Summary: In times of war information is replaced by propaganda. This leaves a large grey information space, depriving the public of real and trustworthy information. The war in Ukraine gives ample examples. Three groups of informational gaps could be identified: those, resulting from expertise or terminology misinterpretation; the ones, related to factual misuse; politically-motivated double-standard approaches. All of them are meant to establish certain politically correct picture, but in the same time they are eroding the credibility of the informational narrative. The overall effect being belligerent public and more war – but not peace.
Keywords: информация, пропаганда, бели полета, Украйна, война
Съществуват два безотказни начина за компрометиране и на най-добрата идея и на най-честната позиция: извеждането им в ранг на догма или превръщането им в предмет на подигравка. Като първото почти задължително води към второто. В условията на война обаче се оказва, че първият ефект е не следствие, а цел: с оглед консолидация на ресурсите – обществени, политически, икономически, военни. И недопускането не просто на алтернативни или дисидентски мнения, но и на информация, излизаща извън официализирания наратив. Като инструментариумът е изпитан и се свежда до една дума – пропаганда.
В началото на този век, изследвайки публичната информация от Първата и Втората световни войни и провокирана от съобщенията за войните в Косово и Афганистан, белгийската историчка Ан Морели формулира може би най-прецизно и най-сбито десетте правила на военната пропаганда[1], които се препотвърждават при всеки следващ конфликт, валидни в пълна сила и за настоящата война в Украйна :
– ние не искаме война, ние само се защитаваме;
– другите са единствено виновни за тази война;
– лидерът на нашите противници е зъл и изглежда зъл;
– ние защитаваме благородна цел, а не специални интереси;
– противникът извършва целенасочени жестокости, ние просто правим грешки;
– противникът използва незаконни оръжия;
– нашите загуби са много малки, тези на противника са големи;
– интелектуалците и творците подкрепят нашата кауза;
– нашата кауза е свещена;
– тези, които се съмняват в нашата пропаганда, са предатели.
От тук следва и един на пръв поглед страничен, но достатъчно важен извод, за който не винаги си даваме ясна сметка – медиите и журналистите не са просто носители на военна пропаганда, но и нейна жертва: на липсата на информация или едностранната информация от събитията на терен; на накърнената, много често политически мотивирана и апологетична експертност на коментарите; на доминиращата моментна политическа коректност. С други думи – на подчиняването на информацията на политиката, превръщайки я в пропаганда. За сметка на истината. В обобщен вид – на правилата на военната пропаганда, формулирани от Ан Морели.
Говорейки за пропаганда следва да се има предвид, че в огромното си болшинство поднасяната информация касае „тях”, противника, врага. От тази гледна точка си струва да се погледне как изглеждат нещата при „нас”. Като „ние” не сме само България, а НАТО, Европейския съюз и всичко, което се включва в условното понятие „широк Запад”. Такъв подход има смисъл не само защото за руската „хибридна заплаха” има достатъчно публикации, а просто защото е достатъчно човек да посвети един ден на руските информационни канали за да се самовпише в определението „евроатлантически ястреб” – защото разполага с достатъчно количество обективна фактологическа информация, която да му позволи да отсее истината от внушенията. Проблемът е, че потапянето в нашата информационна среда бързо връща балансите на всеки непредубеден наблюдател. През тази призма цензурата на руските информационни канали работи по-скоро в полза на руската пропаганда: тяхната информация се превръща в забранения плод, който винаги е по-сладък, като същевременно агресивността на нашата пропаганда има контрапродуктивен ефект, работейки в полза на чуждите тези. В този смисъл изборът между пропаганда и информация изглежда достатъчно лесен в полза на информацията – докато не се пречупи през политическата целесъобразност. Но коректната информация не означава липса на позиция, а стремеж към достоверност. Като доверието в получаваната информация е ключово, а в българските условия, когато общественото мнение по принцип е силно критично и недоверчиво към всяка официозност, това е в състояние да придаде достоверност и на най-невероятните руски твърдения.
В дипломацията винаги присъстват два задължителни елемента при оценката и анализа на дадено събитие, отчитащи не само това, което е видимо, но и това, което остава скрито. Първият е по отношение на това какво се е случило: кой участва и кой не участва (отказал, непоканен), вторият – какво е казано и какво е премълчано (не е постигнато съгласие, постигната е договореност, която не е публична и т.н.). Типичен пример за преиначаване на публично известни факти бе продължителното официално отричане в България за доставка на оръжие за Украйна. От друга страна има достатъчно индикации и пост-фактум информации за един непубличен, но очевидно постоянно поддържан при нужда дипломатически диалог между Русия и САЩ с оглед избягването на ядрен инцидент: прекратяването на руските публични ядрени заплахи през лятото на 2022 г., спиране на украинския обстрел на Запорожката АЕЦ, съгласието за изпращане на постоянна мисия на наблюдатели от Международната агенция за атомна енергия в тази атомна електростанция и т.н.
