Решението на Великобритания да излезе от Европейския съюз създаде прецедент, чиито ефекти дълго време ще се изясняват. Въпреки че в Договора от Лисабон ЕС за първи път предвиди процедура за напускане на Съюза, както детайлите на тази процедура, така и дългосрочните ефекти както за Съюза, така и за напускащата страна-членка, ще стават ясни в годините напред. Показателно е, че след първоначалния шок от решението на британския референдум (който впрочем продължи твърде дълго), конкретните действия по напускането на Съюза постепенно затънаха в плен на липсата на решение, което да е изгодно за двете страни. Тук стремежът на политиците да представят Брекзит като успех във Великобритания и същевременно като победа на про-европейската линия на Съюза изпаднаха в явно противоречие. Ситуацията допълнително се усложни от желанието да се подчертае загубата за отсрещната страна и от несигурността за бъдещето, която завладя Великобритания. Може би процесът на напускане на Великобритания би приключил много по-бързо, ако преговарящите и политиците от двете страни бяха приели да търсят решение, което да покаже умерена загуба за двете страни, вместо победа и поставяне на партньора в единствената губеща позиция. В случая обаче политическите страсти на деня надделяха над рационалната позиция за запазване на работещо стратегическо партньорство.

Неяснотите около напускането на една страна членка на Съюза се коренят в много и съществени причини. Дълбокото взаимно обвързване на страните-членки не само в икономическата област, но и в редица други сфери като екология, цифровизация, външна политика, някои трудови и социални въпроси и т.н. създава статукво, което трудно може да бъде заместено бързо. Излизането от Съюза също така предполага сключването на стотици договори с трети страни, което отнема време и носи несигурност за крайния резултат. Адаптирането на икономиката в среда извън ЕС също представлява шок, подсилен заради съществуващите неясноти. Развитието на конкурентоспособна икономика и среда, привличаща свободните капитали е много различно в среда във и извън ЕС.

В следващите редове ще се опитаме с аргументи да докажем, че имаме всички основания да предполагаме, че излизането на Великобритания няма да доведе до напускане от други страни и дори напротив – може да се окаже оздравително за ЕС. Разбира се винаги са възможни и по-лоши сценарии, но предпочитанията ни за добър изход се основават на оптимизма, че политиците и обществата като цяло ще действат рационално, а не в свой собствен ущърб. Поради това ще отчетем, че теоретично може да има и негативен сценарий, който е много по-малко вероятен и ще оставим неговото разработване за други анализатори.

Европейският съюз е жив организъм. Той се развива, боледува, адаптира се към променящата се среда. Едва ли при основаването му преди повече от 60 години, някой си е представял докъде Съюзът достига днес. Шестте държави, които го основаха, за да стабилизират следвоенните си икономики, днес са 28 и си поставят много по-високи цели за световно лидерство в икономика, технологии, устойчиво развитие и климат, социални и демократични стандарти. Мащабът на постигнатото е несравнимо по-голям от първоначалните амбиции. Сферите, които покрива сътрудничеството в ЕС растат непрекъснато – от координация на добива и продажбите на въглища и стомана, през общата селскостопанска политика, призвана да осигури изхранването на гражданите на Съюза, през предоставянето на партньорска среда и подкрепа на страни, наскоро освободили се от диктаторски режими, до амбициите в науката и екологията, споделяните социални ценности, общата външна политика и политиката на отбрана. Разширяването на състава и на обхвата на сътрудничество показват, че през своите над 60 години ЕС се развива възходящо и стабилно.

