икономическо и политическо надмощие.
Повтарящите се след Студената война финансови кризи, нарастващото неравенство, подновеният протекционизъм, пандемията COVID-19 и нарастващото разчитане на икономически санкции доведоха до края на ерата на хиперглобализацията. В тази ред може да се добавят както войната в Украйна, така и избухналия отново пожар в Близкия изток.
За да се опитаме да видим какъв е отговорът на поставения в заглавието на този доклад – забранена тема ли са мирните преговори за прекратяване на войната в Украйна трябва преди всичко да си изясним характера на този конфликт.
А именно: дали той е само един епизод и продължение на досегашния геополитически период, дали е само преход към по-високо и по-опасно ниво на противостоянието между Изтока и Запада или пък е началото на края на досегашната международна матрица
Това са въпроси с повишена трудност, на които едва ли можем да се отговори еднозначно сега.
Има различни мнения. Едни твърдят, че войната в Украйна е пролог към Трета световна война (нещо като Испанската война преди Втората световна). Други обясняват, че е прокси война в мрежовия конфликт на Запада срещу Китай и Русия. Трети смятат, че е империалистическа война на Русия за териториално разширение. Четвърти отстояват тезата, че е регионален конфликт, чието значение се преувеличава поради това, че се разиграва на европейския континент.
Има още половин дузина опити за дефиниране на конфликта, подчертавайки една или друга негова характеристика и връзката му с геополитиката. А това означава, че на сегашния етап в експертната общност няма преобладаваща тенденция на какви условия може да се преговаря за мир.
Този сериозен разнобой в оценките за характера на военните действия в Украйна води до един основен извод по темата на доклада ми. Ако експертната общност не предлага приемлива база за мирни преговори, то политиците едва ли могат да намерят база за решения, които да им дават основание за прекратяване на войната.
Преди десетина дни в коментар за DW влиятелният съветник на ръководителя на кабинета на президента на Украйна Михаил Подоляк заяви следното: „Преговорите са невъзможни, защото Русия иска Украйна да капитулира, независимо какво означават преговорите. Русия иска незабавно да започне преговори сега – тя винаги говори за това публично, но така че Русия да остане в окупираните територии, да осигури тези територии за себе си и съответно конфликтът да спре и да бъде замразен и Русия да не носи отговорност за всякакви военни престъпления, нито за унищожаването на икономическата инфраструктура на Украйна и т.н.“
От своя страна Русия постоянно подчертава, че всякакви дипломатически усилия са невъзможни докато президентът Зеленски не отмени собствения си декрет, с който забрани каквито и да било преговори за мир с Москва.
Поради това всички опити досега се оказаха неуспешни. Ще спомена само част от тях – на Турция, на Китай, на папата.
Тогава може ли да има мир?
Нека изхождаме от определението, че войната е продължение на политиката с други средства. А в политиката важни са целите, като за постигната цел се приема резултатът от действията за осъществяването й. Всеки политически субект има свои цели, за постигането на които търси или създава средства. Едно от тези средства през цялата човешка история е била и остава войната. За много политически актьори логиката на подобно политическо мислене е, че военните действия могат да завършат с постигането на техните собствени цели. Само тогава може да има възможност за мир.
Военната логика от своя страна диктува, че целта се постига само чрез елиминиране (побеждаване) на противника, тоест чрез триумф на нашите цели над неговите. Ако политическата победа изисква военна победа, тогава колебанието е неуместно, тъй като историята съди за политиците, наред с други неща, по това как са постигнали целите си. Много наивно би било да се смята, че политиците, които са избрали военни действия като инструмент за постигане на целите си, ще мислят за мира като за нещо по-различно от победа на бойното поле. За да променят хода на мислите си, трябва да променят целите си, за което някакво обстоятелство (или пък някой) трябва да ги принуди да го направят.
Ще разгледам накратко дали има възможности за дипломацията в светлината именно на целите, които си поставят основните опоненти в конфликта в Украйна. Разбира се, това не е лесно, защото целите не са определени веднъж завинаги – те могат да се променят. Освен това те могат да бъдат умело прикрити и заменени.
