Благодаря на организаторите – Институт за икономика и международни отношения и Фондация „Фридрих Еберт“, за поканата да участвам в днешната конференция „Евро-векторите към геополитическия триъгълник САЩ-Китай-Русия“. Тема, която не може да се изчерпи с днешната дискусия, тъй като процесите са твърде динамични и изискват последователно и постоянно наблюдение и анализ. Очевидно става дума за външната политика на ЕС, за мястото й в един бързо променящ се свят, за отстоявани позиции и загуба на позиции.

Едно от най-големите предизвикателства, не толкова дори в започващата еврокампания, а за целия следващ мандат на европейските институции, е да се отговори на въпроса: Дали ЕС иска и е узрял за координирана (обща) външна политика, каква да бъде тя и как Европа би се върнала на лидиращо място като един от основните играчи на международната сцена.

Европа днес

Едва ли ще можем да пресъздадем на днешната конференция дори фотографската снимка на ЕС. Добре е обаче да припомним, че именно в тази година – 2019-а, се навършват 30 години от края на Студената война. Не от любов към датите, но си заслужава да се направят някои изводи. Основният – светът изглежда по-различно място от това, което си представяхме в началото на 90-те.

  • Падаха стени, глобализацията, въпреки известна съпротива, шестваше на международната арена;
  • Мултилатерализмът беше безалтернативен модел на международните отношения.

В този свят ЕС се чувстваше много комфортно, защото самият му девиз „Единни в многообразието“ трябваше да стане модел на света. Например – в нашата страна приемането ни в ЕС трябваше да бъде като акостиране в спокоен пристан, след всички трудности, лишения и проблеми. Не бяха един и двама онези, които смятаха, че оттук нататък някой друг ще мисли вместо нас и ще взима непопулярните решения, а останалите, ние, ще заживеем изведнъж с високите стандарти на европейски граждани.

Случи се 11 септември, сполетяха ни няколко по ред много тежки кризи, които преминаваха една от друга, без изплуване. Случиха се дълговият срив, Арабската пролет, невижданият наплив на мигранти. Всички постижения на Обединена Европа бяха поставени на карта, предстояха тежки решения и най-вече остра необходимост – как да продължим.

Споменавам съвсем телеграфно всички тези факти, защото няма как да е пълноценна днешната ни дискусия, ако не си дадем предварително сметка в каква ситуация е ЕС в един все по-неспокоен свят, с вътрешните динамики в самите страни членки. Това впрочем важи и за останалите страни, предмет на днешната конференция – САЩ, Русия, Китай.

Ако трябва да си послужа с определен образ – светът е на остър завой, не вижда и не знае какво ще изскочи от ъгъла, все още не е взето решение с каква скорост, каква е максимално допустимата, за да бъде взет и какво ще бъде поведението ни след препятствието.

Във всички държави членки вече тече кампания за предстоящите само след месец европейски избори. На тях Европа ще си даде среща със самата себе си, ако позволите да перифразирам френския президент Франсоа Митеран. На тези избори ще се оформи ясното разделение между онези, които искат да прекратят европейския проект, и онези, които искат да го продължат. Този въпрос, разбира се, е от първостепенно значение и аз вярвам, че българите ще затвърдят своята позиция на народ, убеден в ползата от членство в  ЕС, въпреки доста разклатената европейска идея. Последното нещо, за което се говори у нас обаче, е какво трябва да бъде мястото на Европа на международната сцена и как да определя политиките си спрямо международните процеси. Договорът от Лисабон не може да ни помогне особено – написан и приет във време, което изключваше подобна необходимост.

Струва ми се обаче, че понякога политиците, а и анализаторите се опитват да опростяват сложни проблеми и да търсят лесни отговори на трудни въпроси. Най-лесно е отричането, без ни най-малка визия какво следва, а „Брекзит“ показа колко скъпо може да струва подобно отношение и авантюра. Външната политика на ЕС не може да бъде отделяна като нещо различно от вътрешните въпроси, които търсят своите отговори.

Хората не са доволни от своите правителства, а в Брюксел виждат една бездушна машина от бюрократи, която е безкрайно далеч от техните реални проблеми и ежедневни нужди и отказват да разглеждат бъдещето на Европа сред останалите глобални участници като нещо чуждо, стоящо прекалено далеч от всекидневните им нужди. Нещо повече – чуват се все повече гласове, или поне са по-кресливи, че няма нужда от обединена Европа и всеки може да се справя сам. Продължавам да смятам, че като съюз на малки до средни държави, нашият общ европейски интерес е да се изправим пред света заедно.

От самото си създаване ЕС трябваше да реши няколко задачи :

  • Преодоляване на натрупаните противоречия, неприязън и открита конфликтност между различни европейски нации.
  • Да създаде икономически и социален модел, който да възстанови Европа и да направи невъзможна нова война.
  • Да извърши огромен еволюционен скок в идеята – от икономическа общност да се превърне в политически съюз.