Същевременно ЕС до голяма степен запазва тежките механизми за вземане на решения, строго се придържа към принципите на субсидиарността и в доста области дава право на вето на страните членки. Ако този механизъм е работел сравнително лесно при съюз от шест члена, днес – между 28, той дава своя отпечатък върху начина на правене на политика. Затова са и безсмислени популистките призиви за „Европа на нациите“ или „Европа на отечествата“, защото възможностите за блокиране на решения в Съвета на ЕС са налице и дават силни възможности за всяко национално правителство. Въпреки нарастващата роля на Европейския парламент през последното десетилетие, националните правителства запазват своята ключова роля при вземане на важните решения в ЕС. Този поостарял механизъм за вземане на решения води до впечатлението за тромавост, прекалена компромисност и липса на яснота, както и силна роля на бюрокрацията. Впрочем парадоксално е, че тези, които искат по-силна роля на страните-членки критикуват точно тези особености на вземането на решения в ЕС, които се дължат на значителните права на националните правителства. Намаляването на изискванията за пълно единодушие и за квалифицирано мнозинство в Съвета на ЕС ще доведе до по-бързи и по-силни като звучене решения, но от друга страна ще увеличи националните критики  и разграничаването от решения, взети на наднационално равнище. Това от своя страна би довело до много по-бърза дезинтеграция.

Вероятно е в бъдеще да се търсят по-ефективни начини за вземане на решения в ЕС, като най-силна е обективната нужда в рамките на еврозоната. Този процес ще доведе до известно ограничаване на правомощията на националните правителства, които ще се свеждат до определяне на най-широките рамки. За да се запази чувството на национална значимост, следва да се разширят функциите на националните и на Европейския парламент. Това обаче са тенденции, които вероятно ще се случват в бъдеще, след продължителни преговори и промяна на основния договор. На този етап, вземането на решения може да се подобри единствено ако представителите на националните правителства имат желание за това. Това предполага и да се поемат съответните политически отговорности и да намалеят оправданията с „решенията на Брюксел“.

Обективните особености на системата за вземане на решения в ЕС понякога водят до боледуване на този организъм. Примери за това са забавените и противоречиви в началото решения за финансовата криза и имигрантската вълна.  И в двата случая постепенно беше намерен верният тон, но това отне време и създаде у европейските граждани чувството за несигурност. Като реакция се засилиха националистическите и популистки сили. Ето това е период на боледуване. Той ще приключи, когато ЕС възвърне доверието на всички европейски граждани, а популистите се сблъскат с реалността, в която националните решения са много по-слаби от общоевропейските. Когато националистите в италианското правителство разберат и признаят, че страната сама определя бюджета си, но в наднационално определени рамки, доколкото тежестта при евентуален фалит ще бъде за всички страни от еврозоната. Докато българското, румънското, полското, унгарското правителства не осъзнаят, че доверието към независимостта и ефективността на съответните национални съдебни системи е свързано не с морализаторстване, а с ефективността на сътрудничеството при правосъдието, срещу корупцията и прането на пари. Следователно особеностите на функционирането на ЕС водят до боледуване на този жив организъм, докато не се намери адекватно решение на проблемите. Такива примери е имало много през годините.

Но „разболяването“ никога не е било фатално и с летален край. Това е така, защото ЕС се е изградил като силен и адаптивен организъм, който има способността да се справя с текущите проблеми в името на стратегическите интереси на европейските граждани. ЕС също така е организъм, който зависи от конкретната среда, от политическите настроения, от емоциите на хората. Той не е изкуствен интелект, който се обучава на алгоритми на реакция при кризи. ЕС се ръководи от политически органи и притежава всички техни характеристики, свързани с колективния разум, настроения и емоции. Основните фактори, които определят политическите решения както на национално, така и на европейско равнище са обусловени от очевидния интерес за създаване на синергии и обединяване на силите в един свят, в който глобалните влияния на национални или групи от национални държави се засилват.