Цели на Русия
Официално Русия декларира желанието си да демилитаризира и денацифицира Украйна, а също и да защити руския народ. Можем да погледнем на тези цели по различен начин. Може да не ги приемем, да ги смятаме за извинение или грешка. Но ако ги приемем като факт, то като цяло Русия постигна едната цел, като завзе Донбас и други територии и обяви анексирането им. Започна активна денацификация на тези райони. Този резултат сега не позволява на украинската контраофанзива да си върне тези региони. Но другата цел – демилитаризацията изглежда изключително проблематична и трудно постижима дори с военни средства. Всъщност тя е контрапродуктивна, тъй като опитите за постигането й доведоха до точно обратния резултат – свръхмилитаризацията на Украйна с подкрепата на нейните съюзници. Тази цел може да бъде постигната само чрез пълно превземане на цяла Украйна и установяване на проруско марионетно правителство в Киев или пък след обявяване на неутралитет от Украйна. Първият вариант изглежда нереалистичен и дори абсурден, а вторият е малко вероятен или поне много отдалечен. В такава ситуация мирът може да се превърне в цел за Русия само ако тя се откаже от своята първа политическа цел, или по-скоро от военни средства за постигането й, и премине към дипломатически. Едва ли скоро Путин ще може да си позволи подобен вътрешнополитически разкош.
Цели на Украйна
Нейната основна и логична цел е защита от въоръженото нахлуване, а обявената крайна цел е възстановяване на суверенитета и териториалната цялост на модела преди 24 февруари 2022 г., или още по-добре до 2014 г., ако говорим и за Крим. И въпреки че винаги е имало различни варианти за отбрана, Украйна заложи само на една карта – военната, ръководейки се от стария принцип: на въоръжените сили трябва да се противопоставят само други въоръжени сили. Тоест военни цели срещу военни цели. Ето защо цялата й политическа активност се превърна във военна политика с една основна цел – да нанесе военно поражение на Русия, тоест да изгони напълно руската армия от нейната територия, включително и от Крим. Ръководството на украинската държава е подчинило всичко на тази цел. Тъй като от самото начало беше ясно, че Киев не може да постигне тази цел сам, украинските власти се фокусираха върху получаването на военни средства от чужбина, предимно от страните от Северноатлантическия алианс. Независимо от това, реалността и рационалността на постигането на крайната цел на Украйна с помощта на нарастващата военна подкрепа от НАТО може да бъде поставена под съмнение, дори само защото ескалация под формата на пряк въоръжен конфликт между Русия и Северноатлантическия алианс, заплашваща да прерасне в ядрена, не може да бъде напълно изключена. В такава ситуация, ако Украйна не иска да се откаже от военната сила като единствен инструмент за постигане на своите стратегически цели или ако не е в състояние да коригира тези свои цели, мирът не може да стане нейна цел.
Това показва, че мирът за нито една от воюващите страни, руската и украинската, не фигурира в списъка на техните политически цели. За всяка от тях мирът е резултат от нейната собствена победа и поражението на врага. В този случай това ще бъде мир, наложен и продиктуван от оръжия, който ще изисква нови надеждни гаранции, вероятно военни, а не само политически. По-скоро ще е примирие, при това много крехко. Между другото, това е съдбата на повечето от големите замразени конфликти, като Близкият изток е най-яркия пример за това през последните 70 години.
Но въоръженият конфликт в Украйна вече не е въоръжен конфликт само между две държави. Той се промени в момента, когато Украйна започна да получава и изисква оръжия от други държави, обединени в НАТО. Военната подкрепа за Украйна всъщност означава все още необявена война между Русия и Северноатлантическия алианс, в резултат на което НАТО и Русия няколко пъти открито се нарекоха врагове. Следователно уместният въпрос е: а какви са политическите цели на Северноатлантическия алианс?
Цели на НАТО
Целта на алианса, според неговия устав, е отбраната на държавите-членки. Украйна не е член на НАТО, така че де-юре е доста необяснимо как стана така, че алиансът де-факто участва толкова активно във въоръжен конфликт с Русия? Сред официално декларираните цели на Северноатлантическия алианс подобна конфронтация не можеше дори да се обсъжда. Но днес тя изглежда е приоритет на цялата политика на НАТО. Това не само напълно разкри, но и потвърди основната цел на Северноатлантическия алианс, която постепенно се очерта от 1990 г. насам в разширяването му на изток и приемането на нови членове от Централна и Източна Европа. Тази цел е „защита“ или „сдържане“ на Русия като основен враг на НАТО. Всичко, което служи за тази цел, тоест всяко отслабване или поражение на Русия в която и да е област и особено на бойното поле, отговаря на политиката на НАТО. Това се отнася и за борбата на Украйна срещу Русия, въпреки че тя не е член на Северноатлантическия алианс. Конкретната политическа цел на НАТО е членството на Украйна в този съюз и тя вече инвестира безпрецедентно огромни военни ресурси за постигането й. Така че и тук не може да се говори за мира като политическа цел. Защото това ще бъде тълкувано различно, а не само като резултат от военната победа на НАТО над Русия. Това са политическите цели на САЩ и ЕС, които не ги крият. „Войните са непредсказуеми, никой не може да каже кога и как тази война ще завърши. Украйна сама преценява кои са приемливите условия за начало на преговори и за постигане на договореност“ отбеляза миналата седмица Столтенберг преди срещата на европейските министри на отбраната в Брюксел.