„Информационната война е смесица от пропаганда и дезинформация”[2]. Този информационно-пропаганден контекст има като свой резултат оформянето на множество бели, а още по-често – сиви информационни полета, които стават предмет на интерпретативно, а не на фактологическо насищане. С цялата условност на подобно разделение, те биха могли да се групират в няколко типологични групи.
Преди всичко – експертно-терминологичните бели полета. Примерите, свързани с отразяването на войната в Украйна тук са многобройни, като може би си струва да се приведат произволно няколко казуса от най-дискутираните теми.
Война или специална военна операция? Безспорно и еднозначно става дума за война – и още от самото начало това не се поставяше под съмнение от медиите в България. Друг е въпросът, че то бе предмет на подчертан политически акцент, който вече предизвикваше определени въпросителни – доколкото в света през последните три десетилетия формално няма обявена нито една война, а всички военни сблъсъци и инвазии бяха включени именно в графата „специални военни операции”.
Агресия. Тук определението за руските действия също е абсолютно коректно. Проблемите възникват от задължителното поясняване на тази констатация с прилагателното „непредизвикана”, което имплицитно съдържа в себе си оправдание за множеството други военни интервенции като предизвикани, респективно – допустими.
Окупация и анексия. Казусът е същият както и при предишните примери – констатацията е достоверна и точна, но тя е строго лимитирана в контекста единствено на конкретния случай. Тук бялото петно е свързано с анексията през 1967 г. на сирийските Голански възвишения и на Източен Йерусалим от страна на Израел и последвалото ѝ признаване след 52 години от САЩ през 2019 г. Което логично поставя въпроса дали непризнаването на една анексия е въпрос на принципи или пък признаването ѝ е въпрос на време. И дали на Путин не му остават да изчака само още 43 години след като вече изминаха девет от анексията на Крим?
Решението на Международния наказателен съд за разследване и арест на Путин. От фактологическа гледна точка тук информационните съобщения също са достатъчно точни и коректни. Това, което се губи (по-скоро като „сиво”, а не бяло петно) е отново погледът отвъд конкретния факт. Не само Русия, но и САЩ и Украйна не са членове на Международния наказателен съд, респективно – не признават неговата компетентност спрямо техни граждани. При Украйна има една особеност: страната разрешава разследване на МНС на своя територия, но не признава разпространяването на юрисдикцията на МНС върху украински граждани, т.е. на украинска територия могат да се разследват само престъпления на чужди граждани. От своя страна САЩ приеха специален закон (American Service-members’ Protection Act of 2002), забраняващ сътрудничеството на американски граждани с МНС, а през 2020 г. наложиха санкции и забраниха влизането на своя територия на разследващия прокурор на Международния наказателен съд за действията на американските военни в Ирак.
Евентуалното разполагане на ядрено оръжие в Беларус. Това определено представлява поредната ескалация на конфронтацията и рязко нарастващ риск от ядрен инцидент – и всеобщата загриженост тук е напълно оправдана. Поредното „сиво” информационно петно обаче е свързано с обстоятелството, че в Европа от няколко десетилетия присъстват американски ядрени оръжия в пет държави (Германия, Италия, Белгия, Нидерландия, Турция), като за тяхното разполагане се използва същия аргумент, употребяван днес от Русия за да се заобиколят изискванията на Договора за неразпространение на ядреното оръжие от 1968 г., забраняващ на неядрени държави да получават трансфер на ядрено оръжие на своя територия, а именно – че става дума за „споделяне” на ядреното оръжие, чиято собственост и контрол върху използването им не се променят.
Доставката от Обединеното кралство на снаряди с обеднен уран на Украйна. Тук бялото петно е по-скоро чисто информационно, доколкото самото решение на британското правителство, а и последващото изпращане на това оръжие в Украйна получиха минимална публичност. Обяснението за този факт е пределно просто: в международен план, в рамките на ООН, има многобройни опити да се постигне забраната на снаряди с обеднен уран, като в Европейския парламент също са приети поредица от резолюции, изискващи същото. Междувременно такова оръжие бе използвано като „безвредно” на Балканите и в Ирак. Но при инцидент с американски самолет през 1988 г. в Ремшайд, Германия, пренасящ такива снаряди, властите изгребват 70 тона от повърхностния слой на пръстта за деактивация, а САЩ заплащат 10 млн. долара за обезщетения на жертвите от катастрофата и последиците от нея.