ЕС е съюз на суверенни национални държави, който е основан на принципите на субсидиарността. Желанието на някои правителства да приписват собствените си неудачи на  ЕС има своите граници. Факт е, че националните правителства пазят особено ревниво своите права на вето и на блокиращо малцинство, с които всяко едно от тях има мощен инструмент за защита на национални позиции. Поради това, въпреки започналите процедури за лишаване от право на глас на Полша и Унгария, всеизвестен факт е, че този механизъм най-вероятно няма да може да проработи. В резултат вероятно отново ще се отправят критики към Съюза, че не е ефективен при запазване на своите ценности и принципи. Подобен пример, при който националните правителства дават щедро политически обещания, но не предоставят инструментите за тяхното изпълнение, е бюджетът на ЕС. Всички шумни заявки за справяне с миграционната вълна, активна външнополитическа роля, бързо справяне с външни и вътрешни икономически шокове, спазване на основни социални стандарти и т.н. след това се сблъскват с нежеланието на същите тези правителства да осигурят необходимите финансови ресурси. Този факт отново се използва от евроскептиците, които подчертават тромавата и понякога неефективна европейска политика. Но не отварят дума за предоставянето на адекватни инструменти, които да позволят на европейските институции да се справят с текущите проблеми.

Практиката на дългогодишното членство на Великобритания в ЕС показва, че тази страна-членка винаги е имала своите преференциални условия, договорени от националното правителство.  Примерите са много – рабатът от вноската в бюджета на ЕС, опцията за неучастие в еврозоната и т.н. винаги са давали възможност на страната да избира обхвата и начина на своето членство в Съюза. Същевременно, с малки изключения, още от самото начало на членството, правителството на Великобритания е било скептично към много от европейските политики и е търсело по-особен и специфичен за страната тип членство. Подобно поведение показва, че макар и без особен принос за единството в Съюза, една страна членка има достатъчно инструменти да влияе както върху общите решения, така и върху собственото си участие в ЕС. Отново парадоксално е, че именно Великобритания е страната, която създава прецедент с напускането на Съюза. Това се дължи на причини, свързани с вътрешната политика на страната, а не толкова със слабости на ЕС.

От своето създаване до този момент ЕС се справя дори с най-предизвикателните задачи, които стоят пред него.  Необходима е известна дистанция във времето, за да може да се оцени този факт. Доказателствата са много – най-дългият период на мир и сътрудничество в Европа, създаване на една от най-големите и конкурентоспособни икономики в света, най-доброто място за живот в света, силно външно влияние по отношение на икономика, конкурентна среда, устойчиво развитие, международни отношения, успешното справяне с историческата мисия за обединение на Европа. Макар и със забавяне, двете сериозни скорошни кризи – икономическата и мигрантската останаха в миналото. Разбира се оценката за дейността на ЕС, особено в краткосрочен план, е свързана с очакванията от него. Оттук идват и разочарованията на гражданите, особено когато те не вярват на националните си правителства и очакват някой „отвън“ да реши проблемите (както често се случва в България) или самите национални политици си търсят индулгенции, като прехвърлят отговорността на ЕС. Този макар и краткосрочен скептицизъм не трябва да се подценява, защото до голяма степен решенията на избирателите се определят от емоции. Най-скорошни примери за това са британският референдум за напускане на ЕС, чийто резултат изненада дори много от неговите инициатори, както и последното гласуване на членове на Европейския парламент, където като цяло европейските избиратели проявиха рекордна активност, за да опазят Съюза от ефекта на Брекзит и набралите сила националистически партии. И в двата случая емоциите взеха връх, въпреки, че в първия те бяха свързани с негативизъм, а във втория – със страх да не се загубят важни постижения.

Като отчитаме безспорните дългосрочни постижения на ЕС, ние не трябва да подценяваме и неговите проблеми. Вече споменахме впечатлението за мудност и ниска ефективност при вземането на решения. Факт е, че ЕС не е толкова оперативен, колкото са националните власти. Това обаче не е задължително порок. Понякога по-бавното вземане на решения, сложната процедура и необходимостта от по-широко съгласие предпазват Съюза от емоционални и прибързани решения, които вместо да доведат до обществено задоволство могат да създадат негативни настроения заради прибързаност, грешни преценки, слаби резултати. Без съмнение в такъв случай цялата вина ще бъде отново на европейските институции, а не на тези, които са взели прибързани и необмислени решения – националните правителства.