Сега ЕС е модел за бюрократщина, липса на визия и визионери и тичане след кризите. В Брюксел постоянно се пишат стратегии, работни групи от експерти правят предложения, „патриарсите“ на европейската политика също дават мнения. А днес мнозина търсят новия генерал Де Гол или новия Конрад Аденауер.

Забили носове в собствените си държави и съюз, не разбираме, че редица от проблемите ни идват отвън/отвъд границите на съюза. С външна политика можем да решим вътрешни проблеми. Ще ви дам само един пример – 2015 г., мигрантската криза. Европа е разделена. Държави отказват да приемат бежанци, други не допускат кораби да акостират на техните пристанища. Трети водят курсове за интеграция на новодошлите. Едни искат горещи точки извън територията на ЕС и европейски помощи за Северна Африка, други казват, че съюзът не трябва да поема никакви ангажименти. Сигурността, която очакват нашите граждани от нас, означава смели действия по въпросите на миграцията. Ще бъде непростима самозаблуда, ако си мислим, че опасността от мигрантска вълна, подобна на тази от лятото на 2015 г., е останала назад в миналото. Последните вълнения в Либия, Судан и донякъде Алжир събудиха страховете от нови мигрантски потоци, без да сме се справили с предишните. Затова спешно се нуждаем от завършване и цялостно преформулиране на общата политика на ЕС по убежищата.

Европейският съюз не само може, но и трябва да бъде посредник за мир в Близкия изток, за да гарантира сигурността на своите граждани. Днес съдбата на региона се обсъжда в различни формати, в които големият отсъстващ сме тъкмо ние, европейците. Това трябва да се промени. Разбира се, най-доброто решение на един проблем е предотвратяване на неговото възникване. Множеството ми обиколки в Северна Африка и в Близкия Изток през годините показват, че местните икономики имат нужда от развитие на индустрията и повече европейски инвестиции. Ще избегнем много тежки проблеми като липсата на перспектива, радикализацията и миграцията към Европа, ако хората в съседните региони имат поминък и перспектива за развитие в родните си места. Утежняващ обстоятелствата факт е, че и този мандат няма да бъдат приети промените в Дъблинския регламент.

ЕС няма международна идентичност. Външната политика на ЕС трябва да избяга от ограниченията и да бъде адаптивна. Старата традиционна политика на статуквото, заседнала в 20 век, няма как да носи позитиви. И сякаш службата на Федерика Могерини не може да се справи с всички тези предизвикателства. Подготвяйки се за днешната конференция, прочетох и доста коментари на политически анализатори, които казват, че европейска външна политика не съществува, не е съществувала и не бива да съществува. Те смятат, че външната политика е от компетенциите на държавите членки.  Дали тази инерция трябва да бъде преодоляна, дали не е настъпил моментът дори за преосмисляне на Договора от Лисабон са част от проблематиката, която задължително трябва да бъде поставена на дневен ред.

Международните организации и формати

Добре е да се има предвид и залязващата роля на редица международни организации като ООН, блокирането на съгласувателните и регулаторните функции, на междуправителствените форуми. Последният Давос беше конкретна илюстрация за неефективност.

Водеха се различни войни в разрез с международното право, без санкции на Съвета за сигурност, не са една и две неговите резолюции, които остават без последствия. Реформа е необходима и там.

Разрешаването на международните конфликти повече зависи от политиките на САЩ и Русия, дори ООН отстъпи от позиции. Европа предпочете ролята на наблюдател, а не на лидер. Но именно тя трябва да се справя с последствията от кризи в различни точки на света.

Русия, САЩ, Китай

Всяка една от страните в триъгълника САЩ – Китай – Русия има в различна степен свои интереси, влияние и виждане за  Близкия изток и Северна Африка, за Турция, за Западните Балкани и за републиките от бившия СССР. В същото време самата Русия е непосредствен съсед на Европейския съюз, с която трябва да дефинираме ясно своите отношения и да ги извадим от задънената улица, в която се намират те в момента.

Програмата, предвидена за днес, и експертите, които ще говорят след мен, са достатъчно опитни и авторитетни и вярвам, че всеки от тях в дълбочина ще засегне всяко едно парче от сложния и голям пъзел на днешните международни отношения.

Но няма как да не се съгласим, че системното нарастване на напрежението в политическите и търговските отношения доведе света до опасно кризисно състояние. Опасенията на редица анализатори стигат дори до нова Студена война. Специален акцент тук трябва да се сложи на украинската криза, особено в светлината на току-що преминалите президентски избори и доста „спонтанните“ изявления на спечелилия претендент за бъдещето на украинско-руските отношения.