Втората условна проблемна група са фактологическите бели полета, които може би по-точно могат да се определят като „сиво-мъгливи”. Тук вече се наблюдава още по-директна причинно-следствена връзка между политика и информация. И подходите при отразяването на конкретните събития са свързани с важни политически решения, които са в състояние да насочат хода на конфликта в една или друга посока – както да предотвратят неговото излизане извън контрол, така и да доведат до неговата допълнителна ескалация. Характерно е, че при повечето случаи, които могат да бъдат отнесени към тази категория, се наблюдава сериозно разминаване между украинската интерпретация и тази на повечето държави в НАТО и ЕС.
Взривяването на Северен поток. Докато в дните непосредствено след взривяването на газопровода основните подозрения бяха насочвани към Русия, то постепенно тази версия практически изчезна от публичното пространство и политическото говорене – както поради липсата на каквито и да било доказателства, така и поради отсъствието на логически мотив за подобно действие от страна на Русия. Ходът на разследването обаче (и преди всичко темповете, с които то се осъществява, както и липсата на официална информация) поставят сериозни въпросителни. Още повече на фона на периодично появяващата се и все по-конкретна информация, предимно в американски източници, за причастност на украински граждани, включително военни, към този саботаж. Украинската страна естествено отрича всяка връзка с този акт, но има достатъчно основания да се допуска, че темата е част от разширяващото се тихо напрежение между Украйна и нейният основен съюзник.
Падналата ракета в Полша, причинила смъртта на двама местни граждани през ноември 2022 г. Този казус е може би най-сериозната илюстрация за разминаването в целите и интересите между Киев и неговите съюзници. За Украйна каузата е Украйна: тя е национална и е свързана с освобождаването на страната от окупация. За нас (САЩ, НАТО, ЕС) каузата е светът, т.е. тя е геополитическа и е свързана с отслабването на Русия. Двете каузи съвпадат именно на полето на противопоставянето с Русия, но има съществено разминаване в инструментариума. Докато за Украйна максималното ангажиране на НАТО в конфликта е от ключово значение за постигане на декларираните цели, то за САЩ, а и НАТО, има две ясно обозначени червени линии: да се избегне пряк военен сблъсък Русия – НАТО; да не се стигне до използване на ядрено оръжие. Именно това бе причината, поради която американският президент Байдън спешно събра тези лидери на страни членки на НАТО, които заедно с него участваха по време на инцидента с ракетата в Полша в срещата на върха на Г-20 в Бали и самолично след това обяви, че съдейки по всичко, ракетата не е изстреляна от Русия. Защото междувременно в балтийските страни и Полша набираше инерция искане за задействане на чл. 4 (а и чл. 5) от устава на Алианса, което рискуваше да доведе до пряка намеса на НАТО в конфликта. А самата Украйна доста дълго след окончателното потвърждение, че става дума за отклонила се украинска ракета, продължаваше официално да поддържа тезата, че става дума за руска такава.
Взривяването на стената на язовира Каховка. Атаката срещу стената на Новокаховското водохранилище на 6 юни 2023 г. положи началото на дългоочакваното лятно контранастъпление на украинските войски за освобождаване на окупираните територии. Както властите в Киев, така и всички политически заявления в САЩ и Европа осъдиха Русия за случилото се. Когато обаче се стигна до формулирането на официални политически позиции, нещата изглеждаха доста по-нееднозначни. В изявлението на Белия дом от следващия ден се казва, че САЩ нямат убедителни доказателства кой е причинил взрива, но Москва носи отговорност за унищожаването на язовир Каховка, тъй като той е бил под неин контрол[3]. Не по-малко показателен е и текстът от срещата на върха на НАТО във Вилнюс, състояла се месец по-късно. Заключителното комюнике от тази среща твърди, че „разрушаването на язовира в Каховка подчертава жестоките последствия от войната, започната от Русия”[4]. Не са необходими задълбочени дипломатически познания за да се види, че и в двата случая не се прави директна връзка между акта на взривяването и Русия. Което обаче не променя утвърдената в публичното пространство теза за това, че Русия е директният извършител на саботажа. Всичко това – въпреки обективните факти, че източният (завладеният от Русия) бряг на Днепър е по-нисък и той беше залят от язовирните води, както и че наводнението разруши руските укрепени позиции в района и доведе до сериозна загуба на руска военна техника.