Много по-важен проблем на ЕС е разминаването между политически ангажименти и ресурсите, които се отпускат за тяхното изпълнение. Вече дадохме пример с бюджета на ЕС. Когато през 2012 година се приемаше многогодишната бюджетна рамка за периода 2013-2020 г., основните приоритети бяха свързани с възстановяването от икономическата криза, растежа на икономиката и създаването на работни места. Впоследствие се появиха нови важни проблеми като борба с тероризма, сигурност, мигрантски натиск. Европейският съвет многократно вземаше позиции и даваше обещания за действие по тези нови приоритети, тъй като това очакваха европейските граждани. Същевременно същите тези държавни и правителствени глави не отпуснаха допълнителни средства в бюджета за изпълнение на поетите ангажименти. Така ограничен финансов ресурс беше осигурен чрез преструктуриране на съществуващия бюджет, но той беше далече от необходимото за постигане на очакваните резултати. В резултат на това се появи недоволство, че ЕС не се справя достатъчно ефективно с новите предизвикателства.

Друг проблем на ЕС, който може да доведе до силна дестабилизация, е липсата на адекватни инструменти, характерни за общата валута. Еврото предполага нещо повече от координация на политиките, която се извършва чрез Европейския семестър. Неизбежни за гарантиране на стабилността на еврото са няколко промени – пренасяне на основни решения, свързани с националните фискални политики на наднационално равнище, значително увеличаване на общия бюджет и допускането на фискални трансфери за макроикономическа стабилизация, солидарно разпределение на бюджетния риск.  Тези решения са трудни и действително биха намалили ролята на националните правителства. Рискът тук е националните правителства да се поставят в гарантирано губеща ситуация – или да не приемат задължителните елементи за поддържането на единната валута и с това да увеличат риска от криза, или да се договорят по тях, като пренесат отговорността за непопулярните бюджетни решения изцяло на европейско равнище, с което ще стимулират недоволството на национално равнище заради отдалечеността на европейските институции от избирателите. Решението на този проблем е от жизнено значение за бъдещето на еврото.

В ЕС съществуват и други структурни проблеми. Вече споменахме безсилието на ЕС да приложи чл.7 от Договора за функциониране на ЕС, с който се отнема правото на глас по отношение на Унгария и Полша. Същевременно Съюзът намери други механизми за стимулиране на сътрудничество за решаване на проблемите в съдебната власт в тези две страни и в Румъния. Така ще се преодолее впечатлението за неефективност и безсилие. Като цяло основен проблем на ЕС е, че сложният механизъм за преговори и постигане на решения го прави неразбираем за голяма част от гражданите и дори преките им представители в Европейския парламент не създават чувството за демократичност и участие в решенията. Изброените проблеми са сериозни и безспорно подхранват националистическите настроения. Доколкото обаче те са свързани с процедурите, а не със същността на европейската интеграция, те нямат потенциал да доведат до разпадане на Съюза.

Могат ли съществуващите проблеми да доведат до дезинтеграция на ЕС?  Този въпрос става особено актуален след решението на Великобритания да напусне ЕС. Отговорът на този въпрос би бил положителен, ако допуснем, че проблемите в ЕС са системни. Ако това е така, то те непрекъснато ще довеждат до блокиране на нормалната работа, неизпълнение на функциите и разпадане на Съюза. Изброените обаче по-горе проблеми не са системни. Или по-точно – не са фатални за изпълнението на основните функции на ЕС. Изключение прави недовършената инфраструктура от институции и процедури в еврозоната. Докато те не бъдат изградени рисковете остават високи. Освен това съществуват силни мотиви за страните, възприели единната валута, да я запазят и укрепват. Поради това дори в случай на нова финансова криза членовете на еврозоната, а и членовете на ЕС като цяло ще намерят инструментите да се справят с нея. При всички случаи ЕС ще бъде много по-подготвен, отколкото при кризата от 2008 г. Но дори и при най-лошия сценарий – ако фискалните проблеми силно разтресат някоя от големите европейски икономики, отпадането на една страна от еврозоната или още по-лошото – разпадането на еврозоната съвсем не означават разпадане на ЕС.