Русия

ЕС е основният за Русия търговски и инвестиционен партньор. Докато Русия за ЕС е едва четвърти по важност търговски партньор. Но Русия за ЕС е най-големият доставчик на петрол, газ, уран и въглища, които са важни за енергетиката на съюза. Развитието на „Северен поток“ 2 и „Турски поток“ ще обвърже допълнително двете страни, което за някои ще има положителен ефект, а други направо го демонизират.

Разговорът за санкциите спрямо Русия е важен и икономическата сигурност на нашите граждани не позволява да свеждаме дебата до повърхностни лозунги със съмнителна цел, както, за съжаление някои  си позволяват. Налагането на санкции просто заради самите санкции ще бъде също толкова контрапродуктивно, колкото е всяко едно самоцелно действие без ясна стратегия какво следва после. Начинът, по който се препотвърждават и удължават сроковете за санкциите, без оценка, без задълбочена дискусия, ще затрудни особено много търсенето и намирането на издържани аргументи за отказ от санкции. Санкции се налагат от страна на САЩ и Канада, което усложнява още повече ситуацията, изостря отношенията между Русия и САЩ, което освен очакваните последствия създава много въпросителни около ролята на руско-китайските взаимоотношения. Това заплашва и стратегическата сигурност на ЕС в дългосрочен аспект, тъй като все по-видимо Русия се обръща към Китай и/или пък към Турция. Каквито и да са последиците от това обръщане за самите руснаци, фактът си остава факт – Европейският съюз губи партньор за упражняване на влияние във все по-сложния и динамичен азиатски континент.

Говорейки си за отношенията между ЕС и Русия няма как да не споменем зоната на Черно море. България не желае Черно море да се превръща в театър на бойни действия, защото това създава непосредствена заплаха за националната ни сигурност. Ние сме лоялен член на НАТО и на ЕС и разчитаме чрез нашето активно участие в тези две структури не просто да гарантираме своята безопасност, а и да намалим напрежението в Черноморския басейн. София винаги е избирала диалога пред оръжието като предпочитан начин за решаване на споровете и това не трябва да се променя.

България не може да си позволи да стои настрана и от една дискусия, която все по-осезаемо се качва на водещи места в дневния ред на ЕС – каква трябва да бъде европейската архитектура на отбраната, доколко тя може да бъде автономна от НАТО и как самите европейци допринасяме за тази архитектура.

САЩ

Встъпването на Доналд Тръмп в длъжност измени отношенията между Вашингтон и Брюксел. Агресивната офанзива (политическа, икономическа, търговска) на Тръмп и политиката му тип „America First” създава несигурност и от двете страни на Атлантика.

Високата динамика на отношенията между Вашингтон и Брюксел и острият език пращат разнопосочни сигнали. Трансатлантическите отношения вече не се базират на взаимния компромис и търсенето на решения, а на стремеж към протекционизъм (и от страна на Тръмп, и от страна на ЕС).

Китай

Междувременно Китай се опитва да достигне до европейските пазари и предлага изграждането на инфраструктурни проекти. Засега Европа е твърде взискателна и не отстъпва от критериите, поставени на Пекин както по отношение на търговските правила, така и за спазване на човешките права. Докога ще бъде това единство?! Ако се съди по дискусията, която се състоя през 2016 г. по отношение предоставяне на Пекин на статут на „пазарна икономика“, не можем да разчитаме напълно на единодействието на държавите членки, защото още тогава имаше страни (например Великобритания), които се обявиха за предоставяне на този статут.

Политиката на Брюксел към Китай е заседнала някъде в 20 век. Да, правят се ежегодни срещи на върха ЕС-Китай (последната такава беше на 9 април т. г.), регулярни срещи на ниво министри и т.н. Но това не е достатъчно, нито  пък резултатно. На този фон и тромавост Китай се превърна в икономически и геополитически конкурент на ЕС.

Търговските и митнически войни не отслабват амбициите на Китай до 2025 г. да изпревари всички индустриални държави.  Един от инструментите за реализиране на тази цел е глобалният проект „Нов път на коприната“. А гледните точки за него на държавите членки са доста различни.

Какъв е отговорът? Привърженик съм на модела, заложен още преди приемането на еврото – общи финанси, но и обща икономика. Открита и основана на правила икономическа система с наистина равни условия, която да води в най-лошия случай до съгласувани политики във външно-икономическите отношения. На такава основа трябва да са всички търговски и икономически договори с Китай и САЩ.

Разговорът за Европа предстои. Задължително е да започне още в тази кампания. Приоритетите от последните години – задълбочаване на обединението в Европа и разширението се нуждаят от ново осмисляне. Светът не е статично място, в което всичко е веднъж завинаги даденост. Затова е основателно да говорим и за проект, който се развива. Разделението днес не бива да бъде по географски признак – Северна и Южна, Източна и Западна. А как обединени в Европа успешно играем на световната сцена в защита на интереса на нас, европейците.

На добър час на конференцията!

 

By EIRI