Каква би трябвало да бъде позицията на нашата страна?
Цели на България
Ако обобщим казаното в доклад, получаваме следното. Политическата цел на Русия е неутралитетът на Украйна в името на нейната собствена сигурност. Политическата цел на Украйна е членство в НАТО за нейната собствена сигурност. Политическата цел на НАТО е „защита срещу Русия“. Политическата цел на България според мен не може да бъде друга освен мир, сигурност и сътрудничество с всички. Ние сме преки съседи с Украйна, но нашите национално-държавни политически цели не трябва да имат нищо общо с участие под каквато и да е форма в конфликта, който един наш съсед води с друг наш си съсед и който не ни заплашва пряко. България във външната си политика трябва да си поставя цели като мир, сигурност и сътрудничество с всички, които имат същите тези цели и които не ни заплашват. Ние обаче сме членове на Северноатлантическия алианс. Ако военната подкрепа за Украйна се е превърнала в официална политика на НАТО, която ще остане „докато е необходимо“ (т.е. „докато победим“), с всички последствия, включително ядрена война – ограничена или глобална, тогава имаме само един шанс за мир:
Можем и трябва да критикуваме тази политика в рамките на алианса, че е ирационална и разрушителна както за нас самите, така и за света като цяло.
В сегашната ситуация, в която всички основни участници в конфликта в Украйна преследват само военнополитически цели, а мирът се представя единствено като резултат от военна победа в конфликта на въпроса забранена ли е темата за мирни преговори може да отговорим с еднозначно „ДА“.
Поне засега – на днешния 635-и ден от войната. Благодаря за вниманието!
Резюме:
В международните отношения прозира усещането за липса на централен хегемон и на организиращи принципи. Нито една сила не може вече абсолютно да диктува условията на настоящия ред, а големите сили не се придържат към ясен набор от принципи и норми.
Вижда се как глобализираната световна икономика се фрагментира на регионални търговски блокове, с опити за частично отделяне в областта на високите технологии и финансите и все по-ожесточени спорове между големите сили за икономическо и политическо надмощие.
Разглежда се накратко дали има възможности за дипломацията в светлината именно на целите, които си поставят основните опоненти (Русия, Украйна НАТО) в конфликта в Украйна.
Изводът е, че в тази ситуация, в която всички основни участници в конфликта в Украйна преследват само военнополитически цели, а мирът се представя единствено като резултат от военна победа в конфликта на въпроса забранена ли е темата за мирни преговори може да отговорим с еднозначно „ДА“.
Abstract:
In the international relations, the feeling of a lack of a central hegemon and of organizing principles is becoming even more apparent. No power can absolutely dictate the terms of the current order anymore, and the great powers do not adhere to a clear set of principles and norms.
The globalized world economy is fragmenting into regional trading blocs, with attempts at partial separation in high technology and finance, and increasingly fierce disputes between major powers for economic and political supremacy.
It is briefly examined whether there are opportunities for diplomacy in the light of the goals set by the main opponents (Russia, Ukraine, NATO) in the conflict in Ukraine.
The conclusion is that in this situation, in which all the main participants in the conflict in Ukraine pursue only military-political goals, and peace is presented only as a result of a military victory in the conflict, the question of whether the topic of peace negotiations is forbidden can be answered with an unequivocal „YES“ „.
Посланик Валентин Радомирски
Като дипломат в Министерство на външните работи на Българи е работил в българските посолства в Лондон, Москва, Букурещ и Кишинев. Съветник по външната политика и националната сигурност на българския министър-председател (2005-2009 г.). Извънреден и пълномощен посланик в Румъния (2009-2012 г.). Посланик за специални поръчения по регионалното сътрудничество през 2013 г.
Член на Българското дипломатическо дружество. Бивш изпълнителен директор на Института по икономика и международни отношения. Член на Клуб “24 май”.
Награден със “Златна лаврова клонка” на Министерство на външните работи на България. Притежател на румънската награда „Посланик на Балканския дух“ за 2013 година.