Докъде тогава могат да доведат нарастващите националистически настроения, които намират израз и в изборните резултати? Реалните причини за националистическите настроения по-скоро са свързани с вътрешни за съответната държава процеси. Икономическата стагнация, младежката безработица, нарастващите неравенства, несправянето с проблемите на престъпността и страховете от мигрантите са в основата на публичното недоволство в Европа. Често това недоволство удобно се насочва към ЕС. Това дава привидно сигурно прикритие на националните власти, които не могат да се справят с тези проблеми. Подобна тактика обаче не дава трайни резултати, тъй като за широката публика е разбираемо, че ЕС не може да замени компетентните национални институции. Разбира се, в този аспект също са допустими грешки. Така например в началото на кризата и съответните програми за Гърция и Португалия, Европейската комисия беше натоварена с изработването и контрола на програмите за стабилизация. Комисията назначи т.нар. „тройки“ – малки групи от експерти, които бяха лицето на стабилизационните програми в съответните страни. Това беше до известна степен удобно за съответните правителства, тъй като те отклоняваха от себе си отговорността за тежките и непопулярни мерки за икономическа стабилизация. Същевременно Европейската комисия и като цяло „чиновниците в Брюксел“ се натоварваха с прекомерни отговорности, което създаде и много негативно отношения към ЕС сред гражданите на тези страни. Впоследствие този проблем беше премахнат, като се освети мястото, където се вземат най-важните решения относно помощта за тези страни – Европейския съвет и еврогрупата.  Там много ясно проличаха националните позиции, които определят европейската политика.

Очевидно е, че нарастващото влияние на национализма в ЕС не се дължи на причини, свързани с работата на Съюза. Заплахите са външни и до голяма степен са свързани с правомощията на националните правителства. Фактът, че основните настроения срещу ЕС се пораждат от външни за него фактори не трябва да успокоява. Както се видя в случая на Великобритания, независимо от причините и от обективността на аргументите, натискът за напускане на ЕС може да мине отвъд точката на обратимост. Аргументите ни в случая са, че негативните оценки за работата на ЕС се пораждат от външни за него причини и не се дължат на системни проблеми на Съюза.

Всъщност в ЕС няма силна гражданска подкрепа на идеите за напускане. Дори популярни антиевропейски партии (Франция, Италия и др.), които традиционно критикуват ЕС и настояват за превес на националните политики, промениха риториката си и за да не отблъснат избиратели вече говорят за реформиране, а не за напускане на Съюза. Проблемът с тези партии не следва да се подценява, тъй като те се възползват от ниската степен на познаване на работата на институциите на ЕС. Те набират популярност особено лесно, когато не носят отговорност за управлението и спекулират със своите интерпретации за източниците на проблемите. Когато се стигне до конкретизиране на реформите, които те предлагат, фокусът и аргументите отстъпват на емоциите и констатациите за обществените проблеми в съответната страна-членка.

Фактът е, че няма обективни вътрешни причини, които да обосноват излизането на повече страни от ЕС след Великобритания. Това се доказва от последните избори за Европейски парламент, където участието на гражданите се увеличи значително, като резултат от шока на Брекзит и настъплението на националистическите партии. Ще бъде грешно да ограничаваме анализа на европейските парламентарни избори до отхвърлянето на центробежните политически сили.  С видимото повишаване на подкрепата за проевропейски, но различни от досегашните големи европейски партии, европейските избиратели дадоха ясен знак, че очакват повече и по-голяма ефективност от ЕС. Ще бъда безотговорно, ако това очакване не се оправдае и желаещите промяна се насочат към евроскептиците.