Освобождаването на българските моряци от кораба „Царевна”. Този казус е българският принос в тази поредица. Извеждането в началото на април 2022 г. на моряците от блокирания в пристанището на Мариупол кораб получи меко казано странно отразяване от българските медии: моряците влезли в контакт с военни, които ги извели от кораба, закарали ги в Донецк (част от окупираната от Русия територия), настанили ги в хотел, а след това със самолет ги отправили в България – но самите моряци не проявили интерес, а и българските официални власти отказаха да назоват чии въоръжени сили са осъществили операцията, като отрекоха да са влизали в контакт с представители на сепаратистките власти в Донецк.
Третата категория условно може да бъде наречена групата на политическите бели полета, фиксиращи рамките на определена политическа коректност, но често навлизащи в полето на двойните стандарти. Като тук става дума не за премълчаване на факти или филтриране на информация, а за промяна на оптиката към ценностни категории, които би следвало да бъдат универсални. Иначе казано – не за фактологическо, а за идеологическо форматиране при поднасяне на информацията. Достатъчно е да се дадат само два примера.
Първо, избледняването на човека с напредването на войната. На първоначалния етап на войната той присъстваше – макар и едностранчиво. Постепенно човешката трагедия започна да звучи все по-приглушено – докато изчезна почти напълно (в европейските и американски медии – частично, у нас – практически изцяло). Което отразява и еволюцията на самата война. Първоначално тя беше обявена като война на принципи и ценности: за Русия – денацификация и демилитаризация; за Европа – борба за демокрация, срещу авторитаризма. Постепенно тя се превърна във война чисто и просто за територии. А вече е напът да бъде сведена единствено до война на унищожение – на сгради, техника, инфраструктура. И най-вече на хора. Като акцентът е поставен върху изчерпването на оръжията, а не върху съдбите на гражданите – които се превърнаха просто в числа и статистика. И докато за политическите действия виновните и отговорните следва да бъдат посочени и да получат своето наказание, то личните трагедии са еднакви и от двете страни на фронтовата линия.
И второ, изчезването на мира. Не просто като факт, а и като политическа цел. И дори като понятие от международната лексика. Войната действително се върна в Европа – но преди тя да избухне по бойните полета на бивша Югославия или в пост-съветското пространство, тя се върна в нашето съзнание. Като морално оправдан и легитимен инструмент за разрешаване на международни спорове. И ние всички се превърнахме в проповедници на войната. А мирът беше заклеймен. Със своята военна агресия в Украйна руският президент Путин се превърна в синоним на понятието „война”. Парадоксално, но едновременно с това споменаването на думата „мир” носи рискове да бъде последвано от етикета „путинист”. Ако мирът бъде оставен на Путин, това означава, че ние априорно сме изгубили пропагандната война.
Може ли пропагандата да се пребори с пропаганда? Не особено утешителната констатация е, че това не само е възможно, но е и търсено като ефект – от всяка от воюващите страни. С оглед обществено обединение и мобилизация за постигане на победа. Което реално означава повече война. Но мирът идва с истината.
* Любомир Кючуков е дипломат от кариерата, доктор по политология. Бил е заместник-министър на външните работи и посланик на България в Лондон. Директор на Института за икономика и международни отношения. Председател на Издателския съвет на списание „Международни отношения“.
[1] Morelli, Anne, 2001, Principes élémentaires de propagande de guerre, (utilisables en cas de guerre froide, chaude ou tiède), Bruxelles, Editions Labor.
[2] Le face à face avec Jacques Baud, auteur de „Ukraine, entre guerre et paix“, Sud Radio, Émission du mardi 30 mai 2023, Consulté le: https://www.sudradio.fr/emission/bercoff-dans-tous-ses-etats-941 (16.06.2023).
[3] Press Briefing by Press Secretary Karine Jean-Pierre and NSC Coordinator for Strategic Communications John Kirby. June 06, 2023. Available from: https://www.whitehouse.gov/briefing-room/press-briefings/2023/06/06/press-briefing-by-press-secretary-karine-jean-pierre-and-nsc-coordinator-for-strategic-communications-john-kirby-14/ (07.06.2023).
[4] Vilnius Summit Communiqué. Issued by NATO Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Vilnius 11 July 2023. Available from: https://www.nato.int/cps/en/natohq/official_texts_217320.htm (12.07.2023)