Освен сред избирателите, Брекзит изигра консолидираща роля и за политическите кръгове. Очакванията, че в преговорите за излизане Великобритания ще има срещу себе си изпълнен с национални противоречия Европейски съюз не се оправдаха. Точно обратното – ЕС и по-специално страните-членки, демонстрираха отдавна невиждана консолидация. Така те доказаха на практика, че когато е единен, ЕС е много силен фактор и може да постига много за своите граждани. Не съществуват и силни външни фактори, които да искат разпадане на ЕС. Твърдим това с ясното съзнание, че Русия предпочита да поддържа отношение със страните-членки и поставя на втори план връзките с ЕС, а намесата на кръгове от САЩ в референдума за излизане на Великобритания от ЕС беше доказана. Всъщност както Русия, така и САЩ, а също и Китай и други големи държави имат интерес от съществуването на европейския пазар, на който продават скъпо, от европейската наука и иновации, защото поддържат висок темп на конкуренция. Евентуалното разпадане на ЕС би донесло значителни загуби за тези партньори. Да не говорим за ролята на ЕС като най-големия донор за хуманитарни дейности и за развитие, защитата на високи екологични и социални стандарти и други области, в които ЕС е водещ и има благотворно отражение върху целия свят. Следователно външните интереси за отслабване на ЕС могат да бъдат единствено краткосрочни и конюнктурни. Дългосрочните интереси на външните партньори са свързани с укрепването и развитието на ЕС като световен фактор.

Какво да очакваме в бъдеще? Решението на Великобритания да напусне ЕС безспорно ще донесе щети на двете страни в краткосрочен план. Но за съжаление разделението в британското общество е толкова дълбоко, че няма добър изход, колкото и да ни се иска страната да остане член на ЕС. Още повече оставането ще бъде възприето като пореден компромис, направен от Великобритания, срещу който страната ще очаква да получи някакви по-специални условия – както се е случвало в годините досега. Най-приемливият вариант ще бъде организирано и договорено напускане, ясна перспектива за бързо договаряне на форма на близко сътрудничество и някъде в бъдещето – може би не толкова далечно – завръщане в ЕС, но при условията, които са валидни за всички. И по-важното – завръщане, когато британските граждани са убедени, че членството в ЕС осигурява по-доброто бъдеще на страната, а политиците полагат усилия то да се случи. От своя страна ЕС може да разнообрази стандартните форми на тясно сътрудничество отвъд Европейското икономическо пространство. Различни форми на привилегировано партньорство в области като икономика и търговия, сигурност, опазване на климата, свободно движение могат да бъдат създадени. Те могат да бъдат алтернатива на членството, като гарантиран близките отношения. Подобни формати могат да бъдат отворени за Великобритания, Турция и други страни.

В заключение можем да кажем, че излизането на Великобритания предизвика на първо време консолидационен ефект в ЕС. Този прецедент създаде впечатляващо единство между страните-членки и между гражданите за предпазване на Европейския съюз от бъдещи сътресения. Същевременно няма нито вътрешни и системни, нито сериозни външни причини, които да предизвикат бъдещо излизане на нови страни и разпадане на Европейския съюз. Определени рискове съществуват в институционалната подредба на еврозоната, но тяхното ограничаване трябва да се търси без прибързаност и при максимална публичност. От тях не следват рискове за целостта на ЕС, тъй като неговите членове са обвързани с дълбоки връзки, прекъсването на които ще доведе до сериозни икономически, социални и политически сътресения.

Въпреки силните рационални аргументи в полза на по-нататъшното укрепване на ЕС, не трябва да се подценяват емоционалните действия и обществените настроения. Основните рискове, които станаха видими в целия процес на Брекзит досега са свързани с изолирането на политическата класа, нарастването на социалните неравенства, липсата на сигурност, недоверието в публичните институции, възможностите за външна намеса, особено чрез новите технологии, слабата политическа активност и апатията, непознаването на сложните европейски процедури и липсата на чувство за съпричастност към работата на Европейския парламент и Европейския съвет. Тези потенциални рискове могат да бъдат катализирани от различни фактори като остро социално недоволство, популистка реторика, скриване на националните политици зад европейските институции и да доведат до напускането на други страни-членки. Отговорност на националните и европейските политици, както и на преобладаващите про-европейски настроени граждани е да ограничат тези рискове и отношението към ЕС да се основава предимно на рационални аргументи. Огромните постижения, които през годините Европейският съюз осигури за своите граждани са безспорни, но не са даденост. Те могат да продължат, ако има същата упоритост и ангажираност от страна на всички европейци.